Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Емилио Салгари
Черният корсар

ФЛИБУСТЕРИТЕ ОТ ТОРТУГА
Един силен глас, в който се долавяха металически нотки, се надигна от морето и
Отекна сред мрака с тези заплашителни думи:
- Хей вие, хора от лодката! Спрете или ще ви пратя на дъното!
Малкият плавателен съд с двама мъже в него, който с мъка напредваше по черните
като мастило вълни, държейки се настрана от високия отсрещен бряг, който се
очертаваше смътно на линията на хоризонта, сякаш там се криеше някаква опасност,
рязко спря. Издърпали бързо греблата, двамата моряци се изправиха отривисто и
загледаха неспокойно пред себе си, устремявайки поглед към една огромна сянка,
която сякаш изведнъж бе изплувала от вълните.
И двамата бяха на около четиридесет години, но с енергични, остри очертания на
лицата, които изглеждаха още по-Дръзки от гъстите, четинести бради, не познали,
по всяка вероятност, употребата на гребен или четка.
Две широкополи, филцови шапки, надупчени на много
места и разпокъсани, покриваха главите им; раздрани вълнени, избелели ризи без
ръкави зле прикриваха яките им
гърди, пристегнати отдолу с червени пояси, също превърнати в дрипи, но
придържащи чифт големи, тежки пистолети. Късите им калцуни също бяха раздрани, а
босите им крака полепени от черна кал до колената.
Двамата мъже, които човек можеше да вземе за бегълци от някои от затворите на
Мексиканския залив, ако по онова време е имало такива, каквито по-късно
изобилствуваха в френска и английска Гвиана, виждайки тази огромна сянка да се
очертава ясно на тъмносиния фон на хоризонта сред блесналите звезди, си
размениха неспокоен поглед.
- Виж, Кармо - каза оня, който изглеждаше по-млад. - Погледни ти, който имаш
по-остър поглед. Знай, че се касае за живот или смърт.
- Виждам кораб, който, макар да не е по-далеч от три пистолетни изстрела, не бих
могъл да кажа дали иде от Тортуга, или от испанските колонии.
- Съмнително е да са. приятели. Да дръзнат да стигнат дотук, почти под прицела
на топовете на фортовете и при опасността да срещнат високопоставена ескадра
кораби, съпровождащи някой галеон, препълнен със злато.?.
- Както и да е, видели са ни, Ван Щилер, и няма да
ни оставят да побегнем. И да опитаме, един картеч ще е
достатъчен да изпрати и двама ни в селенията на Велзевул.
Същият глас от преди, могъщ и звучен, отекна за втори
път сред мрака и се изгуби далеч по водите на залива:
- Кой е там?
- Дяволът - измърмори оня, когото наричаха Ван Щилер.
Но другарят му се качи на седалката и викна с пълен глас:
- Кой е смелчагата, гдето иска да узнае от коя страна идеме? Ако любопитството
го разяжда, нека дойде при нас и ще му отговорим с пистолетен залп.
Тази самонадеяност, вместо да раздразни човека, който ги разпитваше от мостика
на кораба, като че ли го развесели, защото отговори:
- Смелчагите да се приближат, за да прегърнат своите братя от брега.
Двамата мъже от лодката нададоха радостен вик.
- Братята от брега! - възкликнаха. После оня, който се наричаше Кармо, добави:
- Да ме погълне морето, ако не съм познал гласа, който ни праща тази добра вест.
- Кой мислиш, че е? - попита другарят му, който се бе вкопчил във веслото и
гребеше с всички сили.
- Само един човек сред всички храбреци от Тортуга
може да дръзне да проникне тук, под носа на испанските фортове.
- Кой?
- Черният Корсар.
- Небеса! Самият той!...
- Каква тъжна новина трябва да съобщим на този смел моряк - измърмори Кармо с
въздишка. - А оня наистина е мъртъв ...
- Докато междувременно той се е надявал да стигне навреме, за да го изтръгне жив
от ръцете на испанците, нали, приятелю?
- Да, Ван Щилер.
- И това е вторият му брат, когото бесят.
- Да, вторият. Двама братя, и двамата окачени на позорната бесилка.
- Той ще отмъсти, Кармо.
- Вярвам в това и ние ще бъдем на негова страна. Денят, в който видя удушен онзи
проклет губернатор на Маракаибо, ще бъде най-красивият в живота ми и ще пуша
двата изумруда, които пазя съшити в панталоните си. За тях ще ми дадат поне
хиляда пиастри, които ще изпия с другарите си.
- Ето, казвах ли ти? Това е кораба на Черния Корсар.
Тримачтовият кораб, който доскоро не можеше да бъде добре различен поради
дълбокия мрак, сега се намираше на един хвърлей от малката лодка. Бе един.от
ония бързо-@ходни кораби, които флибустерите от Тортуга използуваха, за да
догонват големите испански галеони, откарващи в Европа богатствата на централна
Америка, Мексико и екваториалните области. Дори платноходи, снабдени -с високи
мачти, за да се възползуват и от най-лекия ветрец, с тесен кил, висок нос и
кърма, както са ги правили навремето, и страшно въоръжени: дванадесет огнени
гърла на дванадесет къси топа подаваха заплашително черните си вратове от левия
и десен борт, докато от високата задна част на палубата се проточваха два тежки
ловни топа, предназначени да пръснат мостика на врага с картечен залп.
Корсарският кораб бе спрял, за да изчака лодката, а на носа можеше да се видят,
при светлината на един фенер, десетдванадесет въоръжени мъже с пушки, които
изглеждаха готови да открият огън при най-малко подозрение.
Стигнали под борта на платнохода, двамата моряци сграбеха подхвърленото им въже
заедно с една въжена стълба, вързаха лодката, прибраха веслата и се изкачиха на
палубата с изненадваща ловкост.
Двама мъже с пушки насочиха към тях оръжието си. а един трети се приближи,
подавайки към новодошлите светлината на фенера си.
- Кой сте? - попита.
- По дяволите1 - възкликна Кармо. - Приятелите вече не се познават...
- Нека акулите ме изядат, ако това не е бискайецът Кармо - викна човекът с
фенера. - Как така си още жив, а ние в Тортуга те смятахме за мъртъв? Ето ти още
един възкръснал! А ти не си ли Ван Щилер от Хамбург?
- От плът и кръв - отговори оня.
- И ти ли убегна на бесилото?
- Понеже смъртта не ме желаеше, реших, че ще е по-добре да поживея още някоя
година.
- А шефът ви?
- Тихо - рече Кармо.
- Можещ да говориш, кажи, мъртъв ли е?
- Сган от гарвани. Свършихте ли да грачите? - викна металическият глас, който
така заплашително се бе обърнал към хората от лодката.
- Небеса! Черният Корсар! - промълви Ван Щилер и потръпна. Повдигайки глас,
Кармо отговори:
- Ето ме, коменданте.
Един мъж слезе от командния мостик и се насочи към тях, с ръка върху дръжката на
пистолета, който висеше на колана му. Беше изцяло облечен в черно, а
елегантността му не бе обичайна за флибустерите от големия Мексикански залив -
хора, които се задоволяваха с чифт калцунн и една риза, понеже полагаха повече
грижи за оръжието си, отколкото за облеклото.
Носеше пищна куртка от черна коприна, обшита с дантели от същия цвят н ревери от
черна кожа; копринените му черни панталони бяха пристегнати от широк пояс с
ресни, а ботушите му стигаха над колената. Широкополата му плъстена шапка бе
закичена с дълго перо, което стигаше до раменете му.
Чертите на лицето-му бяха изящни: правилен нос, малки, червени като корал устни,
открито чело, пресечено от лека бръчка, която придаваше меланхолична нотка на
това лице. Очите му бяха черни като въглен, веждите дълги и като изписани; на
моменти те така се свъсваха, че внасяха уплаха и сред най-закоравелите пирати от
залива. Бе висок и строен, което от пръв поглед подсказваше благородния му
обществен произход на човек, навикнал да заповядва.
Виждайки го да приближава, двамата мъже от лодката се спогледнаха някак тревожно
и прошепнаха:
- Черният Корсар!
- Кой сте и от къде идвате? - попита Корсарът и застана пред тях, без да свали
десницата си от дръжката на пистолета.
- Ние сме 38флибустери от Тортуга, двама братя от брега - отвърна Кармо.
- И от къде идете?
- От Маракаибо.
- Значи сте се изплъзнали от ръцете на испанците.
- Да, коменданте.
- Към кой кораб се числехте?
- Към кораба на Червения Корсар.
Като чу тези думи Черният Корсар потръпна, после за миг замълча без да сваля
огнения си взор от двамата флибустери. - Към кораба на моя брат - рече накрая и
гласът му леко потрепери.
Сграбчи грубо Кармо за едната ръка и го поведе към кърмата, влачейки го почти
насила. Като стигна под командния мостик, вдигна глава към едного, който стоеше
изправен горе, сякаш очакваше заповеди и му каза:
- Продължавайте курс навътре, Морган; хората да бъдат в бойна готовност, а
артилеристите - със запалени фитили. Дръжте ме в течение на всичко.
- Да, коменданте - отвърна другият. - Ще ви предупредя за всеки кораб или
шлюпка, която ни доближи.
Черният Корсар слезе на кърмовия пулт, държейки все Кармо за ръка, влезе в малка
кабина, мебелирана елегантно и осветена от позлатена лампа, макар на
флибустерските кораби да бе забранена каквато и да е светлина след девет часа
вечерта, и посочвайки един стол, рече отсечено:
- Сега говори,
- На вашите заповеди, коменданте.
Вместо да го разпитва, Корсарът бе втренчил очи в него с ръце кръстосани на
гърдите. Бе по-блед от всеки друг Път, а гърдите му се повдигаха от чести
въздишки. Два пъти разтвори устни да проговори, но бързо ги сключи, сякаш се
страхуваше да зададе въпроса, чийто отговор би бил
ужасен.
Най-после, с усилие, запита с глух глас:
- Убиха го, нали?
- Кого?
- Брат ми, онзи, когото наричаха Червения Корсар.
- Да, коменданте - отвърна Кармо с въздишка. - Убиха го подобно на другия ви
брат. Зеления Корсар.
Дрезгав вик, в който се криеше нещо диво и същевременно сърцераздирателно,
излезе от устните на коменданта.
Кармо го видя да побледнява ужасно и да поставя ръка на сърцето си. После се
строполи на един стол, криейки лице под широките поли на шапката си. Остана
няколко минути в тази поза, през което време морякът от лодката го чу да хълца,
после скочи на крака, сякаш се бе засрамил от тази си слабост. Страшното
вълнение, което го бе обзело, бе напълно изчезнало; сега лицето му бе спокойно,
челото ясно, бе възвърнало цвета си, но в погледа му играеха такива мрачни
мълнии, че вселяваха страх. Обиколи два пъти кабината, сякаш да се успокои
напълно преди да продължи разговора, после седна и каза:
- Страхувах се, че ще пристигна късно, но ми остава отмъщението. Разстреляха ли
го?
- Обесиха го, синьор.
- Сигурен ли си?
- Видях го с очите си да виси на бесилката, издигната, на "Пласа де Гранда".
- Кога го обесиха?
- Днес, следобед.
- Как умря?
- Като герой, синьор. Червеният Корсар не можеше да умре по друг начин, дори ...
- Продължавай!
- Докато клупът се затягаше, намери сили да заплюе в лице губернатора.
- Кого, онова куче Ван Гулд ли?
- Да, фламандският херцог.
- Все той! Винаги той! Каква ли ужасна клетва е произнесъл против мен! Единият
ми брат убит предателски, а Другите двама обесени от него!
- Те бяха двамата най-смели флибустери в залива, затова естествено е да ги е
мразил.
- Остава ми отмъщението! - викна флибустерът с ужасен глас. - Не, няма да си
отида от този свят преди да униЩожа Ван Гулд с цялото му семейство и докато не
опожаря, града, който той управлява. Маракаибо, ти си моето нещастие, но аз също
ще бъда твоето!... Ако трябва ще повикам всички флибустери от Тортуга и всички
буканири от Санто Доминго и от Куба, но от тебе няма да остане камък върху
камък! А сега говори, приятелю, разкажи ми всичко. Как ви хванаха?
- Не ни хванаха със силата на оръжието, а ни изненадаха предателски, когато
бяхме беззащитни, коменданте. Както знаете, брат ви се бе отправил към
Маракаибо, за да отмъсти за смъртта на Зеления Корсар, тъй като се бе заклел
подобно на вас, да обеси фламандския херцог. Бяхме осемдесетина човека, решени
на всичко, дори да поведем бой с цяла ескадра, но бяхме направили сметките си
без лошото време. При устието на Маракаибския залив ни изненада ужасен ураган,
който връхлетя със страшни вълни отгоре ни, разби кораба и го прати на дъното.
След безкрайни мъки, само двадесет и шест души успяхме да достигнем до брега;-
бяхме в такова окаяно състояние, без всякакво оръжие, че бе немислима каквато и
да е съпротива. Вашият брат ни окуражаваше и водеше бавно през блатата от страх,
че испанците са ни забелязали и започнали да ни преследват. Вярвахме, че ще
намерим сигурно убежище в гъстите гори, когато попаднахме на засада. Триста
испанци, водени лично от Ван Гулд се стовариха връз нас, затвориха ни в железен
обръч, избиха ония, които оказваха съпротива и ни закараха пленници в Маракаибо.
- И брат ми ли беше в това число?
- Да, коменданте. Макар въоръжен само с една кама, бе се защитавал като лъв,
предпочитайки да умре в боя, отколкото на бесилото, но фламандецът го бе познал
и вместо да го убие на място, нареди да бъде пощаден. Замъкнаха ни в Маракаибо и
след като бяхме измъчвани от войниците и оплюти от населението, ни осъдиха на
смърт. Но вчера сутринта на мен и моя приятел Ван Щилер провървя повече
отколкото на другите, защото успяхме да удушим нощния пазач и да побегнем. От
колибата на един индианец, който ни приюти, присъствувахме на смъртта на вашия
брат и неговите храбри флибустери, а вечерта, подпомогнати от един негър се
натоварихме на лодка, решени да прекосим Мексиканския залив и стигнем Тортуга.
Това е всичко, коменданте.
- И така, моят брат е мъртъв! - рече Корсарът с ужасно спокоен глас.
- Видях го, както виждам вас.
- И още ли виси на позорното бесило.
- Ще виси три дни.
- А после ще го хвърлят в някоя клоака.
- Безспорно, коменданте.
Неочаквано Корсарът рязко се изправи и се приближи до флибустера.
- Теб страх ли те е? - попита го със странна нотка в гласа.
- Нито от Велзевул, коменданте.
- Значи не те е страх от смъртта?
- Не.
- Ще ме последваш ли?
- Къде?
- В Маракаибо.
- Кога?
- Тази нощ.
- Градът ли ще нападаме?
- Не, сега не сме достатъчни на брой, но по-нататък Ван Гулд ще получи новини от
мен. Тази вечер ще идем ние двамата и твоят приятел.
- Сами ли? - попита учудено Кармо.
- Сами.
- Но какво искате да правите?
- Да прибера трупа на брат си.
- Внимавайте, коменданте! Рискувате да ви заловят.
- Ти знаеш ли кой е Черния Корсар?
- Гръм и мълния! Най-смелият флибустер от остров Тортуга.
- Иди ме чакай на палубата и кажи да приготвят лодка.
- Излишно е, капитане, разполагаме с нашата, която е истински бегач.
- Отивай!
II
ЕДНА СМЕЛА ЕКСПЕДИЦИЯ
Кармо побърза да се подчини, защото знаеше, че старшият Корсар не търпи
разтакане.
Ван Щилер го чакаше пред люка, в компанията на боцмана и някои от флибустерите,
които го разпитваха за нещастния край на Червения Корсар и екипажа му,
@изразй-вайки ужасни закани към испанците от Маракаибо и най-вече към техния
губернатор. Когато хамбургчанинът научи, че трябва да приготвят лодката, за да
се завърнат на
брега, от който се бяха откъснали по чудо, не можа да прикрие учудването и
уплахата си.
- Да се върнем отново там! - възкликна. - Ще оставим костите си, Кармо.
- Е, този път няма да сме сами.
- Кой ще ни придружава?
- Черният Корсар.
- Тогава не ме е страх. Този невероятен човек струва колкото сто флибустери.
- Но идва сам.
- Няма значение, Кармо, с него съм спокоен. Връщаме се в Маракаибо, така ли?
- Да, мой драги, и трябва да се постараем да доведем начинанието до добър край.
Хей, боцмане, нареди да хвърлят в лодката три пушки, муниции, две саби за
абордаж за двама ни и нещо да сложим в устата си. Не се знае какво може да се
случи и кога ще успеем да се върнем.
- Готово - отвърна боцмана. - Не забравих дори и тютюна.
- Благодаря, приятелю. Ти си перлата на боцманите.
- Ето го - рече в същото време Ван Щилер. Корсарът се появи на палубата. Носеше
същия мрачен
костюм, но на бедрото си бе окачил дълга шпага, а на кръста - чифт тежки
пистолети и една от ония остри испански ками, наречени "милосърдни". Преметната
на ръката си носеше широка наметка, черна като костюма му.
Приближи до човека, който стоеше на командния мостик и би следвало да е вторият
офицер, размени с него няколко думи н рече отсечено на двамата флибустери:
- Да тръгваме.
- Готови сме - отвърна Кармо.
Тримата слязоха в лодката, която бяха издърпали под кърмата. Корсарът се уви с
наметката и седна на носа, а флибустерите, сграбчили веслата, започнаха усърдно
трудната маневра.
Флибустерският кораб бързо бе изгасил позиционните светлини и обърнал платната,
бе започнал бавно да следва лодката, избягвайки насрещните вълни, за да не я
изпревари. Вероятно вторият офицер искаше да съпроводи своя шеф До самия бряг,
за да му окаже помощ в случай на изненада.
Полуизтегнат на носа, с глава, опряна на едната ръка,
корсарът стоеше мълчалив, но погледът му, остър като на
орел, се плъзгаше внимателно по тъмния хоризонт, сякаш искаше Да различи пръв
американския бряг, скрит от взора От време на време извръщаше глава към своя
кораб, който
го следваше отблизо, след което отново впиваше поглед на юг. Междувременно Ван
Щилер и Кармо гребеха тъй усърдно, че тясната, пъргава лодка просто летеше над
черните вълни. Ни един от тях не изглеждаше загрижен, че трябва отново да се
върне към брега, където ги дебнеше неумолимият враг - тъй голямо бе доверието,
което хранеха в смелостта и достойнствата на безподобния Корсар, чието име само
бе достатъчно, за да всее ужас сред крайбрежните градове на големия Мексикански
залив.
Вътрешното море на Маракаибо, гладко като зехтин, позволяваше на бързата лодка
да напредва без много да изморява двамата гребци. Това място, затворено от два
носа, които го защитаваха от вълните на големия залив, е лишено от стръмни
брегове и подводни течения, затова рядко там водите са неспокойни.
Двамата пирати гребеха вече цял час, когато Черният Корсар, който дотогава бе
останал напълно неподвижен, се изправи рязко, сякаш искаше да обхване с поглед
целия хоризонт. Една светлина, която никой не би сбъркал със звезда, блестеше
над водата, някъде на югозапад и мигаше на всяка минута.
- Маракаибо! - рече Корсарът мрачно, но в гласа му трептяха нотки на глуха
ярост.
- Да - отвърна Кармо, който се бе извърнал.
- На колко отстоим?
- Може би три мили, капитане.
- Значи в полунощ ще бъдем там.
- Де.? .?
- Крайбрежни кораби минават ли?
- Само този на митничарите.
- Трябва да го избегнем.
- Знаем място, където можем да слезем спокойно и скрием лодката Между
тръстиките.
- Тогава напред.
- Само една дума, капитане.
- Говори.
- Добре би било нашият кораб да не приближава повече.
- Вече обърна и ще ни чака в открито море - отвърна
Корсарът. Няколко минути мълча, после подхвана:
- Вярно ли, че в залива се намирала някаква ескадра?
- Да, коменданте, тази на контраадмирал Толедо, който охранява Маракаибо и
Гибралтар.1
--
1 Название, употребено от Салгари, за да означи една от испанските крепости на
Караибско море. - Б. пр.

