Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Емилио Салгари
Последните флибустиери

1. Страшният кръчмар
- Ко... ко... ко... Какво е това, за всички гръмотевици и бури на Бискайско
море? Ко... ко... Знам, че папагалите се наричат Коко, но мисля, че този, който
ми е написал писмото, не е птица с пъстри пера!... По-добре да извикам жена си.
Кой знае дали тя няма да разгадае тези драсканици... Панкита!...
Иззад дългия тезгях от акажу, където изплакваше чаши, се подаде красиво
облечена, силна, около тридесет и пет годишна тъмнокоса жена с бадемовидни очи
като на андалуските.
- Какво искаш, Пепито? - попита тя.
- По дяволите Пепито!... Аз съм дои Барехо, а не някакъв Пепито! Кога най-сетне,
жено, ще запомниш, че съм гасконски благородник?
- Името Пепито е по-нежно, съпруже мой.
- Остави го в Севиля.
Човекът, който говореше, беше висок и слаб като върлина, с увиснали прошарени
мустаци и с енергични черти на лицето. Застанал прав до една маса, около която
бяха насядали половин дузина метиси, допиващи големите си чаши с мескал*, той се
взираше в парче хартия.
- Чети ти, Панкита - каза, като подаде листа на жена си. - В Гаскония не пишат
така, за всички гръмотевици на Бискайско море! Кръчмарката взе писмото и го
разгледа.
- "Карамба"!... - възкликна тя. - Не разбирам нищо.
- Всички кастилци ли сте магарета!... - извика кръчмарят.
- Кой донесе това писмо?
- Едно индианче, но не ми се Стори да е от управлението на пощите.
- Ей!... Дон Барехо!... - извика Панкита, като хвърли към мъжа си огнен поглед.
- Да не би да става въпрос за среща с някоя чужденка? Запомни, че кастилките
винаги носят кама в пазвите си.
- Никога не съм виждал твоята - отвърна със смях кръчмарят.
- Но бих могла да я сложа.
- Значи все още има време, а дотогава ще можем да разчетем тези проклети
драсканици.
В този момент вратата на кръчмата се отвори и влезе човек, загърнат в широка
мантия.
--
* Мескал - мексиканско растение. От сока му се прави силна напитка. Б. пр.

от която се стичаше вода, защото над Панама вилнееше страшна буря.
Човекът се запъти към една от масите, разтвори пелерината си, под която се
показа богата дреха от фина тъкан със златни копчета и закопчалки, свали шапката
си и като удари силно с юмрук по масата, извика:
- Ей ти, проклет кръчмарю, тук не давате ли на благородниците да пият?
Кръчмарят погледна свирепо благородника и отвърна грубо:
- Викате ли ме?...
- Да, проклет кръчмарю - отговори новодошлият. - Когато един благородник влиза в
кръчма, стопанинът трябва да го посрещне и попита какво желае.
- Е, господине - отвърна кръчмарят, като зае предишната поза. - Струва ми се, че
си позволявате да повишавате глас в моя дом малко повече, отколкото е редно.
- Вашият дом ли?...
- Гръм и мълнии!... Да не би вие да плащате наема, благороднико?
- Кръчмата е обществен дом.
- Дявол да го вземе! - извика кръчмарят.
- Ей, добри човече, струва ми се, че сега вие повишавате глас!
- Мълнии от Бискай!... Собственик на кръчмата съм аз!...
- Прекрасно.
- А освен това съм и гасконец!...
- А пък аз съм от Долна Лоара.
Тези думи бяха достатъчни, за да укротят разгневения кръчмар, който заговори
по-спокойно.
- Вие сте френски благородник?... Но защо не ми казахте това по-рано?
- Но вие не ме оставихте дори да говоря!
- Какво желаете, господине?
- От най-хубавото вино: херес, аликанте или порто, стига само да е добро.
Гостилничарят се обърна важно към жена си:
- Разбра ли как умеят да пият французите от велика Франция? Донеси на господина
от най-отлежалото вино. Струва ми се, че има няколко бутилки бордо.
- Да, Пепито.
- Е, стига с това Пепито. Аз съм гасконец, а не тореадор от Севиля. Запомни го!
Той издърпа писмото от ръцете й и отново се взря в него.
Може би тъкмо разгадаваше още една дума, когато вратата на кръчмата се отвори и
вътре нахълта още един посетител. Както и първия и този беше загърнат в широка,
просмукана с вода пелерина. Имаше вид на четиридесетгодишен, макар мустаците му
да бяха сиви, а лицето силно загоряло. Подобно на французина, той седна и с
такава сила удари по масата, че за малко да я строши напълно.
При този шум кръчмарят погледна свирепо нахалника.
- Гръм и мълнии... - извика. - Да не би днес да има нашествие на сърдити кучета!
- Приближи се до новия посетител и като го изгледа от главата до петите, го
попита: - Кой сте вие?
- Говори по-малко, кръчмарю на дявола, и ми донеси нещо за пиене. Умирам от
жажда и страшно бързам.
- Аз пък не.
- Ей, кръчмарю от ада! - извика непознатият, като отново удари с юмрук по
масата. - Ще дрънкаш ли още? Ще ми донесеш ли една бутилка, да или не?
- Не! - отвърна кръчмарят.
Френският благородник избухна в смях, който още повече разгневи войнствения
кръчмар.
- Гръм и мълнии!... - извика. - Но за кого ме вземате? Знаете ли, че аз съм
гасконец?
Вторият посетител засука мустаците си, облакъти се на масата и го погледна
насмешливо.
- Колко са смешни тези гасконци! - каза.
Дон Барехо, собственик на кръчмата "Ел Торо"*, дребен гасконски благородник,
избухна като бомба.
- Да ме наричаш смешник!... И искаш да пиеш от виното ми?... Аз ще си наточа от
твоята бъчва! Панкита! Сабята ми!
Вторият посетител отново избухна в смях, по-бурен от предишния, който разяри
кръчмаря.
- Сигурно искаш да те убия - извика дон Барехо.
- Ставаш все по-смешен, приятелю.
- Е, стига толкова, пор Диос**! Върви си, или ще те убия като бясно куче.
Панкита, донеси ми сабята.
- Жена ти сякаш никак не бърза да види кръвта ми - изрече непознатият, като
гледаше втренчено кръчмаря; после, като се обърна към първия посетител, попита:
- Не ви ли се струва, господине, че си е все същият този бесен гасконец? Дори и
женитбата не го е променила.
Тези думи бяха произнесени малко по-различно от останалите. Дон Барехо,
впечатлен от акцента, постоя известно време колебливо, после се хвърли към
новодошлия и го притисна силно в прегръдките си, като викаше:
- Гръм и мълнии!... Баскът Мендоса! Дясната ръка на сина на Червения корсар!
- Толкова ли време ти трябваше, за да ме познаеш? - отвърна бискаецът като на
свой ред го прегърна.
- Минаха шест години, скъпи приятелю.
--
* Бикът (исп.) Б. пр.
** За бога (исп.) Б. пр.
*** Бискай - една от баските провинции на Испания с център Билбао. Б. пр.

- Но ти си все същият. За малко да ми разпориш корема с прословутата си сабя.
- Гръм и мълнии!... Но ти ме накара да изляза от кожата си.
- Направих го нарочно, за да проверя дали моят гасконец е все още гасконец.
- Хитрец такъв... Съмняваше ли се? - извика дон Барехо и отново го прегърна. -
Но какво правиш тук? Откъде идваш? Кой добър вятър те довея в кръчмата "Ел
Торо"?
- Не бързай толкова, скъпи приятелю - отвърна баскът. После, като му посочи
френския благородник от Долна Доара, попита: - А онзи господин там, познаваш ли
го?
Дон Барехо погледна към господина. После неочаквано се втурна към масата с
протегнати ръце, викайки:
- Гръм и мълнии!... Господин Бутафуоко!
Известният буканиер на маркиза ди Монтелимар се надигна с усмивка и сърдечно
стисна протегнатите към него ръце.
- Значи остаряваме, дон Барехо, щом не можем да познаем приятелите си?
- Това е от брачния живот - каза Мендоса, като се разсмя. Но храбрият гасконец
изобщо не го чу, тъй като се бе втурнал към тезгяха, викайки с пълно гърло:
- Панкита! Панкита! Донеси от избата най-хубавото вино и остави на мира сабята.
- После се върна към масата и попита: - Но защо сте отново тук след толкова
години? Как е граф Вентимилия? А маркиза ди Монтелимар? Откъде изникнахте? Сан
доминго е доста далеч от Панама?
- Тихо - каза Мендоса, като кимна към метисите.
- Какво? - попита гасконецът.
- Може ли да ги отпратиш?- Ако не си отидат с добро, ще ги изгоня с ритници -
закани се страшният кръчмар.
Той се запъти към масата, където метисите пиеха спокойно, и като им показа
вратата, рече:
- Жена ми е зле и има нужда от почивка. Тръгвайте си веднага, без да плащате.
Черпя ви с мескала, който изпихте.
Метисите се спогледаха изненадани, но станаха и си тръгнаха, без да протестират,
макар навън дъждът да продължаваше да се лее.
- Жено - каза дон Барехо, - имам високата чест да ти представя господин
Бутафуоко, един истински френски благородник, и този стар приятел Мендоса,
когото вече познаваш. Можеш да ги прегърнеш. Не ревнувам от тях. Панкита остави
панера и залепи четири звучни целувки по бузите на приятелите на съпруга си.
- А сега, жено, затвори и залости вратата добави кръчмарят. - Днес повече няма
да приемаме никого, защото имаме празник в къщи.
- Да, Пепито.
Междувременно Мендоса бе погледнал към вратата.
- Пиявицата... - каза, като се обърна към Бутафуоко. - Панкита, не затваряйте
вратата, чакаме още един приятел.
- Кой е той? - попита дон Барехо.
- Все още не знаем, но по начина, по който изопачава думите, мисля, че е
фламандец. Откакто сме пристигнали в Панама, този тайнствен човек се е залепил
за нас и ни следва навсякъде.
- Струва ми се, че е шпионин - каза Бутафуоко.
- Мислиш ли, че ще дойде тук?
- Разбира се, приятелю. Дон Барехо се приближи до вратата.
Точно в този момент тайнственият човек застана на прага на кръчмата и погледна
вътре.
- Ето го - каза Бутафуоко.
Загадъчният човек, от когото се стичаше вода, направи няколко крачки напред,
свали меката си филцова шапка, украсена със старо перо, и каза:
- Допър фечер, господа, аз търсих фас цяла сутрин. Беше мъж между тридесетте и
четиридесетте, слаб като гасконеца, с изключително бяла кожа, руси, почти бели
коси и небесносини очи. Видът му като цяло предизвикваше отвращение, макар да
беше може би честен човек.
Мендоса и Бутафуоко отговориха на поздрава му и първият побърза да каже:
- Извинете, господине, че не ни намерихте в обичайния хотел. Дъждът ни изненада
по пътя и се подслонихме тук, където кръчмарката е много мила, кръчмарят -
порядъчен човек, а виното превъзходно.
- Фие позфолявате на мен да фи прафя компания?
- С голямо удоволствие - отвърна Бутафуоко.
Дон Барехо се бе втренчил в подозрителния тип, но любопитството му сякаш не се
понрави на фламандеца. защото, като се обърна внезапно към гасконеца, той го
попита засегнато:
- Фие искате ли нещо от мен?
- Съвсем не - отговори веднага дон Барехо. - Очаквах вашите много желани
заповеди.
- Нямам запофеди да дафам на фас, разбрахте ли? Ще пия с приятелите.
- Но, разбира се, пийте, господине - добави гасконецът. Загадъчният човек
изпразни чашата, после цъкна с език.
- "Пфифер'1! Никога не пил толкофа хубафо фино. Ах!
- О - извика Мендоса, като отново му напълни чашата. - Пийте, пийте, господин
Пфифер.
- Какфо Пфифер? - попита фламандецът.
- Не се ли казвате така?
Фламандецът хвърли добродушен, но малко лукав поглед на Мендоса, после каза:
- Пфифер, тофа фъзклицание.
- Възклицание, казвате. Разбрахме, но все още не знаем как да ви наричаме.

- Арнолдо Пиферофих.
- Значи спокойно можем да ви наричаме господин Пфифер. По-кратко е.
- Е и как върви животът, господин Пфифер... фи... фер?
- Допре! Допре! - отвърна фламандецът. - В Панама всички са много допре.
Познафате ли град?
- Още не целия.
- Отдалеч ли идфа?        .
- О, да!... От Нова Гренада.        :
- И... по работа ли?- Трябва да купим сто мулета за сметка на един богат
земевладелец, който, предполагаме, трябва да ги продаде на флибустиерите.
- О!... - възкликна фламандецът.
- Пийте, господин Ейффиф... Това вино е превъзходно.
Фламандецът продължаваше да пие и постепенно възклицанията му започнаха страшно
да се объркват.
Междувременно навън нощта бе настъпила, а дъждът не преставаше. Сякаш над
Панама, по онова време царицата на Тихия океан, се изливаше порой.
Дон Барехо запали газената лампа,, после след знак на Мендоса затвори вратата на
гостилницата.
- Гостилничарю, какфо прафи? - попита фламандецът.
- Късно е вече, затварям - отвърна гасконецът.- Аз иска отифам - каза
фламандецът. - "Пфифер!" Фече много пил.
- Е, хайде! Ние едва сега започваме. Бутафуоко кимна с глава в знак на съгласие.
- Стига фече! - отвърна упоритият фламандец, като посегна и взе наметалото и
шапката си. - Дофиждане на всички! Гостилничарю, отфаря!
Мендоса бутна настрани стола, последван от Бутафуоко, и в ръцете на двамата
авантюристи блеснаха саби. Дон Барехо също бе успял да вземе ръждясалата си
сабя, която жена му скришом бе донесла, и застана пред вратата.
- "Пфифер!" - възкликна фламандецът,. като се огледа наоколо объркано. - Какфо
искате, господа? Фие убифа мен?
- Седнете - заповяда заплашително Мендоса. - Трябва да поговорим, приятелю.
Фламандецът, който вече трудно се държеше на краката си, се отпусна на стола,
като не преставаше да гледа изплашено към трите саби.
- "Пфифер!" - възкликна той. - Тофа лоша шега.        ;
- Лъжете се, господин Арнолдо - отвърна Мендоса. - Това не е шега, а сабите ни
са изковани от чиста стомана от Толедо. Фламандецът се разсмя гръмко.
- Дайте да пия, допри приятелю.
- Колкото искате, господин Арнолдо. Избата на "Ел Торо" е на наше разположение,
но ще трябва да отговорите на няколко въпроса.
- Допре!... Допре!... Кажете... кажете... - отвърна фламандецът, посъвземайки
се.
- Тогава - започна Мендоса - обяснете ни, защо от три дни така упорито ни
следвате навсякъде, където отидем.
- Фие и фаш приятел много симпатични.
- А, господин Арнолдо, не се опитвайте да ни заблуждавате, защото така ще ви
наредим, преди да излезете оттук, че...
Фламандецът пребледня, но намери сили да отговори:
- Аз много богат и жифей от рента.
- И затова се забавлявате да черпите с пиене хората, които са ви симпатични -
отбеляза с ирония Мендоса. - Господин Арнолдо, тези измислици не ни минават.
Знаете ли как ги наричат по моя край хората, които се залепват за другите като
пиявици, без да ги изпускат от очи?
- Почтени хора.
- Не, господин Арнолдо, наричат ги шпиони.
Фламандецът взе една препълнена чаша и бавно изпи съдържанието й, за да прикрие
смущението си. После изрече:
- Шпиони! Аз никога не фършил тази лоша работа.
- И все пак аз ви повтарям, че вие трябва да сте агент на някой големец от
Панама: например на маркиз ди Монтелимар.
Чашата се изплъзна от ръцете на фламандеца и се разби шумно на парчета.
- Е, добре, господин Арнолдо - продължи неумолимо Мендоса, - защо ръцете ви
започнаха да треперят? Счупихте чашата!
- Аз платя.
