Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Емилио Салгари
По границите на Далечния запад

- Очаква ни лоша нощ, момчета - бе казал малко преди залез полковник Девандел,
когото американското правителство бе изпратило набързо в Ларамските планини с
петдесет души само. сбрани най-вече сред каубоите. - Отваряйте си очите, защото
иначе индианците ще се възползуват от случая да форсират прохода.
Смелият войник, който бе спечелил пагоните си първо във войната против Мексико и
след това сражавайки се храбро по границите на Далечния Запад срещу непокорните
червенокожи, не се беше излъгал.
Над високите върхове на планинската верига, която се простира между южните
граници на Вайоминг и северните на Колорадо, надвиснаха облаци и скоро в
дълбоките каньони отекна страховито гласът на гръмотевиците. Няколко мига
по-късно дъжд като из ведро се изля над лагера, принуждавайки часовите да
напуснат бързешком постовете си и се насочат към колите, разположени на кръст,
за да опазят платнищата от надигащата се буря. Само двама млади войници, които
до преди няколко дни бяха ловували из прерията и затова бяха навикнали с
приумиците на времето, се бяха задържали в края на една дълбока теснина, която
водеше до тъй наречения Проход на смъртта. Бяха се сврели под една издадена
скала, която отчасти ги пазеше от проливния дъжд. и напрягаха неимоверно
зрението и слуха си.
- Нищо ли не забелязваш, Хари? - попита по-младият, красиво двадесетгодишно
момче, мургаво като метис и с горящ орлов поглед.
- Нищо, Джордж - отговори другият, с когото си приличаха като близнаци, макар да
бе няколко години по-възрастен.
- И все пак, братко, сигурен съм, че онзи индианец, който
вече три нощи се опитва да мине, ще се възползува от бурята, за да се спусне в
Колорадо и занесе някакво важно съобщение на някое от трите въстанали племена.
- Аз пък, братко, съм сигурен, че ще го поваля с първия изстрел на карабината си
- отвърна Хари. - Нека само се покаже и ще си получи заслуженото.
- Но ти знаеш, че шайените не се страхуват от мълниите. Вече доста пъти сме ги
виждали при подобни изпитания в прериите.
- Белязал съм десет резки върху приклада на пушката си, Джордж, и всяка една от
тях сочи смъртта на един червенокож.
- Аз пък имам седем белега и две трудно зараствали рани - отвърна Джордж,
смеейки се. - Отваряй си очите, братко! Полковник Девандел трябва да е надушил
врага.
- Аз пък надушвам, че индианецът напира да прекоси Прохода на смъртта - отговори
Хари. - Сърцето ми подсказва, че тази вечер ще поднови опита си.
- И, че ще го убиеш?
- Ако в този миг проблесне светкавица!... Пазиш ли барута сух, Джордж?
- Увил съм ударника на карабината с кожената си куртка. По дяволите...
Ослепителна мълния проблесна сред буреносните облаци, които бесният вятър гонеше
от Вайоминг към Колорадо, последвана от ужасен гръм, поет от тъмните гори,
покриващи склоновете на планинската верига. Двамата трапери, вече измокрени до
кости, бяха напуснали скалата, която отчасти ги пазеше, и се затичаха към излаза
на Прохода на смъртта.
Само на петдесетина крачки от излаза на прохода се бе появил един чисто бял кон
с развята грива и дълга опашка, възседнат от индианец, обкичен с пера, който
сякаш притискаше нещо към гърдите си.
- Огън, Хари!
- Огън, Джордж!
Двата изстрела отекнаха като един и накараха часовите, които се суетяха около
колите, да подскочат като ужилени.
Ударен от непогрешимите куршуми на двамата трапери, конят направи огромен скок и
литна по отсрещния склон на прохода, но там остана за миг изправен на задните си
крака, след което рухна на земята и изцвили продължително.
Индианецът, който го яздеше, бе изхвърлен от седлото, заедно със съществото,
което стискаше в ръцете си.
Хари и Джордж се нахвърлиха отгоре му с извадени ножове, готови да го скалпират,
според безмилостния закон на прерията, при най-малкия му опит за съпротива, а
през това време, мъкнейки няколко големи фенери бяха притичали десетина часови.
Замаян при падането, индианецът въобще не помисли да си послужи с бойната
секира, нито с пушката си - оръжие, което през 1863 година индианците вече
широко използуваха вместо лъковете.
- Приятели - рече Хари на притеклите се - наредете се в кръг наоколо и оставете
на мен и брат ми Джордж да се справим с този неканен гост.
Взе един от фенерите и доближи до индианеца.
Той беше красив младеж на шестнадесет или седемнадесет години, с доста светъл
тен на кожата, с дълги гарванови коси, затова пък очите му бяха синкави - нещо,
което не се среща никога сред червенокожите. Дрехите му обаче бяха по
американски модел: кожена куртка, нарисувана с ярки цветове, тесни панталони,
цепнати в края и обшити със кичури човешка коса, и накрая прекрасни, везани
мокасини. Около главата си носеше златен обръч, който придържаше стрък орлови
пера - отличителен белег на видните
червенокожи.
- Ето един добър улов - рече Хари. - Може да се лъжа, но този ми прилича на син
на шайенски вожд.
Младият индианец хвърли свиреп поглед към трапера.
- Хоуг! Да не би бледоликите да имат ястребови очи? - рече с горчива нотка в
гласа и се заозърта тревожно по посока на ронещите се скали на прохода. Човек би
казал, че търсеше някого.
- Хей, Хари, внимавай! Може да не е бил сам - рече един
войник.
- Търсете, бързо! - обади се Джордж. - А ние през това време ще заведем пленника
при полковника. Буден ли е още?
- Допреди малко бъбреше в палатката с Джон Максим, верния му шеНап - отвърна
друг войник.
- Да вървим - рече Хари. - А вие претърсете прохода. Струва ми се, че този
индианец носеше в ръцете си някакво дете .
- Ако е паднало заедно с коня, няма да ни избяга, приятелю - отвърнаха часовите
и разшириха бързо кръга.
Двамата трапери обезоръжиха индианеца, който не оказа никаква съпротива, тъй
като постоянно прииждаха други войници, привлечени от пушечните изстрели.
Помъкнаха го към колите, държейки в ръце ония дълги ножове, наречени Ьоте - на
въоръжение в американските доброволчески корпуси от онова време, сражаващи се по
индианските граници.
В средата на кръстовидно разположените коли се издигаше висока палатка, подобна
на индианските тътнат, с коническа форма; с голям брой прътове, свързани на
върха, за да устоява на ветровете на прериите, които понякога добиват нечувана
сила.

1. Съветник по индианските въпроси, официален представител на Федералното
правителство на САЩ пред индианските племена живущи в резерватите. - Б. пр.

Вътрешността бе осветена от огън, около който разговаряха оживено двама мъже; до
тях изглежда не бяха достигнали двата изстрела от Прохода на смъртта поради
тътена на бурята. Това бяха полковник Девандел и съветникът му Джон Максим двама
истински мъже на прерията, с бронзов тен на лицата и С прошарени коси. Както
повечето янки от границите, те имаха херкулесово телосложение, особено вторият,
който изглежда притежаваше изключителна сила.
- Полковник, най-сетне го пипнахме - рече Хари, като повдигна края на палатката
и побутна младия индианец.
Командирът на малката разузнавателна част се надигна Като ожилен, а съветникът
му се хвана за карабината.
Червенокожият бе останал неподвижен и стрелкаше полковника с огнен поглед.
Лицето му не издаваше никакво вълнение. Известно е, че всички индианци грижливо
прикриват своите мисли, Скърби и радости.
- Кой си ти? - попита го полковникът, докато двамата  трапери застанаха встрани,
при изхода на палатката.
- Нощна Птица - отвърна младежът със спокоен глас.
- Шайен ли си?
-  да
- Облеклото ми го казва, бял бащице. Не е нужно да ти обяснявам.
- Не знаеш ли, че сме във война с твоя народ, с сиу и арапахи, които враждуват
заедно против нас?
- Знам.
- Защо се опита да преминеш през нашия лагер? - попита полковникът.
- Защото трябваше да отведа на вожда на арапахите Лява Ръка, дъщеря му Минехаха.
- И къде е това момиче?
- Изпуснах го от ръцете си и сигурно се е убило в дъмного на Прохода на смъртта.
Полковникът се обърна към своя съветник.
- Вярваш ли му, Джон?
- Този червей ви разправя измислици, полковник - рече  великанът. - Дори съм
убеден, че не е чистокръвен индианец, а е   мелез, роден от някоя белокожа
пленница и индианец сиу, или шайен. Не виждате ли, че цвета на кожата му е
по-светъл, очите му са почти сини, скулите не така изпъкнали, челото по-широко,
а разрезът на устата различен? А индианецът стоеше безучастен, макар че не
биваше да се заблуждава относно участта, която го очакваше.
Старият войн, свикнал с всякакви вълнения, неочаквано бе прибледнял и челото му
се покри обилно с пот.
- Господи!... - чуха го да мълви съветникът и двамата трапери.
- Какво ви е, полковник? - попита Джон Максим, като го
видя тъй променен.
- Смяташ, че е метис, така ли? - рече с голямо усилие полковникът и прокара
многократно ръка по челото си, сякаш да отстрани някаква мъчителна мисъл.
- Бих заложил карабината си срещу два ножа от по два долара - отвърна великанът.
- И смяташ, че е сиу?
- Талисманът, който носи на шията, го издава. Нито арапахите, нито шайените
носят такива талисмани.
- Тогава трябва да говори.
- Хм... Тези червенокожи са упорити като мулета.
Младият боец слушаше без да издава никакъв страх. С гневен жест откъсна
издайническия син камък, който висеше на врата му.
Полковникът обиколи дватри пъти палатката, сякаш искаше да се окопити от това
внезапно вълнение, после бързо доближи до пленника, като го сграбчи здраво за
китките и го разтърси грубо.
- Сиу ли си или шайен? - викна му с изменен глас.
- Индиански боец съм, тръгнал по бойната пътека срещу бледоликите и нищо друго -
отвърна младежът.
- Искам да ми отговориш.
Нощна Птица повдигна рамене и като че ли вниманието му бе повече насочено към
шума на проливния дъжд, отколкото към думите на полковника.
- И все пак си имал баща!
Последва ново повдигане на рамене, което най-вече раздразни Джон Максим,
запознат издъно с нравите на червенокожите.
- Говори, нещастнико! - крясна полковникът. - Кой е баща
ти?
- Не знам - отвърна накрая младият боец.
- Бял или индианец?
- Не съм го виждал никога.
- А майка ти бледолика робиня ли беше, индианка сиу или
арапахка?
- Никога не съм я виждал.
- Невъзможно! - викна полковникът.
- Нощна Птица никога не е имал двойнствен език - отвърна
индианецът.
- Кажи ми поне дали си шайен или сиу.
- Мога да бъда едното или другото. Какво значение има това за бледоликия човек?
Бях заловен и знам какви са законите на войната: убийте ме и да се свърши.
Великият Дух ще ме приеме сред своите вечно зелени прерии, богати с дивеч.
- Ти си храбрец - каза полковникът, чиито глас потрепваше от вълнение. - Каква
кръв тече във вените ти?
- Може би кръв от две раси - отвърна младежът. - Но нека бледоликият мъж изпълни
дълга си, след като ме е заловил.
- А дъщерята на Лява Ръка, вождът на арапахите?
- Сигурно е умряла. Ураганът бушуваше и конят ми бе заслепен от силната светлина
на светкавиците. Вече бях стигнал края на Прохода на смъртта, когато мустангът
направи страшен скок и малката Минехаха се изплъзна от ръцете ми. Ако чакалите
не разкъсат тази нощ малкото й телце, ще я намерите между скалите.
- Няма ли какво друго да кажеш?
- Не, бледолики.
- И ти вярваш, че съм толкова наивен да налапам тази въдица! Не, отивал си в
лагера на арапахите да занесеш някаква вест.
Индианецът едва поклати глава.
- Във война сме с трите народа и всеки гледа своите интереси - подхвана
полковникът. - Съжалявам само, че трябва да те разстрелям.
- Един боец не се страхува от смъртта, вече ти го казах - отговори гордо
младежът. - Когато ще командуваш огън ще видиш, че очите ми няма да трепнат.
Впрочем, знаех на какви опасности се излагам, следвайки пътеката на войната на
трите народа.
Полковникът, чието вълнение още не го напускаше, нещо което много учудваше
неговия съветник, свикнал да го вижда неумолим и жесток към червените обитатели
на Далечния Запад, се готвеше да отговори, когато сред тътена на урагана и
проливния дъжд, отвън се чуха гласове, после платнището на палатката се
разтвори, един войник влезе и каза:
- Ето, полковник, най-после я открихме! Ако бяхме закъснели с няколко минути
щеше да ни избяга в дъното на Прохода на смъртта.
Новодошлият държеше за ръка едно индианско момиченце на около дванадесет години,
с доста тъмна кожа и правилни черти, които обаче издаваха преждевременна
хитрост, особено ако се съдеше от живия блясък на черните й очички. Не
изглеждаше дъщеря на обикновен войн, защото носеше прекрасна наметка от вълна на
див овен, с широко везани краища, пристегнати на китките и изписани мокасини.
Щом я зърна, Нощна Птица стисна зъби и не можа да подтисне един ядовит жест,
който не убегна на Джон Максим, съветникът по индианските въпроси на малкия
разузнавателен отряд. Момчето и момичето си размениха дълъг поглед, с който
изглежда си казаха много неща, после девойката отскубна с рязко движение ръката
си от войника, застана пред полковника и го изгледа предизвикателно.
- Ти ли си началникът? - попита след кратко мълчание.
- Да - отвърна командирът.
- Какво иска да стори белият човек на моя приятел, Нощна
Птица?
- След един час ще бъде мъртъв.
Момичето разтвори широко очи и ги завъртя застрашително наоколо, после ги закова
отново и напрегнато върху младия войн. И този път Нощна Птица, остана
невъзмутим.
- Вярно ли е, че си дъщерята на Лява Ръка? - попита
полковникът.
- Да - отвърна сухо Минехаха.
- Къде се намират ордите, които командува баща ти?
- Не знам.
- Нощна Птица сиу ли е или арапах?
- Не знам, войн е.
- Гадове - рече съветникът. - Тия и на бавен огън да ги печеш, няма да кажат
нищо. Напразно си губите времето, полковник. От тях няма да научите нищо.
- И все пак някаква наложителна причина трябва да е принудила този младеж да
прекоси Прохода на смъртта - каза командирът, който не успяваше да откъсне очи
от Нощна Птица.
- Сигурно, господин Девандел. Тия говеда ни лъжат. По-добре да свършим, тъй като
бурята престана и луната отново е изгряла. Да го застреляме, преди да ни е
побегнал, а момичето ще задържим с нас.
Полковникът, който бе командувал множество екзекуции, погледна някак уплашено
съветника си.
- Да го застреляме ли! - продължи той с глух и изменен глас. - А ако ти кажа,
Джон, че се колебая?
- Интересува ли ви този младеж?
- Не знам, но в себе си чувствувам странно вълнение, което не бих могъл да ти
обясня.
- Нямате право да го помилвате.
- Знам, за съжаление; ние водим война на унищожение.
- Да командувам ли аз?
- Да... да... не желая да присъствувам на смъртта му - рече полковникът
задъхано.
- След една минута всичко ще бъде свършено - отвърна съветникът и даде знак на
двамата трапери. Те здраво завързаха ръцете на индианеца отзад и го изведоха от
палатката.
От височината на прохода задуха студен вятър и зашумя в дълбокото му ждрело.
Петдесетте човека, съставляващи експедициония корпус, бяха се стекли, за да
присъствуват на екзекуцията.
Джон Максим нареди да закарат осъдения при изхода на прохода и да го завържат за
една скала, която приличаше на вкаменено дърво.
- Няма ли какво друго да кажеш? - попита го.
Нощна Птица се усмихна презрително и съсредоточи цялото си внимание върху
Минехаха, която се бе спряла на десет крачки от него, запазвайки страховито
спокойствие.
Шест войника се бяха строили пред младия войн с насочени пушки.
- Да свършваме бързо - рече съветникът. - Отведете момичето.
Траперът Хари издърпа Минехаха. Почти в същия миг отекнаха шест изстрела,
последвани от седми - този на Джон Максим.;
Младият боец бе застрелян без да има време да издаде дори един вик.
- Всички в лагера! - заповяда Максим.
Канеха се да се приберат в колите, когато откъм прохода се чу високо цвилене и
великолепният кон на индианеца изплува от сянката, появявайки се на лунната
светлина.
- Виж ти! - възкликна Хари. - Значи не е умрял! Красивото животно остана
изправено за няколко мига, после рухна на земята, като изцвили звучно за
последен път. Умря като младия войн, който го бе яздил.
Когато едрият съветник, който в лагера играеше ролята на помощниккомандир, се
завърна в палатката, държейки за ръка все равнодушното индианско девойче,
полковникът не беше се надигнал още, нито бе свалил ръце от лицето си.
- Господин Девандел - рече великанът, след като постави Минехаха да седне край
огъня, който все още пламтеше посред палатката. - Нощна Птица умря. Сега ще има
да се сражаваме с един сиу, шайен или арапах по-малко.
Полковникът свали ръце от лицето си и погледна съветника си едва ли не уплашено.
- Умрял! - повтори.
- Да, като храбрец. На тия гадове, макар и червенокожи не
им липсва смелост.
