Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Емилио Салгари
Двата тигъра

I.КОРАБЪТ "МАРИАНА"
Сутринта на 20 април 1857 година, пазачът на семафора на пристанището Даймънд
Харбър, забеляза малък кораб, който по всяка вероятност бе навлязъл в Хюгли през
нощта, без да поиска лоцман от сигналната станция.
По изключително голямата повърхност на платната приличаше на малайски кораб, но
корпусът му не бе напълно еднакъв с този на малайските платноходи "прахос", тъй
като му липсваха балансьори за по-голяма устойчивост при силен вятър, нито пък
имаше на кърмата си навес, наричан от малайците "атап".
Независимо от това корабът беше извънредно красив, дълъг и източен платноход,
който при попътен вятър би се плъзгал по вълните по-бързо от всеки параход,
каквито притежаваше по това време англо-индийското правителство. С две думи,
това беше истински корсарски кораб, който, като изключим размера на платната,
напомняше знаменитите платноходи на нарушителите на морската блокада по време на
войната между Севера и Юга в Съединените американски щати.
Но онова, което без съмнение най-много би трябвало да учуди пазача на семафора,
бе екипажът на този кораб, прекалено многоброен за толкова малък и особен
плавателен съд.
На него сякаш бяха събрани по един или повече представители на най-войнствените
малайски племена с тъмна кожа и коси очи: бургази, макасарайци, батиасци, яки,
всеизвестните всяващи ужас главорези от девствените лесове на остров Борнео.
Но никой от тях не бе облечен в националната си носия: всички носеха така
наречения саронг, къс бяло платно, стигащо до колената, и кабай, нещо като
широко пъстроцветно палто, даващо свобода на движенията.
Само двама, изглежда капитаните на кораба, бяха облечени по-различно, в разкошни
скъпи дрехи.
Единият, който в момента, когато корабът минаваше край Даймънд Харбър, седеше на
голяма възглавница от червена коприна, поставена до щурвала, беше великолепен
ориенталски тип.
Висок, изключително развит, с извънредно красива глава с гъста къдрава коса,
черна като крило на гарван, падаща върху раменете му, и две огнени очи.
Беше облечен по ориенталски в куртка от светлосиня коприна със златни нишки,
широки ръкави и копчета от рубини, широк панталон и дълги островърхи ботуши от
жълта кожа.
На главата си носеше малък тюрбан от бяла коприна с пера, закопчан с диамант,
голям почти колкото орех и струващ без съмнение цяло състояние.
Другарят му, който стоеше облегнат на борда и прелистваше нервно някакво писмо,
беше европеец, също така висок, с изтънчени, аристократични черти, меки сини очи
и черни мустаци, леко прошарени, въпреки че изглеждаше по-млад от другия.
Беше облечен много елегантно, но не по ориенталски: сако от кафяво кадифе със
златни копчета, препасано през кръста с широк пояс от червена коприна, брокатен
панталон и гети от жълта кожа със златни токи. На главата си вместо тюрбан
носеше широка сламена шапка от Манила, на която се вееха няколко панделки от
червена коприна.
Пазачът посочи на стоящия до него този странен кораб с не по-малко необичаен
екипаж. Двамата останаха с вперени в кораба очи, в очакване от него да се обадят
с искане за лоцман. Никой не дръзваше да плава в тези води без опитен водач.
Корабът вече се беше изравнил с бялата къщичка и сигналната кула, до която
стояха двамата пазачи и двама лоцмани в очакване да ги повикат, когато
европеецът, дотогава сякаш не забелязващ близостта на семафорната станция, се
обърна към другаря си, който от своя страна изглеждаше потънал в дълбок
размисъл.
- Сандокан - запита го той, - вече навлязохме в реката и това е станцията с
лоцманите, да вземем ли един от тях да ни преведе?
- Не обичам любопитни очи на моя кораб, Яниш - отвърна запитания и стана, като
хвърли разсеян поглед към станцията. - Ще стигнем и сами до Калкута.
- Да - рече Яниш след кратък размисъл. - По-добре да
минем инкогнито. Човек не знае никога: и най-малката недискретност може да
предизвика съмнение у този разбойник Суйодхан.
- Ти си минавал вече по тези места. Кога според теб ще стигнем в Калкута?
- Със сигурност преди залез - отвърна Яниш. - Приливът се покачва и бризът е все
така попътен.
- С нетърпение очаквам да видя отново ТремалНаик. Клетият ми приятел! Преди
загуби жена си, а сега и дъщерята!
- Ще я изскубнем от Суйод хан, ще се види кой ще победи: Тигъра на Индия или
Тигъра на Малайзия.
- Да - рече Сандокан и в очите му просветна пламък, а челото му се смръщи
заплашително. - Ще я изскубнем от лапите му, та ако ще да преобърна цяла Индия и
да издавя тези кучета, тугите, в тайнствените им пещери.
- Дали ТремалНаик е получил вече телеграмата ни?
- Не се безпокой, Сандокан, телеграмите винаги пристигат навреме.
- Значи ще ни чака?
- Мисля, че ще е по-добре да го известим, че вече сме влезли в Хюгли и тази
вечер ще бъдем в Калкута. Така ще изпрати Каммамури да ни посрещне, за да ни
спести лутането, докато търсим къщата му.
- Има ли телеграфна станция по протежение на реката?
- Да, в Даймънд Харбър.
- Сигналната станция, която току-що отминахме?
- Да, Сандокан.
- Докато не сме се отдалечили много, нареди да свалят платната и да поставят
кораба на дрейф, и изпрати някого с една лодка. Загубата на половин час не е
толкова фатална. Освен това мисля, че къщата на ТремалНайк може би се наблюдава
от тугите.
- Възхищавам се на предпазливостта ти, Сандокан.
- Пиши, приятелю.
Яниш откъсна един лист от бележника си, извади молив от джоба си и написа:
"От борда на "Мариана".
Господин ТремалНаик,
Тази сутрин навлязохме в Хюгли и пристигаме привечер. Изпратете Каммамури да ни
посрещне.
Нашият кораб плава под момпрацемско знаме. Яниш де поздравява.
- Готово - рече и подаде листчето на Сандокан.
Той го взе, прочете го, понечи да добави нещо, но след това поклати глава и
върна бележката с думите:
- Добре. По-уместно е да бъде с твоя подпис, отколкото с моя. Англичаните може
би си спомнят за мен и моите набези срещу тях.
Корабът бе застанал на дрейфкотва на около половин миля от Даймънд Харбър и една
лодка с петима души бе пусната на вода. Яниш повика кърмчията на лодката, връчи
му телеграмата и една лира с думите:
- Нито дума за нас и ще говориш само португалски. За момента аз съм капитан на
кораба.
Кърмчията, висок и добре сложен мъж от племето на даяките, се спусна бързо в
лодката и тя пое моментално към станцията на лоцманите.
След половин час се завърна и докладва, че телеграмата е била изпратена по
предназначение.
- Питаха ли те нещо за нас в станцията?
- Да, капитан Яниш, но аз мълчах като риба.
- Отлично.
Лодката бе вдигната бързо на борда и окачена на лодбалките, след което "Мариана"
пое отново напред, държейки курс по средата на реката.
Яниш бе вперил поглед към сигналната кула, сякаш се страхуваше, че след като не
са получили отговор от даяка, да не би пазачите, подтикнати от любопитство, да
изпратят някой от лоцманите да попита дали нямат нужда от него.
Но не се виждаше никой, той се успокои и забрави за любопитството, което без
съмнение бяха предизвикали.
Вниманието му бе привлечено от пейзажа, в който навлизаха.
Сандокан се настани отново на удобната си възглавница и потъна в дълбоки
размишления, докато Яниш, запалил цигара, се облегна пак на фалшборда.
Безкрайни джунгли от високи петнайсет и повече метра бамбуци, се простираха
отляво и отдясно на широката река, покривайки ниските блатисти земи по поречието
и ръкавите на Ганг, убежище на тигри, носорози, змии и крокодили.
Огромни рибари, големи черни щъркели, ибиси и гигантски грозни птици харгилак,
строени като войници по клоните, правеха сутрешния си тоалет, оправяйки си една
на друга перата; същевременно във въздуха се носеха лудешки ята брамански патици
и корморани, които изневиделица се спускаха като стрела и се гмуркаха във водата
за плячка.
- Отлични места за лов, но неприятна страна - мърмореше Яниш, когото тези
брегове започваха да интересуват. - Не могат и да се сравняват тези джунгли с
величествените Лесове на Борнео и на Момпрацем. Ако това са местата, обитавани
от тугите на Суйод хан, хич и не им завиждам. Тръстики, тръни и блата:
блата,тръни и тръстики - това е то делтата на свещената река на индусите. И нищо
не се е променило, откакто бях за последен път по тези места. Явно англичаните
не се интересуват от друго, освен да доят колкото може по-добре горките индуси.
"Мариана" продължаваше да напредва все така бързо; въпреки това пейзажът по
двата бряга не се променяше, поне по десния. На отсрещния бряг обаче започнаха
да се появяват тук и там скупчени мизерни колиби от глина с покриви от листа под
сянката на ошмулени кокосови палми.
Яниш тъкмо наблюдаваше едно от тези бедни селца, защитени откъм реката със
стобори, предпазващи жителите им от нападения на крокодилите, когато Сандокан се
приближи до него и го запита:
- Това ли са блатата, обитавани от тугите?
- Да, братко - отвърна му Яниш.
- Ами това да не би да е някое от леговищата им или наблюдателен пункт? Не
виждат ли, там долу сред тръстиките стърчи нещо като дървена кула.
- Това са убежища за корабокрушенци - отвърна Яниш.
- И кой ги строи?
- Англо-индийското правителство. Реката е по-опасна, отколкото ти се струва,
братко, поради огромните маси пясък, които течението премества непрекъснато,
така че корабокрушенията тук са много по-чести, отколкото в морето.
- Но не разбирам защо убежищата за корабокрушенци трябва да приличат на кули...
и без стълби са, погледни!
- Тъй като джунглата гъмжи от кръвожадни зверове, на определени места се издигат
такива кули за подслон на корабокрушенците, до тях се стига по подвижна стълба,
която може да се изтегля нагоре.
- И какво има в тези кули?
- Хранителни припаси, които се подменят всеки месец от специално транспортно
параходче.
- Толкова ли са опасни тези брегове? - запита Сандокан.
- Пълни са със зверове и не предлагат нищо друго на нещастника, акостирал на
тях. Мислиш ли, че зад тези блатни дървета не ни следят кръвожадни тигри?
- И никой ли не мисли да ги изтреби?
- Английските офицери предприемат често хайки, но зверовете са толкова, че на
практика не намаляват.
- Хрумна ми една идея, Яниш - рече Сандокан.
- Кажи да я чуя.
- Ще ти я кажа тази вечер, след като се видим с горкия ТремалНаик.
В този момент корабът минаваше край забелязаната от тях кула, която се издигаше
сред блатисто островче, отделено от същинската джунгла с малък канал.
Беше доста солидна постройка от греди и бамбук, висока почти шест метра. Вратата
беше на върха й и до нея се стигаше с подвижна стълба. Надпис, повторен на
четири езика - френски, немски, английски и хинду, - препоръчваше на
корабокрушенците да пестят провизиите в кулата, обръщайки им внимание, че
снабдителното корабче идва само веднъж в месеца.
Из ниската растителност не се виждаше жива душа. Но се усещаше присъствието на
свирепи животни. Нямаше никакви други признаци на живот и освен спасителните
кули - никакво човешко присъствие.
Царството на тугите предлагаше отчайваща гледка.
Едва следобед по бреговете се появиха малки селца, но джунглата се простираше
все така безбрежна, с гигантски жълтеникави растения и на места с тинести блата.
Отчайваща монотонност, нарушавана единствено от красивите цветове на лотосите.
Но от миля на миля животът по бреговете ставаше все по-активен. Птици се виждаха
все по-рядко, но в замяна на това броят на срещаните лодки нарастваше - признак,
че наближаваха богатата столица на Бенгал. Бяха от всички видове - банги,
мърпънки, пинаси, както и грабове с доста голям тонаж - пресичаха реката или се
спускаха надолу по течението, тежко натоварени със стоки. Покрай бреговете
плаваха и малки параходчета, маневриращи внимателно сред многобройните лодки.
Към шест часа Яниш и Сандокан, които се бяха настанили на носа, забелязаха сред
облак дим високите върхове на патодите на черния град, както тук наричат
индуската част на Калкута, и мощните бастиони на форт Уилям. По десния бряг
започнаха да се появяват елегантни бунгала и вили в английски стил, смесен с
индуски елементи, подредени зад красиви градинки под сянката на бананови дървета
и кокосови палми.
Сандокан бе наредил да издигнат на главната мачта знамето на Момпрацем - червено
с глава на тигър по средата - както и да покрият четирите оръдия на носа и на
кърмата.
- Дали ще дойде Каммамури? - попита той Яниш, застанал до него с вечната си
цигара в уста и наблюдаващ сновещите около тях лодки, когато европеецът вдигна
десница към брега и извика:
- Ето го верния и смел слуга на ТремалНаик. Виждаш ли, Сандокан, онази лодка със
момпрацемското знаме на кърмата?
Сандокан погледна в тази посока и наистина видя една малка, но много елегантна
лодка от типа филтшара с грациозни форми, украсена с позлатена слонска глава на
носа, карана от шестима гребци. На кърмата й се вееше червено знаме с глава на
тигър.
Приближаваше ги много бързо сред гъмжилото корабчета и лодки и "Мариана" веднага
застана на дрейф.
- Виждаш ли го? - попита Яниш радостен.
- Очите на Малайския тигър още не са отслабнали - отвърна Сандокан. - Той е на
руля. Нареди да спуснат стълбата, драги ми португалецо. Най-сетне ще научим как
онова куче Суйод хан е успял да отвлече дъщерята на бедния ТремалНаик.
Филтшарата преодоля само за няколко минути разстоянието до "Мариана" и опря до
левия борд, където стълбата вече бе спусната.
Докато гребците прибираха греблата и връзваха лодката, кърмчията се покатери по
стълбата ловко като маймуна, скочи на палубата и извика с развълнуван глас:
- Господин Сандокан! Господин Яниш! О, колко съм щастлив да ви видя отново!
Човекът беше великолепен тип на индус, около трийсет - трийсет и две годишен,
доста висок, с красиви черти, едновременно фини и енергични, с тяло по-яко от
това на бенгалците, които обикновено са по-слаби. Тъмното му лице с бронзов
отблясък се открояваше върху белите му дрехи и му придаваше странна грация.
Сандокан отмести ръката, която индусът му подаде и го привлече в обятията си,
казвайки му:
- Тук, до сърцето ми, храбри мой махарате.
- О, господине! - възкликна, пребледнял от вълнение, индусът.
Яниш, по-спокоен и не така експанзивен, стисна здраво ръката му с думите:
- Това е моята прегръдка.
- О, господине - рече махаратът, едва потиснал риданието си. - Страхувам се, че
моят господар ще полудее! Проклетниците си отмъстиха.
Вълнението му нарастваше, докато разказваше за нещастията на своя господар, й
португалецът го прекъсна в желанието си да го успокои.
- Ще ни разкажеш всичко след малко, ела в моята кабина. Искам да науча всичко.
Махаратът събра хората си, размени с тях няколко думи, след което последва
Сандокан и Яниш в салона на кърмата.

II.ОТВЛИЧАНЕТО НА ДАРМА
Ако "Мариана" беше блестяща отвън, то отвътре бе още по-разкошна; виждаше се на
пръв поглед, че собственикът й съвсем не е жалил парите при строежа и
обзавеждането.
Малката зала, в която влязоха тримата мъже, заемаше голяма част от кърмовата
надстройка. Стените й бяха тапицирани с червена китайска коприна със златоткани
орнаменти и по тях бяха накачени най-различни оръжия: малайски ками крие със
змиеобразно острие и връх, по всяка вероятност намазан със страшно отровен сок
от пас; даякеки ками - ланги и паранги - с широки и тежки острия; пистолети и
мускети с украсени с арабески цеви и приклади от абаносово дърво, инкрустирани с
перли; индуски карабини с прекрасни интарзии; старинни дългоцеви мускети,
използвани на времето си от войнствените бургизки и минданайски племена.
Залата бе опасана от ниски миндери, обшити с бяла коприна с извезани по нея
екзотични цветя; по средата имаше маса от абаносово дърво, инкрустирана изящно с
перли; от тавана висеше голяма венецианска лампа с розов глобус, която
разпръскваше мека светлина.
Яниш наля три чаши ликьор с цвят на топаз и рече на махарата, който бе седнал до
Сандокан:
- Сега можеш да говориш, без да се страхуваш, че някой ще чуе разговора ни.
Тугите не са риби да се подадат от дъното на реката.
- Ако не са риби, то са истински дяволи - отвърна махаратът и въздъхна.
- Пийни и развържи езика си, добри ми Каммамури - рече Сандокан. - Малайския
тигър напусна Момпрацем, за да обяви война на Индийския тигър; но преди всичко
искам да чуя подробностите по отвличането.
- Изминаха вече двайсет и четири дни, откак малката Дарма бе отвлечена от
емисари, изпратени от Суйод хан, и от двайсет и четири дни моят господар плаче
непрестанно. Ако не беше дошла вашата телеграма, съобщаваща за отплаването ви от
Момпрацем, той досега без съмнение щеше да полудее от скръб.
- Боял се е, че няма да му се притечем на помощ? - попита Яниш.
- Да, по едно време предположи и това, смятайки, че сте ангажирани в някакъв
набег.
- От известно време малайските пирати са без работа. Отминаха хубавите времена
на битките в Лабуан и Саравак. Времената сега са други..
- Разказвай, Каммамури - рече Сандокан. - Как бе отвлечена малката Дарма?