- Страх ли ги е? Страх ги е, защото Олонеца е вече в Тортуга и ако ги подхванем
от две страни, бързо ще ги пратим на дъното.
Отново се уви в наметката си, нахлупи шапката и седна, без да откъсне очи от
онази светеща точка, която сочеше пристанищния фар.
Лодката отново се втурна, но вече носът и не сочеше провлака на Маракаибо, за да
избегне кораба на митническите стражи, които безсъмнено щяха да ги спрат.
Половин час по-късно брегът на залива бе напълно видим, не по-далеч от половин
миля. Плажът меко се спускаше към морето, гъсто обрасъл с високи тръстики -
растения, които се срещат най-често при блатните устия, изобилствуващи с комари,
носители на ужасната жълта треска.
По-нататък, на звездния фон на небето, се виждаше буйна, гъста растителност,
чиито огромни стръкове от перести листа се поклащаха като гигантски ръце из
въздуха.
Кармо и Ван Щилер забавиха хода и се обърнаха да видят брега. Напредваха съвсем
предпазливо, стараейки се да не вдигат никакъв шум и оглеждайки се във всички
посоки, сякаш очакваха отвсякъде изненада. Черният Корсар остана спокоен, но
пред себе си бе поставил трите пушки, натоварени от боцмана, за да поздрави със
залп първата лодка, която би дръзнала да ги доближи.
Трябва да беше полунощ, когато лодката заседна в пясъка сред тръстиките, дълбоко
навътре между възлестите им корени.
Корсарът се надигна, бързо огледа брега, после леко скочи на сушата, завързвайки
лодката за един клон.
- Оставете пушките - каза на Ван Щилер и на Кармо. - Имате ли пистолети?
- Да, капитане - отвърна хамбургчанинът.
- Знаете ли къде сме?
- На десетдванадесет мили от Маракаибо.
- Градът зад тази гора ли е разположен?
- Да, на края й.
- Бихме ли могли да влезем нощем?
- Невъзможно, капитане. Гората е много гъста и не бихме могли да я прекосим
преди утре сутринта.
- Следователно ще трябва да чакаме до утре вечер, така ли?
- Ако не рискувате да влезете в Маракаибо през деня. Ще трябва да се примирим и
да чакаме.
- Непредпазливо ще е да се покажем в града през деня - отговори Корсарът, сякаш
говорейки на себе си. -
Ако и да е тук корабът ми да ни окаже помощ и ни прибере, бих дръзнал, но
"Мълния" сега кръстосва във водите на големия залив.
Остана няколко минути неподвижен и мълчалив, сякаш бе погълнат от тежки мисли,
след което подхвана:
- А брат ми, дали ще го намерим все още?
- Ще остане на показ на "Пласа де Гранада" в течение на три дена, казах ви го и
преди - рече Кармо,
- Тогава имаме време. Познавате ли някого в Маракаибо?
- Да, един негър, оня, който ни даде лодката да избягаме. Живее на края на тази
гора в една самотна колиба.
- Няма ли да ни издаде?
- Отговаряме за него.
- Хайде, на път!
Изкачиха брега - Кармо отпред, Корсарът по средата и отзад Ван Щилер, и веднага
навлязоха в тъмния лес, движейки се предпазливо, с наострени уши и ръце на
дръжките на пистолетите. Гората се издигаше пред тях мрачна, като огромна
пещера. Стволове с най-различни форми и размери се извисяваха с огромните си
листа, които напълно скриваха звездния свод. Навред висяха лиани, преплетени по
най-различен начин, изкачваха се и се спускаха по стволовете на палмите,
разклоняваха се наляво и надясно, а други лазеха по земята, оплетени с
коренищата, които затрудняваха, не малко движението на тримата флибустери,
принуждавайки ги на дълги обходи, за да си проправят път, или да си служат с
абордажните саби, за да ги секат. Сред тези хиляди дървета просветваха големи
точки от ярка светлина, танцуваха ту ниско до земята, ту високо сред гъстия
листак, после изведнаж изгасваха, за да възпламнат отново, образувайки истински
светлинни вълни с несравнима, фантастична красота. Това бяха големите светулки
на Южна Америка, които изпускат тъй силна светлина, че човек може на нея да чете
дребни букви на няколко метра разстояние, и които, затворени в стъклено
бурканче, могат да осветяват стая. Прехвъркаха и lampyris occidental, други
прекрасни фосфоресциращи насекоми, които се срещат на големи ята в джунглите на
Гвиана и Екватора.
Без да отронят дума, тримата флибустери продължаваха да вървят и да се озъртат,
защото освен хората, техни врагове бяха и обитателите на горите: кръвожадните
ягуари и змиите, а особено змията ярака, силно отровно влечуго, което човек не
може да забележи дори през деня, тъй като цвета на кожата му се слива с този на
сухите листа.
Трябва да бяха изминали две мили, когато Кармо, който вървеше все напред, защото
познаваше местата, спря рязко и бързо зареди един от пистолетите си.
- Ягуар или човек? - попита Корсарът, от което пролича, че не изпитва никакъв
страх.
- Може да е ягуар, а може и съгледвач - отвърна Кармо. - По тия места човек не е
сигурен, че ще дочака утрешния ден.
- Къде мина?
- На двадесет крачки от мен.
Корсарът се наведе до земята и заслуша внимателно, спирайки дъха си. До ушите му
достигна леко шумолене на листа, но този шум бе тъй слаб, че само много
тренирано ухо можеше да го долови.
- Може да е животно - каза изправяйки се. - Но ние не сме хора, които се плашат,
хващайте сабите и ме следвайте.
Заобиколи ствола на едно огромно дърво, което се издигаше сред палмите, после
спря посред шума на някакви огромни листа и впи поглед в мрака. Шумоленето на
сухи листа бе престанало, но до слуха му малко по малко достигна лек металически
звук,' сякаш някой дигаше петлето на пушка.
- Стойте! Тук има някой, който ни дебне и чака момента да стреля връз нас.
- Дали са ни видяли да слизаме от лодката? - промълви Кармо, обзет от
безпокойство. - Тези испанци имат навсякъде шпиони.
Корсарът бе стиснал с десницата си сабята, а с лявата - пистолета и се мъчеше да
заобиколи гъсталака от листа, без да предизвика ни най-малък шум. Изведнъж Кармо
и Ван Щилер го видяха да се хвърля напред и с един скок да връхлетява върху една
човешка фигура, която неочаквано се бе надигнала от един храст. Нападението на
Корсарът бе тъй неочаквано и поривисто, че човекът, който готвеше засадата, се
строполи и дигна крака във въздуха, ударен посред лицето от дръжката на сабята.
Кармо и Ван Щилер веднага се нахвърлиха отгоре му и докато първият събираше
пушката, която оня бе изпуснал. Другият насочи пистолета си към него и каза:
- Ако мръднеш си мъртъв.
- Един от нашите врагове - рече Корсарът, навеждайки се към човека.
- Да, един от войниците на проклетия Ван Гулд - отвърна Ван Щилер. - Какво е
правил скрит на това място? Любопитен съм да науча.
Размотаха червените си вълнени пояси, които носеха около бедрата и завързаха
ръцете на пленника, който не посмя да окаже никаква съпротива.
- А сега да видим кой си - рече Кармо.
Испанецът, който беше зашеметен от удара, започна да се съвзема, опитвайки се да
стане.
- Карамба! - промълви с треперящ глас. - В ръцете на дявола ли съм попаднал?
- Отгатна - рече Кармо. - Знам, че обичате да наричате нас, флибустерите с това
име.
Испанецът затрепери тъй силно, че Кармо го досмеша.
- Недей трепери отсега - каза му, смеейки се. - Запази страха си за. по-късно,
когато ще танцуваш фанданго из въздуха, с въже, стегнато около врата.
После, обръщайки се към Корсара, който мълчаливо наблюдаваше пленника, го
попита:
- Да го довърша ли с един пистолетен изстрел?
- Не - отвърна капитанът.
- Може би предпочитате да го обесим на онова там дърво?
- Още по-малко.
- Може би е един от ония, които са бесили Червения Корсар и хората му, капитане.
При този спомен страхотна мълния проблесна в очите на Черния Корсар, но бързо
изгасна.
- Не искам да умре - рече с глух глас. - Може да ни бъде по-нужен жив, отколкото
като обесен.
- Тогава добре да го вържем.
Запали парче фитил за оръдие, което държеше в джоба. си и го доближи до лицето
на испанеца.
Нещастникът, попаднал в ръцете на страшните флибустери от Тортуга, нямаше повече
от тридесет години; бе дълъг и слаб като съотечественика си Дон Кихот, с ъглесто
лице, покрито с четинеста, червеникава брада и две сиви, разширени от страха
очи. Бе облечен с куртка от жълта кожа, оскъдно украсена и широки панталони на
черни и червени черти, нахлузени в дълги ботуши от черна кожа. На главата си
носеше стоманен щлем с някакво проскубано перо, а от кръста му висеше дълга
сабя, чиято ножница бе доста ръждясала в краищата си.
- В името на Велзевул! - възкликна Кармо, смеейки се. - Ако губернаторът на
Мараканбо има все такива смелчаци, значи ги храни с оцетова попара, защото тоя
тук е по-слаб от пушена херинга. Капитане, струва ми се, че си заслужава труда
да го обесим.
- Не съм казал да го бесите - отвърна Корсарът. После докосна пленника с върха
на сабята си и му каза:
- Сега ще говориш, ако ти е мил живота.
- С живота ми е свършено - отвърна испанецът. - Никой не е излязъл жив от вашите
ръце и дори да ви разкажа всичко онова, което бихте искали да научите, сигурен
съм, че няма да осъмна.
- Бива си го испанецът - рече Ван Щилер.
- А отговорите му могат да го помилват - добави Корсарът. - Хайде, ще говориш
ли?
- Не - отвърна пленникът.
- Обещах да ти пощадя живота.
- А как да ви вярвам?
- Какво? ... А ти знаеш ли кой съм??, - Един флибустер.
- Флибустер, който се казва Черният Корсар.
- Пресвета Богородице от Гвадалупа! - възкликна испанецът и побледня. - Черният
Корсар тук! . . . Дошли сте да избиете всички ни и отмъстите за брат си,
Червеният Корсар, нали?
- Да, ако не искаш да говориш - отвърна флибустерът с глух глас. - Ще унищожа
всички ви, от Маракаибо няма да остане камък върху камък!
- В името на всички светци! ... Вие тука? ... - повтори пленникът, който още не
се беше съвзел от изненадата.
- Говори!
- Излишно е, вече съм мъртъв. . .
- Черният Корсар е джентълмен, знай това, а един джентълмен винаги е държал на
думата си - отвърна капитанът с тържествен глас.
- Тогава разпитайте ме.