- Да не мислиш, че съм доволен?
- Ех... толкова сме разстреляли от тях, господин Девандел, колкото и те са
скалпирали или измъчвали жестоко от нашите.
- И все пак аз бих пощадил този младеж.
- Защо, полковник?
- Не знам, но погледът на този младеж остави в мен необяснимо вълнение. Имам
чувство, че съм заповядал да се извърши престъпление.
- Приложили сте безпощадния закон на прерията, нищо друго. А освен това
получихте заповед да не взимате пленници от мъжки пол.
- Знам - отвърна полковникът и се изправи рязко. - Ох,
колко ужасни са тези войни!...
- Господин Девандел, чухте ли острото цвилене на коня на Нощна Птица, веднага
след смъртта на господаря му? - попита великанът.
- Да, след залпа го чух да цвили не един, а два пъти. Все още ли бе жив конят на
индианеца?
- Да, господин Девандел, наистина е жалко, че умря, защото никога не съм виждал
толкова красиво и тъй снежно бяло животно.
- Бял ли казахте?
- Да, полковник.
- И по-голям от обикновените мустанги ли беше?
- Почти двойно. Мога да ви уверя, че в цялата прерия подобен не съм виждал.
Полковникът отстъпи две крачки и възкликна:
- Ред!... Какво става тази нощ? Що за нещастие се кани да ме сполети? От
двадесет години го очаквам!
- Полковник, какво ви е? - рече съветникът, който никога не бе виждал този
храбър войник тъй изплашен.
- Ако е бил Ред, тя няма да закъснее да си отмъсти, начело на индианците сиу.
- Коя?
. - Яла.
- Не ми става по-ясно.
- Тогава ти беше далеч - рече полковникът. - Сражаваше се в Сонора с Кърни.
Заведи ме да видя този кон, трябва да го видя.
Съветникът хвърли на полковника почти състрадателен поглед, завърза малката
индианка за един кол на палатката, после запали голям морски фенер и каза:
- Да вървим, господин Девандел. Часовите се върнаха по местата си и поне за сега
индианците няма да ни изненадат.
Бе започнало да ръми отново, но луната блестеше все тъй бистра сред големия
процеп на облака, разполовен от вятъра.
След като извикаха на висок глас паролата, за да не ги застигне някой куршум,
двамата мъже се отдалечиха от лагера, и се насочваха към мрачния Проход на
смъртта, където нещастният Нощна Птица висеше на скалата, с тяло потънало в
кърви и глава отпусната на гърдите. С приближаването на двамата мъже, няколко
едри, черни ястреба, които дебнеха, готови да разкъсат разстреляния, бързо се
издигнаха и се спуснаха шумно към дъното на прохода.
Щом забеляза Нощна Птица, полковникът спря, сякаш не му достигаха сили и го
загледа ужасен.
- Ех... войната! - промълви. - Трябваше и този път да се подчиня на законите й,
а може би онзи нещастник има във вените си бяла кръв. Кой ли е баща му? Коя ли
майка му? Господи!... Какъв спомен!
- Какво ви е тази вечер, полковник? Никога не съм ви виждал тъй развълнуван -
каза великанът и го поведе нежно зад една скала. - А, ето белият кон, който
Нощна Птица яздеше. Вземете фенера.
Вместо това, полковникът го изтръгна от ръката му и се втурна към трупа на
красивото животно. От гърдите му се изтръгна вик на уплаха.
- Ред!... Моят Ред! О, познавам го дори след двадесет години.
- Значи някакъв любим и почитан кон - каза Джон с лека ирония.
- Виждал ли си друг, равен на него?
- О, никога, полковник!
- Това беше конят на индианските легенди. Как така дойде да умре тъй близо до
мен? Кой го е поверил на младия индианец? Ох, Джон, тук се крие някакво ужасно
нещастие...
- Какво?
- Това, че съм оставил децата си там долу, в моята асиенда1.
- Далеч са, полковник, мисля, че са на сигурно място.
- Омразата на онази жена може да ги достигне чак там, сега когато трите племена
са вдигнали оръжие - каза полковникът силно развълнуван.
Настъпи кратка тишина, нарушавана само от злокобния вой на койота, малкият
безобиден степен вълк.
- Почакайте, полковник, сигурен ли сте, че тъкмо този е големия, бял кон? Да не
би да се лъжете? - рече накрая съветникът, който бе започнал да се безпокои.
- Не виждаш ли великанския му ръст и форми?
- Вярно, господин Девандел, но бих искал да знам какво общо има този кон с онази
жена с индианско име и вашите деца. Шест години се сражаваме заедно по границите
и още нищо не сте ми споменали за тази тайнствена история.
Полковникът остана ням за няколко мига, поглеждайки ту към коня, ту към убития
индианец, после хвана съветника за ръка и каза:
- Ела, трябва да ти обясня всичко. Така, може би занапред ще бъда по-спокоен.
- Наистина, тази вечер ми изглеждате много възбуден.
- Имам чувство, че ме застрашава ужасно нещастие - отвърна полковникът със
задавен глас.
- Ще се опитаме да го избегнем.
- По местата си ли са часовите?        ;
- Всички; за сега няма опасност от изненади, защото
индианците сиу имат само един път, ако искат да ни нападнат;
Проходът на смъртта.        ;
Пресекоха поляната, отрупана с коли, и влязоха в палатката.
---
1. Чифлик" имение (исп.) - неправилно изговаряно у нас като "хациенда".
Джон раздуха огъня, намали фитила на големия фенер, хвърли поглед към малката
индианка, която изглеждаше задрямала, после отвори бутилка джин и като напълни
две големи чаши, каза:
- Това ще ви ободри малко, полковник, и ще прогони мрачните ви мисли.
Бяха седнали на две седла, един срещу друг, а бутилката поставиха помежду тях.
Полковникът взе чашата си и я изпразни на един дъх, сякаш искаше изведнаж да
замъгли разсъдъка си.
- Историята, която ще ти разкажа е отпреди двадесет години - рече след кратко
мълчание. - Като много други, отначало бях трапер и кръстосвах прерията
безцелно. По това време индианците уважаваха все още белия човек, защото имаха
нужда да си набавят оръжие, алкохолни напитки и дрехи, и човек не се чувствуваше
в опасност, дори прониквайки в най-затънтените краища на Далечния Запад. Вярно
е, че от време на време някои не се завръщаха, оставили кървящия си скалп в
ръцете на червенокожите. Вече бях станал известен стрелец и бях завързал връзки
в различните племена, когато един ден внезапно попаднах в голям резерват на
индианцисиуси.
- Най-ужасните демони на прерията - рече съветникът, докато тъпчеше и палеше
една грамадна лула. - Дори и преди двадесет години тия гадове не прощаваха на
белите.
- Вярно е, Джон, когато ме заловиха реших, че съм загубен, докато ме привързваха
за стълба на мъченията.
- Тогава се учудвам, че сте тук и ми разказвате тази интересна история - рече
Джон и се засмя. - Истински ли са косите ви?
- Да.
- Значи всичко е минало добре, продължавайте, полковник.
- Знаеш ли легендата за големия бял кон?
- Знам, че всички ловци на коне от Далечния Запад, както и индианските племена,
твърдят, че са виждали сред стадата от диви мустанги един великолепен, напълно
бял кон, със същия цвят копита и грива, и изящни форми. По време на биваците,
около огньовете, съм чувал много пъти навахи, арапахи и шайени да разказват по
тайнствен начин за това странно животно, което, казват, се показвало ту в една,
ту в друга територия, предизвиквайки и най-опитните ловци.
- А ти повярва ли?
- Хм... Какви ли истории не се разправят из прерията, когато на човек не му се
спи или опасността го принуждава да бди!
- Но както видя, прочутият бял кон е съществувал. Джон Максим поклати глава,
усъмнен, после каза:
- Продължете, полковник, то се видя, че нощта си отиде.
- Както ти казах, смятах се за безвъзвратно загубен, когато след доста дни
пленничество и ужасни закани при мен дойде вождът на племето МохатиАсах и ми
каза:
- Големият бял кон, който ни един индианец досега не е успял да залови, се е
показал по нашите прерии, заедно със стадо разноцветни мустанги. Ако успееш да
го заловиш, ще ти подаря не само живота, но ще ти предложа ръката на дъщеря ми
Яла, която считат за най-красивата червенокожа девойка в Далечния Запад. Казах!
Помисли си хубаво. Ако откажеш, след три дни ще те завържат за стълба на
мъченията и червените ти коси ще украсят шита ми.
- Виж ти, показал се приятел - каза съветникът.
- Както можеш да си представиш, приех, макар никак да не се ласкаех да стана
жених на една червенокожа девойка. Разчитах на някое щастливо стечение на
обстоятелствата, за да побегна и намеря убежище при някое по-гостоприемно племе.
През следващата сутрин вече препусках из безкрайната прерия, за да търся
прословутия кон, който трябваше да ми спаси живота. Веднага бях забелязал, че
индианците ме наглеждаха отдалеч, за да не измамя вожда им. Кръстосвах няколко
седмици, следвайки упорито следите на дивите мустанги, когато една сутрин,
докато се спусках по едно ждрело, се натъкнах на малко стадо диви коне, сред
които отдалеч личеше едно много красиво, снежнобяло животно, чиято козина
блестеше като атлаз. Легендата бе станала истина: големият, неуловим бял кон
съществуваше действително на територията на индианците сиу, поне в този момент.
Не можех и да помисля да доведа сам до успешен край едно толкова трудно
начинание, затова веднага отидох за подкрепления, но когато се върнах белият кон
вече беше изчезнал. Това не ме отчая и поднових да търся, решен да намеря
подходящ момент, за да избягам или добрия случай, за да спася скалпа си. Така,
преминаха още дни в напразни търсения. Вече започнах да се отчайвам, когато една
вечер, точно по залез, се намерих пред чудния кон, който водеше шест черни и
шест алести коне. С появата ми стадото побягна преди да имам време да поставя
ръка на ласото, но изведнъж видях белият кон да спира до едно дърво, сякаш
опримчен от невидимо ласо. Спуснах се стремглаво към ждрелото и се натъкнах на
гледка, която никога няма да забравя. Царят на дивите коне, легендарното
четвероного на индианците беше пред мен, притиснато към ствола на един черен
орех от една огромна змия. Първата ми мисъл беше да убия влечугото с пушечни
изстрели, но после ме налегна страхът да не раня и коня, затова започнах отчаяна
борба с ножа си. Колкото и чудно да звучи, белият кон не се опитваше да побегне,
напротив, докато се борех с чудовището, той се опитваше от време на време да
погали лицето ми с муцуната си. Инстинктът му на диво животно бе изместен от
друг, по-силен - този на признателността. Великолепното животно продължи да
кръжи около мен и да цвили, сякаш искаше да ме подкани да го яхна. Вкопчих се за
дългата му грива, метнах се отгоре му и той полетя със шеметна скорост. Ни един
кон досега не бе препускал в такъв кариер - копитата му дори не докосваха
тревата на прерията. Човек би казал, че притежава невидими крила. Влизането ми в
лагера на сиусите бе триумфално. Неочаквано опитомен, големият бял кон премина в
спокоен тръс сред индианските редици. МохатиАсах, големият вожд на племето, се
приближи накрая към мен и ми каза:
 - Бог Маниту те закриля и отсега нататък животът ти за нас ще бъде свещен. Ти
си мой син, защото тържествено се заклех пред прадедите че ще дам ръката на
дъщеря си единствено на оня, който успее да хване големия бял кон. Сега Яла е
твоя, вземи я!
- И ви ожени за някоя грозна индианка - добави съветникът
усмихнат.
- Яла беше прекрасно момиче - отвърна полковникът. - Никога дотогава не бях
виждал толкова красиво създание сред индианските племена. За жалост бе
червенокожа и вродената омраза не закъсня да избухне помежду ни. Впрочем, никога
не бе минавало през ума ми да се женя за цветнокожа жена, жестока и дива като
всички от нейната раса. В битките участвуваше в първата редица, а към пленниците
се отнасяше с нечувана жестокост. Един ден брачната верига много ми дотежа и
почувствувах срам, че съм се свързал с неприятел на нашата раса. Реших да
побегна час по скоро и през една бурна нощ, след като оседлах големия бял кон,
напуснах лагера, като се заклех никога повече да не се върна. Минаха години.
Войната в Мексико ми откри щастието, което напразно бях търсил из прерията:
ожених се за една красива и млада мексиканка от Сонора и си построих чифлик в
Сан Фелипе,
който ти вече си виждал.
- И който е един от най-хубавите в Утах - добави Джон,
след което попита: - А Яла?
- Бях почнал вече да я забравям и бях се посветил изцяло на възпитанието на
двете си деца, Джордж и Мери, тъй като за мое нещастие майка им почина твърде
скоро, но един лош ден ратаите от асиендата ми откриха забити на стобора около
къщата ми сноп стрели с върхове потопени в кръв и привързани със змийска кожа.
- Знак за индианско отмъщение;-рече Джон. - Най-после успяла да ви открие тази
ужасна индианка, така ли?
- Точно така. Яла успяла да открие чифлика ми чрез арапахите, които населяват
Утах и с които живеех в добро съседство. От този ден вече нямах мир и треперех
за децата си. Три пъти индианците - неизвестно от къде се появяваха - се опитаха
да подпалят чифлика ми и два пъти стреляха по мен, докато ловувах в прерията.
Вече бях решил да продам чифлика и да се оттегля в Сонора, където нещастната ми
жена притежаваше имоти, но по същото време избухна неочаквано войната между
нашата и червената раса. Изненадано, правителството свика под знамената своите
стари войни от Далечния Запад, най-опитните в борбата срещу индианците, и аз
трябваше набързо да пристигна в този наблюдателен пост, който е един от
най-важните, тъй като препречва пътя на племето сиу.
- Или по-точно - на бойците на Яла - рече Джон, който изглеждаше все
по-загрижен. - Но защо големият бял кон не остана при вас?
- Защото ми бе откраднат от ония индианците, за които, както ти казах, не се
знаеше откъде идват, но в края на краищата бе ясно, че са сиуси, пратени от
жестоката Яла.
- И сега отново го намирате тук... Странно!
- Яла бе направила всичко възможно, за да го привърже към себе си и отчасти бе
успяла. Наистина, в последно време конят се подчиняваше повече на нея, отколкото
на мен.
- Имахте ли дете от тази жена?
Полковникът погледна уплашено съветника си, после каза.
- Не знам, напуснах племето три месеца след женитбата
Джон Максим раздуха огъня, напълни чашите, отново натъпга лулата си и каза:

- Тук се крие някаква загадка, която трябва да разкрием, полковник Девандел.
Почвам да съжалявам, че разстреляхме онзи млад войн, който може би в крайна
сметка щеше да се изпусне и да признае нещо. Вярно, остава ни малката...
- Какво искаш да правиш, Джон? - рече полковникът с тон на упрек, - Вярно е, че
червенокожите са избивали и измъчвали наши деца, но ние не сме диваци.
- Вярвам, че това момиче знае много неща, господин Девандел. Ще видим...
Канеше се да докосне Минехаха, която изглеждаше, че спи дълбоко, макар от време
на време да помръдваше очи, когато отвън отекнаха два пушечни изстрела,
последвани от викове.
- На оръжие! Индианци!
- Проклета нощ! - викна съветникът и сграбчи карабината си, последван веднага от
полковника. - Какво става? Загадката с белия кон се разнищва, какво ще кажеш
Джон?
- Да побързаме, господин Девандел!
Гласовете на доброволците от границите се чуваха навред, но не последва друг
изстрел, нито някой прикани повторно към оръжие. Полковникът и великанът се
стрелнаха навън от шатрата и се насочиха към Прохода на смъртта, където се
суетеха множество човешки сенки.
- Направете път! - извика Девандел. - Значи ни нападат? Всеки да заеме
определеното му място.
- Почакайте, полковник - обади се един сержант. - Изглежда тревогата е фалшива,
тъй като никой не е чул бойния вик на сиусите.
- Кой беше на пост при прохода? - попита съветникът.
- Хари и Джордж.
- Двамата трапери!... Те са момчета на място и не могат да се излъжат - рече
полковникът и ускори крачка.
Прекосиха бързо поляната и стигнаха до двата предни поста, а всички останали се
пръснаха в различни посоки, за да предотвратят някоя лоша изненада.
- Е, какво Хари? - попита полковникът, зареждайки карабината си.
- А, вие ли сте, господин Девандел! Много странни неща стават тази нощ. Сиусите
изглежда не са далеч, защото ето един от тях, който се строполи точно над
големия бял кон.
- Друг индианец ли?
- Да, полковник - отвърна Джордж.
- Застреляхте ли го?
- Трудно е някой да убегне от нашия мерник - рече Хари. - Що за трапер е оня,
дето няма да улучи... Но... я виж, Джордж!
- Нощна Птица!...
- Няма го!
- Отмъкнат е под носа ни, без да се усетим.
- Как е възможно! - възкликна полковникът, стреснат.
- Вижте и вие, господин Девандел - каза Хари. - Разстреляният вече не е на
скалата, за която го бяхме вързали.
- Прокълната нощ! - викна съветникът. - Краят на света
ли идва?
- Къде е индианецът, който казвате, че сте застреляли?
- Тук е, проснат до белия кон.
Полковникът постави длани около устата си и извика да го
чуят всички:
- Внимавай! Индианците са наблизо! Отваряйте си очите! След това взе големият
морски фенер, от съветника и се наведе над белия кон. Гол като червей, един
индианец на средна възраст, с крайници намазани със слънчогледово масло и меча
мас, за да може по-лесно да се изплъзне от прегръдката на врага, лежеше край
животното, скрил едната си ръка под попона от син плат, който му служеше за
седло.