- По наистина дяволски начин, който потвърди отново злия гений на Суйод хан -
започна разказа си Каммамури. - Откак Ада умря при раждането на Дарма,
господарят ми прехвърли върху момиченцето цялата си любов, която хранеше към
съпругата си, и бдеше денонощно, за да не би тугите да навредят на крехкото
създание.
До ушите ни стигаха мъгляви слухове за намеренията на сектата на Кали. Говореше
се, че тугите, след като се бяха пръснали за известно време, за да избягнат
репресиите на сипаите на капитан Макферсън, са се върнали отново в огромните
пещери на остров Раджмангал и че Суйод хан възнамерява да потърси нова Непорочна
дева на пагодата.
Тези слухове разтревожиха извънредно много моя господар. Той се страхуваше, че
негодниците, които бяха държали дълги години в плен съпругата му, почитайки я
като превъплъщение на богинята Кали, съзаклятничат, за да отвлекат дъщеря му.
За съжаление, опасенията му се потвърдиха, въпреки че, знаейки хитростта и
смелостта на тугите, бяхме взели всички необходими мерки, за да им попречим да
се доберат до стаята на малката. Наредихме да се поставят железни решетки на
прозорците, да се обкове вратата и да се прегледат основно стените, тъй като се
бояхме да няма някакъв таен вход, каквито съществуват в древните индуски дворци.
За още по-голяма сигурност, аз спях в коридора, който води към стаята, заедно с
опитомената тигрица и свирепото ни черно куче Пунти, чиито зъби и нокти тугите
вече са опитвали.
Така изминаха шест месеца сред страхове и бдения, а тугите не даваха никакви
признаци на живот. Но ето че една сутрин ТремалНаик получи телеграма от
Чандернагор, подписана от негов приятел, свален от трона раджа, който беше
замесен в последното въстание и намери сигурно убежище в малката френска
колония.
- Какво се казваше в тази телеграма? - попитаха едновременно Яниш и Сандокан,
които не изпускаха нито дума от разказа на махарата.
"Ела. Трябва веднага да говоря с теб. Мухдар"
Господарят ми, който се бе сприятелил с този бивш принц, от когото бе видял
много добрини, откак се върнахме в Индия, помисли, че той е застрашен от
английските власти, замина незабавно за Чандернагор и ми заръча да бдя денонощно
над малката Дарма.
През деня не се случи нищо, което да ме усъмни, че тугите се канят да осъществят
отдавна подготвеното от тях отвличане на дъщерята на бившата им Непорочна дева
на източната пагода. Но ето че привечер и аз получих телеграма от Чандернагор,
подписана от моя господар. Помня дума по дума какво се казваше в нея:
"Тръгвай незабавно с Дарма, над която е надвиснала сериозна опасност от страна
на нашите врагове."
Тук махаратът направи малка пауза. Като се замисли, сега му се струваше
невъзможно да не е предугадил измамата и да се е оставил така лесно да бъде
излъган.
Двамата приятели го гледаха втренчено, смълчани, и не смееха да го подканят да
продължи разказа си.
След малко Каммамури въздъхна и поде отново:
- Изплашен много от тревожната телеграма, отидох начаса на гарата заедно с Дарма
и дойката й. Телеграмата получих в шест часа и трийсет и четири минути, а
първият влак за Чандернагор и Хоуги тръгваше в седем и двайсет и осем.
Качихме се в едно празно купе, но малко преди влакът да потегли, при нас влязоха
двама брамини и седнаха срещу мен. Бяха двама мъже с дълги бели бради, чийто
почтен вид не би усъмнил и най-подозрителния човек.
Тръгнахме, без да се случи нищо необикновено. Един час по-късно, едва бяхме
отминали гарата на Сирампур и стана нещо на пръв поглед незначително, от което
обаче произтекоха страшни последици: куфарът на единия от брамините падна,
отвори се и от него се търколи объл стъклен съд с някакви цветя. Съдът се счупи
и цветята се изсипаха на пода, но брамините не ги събраха. Но аз забелязах, че и
двамата извадиха кърпички, с които си запушиха устата и носа, сякаш острата
миризма на цветята ги дразнеше.
- Така значи! - извика Сандокан, явно заинтригуван силно от този странен разказ.
- Продължавай, Каммамури.
- Какво е станало след това, не мога да ви кажа - продължи махаратът, чийто глас
затрепери.
- Но когато си видял, че брамините си слагат кърпички пред устата, не се ли
усъмни? Защо не си направил и ти същото?
- Не знам, просто не знам. Никога не бих си помислил, че под тези свещенически
дрехи се крият емисари на свирепите туги.
- А после какво стана? Продължавай.
- Спомням си само, че усетих главата ми да натежава... и след това нищо. Когато
се свестих, наоколо ми цареше пълна тишина и беше тъмно. Влакът не се движеше и
отдалеч чух дълго изсвирване. Скочих и започнах да викам дойката и Дарма, но
никой не ми отговори. За миг си помислих, че съм загубил ума си или че сънувам
кошмарен сън. Хвърлих се към вратата, но беше заключена. Извън себе си, счупих с
юмрук стъклото и си порязах ръката, отворих и изскочих навън. Влакът бе спрял в
глуха линия и нямаше нито машинисти, нито спирачи. В далечината съзрях фенери,
които приличаха на гарови светлини. Затичах се, като виках непрекъснато: "Дарма!
Кети! Помощ! Отвлякоха ги! Тугите! Тугите!"
Спряха ме няколко полицаи и чиновници от гарата. Отначало ме помислиха за луд,
толкова бях разстроен и възбуден, че ми беше нужен цял час, докато ги убедя, че
съм нормален, и им разкажа какво бях преживял.
Оказа се, че не се намирам в Чандернагор, а на гарата в Хо-уги, който е на
двайсетина мили по на север. Никой от персонала на гарата не забелязал
присъствието ми, когато изтегляли влака в глуха линия, така че съм останал в
купето до идването ми в съзнание.
Гаровата полиция започна веднага разследване, но то не даде никакъв резултат.
На сутринта заминах за Чандернагор, за да уведомя ТремалНаик за изчезването на
Дарма и дойката й. Но него го нямаше и от приятеля му научих, че не е пращал
никаква телеграма на моя господар. Нито пък тази, която получих аз, е била
изпратена от ТремалНаик.
- Колко са коварни тези туги! - провикна се Яниш. - Кой друг би могъл да състави
такъв пъклен план?
- Продължавай, Каммамури - каза Сандокан. Махаратът изтри сълзите си и продължи
с пречупен глас:
- Никога не ще мога да опиша болката на моя господар, когато научи за
изчезването на малката Дарма и дойката. Истинско чудо бе, че не изгуби разсъдъка
си.
Междувременно полицията продължаваше да търси похитителите на Дарма и Кети,
подпомогната от френските полицаи.
Констатирано бе, че тези две телеграми са били изпратени от някакъв индус,
когото чиновниците от пощата в Чандернагор не били виждали преди това и който
говорел много лошо френски; разбра се също, че двамата брамини, които бяха в
нашето купе, са слезли на гарата в Чандернагор, като подкрепяли явно болна жена
и носели на ръце малко русо момиченце.
На следващия ден дойката бе намерена мъртва в една бананова гора с превързана
копринена кърпа през шията. Тугите я бяха удушили.
- Негодници! - извика Яниш и стисна юмруци.
- Това обаче все още не доказва, че тугите са отвлекли малката Дарма - отбеляза
Сандокан. - Може да са били обикновени престъпници, които...
- Не, господине - прекъсна го махаратът. - Сигурно са били онези от сектата на
Суйод хан, защото седмица след това господарят ми намери в стаята си стрела,
хвърлена по всяка вероятност от улицата, а върхът й беше във форма на змия с
женска глава, както рисуват чудовищната Кали.
- А! - възкликна Сандокан, смръщвайки вежди.
- И това не е всичко - продължи Каммамури. - Една сутрин намерихме на входната
врата бележка, на която бе изрисувана емблемата на тугите, а над нея две
кръстосани ками и буквата "S".
- Подписът на Суйод хан? - попита Яниш.
- Да - отвърна махаратът.
- Английската полиция не откри ли нещо?
- Продължиха разследванията още няколко седмици и сетне се отказаха. Изглежда не
искат да се заяждат с тугите.
- Не са ли претърсвали делтата? - попита Сандокан.
- Отказаха под претекст, че нямат достатъчно хора да организират наказателна
експедиция.
- Нима бенгалското правителство вече няма войска? - попита Сандокан. . .
- В момента англо-индийското правителство си има по-големи грижи от тугите.
Въстанието се разширява все повече и заплашва всички английски владения в Индия.
- Значи в Индия има въстание? - запита Яниш.
- Да. И от ден на ден то взема все по-застрашителни размери, господине.
Сипайските полкове се бунтуват на много места - в Мерут, Делхи, Лъкноу, Сингапур
и след като разстрелят офицерите си, се стичат под знамената на Тантиа Топи и на
красивата и смела Рани.
- Добре тогава - рече Сандокан и ставайки, закрачи явно развълнуван около
масата, - щом като полицията и бенгалското правителство не могат да се занимават
с тугите в този момент, ще видим какво можем да направим ние, нали, Яниш?
Португалецът кимна утвърдително. Беше запазил привидно спокойствие, но разказът
на Каммамури бе развълнувал и него и сега бе готов като приятеля си да тръгне на
бой срещу всеки, за да помогне на ТремалНаик.
- С какви сили разполагаме? - попита той.
- Имаме петдесет мъже, петдесет пирати, избрани сред най-храбрите от Момпрацем,
които не се боят нито от тугите, нито от богинята им Кали; отлични далекобойни
оръжия, кораб, който може да се противопостави и на английските канонерки, както
и пари с милиони, които няма да жалим. Мисля, че при това положение можем да
хвърлим ръкавицата на тугите. и да нанесем на Суйод хан смъртоносен удар.
Малайския тигър в единоборство срещу Индийския тигър! Ще има да се забавляваме.
Сандокан изпразни на един дъх чашата си, остана за миг с очи втренчени в дъното
й, след това се обърна и попита махарата:
- ТремалНаик убеден ли е, че тугите са се завърнали в тайнствените си подземия в
Раджмангал?
- Напълно - отвърна Каммамури.
- И че малката Дарма е била отведена там?
- Със сигурност, господин Сандокан.
- Ти познаваш ли околностите в Раджмангал?
- Да. Даже и подземията. Вече ви казах, че бях цели шест месеца пленник в тях.
- Да, спомням си. Широки ли са тези подземия?
- Огромни, господине. И се простират под целия остров.
- Под острова, казваш! Ето един отличен случай да издавим в тях всички тези
каналии.
- Ами малката Дарма?
- Ще ги издавим след това, когато успеем да отскубнем от тях момиченцето, добри
ми Каммамури. Как се слиза в тези подземия?
- През дупка под едно огромно бананово дърво.
- Е, добре, ще направим посещение в делтата. Скоро ще получиш новини от
ТремалНаик и от Малайския тигър, драги ми Суйод хан!
В този момент се чу дрънчене на вериги и тъп удар, прозвучаха заповеди и корабът
се разтърси за момент.
- Пуснаха котвите - рече Яниш и стана. - Да се качим, Сандокан.
Изпразниха чашите си и излязоха на горната палуба.
Нощта се бе спуснала от няколко часа, обгръщайки пагодите на Черния град и
камбанариите, куполите и фандиозните дворци на Белия фад; но безброй фенери и
светлини блестяха по кейовете, по булевардите на богатия квартал Странд и
известните по целия свят пищни площади.
По реката, която тук е широка повече от километър, се полюшваха безброй
закотвени платноходи и параходи, чиито светлини се отразяваха във водата.
"Мариана" бе хвърлила котва близо до един от последните бастиони на форт Уилям,
чиято огромна маса прозираше през
мрака.
Сандокан се увери, че котвите са спуснати на достатъчна дълбочина, нареди да
приберат огромните платна, които опираха в съседните кораби, след което заповяда
да свалят и знамето.
- Наближава полунощ - рече той на Каммамури. - Дали ще е удобно да отидем при
господаря ти?
- Да, но бих ви посъветвал да се облечете по-простичко, за да не предизвикваме
шпионите на тугите. Ние с господаря ми сме сигурни, че бандитите на Суйод хан ни
наблюдават непрекъснато.
- Ще се облечем като индуси - отвърна Сандокан.
- По-добре е като судра - рече Каммамура.
- Кои са пък те?
- Слуги, господине.
- Идеята е добра. Дрехи на борда не липсват. Ела да ни натъкмиш така, че да
можем да излъжем шпионите и да се впуснем в авантюрата. Ако Индийския тигър е
хитър, Малайския не е по-малко находчив. Да вървим, Яниш.
Слязоха отново в каюткомпанията и Сандокан издаде заповед. Малко след това един
даяк донесе куп дрехи, от които Яниш, подпомогнат от Каммамури, избра
най-подходящите за целта.
Когато преобличането приключи, махарагът огледа доволен двамата приятели. Можеха
да тръгват.
III.ТРЕМАЛ-НАИК
Половин час след това лодката на "Мариана" се спускаше вече по реката. На борда
й бяха Сандокан, Яниш, Каммамури и шестима яки малайци от екипажа.
Двамата командири на "Мариана" се бяха преоблекли като индуски слуги с
превързано около бедрата парче груб кафяв плат, така наречената дубга.
В дубгата обаче бяха скрили по чифт пистолети с дълги цеви и по един малайски
крие, страшната змиевидна кама с дълго цял фут острие, причиняващо ужасни рани,
от които няма оздравяване.
Градът бе вече потънал в мрак. Всички фенери бяха загасени и единствено тези на
корабите отразяваха белите си светлини в тъмните води на реката. Лодката се
провря сред задръстилите бреговете лодки, пироги, кораби и параходи и се насочи
към южните укрепления на форт Уилям. След малко спряха на еспланадата, която
беше тъмна и пуста.
- Пристигнахме - каза Каммамури. - Улица Дурумтолах е на няколко крачки оттук.
- Във вила ли живее? - попита Яниш.
- Не, в стар индийски дворец, в който някога е живял покойният капитан
Макферсън. Господарят ми го наследи след смъртта на съпругата си Ада.
- Води ни - каза Сандокан.
Слезе на брега и обръщайки се към малайците, им нареди:
- Вие оставате тук да ни чакате.
- Слушам, капитане - отвърна кърмчията, който бе управлявал лодката.
Каммамури пое през широкия площад, следван от Сандокан и Яниш, с ръце пъхнати
под дубгите и готови всеки миг да извадят оръжията си в случай на нужда. Но
еспланадата беше пуста или поне изглеждаше така, защото в тъмнината беше трудно
да се различи даже човешки силует. След няколко минути навлязоха в улица
Дурумтолах и скоро спряха пред стар дворец в индуски стил. Сградата беше
квадратна с три малки купола и тераси на покрива. Каммамури извади ключ и го
пъхна в ключалката. Но тъкмо когато се готвеше да отвори, Сандокан мерна с
острия си поглед човешка сянка, която се отдели от колоните на малка веранда и
бързо се отдалечи, изчезвайки в мрака.
В първия момент понечи да се впусне по следите на беглеца, но се спря,
опасявайки се да не попадне в засада. Възпря и другарите си, които се учудиха,
защото изглежда не бяха забелязали сянката.
- Безпокои ли те нещо? - попита го Яниш.
- Видяхте ли този човек?
- Кого? - попитаха португалецът и махаратът в един глас.
- Някой ни дебнеше, скрит зад една от онези колони. Каммамури е прав, че къщата
се наблюдава от тугите. Сега вече можем да бъдем сигурни в това. Но не е толкова
страшно, защото шпионинът не е могъл да види лицата ни в тъмното, а и не ме
познава. Ще намерим начин да го изненадаме и ние.
Каммамури отвори вратата и я заключи тихо след себе си. Поведе двамата командири
на "Мариана" по мраморна стълба, осветена с китайска лампа, и ги настани в малка
зала, мебелирана в семпъл английски стил с изящни плетени столове и маса.
Окачен на тавана глобус от син кристал пръскаше мека светлина, която се
отразяваше в блестящата мозайка на пода от черен, червен и жълт мрамор. Едва
бяха влезли, и вратата се отвори. Един мъж се хвърли първо в обятията на
Сандокан, а след това прегърна и Яниш, като извика възторжено:
- Приятели мои! Храбри мои приятели! Колко съм ви благодарен, че дойдохте. Ще
успеете да ми върнете моята Дарма, нали?
Беше изключително красив бенгалец на около трийсет и пет - трийсет и шест години
с елегантна и гъвкава, но не слаба талия, с фини и енергични черти, леко
загоряла кожа и черни като въглен, пламенни очи. Облечен беше по модата на
съвременните богати индуси от движението Млада Индия, изоставили традиционните
дут и дубга, за да ги заменят с англо-индуския костюм, по-семпъл, но затова пък
по-удобен: сако от бял плат с широк везан пояс, тесен панталон и малък везан
тюрбан.
Сандокан и Яниш отвърнаха на топлата прегръдка на индуса и първият се обърна към
него сърдечно:
- Успокой се, ТремалНаик. Ако сме напуснали нашия див Момпрацем и сме дошли тук,
това ще рече, че сме готови за бой със Суйод хан и кървавите му бандити.
- О, моята Дарма! - провикна се индусът и зарида, като закри лицето си с ръце,
сякаш искаше да попречи на сълзите да рукнат.
- Ще я открием - рече Сандокан. - Ти знаеш на какво е способен Тигъра на
Малайзия, още когато беше пленник на Джеймс Брук, раджата на Саравак. Ако аз
успях да детронирам този, когото бяха нарекли Изтребителя на пирати и думата му
караше да треперят всички султани и раджи на Борнео, то ще съумея да се справя и
със Суйод хан и ще го принудя да ти върне дъщерята.