III ПЛЕННИКЪТ

По даден знак на капитана, Ван Щилер и Кармо повдигнаха пленника и го сложиха да
седне до едно дърво, без Да развързват ръцете му, макар да бяха сигурни, че няма
Да направи какъвто и да е опит за бягство. Корсарът седна
насреща му върху огромен корен, който излизаше от земята като гигантска змия, а
двамата флибустери заставаха встрани на гъстия храсталак, тъй като не бяха още
съвсем сигурни дали пленникът е сам.
- Кажи ми - рече Корсарът след няколко минути мълчание, - брат ми още ли е на
показ?
- Да - отвърна пленникът. - Губернаторът нареди да виси три дни и три нощи,
преди да хвърлят трупа на зверовете в гората.
- Вярваш ли, че ще можем да откраднем трупа?
- Може би, тъй като нощем има само един часови на пост на "Пласа де Гранада".
Петнадесетте обесени вече не могат да побегнат.
- Петнадесет! ... - възкликна Корсарът с глух глас. - Значи жестокият Ван Гулд
не е пощадил нито един.
- Ни един.
- И не се ли страхува от отмъщението на флибустерите от Тортуга?
- Маракаибо е добре снабден с топове и войска.
- Какво могат да ни направят на нас топовете? - рече. - Нашите абордажни саби
струват много повече; това видяхте при нападението на Сан Франциско ди Кампече,
при Сан Агостино край Флорида и при други още битки.
- Вярно е, но Ван Гулд се чувствува сигурен в Маракаибо. - Е, ще видим, когато
навлезем в залива с Олонеца.
- Олонеца! - прошепна испанецът и потръпна от ужас. Изглежда Корсарът не обърна
внимание на уплахата на
пленника, защото подхвана, сменявайки тона:
- Какво правеше в тази гора?
- Наблюдавах брега.
- Сам ли?
- Да, сам.
- Страхувахте се да не ви изненадаме?
- Не отричам, защото бяхме известени за някакъв съмнителен кораб, който
кръстосвал из залива.
- Моят?
- Щом сте тук, значи онзи кораб е бил вашият.
- Така че губернаторът е побързал да се укрепи, нали?
- Нещо повече: изпрати доверени лица в Гибралтар да предупредят адмирала.
Този път потръпна Корсарът, ако не от страх, то от безпокойство.
- Аха! - рече той и силно прибледня. - Значи корабът ми е в опасност. - Но
повдигайки рамене, добави: - И все
пак, когато флотата на адмирала стигне до Маракаибо, аз ще бъда на борда на
"Мълния".
Изправи се рязко и подсвирна на двамата флибустери, които стояха на стража
встрани и рече кратко:
- Тръгваме.
- Ас този човек какво да правим? - попита Кармо.
- Водете го с нас; отговаряте с живота си за него, ако ви побегне.
- Гръм и мълния! - възкликна Ван Щилер. - Ще го държа за колана, да не му мине
въобще наум да бяга.
Тръгнаха отново един след друг, в индианска нишка - Кармо най-отпред, а Ван
Щилер последен, зад пленника, за да не го изгуби от поглед дори за секунда.
Започваше да се разсъмва. Мракът бързо се отдръпваше, подгонен от розовата
светлина, плъзнала по небето и по върховете на гигантските дървета в джунглата.
Маймуните, които са тъй многобройни в Южна Америка, особено във Венецуела, се
събуждаха, изпълвайки леса със странни пясъци. По върховете на грациозните
палми, наречени а с а и. с тънък и елегантен ствол, сред зеления листак на
огромните ериодендрони, сред дебелите лиани сипос, които се вият около дърветата
или се вплитат във въздушните корени на ароидеите и на изящните бромелии с
отрупани клони от яркочервени цветове, подскачаха като палави дяволчета всякакви
видове маймунки. Тук можеха да се видят цели племена от м и к о,
най-грациозните, пъргави и. интелигентни маймуни, макар да са тъй дребни, че
човек може да ги сложи в джоба си; виждаха се и цели колонии от червени сауи,
малко по-едри от катерица, с разкошна грива, която ги оприличава на лъвчета;
после стада от моно, най-мършавите сред маймуните, с тъй дълги ръце и крака, че
приличаха на огромни паяци, както и рояци прего - четириръки, които са ужас на
нещастните плантатори, защото опустошават всичко.
Не липсваха и пернатите, които смесваха крясъците си с тези на маййуните. Сред
големите листа на помпонасит е, които служат за изработването на красивите и
леки панамски сом.бреро, или сред горичките с ларанзии, чиито цветове издават
опойващ дъх, както и по пурпурните цветове на безкрайно красивите палми куарезми
чуруликаха с пълно гърло малките м а и т а е о, вид папагали с турскосини глави;
големите червени папагали ара, които от сутрин до вечер неуморно крещят а р аа р
а, или онези птичета, наречени хорадейра, чийто глас напомня човешки плач.
Флибустерите и испанецът, навикнали да бродят из лесовете на американския
континент и островите на Мексиканския залив, не спираха да се любуват нито на
растенията, нито на маймуните, нито на птиците, а се движеха колкото се може
по-бързо, търсейки пътеките, по които са минали зверовете или индианците,
забързани да излязат от този растителен хаос и зърнат час по-скоро Маракаибо.
Корсарът бе замислен и мрачен, какъвто си беше почти винаги, дори на борта на
кораба си или на пиршествата в Тортуга. Увит в широкото си черно наметало, с
нахлупена върху очите шапка и ръка, опряна на ръкобрана на сабята, вървеше след
Кармо, без да погледне хората си и пленника, сякаш нищо не го интересуваше,
освен да Прекоси гората. Познавайки навиците му, двамата флибустери внимаваха да
не му задават въпроси, които да го откъснат от съзерцанието му. Най-много си
разменяха на тих глас по някоя дума, съветваха се коя посока да хванат, после
ускоряваха крачките си и проникваха все повече сред онези гигантски мрежи от с и
п о с и палмови дънери, като прогонваха с присъствието си ята от онези прелестни
птиченца, наречени трохилиди или птицимуха, с изящна, искрящо синя перушина и
огненочервена човка.
Вървяха вече два часа, все по-бързо и по-бързо, когато Кармо, след миг на
колебание, като погледна многократно дърветата и земята, спря и посочи на Ван
Щилер един храсталак от кухуйеро - растения с твърди листа, които издават
странни звуци щом задуха_вятърът.
- Тук ли е, Ван Щилер? - попита. - Струва ми се, че не се лъжа.
Почти в същия миг от храсталака се разнесоха приятни, сладостни звуци, като от
флейта.
- Какво има? - попита Корсарът като повдигна рязко глава и отгърна наметалото
си.
- Tijea е флейтата на Моко - отвърна Кармо с усмивка.
- Кой е.този Моко?
- Негърът, който ни помогна да избягаме. Колибата му е сред тези растения.
- А защо свири?
- Сигурно укротява своите змии.
- Змиеукротител ли е?
- Да, капитане.
- Но флейтата му може да ни издаде.
- Флейтата ще приберем, а змиите ще пратим на разходка в гората.
Корсарът даде знак да продължат, но извади сабята си,
сякаш се страхуваше от изненада. Кармо беше вече навлязъл в храсталака и
напредваше по една едва видима пътечка, но скоро спря, издавайки вик на изненада
и погнуса.
Пред една никаква къщурка от плетени клони и покрив, покрит с големи палмови
листа, която се гушеше полускрита от една кухера - огромно тиквено растение,
което засенчва почти винаги индианските колиби, седеше негър с херкулесово
телосложение. Бе един от най-красивите образци на африканската раса, висок на
ръст, с широки и яки рамене, силен гръден кош и мускулести крайници, които
сигурно криеха огромна сила. Макар да имаше дебели устни, сплеснат нос и
издадени скули, лицето му не беше грозно; имаше дори нещо добро, наивно, детско,
без ни най-малка следа от онова жестоко изражение, което често се среща у някои
африкански раси.
Седнал на един дънер, той свиреше на своята първобитна флейта, изработена от
бамбукова пръчка и звуците, които- тя издаваше бяха сладостни и предизвикаха у
оня, който се заслуша в тях странен унес. Пред негъра спокойно пълзеха десетина
от най-опасните влечуги на Южна Америка. Тук имаше няколко ярарака с пясъчен
цвят и сплесната, триъгълна глава, издадена косо от тънкия им врат, виждаха се н
няколко черпи н а х а, наречени още а й-а й, чието ухапване води до мълниеносна
смърт, както и онези змии на бели черти, разположени на кръст върху главата,
наречени уруту, чието ожилване предизвиква парализа на крайника.
Чувайки вика на Кармо, негърът вдигна големите си очи, които изглеждаха от
порцелан, после откъсна свирката от устата си и рече с почуда:
- Вие? ... Още ли сте тук? . . . Мислех ви в залива, далеч от испанците.
- Да, ние сме, но... дявол да ме вземе, ако направя крачка повече към тия
противни змии.
- Моите животни не причиняват зло на приятелите - отвърна негърът, смеейки се. -
Почакай малко, бели приятелю, и ще ги пратя да спят.
Взе една кошница от плетени листа, постави в нея змиите, без те да се противят,
грижливо я затвори и за повече сигурност затисна капака с камък. После каза:
- Сега можеш да влезеш спокойно в моята колиба, бели приятелю. Сам ли си?
- Не, водя със себе си капитана на моя кораб, братът на Червения Корсар.
- Черният Корсар? ... Тук, при нас? ... .Целият Маракаибо ще затрепери!
- Тишина, черни приятелю. Дай ни на разположение колибата си и няма да
съжаляваш.
Междувременно Корсарът пристигна заедно с пленника и Ван Щилер. Поздрави с ръка
негъра, който го очакваше пред колибата, после влезе след Кармо, казвайки:
- Този ли е човекът, който ти помогна да избягаш?
- Да, капитане.
- Да не би и той да мрази испанците?
- Колкото нас.
- Познава ли Маракаибо?
- Както ние познаваме Тортуга.
Корсарът се извърна да погледне негъра, възхищавайки се на мощната му
мускулатура, после добави, сякаш говореше на себе си:
- Ето един мъж, който може да ни е от полза.
Хвърли поглед в колибата и забелязвайки в един ъгъл груб стол от пръчки, седна
на него и потъна отново в своите мисли.
През това време негърът бе побързал да донесе няколко погачи от маниока, вид
брашно, което се получава от едни много отровни корени, но след като се
настържат и изстискат, загубват отровните си свойства. Поднесе и някакви .зелени
шишарки, които под люспите си криеха един белезникав, сладък крем, както и
дузина от ония ароматни банани, наречени златни, макар по-ягалки от другите, те
са много по-вкусни и по-хранителни. Към всичко това бе прибавил една тиква,
пълна с пулке - ферментирало питие, което се добива в големи количества от
агаве.
Тримата флибустери, които не бяха сложили троха в устата си през цялата нощ,
отдадоха заслуженото на тази закуска, не забравяйки пленника. После се
настаниха, кой както може, върху купчина пресни листа, които негърът бе донесъл
в колибата и спокойно заспаха, нехайни към всякаква опасност. Затова пък негърът
бе оставен на стража, след като пристегна въжетата на пленника, както му бе
наредено от белия приятел.
През целия ден, никой от тримата пирати не помръдна, но щом се свечери Корсарът
стана пръв. Бе по-блед от друг път и черните му очи изпускаха мрачни светкавици.
Обиколи дватри пъти колибата възбудено, после спря пред пленника и му каза:
- Обещах да не те убия, макар да имах право да те обеся на първото дърво в
джунглата; но ти трябва да ми
кажеш мога ли да вляза незабелязано в двореца на губернатора.
- Искате да го убиете, за да отмъстите за смъртта на Червения Корсар, така ли?
- Да го убия!... възкликна гневно флибустерът. - Аз се сражавам, не убивам от
засада, защото съм благородник. Един дуел помежду ни, ето какво желая, но не и
да убивам.
- Стар е губернаторът, а вие сте млад; но важното е, че не мога да ви вкарам в
неговото жилище, без да бъдем арестувани от голямата стража, която бди около
него.
- Чувал съм, че е храбрец.
- Като лъв.
- Добре, надявам се да се срещнем.
Обърна се към двамата флибустери, които бяха се изправили и каза на Ван Щилер:
- Ти остани тук да пазиш този човек.
- Достатъчен е негърът, капитане.
- Не, негърът е силен като Херкулес и ще ми бъде нужен, за да пренесе тялото на
брат ми. Тръгвай, Кармо, ще идем да изпием една бутилка испанско вино в
Маракаибо.
- Карамба! По този час ли, капитане? - отвърна Кармо.
- Страх ли те е?
- С вас ще слезна и в ада, за да хвана за носа Велзевул, но се страхувам да не
ви разкрият.
Подигравателна усмивка сви тесните устни на Корсара.
- Ще видим - рече. - Тръгвай.

IV ДУЕЛ МЕЖДУ ЧЕТИРИ СТЕНИ

Макар населението на Маракаибо да не надхвърляше десет хиляди души, на времето
той бе един от най-важните градове, които Испания притежаваше по бреговете на
Мексиканския залив.
С прекрасно местоположение на южния край на Караибския залив, точно пред
провлака, който излиза на едноименното, пространно езеро, и с километри се
врязва на
вътре в континента, Маракаибо бе станал изведнъж много важен център и пазарно
средище за всички стоки на Венецуела. Испанците го бяха снабдили с мощен форт,
въоръжен с голям брой оръдия, а на двата острова, които го пазеха откъм залива,
бяха настанили силни гарнизони, страхувайки се постоянно от внезапно нахлуване
на страшните флибустери от остров Тортуга.
Първите заселници, сложили тук крак, бяха построили хубави жилища и не малко
дворци, издигнати по тези брегове от испански архитекти, дошли да търсят щастие
в Новия свят; но най-вече изобилствуваха обществените сгради, където се събираха
богатите собственици на мини и където през всички сезони се танцуваше фанданго и
болеро.
Когато Корсарът, Кармо и негърът влязоха необезпокоени в Маракаибо, улиците бяха
все още оживени, както и таверните, където се лееше вино отвъд Атлантика, понеже
дори и в техните колонии, испанците не бяха се отказали от своите превъзходни
вина, дошли, от родната Малага и Херес.
Корсарът бе забавил крачката си. С шапка, нахлупена над очите и загърнат в
мантията си, макар вечерта да беше топла,, той внимателно оглеждаше улиците и
къщите,-сякаш искаше да ги запечати в ума си. Щом стигнаха на "Пласа де
Гранада", където бе центъра на града, спря на ъгъла на една къща, облягайки се
на стената, сякаш бе почувствувал внезапна слабост.
Площадът предлагаше такава зловеща гледка, че и най-невъзмутимият човек на света
би потръпнал. От петнадесет бесилки, издигнати в полукръг около един палат, над
който се вееше испанското знаме, висяха петнадесет трупа. Всички бяха боси,
облечени в Дрипи, с изключение на един, чийто огненочервен костюм и ботуши над
колената го отличаваха от другите. Над петнадесетте бесилки кръжеха малки, черни
соколи, които имаха грижа за чистотата на южноамериканските градове; те само
чакаха труповете на тия нещастници да загният, за да се нахвърлят върху месата
им.
Кармо се приближи до Корсара и му каза с развълнуван глас:
- Ето другарите ни.
- Да - отвърна Корсарът с глух глас. - Те викат за отмъщение и скоро ще го имат.
Отдръпна се от стената с неимоверно усилие, сведе глава върху гърдите си, сякаш
да прикрие ужасното вълнение, което бе променило чертите му и се отдалечи с
бързи крачки, влизайки в една посада, вид странноприемница, където обикновено се
събираха скитници, за да изпият спокойно по няколко бокала вино. Без да повдига
глава, той се отпусна тежко върху скамейката на една от свободните маси, а Кармо
веднага се провикна: у?
- Един бокал от твоя най-добър херес, кръчмарюобирник! И внимавай да е истинско
вино, защото иначе не отговарям за ушите ти. Въздухът на залива ми докара такава
жажда, че бих могъл да пресуша цялата ти изба.
Тези думи, произнесени на чист бискайски език, накараха кръчмаря да се затича с
пълна г а р а ф а испански херес. Кармо напълни чашите на тримата, но Корсарът
бе така погълнат от мрачните си мисли, че не се сети да посегне към своята.
- По дяволите! - промълви Кармо, побутвайки негъра. - Господарят не е на себе
си, а мен не ми се иска да имам работа с испанците. Ако питат мен, тук не
трябваше да идваме, но ето, че него не го е страх.
Огледа се наоколо си, колкото любопитно, толкова и уплашено, и очите му срещнаха
погледите на пет или шест индивида, въоръжени с огромни н а в а х и, които го
преценяваха с особено внимание.
- Като че ли са ме подслушвали - рече той на негъра. - Кои ли са тия?
- Войнствуващи сънародници в служба на врага, но, ако мислят да ме изплашат с
техните и а в а х и, се лъжат.
Междувременно ония хвърлиха тънките пури, които пушеха и след като изплакнаха
гърлата си с по някоя чаша малага, почнаха да бръщолевят на толкова висок глас,
че да чуе Кармо.
-^ Видяхте ли обесените? - попита един от тях.
- Ходих да ги видя и тази вечер - отвърна друг. - Винаги е приятно зрелище човек
да види тези каналии... Има един, изплезил цяла педя език, можеш да пукнеш от
смях.
- А Червеният Корсар? - попита трети. - Сложили са му цигара в устата, за да го
направят за посмешище.
- Аз пък искам да сложа чадър в ръката му, за да се пази утре от слънцето. Ще
видите ...
Един невероятен удар с юмрук по масата, от който чашите подскокнаха, прекъсна
фразата му. Неспособен да се въздържи, преди още Черният Корсар да се опита да
го спре, Кармо бе скочил и стоварил по съседната маса ужасиия си юмрук.
- Rayos de Dios!1 - кресна. - Каква смелост да се осмиват мъртвите! Защо не
осмивате живите, драги мои кабалерос??
Петимата пиячи, учудени от това неочаквано избухване на гняв у непознатия, бяха
станали като ужилени, с ръка на ножовете, после един от тях, безсъмнено
най-смелият, го попита смръщен:
- Кой сте вие, кабалеро?
- Един добър бискаец, който почита мъртвите, но знае да дупчи шкембетата и на
живите.
Петте пиячи, при този отговор, който би могъл да се приеме и като самохвалство,.
започнаха да се смеят, което просто разяри флибустерите.
- Аха, така ли? - рече той, побледнял от гняв. Погледна Корсара, който не бе
помръднал, сякаш свадата не го засягаше, после протягайки ръка към човека, който
му бе задал въпроса, му нанесе светкавичен удар и изкрещя в лицето му:
- Сега морският вълк ще изяде поповото прасе! .. . Удареният човек се строполи
на една маса, но бързо се
изправи, извади от пояса си навахата, която щракна с металичен звук. Той без
друго щеше да се нахвърли срещу Кармо и да го прониже с ножа, ако негърът, който
до тогава бе останал обикновен зрител, по даден знак на Корсара не бе скочил
между двамата противници, размахвайки заплашително един тежък стол.
- Спри или ще ти пръсна черепа! - викна на въоръжения човек.
Като видяха този чернокож гигант, чиято мощна мускулатура можеше да отскочи като
пружина, петимата баски отстъпиха, за да не ги помете оня стол, който описваше
застрашителни кръгове из въздуха.
Двадесетина пиячи, които се намираха в съседната стая. дочули крамолата,
притичаха, предвождани от един едър мъж, въоръжен с огромна сабя. Последният по
всичко приличаше на платен убиец, с нахлупена шапка върху едното ухо, а гърдите
му пристегнати в стара гьонена ризница от Кордова.
- Какво става тук? - попита грубо човекът, изваждайки меча си с театрален жест.
- Стават някои неща, драги кабалеро - каза Кармо, покланяйки се с насмешка, -
които изобщо не ви засягат.
- Какво? Чувате ли се какво говорите? - викна
--
1 Небесни мълнии (исп.) - Б. пр.

грубиянът. - Явно не познавате дон Гамаралей Миранда, граф на Бадахос,
благородник от Камаргуа и виконт на ...
- Дявола - прибави Черният Корсар, като се надигна рязко и стрелна с очи
самохвалеца. - И така, кабалеро, графе, маркизо, херцоже и прочие, какво има да
ми кажете? Дон Гамаралей почервеня като пеония, после пребледня и каза с дрезгав
глас:
- В името на всички вещици от ада! ... Не знам какво ме задържа да ви пратя на
оня свят, да правите компания на онова куче Червения Корсар, който краси "Пласа
де Гранада" с четиринадесетте си бандити.
Този път бе ред на Корсарът да пребледнее ужасно. С един жест възпря Кармо,
който се готвеше да се нахвърли срещу нахалника, освободи се от мантията и
шапката си и каза с треперящ глас:
- Кучето си ти и ако някой ще прави компания на обесените, това ще е
прокълнатата ти душа.
Направи знак на зрителите да се отдръпнат и застана пред противника си в гард с
такава елегантност и сигурност, че оня остана изумен.
- Дръжте се, графе на дявола - каза през зъби. - Скоро тук ще има един мъртвец.
Другият също зае позиция, но изведнъж се изправи, казвайки:
- Един момент, кабалеро. Щом ще кръстосваме шпаги, имам право да знам името на
противника си.
- По-благороден съм от теб, не ти ли стига?
- Не, искам да знам името.
- Добре, но толкова по-зле за теб, 'защото няма да можеш да го споделиш с
никого.
Приближи се до него и му пошепна няколко думи'в ухото. Мъжът издаде вик на
изненада и уплаха и отстъпи няколко крачки, като че ли търсеше закрила между
зрителите, но Черният Корсар бе започнал нападението, принуждавайки го към
защита.
Зяпачите образуваха широк кръг около дуелиращите се. Негърът и Кармо бяха на
предна линия, но не изглеждаха никак загрижени за изхода на дуела, особено
последният, който знаеше на какво е способен Корсарът.
Още при първите удари дон Гамаралей разбра, че пред себе си има страшен
противник, решен да го убие още при първия му погрешен ход и прибягваше до
всички хитрости на фехтовачното изкуство, за да се запази от ударите, които
валяха отгоре му. Но и дон Гамаралей не беше посредствен фехтовач. Висок на
ръст, едър и много як, със здрава
? китка -и сигурна ръка, той дълго щеше да се съпротивлява и лесно нямаше да се
измори.
Все пак, Корсарът, пъргав и бърз в ударите, не му даваше покой за минута. Сабята
му го застрашаваше постоянно, принуждавайки го към непрекъсната отбрана.
Светящият й връх беше все пред очите му, кръстосваше непрекъснато оръжието на
дон Гамаралей и бързината, с която се появяваше отвсякъде, смущаваше
благородника.
След две минути, въпреки херкулесовата си сила, испанецът започна да се задъхва
и все по-трудно да отбива нападенията. Спокойствието му изчезна, той явно бе
смутен, защото чувствуваше, че животът му е в опасност и наистина може да се
присъедини към невеселата компания на обесените на "Пласа де Гранада".
Затова пък Корсарът изглеждаше на човек, който току-що е извадил шпагата от
ножницата си. Подскачаше отпреде му с пъргавината на ягуар, настъпвайки с все
по-нарастващ устрем към испанеца. Само погледът му, изпълнен с мрачен блясък,
издаваше душевния му гняв. Тези очи не се отделяха за миг от очите на
противника, сякаш искаха да го омагьосат и смутят. Кръгът на зрителите се бе
разтворил, за да даде място, на испанеца, който все отстъпваше, приближавайки
към отсрещната стена. Кармо, все на първия ред, започна да се смее, предвиждайки
скоро развръзката на тази страшна схватка.
Изведнаж дон Гамаралей опря с гръб стената. Пребледня ужасно и едри капки
студена пот оросиха челото му.
- Стига! - изхърка задавено.
- Не - рече Корсарът със злокобна нотка в гласа. - Тайната ми трябва да умре
заедно с теб.
Противникът му опита да нанесе последен, отчаян удар. Сви се колкото можа, после
се изхвърли напред, нанасяйки дватри удара един след друг. Неподвижен като
скала, Корсарът ги парира със същата бързина.
- Сега ще те прикова на стената - му каза.
Испанецът, подлудял от страх, разбирайки, че е загубен, започна да крещи:
- Помощ!... Той е Чер ...
Не можа да довърши. Шпагата на Корсара проникна в гърдите му и го прикова за
стената, прекъсвайки фразата му. Струя кръв бликна от устните му и потече по
гьонената му ризница, която не се оказа достатъчна да го защити от този страшен
удар. Той разтвори невероятно очи, гледайки противника си с последен блясък на
ужас, после тежко се
строполи на пода, като прекърши на две острието, което го придържаше към
стената.
- Свърши - каза Кармо с насмешлив тон. Наведе се над трупа, издърпа шпагата от
ръката му и подавайки я на капитана, който наблюдаваше мрачен умрелия, му каза;
- Тъй като другата се счупи, вземете тази. По дяволите! Тя е от истинска
толедска стомана, уверявам ви, господине.
Корсарът взе шпагата на победения без да отрони дума, наведе се да прибере
шапката си, хвърли на масата една златна монета и излезе от странноприемницата,
следван от Кармо и негъра, без някой да посмее да го спре.