Преди още полковникът да каже каквото и да е, съветникът се хвърли върху трупа и
сграбчи тази ръка.
- Аха! - възкликна веднага. - Ето какво се е опитал да скрие проклетникът, и
което ние въобще не бяхме се сетили да търсим. Тук ще открием ключа на тайната.
Разтвори с мъка дясната ръка на умрелия и измъкна от там някакъв лист измежду
вкоченените му пръсти. Но преди още да бе заглъхнал тържествуващия му вик, от
дъното на прохода, обвит с мъгла, долетяха остри, пискливи изсвирвания.
- Свирят с икишоти! - викнаха защитниците на границата, прибледнявайки.
В нощната тишина това изсвирване, което се повтаряше на често от бойните свирки
на индианците, изработени от човешки пищялки, бе произвело у всички угнетяващо
чувство. Значи сиусите бяха наблизо - тия ужасни бойци, които сами струваха
колкото шайените и арапахите заедно. Полковник Девандел излезе колкото възможно
по-напред, опита се да различи нещо сред мъглата, която започваше да пълзи
нагоре, после каза:
- Съберете се всички в теснината и се прикрийте зад скалите.
Позицията е добра и лесно няма да я превземат. Изчакайте ме пет
минути и ще се върна при вас, за да победим или да умрем. Джон, да идем в
палатката:
- Веднага, полковник.        .
- У теб ли е онова листче?
- Да.
- Да идем да видим какво съдържа.
Тъй като храбрите доброволци, окопитени от първоначалния смут, започнаха да
ограждат изхода на прохода, който за щастие беше тесен и защитен от огромни
скали, полковникът и неговият съветник се върнаха тичешком в палатката, обзети
от силно любопитство.
Когато влязоха малката индианка още спеше, или се преструваше, че спи.
- Дай ми листа, Джон - рече полковникът, потръпващ от
предчувствие за предстояща беда.
- Ето го, господин Девандел - отвърна гигантът. - За да рискува индианецът
живота си сигурно съдържа важни неща.
Полковникът разгърна листа на мазни петна и закова погледа си върху него.
Веднага от гърдите му се откъсна ужасен вик и го обзе тъй силно вълнение, че
той, войникът, привикнал на най-страшни изпитания, трябваше да се хване за един
кол на шатрата.
- Господин Девандел! - възкликна съветникът, изплашен.х
- Какво ви е?
- Казах ти - каза полковникът и глухо изхълца. - Децата
ми... децата ми!
- Отвлекли ли са ги? - попита великанът и прибледня.
- Може би още не, но този лист нарежда на Лява Ръка, великият вожд на арапахите,
и на Черен Казан, другият вожд, да разрушат чифлика и отвлекат децата ми преди
да се съберат с шайените.
- От кого е дадена заповедта? - От Яла. Ех, бедните ми деца!
Съветникът повдигна края на палатката, за да послуша чуват ли се още икишотите,
после успокоен от тишината, която цареше в Прохода на смъртта, напълни чаша с
джин, подаде я на вцепенения още полковник и му каза:
- Хайде, пийнете първо малко, господин Девандел, и да поговорим, докато сиусите
не са ни нападнали. Не смятам, че има причина за толкова голяма тревога, след
като сме имали щастието да пресечем пътя на Нощна Птица и да го застреляме.
Чифликът ви се намира на бреговете на Соленото езеро и до там има доста дни път.
- А ако вече е минал друг куриер? - попита нещастният полковник.
- Щяхме да го видим.
- Може да е взел друг път, по-дълъг, но по-сигурен. Ти знаеш как бързо яздат
тези дяволски индианци, когато са върху своите мустанги. Спират само за няколко
часа през нощта.
- Вярно е това, господин Девандел - каза съветникът, леко угрижен, - но бихме
могли да изпреварим тези куриери, принудени да заобиколят цялата планинска
верига. Вие не можете да напуснете поста си, поверен ви от правителството. Бихте
отворили пътя към Колорадо за всичките орди на сиусите.
- И няма да го напусна - отвърна Девандел, избърсвайки потното си чело. - Но как
да оставя тези тигри на прерията да скалпират децата ми?
- Имате право.
- Как ме съветваш да постъпя?
- Да ме изпратите с няколко другари в чифлика на Сан Фелипе, за да спася децата
ви, преди Лява Ръка да може да приеме куриерите на Яла.
- Ще можеш ли да се нагърбиш с такава тежка задача? Нали знаеш, че всички прерии
са в ръцете на въстаналите?
- Ще внимавам да не се срещна с тях, а знам, че още има по някой дилижанс Кампа,
който евакуирва фермерите. Така, ще бъдем мнозина поне до бреговете на голямото
Солено езеро.
- Кои искаш за другари?
- Хари и Джордж, двамата трапери от прерията, които са смели и честни другари,
запознати издъно с хитростите на червенокожите и най-вече защото притежават
мустанги не по-лоши от моя.
- Ще приемат ли?
- С мен ще дойдат веднага.
- Излагат скалповете си на опастност.
- Но и ще знаят да ги защитят, понеже са добри стрелци. Полковник, да не губим
време, да използуваме краткото примирие, което ни дават сиусите.
- А тази девойка?
- Ще я взема със себе си, господин Девандел. Ако е дъщеря на някой вожд, дори да
не е Лява Ръка, ще бъде ценен заложник в моите ръце, защото изобщо не е вярно,
че индианците не се интересуват от челядта си.
- Ти, който си бил толкова години между тях, знаеш това
по-добре от всеки друг.
- Отивам да извикам двамата трапери и да оседлая конете.
- Какво мога да сторя за теб, добри ми Джон?
- Позволете ми да спася децата ви, полковник - отвърна съветникът. - Аз съм
войник и трябва да ви се подчинявам; във война сме и всички трябва да се
сражаваме.
- Побързай, приятелю.
Великанът взе едно огромно седло, карабината си и чифт револвери с много дълга
цев, който окачи до ножа си, после излезе почти тичешком, а през това време
полковникът взе да буди момичето и да го развързва
- Приготви се да заминеш - рече й.
Минехаха разтвори широко черните си, хитри очи, които неустрашимо вторачи в
полковника.
- За къде? - попита.
- Ще те заведат при Лява Ръка.
- Но нали Нощна Птица е мъртъв!...
- Има други, които ще се нагърбят да те заведат при арапахите.
- Индианци ли?
- Бели.
- Ти ли?
- Не, моя малка, аз трябва да пазя границите от сиусите.
- Значи ти си вождът, който препречва пътя им през прохода.
- Кой ти го каза?
- Нощна Птица.
- Страх ли ги е сиусите от мен?
- Ще се радват ако се махнеш далеч от тук.
- Говориш като жена, не като момиче.
Минехаха разтърси рамене, стисна юмруци под тежката си наметка от див овен и
стрелна полковника със свиреп поглед.
- Защо искаш да ме отпратиш? - попита. - Приятно би ми било да остана при теб.
- Защо? Лява Ръка не те ли очаква?
- Обичам белите хора, а великият вожд на арапахите може да ме чака без да се
тревожи.
- Негова дъщеря ли си?
- Не знам.
- Как така живееш сред индианците сиу щом си от арапахите?
- Не знам.
- Нощна Птица да не ти е брат?
Малката индианка се загърна още по-плътно с наметката, после повтори за трети
път:
- Не знам.
- Не бяха ли те дали при една жена?
- Да.
- Яла, дъщерята на вожда МохатиАсах, нали?
- Не знам как се е казвала - отвърна индианката.
- Висока, мургава, с огнени очи.
- Струва ми се, че да.
- Говори най-после! - викна полковникът, бесен.
- Нищо не знам, още съм малка.
- Кажи ми поне какво правят сиусите.
- На оръжие са, това е всичко.
- И чакат да се съберат с шайените и арапахите, за да продължат безчинствата си,
нали?
- Ох, не знам.
В този миг вън се чу конски тропот, а след това гласът на съветника:
- Господин Девандел, ние сме готови да потеглим. Полковникът бързо излезе от
шатрата. Джон и двамата трапери бяха отвън, въоръжени до зъби.
- Вашите последни наставления, господин Девандел. Побързайте, защото изглежда,
че сиусите се готвят да форсират прохода - каза съветникът и добави: - Струва ми
се, че тази нощ ще бъде тежка за всички ни.
- Спаси децата ми, нищо друго - отвърна полковникът. - Ако не можеш да опазиш
чифлика, остави го на индианците и бързай да се върнеш час по-скоро.
- Ако смъртта не ни настигне, ще ги видите отново, господин полковник - отвърна
съветникът с развълнуван глас. - Така ли е, приятели?
- Разчитайте на нас, полковник - отвърнаха двамата трапери от прерията.
- Благодаря ви, приятели и бог да ви пази!...
- А, почакайте! Малката индианка къде е? - попита съветникът.
- Сега ще ти я пратя.
Полковникът махна на тримата храбреци за сбогом и влезе в палатката. Но още не
беше се обърнал, когато се почувствува нападнат отзад и в гърба му да се забива
острие. Болката бе тъй силна, че се свлече веднага, без да отрони дума.
Минехаха, малката индианка, го бе нападнала с дивата жестокост на ягуар,
забивайки в тялото му едно мексиканско мачете - нож с две остриета, който малко
преди това бе избрала между другите оръжия, окачени на подпорните колове.
- Ето, че пътят на сиусите е отворен! - промълви тя, после със скок на пантера
излезе от палатката и извика:
- При кого трябва да се кача?
- Зад мен - рече съветникът и като я хвана за една ръка повдигна я като перце.
В този миг откъм прохода отекна залп.
- Хайде, приятели! - викна Джон. - Сбогом, полковник! Дайте отпор на тия
червенокожи!
След това, без да чакат друго, тримата ездачи, от страх да не бъдат нападнати по
пътя си, пуснаха в бесен кариер мустангите си, а междувременно залповете
следваха един след друг - неумолими, ужасни, отекващи зловещо сред високите
скали, които се издигаха отвесни около американския лагер. От време на време се
дочуваха страшни викове - сиусите, преди да нападнат прохода надаваха
неразбираемите си бойни викове, които по-скоро приличаха на бесен кучешки лай.
Пред бегълците се откриваше един каньон, заграден от две страни с туфи от
огромни кедри, борове и артенсии, сред които шумоляха хиляди невидими потоци.
Съветникът, който познаваше на пръсти централните територии и бе кръстосвал
години из тях, служейки като посредник между червенокожите и търговците в
прерията, се хвърли в урвата и викна
на другарите си:
- Придържайте конете! Оставете другите да се сражават. Нашият ред ще дойде
по-късно. Впрочем, проходът не е лесен за превземане. - После се обърна към
индианското момиче: - Дръж се здраво, малката, ако не искаш да си разцепиш
черепа! Така, а сега в галоп, приятели!
Джон Максим яздеше огромен кон на великолепни петна, с горящи очи и дълга грива;
само едно такова животно можеше да носи своя стокилограмов ездач. Свикнало на
сраженията с индианци, умното животно, усети, че господарят му е в опасност и се
бе хвърлило уверено в каньона с високо изправена глава, забивайки в стръмнината
яките си крака.
Двата мустанга на Хари и Джордж, единият съвсем черен, лъскав като кадифе, а
другият сив, но със снежнобяла грива, и двата испанска раса, го последваха без
колебание, като цвилеха радостно.
Бяха изминали триста-четиристотин крачки, прескачайки скалите, които покриваха
дъното на каньона, когато сред незатихващите изстрели до тримата защитници на
границата достигнаха, за тяхно учудване, гласове, които настоятелно зовяха:
- Полковник!... Полковник!
Джон Максим спря за малко коня си, но не видя жестоката усмивка, която цъфна по
устните на момичето зад него.
- Чу ли, Хари? - попита той с тревожен глас.
- Да, Джон.
- А ти, Джордж? Нали хората ни викаха полковника?
- Съвсем вярно - отвърнаха двамата братя.
- Да не му се е случило някакво нещастие?
- Невъзможно - рече Хари. - Той е сред хората си, а индианците не могат да
атакуват лагера от обратната страна. Ето, вече не се чуват залпове. Здравата се
бият горе!... Жалко, че и ние не сме там.
Все още неубеден, съветникът изчака още няколко мига, но адският трясък, който
заливаше планината не позволяваше да се различи никакъв отделен вик.
Явно струпали големи сили в прохода на смъртта, сиусите атакуваха ожесточено.
Бяха решили да напуснат върховете, които обитаваха, за да влязат в голямата
прерия и подпомогнат шайените, идващи от изток, както и арапахите, които
действуваха на запад, подлагайки всичко под огън и меч.
- Сигурно вече е при войниците си - рече великанът. - Не е човек който ще обърне
гръб на опасността и не случайно са го нарекли ягуара на Утах.
- Тръгваме ли? - попитаха траперите, които вече бяха дочули свистенето на
куршуми над главите си.
- Тръгваме - отвърна съветникът, отпусна юздите и стегна колена към седлото. -
Дръж се, малката!...
Трите коня подновиха своя бяг, докато бойните викове на сиусите и стрелбата
зачести. За по-малко от двадесет минути прекосиха първия каньон, преминаха по
равни скални площи и навлязоха във втори, чийто стени бяха покрити с богата
растителност. На значително разстояние под тях, осветена от луната, се
разстилаше огромната, безкрайна прерия, рай за огромните бизони и антилопите с
чаталести рога, но и рай на жестокия индианец,
винаги готов да защити земите си от неумолимото нашествие на бледоликия човек,
решил да унищожи червената раса. В края на втория каньон тримата ездачи дадоха
кратка почивка на мустангите си и напрегнато се заслушаха. Изстрелите в
планината продължаваха и вероятно, както винаги, карабините на бойците
доброволци извършваха чудеса сред червенокожите.
- Истинско сражение - рече съветникът, който не изглеждаше никак спокоен. -
Можеха малко да почакат тия кучи синове. Точно тази вечер ли трябваше да
атакуват прохода?
- Би ли се върнал горе? - попита Хари.
- Веднага, приятелю - отвърна великанът, и най-вече заедно с вас. Лишихме
защитата от три карабини, които никога не грешат, защото знам колко струват
вашите.
- Да идат по дяволите Нощна Птица, Яла и Лява Ръка!
- Можеха да оставят спокойни децата на полковника, поне сега.
- Ще стигнем ли навреме, за да ги спасим? - попита Джордж.
- Всичко зависи от бързината на нашите коне и от щастието ни.
- Я, като че ли гърмежите намаляват. Да не би сиусите да са изяли вече боя?
Напред, другари! Да стигнем до равнината и после да се опитаме да стигнем до
Кампа с последния дилижанс.
- Ако индианците не ни подгонят - рече Джордж.
- Ако доброволците удържат, няма от какво да се безпокоим - отвърна съветникът.
- Другите проходи на Ларамските планини са неизползваеми за коне, а
червенокожият не тръгва по бойната пътека без мустанг.
- По-добре внимавайте за сивите мечки; по тия места би трябвало да ги има.
Поеха в галоп, макар каньоните, които се редуваха да бяха крайно недостъпни.
Огромни скали, стърчащи сред гъсталаци, покриваха дъното на проходите, покрай
които бяха нападали множество канари, от високите върхове вероятно по време на
размразяването на ледовете.Тук-там бликаха буйни потоци и образуваха стотици
малки водопади.
Пришпорени от господарите си, мустангите гълтаха пътя, преодолявайки
препятствията, които други коне мъчно биха превъзмогнали, особено нощем. А
зората още се бавеше. Джон, който яздеше начело, с малката индианка, вкопчена в
него, спираше понякога, ослушваше се и хвърляше поглед назад към каньоните.
Постоянно си мислеше, обзет от безпокойство и страх, за полковника и неговите
доброволци. Тежко им ако сиусите успееха да завладеят Прохода на смъртта и да
разрушат лагера! Тогава те нямаше да закъснеят да се втурнат по петите на
тримата бегълци и да ги преследват със стотици, като ягуари от прерията. Но все
още изглежда нещата в планината вървяха добре, защото
от време на време долиташе ехото от карабините. Барутният трясък говореше, че
лагерът не е завзет и доброволците все още не са избити.
Четири часа без прекъсване продължи галопа на неуморимите мустанги, които сякаш
имаха стоманени копита, през непрестанно редуващите се каньони, после, призори,
стръмнините се заоблиха и големите петна от борове, черен орех, кедри и
гигантски шишарки почнаха да редеят. Прерията беше само на няколко мили от
ездачите - зеленееща, прекрасна, обсипана с дъхави цветя. За четвърти път Джон
беше спрял огромния си мустанг и се бе заслушал.
- Нищо не се чува вече - рече. - Горе сражението е свършило.
- В полза на нашите или на сиусите? - попита Хари.
Съветникът се обърна и погледна нагоре. Върховете на Ларамийската верига бяха
забулени от гъста мъгла, която бързо се спускаше към долните каньони, обвивайки
горите.
- Не знам какво бих дал да бъда там горе поне за една минута - каза. - Кой ли е
победил? Да си пожелаем това да е полковник Девандел.
Писклив, подигравателен смях се изплъзна от устните на малката индианка.
- Какво ти е, Минехаха? - попита раздразнено съветникът.
- Видях едно диво куче, което си подаваше муцуната от бърлогата и ме гледаше -
отвърна момичето.