- Да - рече ТремалНаик, - единствени вие с Яниш можете да излезете насреща на
тази проклета секта, да победите кръвожадните почитатели на богинята Кали! О,
ако загубя дъщеря си, след като загубих моята Ада, единствената жена, която
обичах, чувствам, че ще полудея и ще умра. След като толкова се борих и страдах,
за да изтръгна от тези чудовища жената, която щеше да стане моя съпруга, а сега
и дъщеря ми е в лапите им, скръбта става непоносима и усещам, че сърцето ми ще
се пръсне.
- Успокой се, ТремалНаик - рече му Яниш, който бе много развълнуван от дълбоката
скръб на индуса. - Сега не е време за плач, а за незабавни действия.
- О, толкова дни изминаха, откак я похитиха. Какво ли са й сторили! Само като си
помисля за това, полудявам!
- Кажи ни, бедни приятелю, убеден ли си, че тугите са се събрали отново в
подземията на Раджмангал?
- Напълно - отвърна индусът.
- И че Суйод хан е също там?
- Казват, че се е върнал сред тях.
- Значи малката Дарма е отведена там - добави Сандокан.
- Не съм напълно сигурен. Но без съмнение тя е заела мястото на майка си,
починалата ми съпруга.
- Застрашава ли я някаква опасност?
- Никаква. "Непорочната дева на пагодата" превъплъщава чудовищната богиня Кали,
поради което тугите я обожават и се боят от нея като от истинско божество.
- Значи никой не ще се осмели да й стори зло.
- Даже и самият Суйод хан - отвърна ТремалНаик.
- Поне в това отношение си спокоен!
- Но тя е толкова малка! Лесно е да я накарат да страда и без да искат.
- На колко години е твоята Дарма?
- На четири.
- Каква странна идея да превърнат толкова малко момиченце в божество! -
възкликна Яниш.
- Тя е дъщеря на предишната "Непорочна дева на пагодата", която дълги години
представляваше Кали в подземията на Раджмангал - каза ТремалНаик, едва сдържащ
риданията си.
- Братко мой - обърна се Яниш към Сандокан, - ти ми беше загатнал за някакъв
план за действие.
- И той вече съзря в главата ми - отвърна Тигъра на Малайзия. - Само че, преди
да предприема изпълнението му, бих искал да се убедя напълно, че тулите се
намират действително в подземията на Раджмангал. Това е абсолютно необходимо.
- Откъде да започнем тогава?
- Трябва да хванем някой туг и да го принудим да проговори. Предполагам, че в
Калкута има туги.
- И не са малко - рече ТремалНаик.
- Ще се опитаме да открием някой от тях.
- И после? - попита Яниш.
- Ако са се събрали отново в Раджмангал, ще предприемем лов на тигри в тамошните
джунгли. Каммамури ми каза, че изобилствали сред блатата. Ще отидем да ги
поизтребим. Първо четирикраките, а след това и двукраките, без опашка. По този
начин ще можем да наблюдаваме Раджмангал и да се сдобием с много ценни сведения.
Ти си все така добър ловец, нали, ТремалНаик?
- Аз съм син на делтата и на джунглата - отвърна индусът. - Но защо е нужно
първо да ловим тигри, а после хора?
- За да заблудим приятеля ни Суйод хан. Ловците не са нито полицаи, нито сипаи и
ако наистина е вярно, че тези джунгли са пълни с дивеч, тугите няма да се
разтревожат от нашето присъствие. Какво ще кажеш, Яниш?
- Че въображението на Тигъра на Малайзия съвсем не е отслабнало.
- Предстои ни да се борим с хитър враг и трябва да бъдем по-хитри и по-ловки от
него. Познаваш ли тези блата, ТремалНаик?
- Каммамури и аз познаваме всяка педя по тези островчета и канали.
- Достатъчно дълбоко ли е дъното в делтата?
- Край Раджмангал има и много удобни морски проливи, където твоята "Мариана" ще
намери отлично убежище срещу вълните и ветровете.
- Назови някой от тях.
- Райматла, например.
- Далеч ли е от леговището на тугите?
- На около двайсет мили.
- Отлично - каза Сандокан. - Имаш ли друг верен слуга освен Каммамури.
- Да, даже двама, ако искаш.
Сандокан бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади голяма пачка банкноти.
- Заръчай на този твой верен слуга да ни достави два слона с водачи, без да се
пазари за цената.
- Но... аз... - каза индусът.
Той знаеше добре за големите богатства на Тигъра, но всеки път оставаше като
слисан пред небрежното му отношение към парите.
- Ти знаеш, че Тигъра на Малайзия има толкова диаманти, че може да купи всички
раджи и махараджи на Индия - отвърна Сандокан с усмивка. След което добави с
дълбока тъга, въздъхвайки:
- Нямам си аз деца. Нито Яниш. Какво да правя с тези богатства, натрупани през
толкова години на морски набези? Съдбата бе жестока към мен, като ми отне
"Мариана"...
Страшният пират скочи. Неизмерима мъка бе изписана върху гордото лице на корсара
на Малайския архипелаг. Той обиколи няколко пъти стаята със сключени вежди,
свита уста и ръце на сърцето, с поглед, вперен в празното пространство.
- Сандокан, братко мой - му каза Яниш с мек глас, като го поглади с ръка по
рамото.
Пиратът се спря, сподавил глухото си ридание.
- Нима нямада я забравя никога? - извика той с разтреперан глас, избърсвайки
нервно"двете сълзи, появили се под гъстите му вежди. - Никога! Никога! Прекалено
много обичах аз "Перлата на Лабуан"! Проклета съдба!
- Сандокан... - каза повторно Яниш.
ТремалНаик се бе приближил към Тигъра на Малайзия. И индусът плачеше, без да се
опитва да сдържи сълзите си.
Двамата мъже се хвърлиха в обятията си и останаха известно време здраво
прегърнати.
- Умря моята жена, умря и твоята - рече индусът, чиято мъка не бе по-малка от
тази на Тигъра на Малайзия.
Свит в един ъгъл, Каммамури бършеше сълзите си. И Яниш изглеждаше дълбоко
развълнуван.
По едно време Тигъра на Малайзия се отдръпна рязко от ТремалНаик. Лицето му бе
придобило привичния си, спокоен и енергичен израз.
- Извинете ме, приятели. Не бива да отстъпваме пред мъката. Нужно е да пазим
силите си и да действаме.
Яниш кимна одобрително и каза:
- Знам, че в решителната битка отново ще бъдеш по-силен от всички.
- Когато се убедим, че Суйод хан е наистина там долу - рече Сандокан, - ще
отидем в делтата. Ще имаме ли до утре двата слона?
- Надявам се - отвърна ТремалНаик.
- Ние ще останем тук, докато не успеем да заловим някой туг, а сетне ще видим
какво ще правим. Кога ще дойдеш на борда? Мисля, че за теб "Мариана" е
по-сигурно място от дома ти.
- Утре, късно вечерта, за да не могат да ме проследят. Домът ми се наблюдава от
тугите. В това съм сигурен.
- Ще те чакаме. Яниш, да се върнем на кораба. Вече е два часът сутринта.
- Защо не си починете тук? - попита ТремалНаик.
- За да не предизвикаме подозрения - отвърна му Сандокан. - Като ни видят утре
да излизаме оттук, някой би могъл да ни проследи до кораба, което не бих желал.
В този мрак навън, даже и някой да се опита да ни държи под око, няма да успее,
защото лодката ни е на речния бряг и ще можем да го заблудим за истинската
посока. Довиждане до утре, ТремалНаик.
- Значи тръгваме утре вечер, така ли?
- И то късно през нощта, ако успееш да намериш слонове. И внимавай да не те
проследят.
- Ще съумея да ги заблудя. Искаш ли Каммамури да те придружи?
- Излишно е. Въоръжени сме и лодката е наблизо. Прегърнаха се отново, след което
Сандокан и Яниш слязоха,
придружени от Каммамури.
- Бъдете внимателни - напомни им махаратът, отваряйки
им вратата.
- Не се безпокой - отвърна му Сандокан. - Не сме от онези, които се оставят да
бъдат изненадани.
Щом излязоха, двамата капитани извадиха пистолетите от пояса и вдигнаха
спусъците.
- Отваряй си очите, Яниш - каза Сандокан.
- Отварям ги, братко, но трябва да ти призная, че не виждам по-далеч от носа си.
Сякаш се намирам в огромна бъчва с катран. Отлична нощ за засади, няма що!
Спряха за момент насред улицата, ослушаха се и след това, успокоени от
царуващата тишина, се отправиха към еспланадата на форт Уилям. Но вървяха по
средата на улицата, встрани от къщите, като единият гледаше надясно, а другият
наляво.
Ускориха крачка, но преди още да стигнат до средата на еспланадата, изведнъж
паднаха един върху друг.
- Ах, тези негодници - извика Сандокан. - Обтегнали са стоманена тел.
В този момент няколко мъже, залегнали във високата трева, изтичаха към двамата
корсари, хвърляйки нещо, което изсвири във въздуха.
Но Яниш и Сандокан се бяха съвзели, и макар че бяха паднали на земята, не
изпуснаха пистолетите си и срещу нападателите излетяха един след друг два
куршума.
Сандокан стреля пръв в момента, в който усети, че в раменете го удари някаква
желязна топка. Единият от нападателите падна, надавайки вик, който веднага
секна. Останалите се разбягаха наляво и надясно и изчезнаха бързо в мрака,
поемайки различни посоки. Яниш и Сандокан, опасявайки се от ново нападение,
останаха по местата си.
Отдалеч се чу изсвирване, на което отговори друго откъм улица Дурумтолах. Тогава
те се изправиха, прескочиха стоманената тел и се отправиха с бърза крачка към
реката. Зад тях в мрака се чу трето изсвирване.
Лодката беше закотвена на същото място и половината от екипажа беше на брега с
пушки в ръце.
- Господарю - рече кърмчията, когато забеляза Сандокан, - вие ли стреляхте?
- Да, Рангари.
След това нареди да запалят фенера на носа и лодката пое по реката.
Почти по същото време малка гонга, скрита дотогава зад една пирога с двама голи,
намазани с кокосово масло мъже, се отдели от брега и пое след лодката на
"Мариана".
Никой от нашите приятели не забеляза тази маневра. Те вярваха, че са заличили
следите си, но продължаваха да бъдат под погледа на техните врагове.

IV.МАНТИ
На следващия ден Яниш и Сандокан, след като преспаха няколко часа и бяха седнали
на чаша отличен чай, видяха, че в каюткомпанията влиза боцманът, набит малаец с
огромни мускули на борец.
- Какво искаш, Самбилонг? - попита Сандокан и стана. - Някаква новина от
ТремалНаик ли има?
- Не, капитане. Дошъл е някакъв индус. Иска да се качи на борда.
- Що за човек е?
- Каза, че бил манти.
- Какво е това манти?
- Нещо като магьосник - каза Яниш, който беше прекарал няколко години в Гоа като
юноша и знаеше местните обичаи.
- Каза ли ти какво иска? - попита Сандокан.
- Че идвал да извърши жертвоприношение на КалиГхат, божество, чийто празник е
днес. Това щяло да ти донесе щастие.
- Прати го по дяволите.
- Трябва да ви съобщя, капитане, че той е бил приет на закотвените наоколо
кораби и че е придружен от местен полицай, който ми каза да не го отпращаме, ако
не искаме да си имаме неприятности.
 - Да го пуснем да се качи, Сандокан - каза Яниш. - Нека почитаме местните
обичаи.
- Що за човек е? - попита пиратът.
- Красив старец, капитане, с величествена осанка.
- Нареди да спуснат стълбата.
Когато се качиха малко след това на горната палуба, магьосникът манти беше вече
на борда, а местният полицай бе останал в малката гонга в компания на няколко
ярета, които блееха отчаяно.
Както го бе описал Самбилонг, този лечител магьосник бе наистина красив старец с
тъмна кожа, черни очи, които светеха някак странно, и дълга бяла брада.
По ръцете, гърдите, корема и челото имаше бели линии: отличителен знак на
последователите на Шива. Беше облечен само в обикновен дут, който едва покриваше
бедрата му.
- Какво искаш? - го попита Сандокан на английски.
- Да извърша жертвоприношение в чест на КалиГхат, чийто празник е днес - отвърна
манти на същия език.
- Ние не сме индуси.
Старецът притвори очи и разпери ръце в знак на удивление.
- А какви сте?
- Не любопитствай да узнаеш.
- Отдалеч ли идвате?
- Може би.
- Ще извърша жертвоприношение за щастливо завръщане. Никакъв екипаж, даже и
чуждестранните, не отказва церемонията на един манти, който може да ви прокълне.
Попитайте полицая, който ме придружава.
Старецът изглеждаше много самоуверен и даже не дочака да му отговорят. Приготви
се за жертвоприношението, сякаш съгласието на собственика на кораба нямаше за
него никакво значение.
Но Сандокан, опарен от снощната засада, беше подозрителен.
Старецът водеше със себе си черно яре, имаше и кожена торба, от която извади
най-напред тенджерка, пълна с масло, след това две парчета дърво - едното плоско
с дупка в средата, а другото тънко и заострено.
- Те са свещени - каза манти, показвайки ги на Яниш и Сандокан, които следяха с
голямо любопитство действията на стареца.
След това той пъхна дървеното шило в плоската дъсчица и с помощта на ремък
започна да го върти бързо в дупката.
- Изглежда, че запалва огън - рече Сандокан.
- Свещеният огън за жертвоприношението - отвърна Яниш и се усмихна. - Колко
суеверия и предразсъдъци има у тези индуси!
След около половин минута от дупката се показа пламък и двете дръвчета се
разпалиха бързо.
Манти се завъртя и се обърна на изток, след това на запад, на юг и накрая на
север, изговаряйки тържествени заклинания:
- Светлини на Индия, на Соурга и Агни, които осветявате земята и небето,
осветете кръвта на жертвата, която принасям на КалиГхат.
Кръстоса двете парчета дърво да догорят, след което-ги сложи на медна плоча и ги
поля с масло от тенджерката. Огънят се съживи, старият магьосник хвана ярето,
извади нож и отряза ловко главата му, като остави кръвта да изтече върху
свещените дървета.
Когато кръвта спря да тече и огънят загасна, той събра почервенялата от кръвта
пепел, топна в нея пръст и направи знак на челото и брадата си, приближи Яниш и
Сандокан и беляза и техните чела, казвайки:
- Сега вече можете да тръгнете и да се върнете във вашата далечна страна, без да
се боите от бури, защото духът на Агни и силата на КалиГхат са с вас.
- Свърши ли? - попита Сандокан, подавайки му малко рупии.
- Да, сахиб - отвърна старецът, втренчвайки в Тигъра на Малайзия черните си очи,
които сякаш пръскаха свръхестествени лъчи. - Кога тръгваш?
- За втори път ме питаш за това - рече Сандокан. - За какво ти е толкова нужно
да знаеш кога заминавам?
- Този въпрос задавам на всички екипажи. Сбогом, сахиб, и дано и Шива присъедини
благословията си към тази на Агни и КалиГхат.
Взе ярето и слезе в своята гонга, където полицаят го чакаше, седнал на пейката
на носа, и пушеше палмова цигара.
Лодката се отдели от стълбата, но вместо да се спусне надолу по реката, където
имаше закотвени много платноходи, пое нагоре и мина край кърмата на кораба.
Сандокан и Яниш, които го проследиха с поглед, видяха изненадани, че магьосникът
престана за момент да гребе, обърна се и втренчи поглед към извивката на
кърмата, където беше изписано със златни букви името на кораба им, след което
загреба бързо и изчезна сред множеството платноходи, изпълващи реката.
Сандокан и Яниш се спогледаха, сякаш в този момент в главите им проблясна една и
съща мисъл.
- Какво мислиш за този старец? - попита Сандокан.
- Мисля си, че тази церемония беше само предлог, за да се качи на борда и да
разбере кои сме - отвърна португалецът, който изглеждаше разтревожен.
- И аз подозирам същото.
- Сандокан, дали не ни изиграха?
- Едва ли е възможно тугите вече да знаят, че сме приятели на ТремалНаик и сме
дошли тук да му помогнем да намери малката Дарма. Да не би тези хора да са
демони или магьосници?
- Не знам какво да кажа - отвърна Яниш, който се бе замислил. - Да почакаме да
дойде Камамури.
- Виждаш ми се неспокоен и загрижен, Яниш.
- И има защо. Ако тугите знаят вече намеренията ни и целта на нашето пътуване,
страхувам се, че ще имаме работа със страшни врагове.
- Може би се лъжем, Яниш - рече Сандокан. - Този манти може би е някакъв
клетник, който се опитва да припечели по някоя рупия с глупавите си
жертвоприношения.
Яниш погледна внимателно приятеля си в лицето и се убеди, че и самият Сандокан
не вярва на собствените си успокоителни думи. Това само увеличи тревогата му и
като премисли всичките странни съвпадения при срещите им стези съмнителни
типове, си каза, че направо са били изиграни. Но какво точно Суйод хан бе научил
за тях?
Сандокан забеляза, че са го налегнали тежки мисли, и го попита:
- Тревожи ли те нещо, братко?
- Не, но повторният въпрос и погледът, който старецът хвърли на нашия кораб,
наистина ме озадачиха много.
- Да не би да ни е метнал и полицаят?
- Струва ми се много странно и присъствието на полицай в гонгата на шарлатанина.
Сандокан млъкна, разходи се по палубата, а след малко стисна Яниш за ръката и му
каза:
- Яниш, подозирам нещо друго.
- Какво?
- Че полицаят е бил преоблечен туг, за да ни излъжат по-лесно.
Португалецът погледна Сандокан тревожно.
- Мислиш ли?
- Залагам наргилето си срещу една от твоите цигари, че и ти си убеден, че този
човек не бе истински полицай - рече Сандокан.
- Да, братко мой, сигурно сме излъгани от хора по-хитри от нас. Скъпи ми
Сандокан, поне засега Тигъра на Индия дава доказателства, че е по-обигран от
малайския.