ОБЕСЕНИЯТ

Когато Корсарът и другарите му стигнаха на "Пласа де Гранада", тъмнината бе
тъй-дълбока, че не можеше да се различи човек на двадесет крачки разстояние.
Площадът бе потопен в дълбока тишина, нарушена само от злокобното грачене на
някои у р у б у - лешоядите, които кръжеха над бесилките.
Промъквайки се покрай стените на къщите или зад стволовете на палмите, Корсарът,
Кармо.и негърът напредваха бавно, с наострени уши, вторачени очи и ръце на
оръжията, стараейки се да стигнат незабелязани до обесените. Вече не се чуваха
дори стъпките на часовоите пред двореца на губернатора, чиято фасада се
извисяваше зад бесилките. От време на време някой далечен шум отекваше из
просторния площад и тогава нашите приятели спираха за миг под някоя плътна сянка
на дърветата или под сводовете на порталите, очаквайки напрегнато завръщането на
тишината.
Вече бяха стигнали на няколко крачки от първата бесилка, на която при вечерния
бриз се поклащаше един почти гол нещастник, и Корсарът посочи на другарите си
една човешка фигура край ъгъла на губернаторския палат.
- По дяволите! ... - прошепна Кармо. - Ето часовият! Този човек ще ни провали
работата.
- Но много е силен - рече негърът. - Ще ида да отмъкна този войник ...
- Който ще ти надупчи корема, приятелю - продължи Кармо.
Негърът се усмихна, показвайки два реда бели, като слонова кост зъби, по-остри
от тези на акула, и рече:
- Моко е хитър и знае да пълзи като змиите, които укротява.
- Отивай - каза му Корсарът. - Но преди това искам да ми докажеш смелостта си.
- Ще ви я докажа, господарю. Ще хвана този човек, както някога хващах кайманите
в лагуната.
Размота от бедрата си едно тънко въже от оплетени сиджимки, завършващо с халка -
едно истинско ласо, като онова, което използуват мексиканските вакерос за да
ловят биковете -'и се отдалечи безшумно, като сянка. Скрит зад една палма,
Корсарът го наблюдаваше внимателно и вероятно се възхищаваше от решимостта на
този негър, който почти с голи ръце излизаше срещу един въоръжен и опитен боец.
- Бива си го приятелчето - рече Кармо.
Корсарът кимна потвърдително с глава, но не отрони дума. Продължаваше да гледа
африканеца, който пълзеше по земята като змия, приближавайки бавно към двореца
на губернатора.
По това време войникът се отдалечаваше от ъгъла, насочвайки се към портала. Бе
въоръжен с алебарда, а на бедрото му висеше меч.
Виждайки, че оня му дава гръб, Моко започна да пълзи по-бързо, стисна ласото с
ръка. Като стигна на дванадесет стъпки, изправи се като пружина, завъртя няколко
пъти във въздуха въжето, което след това хвърли със сигурна ръка.
Чу се леко свистене, после един задавен вик и войникът се строполи на пода,
изпускайки алебардата и размахвайки ръце и крака като луд. С лъвски скок, Моко
се хвърли отгоре му. С червения пояс, който носеше на кръста си, той привърза
устата и ръцете му отзад и само след няколко минути пленникът представляваше
повито пеленаче.
- Ето - каза, хвърляйки го в краката на капитана.
- Храбрец си - отвърна Корсарът. - Завържи го за това дърво и ме последвай.
Негърът, подпомогнат от Кармо, свърши тази работа, после двамата настигнаха
Корсара, който оглеждаше обесените
--
Кравари (исп.), нли както днес казваме каубой. - Б. пр.

поклащащи се на бесилките. Щом стигнаха посред площада, капитанът спря пред един
от обесените, който носеше червен костюм и мръсна гавра ... угарка от пура между
устните.
Щом го зърна, Корсарът издаде истински вик на ужас.
- Проклети да са! - възкликна. - Не му спестиха и тази последна гавра!
Гласът му, който приличаше на далечно рикание на звяр, завърши в
сърцераздирателни хлипания.
- Господарю - рече Кармо с треперещ глас, - бъдете силен!
Корсарът само протегна ръка и посочи обесения.
- Веднага, капитане мой - отвърна Кармо.
Негърът се бе покатерил на бесилката, стискайки между зъбите си ножа на Кармо. С
един - единствен удар преряза въжето, после спуска съвсем бавно трупа. Кармо го
пое отдолу внимателно, макар да бе почнал да се разлага, и го уви в мантията,
която капитанът му бе подал.
- Да тръгваме рече Корсарът с въздишка. - Нашата мисия завърши. Сега океанът
очаква трупа на храбреца.
Негърът взе трупа, уви го внимателно с мантията и го понесе на ръце, след което
тримата напуснаха площада, мълчаливи и тъжни. Щом стигнаха до края на площада,
Корсарът се обърна за последен път към четиринадесетте обесени, чийто трупове
зловещо се олюляваха в нощта, и каза със скръбен глас:
- Сбогом, нещастни храбреци! Сбогом, другари на Червения Корсар! Много скоро ще
отмъстим за вашата смърт!
После, втренчил горящ поглед във внушителния дворец на губернатора в дъното на
площада, добави глухо:
- Между мен и теб, Ван Гулд, стои смъртта!
Поеха отново, този път забързали да излязат от Маракаибо и стигнат морето, за да
се върнат на корсарския си кораб. Вече нищо не ги задържаше в този град, по
чийто улици, слез случая в странноприемницата, не се чувствуваха сигурни.
Бяха прекосили няколко пусти улички, когато на Кармо, който вървеше начело, се
стори, че забелязва човешки сенки, полускрити под свода на един портал.
- Бавно - промълви, обръщайки се към другарите си. - Ако не съм ослепял, там има
някакви хора, които ни дебнат.
- Къде? - попита Корсарът.
- Там, вътре.
- Може би са хората от странноприемницата ...
- Гръм и мълния! Възможно ли е да са петимата баски с техните н а в а х и?
- Петима не са много за нас и скъпо ще платят засадата си - рече Корсарът и
извади сабята си.
- Моята абордажна сабя също ще заиграе над техните н а в а х и - пригласи Кармо.
Трима мъже, увити в големи мантии на капки, явно серапе, се откъснаха от ъгъла
на един портал и застанаха на десния тротоар, докато други двама, които дотогава
се бяха крили зад една разпрегната каруца, затваряха пътя им отляво.
- Петимата баски са - рече Кармо. - Виждам н а в ах и т е им да блестят под
поясите.
- Ти се заеми с двамата вляво, а аз с тримата вдясно - рече Корсарът, а на Моко
заповяда: - Ти не се грижи за нас, а бягай с трупа и ни чакай на края на гората.
Петимата баски бяха свалили мантиите си, сгъваха ги на четири около лявата си
ръка, и сега в десниците им светкаха дългите остриета на ножовете им.
- Аха! - рече оня, който бе отблъснат от Кармо. - Изглежда не сме се излъгали.
- Направете път - викна Корсарът, който излезе пред другарите си.
- Полека, кабалеро .- рече баскът и също излезе пред другите.
- Какво искаш?
- Да задоволя едно малко любопитство, което гложди всички ни.
- И кое е то?
- Да научим кой сте, кабалеро.
- Един човек, който убива, ако някой му препречи пътя - отвърна яростно
Корсарът, приближавайки с шпага в ръка.
- Тогава ще ви кажа, кабалеро, че ние сме хора, които не изпитват страх и няма
да се оставим да бъдем убити, като онзи нещастник, когото приковахте за стената.
Пие сме на служба на господин губернатора и отговаряме за лицата, които се
разхождат тъй късно из улиците.
- Ако искате да научите името ми, елате да ви го по-шушна - рече Корсарът и
застана в гард. - За теб двамата отдясно, Кармо.
Пиратът бе извадил абордажната си сабя и напредваше решително,срещу двамата си
противника, които препречваха пътя му отдясно.
Петимата баски не бяха помръднали, очаквайки нападението на двамата флибустери.
Стъпили здраво на краката си, които държаха леко разтворени, за да бъдат готови
за всякаква развръзка и ръка, стиснала дръжката на н а в а х а т а, очакваха
подходящия момент, за да нанесат смъртоносните си удари.
Изглежда бяха от ония диестрос, сиреч майстори на ножа, на които са присъщи
всички хватки, в това число хаваке или опозоряващата рана по бузата, както и
десхаретасо - удар под последното ребро отзад, който прекъсва гръбначния стълб.
Виждайки, че ония не се решават, Корсарът, който беше нетърпелив да си проправи
път, връхлетя върху тримата противника пред него, като раздаваше удари наляво и
надясно със светкавична бързина, докато Кармо се занимаваше с другите двама,
размахвайки сабята си като луд. Петимата диестрос ни най-малко не се стъписаха.
Пъргави като пантери, те подскачаха, отблъсквайки ударите ту с широките остриета
на огромните си ножове, ту с техните сера п е, увити около лявата ръка. Това
накара двамата флибустери да станат по-внимателни, защото разбраха, че пред себе
си имат опасни противници. Но когато видяха негъра да се отдалечава с трупа в
тъмнината, засилиха атаката си в желанието си да приключат случая преди нощната
стража, привлечена от дрънкането на сабите, да притича в помощ на баските.
Корсарът, чиято шпага бе доста по-дълга от навахите и чието фехтовачно
майсторство бе невероятно, бе в изгодно положение, докато Кармо бе принуден да
остане в отбрана, понеже сабята му бе по-къса.
Седмината мъже се сражаваха Яростно, без да отронят дума, погълнати да нанасят И
отбиват ударите: подскачаха напред н назад, изместваха се наляво и надясно,
кръстосвайки саби. В един момент Корсарът, виждайки един от противниците му да
губи равновесие и да прави погрешен ход, при което откри гърдите си светкавично
му нанесе удар. Човекът се строполи без да издаде звук.
- Това е първият! - рече Корсарът на другите. - Скоро иде и вашият ред(
Без да покажат каквото и да е смущение, двамата баски не помръднаха от местата
си, но неочаквано единият от тях се втурна наведен към него, държейки напред
своето серапе. като щит, сякаш искаше да нанесе удара си долу и Да разпори
корема му, но после реши друго и изправяйки се рязко, се опита да нанесе
смъртния удар десхаретасо. Корсарът мигновено отстъпи встрани и отправи пряк
удар,
но острието му заседна в увитото около ръката на испанеца серапе. Опита се да
заеме отбранително положение, за да отбие ударите на другия баск, но веднага
нададе ядовит вик - сабята му бе счупена на две от ръката на първия баск.
Отскочи назад, размахвайки строшеното оръжие, крещейки:
- Кармо, на помощ!
Флибустерът, който още не бе успял да се справи с двамата си противника, макар
да ги бе принудил -да отстъпят до ъгъла на на улицата, с три скока бе до него.
- По дяволите! - ревна, - добре я наредихме! Чудо ще е ако се откачим от тая
глутница бесни песове.
Държим в ръцете си живота на двама от тия главорези - отвърна Корсарът,
напъвайки петлетата на пищова, които държеше под колана си. Вече се канеше да
стреля по най-близкия до него, когато над четиримата баски, които се бяха
събрали, сигурни в победата си, видя да връхлита една гигантска сянка. Човекът,
дошъл в такъв подходящ момент, държеше в ръката си цепеница.
- Моко! - възкликнаха в един глас Корсарът и Кармо. Вместо да отговори, негърът
вдигна дървото и почна да
удря по врага с такава ярост, че ония нещастници за миг се изтъркаляха на
земята, кой със счупена глава, кой с натрошени кости.
- Благодаря, приятелю! - викна Кармо. - Гръм и мълния! ... Каква градушка!...
- Да бягаме! - викна Корсарът. - Тук нямаме повече
работа.
Някои жители, събудени от виковете на ранените, започнаха да отварят прозорците,
за да разберат какво става.
Двамата флибустери и негърът, отървали се от петимата нападатели, бързо
изчезнаха зад ъгъла на улицата.
- Къде остави трупа? - попита Корсарът Американеца.
- Вече е вън от града - отвърна негърът.
- Благодаря ти за помощта.
- Реших, че помощта ми ще се окаже полезна и побързах да се върна.
- Никой ли нЯма в края на гората?.
- Не видях никой.
- Тогава да побързаме с нашето отстъпление, преди да са се явили други врагове -
рече Корсарът.
Канеха се да тръгнат, когато Кармо, отишъл да огледа една странична уличка, се
върна бързо и каза:
- Капитане, наближава един патрул.
- От къде?
- От онази уличка.
- Ще вземем друга. Хванете оръжието, мои храбреци, и напред! Иди да вземеш
оръжието на оногова, когото убих; при липса на друго и навахата добра.
- С ваше разрешение, предлагам ви моята сабя, капитане, аз мога да си служа с
ония дълги ножове.
Храбрият моряк подаде собствената си сабя на Корсара, после се върна назад да
вземе навахата на бискаеца.
Патрулът приближаваше бързо. Може би хората бяха чули виковете на сражаващите се
и дрънкането на стоманата.
Предвождани от Моко, флибустерите се затичаха, придържайки се към стените на
къщите. К-ато изминаха стотина крачки, чуха отмерените крачки на друг патрул.
- Проклятие! - изруга Кармо. - Попаднахме в средата.
Черният Корсар спря и стисна късата сабя на флибустера.
- Дали не са ни издали? - прошепна.