- Ех, защо не те прибере вашия дух Маниту при себе си - измърмори съветникът и
добави високо: - Не си достатъчно сериозна за индианкасиу.
После се обърна към двамата трапери, забили поглед в мъглите, и каза:
- Да вървим ли, приятели?
- Щом трябва да идем в асиендата в Сан Фелипе по изричната заповед на
полковника, не виждам причина да спираме тук - отвърна Хари. - Да не забравяме,
че от лявата ни страна са шайените, които вече кръстосват из прерията.
- Прав си, приятелю. Заели сме се с една работа и наш дълг е да я свършим
докрай. Хайде, да се спуснем в прерията! Да става
каквото ще!
Нова подигравателна, предизвикателна усмивка пробегна по
устните на малката индианка.
- Дявол да го вземе, какво толкова ти е смешно, момиче?
- викна съветникът, ядосан.
- Видях главата на друго диво куче да се появява заедно с
една грозна птица.
- Затвори си устата, глупачке, да не те запратя в каньона. По-добре щеше да бъде
да останеш горе в планината, та някой сиус да те наръга. Така щеше да умреш поне
от ръката на съотечествениците си.
- Може би белият човек се лъже - отвърна индианката със спокоен глас.
- Какво искаш да кажеш? - попита Джон, изненадан от дързостта на момичето.
- Че още не съм ти казала, че съм сиу.
- Какво ме засяга? За мен си червенокожа и това ми стига. Минехаха показа зъбите
си като млада пантера и черните й очички пламнаха.
Хари, който я забеляза, избухна в смях.
- Пази се, Джон, до себе си държиш змия - каза. - Малката е зла и лоша.
- Но тъй като аз не съм нито неин баща, нито неин брат, нито пък червенокож, ако
ми досажда ще я изоставя на койотите и сивите вълци, да си оспорват мършавите й
крака.
- Аз съм девойка - рече Минехаха, - и никога не съм чувала да казват, че
бледоликите са жестоки към хората, които не могат да се бият.
- Да не би твоите да щадят децата ни? Проклятие!... Твоите са долни бандити и
по-добре да не се наричат бойци.
- Ех... да не си губим времето за разправии с това момиче от планините, което с
удоволствие бих оставил на полковника, а да се занимаем с мустангите си. След не
повече от час и ще стъпим на сочната трева на прерията.
- Чувате ли нещо?
- Нищо - отвърнаха двамата трапери.
- Добър знак, нашите са изблъскали в прохода ония проклетници. Ще видим дали
прерията е по-малко опасна.
Един час по-късно, точно когато слънцето величествено изгряваше на хоризонта, а
голямата планинска верига плуваше в пари, тримата ездачи и малката индианка
преминаха през последния каньон и се спуснаха към безкрайната прерия.

Непрестанното нашествие на американските пионери, които нахлуваха на изток от
една страна, и на запад - от друга, завладявайки земите без да поискат съгласие
от законните собственици на земята, бе запалило в сърцата на червенокожите
неукротима омраза към белия човек, който заплашваше да унищожи расата им.
Различните племена, пръснати из тези огромни територии, на няколко пъти се бяха
опитвали да противостоят със сила на прилива на белите, като извършваха
страхотни кланета на американски заселници.
За жалост, ако мразели до смърт бледоликия човек, племената се мразели и помежду
си, и вместо да се обединят срещу общия враг, враждували лекомислено и за трябва
и не трябва изравяли бойната секира, отдавайки се на жестоки избивания.
Но през 1863 година червенокожите най-после разбрали, че е дошъл часът да си
подадат ръка, да забравят старите или скорошни вражди и да сключат съюзи помежду
си. Прерията на индианците! - казали. Белият човек цели да унищожи расата ни и
да и подложи на гладна смърт семействата ни. Това било вярно, защото
непрекъснатите нашествия на белите заселници все повече стеснявали ловните
територии, които единствени давали поминък на индианците, неспособни да засеят
една педя земя, макар с ряпа. Дивечът полека-лека изчезвал - огромните стада
бизони, които съставлявали основната храна на племената, от ден на ден редеели,
елените, червените кошути, вкусните пуйки, които на времето се броели с хиляди,
почнали също да изчезват, а заедно с тях и табуните от диви коне, над които
белият човек нямал никакво право. Оплакванията, изпратени чак до президента на
великата Американска република, утвърдила се вече здраво след нейните главоломни
победи над Мексико, останали без отговор. Белият
човек считал законния притежател на земята, червенокожия за натрапник, който
рано или късно е определен да изчезне. Вече се водили сражения по границите,
защото белият човек не уважавал червения си брат, към когото се отнасял по-зле
отколкото към роб.
Понякога индианците, разгневени от това, че бледоликият нахлувал отвсякъде,
строял чифлици и разоравал полетата, се нахвърляли като страховит ураган над
ония нещастници и ги избивали до крак, а после ги скалпирали, за да украсяват с
косите им кончовете на мокасините си, щитовете, стрелите и шатрите си. От време
на време белите не пропускали да си отмъстят, като се съревновавали по жестокост
със своите противници и не пощадявали на свой ред нито жените, нито децата.
През 1863 година едно мощно надигане на бойните щитове изненадало пионерите. Три
народа, дотогава враждуващи помежду си - сиусите, най-силните от всички племена
на континента, шайените и арапахите, също тъй многобройни, сключили съюз, който
имал една единствена цел: унищожението на белия човек, нахлул в ловните им
територии отвъд Арканзас.
Войната избухнала като мълния, защото никой не я очаквал и кланетата започнали
веднага яростно от страна на индианските орди, които действували на север от
Колорадо, на изток от Канзас и по границите на Вайоминг, на Утах и дори на
Невада. Цели конвои с емигранти, изненадани по безкрайните прерии, били
избивани, колите изгаряни заедно с пътниците в тях, чифлиците подпалвани, нивите
опустошавани - всичко, впрочем, било подлагано на огън и сеч от тия страшни
червени ездачи, които се придвижвали със страхотна бързина.
Изненадано от надигналата се вълна от насилия, която застрашавала неудържимия
приток от емигранти, американското правителство отначало сметнало, че лесно ще
се справи, като изпрати няколко отряда с доброволци. Те обаче бързо се стопили
след няколко ужасни битки.
Само полковник Девандел, ветеран от индианските войни, успял да убегне от
индианските хайки, като потърсил убежище със своите петдесет души, поверени му
от правителството, в Ларамските планини, където се надявал да препречи пътя на
ордите на сиусите. Очаквал доброволците от Арканзас и други територии да се
организират, за да могат да дадат отпор на урагана, който застрашавал да помете
и последния заселник отвъд Мисисипи, та дори и отвъд границата с Калифорния.
Джон Максим и двамата трапери, които знаеха, че всеки момент могат да се намерят
пред някои летящ индиански отряд - ако не от сиуси, вероятно задържани при
Прохода на смъртта от доброволците, то сигурно от шайените. спряха, за да се
посъветват кой път да хванат.
На север се простираше голямата равнина, граничеща с планините, богата на тучна
трева, която би могла да даде поминък на хилядите скотовъдци и покрита тук-там с
гъсти горички от клен, орех, дъб, елши и памукови храсти, пуснали корени сред
многото потоци. На юг се стелеше безкрайната прерия, покрита с житни растения,
слънчоглед, мащерка, салвия, мента, полски чемшир, предпочитаната трева от
бизоните. Но както равнината, така и прерията криеше не по-малко опасности от
засади и тримата ездачи мъчно биха убегнали от острия взор на
индианците.
- За сега предпочитам равнината - заключи съветникът. - Ще продължим до нивото
на Кампа, после ще пресечем прерията, за да достигнем последните дилижанси, на
които предстои да тръгнат за голямото Солено езеро.
- Ако индианците не са опожарили и тях - рече Хари и добави: - От няколко
седмици шайените трябва да са тръгнали по бойната пътека и безспорно не са
останали бездейни.
- Ако не срещнем нищо ще продължим с нашите мустанги - отвърна съветникът. -
Може и да са за предпочитане пред дилижансите. Разбрахме ли се?
- Да.
- Тогава напред през равнината - рече Джордж, нетърпелив да се впусне сред
горите. - Поне ще намерим някоя мечка или стадо диви пуйки, които ще ни позволят
да забравим вечния хляб от мухлясала царевица в лагера. Планината може и да е
красива, на който му харесва, но аз предпочитам просторните равнини, където ще
пусна на воля мустанга си.
- Пусни го, братко.
Джордж имаше намерение да послуша брат си, когато великолепният му и силен кон,
макар жестоко пришпорен от сребърните мексикански шпори, рязко отстъпи и изцвили
звучно.
- Я, виж ти! - възкликна Джордж и дръпна юздите, при което Хари и Джон се
хванаха за карабините. - Изглежда пред нас има някой. Моят мустанг е навикнал да
подушва врага - добави той.
- И моят не е спокоен - рече съветникът. - Дали червенокожите не са наблизо?
В този миг се чу силно цвилене зад една горичка от черни орехи, опасана от
поточе, по чиито брегове важно се разхождаха, без да показват никакъв страх,
чапли със снежнобели пера и дълги
крака.
Съветникът и двамата трапери бяха останали неподвижни, с пръст на спусъка на
карабините, готови да открият огън при най-малката неприятна изненада.
Отново се чу цвилене, но никой не се появи.
- Ако беше див мустанг досега щеше да побегне. Да обиколим горичката и да видим
- рече Джон.
Останаха за малко заслушани, после тръгнаха един след друг, като възпираха
конете, които се опитваха да се отбият ту ъ ляво, ту в дясно, сякаш бяха
надушили някаква опасност. Гората се сгъсти и постави на изпитание ловкостта на
ездачите, които бяха принудени да карат мустангите си да прескачат падналите
изгнили дънери, изпречили се на пътя им.
Изведнаж големият кон на съветника се запъна неочаквано, после рязко изви. Почти
в същия миг един мустанг, оседлан по мексикански, с високо, твърдо седло и къси,
широки стремена, се стрелна от един гъсталак от елши, които изглежда заобикаляха
голям брой малки блата, наречени тук очи.
- Стойте! - викна Джон, след като успокои коня си, все още потръпващ от
безпокойство. - Има ли някой?
Едно странно пламъче проблесна в черните и зли очи на малката индианка щом видя
мустанга да преминава, но устните й не отрониха ни дума.
- Хей, Джон, разбираш ли нещо? - попита Хари.
- Засега, не, безпокои ме само раздразнението на коня ми.
- И нашите никак не са спокойни, и са по-склонни да побегнат, отколкото да се
придвижат напред. - каза Джордж. - Но няма да си идем преди да открием
притежателя на този мустанг, оседлан по мексикански. Предпазливостта в прерията
никога не е достатъчна...
Ужасен вик прекъсна думите му, вик, който идваше от дъното на ореховата горичка.
- Помощ!... Помощ!...
После изтрещяха два изстрела, ако се съдеше по слабия пукот - от пистолет.
- Напред, другари! - викна Джон. - Там убиват някого!... Ах, индиански кучета!
Силно пришпорени, трите коня потеглиха в галоп покрай горичката и спряха пред
един пенлив поток, цвилейки уплашено.
Посред водата, затънал до кръста, един висок, слаб мъж се бореше отчаяно с една
черна мечка, която изглежда го беше нападнала, докато е утолявал жаждата си.
Черните мечки, или както индианците ги наричат барибал или мусква, не са така
страшни както мечката гризли, сиреч сивата мечка, която по жестокост е на първо
място сред себеподобните си, но са еднакво опасни, особено когато са гладни, и
макар да се хранят с желъди, мед и насекоми, не се отказват от човешкото месо.
Впрочем, това са зверове, които никой не би желал да срещне на пътя си: дълги са
два метра, понякога и повече, със съвсем черна козина, лъскава като плюш.
Надарени с изключителна сила,
те сграбчват ловеца и пречупват ребрата и гръбначния му стълб без всякакво
усилие. При нужда си служат и с ужасните си зъби и нокти, които могат да
причиняват дълбоки, неизлечими рани.
Мъжът, който беше нападнат, бе хвърлил вече ненужните му пистолети и отчаяно се
защитаваше с дългия си нож мачете, като раздаваше удари във всички посоки. Той
отстъпваше пред непрекъснато настъпващия, огромен противник, който изправен на
задните си крака, се опитваше да го сграбчи. Положението на мъжа беше крайно
опасно: дъното на потока бе покрито с камъни и едно негово подхлъзване
означаваше смърт.
Съветникът и двамата трапери нададоха три силни викове, за да привлекат
вниманието на мечката. Тя беше тъй настървена срещу нещастника, който бе стрелял
в нея и вероятно беше я само ранил, че дори не бе забелязала пристигането на
тримата ездачи. Но като чу тройния вик, мечката обърна глава, разтвори уста и
показа зъбите си, С пъргавина, която никой не би могъл да предположи, че се крие
в това едро туловище, тя скочи на брега и се затича с безрасъдна смелост срещу
новите противници, надавайки грозен рев. Изглежда бе взела на прицел големия кон
на съветника, защото първо нападна него. Но Джон не беше човек, когото могат да
изненадат; той дори не наруши стойката си върху коня - важно качество за каубоя,
наведе карабината си, която стискаше в дясната си ръка, стреля в зиналата уста
на звяра и го принуди да нагълта едновременно оловото, джепането, пламъка и
дима. С изпотрошени челюсти и уста пълна с кръв, мечката застана за миг объркана
и това я погуби, защото двамата трапери, макар че трябваше да обуздават конете
си, стреляха едновременно. Гърмежите им бяха последвани от страхотен рев, който
за миг заглуши шумоленето на водите на потока, после, все така изправена на
задните си крака тя отстъпи няколко крачки, разтърси обезобразената си глава и
рухна на земята, като се изпъна цялата. Почти откъснатите й челюсти, за миг се
разтвориха със странно скърцане, тя потръпна, забълва обилно кръв и накрая се
вцепени.
- Свърши! - викна Хари, който беше най-близо. - Що за дявол беше това чудовище?
Убивал съм и други мечки, но никога не съм срещал толкова свирепа.
- Слизайте от конете! - изкомандува Джон.
Завързаха конете и се отправиха към потока. Непознатият, който замалко не бе
послужил за закуска на мечката, вече беше стъпил на брега.
Както казахме, беше висок, слаб мъж, нито стар, нито млад, макар по челото си да
имаше дълбоки бръчки, още як в краката и надарен наглед с голяма физическа сила.
Макар да носеше живописния костюм на мексиканските златотърсачи, които похабяват
живота си да търсят непрестанно златни жилки, човек мъчно би предугадил към коя
раса принадлежеше. На главата си носеше кръгла шапка от бобър с дълъг косъм,
стигаща до раменете му, куртка от син памучен плат, пристегната в кръст с кожен
колан от лопатар и разноцветни шнурове; панталоните му от нещавена кожа,
наречени тШазаеахз, влизаха в индиански, изписани гамаши, които пазят краката от
тръни. И все пак, цялата му особа беше много съмнителна. Човек би казал, че
принадлежи повече към чистата индианска раса, отколкото към метистката, защото
кожата му беше тъмна, със силни червеникави отенъци, косите му бяха дълги,
гарвановочерни и сплъстени, носът орлов, скулите изпъкнали, а очите издължени,
като у монголската раса, и малко гуреливи. Имаше рядка брада и неоскубани вежди,
за разлика от повечето индианци.
- Добър ден, господа - рече и бързо се изкачи по брега, мокър до кости и все още
с ножа в ръка. - Дължа ви живота си - добави.
- Ех, в прерията хората си помагат един-друг и се защитават задружно.
Златотърсач ли сте? Ако не лицето, то поне дрехите ви го издават.
- Отгатнахте, господине. Аз съм от ония, посветили живота си в откриване на
златни мини - отвърна непознатият с гърлен глас.
- Които никога не се разработват - каза съветникът с иронична нотка. - Сега из
прерията скитат какви ли не авантюристи.
Златотърсачът дигна рамене и спря за миг погледа си върху малката индианка,
седнала удобно в голямото седло зад Джон. За миг в очите им проблясна игриво
пламъче, но угасна преди още тримата мъже да могат да го уловят. Скрита зад
съветника, Минехаха бе му отвърнала с усмивка.
- От къде идвате? - попита Джон.
- От планината - отвърна златотърсачът.
- От Ларамските ли?
- Да, сеньор.
- И не ви ли скалпираха сиусите?
- Да ви кажа, че не са ме гонили през целия път, значи да ви излъжа, но не е
лесна работа да бъде настигнат един златотърсач, който познава всички кътчета на
планината и прерията. Обзалагам се на скалпа си срещу вашия мустанг, че вие сте
част от доброволците на границите, които полковник Девандел струпа на изхода на
Прохода на смъртта, за да попречи на индианците да слезат в прерията. Излъгал ли
съм се?
- Не - отвърна съветникът, - но се учудвам, как така не сте предложили на
полковника помощта си, като сте знаели, че ние, американците, сме горе в
планината, а сте стояли настрана.
- Поради цвета на кожата ми, доброволците биха могли да ме вземат за индианец и
като такъв да ме изпратят в чудните прерии на Великия Дух, които за сега не
държа никак да посетя.
- Прав сте: когато куршумът литне, никой не знае къде ще иде. А сега за къде сте
се запътили?
- Бягам от въстанието на червенокожите.
- Без цел ли?
- Един златотърсач никога няма цел, а сега по-важното е човек да спаси кожата, и
най-вече - скалпа си. - А вие накъде сте се запътили, ако мога да попитам?