- Да, индийският тигър е по-цивилизован, а малайският е още див - каза Сандокан,
насилвайки се да се усмихне. - Но нищо. Скоро ще се реваншираме. Пък и този
шмекер манти, даже и да допуснем, че е бил шпионин на Суйод хан, не научи нищо
от самите нас и все още не знае кои сме, за какво сме дошли тук и...
Млъкна внезапно и впери поглед над левия борд. Изглежда, че следеше с очи
някаква лодка сред множеството платноходи.
- Струва ми се, че видях лодката със слонска глава на носа, с която вчера ни
посрещна Каммамури - рече. - В момента се скри зад онези пироги, но ей сега ще
се покаже.
- Трябваше вече да бъде тук каза Яниш, поглеждайки красивия си златен часовник.
Покатериха се на главната мачта и наистина забелязаха една лодка филтшара,
подобна на онази, с която бе дошъл махарата. Маневрираше бързо и ловко между
корабите.
На борда й имаше четирима гребци, а човекът на руля приличаше на мюсюлманин от
Северна Индия.
- Дали Каммамури не се е преоблякъл като мюсюлманин - рече Сандокан.
- Ето че се насочва към нас.
Лодката наистина, след като излезе от хаоса от струпани плавателни съдове, се
понесе бързо към "Мариана" нагоре по течението, забавено от пусналите котва
кораби, и след няколко секунди вече опря до десния борд на "Мариана".
Мюсюлманинът, който я управляваше, размени няколко думи с гребците, по стълбата
се покачи бързо на борда и се поклони на Яниш и Сандокан, които бяха дотичали и
го гледаха учудени.
- Ето че не ме познахте - каза новодошлият и избухна в смях. - Доволен съм,
защото това значи, че ще изиграя и тези кучета тугите.
- Поздравявам те, скъпи ми Каммамури - каза Яниш. - Ако не беше проговорил, вече
се канех да заповядам да те върнат в лодката.
- Отличен грим - каза Сандокан. - Неузнаваем си!
Верният слуга на ТремалНаик бе станал наистина неузнаваем и всеки би го взел за
мохамеданин от Агра или от Делхи.
Приятелите му не преставаха да се любуват на изкусното му превъплъщение.
- Отлично - повтаряше Яниш. - Приличаш ми на току-що завърнал се от Мека хаджия.
Липсва ти само зелена панделка на чалмата.
Сандокан понечи да каже нещо. Сигурно искаше да разкаже на Каммамури за
посещението на манти и да сподели подозренията си, но едно намигване на Яниш го
възпря.
Португалецът запита с безразличен тон:
- Как можа да минеш незабелязан?
- Тръгнах от къщи в добре затворена носилкапаранкин и наредих да ме заведат в
квартал Странд, където тълпата е винаги много гъста. Свалиха ме пред един хотел,
в който се преоблякох, и когато излязох, никой не ме позна, даже и нашите слуги.
Филтшарата ме чакаше далеч от Странд на кея на Черния град, така че никой не е
могъл да ме проследи.
- Внимавай! Тугите са много хитри и ние се убедихме в това. Те вече знаят, че
сме приятели на твоя господар и ще ни следят.
Махаратът уплашено махна с ръка и пребледня.
- Невъзможно! - възкликна той тревожно.
- Вече се опитаха да ни убият, когато излязохме от дома на ТремалНаик - рече
Сандокан.
- Вас ли?
- Е, неуспял опит за нападение, ние отвърнахме с два куршума, единият от които
не отиде напразно. Но не тази засада ни тревожи в момента, а едно посещение,
което имахме преди малко, събуди у нас големи подозрения. На кораба дойде един
магьосник или нещо подобно да принесе в жертва яре в чест на божеството
КалиГхат...
- Един манти - каза Яниш. Каммамури прибледня още повече и извика:
- Манти ли казахте?
- Да не би да го познаваш? - запита Сандокан обезпокоен.
Махаратът занемя с широко отворени от ужас очи.
- Ще проговориш ли най-сетне - рече Яниш. - Какво означава уплахата, която се
чете в очите ти? Кой е този човек? Виждал ли си го и ти?
- Как изглеждаше?
- Висок, стар, с дълга брада и много черни, блестящи като жарава очи.
- Той е! Той е!
- Обясни ни по-подробно.
- Същият е, който идва два пъти в дома на моя господар да извършва обряда пучие
и когото видях няколко пъти да се върти из нашата улица и все гледаше към
прозорците. Точно така, висок, сух, с бяла брада и блестящи очи.
- Пучие! - възкликна Сандокан. - Това пък какво е? Говори по-ясно, Каммамури,
ние не сме индуси.
- Това е обряд, извършван по къщите за омилостивяване на божествата. Състои се в
разливане на урина, смесена с кравешки изпражнения, по стаите, хвърляне на ориз
и цветя във ведро с вода и изгаряне на масло в лампи около него.
- И този манти го е извършил в дома на твоя господар? -
запита Сандокан.
- Да, преди петнайсет дни - отвърна Каммамури. - Сигурен съм, че е същият, който
е идвал тази сутрин тук. Този негодник е шпионин на Суйод хан.
- Но тук го придружаваше местен полицай.
- Полицай ли! - извика Каммамури слисан. - Откога тукашната полиция ескортира
манти при обиколките им? Измамата е била двойна.
Каммамури очакваше Тигъра на Малайзия да избухне в гняв, но страшният пират не
загуби нито за миг самообладание и изглеждаше по-скоро доволен.
- Отлично - рече. - Ето една измама, от която ще извлечем ценни предимства. Би
ли го познал, ако го срещнеш, Каммамури?
- Разбира се.
- Аз също. Донесе ли дрехите, за които ти казах?
- Карам четири сандъка в лодката.
- Какво ще правиш с тях, Сандокан? - попита Яниш.
- Този манти ще ни каже дали тугите са се завърнали в древното си седалище и
дали малката Дарма е скрита в подземията наРаджмангал - отвърна Тигъра на
Малайзия. - Нужен ни беше един туг, за да го накараме да проговори: сега ни е
под ръка и, кълна се в Аллах, ще изкаже и майчиното си мляко. Остава ни само да
го намерим. Надявам се, че ще успеем.
- Калкута е голям град и е гъсто населен, приятелю.
- Може би ще бъде по-лесно, отколкото мислите - рече по едно време Каммамури. -
Има една пагода, посветена на богинята Кали, в Черния град, където гъмжи от
туги. От три дни там се чества Дарма Раджа и съпругата му Дробиде.
- Имаме голям късмет - рече Сандокан. - Кога започва празникът?
- Привечер.
- Налага ли се да се върнеш при господаря ти?
- Казах му да не ме чака. И без това той ще дойде тук най-късно утре призори.
Реши да се подслони на вашия кораб, за да може да действа по-свободно, без да
бъде следен.
- Да вървим да вечеряме, приятели. Денят не бе загубен за нас.

V.ПРАЗНИКЪТ НА ДАРМА РАДЖА
Слънцето вече залязваше зад високите куполи на пагодите на Черния град, когато
лодката напусна "Мариана" и пое нагоре по реката под силния тласък на греблата.
На кърмата бяха седнали Каммамури, Сандокан и Яниш, и тримата преоблечени като
мюсюлмани колкари, както и Самбилонг, боцманът на "Мариана", полеви адютант на
прославения пират.
Не носеха явно оръжие, но от издутините по връхните им дрехи можеше да се
предположи, че са натъпкани с огнестрелни и хладни оръжия.
Лодката се носеше бързо по реката, успоредно на улица Странд в Белия град, както
тук наричат английския квартал. Това е най-красивата и най-оживена улица на
Калкута, която продължава до еспланадата на форт Уилям и е оградена от красиви
сгради, достойни за централните лондонски улици. След малко стигнаха до
кейовете, където по брега се редяха една до друга разкошни вили, наричани тук
бунгала, разположени сред красиви градини. Нужен им беше още цял час, за да
стигнат най-сетне до Черния град - индуските квартали.
Докато Белият град не се различаваше по нищо от най-красивите европейски
столици, то Черният представляваше море от мизерни къщурки и бараки, с няколко
паметника, достойни за грандиозната индуска архитектура, която поразява
посетителите на Делхи, Агра, Бенарес и други исторически градове на Индия.
От блестящите английски къщи, огромните дворци, блесналите в светлини магазини,
англиканските черкви, театрите и площадите на Белия град се преминава рязко към
мизерните бараки, полусрутените пагоди, тъмните, зловонни пазари и калните
сокачета на Черния град. Нерядко се виждат клетки с уловени зверове за цирковете
по света, някое слонче си играе с куче...
Развалини, мръсотия, мизерия царят в древния индуски град. Къщички и барачки,
струпани набързо къде от тухли, къде от сковани дъски, рядко с повече от един
етаж, се точат с километри без ред, без керемиди, разделени от тесни улички, по
които е опасно да се ходи нощем въпреки немалкия брой бели и тъмнокожи полицаи.
Беше вече осем вечерта, когато Каммамури, Яниш и Сандокан слязоха на кея на
Черния град, препълнен по това време с рибарски лодки и пинаси, доплавали от
горното течение на Ганг. От пинасите слизаха многобройни селяни от околностите
на Калкута, дошли за празника Дарма Раджа, който май бе започнал, ако се съди по
оглушителния шум от тамтами, барабани, китари и миртенги, който долиташе от
далечината.
- Ще стигнем навреме, за да присъстваме на танца върху жарава - каза Каммамури
на Сандокан. - Тази вечер ще има много прогорени стъпала, защото е последният
танц на празника.
Смесиха се със слизащите от пинасите тълпи, които се изливаха на брега и се
точеха по тесните улички на града, едва осветени от окачените по прозорците на
къщите кандила, направени от половин кокосова черупка и пълни с олио, в което
плува фитил.
Беше невъзможно да се върви в една посока. Тълпата ги блъскаше и повличаше ту
насам, ту натам. Флегматичният Яниш не оказваше никаква съпротива и само гледаше
да не бъде откъснат от своя приятел и от водача им. Сандокан беше изнервен от
тази блъсканица, но и той.се стараеше да не изпусне от очи Каммамури.
Носени от навалицата, след около двайсет минути стигнаха до широк площад,
осветен от многобройни факли, увити с памук и напоени със смолисти вещества. От
едната страна площадът бе затворен от стара пагода, която се издигаше във форма
на пресечена пирамида в древноиндуски стил с колонади и скулптури на слонски
глави, чудовищни божества и митични животни, почернели от времето.
Площадът беше претъпкан с брамини, бабу, както тук наричат гражданите, судрафи,
селяни и лодкари. Но по средата имаше празно пространство, пазено от кордон
сипаи. Там горяха огромни клади от дърва, излъчващи непоносима топлина.
- Какво ще пекат на тези огньове? - попита Сандокан, който си пробиваше трудно
път през тълпата любопитни зяпачи.
- Стъпала, господине - отвърна му Каммамури.
- Какви стъпала? Чии? Може би слонски? Чувал съм да разправят, че били страшно
вкусни.
- Човешки, капитане - рече махаратът. - Ще видите какво зрелище е. Но докато още
не е започнало, да се опитаме да си пробием път до пагодата. Онзи, когото
търсим, сигурно е там.
Проправяйки си път с лакти, успяха да се доберат до еспланадата, която водеше до
пагодата. Но там бяха спрени от истинска човешка стена.
Всички индуски пагоди имат по две статуи на божеството, на което е посветен
храмът: едната е отвън и народът може да оставя пред нея даровете си; другата е
вътре, за нея поклонниците могат също да пращат дарове, но само по свещениците,
които са си запазили правото да се доближават до нея. Те я мият с краве мляко
или с олио, украсяват я с цветя и я помазват по време на обряд.
Простият народ се задоволява да гледа идола отдалеч и всеки е щастлив, ако може
да получи поне едно цветче от гирляндите, които я красят. Брамините ги раздават,
след като свърши обрядът.
Около двете статуи на Дарма Раджа и на съпругата му Дробиде бяха запалени
многобройни факли, музиканти биеха оглушително барабани, тъпани и гонгове, а
двойки баядерки се носеха в грациозни ориенталски танци и развяваха златотъкани
воали.
Каммамури и спътниците му постояха известно време, оглеждайки тълпата с надежда
да открият стария манти. След това отчаяни, че не можаха да го съзрат сред това
море от човешки глави, се върнаха към средата на площада.
- Да потърсим някое хубаво място близо до огньовете - каза Махаратът на
Сандокан. - Сигурен съм, че ще открием стария магьосник в кортежа на богинята
Кали. Ако наистина е туг, както предполагаме, непременно ще участва.
- Но нали празникът е на Дарма Раджа? - попита го Яниш.
- Да, но тъй като пагодата е посветена на Кали, ще има шествие и с чудовищната
статуя на тази кръвожадна богиня.
Блъскайки силно с лакти наляво и надясно, четиримата мъже успяха най-сетне да се
доберат до средата на площада, част от който бе покрита с горящи главни,
разпалвани от рояк индуси с големи ветрила от палмови листа.
- За почитателите на Дарма Раджа ли са тези огнища? - попита Яниш.
- Да, и ще видите как тези фанатизирани хора тичат върху тях.
- Що за удоволствие е да си печеш стъпалата.
- Но така ще отидат в кайласон.
- Какво е това?
- Раят, господине.
- Оставям им го с удоволствие - отзова се усмихнат пиратът. - Предпочитам да не
си пърля краката.
Страшен шум и раздвижване на тълпата им подсказа, че в този момент процесията
излиза от джамията, за да поведе правоверните на огнено изпитание.
Сред огромната маса любопитен народ се разтвори пътека, по която се появиха рояк
танцьорки, следвани от групи музиканти и факлоносци.
- Дръжте се близо до мен - каза Каммамури, - да не ни изтласкат назад.
Придържаха се един за друг и въпреки страшната блъсканица успяха да останат
близо до огъня.
Процесията слезе по еспланадата и приближи към центъра на площада, все така
предвождана от баядерки, музиканти и факлоносци и следвана от молещи се брамини,
пеещи псалми в чест на Дарма Раджа и Дробиде.
След тях десетина поклонници носеха върху паланкин статуите на двете божества,
едната каменна, а другата от позлатена мед. Следваше статуята на богиня Кали,
покровителка на пагодата, изваяна от син камък и обсипана с цветя.
Статуята на съпругата на свирепия Шива, бога изтребител, представляваше черна
жена с четири ръце, в една от които държеше къса сабя дага, а в друга - отрязана
глава.
От шията до краката й се спускаше огърлица от човешки черепи, през кръста бе
препасана с колан от отрязани ръце, а езикът й се подаваше от устата, боядисан в
червено от скулптора за по-голям ефект.
В краката й беше сгушен великан, а от двете й страни - две женски фигури, тънки
и сухи, покрити единствено с дълги до колената коси.
Едната държеше човешки череп, долепен до устните й, сякаш пие от него, докато
отстрани гарван чака с отворен клюн за капка кръв. Другата ръфаше стръвно
човешка ръка, а отстрани лисица очакваше своя дял.
Общо гледката беше наистина ужасяваща. Каммамури наблюдаваше с безразличие. За
него обрядът беше нещо познато. Също и Яниш запазваше спокойствие. Най-впечатлен
изглеждаше Сандокан. Този фетиш му се струваше чудовищен и не можеше да си
представи, че е възможно да се обожава подобна човекоядка.
- Това ли е богинята на тугите? - прошепна Сандокан.
- Да, капитане - отвърна Каммамури.
- Не са могли да измислят по-голямо страшилище. - Това е богинята на
изтреблението.
- Виждам какъв страх внушава.
- Отваряйте си очите, господине. Ако нашият манти е тук, сигурно ще върви край
статуята на Кали. Може би ще бъде един от носачите й.
- Всички ли, които обкръжават богинята, са от сектата на Суйод хан?
- Не е изключено и това се потвърждава от едно важно обстоятелство.
- Какво си забелязал?
- Че повечето от тях са с ризи, докато почти всички останали индуси, както
виждате, са с голи гърди.
- Облекли са ги, за да скрият татуировката си, нали?
- Да, господин Сандокан, и... Ето го! Той е! Не съм се излъгал.
Като чу това, Яниш се огледа и потърси с очи човека, когото бе съзрял Каммамури.
Махаратът стисна ръката на пирата и му посочи един старец, който вървеше пред
статуята на божеството, свирейки на инструмент, направен от две тикви с различна
големина, прерязани и мушнати от двете страни на дървен цилиндър, с опънати
върху него струни: така наречения индуски бин.
Сандокан и Яниш едва се сдържаха да не извикат.
- Това е човекът, който идва на вашия кораб - рече първият.
- Същият, който извърши обряда пучие в дома на моя господар - каза Каммамури.
- Да, това е нашият манти! - възкликна Яниш.
- Позна ли го, Самбилонг?
- Точно той закла ярето - отвърна боцманът на "Мариана". - Невъзможно е да се
сбърка.
 - Приятели - рече Сандокан, - тъй като съдбата ни помогна да го открием, трябва
да внимаваме, да не го изпуснем да ни се изплъзне.
- Няма да го изпусна от очите си, капитане - каза Самбилонг. Ще го догоня и
върху жаравата, ако пожелаете.
- Да се вмъкнем сред шествието.
Пробиха с мъка първите редици на зрителите и се смесиха с почитателите на Кали,
които обкръжаваха статуята.
Манти беше само на няколко крачки от тях и тъй като беше висок на ръст, те
можеха лесно да го наблюдават. Процесията обиколи огромното огнище, след което
се изтегли пред пагодата.
Сандокан и приятелите му се възползваха от бъркотията и застанаха зад стария
манти, който беше в първата редица до статуята на Кали, поставена на земята.
Главният брамин даде знак и баядерките престанаха да танцуват, а музикантите
оставиха инструментите си.