- Собственикът на "Ел Торо" е щедър и няма да ви позволи да платите. Не се
възползвайте от счупването на чашата, за да промените темата на разговора.
Кажете ми по-скоро къде и как ме е видял маркиз ди Монтелимар и как ме е познал,
след като от шест години не съм се мяркал в Панама.
- Не познафа маркиз ди Монтелимар - отговори фламандецът, като попиваше потта,
избила по челото му.
- А!... Не искате да ми кажете? - извика Мендоса. - Предупреждавам ви. че
човекът до мен, който до този момент все още не е проговорил, е един
от прочутите буканиери от Сан доминго и че аз съвсем не съм търговец на мулета,
а флибустиер, който ги е вършил всякакви заедно с Давид и Равно
дьо Люсан.        -,Фламандецът бе така пребледнял и не на себе си, че всеки
момент щеше да припадне.
- Признайте! Познавате ли маркиз ди Монтелимар, да или не? Излишно е да
упорствувате и отричате.
Арнолдо най-сетне кимна утвърдително с глава.
- Н айпосле! - извика бискаецът, докато Бутафуоко, за да демонстрира
задоволството си, изпи една чаша вино.
- Господин Арнолдо, пийнете и вие една глътка от това отлежало вино - каза
гасконецът, като му подаде друга чаша. - Ще ви помогне да се съвземете, това ви
го казва един стар кръчмар.
Макар и напълно пиян, господин Арнолдо не се отказа от съвета. След толкова
много вълнения имаше нужда да се посъвземе малко.
- Кога ме е видял? - попита Мендоса.
- Преди три дни - отвърна фламандецът.
- Ти от доверените му лица ли си, за да знаеш тези неща? Фламандецът само кимна
с глава, без да отговори.
- Къде? - продължи Мендоса със заплашителен тон.
- На товарното пристанище.
- Дявол да го вземе!... - възкликна бискаецът, като се удари два-три пъти с
юмрук по главата. - Аз дори не съм го и забелязал!
- Нали те предупреждавах да не се показваш на по-оживените места - му каза
Бутафуоко.
Мендоса се готвеше да поднови разпита, когато видя, че фламандецът се е отпуснал
на стола.
- Да не е умрял? - извика.
- Той е мъртво пиян - отбеляза гасконецът. - О, аз ги разбирам тези неща! На
този човек, скъпи мой, езикът му ще се развърже чак след двадесет и четири часа.
- Да го оставим да смеле виното си, а ние да си поприказваме през това време.
Трябва да ти обясним някои неща, дон Барехо.
- Очаквам това от три часа - отвърна кръчмарят. - Кажете ми сега защо сте дошли
тук, спомняйки си, че имате в Америка един верен приятел. В тази работа сигурно
е замесен синът на Червения корсар.
- Или по-скоро сестра му - отбеляза Мендоса.
- Кой? Внучката на Великия Качико дел Дариен?...
- Ние я доведохме тук.
- Тук ли е сеньоритата?Какво неблагоразумие! Ако маркиз ди Монтелимар успее да я
открие, той повече няма да я освободи.
- О!... Ние взехме всички предпазни мерки, приятелю. Скрихме я в
странноприемницата на един приятел на господин Бутафуоко.
- А защо е дошла тук, нали трябваше да бъде при брат си граф ди Вентимилия и
снаха си маркиза ди Монтелимар.
- Но тук в Панама не сте ли чули още, че преди четири-пет месеца старият Качико
почина и остави за наследница на баснословните си богатства дъщерята на Червения
корсар!
- Великият Качико мъртъв ли е!... - възкликна дон Барехо. - Тогава маркиз ди
Монтелимар, който винаги се е стремил да си присвои тези богатства, сигурно вече
е започнал да действува.
- Не мисля - отвърна Мендоса. - Преди шест дни все още беше тук.
- Нали и онзи пиферо* каза същото. А как ли е узнал за това граф ди Вентимилия?
- От един стар буканиер, който се е укривал при Великия Качико и който отишъл
специално при графа, за да предупреди сестра му, че племето я очаква, за да я
провъзгласи за своя царица, понеже няма други наследници.
- Този буканиер ли доведе сеньоритата?
- Да - отвърна Мендоса.
- И къде е той сега?
- Бди над нея в странноприемницата на приятеля на господин Бутафуоко.
- А от мен какво искате? - попита дон Барехо.
- Имаш ли все още връзка с флибустиерите от Тихия океан?
- Често идват при мен.
- Все още ли са на остров Тарога?
- Да, въпреки многобройните опити на испанците да ги прогонят от там.
- Кой ги командва?        -
- Все още Равно дьо Люсан.
        - А Давид?
- Той замина за нос Торн и повече не се чу нищо за него.
- Много ли са флибустиерите?
- Говори се, че са около триста.
- Тогава, господин Бутафуоко, необходимо е да отидем и се срещнем с Равно дьо
Люсан. Без помощта на тези хора не ще бъде възможно да доведем докрай нашето
дело. Ако не днес, то утре испанците ще научат, че Великия Качико е мъртъв, и ще
побързат да завладеят земите му.
- В това може да не се съмняваш - отговори Бутафуоко. В този момент се почука
силно на вратата.
- Кой ли може да е? - попита Бутафуоко. - Наближава десет часът, а нощта е
страшна.
- Ако това е патрулът - отбеляза гасконецът, - ще загазим здравата.
- Ами - отвърна Мендоса. - Да вземем нашия приятел Арнолдо Пфиферо и да го
пренесем в избата.
Отекна втори, по-силен удар, който за малко не строши стъклото на преддверието.
- Вървете бързо и загасете светлината в избата - каза дон Барехо; после, като се
обърна към жена си, допълни: - Донеси ми една кошница, пълна с бутилки.
Мендоса и Бутафуоко подхванаха фламандеца, обвиха го във все още
--
* Игра на думи. пиферо означава кавал или свирка. Б. пр.

мокрото му наметало и побързаха към избата, предвождани от хубавата кастилка,
докато дон Барехо се приближаваше към вратата, викайки със страшен глас:
- Кой е? Късно е, дявол да го вземе.
- Патрул! Отворете! - заповеднически отговори някой.
- Почакайте да си обуя панталоните и жена ми да си навлече фустата. Дявол да го
вземе! Не може ли да се спи вече спокойно в Панама?
Панкита се върна и донесе пълна кошница с бутилки. Гасконецът почака още малко,
после се реши да отвори, но след като бе скрил зад тезгяха огромната си сабя.
Когато отвори, зад вратата се показа офицер от полицията, следван от двама
алебардисти от нощната стража.
- Буенас ночес*, кабалеро** - поздрави гасконецът, посрещайки смело злата съдба.
- Тъкмо се канех да си лягам.
- Сам ли сте? - попита офицерът.
- Не, господин офицер, тъкмо мълвях любовни излияния на жена си. Офицерът му
обърна гръб и размени тихо няколко думи с двамата алебардисти; после отново
заговори на дон Барехо:
- Днес в тази кръчма е влязъл един господин и повече не е излязъл.
- От моята кръчма!... - учуди се гасконецът, сякаш падаше от небето. - Да не би
да се е изтърколил под някоя маса и да е заспал? Панкита, видя ли добре да не би
някой пиян да се е свил в ъгъла?
- Никого не съм видяла - отвърна красивата кастилка.
- И все пак този господин не е излязъл оттук - настоя офицерът.
- Милост!... - извика дон Барехо. - Да не би да се е самоубил горе в стаите?
- О, не, съпруже мой; току-що слизам оттам, след като оправих леглото ни.
Офицерът пак размени няколко думи със своите алебардисти, после реши да седне на
една маса, като каза:
- Донеси ни нещо за пиене, кръчмарю, после пак ще поговорим, тъй като на всяка
цена трябва да разбера къде се е дянал този господин,
- Ако не е дух, убеден съм, че все някъде ще го намерите. Да не би, без да го
усетя, да се е скрил в някоя бъчва! Ей, Панкита, искаме да опитаме виното, което
чичо ми изпрати от Аликанте. Да се възползваме от случая да пийнем заедно с
патрула.
- Има пълна кошница с бутилки - отговори кастилката.
- Отваряй, отваряй, приятелко моя; черпя господин офицера и неговите храбри
стражи.
Сложиха на масата пет-шест бутилки и чашите бяха напълнени и изпразнени няколко
пъти.--
* Буенас ночес (ис.) - добър вечер, лека нощ. Б. пр.
** Кабалеро (исп.) - господин. Б. пр.

- Пийте колкото искате, господа - им каза гасконецът, - това е подарък от чичо
ми и не ми струва нищо.
- Да пийнем тогава, кръчмарю. но нека не забравяме и господина, който не е
излязъл от кръчмата ви. Хайде, кажете, кой идва днес да пие при вас?
- Петнайсет-двайсет души, европейци и метиси.
- Сред тях не забелязахте ли един висок господин, облечен в черно, с
изключително бяла кожа и силно руси коси?
Дон Барехо се почеса по брадата и погледна нагоре, сякаш искаше да получи
вдъхновение от опушените греди на тавана.
- Висок... слаб ... със силно руси коси, облечен в черно... сигурно е онзи
господин, който пи с двамата непознати.
- Значи сте го видели? - попита офицерът.
- Много добре си го спомням, защото му сервирах аз. Беше в компанията на двама
души, които влязоха преди него и които никога до този момент не бях виждал.
- Единият от тях не беше ли на средна възраст, а другият малко по-възрастен с
прошарена брада?
- Точно така - отговори дон Барехо. - Изпразниха набързо доста бутилки ей на
онази маса, която е още отрупана с чаши, после, възползвайки се от един момент,
когато дъждът сякаш се канеше да намалее, си отидоха, придържайки се един друг,
защото краката им не бяха много стабилни.
Офицерът се обърна към единия от алебардистите и му каза:
- Чу ли, Хосе?
- Да, господине.
- Значи ти не си бил на мястото си в този момент.
- И все пак, господине, заклевам се, че не съм се отдалечавал от онази врата,
която горе-долу ме пазеше от дъжда.
- Може би в миг на разсеяност...
- Това е абсолютно невъзможно - отвърна решително алебардистът.
- Е тогава, кръчмарю? - попита офицерът.
- Да изпием по още няколко чаши и после ще огледаме по-обстойно къщата ми. Ей,
почакайте, в избата ми има една бутилка, която е от двайсет и пет години: точно
днес я държах в ръцете си. Искате ли да я опитаме, господин офицер?
- Иди и вземи бутилката отлежало вино - отговори началникът на патрула. - Ще
имаме достатъчно време Д а обискираме къщата ти.
- Панкита, донеси свещ - извика гасконецът. - Дай ми и сабята, защото тази
история с изчезналите мъже нещо ме ядоса.
Той грабна свещта и сабята и заслиза по стълбата, която водеше към избата. Като
мина зад тезгяха, хитрият кръчмар взе и няколко покривки.
Не беше прекрачил още последното стъпало, когато видя пред себе си Бутафуоко и
Мендоса.
- Е?... - попитаха в един глас и двамата.
- Лошо, приятели. Този Пфиферо е бил следен и патрулът иска да знае сега какво
съм сторил с него.
- Трябва да го скрием някъде! - каза Мендоса. - Да го напъхаме в бъчвата с
херес!
- Измислих нещо по-добро - отвърна гасконецът. - Искам да ви помоля да поиграете
на призраци.
- Ти луд ли си, дон Барехо?
- Казвам ви, че ако не успеем да уплашим тези трима полицаи, работата при нас ще
свърши зле, защото те имат намерение внимателно да огледат къщата и избата, за
да търсят този проклет Пфиферо.
- Какво да направим, тогава? - попита Мендоса.
- Донесох ви покривки, с които ще се наметнете, когато офицерът и алебардистите
слязат. В дъното на избата има и стари железа, ще намерите също и вериги.
Преправете се на скелети или дяволи и ще видите как ще побегне патрулът!
- Качваш ли се вече? - попита Мендоса.
Трябва да занеса горе още две бутилки вино, за да завъртя окончателно главите
им... След петнайсетина минути започнете да тропате. Аз отговарям за всичко.
Храбрият кръчмар поогледа прехвалените си бутилки, взе две и се заизкачва по
стълбите, като стискаше здраво сабята си. После се втурна към масата, пръхтейки
като тюлен.
- Пепито мой - извика Панкита, като се преструваше на уплашена, - какво ти е?
- Не знам - отвърна гасконецът, като постави на масата двете бутилки, - но след
посещението на онзи мъж в черно и неговото изчезване стават
неща, които страшно ме озадачават.        .
Тримата войници бяха пребледнели.        - Какво видяхте? - попита офицерът;
- Може би се лъжа и все пак заклевам се, че забелязах в дъното на избата една
бяла фигура, която танцуваше около моите бъчви.
- Искате да ни уплашите ли, кръчмарю?
- Подозирам нещо, господин офицер - каза гасконецът, докато отваряше двете
бутилки.
-г Какво?
- Че онзи човек, облечен в черно, съвсем не е бил добър християнин и че вместо
да излезе през вратата, се е превърнал в дух, за да изсмуче виното от избата ми.
- Какви са тези измислици, дето ни ги разправяш, кръчмарю? - извика офицерът.
-Аз познавам този господин и мога да ви гарантирам, че той е добър католик,
защото маркиз ди Монтелимар не взема на служба при себе си еретици.
- Маркиз ди Монтелимар ли! - удиви се дон Барехо. - Кой е пък той?
- Достатъчно, кръчмарю! - отвърна офицерът. - Нямате право да узнавате тайните
на полицията в Панама.
- Тогава да пием.
Гасконецът тъкмо се канеше да напълни чашите, когато откъм избата се дочуха
неясни шумове. Сякаш някой удряше по метални плочи, влачеше железа и вериги.
Офицерът, двамата алебардисти и Панкита скочиха на крака, а дон Барехо се
строполи на един стол.
- Кой ли вдига този шум? - попита офицерът, като измъкна сабята си от ножницата.
- Това сигурно е душата на човека, когото търсите; уверявам ви! - продума дон
Барехо. - Видях я в избата.
- Подиграваш ли ни се, кръчмарю?
- Да ви се подигравам ли!... Да отидем тогава да видим. Четирима сме и сме добре
въоръжени, жена ми също умее да борави добре с оръжието.
Гасконецът бе произнесъл тези думи толкова сериозно, че войниците от патрула се
стреснаха. Офицерът набързо изпи една чаша вино, после, като избърса мустаците
си с опакото на ръката, произнесе със сериозен глас, обръщайки се към двамата
алебардисти.
- Трябва да, изпълним дълга си, другари. Изпийте по още една чаша за кураж и да
отидем да видим какво става в избата на тази кръчма.
- Панкита! - извика дон Барехо. - Вземи копието и донеси още една свещ.
- Но ти нали носеше една, когато слезе в избата - отвърна кастилката.
- Изпуснах го, когато ми се стори да виждам скелета на русия човек. Готови ли
сме? Господин офицер, моля ви да бъдете близо до мен. Знаете, че аз не съм
военен и не съм боравил с друго до днес освен с бутилки.
- Тук сме! - потвърди началникът на патрула, когото сякаш отлежалата малага бе
ударила право в краката.
Тримата войници тръгнаха, предвождани от дон Барехо, който носеше лампата и
стискаше здраво вярната си сабя, следвани от красивата кастилка, въоръжена с
огромно копие.

2. Лов на духове
Решили твърдо да освободят избата на кръчмата "Ел Торо" от духа на русия мъж в
черно, четиримата мъже заслизаха по петдесетте стъпала на дългата стълба.
Още след първите десет стъпала на дон Барехо му се стори необходимо да направи
кратка почивка и да начертае във въздуха със сабята си голям кръст.
Сякаш духовете забелязаха този християнски знак, та отново започнаха да тракат с
железата и да влачат веригите, удряйки с тях по буретата и вдигайки адски шум.
Офицерът и двамата войници бързо се върнаха назад, като изкачиха обратно няколко
стъпала и се блъснаха в красивата кастилка.
- Господин офицер - прошепна гасконецът, като се преструваше на много уплашен. -
Искате да ме изоставите сам с душата на онзи човек?
- Не, не, само искам да си поема малко дъх - отвърна пребледнял офицерът.