- Капитане, виждам, да приближават осем души с алебарди и пушки.
- Приятели - рече Корсарът, - гответе се да продадем скъпо живота си.
- Готови сме да изпълним всяка ваша заповед - отвърнаха флибустерът и негърът с
решителен глас.
- Моко!
- Кажете, господарю!
- На теб поставям задачата да закараш на кораба трупа на брат ми. Можеш ли да го
сториш? Ще намериш нашата лодка на плажа и ще тръгнете заедно с Ван Щилер.
- Да, господарю.
- Ние ще се опитаме да се отървем от неприятелите си, но ако"ни сломят, Морган
знае какво да прави. Отивай, занеси трупа на брат ми, после ще се върнеш тук да
разбереш живи ли сме, или мъртви.
- Не Мога да се реша да ви оставя, господарю, аз съм силен и може да съм ви
много нужен.
- Държа брат ми да бъде погребан в морето, подобно на Зеления Корсар. А твоята
помощ на борта на "Мълния" Ще ми бъде по-ценна, отколкото тук.
- Ще се върна с подкрепления, синьор.
- Морган ще дойде, сигурен съм в това. А сега тръгвай, патрулът.
Негърът не чака да му повторят два пъти, но понеже Двата патрула затваряха пътя
му, той бързо се шмугна в
една странична улица, долепвайки се до един градински зид.
Като го видя да изчезва, Корсарът се обърна към Кармо и му каза:
- Бъди готов да нападнем патрула, който е пред нас. Ако успеем с ненадейна атака
да си отворим път, може би лесно ще можем да се доберем до гората.
Намериха се на ъгъла на улицата. Вторият патрул, вече забелязан от негъра, не бе
по-далеч от тридесет крачки, докато първият още не се виждаше, защото вероятно
някъде бе спрял.
- Да бъдем готови - рече Корсарът.
- Готов съм - отвърна Кармо, скрит зад ъгъла на къщата.
Осемте стражи бяха забавили крачката си, сякаш се страхуваха от някаква
изненада, дори един от тях, изглежда командирът им, рече:
- Бавно, момчета. Ония нехранимайковци сигурно са
наблизо.
- Осмина сме, синьор Елваес - каза войникът и добави: - а ханджията ни наблегна,
че флибустерите са само трима.
- Ах, мръсникът му недин! - промълви Кармо. - Предал ни е този кръчмар. Ако ми
падне в ръцете, ще му отворя една дупчица в irapeMa, та да изтече всичкото вино,
дето е изпил през седмицата.
Корсарът бе вдигнал сабята, готов да скочи.
- Напред! - извика.
Двамата пирати се нахвърлиха с неудържим устрем срещу патрула, който в момента
завиваше ъгъла на улицата, нанасяйки отчаяни удари надясно и наляво с
мълниеносна бързина. Изненадани от това неочаквано нападение, стражите не
удържаха и се пръснаха кой на една, кой на друга страна, за да се спасят от
градушката от удари. Когато се окопитиха, Корсарът и Кармо вече бяха далеч, но
като забелязаха, че противниците им са били само двама, се хвърлиха след тях,
крещейки с пълно гърло:
- Спрете ги! Флибустерите, флибустерите!
Корсарът и Кармо тичаха с все сили, без' обаче да знаят накъде. Бяха се забутали
сред лабиринт от криволичещи улички, без да знаят как да излязат на откритото
поле.
Разбудени от виковете на стражите и разтревожени от присъствието на страшните
властелини на морето, чието име само караше да тръпнат всички испански градове
от крайбрежието, жителите се бяха надигнали и сега се чуваше трЯсък от врати и
прозорци, които се отваряха и затваряха, а туктам отекна пушечен изстрел.
С всеки изминат миг положението на бегълците ставаше все по-отчаяно; тези викове
и изстрели можеха да разпрострат тревогата до центъра на града и да дигнат на
крак целия гарнизон.
- Проклятие! - повтаряше Кармо, тичайки през глава. - Всичките тези писъци на
женурята могат да ни погубят. Ако не намерим начин да излезем на полето, ще
свършим на бесилото със здраво въже около врата.
Продължавайки да тичат, стигнаха до края на една сляпа уличка, която не водеше
на никъде.
- Капитане! - викна Кармо, който вървеше напред. - Натикали сме се в клопка.
- Какво искаш да кажеш? - попита Корсарът.
- Че улицата е затворена.
- Няма ли зид, който да прескочим?
- Не, само много високи къщи.
- Да се връщаме, Кармо. Преследвачите ни са още далеч и може би ще намерим някоя
друга улица, която да ни изведе извън града.
Но преди да се втурне отново в бяг, рече неочаквано:
- Не, Кармо! Просветна ми нова идея в главата. Струва ми се, че с малко хитрост
можем да заличим следите си.
Бързо се насочи към една къща, която затваряше края на улицата. Представляваше
скромно жилище на два етажа, гредоред о:г зидария и дърво, с малка тераса
отгоре, покрита с вази и цветя.
- Кармо - рече Корсарът. - Отвори ми тази врата.
- В тази къща ли ще се скрием?
- Това ми се струва най-добрият начин да прикрием следите си от войниците.
- Отлично, капитане. Ще се нанесем без да плащаме един грош наем.
Вкара дългата н а в ах а в процепа на вратата и с лек натиск отмести резето.
Двамата пирати побързаха да влязат и затвориха вратата след себе си, а през
същото време войниците преминаха през улицата, викайки колкото им стига глас:
- Спрете ги, спрете ги!
Олюлявайки се в тъмнината, двамата пирати стигнаха скоро до някаква стълба, по
която се изкачиха без колебание и спряха на горната площадка.
- Трябва да сме наясно къде се намираме - рече Кармо. - Каква лоша изненада ще
бъдем за обитателите!
Запали с чакмака парче фитил за оръдие и раздуха пламъчето.
- Ето една врата - рече.
- Вътре някой хърка - добави Корсарът.
- Добър знак Който спи в този момент, е кротък човек. Междувременно Корсарът бе
отворил безшумно вратата
и влязъл в скромно наредена стая с едно-единствено легло, заето от спящия.
Запали свещ с фитила, приближи до леглото и решително отметна завивката.
Човекът в леглото беше плешив старец, с набръчкано лице, козя брадичка и
щръкнали нагоре мустаци. Спеше така сладко, че не го събуди дори светлината в
стаята.
- Безспорно този човек не би могъл да ни създаде неприятности - рече Корсарът,
докато разтърсваше човечеца за ръката, макар първоначало това да не даде никакъв
резултат.
- Ще се наложи да гръмнем до ухото му - рече Кармо. При третото раздрусване
старецът реши да отвори очи.
Като забеляза двамата въоръжени мъже, той бързо се изправи и седна, разтваряйки
уплашено очи. После със задавен от ужас глас промълви:
- Загубен съм!
- Здравей, приятелю! Не е дошло време за умиране, дори ми се струва, че сега сте
по-жив от всякога - кзза му Кармо.
- Кой сте вие? - попита го Корсарът.
- Един беден човек, който не е сторил никога никому зло - отговори старецът,
тракайки зъби.
- Нямаме намерение да ви сторим зло, ако отговорите на въпросите ни.
- Значи ваше благородие не е крадец? ...
- Флибустер съм от остров Тортуга.
- Флибустер!... Тогава съм загубен!...
- Казах ви, че няма да ви сторим никакво зло.
- Тогава какво искате от такъв бедняк като мен?
- Да научим преди всичко дали сте сам в къщата.
- Сам съм, господине.
- Кой живее наоколо?
- Добри граждани.
- А вие какво работите?
- Аз съм един беден човек.
- Да, един беден човек, който притежава къща, а аз нямам дори легло - рече
Кармо. - Ах, стара лисицо, страхуваш се за парите си, нали?
- Нямам пари, ваше благородие.
Кармо избухна в смях.
- Един флибустер, когото титуловат "благородие"! Този човек е истински веселяк.
Старецът го изгледа накриво, но тутакси се отказа да играе ролята на обиден.
- Накратко - рече Корсарът със заплашителен тон. - Какво вършите в Маракаибо?
- Беден нотариус съм, господине.
. - Добре, но знай, че ние се настаняваме в твоята къща, докато ни се удаде
случай да си отидем. Няма да ти сторим никакво зло, но внимавай: ако ни
предадеш, главата ти ще падне от раменете. Разбра ли ме?
- Но какво искате от мен? - проплака нещастникът.
- Нищо за сега. Облечи се и да не сме те чули да викаш или ще изпълним заканата
си.
Нотариусът побърза да се подчини, но бе така изплашен, че трепереше като лист и
Кармо трябваше да му помогне да нахлузи дрехите си.
- Сега завържи този човек и внимавай да не избяга - каза Корсарът.
- Отговарям за него като за себе си, капитане. Ще го завържа тъй, че да не може
да направи и най-малкото движение.
Докато Кармо завързваше стареца, Корсарът бе отворил прозореца към улицата, за
да види какво става навън. Изглежда патрулите вече се бяха отдалечили, тъй като
виковете им не се чуваха, но по прозорците на близките къщи разбудените хора
шумно разговаряха.
- Чухте ли? - викаше един дебелак, размахвайки дълъг аркебуз - Изглежда
флибустери се опитали да нападнат града.
- Невъзможно - отвърнаха други гласове.
- Чух войници да викат.
- Дали са ги прогонили?
- Сигурно, защото не се чува нищо.
- Голям кураж! Да влязат в града при толкова войска...
- Сигурно са искали да спасят Червения Корсар.
- Те пък го обесиха.
- Каква лоша изненада за ония крадльовци...
- Да се надяваме, че войниците ще хванат други, които да обесим. Дъски за
бесилки се намират още. Лека нощ,
приятели. До утре - рече човекът с аркебуза.
- Да - промълви Корсарът. - Дъски има, но на нашите кораби има още доста
гюллета, които ще са достатъчни да сринат Маракаябо. Един ден ще чуете за мен.
Затвори предпазливо прозореца и се върна в стаята на нотариуса. Междувременно
Кармо бе претърсил цялата къща и особено кухненския шкаф. Бе се сетил, че
предишната вечер не бе имал време да вечеря, затова след като откри една патица
и една печена риба - вероятно закуската на нотариуса за следващата сутрин - бе
побързал да ги поднесе на капитана. Освен тази храна бе открил в дъното на един
шкаф няколко прашни бутилки, които носеха етикети на най-добрите испански вина:
Херес, Порто Аликанте и Мадера.
- Синьор - рече Кармо с най-добрия си глас, обръщайки се към Корсара, - докато
испанците тичат по петите ви, вкусете от тази прекрасна езерна риба и кълчица от
дивата патица. Открих и няколко бутилки, които нашият нотариус изглежда е пазил
за тържествени случаи и които ще оправят настроението ви. Е, вижда се, че нашият
приятел е любител на отвъдокеански питиета! Да проверим вкуса му.
- Благодаря - отвърна Корсарът, който отново бе станал мрачен.
Седна, но яде малко.' Бе станал отново онзи, който го знаеха - мълчалив и
замислен. Опита от рибата, изпи няколко чаши, после изведнъж се надигна и почна
да се разхожда из стаята.
Затова пък Кармо не само изплюска всичко, но опразни и няколко бутилки, за
голямо отчаяние на нотариуса, който все се оплакваше, че скъпите му вина бързо
свършват. Но морякът, развеселен от тази солидна почерпка, бе тъй любезен да
предложи и нему една чаша, за да му разсее предишния страх и сегашния яд.
- Небеса! - възкликна. - Не се надявах нощта да мине така весело. Доскоро между
два огъня и под угрозата да завършим живота си с въже на врата, ето че се
оказахме сред хубави вина, предложени ни от най-гостоприемния стопанин на града.
- Опасността още не е минала, драги мой - рече Корсарът. - Кой ще ни увери, че
утре испанците няма да похлопат на тази врата, след като не са ни открили
другаде? Тук сме добре, но бих предпочел да съм на борта на моята "Мълния".
- Щом съм с вас не изпитвам никакъв страх, капитане мой; вие сам струвате
колкото сто противника.
- Ти сигурно си забравил, че губернаторът на Марака
ибо е стара лисица и всичко ще опита, за да ме спипа. Знаеш, че между него и мен
се води бой до смърт.
- Никой не знае, че сте тук.
- Но ще се усъмнят; забрави ли бискайците? Страхувам се, че са разбрали кой е
убиецът на онзи самохвалко, графът.
- Може би сте прав, господарю. Вярвате ли, че Морган ще ни изпрати подкрепления?
- Лейтенантът не е човек, който ще остави командира си в ръцете на испанците.
Той е храбрец и няма да се изненадам, ако реши да форсира провлака, обсипвайки
града с дъжд от гюллета.
- Това ще бъде лудост, която скъпо ще му струва - обади се Кармо.
- Ех, колко такива лудости сме правили, но за щастие винаги с щастлив край.
Корсарът седна и отпи от виното, после стана и се насочи навън към площадката на
стълбите, където беше прозорецът към улицата. Тук той остана да наблюдава около
Половин час, когато изведнъж се втурна в стаята, казвайки на Кармо:
- Можем ли да се доверим на негъра?
- Напълно коменданте.
- Значи.вярваш, че няма да ни предаде...
- Слагам ръката си в огъня за него.
- Той е тук ...
- Видяхте ли го?
- Снове из улицата.
- Трябва да го повикаме при нас.
- А какво ли е направил с трупа на брат ми? - запита се Корсарът и свъси вежди.
- Щом бъде тук ще узнаем.
- Иди го повикай, но бъди предпазлив. Ако те забележат, свършено е с нас.
- Оставете това на мен, синьор - рече усмихнат Кармо. Дайте ми само десет минути
време, за да се превърна в нотариуса на Маракаибо.