Четирийсетина полуголи мъже, повечето от тях факири, държащи в ръце ветрила от
палмови листа, излязоха напред, отправяйки се към жаравата, разпалвана от
стотици други ветрила.
Фанатизираните поклонници, които се готвеха да преминат през огненото изпитание,
за да изкупят повече или по-малко въображаемите си грехове, не изглеждаха ни
най-малко изплашени от онова, което ги очакваше.
Спряха за момент, нададоха диви викове, молейки за покровителство Дарма Раджа и
неговата съпруга, посипаха си челата с топла пепел и изтичаха върху жаравата с
боси крака, докато тамтамите, барабаните и духовите инструменти подеха отново
адската си музика, може би за да заглушат виковете от болка на
тези нещастници.
Някои пресякоха огъня, тичайки, но други вървяха с бавна крачка, без да дават
никакви признаци за болка. Но без съмнение усещаха силно изгаряне, тъй като
краката им димяха и из въздуха се носеше отвратителна миризма на изгорено месо.
- Тези хора сигурно са луди! - не можа да удържи възклицанието си Сандокан.
Но това бе голяма непредпазливост от негова страна и пръв го забеляза самият
той, защото привлече вниманието на човека, когото следяха.
Чувайки гласа му, старецът, който се намираше тъкмо пред пирата, се обърна
моментално.
Очите му стрелнаха за миг Сандокан и другарите му, след което манти извърна
глава напред, без да даде израз на каквото и да било вълнение. Беше ли познал
двамата капитани на "Мариана" и Каммамури, преоблечени като мюсюлмани? Или се
беше обърнал съвсем случайно?
Но Сандокан забеляза този пронизващ като острие на кама поглед, стисна ръката на
Яниш, който стоеше до него, и му прошепна на ухото на малайски:
- Трябва да внимаваме! Боя се, че ни позна.
- Не вярвам - отвърна португалецът. - Не би бил така спокоен и щеше да се опита
веднага да се отдалечи.
- Този старец е по-хитър и от лисица. Но опита ли се да избяга, ще го хвана.
- Луд ли си, братко? Намираме се сред фанатизирана тълпа и малкото сипаи,
поддържащи реда, няма да могат да ни защитят. Нека бъдем предпазливи. Тук не сме
в Малайзия.
- Но не искам да рискувам да го изпусна от погледа си. Ако ме е познал,
чувствам, че ще успее да избяга!
- Ще го проследим и ще видиш, че все някъде ще ни падне в ръцете. Само бъди
предпазлив, драги, много предпазлив, иначе ще развалим всичко.
Междувременно други групи каещи се прекосяваха жаравата, насърчавани от
възбудените викове на зрителите и подтиквани от жреците, които им обещаваха
блаженство и вечен живот в кайласон.
Някои, обхванати от необяснима възбуда, се връщаха върху жаравата, танцувайки
буйно като разярени зверове.
Сандокан, Яниш и двамата им другари не обръщаха голямо внимание на това тичане
из огъня. Цялото им внимание бе съсредоточено върху стария манти, сякаш се бояха
да не изчезне пред очите им.
Празникът вече привършваше, когато Сандокан и Яниш, които бяха най-близо до
него, го видяха да вдига над главата си своя бин и възползвайки се от момента,
когато музикантите си почиваха, опъна металните му струни, които издадоха остри
и пронизителни звукове, чуващи се из целия площад. Това предизвика известно
раздвижване сред хората около статуята на Кали.
- Какво означават тези звуци? - обърна се Сандокан към Яниш. - Да не би да е
някакъв сигнал?
- Попитай Каммамури.
И тъкмо когато махаратът се канеше да обясни на Яниш за какво става въпрос,
откъм пагодата, сред настъпилата на площада тишина, прозвучаха три силни
изсвирвания на някаква тръба.
Каммамури едва сподави вика си.
- Това е рамсингата на тугите! Свири на смърт! Господин Яниш, господин Сандокан,
да бягаме. Сигурен съм, че свири за нас.
- Кой трябва да бяга? - запита Сандокан, гордо усмихнат. - Ние ли?... Тигрите на
Момпрацем не обръщат гръб. Искат да се бием? Е, добре, ние приемаме битката,
нали Яниш?
- Бога ми! - отвърна португалецът, запалвайки си спокойно цигара. - Не сме дошли
само да присъстваме на религиозни обреди.
- Капитане - каза Самбилонг, мушкайки ръка под връхната си дреха. - Искате ли да
убия този старец?
- Спокойно, тигърчето ми - отвърна Сандокан, - нужен ми е жив, а не кожата му.
- Щом ми наредите, ще го отвлека начаса.
- Да, но не тук. Празникът свърши. Приятели, не изпускайте от очи стареца и
пригответе оръжието си. Предстои ни малко развлечение.

VI.БАЯДЕРКАТА
Площадът бавно се опразваше, а жреците отнасяха обратно в пагодата статуите на
Кали, на Дарма Раджа и Дробиде, придружени от музикантите, баядерките и
нестинарите.
Старият манти придружи статуята до еспланадата, като не преставаше да свири на
своя бий; но стигнал дотам, вместо да се изкачи и да влезе в пагодата, внезапно
се спусна сред група хора, надявайки се може би да се скрие от погледите на
четиримата фалшиви мюсюлмани. Промъкна се бързо през тълпата и сви в една
уличка, която изглежда заобикаляше пагодата, и се отдалечи почти тичайки.
Но тази маневра не убягна нито на Камамури, нито на Тигрите на Момпрацем. Със
същата бързина четиримата мъже заобиколиха групата и се озоваха навреме в
началото на уличката, така че можаха да видят бягащия плътно до фасадите на
къщите магьосник.
Не искаха да го нападнат веднага, тъй като бяха все още близо до площада. Викът
му можеше да привлече някого. Не бе изключено да се притекат и тугите, които
бяха носили статуята на Кали и се навъртаха все още около пагодата.
Манти ускоряваше непрекъснато крачка, но и преследвачите му не изоставаха, даже
го наближаваха, макар че не тичаха.
Вече се бяха отдалечили на около двеста-триста крачки от пагодата, когато
внезапно видяха откъм една странична уличка да нахлуват баядерки с дайрета и
широки ленти от синя коприна в ръце, придружени от две девойки с факли.
Бяха трийсетина, всичките красиви, с жарки очи и дълги черни коси, падащи по
раменете им, облечени в муселинени дрехи и накичени със златни гривни и
огърлици.
В едната си ръка държаха малки дайренца, а в другата - леки копринени ленти,
които размахваха във въздуха с фантастична бързина.
В миг всички тези девойки, сякаш обхванати от луда радост, наобиколиха
четиримата мъже и захванаха около тях вихрен танц, като размахваха високо
копринените ленти, сякаш се бяха наговорили да им пречат да виждат стария манти.
Сандокан веднага им извика:
- Сторете ни път, момичета! Бързаме!
Баядерките му отвърнаха с дружен смях и вместо да се отдръпнат, се приближиха
още повече към Тигрите на Момпрацем и Каммамури така, че те не можеха да
направят нито крачка напред.
- Махайте се! - изрева Сандокан, който започваше да губи търпение, защото не
виждаше повече магьосника през плуващите във въздуха шарфове.
- Пробий си път или онзи мошеник ще ни се изплъзне - извика Яниш. - Тези
момичета се опитват да го спасят.
- Прав си, братко. Не го виждам вече.
Но тъкмо се канеха да минат през групата баядерки, и те се снишиха внезапно,
пуснаха на земята шарфовете и нашите приятели съзряха сред тях десетина мъже,
които въртяха във въздуха вързани за кърпи оловни топки - страшното оръжие на
тугите.
Танцьорките, пъргави като млади пантери, се разбягаха наляво и надясно, за да не
им пречат при атаката.
Сандокан изрева гневно:
- Тугите!... Напред, в името на Аллах!...
Измъкна от пояса си светкавично къса шимитара и двуцевен пистолет, стреля и
просна моментално двама от нападателите. В същия миг Яниш, Самбилонг и
махаратът, съвзели се от първоначалното стъписване, се хвърлиха в атака с камите
и изпразниха срещу тугите пистолетите си.
Изстрелите не отидоха напразно. Още двама туги паднаха и мнозина бяха ранени с
шимитари. Това ги обърка и атаката им беше разколебана, което се виждаше от
начина, по който въртяха оловните топки.
Тримата пирати и индусът удвоиха усилията си да се освободят и успяха да го
сторят по-бързо, отколкото се бяха надявали.
Съпротивата беше сломена. След като се опитаха да хвърлят смъртоносните оловни
топки, тугите се разбягаха пред светкавичната атака на Тигрите. Хукнаха
презглава и баядерките.
- Саккароа! - изруга Сандокан. - Пак ни изиграха! Манти е изчезнал!
- Хубава засада, няма какво да се каже. - Яниш втъкваше спокойно оръжието в
пояса си. - Не вярвах, че тези красиви девойки могат да се съюзят с такива
удушвачи. Така умело въртяха шарфовете, че прикриваха напълно нападателите.
Смешна история.
- Която на косъм не завърши трагично, скъпи ми Яниш. Но два пъти прихващаха
врата ми с кърпа с оловна топка и по едно време усещах, че ще ме удушат. Какво
ще кажеш ти, Каммамури?
- Че оня дъртак манти се възползва от суматохата, за да ни се изплъзне от
ръцете.
- Хич не е глупав!
- Да продължим ли преследването? - запита Самбилонг. - Може би не е много далеч.
- Кой знае къде се е скрил вече. Хайде, загубихме играта и не ни остава друго,
освен да се върнем на кораба - рече Сандокан.
- И да легнем да поспим - добави Яниш.
- О, ще я открием тази лисица! - извика Тигъра на Малайзия, стискайки юмруци. -
Този човек ни е нужен, особено сега, когато сме сигурни, че е туг. Няма да
напуснем Калкута, докато не го хванем.
- Да вървим, Сандокан. Не бива да стоим повече тук. Тугите могат да се върнат да
ни нападнат отново или да устроят друга засада.
Сандокан взе от земята все още горящата факла, изпусната от някое момиче, и
тъкмо се канеше да тръгне, но чу стон, който привлече вниманието му.
- Тук наблизо някой чака да го довършим - рече Тигъра на Малайзия и изтегли
шимитарата си.
- Или да бъде прибран? - попита Яниш. - Един пленник ще ни бъде от голяма полза.
- Прав си, приятелю.
Отново се чу стон. Идваше откъм ъгъла на улицата, от която се бяха появили
баядерките.
- Останете тук на пост и заредете пистолетите - каза Сандокан, обръщайки се към
Каммамури и Самбилонг.
Запъти се към уличката, следван от Яниш, и видя просната на земята, до стената
на една къща, баядерка, която с мъка се опитваше да се изправи.
Беше изключително красива девойка, с леко бронзова кожа, с меки и фини черти, с
много черни очи и дълги коси, заплетени с цветя и сини копринени ленти.
Тънкото й, стройно като фиданка тяло бе облечено в разкошен костюм от червена
коприна, украсена с перли.
Горката девойка изглежда бе улучена от куршум в гърдите, откъдето се стичаше
кръв.
Като видя двата Тигъра на Момпрацем, девойката закри с ръце лицето си,
прошепвайки:
- Милост...
- О, каква красива девойка! - възкликна Яниш, поразен от милия израз на лицето
й. - Щастливи са тези туги, че имат толкова красиви танцьорки.
- Не бой се - рече Сандокан, навеждайки се над баядерката, като протегна
факлата, за да я види по-добре. - Ние не убиваме жени. Къде си ранена?
- Тук... в гърдите... сахиб. Куршум...
- Ей сега ще видим, ние разбираме нещо от рани, пък знаем и да ги лекуваме, даже
по-добре и от вашите лекари.
Куршумът бе улучил девойката от лявата страна.  За щастие, не бе проникнал в
гърдите, а се бе плъзнал по едно от ребрата и бе разкъсал кожата. Макар и
болезнена, раната явно не беше опасна.
- След осем дни ще бъдеш на крака, момичето ми - каза Сандокан. Първо трябва да
спрем кръвта, която тече обилно.
Извади от джоба си кърпа от тънък плат и я завърза през гърдите на танцьорката.
- Засега това е достатъчно. Къде искаш да те заведем? Не сме приятели на тугите,
така че се надявам, че сега няма да се върнат да те приберат.
Девойката не му отвърна. Гледаше ту Сандокан, ту Яниш с красивите си черни като
въглени очи, явно озадачена от това, че тези двама мъже, които се бе опитала да
погуби, вместо да я довършат - я лекуват.
Мълчанието й продължи много, но време за губене нямаше. Бяха прекалено близо до
убежището на почитателите на богинята Кали и им се струваше, че десетки очи ги
следят от всяко кътче.
- Отговори - рече накрая Сандокан. - Сигурно имаш дом и семейство, все някой се
грижи за теб.
- Вземи ме с теб, сахиб - промълви най-сетне баядерката с разтреперан глас. - Не
ме отвеждай при тугите.
- Сандокан - рече Яниш, който не сваляше очи от танцьорката. - Тази девойка може
да ни бъде полезна и да ни даде ценни сведения. Да я заведем на борда на
"Мариана".
- Имаш право, братко. Самбилонг!
- Тук съм, капитане - обади се малаецът.
- Вземи тази девойка и ни следвай. Само внимателно, че е ранена в гърдите.
Малаецът вдигна девойката като перце и опря главата й на своите гърди.
- Да тръгваме - каза Сандокан, вземайки отново факлата. - Пистолети в ръце. И си
отваряйте добре очите!
Прекосиха доста улици и сокачета, без да срещнат жива душа, и към един часа
сутринта стигнаха до брега на реката. Лодката им бе на няколко крачки, пазена от
малайците.
Сандокан нареди да настанят девойката на кърмата, забучи факлата на носа и даде
знак за тръгване.
Яниш седна на последната пейка срещу девойката и я наблюдаваше внимателно,
възхищавайки се може би неволно от красотата на това лице и блясъка на черните,
светещи като въглени в нощта очи.
- Господи! - прошепна той на себе си. - Никога не съм виждал толкова красиво
създание. Как ли е попаднала в ръцете на тези кръвопийци?
Сандокан, сякаш отгатнал мислите на приятеля си, се обърна към девойката, която
седеше до него.
- И ти ли си последователка на Кали? - запита я той. Баядерката поклати глава и
се усмихна тъжно.
- Тогава как си попаднала при тугите?
- Купили са ме след унищожаването на семейството ми - отвърна танцьорката.
- За да те направят баядерка ли?
- Танцьорите им са нужни за религиозните обреди.
- Къде живеете?
- В пагодата, сахиб.
- Добре ли ти беше там?
- Не, и както виждаш, предпочетох да те последвам, отколкото да се върна в
пагодата, където се извършват жестоки тайнства за задоволяване на ненаситната
жажда за кръв на богинята.
- С каква цел изпратиха теб и другарките ти срещу нас?
- За да ви попречим да проследите манти.
- Значи го познаваш? - запита Сандокан.
- Да, сахиб.
- А откъде знаехте, че го следим?
- Манти ни предупреди със звуците на своя бин.
- Той от главатарите на тугите ли е?
Девойката го погледна, без да отговори. Дълбока тревога се изписа на красивото и
лице.
- Говори! - заповяда й Сандокан.
- Тугите убиват всеки, който издаде тайните им, сахиб - отвърна момичето с
разтреперан глас.
- Намираш се сред хора, които ще съумеят да те защитят от всички туги в Индия.
Говори, искам да знам кой е този човек, когото следим безуспешно, а ни е толкова
необходим.
- Вие врагове ли сте на удушвачите?
- Дошли сме в Индия да им обявим безмилостна война - каза Сандокан - и да ги
накажем за техните престъпления.
- Вярно е, че са зли убийци - отвърна девойката.
- Тогава кажи ми кой е този манти.
- Злият гений на главатаря на тугите.
- На Суйод хан! - извикаха в един глас Сандокан и Яниш.
- Вие познавате ли го?
- Засега все още не, но се надяваме скоро да се запознаем - отвърна Сандокан. -
Яниш, този човек ни е необходим повече отвсякога и няма да тръгнем надолу по
делтата, преди да го пленим. И ще го накарам да проговори, уверявам те, пък ако
ще и на кръст да го разпъна.
Баядерката гледаше Сандокан с боязън, смесена с явно възхищение. И сигурно се
питаше дълбоко в себе си кой ли е този смел човек, готов да предизвика страшната
власт на сектата на Кали.
- Да - каза Яниш. - Този човек ни е нужен повече от всичко. Но ти не знаеш ли
къде е бърлогата на тугите? Говори се, че са се върнали в подземията на
Раджмангал. Вярно ли е?
- Не ми е известно, сахиб - отвърна баядерката. - Чух за връщането на "Сина на
свещените води на Ганг", но не знам къде може да се намира - в джунглите на
делтата или някъде другаде.
- Ти била ли си в тези подземия? - запита Сандокан.
- Там ме подготвиха за баядерка - отвърна девойката, - след което ме определиха
за пагодата на Кали и на Дарма Раджа.
- Не знаеш ли къде бихме могли да намерим този манти? В пагодата ли живее или
другаде?
- В пагодата съм го виждала само няколко пъти... А, да, сетих се. Ще можете да
го видите, и то скоро.
- Къде? - викнаха всички в един глас.
- След три дни на брега на Ганг ще се извърши обредът онигомон, в който ще
участват баядерките и нартаките от пагодата на Кали, и манти сигурно ще бъде
там.
- Какъв е този обряд онигомон?
- Ще бъде изгорена жива вдовицата на Ранджи Нин върху трупа на съпруга й, който
беше един от главатарите на тугите.
- Ще я изгорят жива ли?
- Жива, сахиб.
- И англо-индийската полиция ще позволи подобно нещо?
- Никой няма да я осведоми за това.
- Мислех, че тези ужасни жертвоприношения не се извършват вече.