- За Кампа - отвърна Джон. - Ще се опитаме да се присъединим към някои от
последните дилижанси, които тръгват за Соленото езеро. И ние бягаме.
- Войници да бягат! По-добре кажете, че сте натоварени с някаква важна задача -
забележи иронично златотърсачът.
- Може би - отвърна сухо съветникът. - Искате ли да дойдете с нас?
- Разбира се, ако ви е приятно.
- Видяхте ли индиански колони да се мяркат наоколо?
- Нито една, досега; струва ми се, че шайените и арапахите няма да се раздвижат,
преди сиусите да слязат от Ларамските планини. Но може да има някой отряд, който
да кръстосва из прерията.
- Съвзехте ли се от преживяния страх?
- Вълненията не траят дълго при мен - отвърна златотърсачът, който от време на
време хвърляше бегли погледи към Минехаха, споделени от нейна страна.
- Конят ви ще се върне ли?
- Твърде привързан е към своя господар, за да побегне.
- Идете да го потърсите, докато ние отсечем някой мечешки бут за обяд.
- Веднага ли тръгваме?
- Много бързаме. Ще спрем чак на Мисията на Клането, за да прекараме нощта.
Надявам се да е останала още някоя изправена стена или навес.
- Добре - отвърна златотърсачът с гърления си глас. - Ще се върна след минута с
моя мустанг и карабината, която оставих съвсем лекомислено закачена на седлото.
Размени последен поглед с малката индианка, стисна своето мачете и навлезе в
гъсталака, като свиркаше с уста на коня си.
Съветникът и Хари останаха загледани в отдалечаващия се златотърсач, а през това
време Джордж, въоръжен с дългия си нож, режеше задните крака на мечката, които
трябваше да послужат за два вкусни шиша. Както често му се случваше, старият
войник изглеждаше угрижен.
- Какво ще кажеш за тази работа, приятелю? - попита той накрая трапера. - Що за
човек ще излезе тоя странен индивид, когото бих предпочел да не срещам по пътя
си?
Хари поклати глава, плю, отчупи къс тютюн, който натика в устата си, след което
каза:
- Хм...
- Твоето "хм" не е отговор.
- Какво ще кажеш, приятелю, ти който си петнадесет години по-стар от мен и
познаваш прерията от дете?
- Хм... - рече на свой ред съветникът, усмихнат. - Признавам, че и аз бих се
почувствувал затруднен да кажа към коя порода негодници принадлежи този човек.
Може и да е златотърсач, ако се съди по дрехите му, но мен ми прилича на
индианец.
- Тогава не би трябвало да бяга от въстанието на индианците.
- Това е вярно, Хари.
- А може и да е някой мексикански пройдоха; ти знаеш, че
доскоро бандитите гъмжеха в Колорадо.
- Какъвто и да е, той е един, а ние трима и не би му изнасяло да се шегува с
нас. Впрочем, при пръв удобен случай в Кампа, ще се освободим от него и ще го
пратим да търси златни мини в Калифорния, ако...        ,
Съветникът спря изведнаж и се извърна наполовин наляво.
Минехаха бавно се бе приближила, излегната в тревата на няколко крачки от тях,
по начин да не изпусне ни една сричка от онова, което двамата си казваха.
- Какво правиш тук, лудетино? - викна съветникът, сбръчквайки чело. - Опитваше
се да ни подслушаш, така ли?
- Хоуг... - рече момичето и повдигна рамене. - Минехаха слушаше шепота на
потока.
- Можеше да идеш по-далече.
- Хоуг, отивам.
Загърна се плътно с разкошната си вълнена наметка от див овен и се премести на
една скала, в която се разбиваха пенливите води на потока.
Джон и Хари се спогледаха.
- Ето един заложник, който, вероятно, ще ни донесе повече неприятности,
отколкото полза - каза първият.
- И аз така мисля - отвърна вторият. - Това момиче е истински дявол и признавам,
че понякога очите му ми вдъхват страх.
В този миг златотърсачът изскочи от гъсталака, яхнал своя мустанг, оседлан по
мексикански - едно разкошно животно от андалузска порода, по-скоро с малък ръст,
но с много дълга грива и опашка, и сухи, нервни крака.
- Добре е обязден - каза Джон. - Но, стига приказки, да тръгваме, докато сиусите
все още не са слезли в прерията.
- Полковник Девандел ще им отвори доста работа в Прохода на смъртта, макар
хората му да са малко.
Джордж бе отрязъл двата мечешки бута и ги бе окачил на седлото си. Истински грях
бе да оставят толкова вкусно месо на вълците в прерията, защото мечото месо
съперничи на глиганското, но пътниците смятаха да преспят само един път преди да
се насочат към Кампа, така че провизиите им бяха предостатъчни.
- Готови ли сте? - попита Джон, след като бе пристегнал някои от коланите на
коня си.
- Напълно - отговориха Хари, Джон и златотърсачът.
- Дръжте карабините си под ръка и да се поверим на добрата ни звезда.
Леко пришпорени, четирите коня се втурнаха напред, а през това време над
кървящия труп на мечката бързо се спусна ято огромни черни ястреби. Койотите,
малките степни вълци, по-късно Щяха да довършат делото им.
Равнината, която опираше до последните склонове на Ларамската планинска верига,
се простираше пред нашите ездачи хълмиста и пресечена. Ту се издигаше
вълнообразно, покрита с огромни пространства дъбови гори с висок ствол и диви
череши, наречени Вирджиния, ту рязко се снижаваше, осеяна с малки блата, опасани
от храсти диви рози и рицин. Понякога, дочувайки галопа
на четирите коня, макари много приглушен от тревата, двойки антилопи с чаталести
рога, едри като телета, но тънки и с елегантни форми, с червеникава козина по
гърба, а по гърдите и корема - бяла, изскачаха от храстите и побягваха с
бързината на вятъра, като поклащаха дългите си, тънки рога, или пък безброй
катерици, които скачаха навред. Минехаха се заливаше от смях при тази гледка,
колкото това да беше неприятно за Джон.
Присъствието на дивеч бе добър знак, понеже всички животни в прерията се
страхуват от индианеца - най-големият им враг, като от чума. Ако някой летящ
отряд шайени или арапахи се появеше по тия места нямаше да останат дори враните,
които сега продължаваха да грачат от високите клони на дърветата.
- Давайте, всичко е наред - казваше съветникът. - Ако хванем последните коли в
Кампа, можем да смятаме, че сме достигнали целта си.
Ездата продължи до късно по обяд, без неприятни срещи. За да не преуморяват
конете, макар и издръжливи, спряха за няколко часа и схрускаха по един царевичен
сухар, който носеха още от лагера. Навикнал да си готви сам, златотърсачът
прибави към сухарите няколко глави див лук, чийто вкус е превъзходен. Почивката
им бе нарушена от появата на глутница едри, черни и нагли вълци, които веднага
застанаха зад ездачите с явното намерение да изчакат падането на нощта преди да
нападнат. Това също беше добър знак, защото дори гладният вълк избягва
индианеца, сякаш знае че рано или късно го очаква котел с вряща вода. Разбира
се, четиримата ездачи биха предпочели друга компания, тъй като зловещият им вой
би могъл да привлече вниманието на двукраките врагове, много по-опасни в този
момент от вълците.
- Дали ще ни изядат тази нощ? - попита шеговито Хари. който яздеше до Джон.
- Биха опитали, ако нямаме подслон, за да изчакаме зората. Не знам дали ще
намерим нещо, някое подземие би трябвало да е останало, поне едно от ония, в
които са били изгорени бандитите.
- Какво разправяш? Не те разбирам.
- За сега нищо, но докато печем мечешките лапи ще ти разкажа една интересна
история. Наистина от дълги години не съм бил в Мисията на Клането, но не вярвам
индианците да са я доразрушили. Не би им доставило удоволствие.
- Ще можеш ли да ни заведеш до там?
- Един съветник по индианските въпроси познава прерията като джоба си, драги
Хари. Служил съм като посредник между червенокожите и търговците от Калифорния и
Арканзас в продължение на двадесет години и няма място, което да не познавам.
- Учудвам се, обаче, как досега си успял да си спасиш скалпа. Чувал съм да
разказват, че понякога червенокожите заплащали на търговците от прерията не с
кожи, а с удари от томахавка.
- Да, често се случваше, особено с апахите и арапахите. с които най-трудно се
работеше, поради недоверчивостта им. и все пак, благодарение на добрия ми кон,
успях да запазя косите си. вярно, малко прошарени, но все пак на главата ми.
- Чуйте, гърми се, времето се разваля. Ще имаме лоша нощ. но това важи и за
индианците.
- Стига да не потърсят и те подслон в Мисията.
- Да се надяваме, че не - отвърна Джон. - Да побързаме и да се отървем от тези
вълци, които с воя си могат да привлекат двукраките си събратя.
Както предишната вечер, времето почваше да се влошава. Вече цялата Ларамска
планинска верига, която доскоро показваше върховете си сред процепите на горите
сега бе забулено от тежки облаци, които бавно лазеха към равнината и голямата
прерия. По високите върхове се чуваше на пресекулки тътена на гръмовете.
придружен от синкава светкавица.
Ездачите, които никак не държеха да се изложат на фурията на някой торнадо1,
пуснаха конете в кариер. Изнервени от вълчия вой, добрите животни не чакаха
подкана. Макар да галопираха от дълги часове без продължителна почивка,
поддържаха с всички сили устремения си бяг.
Слънцето току-що бе залязло, когато пръснатите гори из огромната равнина,
почнаха да се огъват и да скърцат под напора
---
1 Наименование на циклон. - Б. пр.

на вятъра торнадо, който поел от планинските върхове, сега свистеше с нечувана
сила.
- Хей, Джон - рече Хари точно когато заваляха едри капки дъжд, а вълците се
придвижиха напред, за да не изпуснат от очи ездачите, - далеч ли сме още от тази
прословута Мисия? Зверовете напират.
- Остави ги да приближат; докато не се стъмни няма да ни сторят нищо. Засега не
стреляйте.
Хари се канеше да окачи карабината на седлото, поставяйки я в кожения калъф,
когато забеляза, че вълците, станали вече дванадесетина, спряха изведнъж.
- Дали нямат намерение да нападат някоя по-лесна плячка? - обърна се траперът
към съветника. - Бизоните и лосовете изглежда не липсват из тия гори.
- Не обичат хижи и заслони, ако преди това не са ги изследвали - рече Джон.
- Тогава сме близко до Мисията.
- Изглежда. Да пришпорим конете преди бурята да връхлети отгоре ни.
Горките коне продължаваха да правят неимоверни усилия, за да поддържат
скоростта. Но ставаше ясно, че повече не могат. Дори този на златотърсача, който
би трябвало да си е починал повече от останалите, дишаше тежко, облян в пяна.
Междувременно в гората притъмняваше все повече и ураганът се засилваше. За
щастие светкавиците се редуваха една след друга и осветяваха тук-там преходите,
през които конете се стрелваха, гонени под напора на торнадото, когато при
светлината на една светкавица пред ездачите се появиха разкъртени зидове, опрени
до някакви останки от камбанария.
- Мисията на Клането! - възкликна Джон радостно. - Време беше да стигнем.
- Какво грозно име! - рече Хари и направи гримаса - Тук индианците изглежда са
направили някоя голяма поразия.
- Не, мексиканските бандити. Хванете конете за поводите и да видим дали можем да
намерим някакъв подслон. Джордж, запали една факла от борина. Траперът винаги
носи в сака си такава.
- Да, Джон - отвърна младежът. - Изчакай да влезем на сухо.
Заобиколиха останките на един разрушен параклис, преминаха през две широки
врати, които носеха белезите на пожар и се намериха във вътрешността на Мисията.
Покривът бе почти изцяло рухнал, но една част бе издържала на огъня и капризите
на времето, и бе достатъчна да подслони хората и конете. Но както казахме,
стените бяха отчасти срутени и зееха широки отвори, през които проникваше
дъждовна вода и силен вятър, та дори и вълците, ако пожелаеха, да се вмъкнат.
Джордж запали факлата, която бе обилно насмолена и бързо
излъчи силна светлина.
- Заслонът не го бива, но все пак е по-добре отколкото на
открито в равнината.
- Бихме могли да слезем в подземието - рече Джон. - Точно там избихме преди
десет години ония негодници, мексиканските бандити. Обзалагаме се, че скелетите
им са още проснати по пода.
- И ти ли беше там, Джон?
- Разбира се; дори за случая получих сто новинички долара. Но да оставим
приказките за после, и тъй като индианците не са помислили да се подслонят преди
нас, както и господа вълците, да запалим един хубав огън и да се приготвим за
вечеря.
Дърва не липсваха, защото навред се търкаляха паднали греди и летви.
След като завързаха конете на сухо, четиримата мъже запалиха без всякакво усилие
един игрив огън и почнаха да пекат един от мечешките бутове, които щеше да е
достатъчен да нахрани всички, после разгледа срутените зидове на Мисията,
страхувайки се от внезапно нападение на вълците, чийто вой ечеше зловещо от
близката гора и се смесваше със свистенето на вятъра и шума на дъжда.
- Да се надяваме, че ще ни оставят на мира - рече Джон. - Може би не са
достатъчно на брой, за да посмеят да дойдат тук. Да идем да хвърлим око на
мечешкия бут и да се постараем да прекараме приятно вечерта. Дори другарите ни,
заели позиция в планината, биха ни завидели.
Из мисията се носеше съблазнителен аромат, който караше вълците да вият повече
от всякога. Мечешкият бут, набоден на шомпола на една от карабините и поставен
на два чатала, порозовяваше над разпалените въглени. Мъжете гледаха със
съжаление как разтопената мас обилно капе в жарта.
- И така, Джон, значи ти и друг път си бил тук - рече Хари, а през това време
една гръмотевица разтърси разбития покрив и посипа мъжете с мазилка. - Преди
много години ли е била разрушена тази тъй обширна Мисия?
- Както ви казах, преди десет години. Някакви мексикански монаси си бяха
поставили за цел да цивилизоват червенокожите в Колорадо и с много средства бяха
успели да издигнат този манастир. За съжаление по онова време тия места гъмжаха
повече от мексикански разбойници, отколкото от чакащи църковно приобщение
индианци. Кръстосваха банди от кръвожадни леперос и салтеадорес, които създаваха
големи грижи на американското правителство, защото нападаха дори куриерите,
отмъкваха пощенските товари и избиваха безжалостно всички, които се опитваха да
им противостоят.
- Наистина, ние с Джордж сме чували да се говори за тях
- рече Хари.
- И за извършените от тях жестокости после набеждавали индианците - добави
златотърсачът.
- Вярно е - каза съветникът, - много червенокожи платиха заради ония бандити.
Когато американското правителство разбра, че се отнася за голяма мексиканска
банда, действуваща по границите, където се появяваше и изчезваше мълниеносно,
благодарение на бързите си коне, то организира отряд доброволци за борба с
бандитите. Както можете да си представите, приятели, аз, в качеството на
съветник по индианските въпроси, се записах ведвага. След безкрай кръстосвания
из Колорадо и Утах, един ден узнахме, че страшната банда, която ни разиграваше
от три месеца, се насочила към тази Мисия, с намерение да я плячкоса. А известно
бе, че монасите се радваха на щедрата благотворителност на богати и благочестиви
мексиканки. И така, пристигнахме незабавно и заобиколихме сградата. Бандитите
бяха вътре и без да загубят самообладание ни посрещнаха с ужасен огън, който
помете голям брой от нашите, принудени да се сражават на открито.
- Бяхте ли поне достатъчно на брой? - попита Джордж.
- Стотина, под заповедите на капитан Мак Леланд, който струва ми се не се
страхуваше дори от куция дявол - отвърна Джон и продължи:
- Но ето, че след около час стрелбата секна и вече не се чуваше никакъв шум от
вътрешността на Мисията. Разбихме една от вратите с брадви, решени да избием
бандитите, но за наша голяма изненада открихме в параклиса, ако не се лъжа,
двадесет и двама монаси, проснати на земята със завързани ръце, крака и уста.
- Бяха ли ги пощадили? - попита Джордж. - Значи ли, че понякога тия страшни
разбойници могат да бъдат и великодушни?
- Почакай малко, любопитнико - каза Джон, докато обръщаше почти готовия шиш. -
Втурнахме се по стълбите и из килиите, за да открием ония негодници но намерихме
само четири - пет убити край прозорците. Запитани, монасите ни казаха, че
бандитите изглежда са открили някой таен изход, известен само на игумена на
Мисията, който точно тогава, за наш лош късмет, отишъл да покръства някаква
секта на шайените. Докато търсехме, дори в подземията на църквата, монасите
казаха, че си тръгват, защото искали час по-скоро да намерят своя игумен. Никой
не помисли да ги задържа, тъй като искането им изглеждаше основателно. Но знаете
ли, дявол го взел, кои излязоха тези монаси?
- Бандитите? - попита Хари.
- Да, приятелю. Тези псета бяха избили всички монаси, бяха ги струпали в една
килия, която открихме по-късно, бяха навлекли расата им и се бяха завързали един
друг...
- И ви изиграха - заключи Хари.
- Да - отвърна съветникът.
- Разкошен номер! - възкликна Джордж.
- Наистина разкошен - добави златотърсачът, който бе проявил голям интерес към
разказа.        ,
- Номер, който обаче платиха по-късно, драги - каза Джон,; - защото капитан Мак
Леланд се закле да си отмъсти. Няколко месеца след случая дръзките бандити не
дадоха никакъв признак на живот, после нападенията над керваните и куриерите
започнаха отново, придружени с ужасни изтребления. Никой не знаеше къде; се
крият, когато на капитана един ден му хрумна да направи едно нощно посещение на
Мисията, изоставена на койотите и ястребите.