- Трябваше да пийнете още малко, преди да се изложите на опасност в
тези катакомби.        , ..
- Голяма ли е избата ви?
- Никога не съм успявал да я обходя цялата. Говори се, че стига до костницата на
градските гробища.
Впечатлени още повече от това разкритие, войниците се поколебаха малко, преди
отново да започнат да слизат по стълбите.
- Да тръгваме ли? - попита дон Барехо, който умишлено клатеше лампата,
симулирайки нарастващ страх.
- Светете по-добре - отвърна офицерът. - Струва ми се, че ръката ви много се
клати.
- Канариос*! Аз вървя най-отпред и ще бъда първият грабнат и отнесен в ада и
костницата. Спомнете си, че имам и жена, и то хубавичка отгоре на всичко.
- Сега е моментът да покажете пред нея колко сте смел.
- Ако е заради Панкита, ще сляза веднага и ще пребия всички духове, които
обезпокояват избата ми - отвърна гасконецът.
Той повдигна лампата, направи още веднъж кръст във въздуха и смело заслиза по
стълбите, макар че продължаваха да се чуват удари на вериги по
бъчвите и от време на време вой, който сякаш излизаше от гърлата на разярени
вълци. Когато стигна почти до средата, гасконецът отново се спря:
- Господин офицер - изрече той с променен глас, - краката не ме удържат вече.
- Не се показвайте малодушен пред жена си! - отвърна началникът на патрула.
Гасконецът пое дъх и най-после се реши да преодолее и останалите стъпала. Сега
избата се откриваше пред тях обширна, с високи стени и доста голямо количество
бурета. Изведнъж пред очите им се разкри смразяващо кръвта представление.
Стенанията, виковете, шумът от железата бяха престанали, но неочаквано от двата
реда крайни бъчви изскочиха два скелета и започнаха да се въртят вихрено,
размахвайки белите си дрехи.
Дон Барехо извика силно и изпусна лампата на земята.
- Да бягаме!... Да бягаме!... - викаше той, но с такъв приглушен глас, сякаш
някой го бе стиснал за гърлото.
И тримата, войниците и офицерът, се обърнаха кръгом и задъхвайки се, се
заизкачваха по стълбите, бутайки пред себе си Панкита, която пищеше така, сякаш
някой я дереше. Само за няколко секунди всички се намериха отново в кръчмата.
Войниците бяха бледи и задъхани, сякаш бяха загубили гласовете си. За щастие на
масата все още имаше вино и няколко чаши отлежал херес, изпити на екс,
повдигнаха малко духа на нещастниците.
- Избата ти е прокълната! - каза офицерът, щом се съвзе. - Няма да се занимавам
повече с този въпрос. Отворете ни!
- Как?... Отивате ли си, господин офицер? - извика Панкита, която се бе
отпуснала на един стол, преструвайки се на страшно уплашена.
- Войниците никога не са се били със сенки, хубавице! - отвърна началникът на
патрула.
- И къде да отидем да спим сега? Под дъжда ли?... - попита дон Барехо, като се
преструваше, че си скубе косите.
- Идете и потропайте на вратата на някой близък.
- Тогава ще трябва да му разкажа защо аз и жена ми сме избягали и утре целият
квартал ще узнае, че в избата ми се разхождат духове от костницата
- И ще бъдем напълно разорени! - въздъхна красивата кастилка.
- Останете тук до утре!
- Не, драги кръчмарю; стига ни толкова. Утре през деня ще дойдем да ви видим, за
да научим нещо. А сега отворете и ни пуснете да си вървим.
Като се преструваше на отчаян, дон Барехо отвори вратата на кръчмата и всички,
включително и Панкита, излязоха на улицата. Дон Барехо изчака шумът от стъпките
на войниците да заглъхне напълно, после влезе в кръчмата и докато жена му
бързаше да заключи, той се отпусна на един стол и се разсмя от сърце и с такава
сила, че възбуди любопитството и на двата духа, които много скоро се показаха на
вратата на избата.
- Върни се назад, сатана! - извика гасконецът, като грабна една бутилка. - Вониш
ужасно на сяра.
Първи вървеше Мендоса. Той отметна покривката и се втурна към масата, следван от
Бутафуоко, който може би за първи път от много години си позволи да се засмее
весело.
- Избягаха като зайци - каза дон Барехо. - Ах, каква комедия, приятели!... Не
зная как успях до този момент да се въздържа да не се засмея. Вече наистина не
можех повече.
- Дали няма да се върнат пак? - попита Мендоса.
- Тъкмо от това се страхувам! Способни са да се върнат заедно с половин дузина
свещеници. Това приключение навярно няма да свърши дотук, защото маркиз ди
Монтелимар също ще поиска да узнае какво се е случило с тялото и душата на
господин Пфиферо. Този фламандец започва да става опасен, макар и да е мъртво
пиян. Не ви ли се струва, господин Бутафуоко.
- За съжаление предвиждам големи беди сега, когато маркизът се е усъмнил в нас и
неговите хора ни следят навсякъде - отвърна буканиерът.
- Тогава се връщам към моята първоначална идея - отбеляза гасконецът. - Ще сляза
в избата, ще махна капака на бъчвата и ще го хвърля вътре. За един пиян човек да
се удави в десет хектолитра с вино херес вероятно ще бъде прекрасна смърт.
- Не! - отсече за втори път Бутафуоко. - Мисля, че този човек може да стане за
нас много ценен. Ако той действително е доверено лице на маркиз ди Монтелимар,
бихме могли да изтръгнем от него много важни сведения...
- Няма ли някакво скривалище в избата ти? - попита Мендоса. - Нямаш ли хамбар в
къщи?
Дон Барехо се замисли за малко, после удари с юмрук по масата и извика:
- Преди няколко дни купих съвсем нова бъчва, толкова голяма, че в нея можем да
се поберем всички заедно и която смятах да напълня с мескал. Да вземем да
напъхаме господин Пфиферо вътре, така няма да има опасност да умре, просмукан с
херес.
- Ти май имаш зъб на бъчвите! - възкликна Мендоса. - А ако войниците се върнат,
няма ли да има опасност господин Пфиферо да се развика от бъчвата и да те
издаде?
- Никога вече, защото още щом усетя, че се събужда, вместо да му дам чаша
подсладена вода, ще изпразня в гърлото му пълна бутилка с ракия и той отново ще
се напие.
- Ако няма нищо по-добро за сега, нека го напъхаме в бъчвата - съгласи се
Бутафуоко. - Ще го оставим там, но колкото се може по-малко, защото още щом
наемем лодка, ще се наложи да заминем и потърсим Равно дьо Люсан.
- Нека свършим тогава тази работа и да тръгваме - предложи Мендоса. - Сеньорита
Инес ди Вентимилия положително се тревожи, че закъсняваме, и няма да си легне,
докато не се върнем.
- Как!... Значи тя ви приема нощем? - попита дон Барехо.
- Не смеем да се показваме денем. Никога не са излишни предпазните мерки, когато
се предприема борба с един Монтелимар.
Взеха свещи и слязоха в избата. Скоро стигнаха до края на двете редици бурета.
Там имаше огромна бъчва, която приличаше на малка кула.В нея можеха да се
поберат поне четирима души.
- Както виждате, бъчвата е съвсем нова - отбеляза дон Барехо - и Пфиферо съвсем
не рискува да умре задушен.
Бутафуоко и Мендоса подхванаха неподвижното тяло и го подадоха на гасконеца,
който го пусна не много внимателно в огромния съд. После постави и капака, но
така, че спокойно да може да влиза въздух.
- Обзалагам се, че никой не ще успее да го намери - каза дон Барехо, като
свърши.
- Но се чува като диша и хърка там вътре - отбеляза Мендоса.
- Лъжеш се, приятелю - отвърна гасконецът. - Това е новото вино, което ври.
Мислиш, че не мърмори ли, когато започне да ферментира?
- Ти си чудесен, дон Барехо! - възкликна Бутафуоко. - Уверен съм, че с помощта
на вас двамата не ще ми бъде трудно да отведа госпожица Вентимилия в страната на
нейната майка и да прибера огромното наследство, оставено от Великия Качико.
- Искате да кажете, господин Бутафуоко, че още отсега разчитате на моята сабя? -
попита дон Барехо.
- Дойдохме тук, за да ви отведем с нас. Не ви ли омръзна да бъдете кръчмар, вие,
който по-добре боравите с оръжието, отколкото с бутилката?
- Действително, бях започнал да се отегчавам до смърт. Да, но жена ми?
- Остави я тук да върти кръчмата - отвърна Мендоса. -Когато се върнем, няма да
се налага повече да продаваш вино, а Панкита само ще показва многобройните си
тоалети и накити.
Изкачиха се бързо по стълбите. После наметнаха пелерините си и излязоха.
- Кога ще се видим отново? - попита дон Барехо.
- Ако ни потрябваш утре, ще трябва да последваш индианчето, което ще ти донесе
писмото ни - отвърна Бутафуоко. - Междувременно ще потърсим начин да те отървем
колкото се може по-бързо от фламандеца, за да не се компрометираш.
Двамата бързо се отдалечиха, но едва бяха завили зад ъгъла, когато един човек,
скрит дотогава в плътната сянка на стара колонада, се втурна
по петите им.
Развеселени от изпитото в кръчмата "Ел Торо" вино, буканиерът и флибустиерът
вървяха спокойно по улиците под проливния дъжд. Нито
единият, нито другият бяха усетили човека, който ги следваше неотклонно. Бяха
отминали вече десетина кални улици, когато стигнаха до къщичка на два етажа.
Видът й бе приветлив, а на вратата висеше внушителна табела с надпис
"Странноприемница Рио Верде*".
- Стигнахме!... - промълви Мендоса. - Дали сеньорита Инес ди Вентимилия ни
очаква още?
- Виждам светлина през капаците на един от прозорците. Или госпожицата е будна,
или това е моят верен буканиер.
Тъкмо наближиха вратата на къщата и един човек, загърнат в широка къса наметка,
изскочи от една странична уличка, и то така стремително, че блъсна лошо Мендоса.
- Ей, приятелю, да не би да сте пили? - извика баскът. - Пазете се, защото нямам
навика да се оставям първият срещнат през нощта негодник да ме блъска два пъти.
Непознатият отстъпи две-три крачки назад и разтвори наметалото си, като
проговори:
- Струва ми се, кабалеро, че ме нарекохте негодник.
- Е, и?
- Бих искал да зная с кого ще кръстосам шпагата си, за да проверя дали е достоен
за мен.
- Но кой сте вие?
- Дон Рамон де лос Монтес, син на знатен испанец.
- И аз не съм недостоен за вас, дон Рамон де лос Монтес, аз съм граф дон Диего
де Алкала и Верагруа и херцог ди Сабалиос.
- А другият? - попита синът на знатния испанец, или поне този, който се
представяше за такъв.
- Тъй като аз не съм ви нарекъл негодник, господин де лос Монтес, предпочитам за
сега да остана инкогнито. Бих ви помолил обаче да отложите за утре този въпрос,
който ми се струва твърде подозрителен, защото мисля, че вие сте толкова син на
знатен испанец, колкото аз съм син на Монтесума, нещастния император на Мексико.
- Какво! - извика непознатият, като измъкна бързо сабята си. - Наричате ме
негодник и се съмнявате в титлите ми!
- Би могло да се каже, че имате желание да се карате - отвърна Бутафуоко.
- Канариос! Аз съм най-спокойният човек на света, но когато ме обидят, ставам
страшен. Вие обидихте сина на един знатен испанец и ще се лее кръв, господа! Ако
не желаете да се биете, последвайте ме до най-близкия полицейски пост.
- Ти си само един жалък авантюрист, който желае да се бие с шпага, невъздържан,
отвратителен негодяй! - извика Мендоса и също измъкна шпагата си.
Както знаем, Мендоса беше първокласен фехтовчик, не по-лошо от страшния гасконец
дон Барехо.
--
* Зелената река (исп.) Б. пр.

Тъй като желаеше да уреди по-бързо този въпрос от страх да не дойде патрула, той
решително атакува неприятеля.
Няколко минути след това непознатият бе принуден да отстъпи и почти се облегна
на стената. Изглеждаше много учуден, че е намерил такъв изключителен противник.
Вероятно бе разчитал да се отърве от двамата си съперници само с няколко удара
на сабята.
Внезапно непознатият извика и изпусна сабята си, после се подпря на стената.
Мендоса го бе пробол силно в лявото рамо отдолу нагоре. Баскът бавно изтегли
острието, чийто връх се бе обагрил с кръв, и реагира ядно...
- Много високо! - каза. - Трябваше да го пробода в сърцето. В този момент
мнимият син на знатен испанец се свлече на земята от силната болка и остана там
неподвижен.
- Мъртъв ли е? - попита Бутафуоко.
О, не - отвърна Мендоса. - Но раната трябва да е страшно болезнена.
- Междувременно вратата на странноприемницата се отвори и един висок мъж,
приличащ поразително на Бутафуоко, със същата такава гъста брада и силно
загоряло лице се появи, като носеше в едната си ръка фенер, а в другата дълъг
аркебуз.
- Какво става тук, приятели? - попита той, като се приближи тихо до буканиера и
флибустиера.
- Не зная повече от теб, Вандое - отвърна Бутафуоко. - Този негодник ни
предизвика и Мендоса се възползва от случая, за да му даде добър урок по
фехтовка.
- Всичко това никак не ми е ясно - отбеляза ханджията. - На този негодник
сигурно му е било платено от маркиза, за да ви убие. Я да го видя, аз познавам
доста от тези наемни убийци.
Той се приближи до ранения, който, изглежда, бе припаднал, и освети лицето му с
фенера. Внезапно от гърдите му се изтръгна вик и той отстъпи две-три крачки:
- Ах! Нещастник!... Нещастник!... Подозирах го.
- Какво? - попитаха в един глас Мендоса и Бутафуоко.
- Помогнете ми да занесем вътре този човек - отговори Вандое. - Не бива да го
оставим да умре.
Тримата мъже повдигнаха ранения и влязоха в странноприемницата. Спряха се в една
просторна стая на партера, където имаше шест свободни хамака. Повдигнаха много
внимателно ранения и го поставиха в една от меките и удобни постели.
С една наваха*, подадена му от Вандое, Мендоса разряза куртката му, горната
вталена дреха и ризата му и откри раната.
- Нищо сериозно - каза, като спря с кърпичка кръвта, изтичаща обилно от раната,
превърза го, доколкото можа, и допълни: - После ще се заемем с този човек.
Обясни ни сега, Вандое, защо така се уплаши.
--
Наваха испански сгъваем нож. Б. пр.

За нас това е необяснимо. Виждал ли си и друг път този авантюрист?
С изкривено от ужас лице Вандое погледна буканиера и флибустиера, после попита
със сподавен глас:
- Не ви ли я доведе?
- Кого - попитаха едновременно Бутафуоко и Мендоса.
- Госпожицата.
- Ти си полудял! - извика Бутафуоко. - Какво искаш да кажеш!
- Нямам смелост да сторя това. Сега разбирам, че сме били изиграни!
- Е, хайде говори! - каза буканиерът, който започваше да губи търпение. - Обясни
ни най-сетне.
- Сеньорита ди Вентимилия - повтори ужасено Вандое. - Днес следобед този човек
дойде тук с една бележка, подписана от Бутафуоко. В нея се предупреждаваше
сеньоритата, че трябва незабавно да напусне странноприемницата, тъй като
скривалището било разкрито от маркиз ди Монтелимар.
Бутафуоко и Мендоса останаха като гръмнати.
- Сеньоритата изчезнала! - успя най-после да извика Бутафуоко, докато Мендоса си
скубеше косите.
- Кажи ми, Вандое - запита Бутафуоко, който веднага си бе възвърнал
самообладанието, - сеньоритата не се ли усъмни в това?
- Ни най-малко, защото на бележката стоеше твоят подпис, а и тя вече знаеше, че
се крои нещо.
- В колко часа излезе оттук?
- Към три часа следобед.
- И излезе с този човек?
- Сигурен съм, защото още днес забелязах на лицето на този авантюрист дълбок
белег, причинен вероятно от удар със сабя.