- Извършват се, и то много често, въпреки забраната на англичаните. Много
вдовици се изгарят по бреговете на Ганг.
- Знаеш ли мястото, където ще бъдат изгорени трупът и вдовицата?
- В края на джунглата, до полусрутена пагода, посветена някога на богинята Кали.
- И ти мислиш, че манти ще участва в погребалната церемония?
- Да, сахиб.
- След три дни ще можеш вече да вървиш и ще ни заведеш там. Ще устроим засада на
манти и ще видим дали ще ни избяга и този път. Както виждаш, драги Яниш,
щастието не ни е изневерило напълно.
В този момент лодката спря под кърмата на "Мариана".
- Спуснете стълбата - извика Сандокан на постовете.
Независимо от това, че плячката им се изплъзна точно в момента, когато си
мислеха, че е в клопката, той се чувстваше почти доволен. Измяната на красивата
танцьорка му се стори знак за благосклонността на съдбата.
Изкачи се бързо на горната палуба и попадна в обятията на един мъж, който го
чакаше на върха на стълбата.
- ТремалНаик! - провикна се прославеният пиратски главатар.
- Чаках те с тревога в сърцето - отвърна му индусът.
- Нося добри новини, приятелю, не си губихме напразно времето. Последвай ме в
каютата.
ТремалНаик бе поставен в течение на последните събития и остана потресен, когато
му казаха, че най-довереният човек на Суйод хан е идвал в къщата му, а той го е
оставил да се изплъзне!

VII.ИНДИЙСКА ДРАМА
Три дни след това младата баядерка, която бе пренесена в една от каютите и
усърдно лекувана от Яниш и Сандокан, вече бе ако не напълно оздравяла, то поне в
състояние да заведе покровителите си до старата пагода, където трябваше да се
състои онигомон.
През цялото време изказваше задоволството си от приятната обстановка и от новите
си покровители, чиято кауза тя прегърна с ентусиазъм и им разказа ценни
подробности за кръвожадната секта на тугите. Не можа обаче да им каже нищо за
новата "Непорочна дева на пагодата" - малката Дарма, за която не бе чувала да се
говори. Особено благодарна бе тя на белия сахиб, както наричаше флегматичния
Яниш, който се бе превърнал в неин лечител и с удоволствие разговаряше с нея на
английски. Оказа се, че тя говори напълно свободно този език, което сочеше, че
има много добро образование, рядкост сред баядерките.
Това бе изненадало и ТремалНаик, който като индус и още повече бенгалец
познаваше по-добре от всеки друг танцьорките в своята страна.
- Тази девойка - бе казал той на Яниш и на Сандокан - трябва да е принадлежала
към някоя от висшите касти. Аристократичните й черти, почти белият цвят на
кожата и малките ръце и крака говорят ясно за това.
- Ще се опитам да я разговоря за миналото й - му бе отвърнал Яниш, - тук сигурно
е скрита интересна история.
Но не бе единствено любопитството му, което го подтикваше да иска да научи
всичко за нея. Без да си признае, той все повече се привързваше към баядерката и
с удоволствие й правеше компания.
Следобед, докато Сандокан и ТремалНаик подбираха хората, които трябваше да
участват в експедицията, Яниш слезе при болната.
По всичко личеше, че девойката вече не чувства никакви болки. Сгушена в удобно
меко кресло, се бе унесла в сладки мечти, за което можеше да се съди по
усмивката на малките й червени устни и по замечтания поглед.
Като видя да се появява белия сахиб, тя стана, опирайки се на облегалката, и впи
в него проницателния си поглед.
- Белият сахиб ми доставя голямо удоволствие, когато го виждам при мен - рече тя
със сладък глас. - На него дължа - и даже повече, отколкото на тъмнокожия сахиб
- свободата, а може би и живота си.
- Тъмнокожият сахиб, както ти му казват - отвърна Яниш с усмивка, - е може би
по-добър от мен. Ето защо дължиш и едното, и другото на двама ни. Как е раната
ти, девойко?
- Не усещам повече никакви болки, откакто твоите ръце я лекуват, сахиб.
- Знаеш ли, че още не си ни казала името си?
- Желаеш ли да го научиш, сахиб? - попита баядерката. - Казвам се Сурама.
- Бенгалка ли си?
- Не, сахиб. Асамка от Гоалпара.
- Каза ми, че фамилията ти е била унищожена до крак. При тези думи лицето на
девойката помръкна и в очите й се
появи безкрайна тъга.
Замълча за миг, след което каза със скръбен глас:
- Така е.
- Оттугители? -Не.
- От англичаните?
Сурама поклати отново отрицателно глава и продължи с още по-печален глас:
- Баща ми беше чичо на раджата на Гоалпара и вожд на племе котери, което ще рече
бойци.
- Но от това не става ясно, кой е избил семейството ти.
- Раджата - отвърна Сурама, - в един от моментите на луда ярост.
Помълча известно време, сякаш чакаше друг въпрос от белия сахиб.
Но и Яниш млъкна от уважение към скръбта на девойката. Той усещаше колко й е
трудно да говори за тази семейна трагедия, и не искаше да наранява душата й със
своето любопитство.
Най-сетне Сурама въздъхна дълбоко и обръщайки се към португалеца, започна да
разказва:
- По това време бях още малко, едва осемгодишно момиченце, но тази страшна сцена
е все още пред очите ми, сякаш се е случило вчера.
Баща ми, както и всички други роднини, беше заподозрян от раджата, негов
племенник, който си беше втълпил, че всички съзаклятничат срещу него, за да му
грабнат короната и да си разделят несметните му богатства; затова предпочиташе
да живее далеч от двореца сред дивите планини.
Говореше се, че раджата, заклет пияница, измъчва жестоко слугите и роднините си,
живеещи в двореца.
Спомням си как веднъж баща ми ми разказа, че това чудовище - раджата - е убил
даже първия си министър само защото се опитал да му попречи да заколи един от
слугите, който по невнимание излял капка вино на дрехата му.
- Та той е бил нещо като индийски Нерон - каза Яниш, който я слушаше с жив
интерес.
- В Асам имаше по това време голям глад и брамините и гурите, жреци на бога
Шива, внушиха на раджата да организира грандиозен религиозен обред за
омилостивяване на боговете - да пратят дъжд и изобилие.
Принцът възприе с ентусиазъм идеята и пожела на обреда да присъстват всички
негови роднини, пръснати из държавата му. Баща ми бе също поканен и без да
подозира пъкления план на това чудовище, заведе и мен в столицата заедно с майка
ми и двамата ми братя.
Бяхме посрещнати както подобава на високия сан на баща ми и ни настаниха в
двореца.
След като свърши обредът, раджата даде за всичките си роднини голям банкет, на
който той се напил до забрава. Аз бях много малка и си играех с други момиченца
на една от терасите на двореца.
Наближаваше вече залезслънце, когато изведнъж чух изстрел от пушка, последва го
друг, след което се чу отчаян вик. Изтичах да погледна към главния площад на
двореца, където беше приемът, и видях ужасяваща сцена, която няма да забравя
никога, даже да живея и хиляда години...
Момичето млъкна, сякаш внезапно бе онемяло, и впери в Яниш очи, излъчващи целия
ужас, който е преживяло. Тялото му се разтрепери и то едва сдържаше риданията
си.
- Продължавай, девойко - подкани я Яниш нежно.
- Оттогава изминаха пет години - поде разказа си Сурама, - но през безсънните
нощи виждам отново и отново тази смразяваща кървава сцена, сякаш съм я преживяла
предния ден.
Раджата стоеше прав на малка тераска с изскочили от орбитите очи и изкривено от
злоба лице, с още димяща карабина в ръце, заобиколен от министрите си, които
непрекъснато му поднасяха да пие някаква пъклена напитка, а из двора бягаха и
пищяха полудели от ужас мъже, жени и деца - роднините на раджата.
Проклетият демон бе наредил да затворят всички врати на вътрешния двор, в който
ставаше банкетът, и ги стреляше един по един, като викаше: "Ще ви избия всички!
Искам да изтрия от лицето на земята тези алчни чудовища, които искат да ме
свалят от трона и да разграбят богатствата ми! Дайте ми да пия, бързо ми дайте
да пия или ще наредя да ви отрежат главите!..."
Министрите, обхванати от ужас, пълнеха непрекъснато чашата му, а той я
изпразваше на един дъх и започваше отново да стреля по тълпата нещастници, които
напразно го молеха за пощада.
Следваше изстрел подир изстрел, защото този бесен маниак бе наредил да му
донесат няколко карабини, които офицерите се надпреварваха да пълнят и да му
подават една след друга.
Падаха като покосени ту жена, ту мъж или дете, защото раджата не щадеше даже и
най-малките.
Така пред очите ми паднаха убити първо баща ми, застрелян в гръб, майка ми,
улучена в челото, след това двамата ми братя и още толкова други.
Трийсет и седем бяха роднините на раджата чудовище и само след десет минути
трийсет и шест от тях бяха проснати мъртви на двора сред истинско езеро от кръв.
Само един от братята на принца бе успял да избегне смъртта, макар онзи да стреля
три пъти по него. Нещастникът скачаше като тигър и се мяташе наляво и надясно,
за да не може раджата да го вземе на прицел, като викаше отчаяно: "Пощади живота
ми и аз ще напусна държавата ти. Та аз съм син на твоя баща! Нямаш право да ме
убиваш!"
Раджата, глух към молбите му, стреля срещу него още два пъти, без да го уцели и
едва тогава, може би в момент на разкаяние, остави карабината, която един офицер
му подаде, и извика: "Ако наистина напуснеш владенията ми завинаги, ще те оставя
жив, но при едно условие."
- Готов съм да приема каквото и да е условие - отвърна му младият принц.
- Ще хвърля една рупия и ако успееш да я улучиш във въздуха с тази карабина, ще
ти позволя да заминеш невредим за Бенгал.
- Приемам - отвърна младият мъж.
Раджата му подхвърли карабината, която онзи хвана във въздуха.
- Предупреждавам те - извика лудият, - че не я ли улучиш, ще те сполети съдбата
на другите.
- Хвърляй!
Раджата хвърли една рупия. Чу се изстрел, но бе простреляна не монетата, а
гърдите на убиеца.
Синдхиа, така се казваше младият принц, вместо да стреля по рупията, обърна
бързо пушката към лудия си брат и го прониза в сърцето.
Министрите и офицерите паднаха на колене пред младия мъж, който бе освободил
държавата от това чудовище, и го провъзгласиха за раджа.
Когато научи, че и аз съм избягнала смъртта, този човек, който явно не бе
по-малко извратен от брат си, вместо да ме върне във вярното на баща ми племе,
нареди да ме продадат тайно на тугите, които шетаха из страната в търсене на
баядерки, и най-безсрамно заграби всичкото ми имущество.
Бях отведена в подземията на Раджмангал, където ме подготвиха за баядерка, след
което бях определена за пагодата на Кали и Дарма Раджа.
Това е моята история, сахиб. Знам, че съм родена пред трон, а сега съм бедна
танцьорка.
- Каква страшна драма - обади се един глас.
Яниш и Сурама се обърнаха: Сандокан и ТремалНаик бяха влезли тихо в каютата и от
няколко минути слушаха смълчани разказа на девойката.
- Горкото момиче! - добави Сандокан, приближавайки се към Сурама. - Не си родена
под щастлива звезда, но ние ще се погрижим за бъдещето ти. Тигъра на Малайзия не
изоставя своите приятели.
- Вие сте добри хора - каза Сурама, чийто глас все още трепереше.
- Няма да се върнеш повече при тугите и няма да бъдеш танцьорка в пагода. Отсега
нататък си под наше покровителство.
И след като смени рязко тона, я запита:
- Знаеш ли дали тугите имат кораби?
- Не знам, сахиб - отвърна девойката. - Виждала съм ги да плават с лодки по
каналите на делтата, но с кораби - не.
- Защо питаш за това, Сандокан - поинтересува се Яниш.
- Току-що пристигнаха два кораба и хвърлиха котва до нас. Яниш не вярваше, че
един толкова обикновен факт може да
оправдае загрижеността, която се долавяше в гласа на Сандокан.
- Какво необикновено намираш в това?
- Тези два кораба са с прекалено многоброен екипаж и ми се виждат подозрителни.
- И на мен направиха същото впечатление - обади се ТремалНаик. - Малките оръдия
мириам, които имат на борда, не съм виждал никога на подобни кораби.
- Ще ги следим зорко - каза Яниш. - Може би се лъжете.. Заредени ли са?
- Даже и да допуснем, че са на тугите, не биха могли да предприемат нищо против
нас, докато сме под закрилата на крепостната артилерия на форт Уилям.
- Тези хора ни дадоха да разберем, че са способни на всичко! Вече извършиха два
опита за атентат срещу нас. Нека не забравяме това!
- Така е, но и двата пъти не успяха. И това трябва да се помни. Колкото до тези
два кораба, засега ще се задоволим да ги наблюдаваме, като междувременно се
заловим с подготовката на нашата експедиция. Сурама вече може да ходи и ще ни
заведе в старата пагода. Нали, девойко?
- Да, сахиб. Ще ви заведа.
- Дълго ли ще трябва да плаваме нагоре по течението? - запита Сандокан.
- Пагодата се намира на около седем-осем мили от последните предградия на Черния
град.
- Часът е вече шест, можем да тръгваме, за да си изберем място, преди да са
дошли тугите. Двете лодки са готови и пушките са под пейките. Да тръгваме.
Подаде на Сурама широко палто от черна коприна с качулка и четиримата излязоха
на горната палуба.
Двете лодки бяха вече спуснати и двайсет и четирима мъже, подбрани между даяките
и малайците, бяха заели местата си по седалките.
- Виждаш ли ги? - рече Сандокан на Яниш, сочейки му двата кораба от типа граб,
които бяха хвърлили котва до тяхната "Мариана", единият край левия, а другият
край десния й борд.
Португалецът хвърли бегъл поглед към тях. Бяха два солидни платнохода, малко
по-малки от "Мариана", с остър нос, три извънредно високи мачти, доста висока
кърма и големи платна, които още не бяха свалени.
Моряците, всичките индийци, в момента заети със закотвянето, бяха наистина
прекалено много на брой за толкова малки и маневрени кораби.
- Може би има нещо подозрително в тези кораби - каза Яниш. - Но засега нека не
им обръщаме внимание.
Спуснаха се в по-голямата лодка и излязоха бързо в открити води, следвани от
другата, на чийто рул бяха ТремалНаик и Самбилонг.
Минаха бързо като стрела между закотвените плавателни съдове покрай Белия и
Черния град и се отправиха на север, следвайки лъкатушенията на свещената река.
След два часа Сурама посочи на Яниш и Сандокан една сграда във форма на
пресечена пирамида, която се издигаше на десния бряг сред малка кокосова
горичка, граничеща с джунгла от гигантски бамбук.
Намираха се в напълно безлюдно място. По брега не се виждаха никакви колиби и
закотвени лодки.
Само няколко десетки марабута пристъпяха с царствена походка из блатата,
отваряйки от време на време огромните си човки. След като се убедиха напълно, че
няма никой, двайсет и четиримата пирати и капитаните им слязоха на брега с
карабините на рамо, които до този момент бяха държали под седалките.
- Скрийте лодките в тръстиките - нареди Сандокан. - Четирима души да останат тук
да ги пазят. Останалите тръгваме.
- Сурама - каза Яниш, - искаш ли нашите хора да те носят?
- Няма нужда, сахиб - отвърна момичето.
- По кое време започва онигомонът?
- До началото има един час, през който ще можем да устроим засада на стария
магьосник.
Поеха през кокосовата горичка и след около двайсет минути стигнаха до една
поляна, където се издигаше старата пагода, от която бе оцеляла само централната
пирамида.
- Да се скрием там вътре - каза Сандокан, сочейки една врата.
В момента, когато влизаха, пиратите забелязаха откъм джунглата движещи се светли
точки, които идваха по посока на пагодата.
- Тугите! - извика Сурама.
- Бързо вътре! - изкомандва Сандокан, вмъквайки се в пагодата. Ако бяхме
закъснели само четвърт час, всичко щеше да пропадне. Пригответе оръжието и
бъдете готови да заловим магьосника.
Всички побързаха да се прикрият в развалините и застанаха нащрек. Междувременно
следяха внимателно всичко, което ставаше пред очите им.

VIII.ОБРЕДЪТ ОНИ-ГОМОН
Макар варварският обичай индуските вдовици да бъдат изгаряни върху трупа на
съпруга да е напълно отхвърлен от приелите исляма индуси, той все още се
практикува от висшите касти на брамините, тугите и военните въпреки големите
усилия на англичаните да го изкоренят.
Империята е толкова обширна, че англо-индийската полиция не успява винаги да се
намеси навреме и не винаги научава кога и къде ще се извърши обредът, тъй като
близките на починалия предприемат сложни маневри, за да излъжат властите.
Днес този обичай е вече доста рядък, особено в Бенгал, но в северните провинции
и по горното течение на Ганг онигомон се извършва често.
Трябва да споменем, че през първите десетилетия на века тези жертвоприношения се
бяха увеличили така застрашително, въпреки издадените от англо-индийското
правителство строги закони, че само за една година - 1817 - бяха отбелязани
седемстотин такива жестоки изгаряния на живи жени.
Днес, за да ги избегне или поне да намали чувствително броя им, правителството
изисква вдовицата, желаеща да се принесе в жертва, да се яви най-напред в съда и
да получи разрешение за това, а то й се издава единствено когато се окаже, че
волята й е непреклонна.
Повечето от вдовиците обаче отказват да се оставят да бъдат изгорени. Да се
оставят е вярната дума, защото брамините ги принуждават насила и когато тези
бедни създания при вида на пламъците изпадат в ужас и се опитват да избягат,
роднините на починалия ги изблъскват към кладата с тояги или пък ги връзват за
трупа на съпруга им.