- И те бяха там, обзалагам се - каза Хари.
 - Отгатна, приятелю. Беше една вълча нощ, над равнината валеше сняг, но стоте
мъже, които образуваха колоната на доброволците, въодушевени от голямата награда
за унищожението на разбойниците, не изпитваха студ. Пристигнахме в полунощ. От
прозорците не идваше никаква светлина, но когато обиколихме сградата открихме
разбойниците, отседнали в подземието. Те не очакваха никаква изненада, ядеха и
пиеха весело около една грамадна маса, уверени, че няма кой да ги безпокои.
Поканихме ги да се предадат, но те отговориха с огън през тесните бойници,
разположени ниско до земята. Втурнахме се по стълбата, като изтъркаляхме колкото
се може повече греди надолу, после открихме огън. Каква гледка, драги мои!...
Скоро подземието се превърна в пещ и през бойниците гледахме как тия убийци
загиват един
след друг сред облаци дим.
- По същия начин рискува да загине и нашият шиш, ако не
го излапаме веднага - рече Джон, като го извади от огъня. - Ако още малко
разказът ти се проточи ще ядем въглени. - На масата, господа!        с
Отвърна им страхотният вой на вълците. През зиналите врати и процепи по стените
се показаха огнените очи и зинали гърла на зверовете, готови да нападнат.
- Ето едни съвсем неканени и нежелани гости - рече Джон.
- Но ако се надяват да вземат участие във вечерята се лъжат. Режи шиша, Хари, и
между един залък и друг ще се упражняваме в точна стрелба.
Две породи вълци си оспорват владението на безкрайните прерии, които се
простират на запад от Мисисипи и стигат до подножието на внушителната верига на
Сиера Невада в Калифорния: койотът и черният вълк.
Първата - много по-многобройна, защото и до днес може да се види на глутници от
по петдесет и сто глави, е смесена порода между лисица и истински вълк. От
лисицата е взела муцуната, от вълците - тялото и опашката. Имат яко тяло, с
гъста козина, с жълтеникав цвят на ръждиви петна, която на есен посивява. Тази
порода живее, както казахме, почти винаги в големи глутници и унищожава
безпощадно дивеча. Дори големите бизони стават често тяхна жертва..
Койотът, обаче, никога не смее да нападне човека. Задоволява се да го следва
известно време, лае като лисица и заплашва постоянно с нападение, което никога
не предприема, или прави страхотни серенади пред някоя осамотена палатка на
индианец или бял.
Черният вълк е много по-различен. По-висок е, по-силен, има по-остри зъби,
притежава необикновена сила и дързост. Символ е на истинската жестокост и
кръвожадност, защото не се колебае да напада хора и коне, когато е гладен.
Онова, което го прави най-страшен е бясът, на който е податлив в неопределени
периоди.
Има години, в които не се появява, в други се множи страхотно и тогава
глутниците не се страхуват от нищо.
Ако се отнася до обикновени койоти, тримата трапери и златотърсачът безспорно не
биха се тревожили, но тия, които се показваха през процепите на зидовете и
разкъртените врати, бяха истински черни вълци с огромен ръст, явно решени да
нападнат
по всички правила хората и конете, и най-вече последните, които можеха да им
осигурят обилна вечеря.
- Другари, да хапнем набързо и да се запасим с дърва - каза Джон, докато Хари
пъргаво режеше печеното месо.
- Дърва колкото искаш наоколо ни - рече Джордж. - Три четвърти от покрива на
Мисията е паднал, а това са все сухи дърва.
- А докато има огън вълците няма да се приближат - добави
златотърсачът, който бе започнал да работи настървено със зъби. Наистина,
вълците макар да се показваха многобройни през всички отвори, още не смееха да
приближат. Но воят им бе тъй страховит, че заглушаваше понякога трясъка на
гръмотевиците. Просторната зала, която някога бе служила за магерница на
нещастните монаси, ехтеше, и конете подскачаха уплашени, колкото и господарите
им да ги успокояваха.
- Само тия нахалници ни липсваха да ни развалят нощта - подхвана Джон, щом
вечерята свърши. - Ако нямате нищо против, пригответе се да защитим кожата си.
Изглежда аромата на печеното е изострил до немай къде вълчия им апетит.
- Но трябва да признаеш, че бяха любезни и се задоволиха да облизват мустаците
си, докато ние лапахме лакомо - рече Хари, който дърпаше греди и дъски от
развалините, подпомогнат от Джордж и златотърсачът, за да запалят други огньове.
- Не само лакомо, но и бързо, от страх, че ще трябва да им оставим половината -
рече Джордж, смеейки се.
- Не се смей, млади ми приятелю - рече съветникът, който предчувствуваше
сериозна опасност. - Тези зверове ще ни нападнат от всички страни.
- А ние ще ги отблъснем - рече Хари. - Познаваме тия
кумчо-вълчовци, били те койоти или черни.
- Може и да са бясни, драги мой, и тогава е достатъчно само едно ухапване. А,
кой ще се заеме с малката? Нея първа ще нападнат.
- Нека я отмъкнат, една грижа по-малко - рече Хари.
За изненада на всички златотърсачът, пусна една голяма греда, която издърпваше
изпод куп срутени керемиди и изправяйки се пред тримата мъже, каза със
застрашителен вид:
- Ще посмеете ли да я оставите на тези зверове? О, не! Никога, докато аз съм
тук.
- Тази индианка ни създаде много неприятности - отвърна
Хари.
- За мен е само една девойка и ще я защищавам, докато ми
остане шепа барут.
- Тогава заеми се ти с нея.
- Да, и ще видите, че вълците няма да се докоснат до нежната  плът на малката.
     ;
Хари дигна рамене и с помощта на брат си и Джон приготви бързо още четири
огньове да пазят конете, които показваха постоянни признаци на страх.
Изглежда вълците не бързаха да нападнат, сякаш бяха сигурни, че още преди изгрев
ще разкъсат хората и животните. Техният брой бе нараснал и сега се бяха струпали
пред всички отвори, като продължаваха да вият страховито.
- Всеки да заеме място зад огньовете - каза Джон, когато пламъците лумнаха. -
Вече се вижда отлично и тъй като сме добри стрелци, всеки да покаже умението си.
- Хари, Джордж, ние ще минем напред, златотърсачът да остане да пази Минехаха.
Тримата храбри доброволци на полковник Девандел залегнаха сред купищата
развалини под прикритието на огньовете, готови да захванат ужасна битка, а през
това време златотърсачът, след като се увери, че новите му другари са му
обърнали гръб, се отдръпна към вътрешния огън, на който бяха пекли мечото месо,
като държеше здраво за ръка Минехаха, а с другата - карабината си, която не беше
по-малко опасна от тези на траперите. Очите му, досега сякаш угаснали, горяха от
нов пламък, а лицето му обгоряло от слънцето и бурите, и оцветено от редица
поколения червенокожи, неочаквано се бе оживило.
Накара момичето да легне колкото се може по-далеч от тримата бели мъже, като
грижливо я зави с тежката й кожена наметка, а после прилегна до нея, на три
крачки от огъня, с карабина в ръка.
Отекна изстрел. Хари бе започнал битката с вълците, последван веднага от брат си
и съветника. Това бе момента, очакван от тайнственото лице, за да размени
няколко думи с Минехаха, без
да бъде чут.
- Ще ми кажеш ли най-после какво се случи с Нощна Птица, който те караше със
себе си на големия, бял кон - й каза сред все по-честата стрелба.
- Бе разстрелян - отвърна момичето с глух глас. - Присъствувах на екзекуцията
му.
- Без да те издаде ли? - попита разтревожен златотърсачът.
- Ех, тук явно не мога да ти разкажа всичко, татко.
- Как умря брат ти?
- Като герой. Индианецът умира с очи, вперени във врага.
- Ах!... Тази Яла! Много е отмъстителна майка ти!... Би могла да забрави
миналото и да прати друг да убие полковника. Нали той нареди да застрелят Нощна
Птица?
- Да, татко.
- Ужасно е, дори за нас, индианците; майка, която заставя бащата да убие сина
си!...
- Значи е вярно, че Нощна Птица е син на полковника? - попита Минехаха сред
непреставащите изстрели.
- Какво значение има за теб да го знаеш?
- Но щом Нощна Птица е мой брат...
 - Ти си моя дъщеря, защото аз се ожених за майка ти след като белия човек я
беше напуснал.
- Вече нищо не разбирам.
- По-добре за теб - рече златотърсачът и стреля по един едър вълк, който се
опитваше да пролази до тях.
- Ти, обаче, едно не знаеш, татко - рече Минехаха, докато мъжът зареждаше
оръжието си.
- Говори,
- Че отмъстих за брат си.
- Кой? Ти... - възкликна човекът изненадано и същевременно радостно.
- Та нали майка ми беше натоварила Нощна Птица да убие
полковника, за да отвори пътя на сиусите?
- Да, надяваше се, че един път пълководецът убит, другите ще се разпръснат, но
изглежда се е излъгала. Но можеше да прати друг, била е много жестока и е
трябвало да предположи, че задачата не е била лека дори за Нощна Птица.
- Но аз, повтарям ти, си отмъстих.
- По какъв начин? - попита златотърсачът, зареждайки
отново карабината си.
- Като забих в гърба на полковника моето мачете.
- Ти!... Точно ти!...
- Аз, татко.
- Още толкова малка!... Във вените ти тече кръвта на майка ти.
- И твоята, защото говорят, че Червен Облак някога бил
страшен войн, вожд на голямото племе Гарвани.
- Кой ти каза? - попита златотърсачът, или по-право индианецът и свъси вежди.
- Чух да казват това в нашите биваци - отвърна Минехаха.
- Добре, така да е... Вярно е. Бях голям вожд и Червен Облак е откъснал много
скалпове на Черни Стъпала, вечните неприятели на неговото племе.
Даде нов изстрел среЩу друг вълк, погледна към тримата трапери, които не
преставаха да гърмят, и продължи:
- Сигурна ли си, че си убила полковника?
- Надявам се.
- А защо не те убиха?
- Защото не забелязаха какво съм сторила. Всичко стана точно когато сиусите
нападаха Прохода на смъртта и тези тримата тук ме чакаха, за да ме вземат със
себе си.
- С каква цел?
- Може би защото се надяваха да получат от мен ценни сведения за Лява Ръка,
вождът на арапахите, когото смятат за мой баща.
- За къде са тръгнали тези мъже?
- Да спасят децата на полковника. Червен Облак направи гневен жест.
- Значи Нощна Птица е признал - рече той със стиснати зъби.
- Не, нито една дума не излезе от устните му.
- Тогава?
- Не знам - отговори момичето, което не знаеше за съдържанието на листа, намерен
от съветника под седлото на големия бял кон. - Знам, че са изпратени да ги
спасят, преди арапахите на Лява Ръка да стигнат до асиендата.
- Може би ще пристигнат късно, защото майка ти изпрати куриери преди нас.
- А ние какво ще правим?
Златотърсачът стреля отново, после каза с мрачен глас:
- Ще се опитаме да попречим на тези хора да стигнат до асиендата преди
арапахите, това е всичко.
- Няма да е лесно, изглеждат ми решителни мъже - каза Минехаха.
- Прерията е безкрайна и могат да се случат много неочаквани неща - отвърна
лъжливият златотърсач. - Но тъй като майка ти иска да има в свои ръце децата на
полковника, ще направим възможното, за да я задоволим. Не искам да се карам с
нея, страшна е тази жена и струва колкото сто бойци.
- Силна жена е - рече Минехаха, с горда усмивка.
- Да, прекалено силна - отвърна Червен Облак с въздишка.
- А като се присъединяваш към тези хора не се ли излагаш на опасност, татко? Ти
нямаш приятели сред вождовете на шайените, поне така ми каза. Кой ще ти повярва,
че си индианец в тези дрехи?
- Ще се стараем да ги избягваме. Но стига сме приказвали, остави ме да стрелям,
иначе вълците наистина ще ни попречат да продължим пътя си.
Проклетите зверове, макар задържани от огньовете, които пращеха и хвърляха искри
наоколо, изглежда все още не бяха си взели поука от куршумите, дори съпротивата
на доброволците ги правеше все по-настървени. Отблъснати от една врата, те
влизаха през процепите на зидовете, после отново нахълтваха през вратите с
ужасен вой, което тревожеше до немай къде защитниците, макар навикнали на
кървави битки. Много от вълците изглежда бяха бясни, защото от устата им течеше
пяна и държеха опашките си ниско, между краката; тях мъжете убиваха първи.
- Хей, Джон - рече по едно време Хари, който зареждаше за десети път. - Ще
издържим ли дълго? Струва ми се, че тези побеснели животни вместо да намаляват,
нарастват с всяка минута.
- И аз установявам същото отскоро - отвърна съветникът, който сподавяше лошото
си настроение, дъвчейки гневно парче тютюн. - Явно, ураганът ги гони насам.
- Дали не са свикнали да се крият тук?
- Вероятно.
- Ти ми беше говорил за някакво подземие. Защо да не опитаме да се подслоним
там?
- И аз това си мислех.
- Дълга ли е стълбата надолу?
- Конете ни също могат да минат по нея. Нали знаеш, че са свикнали да скачат
като дивите овни от Скалистите планини.
- За моя отговарям, както и за коня на моя брат - отвърна Хари.
- За моя също, вярвам, че и конят на златотърсача не е по-лош от другите.
Джордж, имаш ли още една факла от борина?
- Винаги, Джон - отвърна младежът.
- Подземието се намира зад нас, в дясно, до онзи свод. Махни се оттук и иди да
откараш конете, за да не ги изгубим. Едно стълбище лесно се отбранява от четири
пушки. Побързай, защото тези зверове след малко ще ни нападнат отвсякъде и това
ще бъде края за всички ни.
Младежът стреля още един път с карабината си и се отправи тичешком към конете,
които ритаха и цвилеха отчаяно, сякаш хищниците бяха започнали да ги хапят.
Без да се отчайват от понесените загуби, може би защото техни другари всеки миг
прииждаха от горите и запълваха празните редици, вълците като че ли наистина се
готвеха за всеобща атака. Бяха завладяли всички отвори и се придвижваха към
огньовете, които вече не ги плашеха, както не ги задържаха и куршумите.
Червен Облак бе забелязал опасността и като застана зад Минехаха започна
отстъпление към дъното на залата, без да престава да стреля. Не губеше времето
си и Джордж. Бе открил стълбището, което водеше към подземието - лобно място на
мексиканските бандити, и с факла в ръка бе откарал надолу първия кон.
Червен Облак веднага му се бе притекъл на помощ, като първо постави на сигурно
място Минехаха и собствения си мустанг. През това време Джон и Хари се опитваха
да задържат вълците, които се нахвърляха все по-ожесточено. За да не губят време
със зареждането на карабините си, а и за да пестят боеприпаси, хвърляха сред
зверовете горящи главни, като по този начин получаваха по-добри резултати.
Наистина, винаги щом една запалена дъска или греда паднеше на пода, от нея
излитаха милиарди искри и
облаци дим, които прогонваха животните назад. Борбата не можеше обаче да трае
дълго, защото след разпиляването на огньовете, нападението нямаше да закъснее.
Джон и Хари отново трябваше да грабнат карабините, но в този момент проеча
гласът на Джордж:
- Отстъпвайте!
- Не давай гръб, Хари, докато отстъпваш - побърза да каже
съветникът.
Вълците се втурнаха през всички отвори и се хвърлиха в следващата атака.
Двамата мъже, прикрити от златотърсача и Джордж, дошли им в помощ, достигнаха
бързо стълбището и се втурнаха в подземието, осветено от няколко факли.
Приличаше на крипта, с няколко сводове и ниши за поставяне на статуи и светци, а
размерите й позволяваха да побере двадесетина души и повече. В средата имаше
стара маса, проядена от дървесни червеи, около която се търкаляха грозни човешки
скелети и ръждясали пистолети край тях. Това бяха жалките останки на безчестните
мексикански разбойници, които жестоко бяха избили монасите от Мисията.
Едва-що четиримата мъже се бяха настанили в края на стълбите, за щастие толкова
тесни, че конете едва бяха преминали, когато вълците се показаха вкупом отгоре и
почнаха да вият още по-силно.
- Както изглежда, заклели са се да огризат нашите меса и
тия на конете ни.
- Джон, виждал ли си толкова твърдоглави гадове? - Наистина не съм, но по-добре
да стреляш, вместо да бърбориш.
- Смяташ ли, че ще опитат да се спуснат надолу?
- Кой може да каже? Джордж, тук дърва има ли?
- Масата.
- Начупете я заедно със златотърсача. Само един хубав огън в края на стълбите ще
ни опази от тия мръсници.
- Дявол ги взел и тях и този проклет торнадо, който ни ги
докара.
- Давайте, другари, ако искате да изкараме до сутринта. Изгорете и скелетите, те
принадлежат на типове, които не заслужават никакво погребение. Хари, стреляй с
мен, докато другите начупят дъските.
- Ще стрелям по ония, чийто уста са в пяна - отвърна траперът. - От тях най ме е
страх.
Страшен трясък заглуши думите им. Златотърсачът и Джордж, въоръжени с големи
камъни, откъртенй от нишите, разбиваха масата и столовете около нея. Трясък се
подемаше от ехото в криптата и достигаше още по-силен до вълците, които
удвояваха воя си.