- VI ПОЛОЖЕНИЕТО НА ФЛИБУСТЕРИТЕ СЕ ВЛОШАВА

Десетте минути още не бяха изминали, когато Кармо напусна къщата на нотариуса,
за да потърси негъра, забелязан от Корсара по улицата. За това кратко време,
смелият флибустер се бе така преобразил, че просто бе станал неузнаваем. Бе
подрязал с ножица гъстата си брада и дългите си рошави коси, след това бързо бе
навлякъл един испански костюм, който нотариусът изглежда пазеше за важни случаи
и който му стоеше отлично, понеже и двамата имаха еднакъв ръст.
Облечен по този начин, страшният морски вълк можеше да мине за мирен и почтен
гражданин на Гибралтар, ако не за самия нотариус. Но бидейки винаги нащрек, в
дълбоките и удобни джобове бе скрил пистолетите си, защото и в новия си костюм
не се чувствуваше напълно сигурен.
Уличката беше пуста, но ако малко преди това Корсарът бе зърнал негъра, той не
би трябвало да бъде далеч.
"Все някъде ще го открия - рече си Кармо". Ако Моко е решил да се върне, значи
сериозни причини не са му позволили да напусне Маракаибо. Дали проклетият Вая
Гулд не е разбрал, че в дъното на операцията стои Черният Корсар? Възможно ли е
съдбата да пожелае и тримата смели братя да паднат в ръцете на зловещия старец?
. . . Каквото ще да става! Ние ще се измъкнем от тук, за да му върнем един ден
зъб за зъб, око за око, живот за живот!"
Говорейки си по този начин, Кармо излезе на уличката и се готвеше да завие
покрай една къща, когато един въоръжен с аркебуз войник, скрит дотогава под
свода на един портал, препречи изведнъж пътя му и каза със заплашителен глас:
- Стой!
- Проклятие! - промълви Кармо, като бръкна в джоба и стисна пистолета. Но той
прие бързо невинен вид на скромен гражданин и рече:
- Какво желаете, войниче?
- Да науча кой сте.
- Как! ... Не ме ли познавате? Аз съм нотариусът на квартала.
- Простете,отскоро съм в Маракаибо, господин нота' @риус. Къде отивате, ако мога
да знам?
- Един нещастник е на смъртно легло, а вие разбирате, че когато някой се готви
да се пресели в отвъдния свят, налага му се да мисли за своите наследници.
- Истина е, господин нотариус, но внимавайте да не срещнете флибустерите.
- Боже мой! - възкликна Кармо, преструвайки се на уплашен. - Тук флибустери? Че
как тези каналии са посмяли да дсбаркират в Маракаибо, тъй силно укрепен град и
управляван от онзи храбър войн, наречен Ван Гулд?
- Не е известно по какъв начин са успели да дебаркират, след като не е бил
забелязан никакъв флибустерски кораб, нито край островите, нито в Корския залив,
но че са вече тук няма никакво съмнение. Достатъчно е да знаете, че са убили
тримачетирима от нашите хора и са имали смелостта да откраднат трупа на Червения
Корсар, обесен на площада пред губернаторския дворец заедно с екипажа му.
- Непрокопсаници! ... А сега къде са?
- Предполага се, че са побегнали в полето. Изпратени са войскови части на
различни места и се надяват да ги заловят, за да правят весела компания на
обесените.
- Да не би да са се скрили в града?
- Не е възможно; били са видяни да бягат към полето. Кармо вече знаеше
достатъчно и затова реши да продължи пътя си, за да не изпусне негъра.
- Ще внимавам да не ги срещна - рече. - Лека служба, войниче. Аз тръгвам, за да
не пристигна твърде късно за мои клиент.
- Желая ви успех, господин нотариус.
Хитрият Кармо нахлупи шапката си над очите и бързо се отдалечи, оглеждайки се,
уж много се страхува.
Вече свиваше около ъгъла, за да навлезе в една по-широка улица, от двете страни
на която се редуваха красиви къщи с елегантни веранди, поддържани от разноцветни
стълбове, когато зърна една гигантска, черна сянка, долепена до
една палма в близост на голям господарски дом.
- Ако не се лъжа това ще е приятелят ми Моко - промълви пиратът. - Този път
наистина много ни върви, или. Както казват испанците, дяволът ни закриля.
Човекът, който се криеше зад палмовото дърво, виждайки Кармо да наблюдава, се
опита да залегне в сянката на Портала, като смяташе, че насреща му иде стража,
но понеже и тук не се чувствуваше сигурен, бързо сви около господарския дом, за
да достигне една от многото улички на гРада.
Кармо, обаче има достатъчно време да се увери, че това наистина е негърът. С
няколко скока успя да стигне до ъгъла и викна тихичко:
- Хей, куме ...
Негърът спря веднага, после след кратко колебание се върна.? Разпознавайки
Кармо, въпреки дегизировката му, изненадано и радостно отвърна:
- Ти ли си, бели приятелю?
- Имаш добро зрение, черни Моко - каза Кармо като се смееше.
- А капитанът?
- Засега не мисли за него, здрав е и това е достатъчно. Но ти защо се върна?
Комендантът ти бе заповядал да занесеш трупа на кораба.
- Не можах, приятелю. Гората е пълна с войскови части, дошли вероятно от брега.
- Знаят ли за нашето присъствие?
- Страхувам се. че да.
- А къде скри трупа?
- В моята колиба, между два пласта от свежи листа.
- Испанците няма ли да го открият?
- Имах предвидливостта да пусна на свобода всичките си змии. Ако войниците
поискат да влязат в колибата, ще срещнат змиите и ще побягнат.
- Хитър си, приятелю.
- Правя каквото мога.
- Значи смяташ, че засега не можеш да се измъкнеш ...
- Казах ти, че гората е пълна с войници.
- Положението е сериозно. Морган, вторият офицер на "Мълния", като види, че не
се завръщаме, може да допусне някоя непредпазливост - промълви флибустерът. - Ще
видим как ще свърши това премеждие.
- Я кажи, Моко, познат ли си в Маракаибо?
- Всички ме познават, понеже често идвам да продавам билки, които лекуват рани.
- Никой ли не ще се усъмни в теб?
- Не, приятелю.
- Тогава следвай ме, отиваме при коменданта.
- Един момент, приятелю.
- Какво има?
- Доведох и вашия другар.
- Кой? Ван Щилер?
- Рискуваше да бъде заловен, затова реши, че ще бъде по-полезен тук, отколкото
да пази колибата.
- А пленникът?
- Вързахме го тъй добре, че ще го намерим на същото място, ако другарите му не
го освободят.
- А Ван Щилер къде е?
- Почакай малко, приятелю.
Негърът събра шепите си около устата и нададе слаб вик, който наподобяваше гласа
на вампир - ония едри прилепи, тъй често срещани в Южна Америка.
Миг след това един човек прехвърли зида на градината, и тупна пред Кармо и каза:
- Щастлив съм да ви видя в добро здраве, бойни приятелю.
- А аз повече от теб, драги Ван Щилер - отвърна Кармо.
- Смяташ ли, че капитанът ше ме гълчи, затова че съм дошъл? Като разбрах, че сте
в опасност, не можех да остана скрит в гората да гледам дърветата.
- Комендантът ще бъде доволен, драги мой. Един смелчага повече е много ценен за
нас в тези минути.
- Да тръгваме, приятели!
Започваше да се зазорява. Звездите бързо избледняваха, тъй като по тези места
няма истинска зора, дори и изгрев: на мястото, на нощта идва изведнъж денят.
Слънцето изгрява изведнъж, неочаквано, и със силата на своите лъчи властно
прогонва мрака, който за миг се стопява.
Жителите на Маракаибо, почти всички ранобудни, започваха да се събуждат;
прозорците се разтваряха и туктаме се появяваше по някоя глава, чуваха се
кихавици и прозявки, надигаше се глъчка. Явно, тълкуваха се събитията от нощта,
които пръснаха не малко тревога и ужас сред всички, защото името на флибустерите
всяваше не малко страх във всички испански колонни на огромния Мексикански
залив.
Кармо, който избягваше всякаква среща, за да не би случайно да бъде разпознат от
някои от посетителите на странноприемницата, крачеше бързо, следван от негъра и
хамбургчанина. Стигнал до уличката с къщата на нотариуса, се натъкна на същия
войник, който с алебарда на рамото сновеше напред и назад по нея.
- Връщате ли се вече, господин нотариус? - попита любезно.
- Какво да ви кажа.- отвърна флибустерът, - моят клиент бързаше да напусне тази
грешна земя и затова бързо свърших работата си.
- В наследство ли ви остави този прекрасен негър? - рече войникът, сочейки
змиеукротителя. - Карамба! Този колос струва хиляди пиастри.
- Да, подари ми го. А сега, довиждане - рече Кармо и бързо сви към вратата на
къщата, която затвори с резето.
Черният Корсар ги чакаше на стълбите с нетърпение, което мъчно можеше да
прикрие.
- Значи негърът се върна ... А трупът на брат ми? А ето те и теб, Ван Щилер!
Защо?
С малко думи Кармо го осведоми за причините, принудили негъра да се завърне в
Маракаибо и привлече на помощ Ван Щилер, както и онова, което бе научил от
войника на уличката.
- Новините, които ми носиш, са неприятни - рече Корсарът на негъра. - Ако
испанците държат полето и брега, не знам как ще стигнем до моята "Мълния". Не се
страхувам за себе си, а за моя кораб, който може да бъде изненадан от ескадрата
на адмирал Толедо.
- Проклятие! - възкликна Кармо. - Само това ни липсваше. Започвам да се
страхувам, че това приключение ще свърши зле - промърмори Ван Щилер. - Но все
пак трябва да сме доволни, че не са ни обесили още преди два дни, всеки ден е
печалба.
Черният Корсар бе започнал да се разхожда из стаята, кръжейки около сандъка,
който им бе послужил за маса. Изглеждаше доста загрижен и нервен; от време на
време спираше, вглеждаше се в хората си, но после поклащаше глава и продължаваше
да кръжи. Изведнъж спря пред нотариуса, който седеше на леглото здраво вързан,
прикова заплашителен поглед в него и му каза:
- Познаваш ли околностите на Маракаибо?
- Да, ваша милост - отвърна оня с треперящ глас.
- Можеш ли да ни изведеш от града, без да бъдем изненадани от сънародниците ти и
да ни оставиш на някое сигурно място?
- Как да сторя това, господине? Напуснем ли къщата, веднага ще ви познаят и ще
арестуват и вас и мен... да, и мен, защото съм искал да ви помогна. А
губернаторът не се шегува и ще ме обеси.
- Ето, че всички се страхуват от Ван Гулд - рече Корсарът със стиснати зъби и
мрачен блясък в очите. - Да. този човек е енергичен, горд и безпощаден, от него
всички треперят. Но не всички! Един ден аз ще го накарам той да трепери! Този
ден той ще плати с живота си за смъртта на моите братя.
- Губернатора ли искате да убиете? - попита нотариусът с колеблив глас.
- Тихо, старче, ако ти е скъп животът - каза Кармо Корсарът като че ли не чу ни
единия, ни другия. Бе
излязъл от стаята, насочвайки се към прозореца на съседния коридор, откъдето
можеше да наблюдава цялата уличка.
- Добре се наредихме! - рече Ван Щилер, като се обърна към негъра. - Няма ли
нашият приятел Моко някоя идея в главата си, която да ни извади от това невесело
положение? ... Не се чувствувам много сигурен в тази къща.
- Може би имам една - отвърна негърът.
- Изплюй камъчето - рече Кармо. - Ако идеята ти е осъществима, обещавам ти една
прегръдка - аз, който никога не съм прегръщал цветнокож.
- Трябва обаче да изчакаме нощта.
- Засега не бързаме.
- Облечете се като испанци и напуснете спокойно града.
- Е, аз имам вече костюма на нотариуса.
- Не е достатъчно.
- Какво друго да навлека отгоре си?
- Една хубава униформа на мускетар или алебардист. Ако излезете от града
облечени в цивилни дрехи, войските, които претърсват полето, няма да закъснеят
да ви арестуват.
- Гръм и мълния! Каква чудесна идея! - възхити се Кармо. - Имаш право, Моко.
Облечени като войници, на никого няма да му дойде наум да ни спре, особено
нощем. Ще ни вземат за патрул и така ще можем да се измъкнем.
- А къде да намерим дрехите? - попита Ван Щилер.
- Къде ли? Ще изкормим няколко войника, които ще съблечем - рече решително
Кармо. - Знаеш, че действуваме бързо.
- Не е нужно да се излагате на толкова голяма опасност - рече негърът. - Мене ме
познават в града, никой няма да се усъмни, ако отида да купя дрехи, дори и
оръжие.
- Мили, черни куме, ти си добър и смел мъж, затова искам братски да те прегърна
- отвърна Кармо, като разтвори ръце, за да прегърне негъра, но не му остана
време. По стълбите звучно отекна нечие потропване по портата отвън.
- Гръм и мълния! Някой чука на вратата - възкликна Кармо.
В този момент влезе Корсарът и се обърна към нотариуса:
- Вън има човек, който изглежда търси вас.
- Сигурно е някой мой клиент, господине - отвърна пленникът и въздъхна. - Някой
клиент, от който бих могъл да изкарам добри пари, докато сега ...
- Престани - рече Кармо. - Достатъчно добре се познаваме, дърдорко недин!
Втори удар, по-силен от първия, разтърси вратата, последван от тези думи:
- Отворете, господин нотариус! Няма време за губене.
- Кармо - рече Корсарът, който бе взел бързо решение. - Ако упорствуваме да не
отворим, онзи човек може да се усъмни и да помисли, че на стареца е прилошало,
след което да повика хората от квартала.
- Какво трябва да направя, коменданте?
- Отворете, вържете здраво онзи досадник и го доведете да прави компания на
нотариуса.
Още не беше свършил да говори, когато Кармо се спусна по стълбите, придружен от
негъравеликан. По същото време се разнесе и третият удар, който замалко не
изкърти вратата, но Кармо побърза да отвори.
- Ех, че сте нетърпелив, господине ... - рече.
Един младеж на около двадесет години, елегантно облечен и въоръжен с кама,
окачена на колана, нахълта и почна да ругае:
- Така ли трябва да чакат клиентите ви, които бързат? Но, за бога ...
Като видя Кармо.и негъра, той замлъкна и опули очи. после понечи да направи
крачка назад, но вратата хлопна зад него.
- Кои сте вие? - попита.
- Двама слуги на господин нотариуса - отвърна Кармо и подигравателно се поклони.
- Я виж ти! - възкликна младежът. - Изглежда дон Турильо изведнъж е станал
богат, за да си позволи лукса да държи двама слуги.
- Да, получи наследство от един негов чичо, починал в Перу - рече Кармо и се
засмя.
- Заведете ме веднага при него. Вече бе предупреден, че днес ще се състои бракът
ми със сеньорита Кармен де Васконселос. Специално ли трябва да го молим да ...
Фразата му бе грубо прекъсната от юмрука на негъра, който неочаквано се стовари
между двете му плещи, а с другата ръка запуши устата му. Почти задушен,
нещастникът падна на колене и изблещи очи.
- Хайде, по-полека, приятелю - рече Кармо. - Ако го стиснеш още малко, ще го
задушиш напълно. Трябва да се
научиш да бъдеш по-любезен с клиентите на господин нотариуса.
Младежът, който бе тъй уплашен, че не се сети да окаже каквато и да е съпротива,
бе откаран в стаята, обезоръжен, здраво вързан и поставен до нотариуса.
- Готово, капитане - каза Кармо.
Корсарът одобри действията на моряка с кимане на глава, после, доближавайки
лицето на младежа, който го гледаше с изцъклени от ужас очи, попита:
- Кой сте?,
- Един от моите най-добри клиенти, синьор - рече нотариусът. - От него щях да
изкарам поне прехраната си за днес...
- Млъкнете! - рече Корсарът рязко.
- Нотариусът става истински папагал! - викна Кармо. - Ако продължава така,
трябва да му отрежем част от езика.
Красивият младеж, донякъде успокоен, обърна лице към Корсара и след като спря за
миг върху му учудениЯ си поглед, отвърна:
- Аз съм синът на съдията на Маракаибо, дон Алонсо де Конхевио. Надявам се сега
да ми обясните причината на това посегателство върху личността ми.
- Излишно е да я знаете, но ако останете спокоен, няма да ви бъде причинено
никакво зло и утре, ако не се случат непредвидени събития, ще бъдете свободен.
- Утре! ... - възкликна младежът с нотка на горчива изненада в гласа. -
Помислете, синьор, днес аз трябва да се оженя за дъщерята на капитан
Васконселос.
- Ще се ожените утре.
- Внимавайте! Баща ми е приятел на губернатора и това ви странно поведение по
отношение на мен може скъпо да ви струва. Тук в Маракаибо имаме войска и оръдия.
Гневна усмивка разтегли устните на Корсара.
- Не се страхувам от тях. Аз също имам хора, които са по-смели и опитни от
вашите, и не по-малко оръдия.
- Но кой сте вие?
- Излишно е да знаете.
Като рече това, Корсарът обърна рязко гръб и излезе, заставайки на пост пред
прозореца, а Кармо и негърът започнаха да претърсват къщата от мазето до тавана,
в желанието си да приготвят закуска. Ван Щилер застана до пленниците, за да
осуети всякакъв опит за бягство.
Скоро Кармо и негърът се върнаха с един пушен бут и парче пикантно сирене, което
върна доброто настроение
на цялата компания и им позволи да вкусят прекрасното вино .на нотариуса. Поне
така твърдеше любезният флибустер.
Вече бяха известили Корсара, че закуската е готова и няколко бутилки Порто са
отворени, когато отново чуха да се удря на вратата.
- Кой може да е? - запита се Кармо. - Друг клиент, който идва да прави компания
на нотариуса?
- Иди да видиш - рече Корсарът, който вече бе седнал на подредената набързо
трапеза.
Морякът не чака да му повторят заповедта и поглеждайки през прозореца, без обаче
да повдига решетките, видя пред вратата един по скоро възрастен мъж, който
приличаше на слуга или разсилен от съда.
- По дяволите! - промълви. - Сигурно идва да търси младежа. Изглежда
тайнственото изчезване на годеника е разтревожило булката, кумовете и
поканените.?м . . .

нещата се заплитат ....

Не получил отговор, слугата продължаваше да чука с нарастващо усърдие,
привличайки любопитството на съседите, които почнаха да се показват по
прозорците.
Трябваше непременно да отворят и грабнат този нов нахалник, преди съседите да се
усъмнят и повикат стражите.
Кармо и негърът побързаха да слязат и отворят. Още при първата крачка на
новодошлия една ръка се впи в гърлото му, за да не може да вика, после бе вързан
и закаран в горната стая, за да прави компания на нещастния си млад господар и
не по-малко нещастния нотариус.
- Дявол да ги вземе всички! - изпъшка Кармо. - Ако продължават все така да се
изреждат на вратата, ще трябва да пленим цялото население на Маракаибо.