- Добре! А сега се погрижи за ранения, и то колкото се може по-добре. От него ще
узнаем къде е завел малката графиня ди Вентимилия... Има ли осветление в твоя
кабинет?
- Да, приятелю.
- Ела, Мендоса - обърна се към него Бутафуоко. Отвориха една врата и влязоха в
съседната стаичка, която служеше за канцелария.
- Кураж, господин Бутафуоко - проговори флибустиерът, като напълни две чаши с
вино. - Прояснете мислите си с това порто, което Вандое вероятно е запазил за
нас.
- Скъпи мой, мисля си, че имаме противник, достоен за нас... Истината е, че той
бе накарал да се потруди дори и синът на Червения корсар. Ако не успеем да си
вземем сеньоритата, ще трябва да се откажем от наследството на Великия Качико
дел Дариен, защото присъствието на дъщерята на корсара е абсолютно необходимо.
- Да, зная - отвърна Мендоса. - Старейшините на племената няма да дадат
съкровищата на първите срещнати. Най-трудното сега ще бъде отново да я измъкнем
от ръцете на маркиз ди Монтелимар. Явно той търпеливо е изчаквал идването й в
Панама.
- Дали не са ни забелязали, когато сме минавали през провлака?
- Кой ли може да ни е познал след шест години?
- И все пак, още щом стъпихме в Панама, и веднага ни наобиколиха шпиони. Съвсем
не смятам, че маркизът те е познал, докато се разхождахме по товарното
пристанище.
- Тук трябва да има някаква тайна, господин Бутафуоко. Преди всичко бих искал да
узная защо онзи буканиер, изпратен при граф ди Вентимилия от Великия Качико, ни
изостави, като слезе на континента под предлог, че отива да предупреди племената
на Дариен за предстоящото идване на принцесата. Не забелязахте ли нещо
двойнствено в този човек?
- Повече, отколкото мислиш? - отвърна Бутафуоко.
- Дали не ни е предал той, за да си присвои съкровището?
- Възможно е, Мендоса, но аз познавам индианците и зная колко са упорити. Те ще
предадат наследството на Великия Качико само в ръцете на
сеньоритата.
- А как ще я познаят?
- По тайнствената татуировка на рамото на малката графиня, тя представлява нещо
като царски печат.
- Значи сме предпазени от всякаква измама.
- О, що се отнася до това, да! -отвърна буканиерът.- Сега на нас не ни остава
друго, освен отново да скрием следите си от шпионите на маркиза и наемните му
убийци и да се постараем колкото се може по-скоро да се свържем с Равно дьо
Люсан, защото без помощта на флибустиерите не ще можем да стигнем до гъстите
гори на Дариен.
В този момент влезе Вандое, който носеше още една бутилка и чаши.
- Как е раненият? - попита Бутафуоко.
- Организмът му е силен, а острието не е засегнало важен орган. След
десетина-дванадесет дни ще се възстанови напълно.
- Много високо нанесох удара - каза Мендоса не без съжаление.
- Аз не съжалявам за това - отвърна Бутафуоко. - Този човек за нас е по-ценен
жив, отколкото мъртъв! - Като се обърна към домакина, той попита: - Имаш ли
някакъв приятел на пристанището?
- Не липсват флибустиери, които да са се отказали вече от опасния си занаят.
- Ще ни трябва една изолирана къщичка, която да не буди подозрение, за да можем
да вършим каквото си искаме. Не можем да останем повече нито тук, нито в
кръчмата на дон Барехо.
- Имам нещо подходящо за теб - отвърна Вандое, след като поразмисли малко. - Още
преди обед ще имаш изолирана къщичка, а ако ти потрябва и една добра рибарска
лодка. Собственик и на къщата, и на лодката е един от бившите флибустиери на
Давид, помилван от испанците.
- Не ми трябва повече. Още тази вечер ще се настаним там и ще пренесем и двамата
пленници.
- Но как? - попита Мендоса.
- Остави това на мен. Вандое, при теб ли е все още онова пъргаво индианче?
- Да, приятелю.
- Дай ми писалка и мастило, искам да пиша на дон Барехо. Обзалагам се, че когато
получи писмото ми, този луд гасконец ще си измести челюстите от смях.

За Пътешествието на една бъчва
Писано било дон Барехо да не прекара спокойно тази изпълнена със събития нощ.
Действително, тъкмо се бе унесъл, когато краткият му сън бе прекъснат от звъна
на двестате камбани, които имаше по онова време в Панама и които, когато биеха
всички заедно, вдигаха такъв шум, че можеха да събудят дори и мъртвите. И точно
в този момент той чу някой да чука на вратата.
"Дали не е още някой, който иска да види призраците?" - помисли. Като мърмореше
и проклинаше,той отиде да отвори вратата и пред него застана малкото индианче.
- Какво искаш, негоднико? - попита дон Барехо.
- Вземете, това е от Бутафуоко - отвърна момчето и му подаде лист, сгънат на
четири.
После се затича по-пъргав и от сърна.
Дон Барехо се опита доколкото може да изтълкува посланието, но не успя. За
щастие красивата кръчмарка вече бе слязла и тъй като разбираше малко повече от
него, успя да разгадае драскулките.
Но какви ужасни новини съдържаше това листче!... Малката графиня ди Вентимилия
бе изчезнала и по всяка вероятност беше пленница на маркиз ди Монтелимар;
Мендоса и Бутафуоко - нападнати и още един пленник освен Пфиферо; следователно
беше необходимо да се напъхат двамата мъже в бъчвата и да се откарат на друго
място, за да се избягнат неприятни изненади от страна на полицията.
- В заключение какво иска Бутафуоко? -попита дон Барехо, който яростно се
почесваше по главата.
- Още тази нощ фламандецът да бъде откаран до странноприемницата, без да се вади
от бъчвата.
- Но те са полудели, тези необуздани авантюристи. Сигурно отвличането на малката
графиня ги е накарало да си изгубят ума.
- Мисля, че е точно обратното, Пепито мой - каза Панкита. - Те искат да те
отърват от човека, който представлява за нас постоянна опасност. Помисли си само
какво би могло да се случи, ако стражата го открие в бъчвата!
- Ти разсъждаваш правилно. Но да се пренесе тази бъчва съвсем не е лесна работа.
Вярно, няма да бъда толкова глупав, че да я разкарвам посред бял ден...
- И какво ще направиш?
- Довечера, преди слънцето да залезе, ще отидеш да извикаш брат си. Той е силен
като бик и двамата ще изнесем бъчвата от избата. Поръчай му да вземе под наем
някаква каручка, за да натоварим на нея Пфиферо и другия, който сега е в
странноприемницата. Както виждаш, не се иска да си учил много, за да решиш
задачата. Но това, което ще ни накара да се изпотим, е изчезването на малката
графиня ди Вентимилия.
- И с това ли искаш да се заемеш? - попита кастилката с безпокойство.
- Кога се е случвало гасконци да изоставят приятелите си? - попита дон Барехо.
- Помисли за живота си, Пепито, който може всеки момент да бъде изложен на
опасен риск.
- Когато гасконците носят сабята си на кръста, те ще се защитят от всички
отлични фехтовчици на този свят. Запомни това, Панкита.
Той обърна още една чашка с ракия и седна близо до вратата, като наблюдаваше
минаващите хора.
Надвечер, когато ураганът отново започваше да вилнее, Панкита излезе от
кръчмата, а мъжът й с трясък затвори вратите, за да предупреди съседите, че не
желае да го безпокоят.
Беше измъкнал от гардероба една ръждясала ризница и шлем и усърдно се зае да ги
търка. Когато сметна, че са достатъчно излъскани, грабна една свещ и бутилка
ракия, отпуши я и слезе в избата, за да провери в какво състояние се намира
Пфиферо.
Покатери се, повдигна капака на голямата бъчва и се спусна вътре, като внимаваше
да не стъпче бедния фламандец.
- Ей, господин Арнолдо! - подвикна дон Барехо, като го разтърси енергично. -
Докъде стигнахме с храносмилането?
Отначало получи в отговор само дрезгаво мърморене, после устните на нещастника
се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо.
- Кажете, господин Арнолдо - добави гасконецът. - Жаден ли сте?
- Да... да... пия...
- На вашите заповеди, господин Арнолдо.
Той напъха в устата му гърлото на бутилката и го държа здраво,докато повече от
половината от съдържанието не изтече.
- Превъзходно, нали, господин Арнолдо?
Фламандецът не отговори. Поразен от новата доза алкохол, той се сви на кълбо и
отново захърка.
- Да го оставим да си почива спокойно - промърмори дон Барехо. - ще бъде
неразумно, ако го накарам да погълне цялата бутилка.
Той се измъкна от бъчвата, постави на място капака, като внимаваше да не го
затвори плътно, и се върна в кръчмата, за да нахлузи ризницата и да сложи на
главата си шлема.
Петнадесет минути по-късно, цялата измокрена до кости, Панкита се върна,
придружена от красив, около тридесетгодишен мъж, мургав като
индианец и с големи черни мустаци, които му придаваха доста войнствен вид.
- Докара ли каручката, Риос? - попита дон Барехо. г - Да, зетко - отвърна
красивият младеж.
- Знаеш ли какво ни предстои да направим?
- Сестра ми вече ми обясни всичко.
- Взе ли със себе си поне една сабя? Това приключение може да свърши зле.
- Знаеш, че си служа по-добре с тоягата, затова съм си взел една доста дебела.
- Тогава да побързаме... Панкита, ела да ни светиш.
Двамата мъже слязоха в избата, дигнаха без усилие голямата бъчва и я пренесоха
до количката, спряна пред портата на кръчмата, като я сложиха изправена, за да
не нарушават съня на фламандеца.
- Затвори веднага кръчмата и не отваряй на никого! - поръча дон Барехо на
Панкита.
Целуна я и тръгна след количката, която силният кастилец теглеше по-добре и от
муле.
Тази нощ не бе по-спокойна от предишната. Валеше като из ведро, а вятърът виеше
из тъмните улички. Братът на Панкита и дон Барехо, единият теглейки, а другият
бутайки, бяха стигнали до края на улицата, когато срещнаха трима души.
- Ей, накъде по това време с това вино? - извика единият от тях.
- На пристанището - отвърна сухо дон Барехо.
- Може ли да го опитаме, преди перуанците или клиентите да са го изпили
всичкото?
- Стоката е запечатана - отвърна гасконецът.
- Е, хайде!... - извика друг. - Ще пробием бъчвата и ще посмучем. -Мислиш ли, че
нямаме достатъчно пиастри, за да ти платим.
- Аз не съм собственикът.
- Опитваш се да ни излъжеш, но ние познахме в теб собственика на кръчмата с
призраците.
- Е и какво искате? - попита гасконецът.
- Да пием, "пор Диос" - отвърнаха тримата непознати,като застанаха пред Риос, за
да му попречат да продължи.
- Ако искаш, ще вдигна капака и ще хвърля в краката ти животното, което е
затворено вътре. Бих искал да те видя тогава, самохвалко, как ще побегнеш! Знаеш
ли, че там вътре има един ягуар.
- Шегуваш ли се! - възкликнаха и тримата мъже.
- Тогава доближете магарешките си уши до бъчвата и послушайте - им каза дон
Барехо.
В този момент фламандецът така хъркаше, че дори дъгите на огромния съд
трепереха. Тримата непознати недоверчиво се доближиха до каручката и протегнаха
глави към бъчвата. Дочули това дрезгаво боботене, те отскочиха назад изплашени.
- Дявол да го вземе! - извика един от тях. - Собственикът изнася призраците,
които са населили избата му!... Да бягаме, приятели! Много скоро и тримата
изчезнаха в тъмнината.
- Знаеш ли къде се намира странноприемницата "Рио Верде"? - попита гасконецът.
- Да, зетко.
- За сега трябва да спрем там.
Двадесет минути след това те пристигнаха под проливния дъжд в странноприемницата
"Рио Верде".
Както дон Барехо предполагаше, Мендоса, Бутафуоко и Вандое вече ги чакаха.
Размениха само няколко думи, след което буканиерът и флибустиерът изнесоха един
човек, който сякаш не даваше признаци на живот.
- Този ли трябва да прави компания на Пфиферо? - попита гасконецът и побърза да
свали капака на бъчвата.
- Да - отвърна баскът.
- Струва ми се, че е умрял.
- Дадохме му да пие, за да не вика.
Те вдигнаха мнимия син на знатен испанец, спуснаха го внимателно в бъчвата и го
сложиха да легне до фламандеца.
- А сега бързо към пристанището! - нареди Бутафуоко. - Ние ще придружаваме
каручката, а Вандое ще ни води.
Каручката се затъркаля под проливния дъжд, бутана от Мендоса. Вандое вървеше
отпред, за да показва пътя, а Бутафуоко представляваше ариергардът.
Петимата мъже вече бяха започнали да съзират фенерите на корабите, пуснали котва
в пристанището, когато дочуха шум от тичащи като луди хора, опитващи се да ги
настигнат.
- Спри, Риос - заповяда дон Барехо, като вдигна сабята си. Якият кастилец спря
каручката и грабна една от чепатите тояги, които използват селяните в Манча.
- Далеч ли сме от къщата? - попита Бутафуоко Вандое.
- Остават ни още около двеста крачки, но по-добре тези типове да не ни видят,
когато влизаме. Твърде вероятно е да са агенти на маркиз ди Монтелимар.
- Гръм и мълнии!... Тогава здравата ще ги наложа - извика дон Барехо.
- И аз не по-зле от теб, приятелю - допълни Мендоса. Десетина мъже, загърнати в
широки пелерини и нахлупили широкополи шапки, вече настигаха каручката след
дълго и уморително бягане.
- Кои сте вие и какво искате? - попита Мендоса, като се приближи до тях със сабя
в ръка.
- Искаме да знаем от кого сте откраднали тази хубава бъчва - извика единият от
непознатите.
- Свиня такава! Ти за крадци ли ни вземаш?
- По това време и под този дъжд не може да се кара вино.
- Какво искате да докажете?
- Че сме жадни и ви предлагаме да ни разрешите да опитаме съдържанието.        -
Да, жадни сме! - извикаха всички.
- Ей, ти, който искаш да опиташ това винце - извика гасконецът, като се обърна
към главатаря на шайката, - ела да го чуеш как мърмори. После ще ми кажеш дали
според теб може да се пие.
- Щом шуми, значи виното е прясно, а на нас то много ни харесва, защото е
по-сладко - отвърна непознатият, като залепи ухо до бъчвата.
- Чуваш ли нещо? - попита гасконецът.
- Ха!... Подиграваш ли се?... Сякаш вътре има диви ръмжащи животни.
- Лъжеш се, приятелю, тук вътре има призраци, които уловихме в избата на една
прочута кръчма и които отиваме да изхвърлим в морето. Тези думи бяха посрещнати
от бурен смях.
- Приятели - провикна се главатарят на шайката, - страхувате ли се от призраци?
        - Не!... Не!... - извикаха всички.
- Извадете сабите си и нека се бием с тези синове на Сатаната. Обърнете бъчвата!
        - Коя? - попита Мендоса.
- Тази на каручката ти.        Шегата свърши, драги, а сега, ако продължаваш да
ни досаждаш още,
ще се разправяме със сабите.
- О, смешникът, който....        !
Страшен удар през устата с плоската страна на сабята прекъсна думите му и му
изби няколко зъба.
Другарите на ударения, които изглеждаха много весели, измъкнаха сабите си и се
нахвърлиха върху четиримата мъже, които ги очакваха, без да трепнат, облегнати
на каручката. Риос дебнеше подходящия момент, за да заиграе със страшната си
тояга по гърбовете на нападателите.
Последните, свикнали по-скоро да изпразват бокали, пълни с вино, отколкото да
боравят със сабята, още след първата атака се оказаха в лошо положение.Сред
сипещите се удари се чуха два-три болезнени стона, после двама от мъжете
стремглаво напуснаха бойното поле. Тъкмо останалите се канеха отново да
атакуват, когато се намеси силният кастилец.