- Давай, Хари, не брой патроните, които ще възстановим в Кампа - каза Джон.
- Все още имам достатъчно - отвърна траперът, който показваше голямо
самообладание.
- Стреляй!
Два вълка, поразени от непогрешимите куршуми на двамата доброволци на полковник
Девандел, се изтъркаляха по стълбите, а междувременно Червен Облак и Джордж
хвърляха в огъня на дъното на стълбата кресла, дъски от масата и скелети.
Многобройните вълци, които се трупаха на площадката на стълбището почнаха да се
отдръпват, защото целия дим се събираше там и взе да им люти. Тримата доброволци
и златотърсачът наблюдаваха спокойно сцената, облегнати на карабините си. Докато
огънят гореше, нямаше никаква нужда да се хабят боеприпаси и понеже имаше доста
кресла, можеха спокойно да поддържат огъня през цялата нощ.
- Призори ще се разотидат - рече Джон на Хари. - Тия гадни зверове обичат да
нападат вечер, а до сутринта има много часове.
- Хубаво щяха да направят да ни оставят да поспим - отвърна траперът.
- Ех, свикнали сме на бели нощи, ние, мъжете от прерията. Мен ми стига да си
починат мустангите, за да ни закарат в Кампа преди шейените и арапахите да
пометат всичко, в очакване на сиусите.
- Надяваше ли се да хванеш някоя кола?
- Знам, че Кампа все още не е напълно изоставена, така че сигурно ще намерим
приятели, които да ни придружат поне до Соленото езеро. Колкото повече сме,
толкова по-сигурно ще пътуваме.
- Но една голяма група може по-лесно да привлече вниманието на червените хора -
рече в този момент златотърсачът. - На ваше място бих предпочел да пътуваме тия,
които сме.
- Вярно е, че сме четирима и ни бива за осем - отвърна съветникът, - но
предпочитам да ескортирам някой керван.
- Хей вие, хвърляйте дърва. Ето, масата изчезна заедно със скелетите на
разбойниците.
Огънят бе подхранен с голям куп натрошени столове. Като видяха пламъците да се
проточват към стълбището, вълците уплашено завиха, после отчаяни, че тази нощ не
ще получат вечеря, напуснаха площадката. Няколко минути се чуваше отдалечаващия
им се вой, после остана да кънти само грохотът на гръмотевиците, които
разтърсваха стените на криптата.
След няколко часа отдих, убедени че вълците окончателно са си отишли да търсят
друга, трудносмилаема вечеря, тримата доброволци, златотърсачът и Минехаха се
решиха да напуснат Мисията. Ураганът, който бе брулил цяла нощ равнината, бе
утихнал. Едно великолепно слънце блестеше по високите върхове на Ларамските
планини, изчистени от облаци, и бързо сушеше падналата през нощта вода, която се
бе превърнала в мъгливи ивици, понесени от утринния вятър.
Четиримата ездачи веднага пуснаха конете си в галоп, понеже всички имаха желание
час по-скоро да стигнат великата прерия, която изглежда не отстоеше на повече от
няколко мили.
Джон продължаваше да води, но вече на седлото зад него Минехаха я нямаше; тя бе
минала на коня на златотърсача, който също беше много як.
Ураганът торнадо бе нанесъл истински опустошения на равнината. Стотици растения
бяха повалени от бесния вятър или прекършени от гръмотевиците, които бяха
трещели през цялата нощ.
Откривайки широки пролуки сред дърветата, ездачите пуснаха конете си в такъв
кариер, че два часа по-късно стигнаха началото на огромната прерия. Джон спря
коня и след като постави ръка над очите си, за да се предпази от ярките слънчеви
лъчи, дълго оглежда хоризонта.
- Нищо ли няма? - попита Хари.
- Хм... - поклати глава съветникът. - Кой може да ми каже какво се крие под тези
треви? Задуши въздуха и продължи:
- Никаква миризма на пушек - рече, успокоен. - Значи наблизо няма голям бивак
или лагер, поне засега. А може би шайените да са още далеч, а арапахите да не са
преминали Соленото езеро. Отваряйте си очите, вглеждайте се във всяко нещо, и
най-незначителното. А сега, напред към Кампа, ако още съществува.
- Дали е бил разрушен? - попита Хари.
- Ще мога да ти отговоря тази вечер, ако не са ни скалпирали - отвърна
великанът. - В кариер, другари и дръжте готови пушките си.
Четирите коня се впуснаха веднага по това чудно море от зеленина и потънаха сред
сочна трева, смрадлика, салвия и опунцииджуджета, отрупани с лепкави смокини,
като оставяха след себе си полюшкваща се бразда, в която се сипеха като дъжд
семената на зрелите слънчогледи.
В небето кръжеха няколко едри соколи, но сред тревите не се забелязваше никакво
живо същество. Впрочем различими бяха само великанските бизони и дивите коне,
всичко друго оставаше скрито от високата трева.
От индианците все още нямаше никаква следа, за голяма изненада на съветника,
който очакваше някаква вълнуваща среща преди пристигането си в малката станция.
Те препускаха вече от няколко часа, когато острият поглед на гиганта забеляза
безброй черни точки в небето, които ту се събираха, ту се пръскаха на рояци.
- Аха, изглежда там долу има някаква леш. Изглежда са минали индианци.
- Соколи и ястреби урубу, нали? - попита Хари.
- Да не са оставили някой убит бизон? - попита Джордж.
Вместо да отговори, съветникът се обърна към златотърсача, който бе приковал очи
на север, сякаш от там трябваше да се зададат сиусите, начело с Яла.
- Какво ще кажете вие? - попита го.
- Казвам, че там има мъртъвци - отвърна Червен Облак.
- Хора ли?
- Предполагам.
- Дали снощи не е имало някакво сражение? - попита се съветникът. - Всичко е
възможно сега, когато е избухнала войната. Да идем да видим.
- Приятели, заредете карабините си и бъдете готови да ме следвате при моя пръв
сигнал.
Като забелязаха, че соколите и ястребите, които ненаситни кълвеха мършата, не
показват никакъв страх, четиримата ездачи се впуснаха и бързо откриха някаква
тъмна маса посред тревата. Почти в същия миг видяха много койоти да мяукат сред
тинтявите, в компанията на няколко черни вълци.
- Там ръфат човешко месо - каза Джон.
- Но какви са тия купчини? - попитаха двамата трапери.
 - Не отгатвате ли?
- Една кола, която индианците са нападнали, нали? - попита Хари.
- Да, и ограбена след като са избили пътниците.
- Ах, негодниците!
- Не им е за първи път.
Забавиха хода на конете, страхувайки се да не попаднат в някоя клопка и като
заобиколиха мястото, където се бе разразило сражението, забележимо по
изтъпканата трева, решително се устремиха напред.
Не бяха се излъгали. Посред прерията, до едно кално блато, изтърбушена и
обърната на една страна, лежеше една от ония стари пощенски коли, чиято отживяла
форма напомняше за миналия век: стил рококо, с издути страници, багажник, окачен
на задните ремъци, а отпред - дълга седалка за пощальона и малката му охрана.
Преди Съединените Щати да започнат строителството на железници, прекосяването на
териториите от Атлантика до Пасифика се извършвало само с коли. Множество
станции, разположени в напълно пустинни места, защитени от малки фортове, които
да ги отбраняват от индианците, били поставени на определени разстояния. Колите
спирали там да отдъхнат и да продължат, сред безброй и непрестанни опасности, за
да стигнат - ако това им се отдадело - до Сан Франциско в Калифорния. Специално
от Сент Луис, по това време - голям търговски център, потегляла кола всяка
седмица, която трябвало да прекоси цялата прерия с пътници и поща. Водачите
избирали грижливо сред надарените със смелост и яко телосложение, които обаче не
винаги успявали да спасят шестте си коне и хората, поставени под тяхна закрила.
- Нападната е пощата на Сент Луис - рече Джон, който пръв бе стигнал до колата -
Познавам я.
- Има ли умрели? - попитаха Хари и Джордж развълнувано. Съветникът изруга.
- Три уЗити коня и двама бели скалпирани. Ах, мръсни разбойници!
Метна се на седлото и си проправи път сред тревите, като държеше мустанга за
поводите. Другите го последваха, а ястребите шумно протестираха, издигайки се
във въздуха.
До изтърбушения пощенски чувал с разпиляни наоколо му купчини писма, лежеше
човек, облечен като каубой, с коси вече изтръгнати от индианците и изръфано от
вълците лице, което го правеше неузнаваем. В дясната си ръка, сгърчена в
предсмъртен гърч, стискаше все още двуцевен пистолет. Извън отнетия му скалп, бе
получил много удари с копие в гърдите и обилно стеклата се кръв бе стигнала чак
в кожените му ботуши.
- Как са го подредили! - възкликна Джон, който макар свикнал на грозни изненади,
изглеждаше силно разстроен. - И да не бяха го скалпирали, пак нямаше да надживее
раните си - добави.
- Това са копия на шайени.
- Кога ли е извършено нападението над пощенската кола?
- попита Хари.
- Не по-късно от снощи, може би преди да задуха ураганът торнадо... Не виждаш
ли, че кръвта на този нещастник е отскоро съсирена?
- Кой ли ще е той?
- Кой може да каже!
- Казваш, че си видял още един.
- Да, там сред конете, пред обърнатата кола - отговори съветникът. - Да идем да
видим, приятели.
Заобиколиха колата и видяха проснат между убитите коне с копия и томахавки, друг
човек с гигантски ръст, облечен в зелената униформа с червени галони на
пощальоните. И на този нещастник скалпа беше отскубнат и сега черепът му
представляваше ужасна, кървяща рана, но вълците не бяха имали време да
обезобразят лицето му. Може би гъстата, червеникава брада, която стигаше почти
до очите му, вдъхваше страх у зверовете, които не бяха посмели да го доближа. Но
по-късно и това щеше да стане. Пощальонът, подобно на своя другар, бе получил
много удари с копие, а една томахавка бе откъснала изцяло едната му ръка. Като
видя този нещастен човек, Джон Максим не можа да възпре своя гневен вик.
- Това е Пат, пощальонът на Сент Луис!... Ох, нещастник!
Тариала му беше казал, че рано или късно ще му отмъсти...
- Познаваш ли го? - попитаха двамата трапера, изненадани.
- Беше най-добрият и смел пощальон, с какъвто са могли да разполагат пощите -
отвърна съветникът. - Много пъти съм ескортирал колата му чак до границите на
Утах.
- Бедният човек!
- Какво да се прави, Хари, тези смелчаци загиват рано или късно все така.
Скалповете им украсяват бойните щитове на червенокожите. Сега косите на Пат
сигурно висят на щита на онова куче Тариала.
- Кой е той?
Вместо да отговори, Джон се обърна към златотърсача. чийто поглед бе закован
властно върху момичето, което сякаш правеше усилие за да прикрие радостта си от
гледката на скалпираните мъже, и го попита:
- Ще продължите ли, ако зависи от вас?
- Не веднага - отвърна Червен Облак.
- Това е нападение на шайени, нали?
- Сигурно, защото само те, макар да имат огнестрелно оръжие, все още употребяват
копието.
- Въртят ли се наоколо?        ... -
- Вероятно, затова ви съветвам да спрете тук, вместо да продължавате за Кампа.
Нека почакаме докато някой стълб от дим издаде местонахождението им.
- Дали няма да се върнат отново тук? - попита Джордж.
- От тук няма какво повече да вземат - рече Джон. - Всичко е било отнесено, и
най-вече скалповете, истинска съблазън за индианците.
- А може би ще се опитат да нападнат Кампа - обади се Хари.
- Може би, но аз приемам съвета на златотърсача да бивакуваме засега тук, поне
докато научим нещо за шайените, които действуват из тези места.
Пуснаха конете да почиват сред високите треви, които ги скриваха изцяло, свалиха
им юздите, за да могат да пасат, после влязоха в пощенската кола да видят
пощадено ли е нещо от ужасните червенокожи. Всичко бе отмъкнато, освен писмата,
които не можеха да им послужат за нищо.
- Имаме още един мечи бут - рече Джордж, на когото никога не липсваше апетит.
- Можеш да го изядеш и суров - каза Джон. - Огънят ще ни издаде, а мен никак не
ми се иска шайените да се върнат, за да свалят и моя скалп. На, ето тук един
сухар, който индианците са забравили. Искаш ли го?
Червен Облак излезе напред и протегна косматата си, като на маймуна ръка, сякаш
искаше да му грабне сухара.
- Първо на момичето, ние сме мъже - рече той.
- Прав е - каза Хари, докато съветникът го гледаше малко накриво.
Джон го хвърли на Минехаха, която го хвана във въздуха и изтича в пощенската
кола, да го изяде на спокойствие.
- Остана гладен, приятелю, по вина на това роднинско момиче на ония ловци на
скалпове - каза великанът на Джордж. Траперът вдигна рамене и се засмя.
- На мен този сухар нямаше да стигне и за единия ми зъб, нека хапне поне
момичето.
Междувременно Хари на два пъти обиколи околните гъсталаци, хвърляйки тревожни
погледи към хоризонта. Червен Облак го бе последвал със смръщено чело, без да
отрони дума. Изглеждаше недоволен. Ако нападателите на пощенската кола бяха
бойците на Лява Ръка, тоест арапахите които трябваше да дойдат откъм Соленото
езеро, не би бил неспокоен.
- Нищо ли? - попита съветникът при завръщането на трапера.
-        Не, Джон.
-        Никакъв ли стълб от дим?
-        Никакъв.
- И все пак нещо в прерията гори.
- Що за нос имаш?
- Драги мой, може да се каже, че съм роден в прерията, а и доста години вече
тежат на раменете ми.
- Но не се забелязва никакъв димен стълб.
- Ех... ще почакаме - рече съветникът. - Ако подушим огъня ще се върнем към
гористата равнина и ще се откажем от Кампа.
Вече се страхувам, че тази станция е била посетена от шайените.
Ах, нещастни Пат! Трябваше да отнесеш там пощата... Онова куче Тариала спази
обещанието си,
- Вече втори път произнасяш това име, което явно принадлежи на някакъв индианец.
Тариала трябва да означава, ако не се лъжа, Летяща Стрела.
- Вярно е, Хари.
- Тъй като сега не можем да потеглим и ще трябва да останем на едно място
часове, можеш да разказваш. Ще убием времето.
- Прав си, братко - каза Джордж. - В беда сме.
- Кой е на пост?
- Златотърсачът.
- Той също има добро обоняние и зрение, защото както изглежда във вените му тече
девет части индианска кръв и една само бяла.
Седна върху един от умрелите коне, бавно напълни огромната си лула, после,
докато двамата трапери се изтягаха върху тревата, каза:
- Чудно ми е, че вие, стари трапери, досега не сте срещали по време на вашите
скитосвания този нещастен Пат. Беше най-известният и уважаван куриер, както в
Сент Луис, така и в Калифорния. Както ви казах, беше извършил щастливо не знам
колко пътувания, не без престрелки с индианците, които от своя страна не му
даваха покой. Една вечер нещастният Пат стигнал до малката станция Тарант,
където го чакал конски впряг за смяна. В кръчмата срещнал един ирландски
земеделец, придружен от дъщеря си, едно шестнадесетгодишно момиче, което
изглеждало доста уплашено. Той бил заселник, добър човек, обработил голяма площ
от прерията, където си построил красива ферма и работите тръгнали на добре,
когато се явили индианците, водени от един вожд наречен Тариала, сиреч Летяща
Стрела. Идвали да разменят кожи срещу куршуми, барут и ракия, както това ставало
във всички ферми между индианци и заселници, жадни за печалби. И всичко щяло да
мине бездруго добре, още повече по това време индианците не били във война с
белите, ако не било влюбчивото сърце на Летяща Стрела. Едва-що зърнал дъщерята
на фермера, той лудо се влюбил в нея и имал дързостта да я поиска веднага за
жена, заплашвайки в противен случай, че ще си отмъсти жестоко. Отговорът на
бащата бил един ритник в задника на кандидата за женитба, който се претърколил
няколко пъти. Тариала не казал нищо. Продал си кожите, получил барут и ракия, но
преди да си тръгне, казал на висок глас със страшен поглед впит във фермера: "Ще
се видим по-скоро, отколкото би очаквал, бледолики." Известно време индианците
не се появили. Вече фермерът почнал да се успокоява, когато една нощ всичките му
овни били изклани, друга - всичкото му жито отъпкано, а накрая една част от
чифлика му пламнала. Лесно било да се разбере кои са авторите на тези
безчинства, защото фермерът често намирал, окачен на някое дърво, сноп стрели,
привързани със змийска кожа - знака за обявяване на война от страна на
червенокожите. Страхувайки се, че рано или късно Тариала ще открадне дъщеря му,
той зарязал фермата, опожарил каквото било останало в нея и щом пощенската кола
от Сент Луис дошла, качил се на нея с момичето. Но Тариала, който следял
бягството на фермера и за щастие нямал в този момент под ръка някой от хората
си, излял гнева си върху Пат: "Ти, Пат, ми отнемаш жената, която трябваше да
стане моя съпруга, но ти и друг път ще прекосиш прерията и тогава в замяна ще
взема скалпа ти." Навикнал на заплахи, храбрият куриер дори не го удостоил с
отговор. Завел фермера и дъщеря му в Сан Франциско и подновил опасните си
маршрути, разнасяйки пощата из прерията. Но Тариала не забравил заканата си.