VII ДУЕЛ МЕЖДУ ДЖЕНТЪЛМЕНИ
Противно на предвижданията на Кармо, закуската не премина весело, нито се
създаде настроение, независимо от прекрасния бекон, пикантното сирене и старите
вина на нещастния нотариус. Всички започнаха да стават неспокойни
от лошия обрат на положението, следствие присъствието на младежа и усложненията,
които биха могли да произлязат от насрочения му брак. Тайнственото му изчезване,
включително това на слугата, безспорно щеше да възбуди съмнения и изплаши
роднините му, затова скоро трябваше да очакват нови посещения на слуги и
приятели, или още по-лошо - на войници.
Това положение не можеше по никакъв начин да трае дълго. Ако сега пленяваха
посетителите си един по един, нямаше да е същото ако на вратата похлопаше една
рота жандарми.
Корсарът и неговите моряци бяха обсъдили различни проекти,но нито един не им се
стори подходящ. За момента бягството им бе напълно невъзможно - веднага щяха да
ги познаят, арестуват и обесят като Червения Корсар и нещастните му другари.
Трябваше да чакат нощта, но малко бе вероятно роднините на младежа да ги оставят
дотогава на спокойствие. .
Обикновено тъй находчиви на идеи и хитрини, както и другарите им от остров
Тортуга, в този момент те бяха напълно смутени.
Кармо бе подсказал идеята да облекат дрехите на пленниците и смело да излязат,
но веднага бе установил колко трудно е да осъществи плана си, защото никой не
можеше да използува костюма на младежа, който бе много личен и би привлякъл
вниманието на всички. От своя страна, негърът отново се бе върнал към,
първоначалната си идея, сиреч да иде да купи военни униформи, но за момента и
тази идея бе остранена, понеже трябваше да чакат преди да могат Да излязат.
Мислеха и премисляха, за да открият изход от положението, което от минута на
минута ставаше по-опасно, когато един трети индивид почука на вратата на
нотариуса. Този път не беше слуга, а кастилски благородник, въоръжен със сабя и
кинжал, и вероятно роднина на младежа или някой от кумовете.
- Гръм и мълния! - възкликна Кармо. - В тази проклета къща ще се изреди цяла
процесия! Първо младежът, после слугата, сега един благородник, а по-късно
сигурно бащата на младоженеца, кумовете, приятелите и прочее ... Най-вероятно
сватбата ще направим тук!
Кастилецът, като видя, че никой не иде да му отвори, започна да удря по-силно с
тежкото желязно мандало. Този човек безспорно не изглеждаше много търпелив и по
всичко личеше, че е по-опасен от младежа и слугата.
- Отивай, Кармо - рече Корсарът.
- Страхувам се, коменданте, че няма да е лесно да го хвана и вържа. Този човек е
як и ви уверявам, че ще окаже отчаяна съпротива.
- Ще дойда и аз, а ти знаеш, че ръцете ми са здрави - рече Корсарът, но преди да
тръгне, зърна в един ъгъл на стаята някаква сабя - старо фамилно оръжие, което
нотариусът бе запазил отколе. След като опита гъвкавостта му, окачи го на
бедрото си и прошепна на Кармо:
- Толедска стомана, да му мисли кастилецът.
Кармо и негърът побързаха да отворят вратата, преди оня да я разбие; гостът
влезе със свъсено чело и смръщено изражение, и стиснал дръжката на сабята си,
рече гневно:
- Топ трябва тук, за да отворят на човек!, Новодошлият беше красив човек на
около четиридесет
години, висок на ръст, със здраво телосложение, тъмно-черни очи и черна гъста
брада, която му придаваше войнствен вид. Носеше елегантен испански костюм от
черна коприна и високи ботуши от жълта кожа с шпори.
- Простете, че се забавихме, синьор - отвърна Кармо, кланяйки се насмешливо пред
него, - но бяхме много заети.
- С какво? - попита кастилецът.
- Да лекуваме господин нотариуса.
- Да не би да е болен?
- Налегнала го е страшна треска, синьор.
- Наричайте ме граф, безделнико.
- Простете, господин графе, нямах честта да ви познавам.
- Вървете по дяволите! Къде е племенникът ми? Вече два часа откак е тук.
- Тук не сме го виждали.
- Подиграваш ли се с мен? Къде е нотариусът?
- На легло е, синьор.
- Заведи ме веднага при него.
Кармо, който искаше да го привлече в края на коридора преди да даде знак на
негъра да включи силата на мускулите си, го поведе, но едва стигна до началото
на стълбите, рязко се извърна и каза:
- Сега е твой ред, приятелю!
Негърът се хвърли веднага върху кастилеца, но оня, който изглежда беше нащрек и
притежаваше невероятна пъргавост, та чак слиса и Кармо, с един скок се намери на
третото стъпало, отблъсна флибустера със силен удар, и като извади сабята си,
викна:
- Аха, мошеници! Какво значи това нападение, сега ще ви отрежа ушите!
- Ако искате да знаете какво означава това нападение, ще ви го обясня аз, синьор
- чу се глас.
Черният Корсар се бе появил неочаквано на площадката със сабя в ръка и сега
започна да слиза бавно по стълбите.
Кастилецът се обърна без да изпуска от поглед Кармо и негъра, които се бяха
оттеглили в дъното на коридора и застанали на стража пред вратата. Първият
стискаше в ръка дълга н а в а х а, а вторият бе въоръжен с прът - ужасно оръжие
в неговите ръце.
- Кой сте вие, синьор? - попита кастилецът, без да покаже ни най-малък страх. -
По дрехите човек би ви взел за благородник, но не винаги дрехите правят човека,
така че може да сте и някой бандит.
- Ето думата, която би могла да ви струва скъпо, драги джентълмен - отвърна
Корсарът.
- Това ще се разбере по-късно.
- Вие сте смел, синьор и толкова по-добре, но ви съветвам да приберете сабята и
се предадете.
- На кого?
- На мен.
- На един бандит, който иска да убива от засада?
- Не, на кавалера Емилио ди Роканера, синьор на Вентимилия.
- Аха, вие сте благородник! Тогава бих искал да знам защо синьорът на Вентимилия
е наредил на слугите си да ме убият.
- Това е лично ваше предположение, синьор; никой никога не е мислил да ви убива.
Искахме да ви обезоръжим и да ви държим няколко дни в плен, нищо друго.
- Коя е причината?
- За да ви попреча да уведомите властите на Маракаибо, че се намирам тук -
отвърна Корсарът.
- Да не би синьорът на Вентимилия да има сметки за уреждане с властите на
Маракаибо?
- Не съм много обичан от тях, или по-точно от Ван Гулд, който би бил твърде
щастлив да падна в ръцете му, както и аз, ако той паднеше в моите
- Не ви разбирам, синьор - рече кастилецът.
- Това не ви засяга. И така, ще се предадете ли?
- Нима мислите, че е възможно един човек на честта Да се предаде, без да се
защищава?
- Тогава ще ме принудите да ви убия. Не мога да ви позволя да си отидете, защото
това би означавало гибелта, моята и на моите другари.
- Но кой сте вие, в края на краищата?
- Би. трябвало досега да се досетите. Ние сме флибустери от остров Тортуга.
Защищавайте се, синьор, защото сега ще ви убия.
- Сигурно, ако трябва да се сражавам с трима противника.
- Не се тревожете за тях - рече Корсарът, посочвайки Кармо и негъра. - Когато
техният комендант те бие, те имат навика да стоят настрана.
- В такъв случай надявам се скоро да ви извадя от строя. Вие още не познавате
ръката на граф ди Лерма.
- Както вие не познавате тази на синьора на Вентимилия. Графе, защитавайте се!
- Още една дума, ако разрешите. Какво направихте с племенника ми и моя
прислужник?
- В мой плен са заедно с нотариуса, но за тях не се безпокойте: Утре ще бъдат
свободни и вашият племенник ще може да се ожени за своята любима.
- Благодаря ви, кавалере.
Черният Корсар леко се поклони, после бързо слезе по стъпалата и връхлетя с
такъв устрем към кастилеца. че той бе принуден да отстъпи две крачки. В течение
на няколко минути в тесния коридор се чуваше само тракането на остриетата.
Облегнати на стената със скръстени ръце, Кармо и негърът наблюдаваха мълчаливо
дуела, проследявайки с поглед светкавичните зигзаги на сабите.
След първите удари Черният Корсар си бе възвърнал спокойствието. Не нападаше
често, ограничаваше се само със защита, сякаш първо искаше да измори противника
и изучи ходовете му. С изпънато тяло и леко подгънати крака, които отскачаха
като пружини, той сякаш приемаше всичко като игра. Напразно кастилецът се
опитваше да го изтика към стълбата, с тайната надежда да се препъне и да го
обсипе с пробождащи удари. Корсарът не бе отстъпил нито крачка, отблъсквайки
нападките с невероятна бързина. Но неочаквано полетя напред и с единединствен
отсечен удар изтръгна сабята от ръцете на графа, а с втори я отпрати далеч на
пода. Останал беззащитен, кастилецът пребледня и от гърдите му се изтръгна вик
на ужас. Блестящият връх на флибустерската сабя за миг остана допрян до гърлото
му, но веднага след това се отмести нагоре.
- Вие сте храбрец - рече, като поздрави противника
си. - Не поискахте да ми дадете оръжието си; сега аз го взимам, но ви оставям
живота.
Кастилецът остана неподвижен. По лицето му се изписа дълбока изненада, като че
ли му се струваше невъзможно да е още жив. Изведнъж пристъпи напред, протегна
десницата си на Корсара и каза:
- Моите сънародници казват, че флибустерите са хора без вяра, отдадени само на
морски грабеж; сега аз мога да кажа, че между тях се намират и доблестни мъже,
които по кавалерство и великодушие могат да служат за пример на най-изисканите
благородници в Европа. Господин кавалере, ето моята ръка! Благодаря!
Корсарът стисна сърдечно десницата му, после взе падналата сабя, подаде я на
графа и отвърна:
- Запазете оръжието си, синьор; мен ми стига да обещаете, че няма да го
използувате до утре срещу нас.
- Давам ви честната си дума, кавалере.
- Сега оставете се да ви вържат. Съжалявам, че трябва да прибягам към тази
мярка, но иначе не мога.
- Правете онова, което смятате за нужно.
По даден знак на Корсара Кармо се приближи до кастилеца и му върза ръцете, после
го предаде на негъра, който побърза да го отведе в горната стая, да прави
компания на племенника си, слугата и нотариуса.
- Да се надяваме, че процесията завърши - рече Кармо, обръщайки се към Корсара.
- А аз мисля, че скоро ще дойдат други да ни безпокоят - отвърна капитанът. -
Всички тези тайнствени изчезвания няма да закъснеят да създадат основателни
подозрения сред близките на графа и младежа, което ще доведе до намесата на
властите. Добре ще направим да барикадираме вратите и се подготвим за отбрана.
Погледна ли дали има огнестрелни оръжия в тази къща?
- В хамбара намерих един аркебуз и муниции, освен това една стара ръждясала
алебарда и една ризница.
- Пушката може да ни послужи.
- А как ще отстоим, коменданте, ако войниците нападнат къщата?
- За това ще мислим, но уверявам те, че на Ван Гулд жив няма да се дам . . .
Хайде, да се приготвим за отбрана. По-късно, ако ни остане време. Ще помислим и
за закуската.
Негърът се върна, оставяйки Ван Щилер да пази пленниците. Поставен в течение на
онова, което имаше да върши, той бързо се захвана на работа. Подпомогнат от
Кармо,
донесе в коридора всички тежки и големи мебели, въпреки напразните протести на
нотариуса. Сандъци, гардероби, масивни маси и шкафове бяха струпани до вратата,
по начин напълно да я залостят. Недоволни и от това, флибустерите издигнаха
втора барикада от покъщнина в основата на стълбите, за да препречат пътя на
нападателите, в случай, че вратата не издържи.
Едва що бяха привършили тези отбранителни приготовления, когато зърнаха Ван
Щилер да слиза стремглаво по стълбите.
- Коменданте, на улицата са се струпали граждани и гледат към къщата - рече. -
Мисля, че вече са се досетили за нашите пленници.
- Аха! - ограничи се да каже Корсарът, без да трепне ни един мускул на лицето
му. Качи се спокойно по стълбите и погледна през завесите на прозореца навън.
Ван Щилер беше прав. Петдесетина души, разделени на групички, задръстваха
уличката. Те оживено разискваха, сочейки къщата на нотариуса, а съседите бяха
излезли по прозорците и слушаха тълкуванията на ония долу.
- Онова, от което се страхувах, става - промълви Корсарът и сбърчи чело. -
Кураж, ако трябва да умра и аз в Маракаибо, значи така е било писано в книгата
на моята съдба. Нещастни мои братя, загинахте неотмъстени! ... Но смъртта още не
е дошла, а щастието закриля флибустерите от Тортуга ... Кармо, бързо!
- Ето ме, коменданте.
- Ти ми каза, че си намерил боеприпаси.
- Едно буре с около десет либри барут.
- Ще го поставиш на коридора зад вратата и ще закачиш фитила.
- Гръм и мълния! Къщата ли ще вдигаме във въздуха?
- Да, ако се окаже нужно.
- А пленниците?
- Толкова по-зле за тях, ако войниците искат да нахълтат. Ние имаме право да се
браним и ще сторим това без колебание.
- А, ето ги ... - възкликна Кармо, който не изпускаше уличката от погледа си.
- Кой?
- Войниците, коменданте.
- Иди да вземеш бурето, но не забравяй и аркебуза.
В началото на уличката се бе появил малък отряд аркебузери, командван от един
лейтенант и следван от върволица любопитни. Бяха двадесет и четири войника в
пълно бойно снаряжение. До лейтенанта Корсарът забеляза един стар господин с
бяла брада и въоръжен със сабя, най-вероятно роднина на графа или на младежа.
Отрядът си проправи път сред гражданите, които се тълпяха по уличката и спря на
десет крачки от къщата на нотариуса, разполагайки се в тройна редица; войниците
дигнаха пушките си, сякаш очакваха всеки момент команда "огън". Лейтенантът
огледа внимателно прозорците, размени няколко думи със стареца до него, после се
приближи решително до вратата, удари тежкото желязно мандало и извика:
- В името на губернатора, отворете!
- Готови ли сте,мои храбреци? - попита Корсарът.
- Готови сме, господарю - отвърнаха Кармо, Ван Щилер и негърът.
- Вие ще останете с мен, а ти, смели африканецо, качи се на горния етаж и виж
дали ще откриеш някоя капандура, която би ни позволила да побегнем на покрива.
Като каза това той отвори капаците на прозорците, наклони се и попита:
- Какво обичате, синьор?
Лейтенантът като видя вместо нотариуса да се появява този мъж със смело
изражение и широкопола шапка украсена с дълго черно перо, замръзна на мястото си
от почуда.
- Кой сте вие? - попита го след няколко мига. - Аз търся нотариуса.
- За него отговарям аз, понеже той не може да се движи за момента.
- Тогава отворете ми - заповед на губернатора.
- А ако не желая?
- В такъв случай не отговарям за последствията. Случили са се много странни неща
в тази къща, драги джентълмен, и аз получих заповед да науча за участта на
синьор Педро Конхевио, слугата му и неговия чичо, граф Лерма.
- Ако държите да научите, ще ви кажа, че са в тази къща живи и здрави, дори в
добро настроение.
- Кажете им да слязат.
- Невъзможно, господине - отвърна Корсарът.
- Подканвам ви да се подчините, иначе ще издъня вратата.
- Опитайте, но ви предупреждавам, че зад вратата съм поставил буре с барут и при
първия ви опит да я насилите, ще запаля фитила и ще вдигна къщата във въздуха
заедно
с нотариуса, с господин Конхевио, слугата и граф дьо Лерма. Сега ако дръзнете,
опитайте!
Като чуха тези думи, произнесени със спокоен, студен и решителен тон, който не
допускаше никакво съмнение относно ужасната заплаха, тръпка на ужас премина по
войниците и любопитните граждани, дори някои побързаха да се измъкнат,
страхувайки се, че къщата може да хвръкне във въздуха всеки миг. Дори
лейтенантът направи неволно няколко крачки назад.
Корсарът остана спокоен на прозореца, сякаш бе обикновен зрител, но не изпускаше
от очи аркебузите на войниците, а Кармо и Ван Щилер, които бяха зад него,
следяха за всяко движение на съседите, излезли по терасите на балконите.
- Но, за бога, кой сте вие? - попита накрая лейтенантът.
- Един човек, който не иска да бъде безпокоен от никого, дори от офицерите на
губернатора - огвърна Корсарът.
- Подканвам ви да си кажете името.
- Мен пък не ми е приятно.
- Ще ви принудя.
- А аз ще дигна къщата във въздуха.
- Значи сте луд.
- Колкото и вие.
- Какво, обиждате ли?
- Нищо подобно, драги синьор, просто ви отговарям.
- Престанете! Шегата ви трая много дълго.
- Така ли? Хей, Кармо! Иди да възпламениш бурето с барут!

VIII НЕОБИКНОВЕНО БЯГСТВО

Като чуха тази заповед, всеобщ вик на ужас се надигна не само сред тълпата от
любопитни, но и сред войниците. Но най-вече ревнаха съседите и не случайно,
защото ако вдигнеха във въздуха къщата на нотариуса, щяха да рухнат и техните.
Граждани и войници побягнаха панически назад,
а съседите се втурнаха лудешката надолу по стълбите, като мъкнеха със себе си
най-ценните си вещи. Вече всички бяха убедени, че този човек - напълно луд
според някои - щеше да изпълни ужасната си закана.
Само лейтенантът бе останал храбро на мястото си, от неспокойните погледи, които
хвърляше към къщата, можеше да се отсъди, че ако беше сам или нямаше пагоните на
командир, отдавна би офейкал.
- Не! Спрете, господине! - извика. - Вие сте луд!
- Желаете ли нещо? - попита го Корсарът с обикновения си спокоен глас.
- Казвам ви да не поставяте в изпълнение ужасния си план.
- С удоволствие, ако ни оставите на мира.
- Пуснете на свобода граф ди Лерма и другите, и ви обещавам да не ви досаждам.
- Ще го сторя веднага, ако преди това приемете условията ми.
- Какви са те?
- Да оттеглите преди всичко войската.
- А после?
- Да доставите на мен и другарите ми пропуск, подписан от губернатора, за да
можем да напуснем града без да бъдем спирани от войниците, които сноват из
полето.
- Но кой сте вие, за да имате нужда от пропуск? - попита лейтенантът, чието
учудване нарастваше едновременно със съмненията му.
- Един задморски джентълмен - отвърна Корсарът гордо.
- Тогава нямате нужда от никакъв пропуск, за да напуснете града.
- Напротив.
- Но тогава на съвестта ви тежи някакво престъпление. Кажете ми името си,
господине.
В този миг един човек, който носеше около главата си изцапана с кръв кърпа и
едва стъпваше, сякаш беше куц, спря до лейтенанта. Кармо, който беше зад
Корсара, го видя пръв и възкликна:
- Гръм и мълния!
- Какво има, момчето ми? - попита Корсарът, извръщайки глава към него.
- В момента сме издадени, коменданте. Онзи човек е един от бискайците, които ни
нападнаха с навахите.
- Аха! - рече корсарът, повдигайки рамене. Бискаецът, който наистина бе един от
групата в странноприемницата, нападнала флибустерите с дългите си н а в ах и, се
обърна към лейтенанта:
- Вие искате да знаете кой е онзи джентълмен с черната шапка, нали?
- Да - рече лейтенантът. - Познаваш ли го?
- Карамба! Та нали един от неговите хора ме подреди по този начин? Внимавайте да
не ви побегне, господин лейтенант! Той е един от флибустерите!
Вик, но не на уплаха, а на гняв се надигна от всички страни, последван тутакси
от изстрел и вик от болка. По даден знак на Корсара Кармо бързо бе вдигнал
мускета1 и с един добре поставен куршум бе повалил бискаеца.
Това дойде като капак на всичко. Двадесет аркебузи се насочиха към прозореца и
Корсара, а тълпата ревеше с пълно гърло:
- Пребийте тези каналии!...
- Не, хванете ги и ги обесете на площада.
- Опечете ги живи!
- Смърт, смърт ...
С бързо движение лейтенантът заповяда да свалят пушките и отиде под прозореца,
на който облакътен го чакаше Корсарът, спокоен и усмихнат, сякаш тези закани не
го засягаха.
- Драги джентълмен, комедията свърши, предайте се! Корсарът отговори с повдигане
на раменете.
- Разбрахте ли ме? - викна лейтенантът, почервенял от гняв.
- Напълно, господине.
- Предайте се или ще наредя да съборят вратата.
- Сторете го, но ви предупреждавам, че бурето е готово да дигне къщата заедно с
пленниците.
- Но с тях и вие!
- Ех... да умре човек сред димящите развалини е за предпочитане пред
унизителната смърт, която ми готвите след моето предаване.
- Обещавам да запазя живота ви.
- Вашите обещания не са ми нужни, защото знам колко струват. Господине, сега е
шест следобед, а аз още не съм обядвал. Докато решите как да постъпите, ще ида
да хапна един залък заедно с граф ди Лерма и племенника му, като не пропуснем да
вдигнем наздравица за него, ако къщата не скочи във въздуха.
--
1 (Фр.) Старовремска пушка, по-голяма и по-тежка от днешната. Б. пр.