Всичко свърши твърде бързо. Нападателите, обсипвани с удари от тоягата му,
устояха за малко, после и те побягнаха презглава, като оставиха на бойното поле
изпочупените си саби.
Кастилският Херкулес и Бутафуоко се втурнаха да ги преследват, за да им попречат
да се върнат отново и ги нападнат, а дон Барехо, Мендоса и Вандое забутаха с все
сила каручката към пристанището, като я скриха на сигурно място под един тъмен
навес, зад който се издигаше скромна рибарска къщичка, разположена срещу
товарното пристанище. Жилището, наето от Вандое, за да имат приятелите му в
случай на опасност по-добра възможност да се качат на някой кораб, беше твърде
скромна къщичка само на един етаж. Състоеше се от три стаи и един навес за
простиране на мрежите.
Вътре светеше, а вратата беше отворена, така че Вандое, гасконецът и баскът не
чакаха, за да влязат. Един недодялан мъж:на средна възраст с вид на моряк ги
очакваше в една от стаите, която служеше едновременно и за кухня, и за
трапезария. Когато ги видя да влизат, той извади лулата от устата си, свали
каскета си и каза:
- Буенас ночес, кабалерос, чувствувайте се като у дома си.
Стисна ръката на Вандое и си тръгна, без да каже друго, за да ги накара да
разберат по-добре, че наистина са като у дома си.
Мендоса се огледа наоколо, надникна и в другите две стаи, в които имаше четири
хамака и много риболовни принадлежности, после се върна при другарите си.
- Тук ще се чувстваме много добре, докато агентите на маркиза не ни открият.
Този благородник има около себе си хора, които притежават изключителен нюх...
Хайде, бързо, приятели, да пренесем вътре ранения и фламандеца. По-късно ще
хвърлим бъчвата в морето, не бива да оставяме следи.
Отидоха под навеса, като носеха свещ, вдигнаха капака и внимателно измъкнаха
навън Пфиферо и мнимия син на знатен испанец. Положиха ги на два хамака в
съседната стая.
- По-добре да отложим разпита за утре. Да ги оставим да си починат и да се
опитаме и ние да подремнем малко. Действително имаме нужда от това - предложи
Мендоса.
Затвориха, после залостиха вратата, отново огледаха къщичката, след което
Бутафуоко и Вандое се тръшнаха на другите два хамака, а Мендоса, гасконецът и
Риос се изтегнаха върху купчината стари мрежи.
Свикнал като кръчмар да става много рано, пръв отвори очи гасконецът. Първата му
мисъл бе да хвърли поглед към двамата пленници.
Мнимият син на знатен испанец все още хъркаше; фламандецът обаче се мяташе в
хамака, към който бе привързан, за да не може да избяга, като мърмореше и
правеше разни физиономии.
- Господин Арнолдо, приличате ми на голяма риба, мятаща се в мрежа - му каза дон
Барехо, като разхлаби въжетата. - Как сте, значи, със здравето след този дълъг
сън?
- Да пия - поиска нещастникът.
- Тук нямаме за пиене, господин Арнолдо, но аз ще ви дам нещо по-добро.
Взе голяма пръстена паница, напълни я с вода от някакъв съд и я подаде на
нещастника, който я изпи на един дъх.
- Сега малко по-добре ли е, господин Арнолдо? - попита иронично гасконецът.
- Глафата боли - отвърна фламандецът.
- Пиете и спите много, драги. Имате страшно лоши навици и ако бях на мястото на
маркиз ди Монтелимар, не бих ви простил.
- Монтелимар... - промърмори фламандецът, като прокара ръка по челото си.
В този момент, разбудени от техния разговор, в стаята влязоха Мендоса,
Бутафуоко, Вандое и Риос. Като видя толкова много хора, фламандецът сбръчка чело
и пребледня.
- Събудете и другия, дон Барехо - каза Бутафуоко.
- Защо? - попита шепнешком Мендоса.
- За да разбера дали се познават.
- Подозирате ли?
        - Бих заложил стария си и верен аркебуз за една наваха за две пиастри.
- Тогава оставете всичко на мен.
Той се приближи до ранения и започна да го гъделичка по гушата. Бяха напили
мнимия син на знатен испанец, за да кротува в бъчвата, но не до такава степен
като фламандеца, тъй че след три-четири прозявки той отвори очи.
Мендоса, който го наблюдаваше внимателно, го повдигна, за да може да вижда
фламандеца, седнал в съседния хамак.
Двамата шпиони на маркиз ди Монтелимар се погледнаха за миг изненадани, че се
виждат заедно; после, след като направиха по една гримаса, не успяха да спрат
неразумните си възклицания.
- Арамехо!
- Стифел!        -
- Е, кажете си добър ден - ги посъветва Бутафуоко. - Както изглежда, вие сте
стари познати.
Фламандецът и мнимият син на знатен испанец преглътнаха някоя и друга дума. Явно
не бяха доволни, че са попаднали в така умело поставения им капан.
- Кой от вас се казва Арамехо? - попита буканиерът, като се засмя. Раненият не
пожела да отговори и погледна към тавана. А фламандецът предпочете да се
прозине.
- Е, хайде, подкани ги иронично Бутафуоко, - виждам, че се познахте. Вече е
твърде късно да отричате. Господин Арнолдо, подайте ръка на този син на знатен
испанец.
Фламандецът ококори очи, а после избухна в бурен смях.
- Знатен испанец ли! - учуди се той.
- Е, хей, господин Пфиферо, тази сутрин сте много весел! - отбеляза гасконецът.
- Но аз ви предпочитам така. Моята ракия върши чудеса. Раненият погледна жестоко
фламандеца, но не отрони нито дума.
- Господа - обърна се към двамата пленници Бутафуоко, - предупреждавам ви, че се
свиква съвет и че това ще бъде един страшен военен съвет, защото ние сме
способни да ви удавим в морето с камък на врата, ако упорствувате и не
проговорите. Най-напред даваме думата на вас, дон Арамехо. Не забравяйте, че
залагате кожата си. Какво сторихте със сеньоритата?
- Сеньор... - запелтечи раненият. - Не зная за коя сеньорита говорите.
- Ей, негоднико! - извика Вандое, като излезе напред. - Отричаш ли, че ме
познаваш?
- Мой педни знатен испанецо, ние сме пленници - въздъхна господин Арнолдо,
обръщайки се към ранения. - Или тряпфа фсичко да кажем, или да се простим с
кожите си, приятелю.
Раненият преглътна едно проклятие, после се обърна решително към Бутафуоко и го
попита:
        - Какво искате да знаете?
- Искам да зная къде е сега сеньоритата, която сте отвели от мое име, разбирате
ме добре, нали, от странноприемницата "Рио Верде."
- И като ви кажа, че съм я завел при маркиз ди Монтелимар, който има над нея
права, тъй като я е отгледал, какво ще докажете?
- Че си негодник.
        - Искате да ме убиете ли? Е добре, направете го.
- Понякога смъртта е много сладка - отвърна Бутафуоко с глас, пълен със заплаха.
- Тук сме изолирани и аз бих могъл да ти наложа такива мъчения, че да проклинаш
деня, в който си се родил. Знаеш ли на какво са способни флибустиерите и
буканиерите?
При тези думи раненият пребледня. Самата дума "флибустиери" предизвикваше у
испанците необикновено униние.
- Разбра ли ме? - попита Бутафуоко.
- Да, сеньор - отвърна пленникът, вече не така надменно. - Тогава отговори ми:
кой ти даде името ми?
- Маркиз ди Монтелимар.
- А той от кого е узнал, че съм пристигнал в Панама с малката графиня ди
Вентимилия?
- За това бихте могли да попитате Стифел.
- А, аз нищо не зная! - побърза да каже фламандецът.
- Ах вие, хитреци такива, вие никога няма да кажете нищо, освен това, което
изтръгнем от устата ви - отбеляза Бутафуоко. - Но не си играйте да прехвърляте
вината един на друг, защото силата на буканиерите никога не е била в търпението.
- Арамехо, в капана сме! - повтори Пфиферо. - Гофориш! Гофориш! Мнимият син на
знатен испанец погледна надменно и попита:
- Е, и какво още искате да узнаете от мен? Не ви ли казах вече, че отведох
сеньоритата при маркиз ди Монтелимар?
- И къде по-точно? - попита Бугафуоко.
- Дявол да го вземе!! В двореца му.
- Защо?
- Не мога да зная тайните на моя господар - отвърна Арамехо.
- А сега ми кажи, защо ни предизвика и ни нападна до странноприемницата "Рио
Верде"?
- Бях получил заповед да ви намушкам с рапирата си.
- Значи ти ни познаваше?
- Последвах ви, след като излязохте от кръчмата "Ел Торо" - отвърна фехтовчикът.
- А сега да поразпитаме господин Пфиферо - каза гасконецът. - Той трябва да знае
нещо повече.
Фламандецът се усмихна иронично, без да си прави труд да прикрие усмивката си.
Страшният гасконец, който го наблюдаваше, избухна като граната.
- Ей, господин Пфиферо! Не се смейте под мустак в наше присъствие! Ако мислите,
че можете да ни се подигравате, веднага ще ви кажа, че вашата игра може да
свърши много зле,.. Риос, запали огъня и стопли една голяма тенджера с вода и
гледай да е доста гореща. Тъй като този Пфиферо пи херес, аликанте и превъзходна
ракия, без да ми плати нито една пиастра, ако не говори ясно, ще го накараме да
изгълта пълна бутилка с вряла вода и ще попарим вътрешностите му.
Лицето на фламандеца бе потъмняло. Той хвърли към Бутафуоко неспокоен поглед и
го попита с треперещ глас:
- Какфо иска знае от мен? Аз нищо не знае за отфличането на сеньорита.
- Ти трябва да знаеш повече от другаря си - каза Бутафуоко. - Беше ли
предупреден маркиз ди Монтелимар за нашето пристигане в Панама?
- Да - отговори уплашено фламандецът.
- Как?
- Нали фие има един приятел?
- Да, един човек, който дълги години е служил при Великия Качико дел Дариен и
който се отдели от нас, преди да слезем на сушата.
- За да отиде къде? - запита малко иронично фламандецът.
- В Дариен и да предупреди племената за скорошното пристигане на сеньоритата.
- Или за да дойде скришом в Панама, за да фи предаде!
- Какво говориш? - в един глас извикаха Бутафуоко и Мендоса, учудени от това
разкритие.
- Истината - отвърна със сериозен глас господин Арнолдо. - Този чофек сигурно
узнал, че маркиз ди Монтелимар отдафна иска да присфои съкрофището на Феликия
Качико и фи предаде срещу обещанието, че ще получи една трета от съкрофището.
- Какво ще правим сега, господин Бутафуоко? - попита баскът.
- Нека не си загубваме ума от такава дреболия - отвърна буканиерът. - Този човек
може да бъде много опасен, но мисля, че все още не е стигнал до Дариен. А освен
това без малката графиня ди Вентимилия никой нищо не ще може да стори.
- Но тя е в ръцете на маркиза, господин Бутафуоко! - извика гасконецът.
- Но те все още не са заминали.        - Кой знае!
- О, господин Арнолдо - възкликна Бутафуоко, като смръщи жестоко вежди, - трябва
да ни разкажете и други интересни неща. Дон Барехо, дръжте готова бутилка с
вряла вода.
- Има десетина в кухнята - отвърна гасконецът. - Риос не си губи времето
напразно.
- Нещастният фламандец беше посивял.
- Какфо още мога да бъда полезен на фас? - запелтечи той. - Кога ще тръгне
маркизът за Дариен? Трябва да знаете това.
- Феднага, щом достатъчен брой испански фойски бъдат струпани през профлака -
отвърна фламандецът. - Трябфа сфърши незафисимостта на Дариен.
- А малката графиня?
- Зная, че господин маркизът дал запофед един галеон да я отфеде след няколко
седмици до залифа Дафид, за да спести дългото и трудно пътуфане по суша.
. . . .
- Как се нарича галеонът?
- Сан Хуан.
        - Дон Барехо - обърна се към него Бутафуоко, - запомнете името на този
галеон.
- Ще го закова в главата си с гвоздей, дълъг колкото сабята ми - отвърна
гасконецът.
- Сега да оставим на мира тези мъже - отново заговори буканиерът. - Вече знаем
повече, отколкото се надявах... Елате, приятели.
Всички се събраха в кухнята.
- Военният съвет открива своето заседание - произнесе дон Барехо. - Има думата
господин Бутафуоко, избран единодушно за председател.
- Аз ще бъда кратък - започна буканиерът. - Сега не бива да губим време. Трябва
да се присъединим в Тарога към Равно дьо Люсан и неговите флибустиери, за да
спрем кораба, който ще отведе малката графиня ди Вентимилия до залива Давид. Без
сеньоритата сме безсилни да сторим каквото и да било.
- Всички сме готови - отбеляза Мендоса.
- Трябва да намерим начин да предупредим сеньоритата - каза Бутафуоко.
- О, с това ще се заема аз - заяви дон Барехо.
- Внимавай да не те хванат.
- С моите крака!... Обзалагам се, че дори краката на оръженосците на маркиза не
могат да се мерят с тях. Оставете тази работа на мен и аз ви гарантирам, че още
преди да мръкне, малката графиня ще получи известие от нас, а ние от нея...
Господин Бутафуоко, ще приготвите ли една бележчица! Моливът ми е на ваше
разположение.
- Аз пък имам лист - отвърна буканиерът.
- Междувременно ще трябва да наемем една каравела, за да стигнем до
флибустиерите в Тарога... Ти, Вандое, познаваш много моряци, нали?
- Работата няма да бъде трудна - отвърна собственикът на странноприемницата, -
само не зная как ще напуснете пристанището. Испанците са станали прекалено
любопитни, тъй като Равно дьо Люсан дебне откъм Пасифика и нито един платноход
не може да отплава без специално разрешение или друга някаква препоръка.
- Гръм и мълнии! - възкликна гасконецът. - Но нали наши пленници са Пфиферо и
синът на знатния испанец. Те положително имат карти, които им дават широка
свобода на действие от името на маркиз ди Монтелимар. Нека да завербуваме тези
негодници, като им обещаем част от наследството на Великия Качико дел Дариен.
По-късно ще имаме грижата да ги хвърлим на акулите в Тихия океан.
- Чудесно - отвърна Бутафуоко, който вече бе написал няколко реда на един лист
хартия, откъснат от малък бележник. - Трябва да напуснем Панама още тази вечер:
ще трябва да се оправите, както можете.
- Обещавам да ви докажа на какво са способни гасконците, когато пожелаят... -
отвърна дон Барехо. - Риос, вземи каручката и откарай бъч вата в кръчмата. Вече
е светло и няма да ни се наложи да се разправяме с дръзки пияници... До
довечера, приятели, до залез слънце.
И като наметна върху ризницата тъмната си пелерина и нагласи сабята си на
кръста, той излезе от къщичката, придружен от якия кастилец, който не бе
забравил да вземе огромната си тояга.
След като си пробиха път сред тълпата от търговци и корабособственици, двамата
се запътиха към центъра на града, където се издигаха най-величествените дворци,
сред които бе и палата на маркиз ди Монтелимар. Вървяха донякъде заедно, после
се разделиха.
- Кажи на сестра си, че ще се видим довечера, но нека се подготви за кратка
раздяла с мен - заръча гасконецът.
- Добре - отвърна просто якият кастилец и се отдалечи с каручката си.
Дон Барехо прекоси няколко улици, докато излезе на широк площад, покрай който се
издигаха красиви сгради.
От всички врати излизаха готвачи, прислужници, ратаи и метиси за утринните
покупки.
Дон Барехо засука леко посивелите си мустаци, накриви шапката си със забученото
на нея перо, разтвори наметката си, за да се вижда добре ризницата му, която
почти бе излъскал, както и дръжката на страшната му сабя, и започна важно да се
разхожда пред една голяма сграда, на чийто фронтон изпъкваше гербът на маркизите
ди Монтелимар.
Вече се разхождаше от четвърт час, когато видя да излиза от къщата пъргава като
птичка красива мулатка с голяма кошница в закръглената си ръка. "Тъкмо това ми
трябва! - си каза гасконецът. - Ей сега ще уловя моята рибка!"