Бесен от загубата на момичето бил се заклел да не пожали куриера, който на
няколко пъти трябвало да отбива нападенията на шайените, доскоро доброжелателно
настроени към него. Както виждаш, Летящата Стрела удържа на думата си и ето пред
нас доказателството. Обзалагам се на лулата си, която ми е по-скъпа от
карабината, че в този час скалпът на бедния Пат украсява щита на Летяща Стрела.
- Дали и нас не ни чака същата участ? - попита Джордж.
- Да се надяваме, че не - отговори Джон и се надигна да огледа хоризонта.
Едва-що бе поставил ръка на челото си, за да се предпази от силното слънце,
когато от гърдите му се изтръгна вик:
- Дим!
Всички наскачаха. На юг, далеч от тях, дебел сив стълб се издигаше право нагоре,
образувайки нещо като чадър.
- Това не ще да е индиански лагер - рече Джон. - По-скоро там гори голяма ферма
или някоя станция...
- Я, да не би да е Кампа! Какво ще кажете, златотърсачо!
- Може би - отвърна сухо Червен Облак, едва повдигайки Рамене. - Когато
индианците тръгнат по бойната пътека, те не спят.
- За съжаление - каза съветникът, като хапеше устните си и почукваше земята с
приклада на карабината си.
- Какво ще правим, Джон - попита Хари. - Трябва ли да се откажем от последната
кола на Кампа?
- Все още ми се струва, че индианците не са нападнали тази станция.
- Но нали гори!... Този дим не е от лагерен огън.
- Може да са го запалили жителите преди да свият към Соленото езеро, отправили
се към границите на Калифорния и Мексико.
- Значи не се отказваш от плана си да стигнем до Кампа?
- Не - отвърна решително съветникът. - Да става каквото ще, но ще ида да видя
какво се е случило в тази станция, която поради близостта си, спадаше към
охранителния район на доброволците на полковника. А ако намерим компания,
толкова по-добре за нас, сега когато знаем, че шайените кръстосват прерията.
Хайде, другари, на седлата. Преди слънцето да залезе ще узнаем опожарена ли е
Кампа.
Уверени, че и този път са убегнали от страшните томахавки и копия на шайените,
ездачите се метнаха на седлата и след последно оглеждане на хоризонта се
отправиха на юг, цепейки устремено безкрайния океан от зеленина.
Стълбът от дим все още се виждаше и им служеше като фар. Нещо голямо гореше
посред прерията, защото пушекът, който се събираше в чистото небе, растеше и не
помръдваше.
Понеже в тази посока се намираше единствено Кампа, значи именно тази малка
станция сега догаряше в пожара.
В онази епоха емиграцията на белите била още съвсем слаба поради непрестанните
враждебни действия на индианците, а селищата били разположени на огромни
разстояния. Тъй като всички имали нужда от защитата на един малък форт с
малоброен гарнизон, правителството не могло да осигури охрана на всички, които
имали желание да се заселят.
По стар навик, Джон, яздеше начело на малкия отряд, от време на време спираше
рязко, за да огледа внимателно високата трева, да не би там да се крият убийците
на куриера от Сент Луис, нещастният Пат и неговият другар. Особено внимание
обръщаше на дивите животни, които от време на време се показваха там, където
тревата беше по-ниска или около малките блата, наречени очи на прерията, понеже
по техния стремителен бяг съдеше за местонахождението на индианци.
Но едно откритие го успокои напълно. Бе изминал, все начело на другарите си,
половин миля, и вече стълбът от дим почваше Да чезне, когато видя да префучава
като ураган стадо диви коне. Бяха около четиридесет и принадлежаха всички на
една порода, зндалузската, която тук е най-разпространена. Конете от тази поРода
са дребни, яки и неимоверно издръжливи, внесени от първите
конквистадори на Мексико и по-късно от Ернандо ди Лото, който ги заселил по
бреговете на Мисисипи. Но в прерията се намират и табуни с коне, английска
порода, дошли от изток, размножили се необикновенно бързо въпреки безмилостния
лов, на който са подложени от индианците, техни най-големи врагове. Там където
те се срещат е трудно да се открият наблизо индианци, така че Джон спокойно
можеше да продължи пътя си на юг, защото точно от тази посока се бяха задали
тези великолепни животни.
- Сега се чувствувам сигурен - рече той на Хари, който се любуваше на
прекрасната им козина и дълги гриви. - Пред нас явно няма шайени. Мустангът
усеща отдалеч червенокожия и го отбягва като чума.
- Като че ли идват от Кампа - рече траперът.
- Пожарът ги е уплашил и те са поели на север.
- Жалко, че нямаме време да хванем няколко.
- Ще имаме случай, приятелю. Засега да мислим за скалповете си, а не за гривите
на мустангите. Ето... димът изчезна напълно, Не чуваш ли никакъв пушечен
изстрел?
- Не, Джон.
- А вие?
- Никакъв - отвърнаха в един глас Джордж и златотърсачът.
- Тогава всичко е наред.
Сякаш да го опровергаят, четирите коне, които вървяха в равен тръс, изведнъж
направиха голям скок, за да избегнат някакво препятствие, скрито сред високите
треви. Ако всички не бяха опитни ездачи, готови на всякакви изненади, и ако
малката индианка, пъргава като маймуна, не беше се вкопчила веднага за баща си,
всички щяха да бъдат изхвърлени от седлата.
- Хей, Джон!... - викна Хари и зареди бързо пушката си. Съветникът отговори с
една ругатня.
- Какво значи това, засада? - попита пак траперът.
- Обтегнали са примки под тревата - отвърна великанът,
възпирайки коня си.
- Кой? - попита Джордж.
- Кой друг, ако не шайените? Заредете пушките и не мърдайте!
Сякаш разбрали намеренията на господарите си, конете изведнаж спряха в една
линия, без да цвилят.
- И сега какво, Джон? - подхвана Хари, докато великанът
разтваряше тревите с цевта на карабината си.        ;
- Тук са готвили клопка - отвърна Джон.
- За нас или за пощенската кола?
- Предполагам за пощенската кола.
- Дали има примки? - Вероятно.
- И все пак дивите коне, които преминаха от тук, галопираха в тази посока.
- И скачаха нависоко - отвърна златотърсачът.
- Пуснете конете ходом - рече Джон. - Не искам да си чупят краката точно сега.
Я...
В този момент в далечината се чу грохот, след който бързо се появи гъст стълб
черен дим откъм Кампа.
- Изглежда е хвръкнал във въздуха някой склад с боеприпаси - рече Хари. - Драги
Джон, май че този път станцията наистина е станала на пух и прах.
- Може би - отвърна съветникът с навъсено чело.
- Ще продължим ли?
- Да.
- Значи отиваме да видим дали шайените са по-красиви или по-грозни от сиусите,
защото съм сигурен, че скоро ще ги срещнем.
- Мълчи и внимавай да не се препънеш в друга примка.
Този нов стълб от дим бързо се разпръсна - явен знак, че произхожда от
възпламеняването на бъчви с муниции, а не от пожар. Джон притежаваше не по-лошо
чувство за ориентиране от червенокожите, които подобно на пощенските гълъби не
чувствуват нужда от компас, затова бе повече от сигурен, че води хората си към
станцията.
Слънцето бързо залязваше и здрачът се зададе от запад. Нощните птици, бог знае
къде изпокрили се през деня - може би в хралупите на дивите кучета, както
твърдят индианците - се надигнаха отвсякъде, пляскаха с криле и пулеха грозните
си, фосфоресциращи очи. Още няколко минути и тъмнината трябваше да покрие
напълно безкрайната равнина, но Кампа, очакваната станция от съветника, още не
се появяваше.
- Пришпорете! - викна, - няма да нощувам на открито заедно с шайените.
Изминаха в галоп още няколко мили, с карабини готови за стрелба, очаквайки всеки
момент някоя от онези страшни изненади, които завършват почти винаги със
загубата на скалпове или на живота, когато видяха да преминават половин дузина
от ония огромни коли, които тук наричат фургони, теглени от четири или шест
коня, покрити с големи платнища. Пионерите използуват тези коли за пътуванията
си през прерията, били те заселници, тръгнали да основат чифлици, или
златотърсачи, дошли да опитат Щастието си в Калифорния.
- Заселници! - викна Джон. - Къде ли бягат? Щом зърнаха четиримата ездачи,
водачите на колите спряха и извикаха:
- Кой е там?
Бяха петнадесет-двадесет души, някои от тях заселници, другите доброволци от
границите. Под чергилата се показваха лица на жени и деца.
- Приятели!... - отвърна веднага Джон щом видя мъжете бързо да застават пред
колите с насочени карабини. - Аз съм съветникът на полковник Девандел.
- На полковник Девандел! - пригласи нечий глас.
Пъргав старец, с почти бяла брада, който носеше униформата на доброволците със
сержантски пагон на ръкавите, се откъсна от групата на заселниците и се насочи
към четиримата ездачи.
- От къде идвате? - попита.
- От Ларамските планини - отвърна Джон.
- И вие ли сте бегълци?
- Какво искате да кажете?
- Не знаете ли, че сиусите са разбили напълно полковника?
- Кога?! - попитаха в един глас Джон, Хари и Джордж и тревога блясна в очите им,
докато в същото време една зла усмивка накъдри устните на Червен Облак и
Минехаха.
- Вчера сутринта, преди изгрев - отвърна сержантът.
- Ние напуснахме лагера двадесет и четири часа по-рано, за да изпълним едно
поръчение на полковника - каза съветникът. - От кого научихте, че опълчението е
било разбито?
- От един доброволец, който тази сутрин мина през Кампа, за да отнесе новини в
Сент Луис. Струва ми се беше единственият оцелял.
- Тогава полковникът..
- Нищо не знам.
Джон погледна уплашено двамата трапери, които изглеждаха сломени.
- Чухте ли, приятели? - попита с развълнуван глас.
- Да, за жалост - отвърна Хари.
- Ударът е нанесла онази ужасна Яла. Знаела е, че полковникът командва
опълчението. Какво ли е сторила с този нещастник? Жив ли го е хванала? Ох... бих
предпочел да знам, че е умрял на чело на своите храбреци!
- Хора с неговата закалка обикновено не се оставят да бъдат скалпирани живи -
рече сержантът, - нито се предават. Сигурно е умрял.
Червен Облак и момичето си размениха поглед, но не отрониха дума.
- От къде идвате? - попита най-после Джон сержанта.
- От Кампа. Подпалих станцията и сега се опитвам да спася малкия гарнизон и
семействата на заселниците, като ги отведа към Калифорния. Шайените вече
наближаваха, а пътят на сиусите бе отворен. Какво можеше да направя? Да чакам
смъртта? Предпочитам да отстъпя, макар да знам, че рано или късно ще се срещна с
отредите на арапахите, които ще дойдат откъм Соленото езеро.
- Струва ми се, че сте постъпили добре - каза Джон. -
Колко души сте всичко?
- Двадесет и седем, заедно с жените и децата.
- И още четири прави тридесет и един, все здрави бойци. Сержант, ако приемете,
ще тръгнем с вас. Смятахме да ескортираме последната кола от Кампа.
- Ние я изгорихме, защото не можеше да побере всички ни
- отвърна старият войник.
- А сигурен ли сте, че доброволците на полковник Девандел, които трябваше да
защитават Прохода на смъртта, са избити до един?
- Да
Странно, но по обгорелите скули на съветника се стекоха две сълзи.
- Ех... - рече накрая великанът, разтърсвайки рамене, - такъв е животът в
прерията. Но както става винаги, макар и късно, ще отмъстим на тия проклети
червенокожи.
- Господа - каза сержантът след кратък разговор с някои от заселниците, - ако
искате да се възползувате и тръгнете с нас, ще се радваме и ще разчитаме на
вашата смелост и на вашите карабини.
- Ще тръгнем с вас - отвърна Джон. - И ние ще свием към Соленото езеро, така ще
си правим компания, ако индианците ни дадат време за това.
- Бъдете добре дошли.
Сержантът нададе гърлен звук и шестте тежки фургона, натоварени с покъщнина,
която тия нещастници бяха помъкнали преди да запалят станцията, се задвижиха и
заскърцаха с разнебитените си колела. Четиримата ездачи застанаха отзад заедно
със сержанта. Червен Облак почна да изостава, за да може да говори
необезпокояван с дъщеря си.
- Чу ли, Минехаха? - попита той момичето, свито зад него на мустанга, който по
височина съперничеше на този на съветника.
- Да, татко - отвърна малката пепелянка.
- Винаги съм казвал, че майка ти е много отмъстителна.
- Да не би да смяташ, че е постъпила зле като е отмъстила за Нощна Птица?
Подигравателна усмивка нагъна тесните устни на някогашния
вожд на Гарваните.
- За майка ти онова момче струваше по-малко от лулата ми
- рече след малко. - Ти не познаваш майка си.
- Знам, че всички сиуси й се възхищават и я уважават - рече Минехаха с гневен
глас.
Червен Облак се обърна към момичето. Луната, която тогава
ярко изгряваше над прерията, показа двете огнени очи и дивото, сгърчено лице на
индианеца.
- Във вените ти тече кръвта на майка ти, но ми се струва, че един ден ще станеш
по-лоша от нея - рече той.
- Да не би да не съм твоя дъщеря? - попита Минехаха с глух глас.
- Разбира се, ти си дъщеря на Червен Облак и тежко му, който дръзне да отрече
това.
- Какво искаш да кажеш?
Индианецът разтърси рамене, погали гривата на коня, който показваше нетърпение,
че трябва да се влачи след фургоните, после попита:
- Каза ми, че си го убила, нали?
- Кого?
- Полковника или по-точно първия съпруг на майка ти и баща на Нощна Птица.
- Надявам се.
- Това добре, повече да не говорим за този бледолик. Така или иначе е загинал,
Яла също го мразеше много, за да го пощади.
- А ние какво ще правим, сега когато майка ми е слязла в равнината, начело на
сиусите?
- Жена ми - поправи я Червен Облак с подигравателна
усмивка.
- Но и моя майка - отвърна Минехаха с властен глас.
- Продължи - каза Червен Облак.
- Питам те какво ще правим.
- Ще идем да намерим Лява Ръка, великият вожд на арапахите и после да нападнем
асиендата в Сан Фелипе.
- А защо не оставим тези бледолики, за да настигнем майка ми? По-късно ще ги
намерим и ще ги скалпираме.
- Жена ми може да е още много далеч, затова предпочитам да намеря Лява Ръка.
- Хоуг!... А ако това не ми харесва? - попита момичето ядовито. - При майка си
ще се чувствувам по-сигурна, отколкото при баща ми.
- Минехаха - каза с глух глас. - Луната блести, но койотите и черните вълци
тичат, скрити във високата трева на прерията, готови да се нахвърлят на първата
жертва, която им попадне. Ако не ми беше дъщеря, в този миг щях да те хвърля в
зиналите им уста. Червен Облак струва колкото майка ти, помни това, макар във
вените му да не тече кръвта на сиусите, а на Гарваните - народ, който струва,
колкото твоя. И внимавай, защото тук командвам аз! И както виждаш, всички които
те заобикалят са врагове на твоята раса. Само като им кажа, че си забила ножа си
в полковника, няма да има за теб пощада, макар да си още девойка. Тишина, така
нарежда Червен Облак, твоят баща!
През цялата нощ керванът вървя през прерията по посока на Сиера Ескалада,
избягвайки да се движи в низината на Ямпа, приток на река Колорадо, посещаван
често от индиански ловци. Сред планините бегълците се надяваха да убегнат не
само на шайените, но и на сиусите, а в случай, че бъдат нападнати - да се
защитават с по-големи изгледи на победа. Но слънцето завари керванът още в
прерията. Зеленеещите се клонове на Ескалада бяха още много далеч, за да могат
преуморените коне да закарат фургоните поне
до гористите подножия.
След внимателен оглед бе очертано мястото за лагера около едно око, тоест около
едно блато, по чийто брегове растяха ядивни растения, като киселец, цъфнал в
бели цветове, и кактуси във формата на кошери с остри бодили. Шестте фургона
бяха разположени на кръст, големите платнища бяха повдигнати, за да влезе въздух
и светлина за жените и децата, а конете разпрегнати и разседлани, за да пасат на
воля гъстата и сочна трева.
Докато мъжете скубеха наоколо сухите растения, за да не пламнат когато запалят
огньовете, а жените приготовляваха закуската от питки с царевично брашно, поляти
с меча мас и големи парчета пържена сланина, Джон и Хари се отдалечиха няколко
мили на север, за да се уверят, че в тази посока няма сиуси. За шайените не се
тревожеха, нито за арапахите, които трябваше да се покажат, едните от изток, а
другите от запад.
- Ако сиусите са победили доброволците на полковника, сега са поели пътя към
планините - каза съветникът.
Вече се готвеха да се върнат в лагера, отчасти успокоени, когато Хари, който
яздеше начело, спря рязко и насочи мустанга си към някаква белезникава ивица,
която се бе появила неочаквано между високата трева, простираща се по посока на
Ямпа.
- Хей, Джон, виждаш ли ги? - попита.
- Я! - възкликна съветникът. - Стадо бизони!
- Да, отиват на север, а в този сезон би трябвало да се движат на юг - рече
Хари. - Не намираш ли това странно?
Съветникът остана мълчалив, дълбоко впечатлен от забележката на младия трапер.
Той знаеше, като ловец, че едрите тревопасни предприемат два пъти в годината
дълги миграции - на юг през студения сезон и на север по време на големите
горещини, които изсушават