Колко ли са били изгорени по този начин в миналото! Насилени... Само някои от
тях са били спасени от париите, които ги изтръгвали от пламъците, за да се
оженят за тях. Принадлежащите към тази безправна каста, презрени от обществото,
не са се боели да се обезчестят, като вземат вдовица за жена.
Въобще положението на индуските, имали нещастието да загубят съпруга си е
такова, че голяма част от тях предпочитат смъртта.
Ако пък имат и деца, те са най-малко уважаваните сред всички останали жени.
Траурът на тези нещастници, нямали смелостта да се съгласят да бъдат изгорени
върху трупа на починалия си съпруг, трае до края на живота им.
Те са принудени да си бръснат главата всеки месец, да не носят вече накити, да
не обличат бели дрехи, да не гримират каквато и да било видима част на тялото
си; забранено им е даже да слагат на челото си отличителния знак на кастата, към
която принадлежат, да дъвчат бетел, да пушат, да присъстват на семейни празници.
Какво повече? Отбягват ги като чумави, защото индусите вярват, че среща с
вдовица носи нещастие.
И все пак трябва да се примирят, защото има и по-презирани от тях - онези, които
се осмелят да се омъжат повторно. В такива случаи жената става обект на
абсолютно презрение от страна на всички касти, с изключение на париите.
Групата, която се приближаваше откъм джунглата, се състоеше от около четирийсет
души, сред които и една млада жена - съпругата на починалия, подкрепяна от двама
свещеници.
Пред процесията вървяха четирима барабанчици на джуго, особени глинени барабани,
съставени от две части, всяка от които е покрита с кожа, отпускана или затягана
посредством нанизано на нея ремъче; след тях вървяха мусалките - факлоносци -
следвани от група мъже, носещи паланкина с трупа на починалия, облечен в
разкошни златотъкани дрехи; накрая пристъпваше нещастната вдовица, заобиколена
от най-близките роднини, носещи благовонните масла, които се изливат в огъня на
кладата.
Старият манти беше сред тях и вървете пред вдовицата, четейки молитви заедно с
другите свещеници.
Вдовицата бегае красива девойка на не повече от петнайсет години; косата й вече
беше обръсната и не носеше на шията си традиционния шнур с окачена на него
брошка - знак, че е омъжена.
Тя едва се държеше на краката си, плачеше и викаше отчаяно, проклинайки съдбата
си, докато жреците, които я подкрепяха, непрестанно я окуражаваха да се покаже
силна духом, обещавайки й нейното име да бъде почитано по цялата земя и
споменавано при всички жертвоприношения и убеждавайки я, че е предопределена за
вечно щастие и че ще стане жена на някой бог в отплата на нейната добродетелност
и саможертва.
Не оказваше никаква съпротива и безпомощна се оставяше да я влачат. Без съмнение
й бяха дали да пие банг - отслабващ волята опиат, - за да я сломят напълно, та
да не се опитва да бяга.
Когато кортежът стигна на поляната пред пагодата, няколко мъже, въоръжени с
големи ножове, отсякоха набързо десетина по-дебели бамбука, с които издигнаха
клада, висока близо половин метър, напоиха дърветата обилно с кокосово масло,
след което положиха върху тях трупа на починалия туг.
Мусалките бяха вече застанали в четирите края със запалени факли, готови да
подпалят кладата, докато барабанчиците биеха яростно по своите джуго, а
роднините възпяваха добродетелите на починалия и смелостта на вдовицата.
Старият манти пристъпи към кладата с факла в ръка, докато нещастната вдовица
ридаеща се прощаваше с роднини, които, със сълзи на очи, се радваха на
очакващото я вечно щастие.
Изведнъж лумна пламък, който бързо се разпространи по цялата клада, обгръщайки
трупа.
Манти бе подпалил напоения с благовонно кокосово масло бамбук: настана
най-ужасният момент на варварското жертвоприношение.
Жреците сграбчиха бързо вдовицата и започнаха да я тласкат грубо към пламъците,
докато барабаните биеха оглушително в дяволски ритъм, а роднините викаха с цяло
гърло, за да зашеметят колкото може повече жертвата.
Нещастницата се бе оставила да я тласкат, без да се съпротивлява, но когато
съзря пред себе си огнената завеса, чувството й за самосъхранение изведнъж се
събуди.
От гърдите й се изтръгна страшен вик:
- Не!... Не!... Милост!...
После със сила, каквато никой не бе предполагал в юношеското й тяло, блъсна
отчаяно на земята единия от жреците, успя да се дръпне няколко крачки назад,
борейки се яростно да се отскубне и от другия.
Но роднините се притекоха на помощ на жертвоприносителите. Манти беше грабнал
една горяща главня и се готвеше да подпали с нея дрехите на жертвата, когато се
чу гръмогласен вик:
- Спрете или ще ви избием като кучета!...
Тигъра на Малайзия се появи внезапно на прага на пагодата, заобиколен от
пиратите и приятелите си, които бяха насочили карабините срещу тълпата.
Сред тугите се чуха викове на уплаха и миг след това те се разбягаха, оставяйки
вдовицата на земята.
- Бързо след манти! - извика Сандокан, впускайки се пръв да го преследва.
Старият магьосник, който може би единствен бе познал капитана на "Мариана",
побягна пръв през гъстата джунгла.
Но с няколко скока Сандокан и ТремалНаик го настигнаха и скочиха върху му,
докато в същото време Яниш нареждаше на пиратите да стрелят във въздуха, за да
подплашат още повече роднините на мъртвеца и съпровождащите, които бягаха през
кокосовата гора.
- Стой мирен, дъртако! - извика ТремалНаик, насочвайки карабината си към гърдите
на магьосника, който се опитваше да извади кама от пояса си.
Сандокан вече го бе повалил по гръб и го притискаше здраво.
- Кои сте вие и какво искате от мен? - извика манти, опитвайки се безуспешно да
се освободи от желязната хватка на Тигъра. - Не сте нито полицаи, нито сипаи, за
да ме арестувате.
- Кой съм ли питаш, проклет магьосник! Да не си ослепял случайно? - викна
Сандокан, пускайки го да се изправи. - Не ме познаваш вече, така ли?
- Не съм те виждал никога.
- Не си ме виждал, но преди три вечери се опита с приятелите си да ме удушиш при
пагодата на Кали, след нестинарския обред. Не си ли спомняш?
- Лъжеш! - извика магьосникът.
- Значи не си ти, който закла ярето и запали свещения огън на борда на кораба
ми? - попита го с ирония Сандокан.
- Не съм клал никакво яре. Ти ме бъркаш с някой друг.
- Тръгвай с нас, манти...
- Манти ли каза? Никога не съм бил манти,
- В пагодата ще видиш една личност, която ще те опровергае.
- Ще ми кажете ли най-сетне какво искате от мен? - извика старецът, скърцайки
със зъби от ярост.
- Преди всичко да ти видим гърдите - рече ТремалНаик, свали го внезапно по гръб
и натисна корема му с коляно.
- Кажи да донесат факла, Сандокан.
Искането му беше излишно. Яниш, след като се бе престорил, че преследва
жертвоприносителите, се връщаше при Сандокан заедно със Самбилонг, който се бе
сдобил с факла, изоставена от мусалките.
- Хванахте ли го? - извика португалецът.
- И сега вече няма да ни избяга - отвърна Сандокан. - Какво стана с вдовицата?
- Спасихме я навреме и изглежда много доволна, че е още жива. Отнесохме я в
пагодата.
- Приближи факлата, Самбилонг - каза ТремалНаик, разкъсвайки дрехата, която
покриваше гърдите на пленника.
Манти нададе яростен вик и се опита да ги покрие, но Сандокан изви мигновено
ръцете му, като каза:
- Остави да видим дали си истински туг.
- Погледни - обади се ТремалНаик.
На гърдите на индуса имаше синя татуировка, изобразяваща змия с женска глава,
заобиколена с някакви тайнствени знаци.
- Това е емблемата на удушвачите - рече ТремалНаик. -
Всички членове на тази секта са татуирани така.
- Добре де - извика манти. - Какво ви засяга, че съм туг? Не съм убил никого.
- Стани и ни последвай - нареди му Сандокан.
Старецът не чака да му повтарят. Изглеждаше доста обезпокоен и отпаднал, въпреки
че хвърляше свирепи погледи към наобиколилите го мъже.
Отведоха го при кладата, където догаряше трупът и се бяха скупчили моряците от
"Мариана", след като бяха разставили няколко поста.
- Сурама - рече Яниш на младата баядерка, която излезе от пагодата. - Познаваш
ли този човек?
- Да - отвърна девойката. - Това е манти на тугите, дясната ръка на "Сина на
свещените води на Ганг".
- Подла танцьорка! - викна старецът, хвърляйки към баЯдерката пълен с омраза
поглед. - Ти предаваш нашата секта.
- Аз не съм била никога почитателка на богинята на смъртта и кланетата - отвърна
му Сурама.
- Сега, когато не можеш повече да отричаш, че си злият гений на Суйод хан - каза
ТремалНаик, - ще ми кажеш ли къде са тугите, които едно време обитаваха
подземията на Раджмангал?
Манти впи очи в бенгалеца и му каза:
- Ако се надяваш, че ще ти кажа къде скриха дъщеря ти, много се лъжеш. Можеш да
ме убиеш, но няма да проговоря.
- Това последната ти дума ли е?
 - Да.
- Добре тогава, сега ще видим колко си издръжлив. Чувайки тези думи, манти
пребледня страшно и по челото
му изби студена пот.
- Какво ще правиш с мен? - рече той с разтреперан глас.
- Ей сега ще разбереш.
Обърна се към Сандокан и те размениха няколко думи.
- Вярваш ли? - попита го Тигъра на Малайзия недоверчиво.
- Ще видиш, че няма да издържи дълго.
- Да опитаме.

IX.ПРИЗНАНИЯТА НА МАНТИ
По даден от Сандокан знак Самбилонг, който явно бе получил предварително
инструкции, се запъти към едно голямо тамариндово дърво, на около
трийсет-четирийсет метра от кладата, сред развалините на старата пагода.
В ръцете си държеше въже, края на което бе вързал на примка. Прехвърли го ловко
през един от дебелите клони на тамаринда, като спусна клупа до земята.
Междувременно моряците бяха завързали ръцете на манти и прокараха под мишниците
му две тънки, но много здрави въжета.
Старецът не оказваше никаква съпротива, но от израза на лицето му се виждаше
страшният ужас, който го беше обзел внезапно.
Едри капки пот се стичаха от набръчканото му чело и тялото му се тресеше силно.
Явно бе разбрал какво страшно изтезание го очаква.
Като се увери, че е вързан здраво, ТремалНаик се приближи до него и го попита:
- Е, какво, ще си развържеш ли езика? Старецът го изгледа свирепо и му отвърна:
- Не... Не...
- Казвам ти, че няма да издържиш и накрая ще ми кажеш онова, което желаем да
узнаем.
- По-скоро ще умра.
- Тогава ще се наложи да те полюлеем.
- Ще се намери кой да отмъсти за смъртта ми.
- Отмъстителите са прекалено далече, за да се погрижат за теб в този момент.
- Някой ден Суйод хан ще научи и ти ще изпиташ удоволствието от ремъка около
врата си.
- Ние не се боим от тугите, плюем на вашата Кали, на почитателите й и на техните
ремъци. Питам те за последен път, ще ни кажеш ли къде се намира Суйод хан и къде
е скрита дъщеря ми?
- Иди да питаш за нея "Сина на свещените води на Ганг" - отвърна му
подигравателно манти.
- Добре, започвайте.
Четирима малайци изтикаха стареца при дървото. Самбилонг нахлузи клупа през
главата му, стегна го през корема и извика:
- Вдигайте!
Малайците задърпаха другия край на въжето и вдигнаха манти на няколко метра във
въздуха.
Нещастникът изрева от болка. Под тежестта на тялото възелът се стегна и почти се
впи в месата му.
- Ще проговориш ли?
Тугът мълчеше, устоявайки на болките.
Всички се бяха събрали около дървата, включително Сандокан и Яниш, които
наблюдаваха този нов вид мъчение, без да им мигне окото.
Напротив. Португалецът, както винаги, беше запалил двайсетата или трийсетата си
цигара и пушеше най-спокойно.
- Дърпайте - заповяда хладно ТремалНаик на четиримата малайци, които бяха
вързали магьосника. - Полюлейте го, без да обръщате внимание на виковете му.
Те хванаха краищата на въжето и започнаха да го затягат.
Манти стисна зъби, за да не извика, но се виждаше, че страда жестоко от
затягането, което ставаше по-силно след всяко полюляване.
Очите му бяха изхвръкнали от орбитите и той се задъхваше, тъй като притиснатите
му бели дробове не действаха.
При третото дръпване, след което тънкото въже се вряза в плътта му, клетникът не
можа да удържи вика си.
- Стига! - извика той с прегракнал глас - Стига... мръсници.
- Ще говориш ли? - попита го Тремалмайк.
- Да... да... ще кажа всичко... каквото искаш... да знаеш... само махни това
въже... Задушавам се...
- Само да не се наложи да те качваме отново на люлката. Нареди да спрат
люлеенето и го запита:
- Къде се намира Суйод хан? Ако не ми кажеш, няма да те развържа.
Всички бяха крайно напрегнати. Ще проговори ли старецът? И преди всичко, ще каже
ли истината? Това бяха безкрайни мигове за горкия баща, застинал в очакване.
Манти се поколеба за последен път, но само за няколко секунди. Усещаше, че няма
да издържи повече на това страшно мъчение, измислено от дяволското въображение
на сънародниците му.
- Ще ти кажа - рече най-сетне той с изкривено от злоба лице.
- Говори!
- В Раджмангал.
- В старите подземия ли?
- Да... да... стига... убий ме.
- Само още един въпрос - каза неумолимият бенгалец. - Къде са скрили дъщеря ми?
- И тя... Непорочната... в Раджмангал...
- Закълни се в твоя бог.
- Кълна се... в името на Кали... стига... не мога повече.
- Спуснете го - нареди ТремалНаик.
- Не издържа - рече Яниш, хвърляйки цигарата. - Тези дяволски индуси надминават
и инквизицията на стара Испания.
Манти бе свален веднага на земята и развързан. Около корема му имаше дълбока
синкава резка, която на места кървеше. Малайците се видяха принудени да го
сложат да седне, защото нещастникът не можеше да се държи на краката. Дишаше
тежко и лицето му беше Подпухнало и зачервено.
ТремалНаик го почака няколко минути да се посъвземе и поднови разпита:
- Предупреждавам те, че ще останеш в ръцете ни, докато не се убедим напълно, че
не си ни излъгал. Ако си казал истината, един ден ще бъдеш свободен и ще те
възнаградим за това, че ги издаде; ако си ни излъгал, няма да пожалим живота ти
и ще бъдеш подложен на още по-страшни мъчения.
Манти го погледна, без да помръдне. Но в очите му проблясна страшна омраза.
- Къде е входът към подземието? Още ли се влиза през дънера на банановото дърво?
- запита ТремалНаик.
- Това не мога да ти кажа, защото не съм ходил в Раджмангал след разпръсването
на сектата - отвърна манти. - Но мисля, че входът е сменен.
- Истината ли казваш?
- Нима не се заклех в Кали?
- Ако не си се връщал в Раджмангал, откъде знаеш, че дъщеря ми е там?
- Казаха ми го.
- Защо я отвлякоха?
- За да я направят "Непорочна дева на пагодата". Ти ни отвлече първата дева.
Суйод хан ти отне дъщерята, в чиито вени тече кръвта на Ада Коришант.
- Колко души има в Раджмангал?
- Сигурно не са много - отвърна манти.
ТремалНаик и Сандокан си намигнаха, но Яниш поклати недоверчиво глава. Не
вярваше много на думите на стареца. По-добре да си имат едно наум.
- Още една дума - рече Сандокан, намесвайки се, - тугите имат ли кораби?
Старецът го погледна озадачен, сякаш се мъчеше да отгатне повода за този въпрос,
след което каза:
- Когато бях в Раджмангал, имаха само гонги. Тъй че не знам дали в последно
време Суйод хан е купил някакви кораби.
ТремалНаик и Сандокан искаха да продължат разпита, но португалецът, който бе
мълчал през цялото време и само наблюдаваше пленника, се намеси и рече на
Сандокан:
- Този човек няма никога да си признае всичко. Освен това вече знаем достатъчно
и можем да си вървим, преди жертвоприносителите да са се върнали с подкрепления.
- А какво ще правим с вдовицата?
- Ще я изпратя в моя дом - рече ТремалНаик, - там ще се чувства по-добре,
отколкото при тугите.
- Тогава да тръгваме - отсече Яниш. - Дали са довели вече слоновете в Кхари?
- Сигурно са там още от вчера.
- Дали са хубави?
- Отлични животни, обучени за лов на тигри. Платили са ги скъпо, но си струват
парите.
- Значи отиваме на лов в делтата - заключи Яниш. - Ще видиш дали бенгалските
тигри са равни на малайските.
Двама моряци поведоха манти, държейки го за ръцете, и по
даден от Сандокан знак групата напусна площада пред пагодата, където догаряха
последните останки от костите на туга.
Пресякоха кокосовата гора, без да срещнат никого, и към два часа сутринта
експедицията, увеличена с манти и вдовицата, зае места в двете лодки.
Връщането надолу по течението стана много по-бързо. Само след един час всички
вече бяха на борда на "Мариана". Затвориха манти в една кабина и за по-голяма
сигурност поставиха пост пред вратата.
- Кога тръгваме? - попита ТремалНаик, обръщайки се към Сандокан.
- Призори - отвърна пиратът. - Дадох вече нареждания всичко да бъде готово още
преди изгревслънце. Ще стигнем ли до вечерта в Кхари?