4. По Тихия океан
Въпреки дългите си крака на младини дон Барехо бе голям покорител на женските
сърца, затова сега не се и съмняваше в успеха на своите намерения.
Като съгледа красивата мулатка, той ускори крачките си и малко след това вече я
следваше.
- Е-хей, закъде бързате, красавице? - подвикна й той.
Мулатката се обърна, погледна гасконеца, после сякаш очарована било от
войнствения му вид, било от блясъка на ризницата му, отговори:
- За пазара, кабалеро .
- Наричай ме графе, защото баща ми е знатен испанец.
- Да, господин графе.
- Ти на служба при маркиз ди Монтелимар ли си? - попита дон Барехо, като се
изравни с нея.
        - Да, господин графе.
- Мога ли да ти предложа нещо? Тази сутрин е хладна и една хубава чаша мескал не
ще навреди нито на мен, нито на теб.
- О!... Господин графе!... - възкликна мулатката.
- В добавка ще има и куп лъскави пиастри - продължи хитрият гасконец.
- Какво искате от мен, господин графе? - попита мулатката, изненадана от факта,
че разговаря с такъв благородник. - Господин графе - продължи тя, - аз съм само
една бедна слугиня мулатка, която никога не се е доближавала до хора от такъв
висок ранг.
- Е добре, аз съм този, който те допуща до себе си - отвърна дон Барехо, като
постави гордо лявата си ръка на дръжката на сабята. - Как се казваш?
- Карменсита.
        - Хубаво име, гръм и мълнии!
Точно в този момент минаваха покрай някаква кръчма. Гасконецът хвана за ръка
красивата мулатка и я завлече вътре. После поръча мескал и наети.
- Господин графе... - опита се да се обади готвачката на маркиза.
- Тук можеш да ме наричаш ти просто Диего - прекъсна я дон Барехо. - Синовете на
знатните испанци понякога трябва да запазят инкогнито.
Взе каната, напълни чашите, а после галантно поднесе пастите на красивата
мулатка
- Слушай, скъпа - й каза той, като почти зашепна. - Искаш ли да спечелиш десет
пиастри?
- Не печеля толкова дори за цял месец, господин...
- Диего ти казах. Тогава ще прибавим още десет и така ще станат двайсет.
- Какво трябва да направя, за да спечеля сумата, която ми обещавате? - попита
мулатката, като едновременно хрускаше с прекрасните си зъби пастите и ги
поливаше с многобройни чаши мескал.
- Само да отговориш на въпросите ми - отвърна гасконецът.
- Тогава можете да ме разпитвате до довечера.
- Знаеш ли дали преди два дни в двореца е била доведена красива мургава
сеньорита?
- Да, господин Диего. И тъкмо аз се грижа за храната й.
- Гръм и мълнии! Това се казва да имаш късмет!... И добре ли я пазят?
- Винаги има по двама алебардисти пред вратата й.
- Но ти можеш да влизаш свободно, когато искаш, нали?
- Да, господин Диего.
- Виждаш ли, скъпа моя, аз съм лудо влюбен в тази сеньорита и тя също много ме
обича, но баща ми застана между нас и направи тъй, че маркиз ди Монтелимар да я
отвлече.
- О!...
- Трябва да ти възложа нещо, което на мен ще струва двайсетте пиастри, а на теб
никакво усилие - каза гасконецът, като измъкна от джоба си листчето, дадено му
от Бутафуоко. - Ще трябва само да й го предадеш, без някой да те види.
- Това е много лесно.
- Сеньоритата ще ти даде друго листче, което ще ми донесеш тук, преди да залезе
слънцето. А сега ето ти първите десет пиастри; останалите десет ще получиш, като
свършиш работата. Доволна ли си, моя хубава Карменсита?
- Много сте щедър, господин графе.
- Е като граф - отвърна гасконецът усмихвайки се. - Е,хайде, хапни за последен
път от тези пастички и веднага тръгвай. Не бива маркизът да се усъмни в нещо.
- Гръм и мълнии! - промърмори гасконецът, когато остана сам, и потри доволно
ръце. - Дори и сред слугите има добри хора... Е хайде, да тръгвам, за да
прекарам последния си ден с Панкита, защото утре сигурно няма да сме вече в
Панама.
Хвърли на масата една пиастра и без да дочака рестото, си тръгна сред поклоните
на келнерите, изненадани от тази щедрост.
Дон Барехо влезе в кръчмата си към обед точно в момента, в който Панкита и Риос
сядаха да обядват.
- Наздраве и добър апетит на компанията! - извика той и свали наметката си.
- А, ти ли си най-сетне!
- Мислеше, че е някой друг ли, Панкита! Зле ли вървят нещата? Моята
кръчма се е превърнала в пустиня.        .
- Тази проклета бъчва е изплашила всички - отвърна кръчмарката. - Видели са я да
я изнасяме снощи и да я връщаме тази сутрин в квартала и се носи слухът, че
нощем ходиш да давиш призраците,които ловиш в избата.
Гасконецът се разсмя гръмко.
- Никога не съм смятал, че съм толкова способен - каза той. - Искаш ли един
съвет, Риос? Иди и хвърли в морето тази проклета бъчва, която заплашва да се
превърне в нашето разорение. Когато видят, че вече не я връщаш, ще помислят, че
демончетата, дяволчетата, призраците и духовете са си отишли, и пак ще започнат
да идват в "Ел Торо", за да пият хубавото вино херес. Е, хайде, нека обядваме за
последен път заедно, жено.
- Как, заминаваш ли?
- Вече от три дни ти го повтарям.
- И къде отиваш?
- При индианците, за да приберем наследството на Великия Качико дел Дариен.
Скъпа моя, ще се върна с цяла планина злато и ще отворим превъзходен хотел,
такъв, какъвто не е имало досега в Панама.
- А ако те убият?
- Кой? Да убият дон Барехо? Гасконците не се оставят да ги убият, скъпа моя,
запомни това. А и когато са с мен Мендоса и Бутафуоко, можем да бъдем спокойни.
Но... да похапнем, стига толкова приказки за сега. Устата ми е почти суха.
Той се нахрани в добро настроение, а после цял следобед заедно с Риос подрежда
избата. Надвечер затъкна пистолетите си и се обърна към Панкита, която го
наблюдаваше учудено:
- Сбогом, женичке, пак ставам гасконецът от доброто старо време.
- И колко ще отсъствуваш?
- Кой знае? Това може да предскаже само душата на Великия Качико дел Дариен.
Прегърна я пламенно, стисна ръката на шурея си и с бързи стъпки много скоро се
озова в странноприемницата, където го очакваше мулатката. Девойката вече бе
пристигнала и си хапваше пастички и пиеше мескал, уверена, че щедрият й приятел
не ще се остави да го молят, за да плати сметката.
- Е, Карменсита? - попита гасконецът, като я прегърна.
- Изпълних всичко, господин графе.
- Чудесно! Ти си цял бисер!... А бележката?
- Предадох я на сеньоритата.
        - А тя не ти ли предаде нещо за мен?
- Друга бележка - отвърна мулатката и измъкна от корсета си от перкал* малък
плик.
--
* Перкал (перс.) - тънък и лъскав памучен плат от рода на батистата. Б. пр.

Гасконецът го грабна, отвори го, проследи с очи текста, промърмори неразбираеми
думи, за да не го заподозрат, че е неграмотен, после го мушна в джоба си.
Постави пред мулатката останалите десет пиастри, изпи една-две чаши мескал,
плати сметката и стана.
- Пак ще се видим, красавице. Кажи на сеньоритата, че всичко е наред. Сбогом, и
бъди благоразумна!
Когато стигна до пристанището, нощта вече бе паднала и оръдието бе дало сигнал
за преустановяване на всякакво отплаване.
Свари Бутафуоко и Мендоса много заети. Бяха купили аркебузи, пистолети, муниции
и ги опаковаха.
- Ето отговора на сеньоритата, господин Бутафуоко - заяви гасконецът, като
връхлетя в къщичката като хала.
Бутафуоко бързо отвори плика с бележката на малката графиня ди Вентимилия и го
прочете на един дъх.
- Нашите пленници са казали истината - потвърди той. - След осем или десет дни
маркизът ще я качи на борда на кораба "Сан Хуан", за да я отведе до залива Давид
заедно с челния отряд на експедицията.
- За всички мълнии на Бискай! - извика Мендоса. - Едва ще ни стигне времето да
съберем флибустиерите на Равно дьо Люсан.
- Остава само да отплаваме, защото вече всичко е готово - отвърна Бутафуоко. -
Утре сутринта вече ще сме доста далеч от Панама.
- Тръгваме ли? - попита гасконецът.
- Днес Вандое заедно с фламандеца е наел малка каравела, която, както се казва,
трябва да ни отведе в Калифорния, но когато излезем в открито море, ще я
насочим, накъдето искаме.
- Колко души има на борда й?
- Шест заедно с капитана.
- Ако се опитат да нахалстват, с четири удара на сабята ще изравним броя - каза
гасконецът. - Кой ще дойде с нас?
- Твоят приятел Пфиферо и синът на знатния испанец - отвърна Мендоса. - Вече са
решили да напуснат маркиз ди Монтелимар и да се присъединят към нас.
- На борда ли са вече?
        - Да.
        - С Вандое ли?
- Той си има странноприемницата,скъпи дон Барехо, и изобщо не иска да знае за
приключения.
- Да тръгваме! - се намеси в този момент Бутафуоко, който бе приключил с
пакетите.
- Е, господине, не сте помислили само за едно?
- За какво, дон Барехо?
- Че оръдието гръмна и излизането от пристанището за всички плавателни съдове е
забранено.
- Но не и за тези, които имат на борда си таен агент на маркиз ди Монтелимар -
отвърна Бутафуоко. - Помислили сме за всичко и тази нощ ще напуснем Панама.
- Щом е така, можем вече да започнем приключенския си живот - заяви дон Барехо.
        Взеха пакетите, съдържащи оръжия и муниции, затвориха вратата и се
отправиха към насипа, пред който леко се поклащаше във водите малка 100-тонна
каравела. Двете латински платна и квадратните на фокмачтата бяха спуснати.
Започваше отново да вали, но океанът не ревеше вече така гневно и свеж бриз
духаше откъм сушата. Господин Арнолдо бе първият, който посрещна тримата страшни
авантюристи с благото "топър фечер".
Мъж със загоряло лице и гъста брада стоеше зад него: това беше капитанът.
- Всичко готово ли е, приятелю - попита Бутафуоко фламандеца.
- Пътят сфободен за фас - отвърна фламандецът. - Зелен фенер, има разрешение.
        - Къде е твоят приятел?
- В една кабина: много болен Арамехо.
Петимата моряци, всичките метиси от бреговете на Тихия океан, славещи се по
онова време като добри моряци, вдигнаха котвата, а капитанът закачи на върха на
фокмачтата фенер със зелена светлина.
С ловка маневра каравелата се откъсна от кея, промъкна се сред множеството
кораби и се отправи бързо към изхода на пристанището, тласкана от силния бриз,
духащ откъм сушата.
като извършиха бърз оглед на трюма, пълен с бъчви, които изглеждаха празни, но
можеха да крият хора на маркиза, Бутафуоко, Мендоса и гасконецът се качиха на
палубата и се събраха на носа.
- Забелязахте ли нещо съмнително, господин Бутафуоко? - попита гласно
гасконецът. - Не се доверявам много на този Пфиферо.
- А пък аз никак - отвърна буканиерът. - Да вземем нужните предпазни мерки. Един
от нас трябва непрестанно да бди и съвестно да изпълнява своята вахта. Не се
намираме сред верни приятели.
- А ти, Мендоса - обърна се към него гасконецът, - тъй като си бил моряк,
внимавай за курса на тази таратайка.
- Ще държа под око компаса, приятелю - отвърна баскът. - При първото отклонение
в посоката ще сграбча кормчията и ще го хвърля в морето.
Много скоро каравелата стигна до входа на пристанището, пред който кръстосваха
двете фрегати, за предотвратяване на всякаква изненада от страна на
флибустиерите.
В открито море вълните бяха малко по-големи, но въпреки това малкият платноход,
макар да имаше доста години зад гърба си и повреден кил, се справяше доста
добре. След кратко съвещание с моряците и след като дълго изследва хоризонта с
бинокъла, капитанът насочи носа на каравелата на северозапад, за да избегне
многобройните рифове край брега.
- За сега всичко върви добре - каза Мендоса, който бе отишъл до кърмата, за да
се увери в курса по компаса. - Ако искате да си починете, аз ще остана на пост.
- Не, Мендоса - отвърна Бутафуоко. - Нашите вахти ще започнат от утре, когато се
уверим, че екипажът ни смята за мирни пътници. Господин Арнолдо може да е
подшушнал нещо в ухото на капитана и затова никога няма да извърша
безразсъдството да напусна палубата, поне за сега.
И двамата му приятели се съгласиха с кимване на главата и отново застанаха по
местата си.        В открито море вълнението все още беше силно и
възпрепятствуваше доста движението на малката каравела, но нощта бе
изключителна, небето бе обсипано със звезди, а една много бледа четвърт от
луната блестеше на хоризонта, отразявайки се във водата. Петимата моряци и
капитанът им, вероятно притеснени от близостта на страшните бездомници на Тихия
океан, не напуснаха палубата нито за миг, а господин Арнолдо през цялото време
им прави компания.
Когато утрото настъпи, на хоризонта вече не се виждаха американските брегове.
През нощта каравелата се бе отклонила силно навътре в открито море, може би под
влияние на някое течение.
- Вече сме доста далеч - отбеляза Мендоса. - Ако продължаваме все така, след два
дни ще стигнем до Тарога.
Но след едно изсвирване на капитана моряците направиха маневра, като искаха
дотолкова да се приближат до брега, че поне да го виждат, за да се насочат към
него, в случай че на пътя им се изпречат флибустиери.
Тримата авантюристи обаче желаеха съвсем друго и много скоро прибраха лулите в
джобовете си и се изправиха пред капитана.
- Какво правите? - попита Бутафуоко, като гледаше заплашително със смръщени
вежди.
- Променям курса - отвърна брадатият мъж. - Много навътре в открито море сме и
нямам никакво намерение да се натъкна на някой корсарски кораб.
- Заповядвам ви да поемете стария курс и да не мислите за флибустиерите.
-        За да отидем къде?
- Искаме да се уверим дали в Тарога все още има от тези смели мъже.
- Да не би каравелата да е ваша?
- Ние сме я наели за наша сметка и искаме да отидем там, където ни е угодно.
- Е-е, господине! Твърде много заповядвате в моя дом! - извика капитанът. - Ако
искате флибустиерите да ви избият, можете да се качите на лодката, която моята
каравела влачи на буксир,и да вървите по дяволите. А що се отнася до мен, аз ще
се върна на брега колкото се може по-скоро.
- Тъй като нямаме никакво желание да ни разкъсват акулите, за втори път ви
заповядвам да насочите каравелата на запад, защото тъкмо този е нашият курс. В
Калифорния ще отидете друг път.
- И стига толкова, господин брадатко! - допълни гасконецът, като сграбчи сабята
си.
Капитанът позеленя.
- Но кои сте вие в края на краищата? - попита заеквайки.
- Не си правете труд да узнаете кои сме и какви са ни намеренията - отвърна
Бутафуоко. - Казвам ви само, че докато сме на борда на вашата каравела, няма
защо да се боите от флибустиерите.
Капитанът се канеше да отвърне нещо, когато се намеси Арнолдо.
- Подчинете се на тези господа! - заповяда той. - Тофа е запофед на маркиз ди
Монтелимар. Аз отгофарям за фсичко.
- Щом е така, тогава можем да тръгнем дори и за ада. Да видим дали господин
маркизът ще дойде да ни защити, когато пиратите ни нападнат.
- Е стига толкофа! - отсече Арнолдо.
След като се консултира с хората си, капитанът отново насочи каравелата на
запад. Междувременно с изгрева на слънцето вятърът бе отслабнал дотолкова, че
скоростта на каравелата не надвишаваше два възла.