Като каза това Корсарът свали шапка и поздрави изключително учтиво, след което
се прибра, оставяйки лейтенанта, войниците и тълпата в още по-голямо недоумение.
. - Елате, юнаци мои - рече Корсарът на Кармо и на Ван Щилер. - Мисля, че ще
имаме време да си разменим няколко приказки.
Влезе в стаята без да прибави друго, разряза въжетата, които стягаха китките на
граф ди Лерма и младежа, и ги покани да седнат на подредената набързо софра.
- Правете ни компания, графе, и вие младежо, но разчитам на думата ви нищо да не
предприемате срещу нас.
. - Трудно ще е да предприемем каквото и да е, кавалере - отвърна усмихнат
графът. - Племенникът ми е без оръжие, а аз знам колко е опасна сабята ви.
Впрочем, какво правят сънародниците ми? Дочух ужасна олелия.
- За сега само са ни обсадили.
- Неприятно ми е да ви го кажа, но страхувам се, драги кавалере, че в последна
сметка ще разбият вратата.
- Аз мисля обратното, графе.
- Тогава обсадата ще продължи и рано или късно ще ви принудят да се предадете.
Уверявам ви, че ще съжалявам да видя. един тъй храбър и любезен мъж, какъвто
сте, в ръцете на губернатора. Той не прощава на флибустерите.
- Няма да се дам на Ван Гулд. Трябва да живея, за да уредя една стара сметка с
този фламандец.
- Познавате ли го?
- Да, за мое нещастие - каза Корсарът с въздишка. - Той бе един фатален човек за
моето семейство и ако станах флибустер, дължа го на него. Но стига сме говорили
за него; всеки път, когато мисля за него, чувствувам да ме завладява безмерна
омраза и ставам тъжен като на погребение. Пийте, графе. Кармо, я виж какво
правят испанците.
-г Говорят помежду си, коменданте. Изглежда не могат да се решат да ни нападнат
- отвърна Кармо от прозореца.
- Това ще могат да сторят по-късно, но може би тогава ние вече няма да сме тук.
Негърът още ли е горе?
- Да, на тавана е.
- Ван Щилер, иди му занеси да пийне нещо.
След тези думи, Корсарът потъна в дълбоки мисли, макар да продължаваше да се
храни. Бе станал по-тъжен от когато и да било, та дори не чуваше думите на
графа.
Вечерята свърши в мълчание. Изглежда войниците, независимо от гнева и огромното
им желание да изгорят живи флибустерите, не можеха да вземат никакво решение.
Не че им липсваше смелост, напротив, или че се опасяваха от избухването на
бурето - какво ги беше грижа дали къщата ще хвръкне във въздуха. Страх ги беше
за граф ди Лерма и племенника му - двама уважавани граждани, които те искаха да
спасят на всяка цена.
Мракът вече се бе спуснал, когато Кармо предупреди Корсара, че нов отряд
аркебузери, подсилен от дванадесетина алебардисти е пристигнал и е заел изхода
на уличката.
- Това означава, че се готвят да предприемат нещо - отвърна Корсарът. - Повикай
негъра.
Няколко мига след това африканецът стоеше пред него.
- Огледа ли внимателно тавана?
- Да, господарю.
- Няма ли никаква капандура?
- Не, но направих отвор в покрива, откъдето можем да минем.
- Няма ли неприятели?
- Нито един, господарю.
- Знаеш ли къде ще ни изведеш?
- Да, след което ни предстои съвсем кратък път.
В този миг един ужасен залп отекна от уличката и разтърси всички прозорци на
къщата. Някои от куршумите, пробили капаците на прозорците, проникнаха в къщата
и рекушираха по канделабрите и сребърните съдове на рафтовете. Корсарът бе
скочил на крака, изтегляйки с бързо движение сабята си. Допреди няколко мига тъй
спокоен и сдържан, като усети сега миризмата на барут, този човек се бе
преобразил - очите му искряха, но бледите му бузи се бе появила лека червенина.
- Аха, значи започват - рече той насмешливо. После се обърна към графа и
племенника му. - Обещах да запазя живота ви - каквото и да се случи ще удържа
дадената дума, но вие трябва да ми се подчинявате и ми се закълнете, че няма да
се бунтувате.
- Говорете, кавалере - рече графът. Съжалявам, че нападателите са мои
сънародници: ако не бяха, уверявам ви, бих се сражавал на ваша страна.
- Трябва да тръгнете с мен, ако не искате да хвръкнете във въздуха.
- Какво, опасявате се, че къщата ще се сгромоляса?
- След няколко минути няма да остане една права стена от нея.
- Искате да ме разорите ли? - изграчи нотариусът.
- Млъкнете, скъпернико - викна Кармо, докато го развързваше. - Ние ви спасяваме
живота, а вие не сте доволен.
- Но аз не желая да загубя дома си.
- Ще поискам губернаторът да ви обезщети.
На уличката отекна втори залп и куршумите засвистяха в стаята.
- Напред, смели моряци! - викна Корсарът. - Кармо, иди да запалиш фитила.
- Готов съм, коменданте.
- Внимавай бурето да не избухне преди да сме напуснали къщата.
- Фитилът е дълъг - отвърна флибустерът и се спусна стремглаво по стълбите.
Корсарът, четиримата пленници, Ван Щилер и африканецът се изкачиха на тавана,
докато войниците продължаваха да стрелят по прозорците и им викаха да се
предадат. Куршумите свистеха навсякъде и караха нотариуса да трепери като лист,
но не и флибустерите и граф ди Лерма, мъж обръгнал в боя.
Стигнали в таванското помещение, негърът посочи на Корсара един широк отвор на
покрива, направен от него с помощта на някаква желязна греда.
- Напред! - рече Корсарът.
Прибра за миг сабята си, вкопчи се за ръба на отвора и бързо се изправи на
покрива, оглеждайки се наоколо. Забеляза веднага, няколко покрива по-нататък,
високи дървета и палми, една от които бе надвиснала над един зид и разпростряла
листата си над керемидите.
- От там ли ще се спуснем? - попита той негъра, който го бе последвал.
- Да, господарю.
- Ще можем ли да излезем от онази градина?
- Надявам се.
Граф ди Лерма, племенникът му, слугата и нотариусът, повдигнати от силните ръце
на Ван Щилер, се появиха на покрива в същия момент, в който и Кармо.
- Бързо, господа, след две минути къщата ще се сгромоляса под краката ни - викна
той.
- Разорен съм! - захленчи нотариусът. - Кой ще ме обезщети после ...
Ван Щилер прекъсна хленча му и го тикна грубо напред.
- Елате да вземете малко въздух и вие - рече му. След като се увери, че няма
неприятели, Корсарът скочи на друг покрив, следван от граф ди Лерма и племенника
му. По същото време залповете следваха един след друг и над покривите се носеха
облаци от дим. Изглежда аркебузерите бяха решили да направят къщата на решето
преди да съборят вратата, надявайки се по този начин.да накарат флибустерите да
се предадат. А може би страха, че Корсарът ще постави в действие ужасната си
закана, погребвайки се заедно с четиримата пленника, ги задържаше още да
нападнат къщата.
Като влачеха със себе си нотариуса, който не се държеше на краката си,
флибустерите стигнаха последната къща край палмовата горичка. Оттатък се
простираше обширна градина, оградена с висок зид, който граничеше с полето.
- Познавам тази градина - рече графът. - Тя принадлежи на приятеля ми Моралес.
- Надявам се, че няма да ни издадете - каза Корсарът.
- Напротив, кавалере. Още не съм забравил, че ви дължа живота си.
- Бързо, да слизаме - каза Кармо. - Взривът може да ни хвърли във въздуха.
Едва що изрече тези думи, когато видя гигантска светкавица, последвана от ужасен
трясък. Флибустерите и техните другари почувствуваха земята да трепери под
краката им, после паднаха един връз друг, докато от всички страни започнаха да
валят камъни и парчета зидария, части от ^мебели и ивици от горящ плат. Облак от
дим легна над покривите и затъмни всичко, а откъм уличката се носеше грохотът на
срутващи се стени и покриви сред викове на ужас и ругатни.
- Гръм и мълния! - чу се гласът на Кармо, който бе отхвърлен чак до водосточната
тръба. - Само още един метър и щях да тупна в градината като чувал с картофи.
Черният Корсар бързо се бе изправил и вървеше пипнешком сред дима, който го
заобикаляше.
- Живи ли сте всички? - попита.
- Надявам се - отвърна Ван Щилер.
- Чакайте ... тук някой лежи - обади се графът. - Да не би да го е ударило някое
парче?
- Това е този негодяй нотариусът - рече Ван Щилер. - Но успокойте се, само е
припаднал от страх.
- Да го оставим тук - рече Кармо. - Ще се оправи по някакъв начин, ако не
издъхне преди това от болка по загубената си къща.
- Не - отвърна Корсарът. - Виждам пламъци сред дима; ако го оставим тук има
опасност да бъде опечен. Взривът е запалил околните къщи.
- Вярно е - потвърди графът. - Вече виждам една къща да гори.
- Да се възползуваме от суматохата, за да побегнем, приятели, рече Корсарът. -
Ти, Моко, ще се нагърбиш с нотариуса.
Канеше се да тръгне по една широка улица, която водеше към градската стена,
когато видя няколко души, въоръжени с аркебузи, да изскачат от едни храсталаци и
да викат:
- Стойте или ще открием огън!
Корсарът стисна сабята с дясната си ръка, а с лявата извади пистолета си, решен
да си проправи път, но графът го спря:
- Оставете на мен, кавалере. Излезе напред и викна на хората:
- Е какво, да не би да не познавате приятеля на вашия господар?
- Синьор граф ди Лерма! - възкликнаха хората учудени.
- Долу оръжието или ще се оплача на господаря ви.
- Прощавайте, господин графе - каза единият от слугите. - Не знаехме с кого
имаме работа. Чухме някакъв взрив и понеже научихме, че в близост войниците са
обкръжили някакви флибустери, притичахме, за да попречим на бягството на
опасните бандити.
- Флибустерите вече избягаха, така че можете да се върнете. Има ли врата в зида?
- Да, господин графе.
- Отворете ми, за да изляза с моите приятели и за друго не се грижете..
- Добре, господин графе - рече човекът, който бе говорил. С един жест освободи
въоръжената охрана и поведе групата на графа по една странична алея. Накрая
всички стигнаха до една малка врата, която човекът отвори.
Графът вървя с тях още двеста метра по една уличка, все покрай стената, накрая
им рече:
- Кавалере, вие ми пощадихте живота, сега съм щастлив, че мога да ви бъда
полезен и аз. Храбреци като вас
не трябва да умират на бесилката, но уверявам ви, губернаторът нямаше да ви
пощади, ако ви беше заловил: Следвайте тази уличка, която води към полето. Желая
ви скорошно завръщане на борта на вашия кораб.
- Благодаря, графе - отговори Корсарът.
Двамата джентълмени си стиснаха сърдечно ръце и се поздравиха с дълбок поклон,
сваляйки шапки.
- Ето един честен човек - рече КармО. - Ако се върнем в Маракаибо непременно
трябва да му идем на гости.
Корсарът бързо се упъти, воден от негъра, който изглежда познаваше по-добре от
самите испанци околностите на Маракаибо.
Десет минути по-късно, необезпокоявани от никого, тримата флибустери вече бяха
извън града и навлизаха в джунглата, посред която се намираше колибата на
змиеукротителя. Извръщайки глава, те видяха измежду крайните къщи да се издига
облак розоляв дим и фойерверки от искри, понесени от вятъра над залива. Това бе
къщата на нотариуса, която догаряше може би с някоя друга.
- Бедният старец! - рече Кармо. - Ще умре от мъка по къщата и избата си. За
такъв скъперник като него загубата е много голяма.
Спряха няколко минути под дебелата сянка на едно гигантско дърво, което тук
наричаха симаруба, страхувайки се, че наоколо може да има някоя испанска
войскова част; успокоени от дълбоката тишина, те бързо тръгнаха отново под
надвисналите листа. Двадесет минути им бяха достатъчни, за да прекосят
разстоянието, което ги отделяше от колибата. Оставаха им още няколко крачки,
когато до ушите им достигна вопъл.
Корсарът спря и се опита да различи сред тъмните сенки на дърветата от къде иде
гласът.
- Гръм и мълния! - възкликна Кармо. - Това е нашият пленник, който забравихме
вързан за дървото. Бях забравил за този нещастен войник.
- Вярно - промълви Корсарът.
Като доближиха колибата, зърнаха завързания испанец.
- От глад ли искате да ме уморите? - попита нещастникът. - Тогава по-добре ме
обесете.
- Минаха ли от тука войници? - попита го Корсарът.
- Видях само вампири, господине.
- Иди да вземеш трупа на брат ми - рече Корсарът на негъра.
После се приближи до войника, който бе започнал да трепери, очаквайки, че е
дошъл последният му час, освободи го от въжетата - и му каза с глух глас:
- Бих могъл да си отмъстя първо на теб за смъртта на тоя, който ще погреба на
дъното на океана, както и за нещастните му другари, които още висят на площада
на оня проклет град. Но обещах да те помилвам, а Черният Корсар винаги е държал
на думата си. Ти си свободен, но трябва да ми се закълнеш, че още щом стигнеш в
Маракаибо,
ще отидеш при губернатора и ще му кажеш от мое име, че тази нощ в присъствието
на хората ми, строени на мостика на моята "Мълния", и пред трупа на оня, който
доскоро бе Червения Корсар, ще произнеса клетва, от която да Изтръпне. Той уби
двамата ми братя, но аз ще унищожа негО и всички, които носят името Ван Гулд.
Кажи му, че съм произнесъл тази клетва в името на морето, на бога 'и на ада и че
скоро ще се срещнем отново.
После сграбчи слисания пленник за раменете, тласна го и каза:
- Върви и не се обръщай, защото мога да се разкая, че съм ти подарил живота.
- Благодаря, синьор - рече испанецът и плю на петите си.
Корсарът го видя да се отдалечава и щом изчезна в мрака на джунглата, се обърна
към своите хора.
- Да тръгваме, няма време.

IX
ЕДНА СТРАШНА КЛЕТВА

Водена от негъра, който познаваше всички пътеки на гората, групата вървеше
бързо, за да стигне скоро до брега на залива и навлезе в открито море преди
зазоряване.
Всички бяха неспокойни за кораба, който кръстосваше залива, понеже бяха научили
от пленника, че губернаторът на Маракаибо е изпратил хора в Гибралтар да искат
помощ от адмирал Толедо. Корсарът се страхуваше, че част от ескадрата на
адмирала, силно въоръжена и обслужвана от няколко стотици опитни моряци, в
по-голямата си част бискайци, вече е прекосила залива и всеки момент може да
връхлети върху "Мълния". Той не говореше, но безпокойството му беше явно. От
време на време даваше знак на другарите си да спрат и наостряше слух, защото все
му се причуваше далечен грохот, но после ускоряваше крачка и караше останалите
почти да тичат след него.
Към два часа сутринта, Кармо, който бе начело на групата, чу далечен тътен,
който подсказваше близостта на морето. Неговият остър слух бе доловил шума на
разбиващите се вълни в крайбрежните тръстики.
- Ако всичко върви добре, до половин час ще бъдем на борта на нашия кораб,
синьор - рече той на Черния Корсар. Оня кимна потвърдително, без да отговори.
Кармо не се бе излъгал. Шумът на вълните ставаше все то-отчетлив и понякога се
чуваха крясъците на дивите патици, които населяваха брега на залива.
Корсарът даде знак да избързат и няколко минути по-късно стигнаха до един нисък
бряг, покрит с диви патици, който се простираше на север и на юг докъдето на
човек стигнеше окото, образувайки причудливи извивки. Небето бе скрито от мъгла,
надигнала се от безкрайните блата покрай залива и затова бе все още тъмно, но
туктам огнени линии прорязваха водната шир. Гребените на вълните пръскаха искри,
които се разстилаха по брега като разноцветна лава. В някои моменти широки,
петна от морето, дотогава черни като мастило, изведнъж светваха, сякаш мощна
електрическа лампа бе запалена на морското дъно.
- Фосфоресценцията! - обади се Ван Щилер.
- По дяволите и фосфоресценцията! - възкликна КарМо. - Човек би казал, че рибите
са се съюзили с испанците, за да ни попречат да излезем в открито море.
- Не, вълните светват, за да посрещнат Червения Корсар - рече с тайнствен глас
Ван Щилер.
- Истина е - промълви Кармо.
Корсарът бе отправил поглед далеч в морето. Преди да се качи на лодката, искаше
да се увери, че няма вражески кораби в залива. Като не откри нищо, той погледна
на север. Сред аленеещото се море зърна едно тъмно петно и викна.
- "Мълния" е там! Потърсете лодката и бързо да отплуваме.
Кармо и Ван Щилер се упътваха донякъде, защото все още не знаеха на кое място се
намират, после бързо изкачиха брега на север, като оглеждаха внимателно всяко
кътче между тръстиките. След около един километър успяха да открият лодката,
която заливът бе оставил между стъблата на растенията. Бързо се качиха и се
насочиха към мястото, където ги чакаха капитанът и негърът.
Поставиха трупа, увит в черната мантия, между двете седалки, закриха лицето му и
започнаха енергично да гребат.
Негърът беше седнал на носа и държеше между колената си пушката на испанския
пленник, а Корсарът седеше на кърмата, срещу трупа на брат си. Бе отново
изпаднал в мрачна меланхолия. Стиснал с длани главата си и опрял лакти на
колената, той за миг не откъсваше очи от трупа, чиито форми се очертаваха под
погребалния плащ. Погълнат от своите скръбни мисли изглежда беше забравил
всичко: другарите си. кораба си, който все по-ясно изпъкваше на морската
повърхност от разтопено злато, ескадрата на адмирал Толедо.
Бе тъй неподвижен, че човек би помислил, че не диша.
Междувременно лодката се плъзгаше бързо по вълните, отдалечавайки се все повече
от брега. Без да престават да гребат усилено, двамата флибустери постоянно се
вглеждаха встрани, очаквайки да зърнат неприятелските кораби. Те бързаха също и
заради суеверните си страхове, на които сега се чувствуваха в плен: огненото
море, мъртвецът когото пренасяха и присъствието на Черния Корсар, още по-мрачен
и тъжен в черните си дрехи. Бързаха, защото знаеха, че ще се почувствуват
спокойни само след като стъпят на борта на "Мълния", сред своите бойни другари.
Вече бяха на една миля от кораба, който плавно приближаваше към тях, когато един
странен вик, подобен на остро стенание, завършващо в зловещ вопъл, стигна до
ушите им. Двамата веднага спряха да гребат и се озърнаха наоколо си с уплашен
поглед.
- Чу ли? - попита Ван Щилер, чието чело се овлажни от студена пот.
- Да - отговори Кармо с променен глас.
- Да не би да е била някоя риба?
- Никога не съм чувал риба да издава подобен звук.
- Кой може да е тогава?
- Не знам, но казвам ти, че съм учуден.
- Да не би да е братът из умрелия!
- Тихо, приятелю.
Бяха вторачили поглед в Черния Корсар, който изглежда не беше чул нищо, защото
бе все тъй неподвижен с глава между ръцете и очи заковани в трупа на брат си.
- Давай, и бог да ни е на помощ - промълви Кармо и направи знак на Ван Щилер да
хване отново веслата. После се надвеси към негъра и го попита:
- Чу ли онзи вик, Моко?
- Да - отвърна африканецът.
- Кой мислиш, че е бил?
- Може би някой ламантин.1
- Хм!... промърмори Кармо, но спря и изведнъж нрибледня.
Точно в този момент зад кърмата на лодката, в един кръг от светяща пяна, някаква
неясна форма се появи в миг и бързо изчезна в дълбините на залива.
- Видя ли? - попита Вай Щилер с пресипнал глас.
- Да - отвърна другият и зъбите му затракаха.
- Една глава, нали?
- Да Кармо, глава на мъртвец.
- Значи е бил Зеленият Корсар, който ни следва и очаква Червения Корсар.
- Плашиш ме, Кармо. .
- Н::що ли не видя и чу Черният Корсар?
- Той е брат на двамата покойници!
- А ти, приятелю нищо ли не видя?
- Да, една глава - отвърна Моко.
- На кого?
- На един ламантин.
- Дявол ги взел твоите ламантини - измърмори Кармо. - Това беше глава на
м