- Сигурно - отвърна ТремалНаик. - От реката до това село няма повече от
десет-дванайсет километра.
- Малка разходка. Лека нощ и до утре.
Преди още да залязат последните звезди, целият екипаж на "Мариана" беше вече на
палубата и се подготвяше за отплаване. Но докато вдигаха огромните платна,
Самбилонг забеляза с тревога, че и двата граба, хвърлили котва до тях предния
ден, също се готвеха да потеглят.
Палубите им се изпълниха бързо с хора, които вдигаха припряно платната, сякаш се
бояха, че бризът ще спре всеки момент или речното течение ще промени посоката
си.
Малаецът, който също се беше усъмнил в тези два тайнствени кораба с тройно и
четворно по-голям екипаж, отколкото обикновено са хората на подобни кораби, беше
сериозно разтревожен от тези припрени маневри.
- Не ми се вижда чиста тази работа - измърмори той. - Дали господарят не беше
прав, като се усъмни в намеренията на тези съседи? Има нещо неясно в цялата
история.
Тъкмо се канеше да отиде към кърмата, за да предупреди Сандокан, и той се появи.
- Господарю - рече му, - и двата граба вдигат котва заедно с нас.
- Охо! - откликна пиратът.
Огледа спокойно двата платнохода, които вдигаха котва, и
рече:
- Внезапното отплаване на двата граба ли те безпокои, тигърчето ми?
- Не ми изглежда нормално всичко това, господарю. Пристигнаха онзи ден, не
натовариха нито една бала памук и ето че сега, като видяха, че ние тръгваме,
бързат да направят същото. А и погледнете само колко хора имат на борда. Струва
ми се, че броят им се е увеличил още повече.
Тигъра на Малайзия огледа хората на корабите и бързо направи сметка.
- Общо са двойно повече от нашите, но ако се надяват, че могат да ни обезпокоят,
се лъжат жестоко. Ако ни последват до делтата, ще пуснем в действие нашата
артилерия и ще видим кой ще надделее. Да тръгваме, Самбилонг, и внимавай да не
се ударим в някой кораб.
Огромните платна бяха вдигнати наполовина, за да се смали огромната им
повърхност, и котвите на носа и кърмата вече се подаваха на повърхността на
водата.
"Мариана", повлечена от течението и тласкана от сутрешния бриз, потегли.
Единият от двата граба бе вече в движение, плъзгайки се сред множеството кораби
по реката, а другият се готвеше да го последва.
Застанал на кърмата, Сандокан ги наблюдаваше внимателно, без да дава признаци за
каквото и да било безпокойство. Не беше от онези, които лесно се плашат, макар
че двата кораба бяха с многоброен екипаж и въоръжени с малки оръдия. Бил се е с
къде по-мощни неприятели и сърцето му не трепваше.
Една ръка го побутна по рамото и го накара да се обърне. Яниш и ТремалНаик се
бяха качили на мостика, следвани от Каммамури.
- Дали ти беше прав - каза Яниш, - или е чиста случайност?
- Много подозрителна случайност - отвърна Сандокан. - Сигурен съм, че ни
преследват, за да видят дали отиваме да хвърлим котва в някой от каналите на
делтата.
- Дали не искат да ни нападнат?
- Не вярвам да го направят в реката, но в морето не е изключено. Ще си имаме
неприятности, макар че имам пълно доверие в Самбилонг.
- Трябва да слезем на брега, преди да стигнем до устието на реката - каза
ТремалНаик. - Кхари отстои на много левги от морето.
- Да можех поне да се отърва от тези два шпионски кораба! - измърмори Сандокан.
Яниш отгатна мисълта му:
- Не можем да се отдалечим много от "Мариана", преди да разберем кои са и защо
ни наблюдават.
Сандокан кимна утвърдително, но не изглеждаше много разтревожен. Досега тугите
не бяха дали доказателства за голяма смелост.
- Ще прекараме нощта на борда и няма да акостираме преди утре сутрин. Така ще
можем да разберем по-добре намеренията на тези два платнохода. Решил съм да
поискам обяснения от екипажа, ако и тази вечер пуснат котва край нас. Засега ще
се преструваме, че не се интересуваме от тях, за да не предизвикаме подозрения,
а сега да вървим да пием чай. А, щях да забравя. Ами вдовицата?
- Ще я оставим в моето бунгало в Кхари - отвърна му ТремалНаик. - Ще прави
компания на Сурама.
- Баядерката може да ни бъде полезна в делтата - каза Яниш. - Предпочитам да я
вземем с нас.
Сандокан изгледа малко особено португалеца, от което той се изчерви като момиче.
- Яниш - рече Сандокан, усмихвайки се. - Да не би сърцето ти да е загубило
бронята си?
- Остарявам - отвърна португалецът объркан.
- А на мен ми се струва, че очите на Сурама ще те подмладят.
- Внимавай - рече ТремалНаик, - индийките са по-опасни от белите жени. Знаеш ли
от какво са сътворени според нашата легенда?
- Да чуем - рече Сандокан.
- Бог Туаститри, когато създал жената, взел закръглената форма на луната,
гъвкавостта на змията, стройността на лианата, чара и кадифения цвят на розата,
погледа на сърната, безгрижната веселост на слънчевия лъч, плача на облаците и
непостоянството на вятъра, плахостта на заяка, суетата на пауна, сладостта на
меда и твърдостта на диаманта, жестокостта на тигъра и студенината на снега,
бъбривостта на свраката и гукането на гургулицата.
- Но ние сме тигри от Момпрацем - отвърна усмихнат португалецът.
- Защо трябва да се страхувам от девойката, на която... Бог е дал малко кожа от
индийски тигър?
Избухна в смях, който секна внезапно, и Яниш рече със сериозен глас:
- Продължават да плават след нас, Сандокан.
- Двата граба ли? Виждам ги, но не знам дали до утре все още ще са над водата
или под нея.
- Какво си намислил?
- Ще научиш тази вечер - рече и в гласа му прозвуча заканителна нотка. - Засега
ги остави да ни следват.
Към залез, след като мина край сигналната кула на Даймънд Харбър, "Мариана"
навлезе в широк канал, образуван между брега и гористо островче, дълго няколко
мили. Сандокан бе избрал това място за акостиране, тъй като се намираше точно
срещу пътя, който трябваше да ги заведе до Кхари.
Но еДва екипажът спусна котвите, и ето че откъм северния край на канала внезапно
се появиха двата граба.
Сандокан, който беше на палубата, ги видя и смръщи вежди.
- А - рече той, - значи ни преследвате и тук? Сега ще ви видя сметката.
Артилеристи, свалете маскировката на оръдията и всички по местата си, готови за
бой!

X.СТРАШНАТА БИТКА
Чули бойния зов на Тигъра на Малайзия, моряците, които тъкмо спускаха котвите и
платната, прекъснаха маневрите и се устремиха към командира си с вик:
- На оръжие!...
Страшните Тигри на Момпрацем, непобедимите пирати на моретата на Малайзия, които
някога бяха накарали да трепери   даже и Леопарда на Англия и бяха сломили мощта
на Джеймс Брук, славния раджа на Саравак, се събудиха.
Жаждата за кръв и битки, приспана от няколко месеца, ги обзе отново. Само за миг
петдесетимата мъже се намериха на бойните си места, готови за абордаж:
артилеристите - зад големите спингарди; останалите - зад бордовете и по мостика
с карабини в ръце, ками крие, стиснати в зъбите, и страшните саби паранги край
тях.
ТремалНаик и Яниш изтичаха при Тигъра на Малайзия, който наблюдаваше зорко от
кърмата двата граба.
- Готвят се да ни нападнат ли? - попита бенгалецът.
- И да ни вземат между два огъня - добави Сандокан.
- Негодници!... Използват пустото място, за да ни нападнат. Даймънд Харбър е
вече далеч и по реката няма никакви кораби. Вижда се, че бързат да ни унищожат.
- Да ги пуснем да се приближат - каза Яниш с привичната си флегматичност. -
Екипажът им е многоброен, но индийците не могат да се мерят с Тигрите на
Момпрацем. Не се засягай, ТремалНаик.
- Знам боеспособността на съотечествениците си - отвърна ТремалНаик. - Вярно е,
че не могат да се мерят с малайците.
- Какво чакаме, Сандокан?
- Първи те да открият огън - отвърна Тигъра на Малайзия. - Ако бяхме в открито
море, бих ги изпреварил, но тук, в реката, в английски води, не се осмелявам.
После може да си имаме неприятности с властите и да ни третират като пирати.
- Но тугите ще се възползват от това, за да заемат удобна позиция.
- Виждам, но предпочитам отговорността за битката да падне върху тях.
- Но те са с два кораба.
- Да, но "Мариана" е много маневрена и ще успеем да избегнем едновременното
нападение и от двата граба. Да ги пуснем да се приближат: ние сме готови да ги
посрещнем.
- И да ги пратим на дъното - добави Яниш.
- Имат оръдия - отбеляза бенгалецът.
- Въоръжени са с мириами, които не стрелят надалеч, и
малките им гранати няма да повредят много кораба ни - отвърна Сандокан.
- Тези оръдийца са ни познати, нали Яниш?
- Играчки - рече презрително португалецът. - Я виж единия откъде ни приближава
във фланг!
- Нареди да спуснат малката котва от носа - каза Сандокан. - Без вериги, само с
конопено въже, което ще прережем, когато настъпи моментът. Да се опитаме да
излъжем тези негодници.
Двата граба бяха вече навлезли в канала. Част от платната им бяха спуснати на
марсовете.
Единият плаваше до самия плаж на островчето, другият обаче се държеше към
отсрещния бряг. От тази маневра бе лесно да се разбере, че искаха да вземат
"Мариана" между два огъня по средата на канала.
По палубите на двата вражи кораба цареше известно оживление. Моряците щъкаха по
носа и кърмата. Изглежда издигаха барикади за защита от картечния огън. Други
влачеха някакви тежки предмети, ако се съди по броя на мъжете около тях.
Сандокан, спокоен, сякаш това не го засяга, следеше внимателно маневрите на
двата кораба, докато Яниш инспектираше спингардите и нареди да се приготвят
куките за абордаж, за да бъде всичко готово за прехвърляне върху вражеските
платноходи, станеше ли нужда.
Беше се смрачило и луната вече надничаше през върховете на големите дървета, с
които беше обрасъл брегът, когато двата кораба свиха рязко и се намериха на
около триста метра от двете страни на "Мариана".
Почти веднага от по-близкия граб се чу някой да вика на английски:
- Предайте се или ще ви пратим на дъното!
Сандокан вече бе взел рупора и като го приближи до устата си, извика:
- Кои сте вие, че си позволявате да ни заплашвате?
- Кораби на бенгалското правителство - отвърна гласът.
- Тогава благоволете да дойдете да ни покажете документите си - отвърна Сандокан
иронично.
- Отказвате ли да се подчините?
- Засега поне, да.
- Ще ме принудите да заповядам да открият огън.
- Щом ви харесва.
Този отговор бе последван от страшни викове, които се надигнаха от палубите на
двата кораба:
- Кали!... Кали!...
Сандокан захвърли рупора и изтегли шимитарата си от ножницата.
- Напред, Тигри на Момпрацем! - извика той. - Срежете въжето и на абордаж!
Екипажът на "Мариана" отвърна, надавайки своя боен вик, още по-страшен и див от
този на индийците.
Въжето на котвичката бе прерязано и "Мариана" се понесе срещу граба, който
идваше откъм островчето.
Изведнъж гръмна оръдие и ехото от изстрела отекна сред гъстите гори на отсрещния
бряг.
Грабът бе открил огън с малкото си носово оръдие. Вражеските артилеристи се
надяваха да пробият лесно "Мариана" отстрани, но металните плочи, които
покриваха кораба, бяха достатъчна защита срещу малките снаряди на мириамите.
- Върнете им го, тигърчета! - извика Сандокан, който бе застанал на руля, за да
направлява собственоръчно малкия платноход.
Заповедта му бе последвана от карабинен залп. Пиратите, които дотогава бяха
залегнали на борда, скочиха на крака, откривайки силен огън по палубата на
граба, докато артилеристите насочваха големите спингарди, за да открият флангов
огън.
Битката започна с голям устрем и от двете страни. Имаше убити, повечето сред
екипажа на граба.
Пиратите, калени в многобройни битки, стреляха сигурно в целта, докато огънят на
тугите, макар и по-чест, беше безразборен.
Сандокан, невъзмутим сред дъжда от куршуми и гранати, които удряха по малкия му,
но солиден кораб, пробиваха платната и пречеха на маневрите, насърчавайки
непрекъснато хората си.
- Дръжте се, Тигри на Момпрацем! Да покажем как умея. да се бият синовете на
дива Малайзия!
Но нямаше нужда да бъдат подтиквани тези морски хищници, калени в дима на
оръдията и стотиците абордажи.
Скачаха като тигри, катереха се по бордовете и мачтите, за да се прицелват
по-добре във враговете, без да обръщат внимание на огъня от граба, докато
артилеристите, командвани от Яниш,трошеха с точна стрелба мачтите и пробиваха
обшивката на бенгалския платноход.
Но битката започна в момента, в който зад "Мариана" се приближи вторият граб и
изпразни върху й своите четири мириама.
Ако неприятелят беше само един, победата на пиратите нямаше да изисква големи
усилия, но сега трябваше да се бият на два фронта.
Без да губи присъствие на духа, Сандокан прецени моментално опасността и се
готвеше да овладее положението, подпомаган активно от приятеля си, с когото се
бяха били рамо до рамо толкова години.
С ловка маневра Сандокан направи вираж на място, докато ТремалНаик и Каммамури
се хвърлиха с шепа храбреци към левия борд, за да се противопоставят на новия
неприятел.
"Мариана" се изтръгна от клопката, избягвайки кръстосания огън, застана напреки
и започна да обсипва с огън двата граба. Малкият кораб се бранеше отлично с
карабини и спингарди, които имаха достатъчно олово и за двата нападателя.
Яниш, който стреляше с едната спингарда, вече бе успял с точен изстрел да
прекърши фокмачтата на първия граб. Тя падна и изпотроши всичко по палубата и
докато моряците се опитваха да я търколят във водата, Яниш зареди оръдията с
картеч и ги покоси.
Въпреки това положението на "Мариана" съвсем не беше розово, защото двата
бенгалски кораба, макар и доста повредени, се приближаваха плътно за абордаж от
двете й страни.
Силни с големия си брой, тугите се надяваха, че веднъж стъпили на борда, ще
могат да изтласкат пиратите.
С блестящи маневри Сандокан се опитваше да се измъкне от клещите. За нещастие,
каналът беше доста тесен и вятърът прекалено слаб за подобни маневри.
ТремалНаик дойде при него да се посъветва какво да прави. Смелият бенгалец бе
проявил чудеса от храброст, нанасяйки големи загуби на вторият граб, но не бе
успял да спре хода му.
- Ще се залепят за нас и скоро ще предприемат абордаж - рече той на Сандокан,
зареждайки карабината си.
- Готови сме да ги посрещнем - отвърна Тигъра на Малайзия.
- Но те са четири пъти по-многобройни от нас.
- Ще видиш как ще се бият моите хора. Самбилонг, ела тук! Малаецът, който
стреляше от една рея, скочи моментално
като тигър на палубата.
- Поемай руля - заповяда му Сандокан. - Тръгваме на абордаж преди тях.
- Към кой от двата, господарю?
- Този откъм левия ни борд.
След това прекоси палубата, викайки гръмогласно:
- Готови за абордаж! След Мен, тигърчета на Момпрацем!
Подпомогнат от петима души на платната, Самбилонг насочи "Мариана" срещу граба
край островчето, който беше по-тежко засегнат, докато Яниш насочвате огъня на
всички спингарди срещу другия в опит да го задържи.
- Спуснете кранците! - извика Сандокан. - Готови за хвърляне на куките!
Докато неколцина от моряците спускаха през борда големи бали коноп, завързани на
въжета за омекотяване на удара в граба, а други приготвиха куките за скачване
към такелажа на неприятеля, Самбилонг абордира граба откъм левия му борд,
забивайки бушпрота сред рейте на главната мачта.
Изненадани от тази смела атака, тугите, които се надяваха да отидат първи на
абордаж, даже не помислиха да избегнат удара - маневра, която и без това беше
доста трудна с една-единствена мачта и сериозно повреден такелаж.
Когато опитаха да избегнат допира, беше вече късно.
Тигрите на Момпрацем, ловки като маймуни, наскачаха от всички страни, хвърляйки
се от рейте и топщага.
Сандокан и. ТремалНаик, с шимитара в дясната и пистолет в лявата ръка, се
хвърлиха първи на палубата на граба, докато Янига бълваше залп след залп върху
другия с всички спингарди, за да му попречи да дойде на помощ.
Тугите, макар и по-многобройни, се бяха пръснали по палубата, без да оказват
съпротива, но виковете на главатарите им ги накараха да влязат в бой, ревейки
като диви зверове.
Но виковете не им помогнаха срещу страшния напор на малайските тигри. Отказаха
се и от примките с оловните топки, които не можеха да пуснат в действие в
битката гърди срещу гърди.
Сблъсъкът бе ужасен, но тежките паранги на тигрите на Момпрацем много скоро
взеха връх над малките и леки шимитари на бенгалците. Отблъснати навсякъде, те
започнаха да се хвърлят във водата и да търсят спасение на острова, когато от
мостика на "Мариана" се разнесоха викове: "Пожар! Пожар!"
Сандокан спря устрема на хората си. Покатери се на борда на граба и скочи като
тигър на палубата на "Мариана", докато ТремалНаик прикриваше изтеглянето и
отблъсна победоносно една контраатака на последователите на кръвожадната богиня.
Гъст дим излизаше от главния люк на "Мариана" и обгръщаше платната и мачтите й.
Не можеха повече да мислят за битка. Трябваше да се обърнат срещу новата
оп