По обед тримата смелчаци, които вече се считаха за господари на малката
каравела, изискаха властно обеда си. Капитанът и моряците бяха започнали да се
страхуват от тримата дръзки мъже и не посмяха да им откажат.
През целия ден каравелата продължи да плава на запад, като измина едва
двадесетина мили, но веднага, щом залезе слънцето, бризът се усили, ускорявайки
и скоростта на таратайката.
Тримата авантюристи се навечеряха спокойно, после Бутафуоко и гасконецът се
оттеглиха в кабината, предназначена за тях, докато баскът застъпваше на своята
първа вахта с чифт пистолети, затъкнати на колана, и вярната му сабя.
Бяха изминали два часа, без баскът да забележи нещо необикновено, когато,
поглеждайки към носа на каравелата, му се стори, че вижда фламандецът да
разговаря поверително с капитана. Подозрителен по характер, той почувствува, че
тези двамата положително кроят нещо, и се убеди в това, като ги видя да изчезват
през люка на носа.
Той стана, почисти лулата си, хвърли последен поглед към океана и извика силно:
- Ей, кормчията, лека нощ; и аз отивам да си почивам.
После се спусна през люка на носа, но вместо да влезе в кабината, където хъркаха
гасконецът, Бутафуоко и мнимият син на знатен испанец, отвори тихо вратата,
която водеше към трюма, пълен с празни бъчви.
Веднага го ослепи светлината, струяща от един фенер, движещ се бавно по
бакборда.
Двама души се движеха, стигнаха почти до средата на трюма, после вдигнаха две
големи бурета, поставиха ги върху съседните и се мушнаха в празното
пространство.
- Ето тук е - каза капитанът.
- Много парут? - попита веднага Арнолдо.
- Петдесет ливри.
- Ще стигнат ли?
- Не ще остане цяла нито една дъска.
- И нито един от тези измамници? - Надявам се.        - Имате фитил?
        - Вече сме го сложили.
        - Колко фреме ще продължи?
- Поне десет минути. - Ще има фреме да избяга с лодката?
- Ще трябва само да изтеглим въжето, защото каравелата я влачи на буксир. Вече
наредих за занесат там храна и гребла.
- Фече палите!
Мендоса вече знаеше повече, отколкото му бе необходимо. Уплашен, той отстъпи
бързо назад и се втурна в кабината на гасконеца и Бутафуоко.
- Бързо, бързо, ставайте веднага, без да губите нито минута! - зашепна той,
разтърсвайки ги силно.
- Нападат ли ни? - попита гасконецът, като скочи веднага от койката.
        - Следвайте ме, без да вдигате шум, и не ме питайте за нищо - отвърна
Мендоса. - Идвайте, господин Бутафуоко, ако ви е скъпа кожата.
Както при всички каравели и галеони, на борда в кърмовата част имаше широк
отвор, където понякога поставяха малко оръдие. Мендоса поведе приятелите си
натам, после им каза:
- Спускайте се в морето, без да се колебаете.
Бутафуоко и гасконецът, впечатлени от развълнувания глас на баска, не поискаха
никакво обяснение. Прехвърлиха се през отвора и се спуснаха в пенещите се води
на килватера. След миг и Мендоса беше вече във водата.
И точно тогава лодката, която следваше каравелата, теглена от около
тридесетметрово въже, се изравни с тях. Мендоса и Бутафуоко се хванаха за единия
борд, а дон Барехо, който бе по-тежък и по-висок, за другия, после без усилия се
прехвърлиха в лодката.
- Отрежи въжето - заповяда баскът.
Гасконецът разбра, че става нещо страшно, и се подчини.
- А сега на греблата! Гребете с все сила, ако искате да се спасим. Лодката
заплава в обратна посока. Едва бяха изминали петдесет-шестдесет метра, когато на
малкия платноходен кораб отекна вик.
- Проклятие! Лодката е изчезнала! Загубени сме!
Чуваха се викове и проклятия,после силна светкавица раздра тъмнината, последвана
от оглушителен гръм и порой от отломки.
Каравелата бе хвръкнала във въздуха заедно с нещастния й екипаж, господин
Пфиферо и мнимия син на знатен испанец.
- За няколко секунди над водовъртежа, образувал се от потъването на разбития
корпус, след експлозията се понесе лека мъгла от червеникав дим, после нощният
бриз я разпръсна.
- Приятели - продума най-сетне Мендоса с развълнуван глас, - благодарете на
бога.
- Аз все още се питам какво се случи - промърмори дон Барехо, който бе като
оглупял. - Какво хвръкна във въздуха?
-Каравелата... И ако се бяхме забавили две-три минути,щяхме да хвръкнем с нея.
- Запалила ли се беше? - попита буканиерът, който все още не можеше да дойде на
себе си.
- По-точно бяха запалили едно буре с петдесет ливри барут, който трябваше да ни
изпрати във въздуха - отвърна баскът. - По една щастлива случайност аз усетих
това навреме и лодката, която трябваше да послужи на тях, остана в наши ръце.
- Приятели, да се върнем там - предложи Бутафуоко. - Може би има някой, когото
ще успеем да спасим.
- Правилно - отвърна Мендоса.
Хванаха се за веслата и бързо загребаха към мястото, където бе изчезнала
каравелата.
Корпусът, разбит от експлозията, бе потънал. Лодката се движеше сред останките,
като се спираше ту тук, ту там с надеждата да открие някой оцелял. Но на
повърхността не плуваше нито едно живо същество.
- Всички са изчезнали - каза гасконецът.
- Няма какво повече да правим тук - отбеляза Бутафуоко. - Не ни остава друго
освен да се насочим към Тарога, ако можем изобщо да стигнем дотам.
- А защо не, господине? - попита баскът. - Лодката е солидна, хранителните
припаси са достатъчни и няма защо да се страхуваме от нашите приятели
флибустиерите.
- Далеч ли сме още? - попита гасконецът.
- Няма да стигнем по-рано от четиридесет и осем часа - отвърна Мендоса.
- Виж какво са сложили тук моряците от каравелата - каза Бутафуоко. - Виждам
пакети и едно буре.
- Мендоса и гасконецът набързо прегледаха какво има в лодката и признаха, че
брадатият капитан бе свършил нещата както трябва, защото бурето беше пълно с
вода, в едната от касите имаше сухари, а в пакетите кашкавал и шунка.
- Е, кураж, не можем да се оплачем! - възкликна Мендоса. - Тези нещастници
сигурно са смятали да стигнат до американския бряг за два-три дни. Храната ще ни
стигне за една седмица, дори без да сме на дажбен режим. Тръгваме ли?
- Тръгваме - отвърна Бутафуоко, като седна на кърмата. Гасконецът се настани по
средата на лодката, баскът на пейката при носа и лодката бавно се отдалечи от
мястото, покрито с отломки, и се насочи на запад.
Сред хранителните припаси баскът намери обвит в парцали компас и започна веднага
да го използва, за да се придържат към правилната или поне приблизителната
посока.
Три-четири часа лодката напредваше под енергичните загребвания на гасконеца и
баска, после двамата мъже трябваше да отстъпят.
- Предпочитам да раздавам удари със сабята си - каза гасконецът, като сваляше
куртката и горната си вталена дреха.
- А пък аз удари с шпага - заяви баскът. - Станал съм много лош моряк...
        Силен удар, който тласна лодката отдясно наляво, така че вътре влезе
вода, го прекъсна.
- Блъснахме ли се? - попита Бутафуоко, като скочи на крака.
- И в какво, господине? - попита баскът. - По тези места няма скали.
- В някоя от останките на каравелата, приятелю Мендоса.
- Но ние сме вече доста далеч от тях.
Точно в този момент последва още един удар, който бе така неочакван, че събори
гасконеца. Мендоса се бе надвесил над водата и наблюдаваше внимателно. Отначало
не видя нищо, но след няколко мига зърна широки, фосфоресциращи ивици, които се
движеха във всички посоки, като описваха мълниеносни зигзаги.
- Я виж ти! - извика той, като се обърна към гасконеца. - Ето един хубав повод
да опиташ острието на сабята си и силата на ръката си.
- Против кого?
- Попаднали сме сред пасаж от рибачук, господине - отвърна баскът.
- Значи работата е сериозна! - извика дон Барехо.
- Може би по-сериозна, отколкото си мислиш, защото нашата лодка съвсем не е
тежка, а обшивката й е толкова повредена, че може би няма да издържи на някой
по-силен удар с опашка.
Трети удар тласна лодката на една страна и я наклони почти до повърхността на
водата.
- Извадете сабите, приятели, ще трябва да се бием, ако не искаме да послужим за
вечеря на тези проклети хищници! - извика Мендоса.
Тримата насядаха по пейките, като се разположиха по такъв начин, че да
уравновесят колкото се може по-добре лодката, и започнаха да раздават като
обезумели удари наляво и надясно.
Но сякаш рибитечук съвсем нямаха намерение да опитат острието и върха на сабите,
защото упорито се държаха под водата. От време на време само някоя от тях се
втурваше към лодката, блъскаше в нея голямата си и силна глава и тутакси
минаваше от другата страна на кила, без да даде възможност на тримата фехтовчици
да я засегнат.
Внезапно една фосфоресцираща ивица се приближи с мълниеносна бързина към
лодката. Дон Барехо сграбчи сабята си с две ръце и нанесе такъв удар,способен да
разцепи дори и скала. Широкото острие този път се заби в
гърба на рибатачук, като отряза тръбните й перки. Хищникът се обърна по гръб и
се нахвърли върху лодката, като се опита да я захапе за борда. Сабята се стовари
върху муцуната му и я разцепи в същото време, когато Мендоса и Бутафуоко
забиваха сабите си от двете му страни.
Рибатачук отскочи и се показа почти наполовина над повърхността, после изчезна
към дълбините на океана. Но много скоро други фосфоресциращи линии закръстосваха
пред лодката.
Хищниците искаха да отмъстят за другаря си.
Лодката, блъскана от всички страни, подскачаше и се люлееше, сякаш над океан
внезапно се бе разразила буря.
Рибите яростно връхлитаха върху нея, като сипеха удари с опашките си, способни
да разбият старата й обшивка; после се плъзгаха под кила, като се мъчеха да го
повдигнат.
Бутафуоко, Мендоса и гасконецът, развълнувани не по-малко от внезапната атака на
тези чудовища, раздаваха яростни удари, които не винаги биваха напразни.
Вече от петнадесет минути се биеха жестоко, когато отекна пушечен изстрел и една
рибачук, улучена от куршума на безпогрешен стрелец, подскочи и се показа повече
от половината над кървавата пяна, а после се изви и потъна с главата надолу.
Почти в същия миг последваха още два изстрела и още две риби ги сполетя същата
участ.
Бутафуоко хвърли бърз поглед към ларгото. Една голяма пирога, сякаш внезапно
изникнала от морето, с около дванадесетина мъже на борда с огромни шапки,
изплетени от палмови листа, гребяха с все сила, за да им се притекат на помощ.
Четирима от тези непознати спасители, които вероятно бяха превъзходни стрелци,
стреляха непрекъснато по хищниците, без да пропуснат целта.
Бутафуоко нададе силен вик:
- Флибустиерите!
- Гръм и мълнии! Най-после и съвсем навреме! - възкликна гасконецът, като
замахна за последен път.
Пет минути по-късно тримата авантюристи, избягнали като по чудо ужасната смърт,
се прехвърлиха в пирогата на пиратите и се намериха в прегръдките на Равно дьо
Люсан.
* * *
Въпреки шестте години, които бе прекарал на островите сред постоянни битки,
тревоги и безкрайна мизерия, Равно дьо Люсан бе запазил неизменното разположение
на духа си на френски благородник, така че начинът, по който посрещна Бутафуоко,
Мендоса и гасконеца, бе от най-сърдечните.
- Сърцето ми подсказваше - каза им той, след като вече се бяха качили на
пирогата и той ги бе прегърнал, -че един ден в някой от краищата на света ще ви
видя отново. Жалко, че граф ди Вентимилия не е с вас. Бих бил щастлив да го видя
отново!
- Скъпи мой - отвърна Бутафуоко, - той е прекалено щастлив с маркиза ди
Монтелимар и сигурно няма да напусне прекрасния си замък. Но ако не е дошъл той,
то сме довели сестра му.
- Кого? - попита Равно с изумление. - Внучката на Великия Качико дел Дариен? И
къде е тя сега? Не я виждам сред вас.
- Ако беше при нас, нямаше да ни видиш толкова скоро.
- Обясни ми по-добре, Бутафуоко.
- Дойдохме тук, за да поискаме подкрепа от флибустиерите на Тихия океан и да
освободим още веднъж сеньорита Инес ди Вентимилия.
- За бога! Да не би да са я отвлекли?
- Маркиз ди Монтелимар отново ни я измъкна.
- Значи той е лудо влюбен в тази девойка?
        - В нейните несметни богатства, мой скъпи Равно. Ти не знаеш ли, че
Великия Качико дел Дариен е мъртъв?
- Но как искаш нещата, които стават от другата страна на провлака, да стигат до
нас, като живеем изолирани от света? Значи сеньоритата е доплавала до Америка,
за да отиде в Дариен и прибере приказните богатства на дядо си?
- И както виждаш, нямаше късмет, защото едва пристигна в Панама и попадна в
ръцете на неприятеля си, който с невероятно търпение от години се стреми да
сложи ръка на тези богатства под предлог, че именно той е
отгледал малката графиня и я е издържал в своята къща в продължение на
шестнадесет години.
        - И сега тя е в Панама, така ли?
- Да, приятелю.
- Е добре, ти идваш в много лош момент, скъпи Бутафуоко. Флибустиерите, които
имаха кораб, се отправиха на юг и ние останахме само двеста осемдесет и пет
души, с немалко болни, които ще бъдем принудени да изоставим. А най-лошото е, че
всичките ни пироги са разнебитени. Как мога да хвърля тази орда от обезсърчени
хора срещу Панама, която днес е почти непревземаема? Отдавна отминаха добрите
времена на Морган.
- Не искаме толкова много, скъпи мой Равно. Ти ми каза, че макар да нямате
кораби, все пак са ви останали скифове и пироги. Дали с тези средства последните
флибустиери ще могат да нападнат един галеон?
- Какво говориш, Бутафуоко? Именно защото сме последните, ние ще бъдем страшни и
не ще се побоим да нападнем кораб, колкото и голям да е той. Но бъди по-ясен,
защото от цялата работа аз разбрах само едно: че трябва да освободим сеньорита
ди Вентимилия.
- Тъкмо за това сме дошли да молим за помощта на Братята от брега, които дължат
много на италианските корсари. След пет или шест дни, освен ако няма някаква
грешка, от Панама ще отплава кораб, който трябва да отведе сеньоритата до залива
Давид.
- Е и? - попита Равно.
- Трябва само да ги нападнем и изтръгнем девойката от испанците.
- Това ли е всичко?
- Не - отвърна Бутафуоко. - Какво правите сега в Тихия океан, след като всички
ваши приятели си заминаха. Какво чакате? Някоя силна испанска ескадра да ви
открие и изтласка всички в морето ли?
Равно дьо Люсан дълго гледа благородния французин, като на няколко пъти притваря
очи, после каза:
- Знаеш ли накъде се бяхме отправили с нашата пирога?
- Не, разбира се.        ...
- Към брега. Трябва да съберем необходимите сведения, за да можем окончателно да
се оттеглим на сушата. Шест години живеем на островите във вечна борба с глада и
испанците. Тъкмо затова вече бяхме решили да напуснем Тихия океан.
- И по кой път възнамерявахте да тръгнете?
- Вероятно към Дариен - отвърна Равно.
- Ако предложим на твоите хора някой и друг милион пиастри от наследството на
Великия Качико при условие че ни помогнат в нашето начинание?...
- Мисля, че биха се хвърлили дори и към товарното пристанище на Панама.        -
Значи можем да разчитаме на теб, така ли?
- Не само да разчитате, но аз ти благодаря, че ме намери, защото тази история с
баснословните богатства на Великия Качико ще стори тъй, че моите хора
окончателно да се решат да се оттеглят на брега. Ти ми каза, че галеонът ще
хвърли котва в залива Давид, нали?
- Да, приятелю - отвърна Бутафуоко.
- Е, добре, утре ще напуснем нашия проклет остров и ще отплаваме до онова
пристанище,за да го изчакаме. - После,като се обърна към хората си, той ги
подкани: - Ускорете ударите, другари, иска ми се веднага да видя острова.
Все още в отлично състояние, със закрепено на носа оръдие, пирогата летеше по
водите на океана, който този ден бе невероятно спокоен. Гасконецът и Мендоса
също бяха хванали по едно гребло, за да ускорят завръщането.
Два часа след това Тарога вече се виждаше.Почти безлюден, дълъг и тесен,
островът се подаваше над водата като огромен морски бозайник.
От шест години вече последните флибустиери се бяха устроили тук, тъй като
островът се намираше на пътя на корабите от Калифорния и Мексико за Панама,
носейки на борда си изтръгнатото като данък от бедните индианци.
Завръщането на пирогата с Бутафуоко, Мендоса и дон Барехо бе посрещнато с радост
от страна на тези страшни авантюристи, тъй като и трите имена им бяха добре
известни.
Равно дьо Люсан, който обичаше бързите неща, отведе приятелите си в своята
колиба, една полусрутена къщурка, построена от стари платна и корабни останки, и
им предложи доста добра закуска от месо на костенурка; после, като ги остави да
си отпочинат, отиде да съобщи на по-влиятелните главатари на тази тълпа от
несретници предложението на Бутафуоко.
Както бе предвидил, никой не възрази.
Бе взето решение веднага да напуснат острова и да се отправят към континента.
През деня бе извършена подготовката за голямата експедиция, която може би щеше
да продължи месеци наред през високите планини и безкрайните гори на провлака.
Най-краткият път минаваше покрай град Нуева Сеговия, подвластен на
никарагуанското правителство, разположен на север от едноименното езеро, на
четиридесет левги от Тихия океан и на двадесет от една широка река, за която се
смяташе, че се влива в Мексиканския залив около нос ГрасиасаДиос.
Вечерта, след като Равно дьо Люсан бе прегледал пирогите, които щяха все още да
издържат на море, и бе наредил да изхвърлят във водата оръдията, които не можеха
да вземат със себе си и които не искаше да попаднат в ръцете на испанците, събра
хората си, за да разпределят трофеите, защото от този момент нататък всеки
трябваше сам да защищава своя дял.
На следващия ден още на разсъмване двеста осемдесет и петте флибустиери
отплаваха от Тарога на осем пироги, всяка с по едно оръдие на борда и решително
се насочиха към континента с намерението най-напред да кръстосват през залива
Давид, за да изчакат галеона, на борда на който трябваше да бъде младата графиня
ди Вентимилия.
Океанът беше спокоен и гладък като огледало. Нито едно платно не се забелязваше
на хоризонта. Високо в небето обаче крещяха ята албатроси.
- Ха! - възкликна гасконецът, проговарял твърде рядко през последните тридесет и
шест часа. - Не намираш ли, Мендоса, че това спокойствие е предзнаменование за
добрия изход от експедицията?
Междувременно пирогите, предвождани от тази, в която се бяха настанили Равно дьо
Люсан и Бутафуоко, както и двамата неразделни приятели, продължаваха да плават
на изток, отклонявайки се малко на север.
Щастливи, че най-после са напуснали острова, от който се бояха, че няма да
излязат вече живи, флибустиерите напрягаха със сила греблата и тихо
пееха.
От време на време отекваше пушечен изстрел и някой албатрос, имал
неблагоразумието да се приближи повече до тези безпогрешни стрелци, падаше
прострелян, като увеличаваше бедните им запаси.
Нощта свари флибустиерите в открито море. Уверени, че никой няма да ги безпокои,
тъй като испанците бяха преустановили мореплаването по тези места, те се
разположиха кой както намери за добре под и върху пейките и спокойно заспаха,
люляни от вълните на океана, идващи на равни интервали и бучащи глухо, без да
бъдат опасни.
На следващия ден, след спокойно прекараната нощ, пирогите отново се насочиха към
американските брегове. В далечината вече се очертаваха
сините върхове на Кордилиерите, които заедно със Скалистите планини образуваха
скелета на континента.
- Ако не ни мине котка път, тази нощ ще се разположим на лагер на брега - каза
Равно дьо Люсан.
Така и стана. Слънцето залязваше, когато пирогите стремително се плъзнаха в
залива Давид и флибустиерите превзеха, без да употребят оръжие, едно малко
рибарско селце, заселено с индианци и метиси, които веднага арестуваха, за да не
избягат във вътрешността и предупредят испанските отряди. Сега на флибустиерите
не им оставаше нищо друго освен да изчакат галеона и да го нападнат.
Минаха три дни, а очакваният кораб все не идваше. Бутафуоко вече бе започнал да
се безпокои, че са го измамили, когато на четвъртия ден към залез съзряха
платноход, който като че ли се бе насочил към залива Давид.
Незабавно бе съобщено на флибустиерите и те се събраха на брега, готови да се
качат в пирогите.
- Приятели - обърна се към тях Равно дьо Люсан, - пригответе се за последния си
бой във водите на Тихия океан, защото каквото и да се случи, ние никога вече
няма да ги видим.
В осем часа вечерта ентусиазираните флибустиери заеха местата си в пирогите,
понеже вече бяха напълно сигурни, че към залива с голяма скорост се приближава
фрегата или галеон.
Тъмнината покровителствуваше изненадващото им нападение. Още преди слънцето да
залезе към небето бяха запълзели гъсти изпарения.
Океанът бе станал мастиленосин.
Застанал на носа на пирогата редом с Бутафуоко, Равно дьо Люсан се опитваше да
различи обгърнатия от тъмнината кораб.
- Все пак ще успеем да го открием - каза той на буканиера, който неспокойно го
разпитваше. - Знаем какъв е курсът му и не ще закъснеем да го пресрещнем.
- Това галеон ли беше? - попита Бутафуоко.
- Със сигурност мога да кажа, че беше голям кораб - отвърна Равно.
- Ще успеем ли да го пленим?
- Не се съмнявай в моите хора. Наредих на старшите на пирогите да ги пробият с
брадви още щом застанем под галеона, така че за всички нас ще има само една
алтернатива - да се спасим на неприятелския кораб, ако не искаме да се удавим.
А!... Ето го.
- Къде?
- Движи се точно срещу нас.
Хората му също трябва да го бяха забелязали, защото, както им бе наредено, се
разположиха в дълга редица, която трябваше да обгради галеона още щом открият
огън.
Много скоро се появи голяма сянка, която бавно напредваше: испанският галеон,
плаващ към залива Давид.
От палубата не се долавяше никакъв шум; тишината на нощта се нарушаваше
единствено от шума на водата, разсичана от високия нос.
Осемте пироги бяха застанали плътно до мястото, откъдето щеше да мине корабът.
Равно отдаде заповед, която веднага стигна до всички екипажи.
- Никой да не стреля. Пригответе куките за абордаж.
Сега галеонът бе на не повече от двеста левги и продължаваше спокойно да
напредва, без изобщо да подозира клопката.
Корабът бе великолепен, с висок борд, с много просторна предна палуба, където
вероятно бяха разположени оръдията.
За един миг осемте безшумно маневриращи пироги го заобиколиха и абордажните куки
бяха хвърлени между вантите и рейте, без вахтените на кораба, твърдо уверени, че
няма да срещнат неприятел, да усетят.
Отекна кратка и суха команда от Равно дьо Люсан:
- Пробивайте!
Последва тъп и зловещ грохот. Старшите на лодките, изпълнявайки получената
заповед, разбиваха със силни удари на секира обшивките им. Тозчас на кораба се
надигнаха викове.
- На оръжие! На оръжие!
- Огън от батареята!
- Всички на палубата!
Беше вече късно да отблъснат абордажа. Усетили, че лодките потъват под краката
им, флибустиерите се хвърлиха към кораба с пушки на рамо и къси саби между
зъбите.
Залавяйки се за бойниците, за веригите на котвите, за вантите, само след миг
двеста осемдесет и петте мъже заедно с тримата авантюристи се озоваха на борда
на кораба, докато лодките им изчезваха във водите на Тихия океан.
Отекват няколко пушечни изстрела. Охраната на галеона, разбрала, че се извършва
абордаж, смело започва битка, макар стремително да отстъпва към обширната предна
палуба, където има две оръдия.
Равно дьо Люсан веднага схваща опасността и изпраща хората си да атакуват точно
това място, докато Бутафуоко, начело на тридесетина биещи се, разчиства с
наситени залпове кърмата, на която също са разположени големи оръдия.
Излишно е да се каже, че гасконецът и баскът са на предната линия, готови да
изпробват остриетата на страшните си саби.
Междувременно хората от батареята, мислейки, че пред тях има кораб, с един залп
изпразват тридесет и шестте оръдия на галеона, без да постигнат друг ефект,
освен да предизвикат страхотен грохот, от който всички стъкла на бойниците на
кърмата се строшават.
Отбраната от страна на испанците незабавно се организира. От люка на носа
излизат на групи полуголи, но добре въоръжени мъже, .решени да не се предават.
От люка на кърмата се задават още мъже, които бързо се групират около двете
оръдия, разположени на кърмата.
Флибустиерите, а те се чувствуват вече като у дома си, се разпръсват с
мълниеносна бързина около трите мачти,като откриват унищожителен огън през
палубите. Тъкмо този вид стрелба винаги е тероризирал испанците,
защото всеки куршум, добре или зле, улучва по едно тяло. Защитниците на галеона
падат на групи, преди още да са имали време да обстрелват с
оръдията нападателите, които вече напредват тичешком, стиснали здраво сабите си.
       .
- За теб кърмата! - реве Равно дьо Люсан, надвиквайки със звънливия си глас шума
от стрелбата. - Бутафуоко долу!... За мен мостика!
Два потока от мъже се изсипват през горната палуба, като вдигат страшна врява.
Никой не ще може да ги спре.
На носа и на кърмата се води жестока битка. Всеки се бие ожесточено, за да
накара храбрия неприятел да заплати скъпо победата.
Огънят от четирите оръдия на носа и на кърмата е кръстосан, като покосява
немалко и от хората на Равно дьо Люсан и Бутафуоко, но останалите, без да се
страхуват, опитвайки се да избягнат новия залп, се хвърлят в атака с такава
настойчивост,каквато само отчаяната храброст диктува.
Стълбите биват преодолени за секунди и ето че флибустиерите са вече на двете
високи палуби.
Сабята на гасконеца и мечът на Мендоса работят ужасяващо. Сред звъна на желязо,
виковете на биещите се, стоновете на ранените и изстрелите от пистолети и
аркебузи от време на време се чуват и гласовете на двамата гюрултаджии.
- Бискай, напред!        - Гаскония, долу!
Храбростта не е в състояние да устои на неудържимия устрем на флибустиерите.

След кратка, но ожесточена борба двете палуби са завзети; голямото испанско
знаме бива свалено; мъжете, оказали горда съпротива, се предават, за да не бъдат
зверски убити.
Командуващият галеона, възрастен капитан със счупена сабя, се запътва към Равно
дьо Люсан.
- Загубихме - казва, - ако искате, хвърлете ни в морето.
- Господине - отвръща с достойнство благородният французин, - не се случва всеки
ден да побеждаваме и аз се възхитих от вашата смелост. Освен това флибустиерите
не са толкова жестоки, колкото сте слушали да се говори. Искате ли доказателство
за това? Оставям ви оръжията и вашия кораб, с който не зная какво бихме сторили.
- Защо ни нападнахте тогава? - пита изненадан капитанът.
- Имате една сеньорита на борда, нали?
- Кой ви каза?
- Знаехме го отпреди: поверена ви е от маркиз ди Монтелимар.
- Е, и какво искате?
        - Вече ви казах: незабавно да ми предадете сеньоритата, поверена ви от
маркиз ди Монтелимар.
- А ако откажа.
- Дявол да го вземе, но ние сме господари на кораба и на оръжията ви и
естествено няма да имаме нужда от вашето разрешение, за да поздравим малката
графиня ди Вентимилия, дъщерята на прочутия червен корсар. А освен това не
разчитайте много на великодушието на флибустиерите, защото може да се излъжете.
Е хайде, господине, сеньоритата!
Равно дьо Люсан бе произнесъл последните думи с такъв заплашителен тон, че
капитанът счете за по-уместно да не му противоречи.
Той кимна и един от офицерите му слезе в салета. Малко след това се върна, като
подкрепяше с ръка една прекрасна девойка, мургава, висока, стройна, с черни коси
и големи маслиненочерни очи.
Тя вървеше между редиците испанци, впечатлена от кръвта, която все още се
стичаше по дъските на палубата, и се насочи право към Бутафуоко, като му каза
просто:
- Очаквах ви.
- Може би не толкова скоро - отвърна буканиерът, като целуна галантно ръката й.
        - Вие корсарите съперничите на мълниите и бурите. А Мендоса?
- Тук съм, сеньорита! - извика баскът.
- И аз съм тук, графиньо, гръм от сто хиляди оръдия! - изрева дон Барехо. - Не
познавате ли вече старите си приятели?
- А, прославеният гасконец! - възкликна дъщерята на червения корсар, като показа
великолепните си зъби, блестящи като перли.
- Винаги съм готов да умра за всички, които носят името Вентимилия, сеньорита.
- Към платната, приятели! - извика в този момент Равно дьо Люсан. - Четирима на
руля и сто при батареята за охрана на пленниците. Който се опита да се
съпротивлява, да бъде незабавно хвърлен в морето.
Няколко минути след това галеонът потегли бавно, насочвайки се към залива Давид.


5. На континента
Достигането до континента и завземането на галеона бяха два факта, които
трябваше да вдъхнат смелост на флибустиерите да тръгнат решително на път. Но те
преживяха още едно, последно колебание и преди да навлязат във вътрешността на
сушата, изпратиха седемдесет от другарите си, за да изследват околностите и
съберат сведения за пътя, по който трябваше да вървят, тъй като за тях той бе
съвсем непознат.
Докато останалите се укрепяваха добре в селцето с всички оръдия, взети от борда
на галеона, отрядът разузнавачи потегли с намерението да залови пленници, които
биха могли да им дадат сведения.
Вместо да открият обработваеми ниви или села, които да могат да плячкосат, те се
натъкнаха на двама испанци на коне и веднага ги плениха.
Най-елементарната предпазливост трябваше да подскаже на тази група отчаяни хора
незабавно да се върнат назад при другарите си. Но желанието им да плячкосат
някой град, и то вероятно богат, беше прекалено силно. Никой не охраняваше
градските порти, затова осемнадесет от тях решиха да изненадат жителите.
Беше пазарен ден и хората се бяха събрали на площада. Осемнадесетте мъже се
втурнаха с неудържим бяг по улиците на града, като викаха свирепо, за да накарат
хората да помислят, че са повече, и стреляха с пушките наслуки, за да
тероризират населението.
Тази внезапна поява на тъмнокоси, брадати и окъсани мъже и самите изстрели
предизвикват страшна бъркотия. Негри, индиански мулати и испанци се разбягват
като обезумели, преобръщайки сергиите на пазара.
Флибустиерите се възползват от това. Присвояват си доста коне, натоварени с
продукти; за да си осигурят оттеглянето, те вземат за заложници първите
граждани, които им попадат в ръцете, и офейкват под дъжд от куршуми.
Испанците, усетили, че имат работа само с шепа хора, наизлизат отново по
улиците, за да се бият и освободят пленения губернатор, но вече е късно да
възвърнат загубените позиции.
Флибустиерите пришпорват конете и препускайки, настигат другарите си, които вече
се оттеглят към брега.
Залавянето на губернатора на Килотека бе изключително ценно за флибустиерите,
защото, заплашвайки го със смърт, те успяха да получат от него още сведения за
пътя, по който трябваше да тръгнат, а също така и да узнаят къде точно испанците
се готвеха да ги причакат.
След като узнаха, че в Калдейра е хвърлила котва голямата галера от Панама,
която трябвало да следи тяхното придвижване, и че в пристанището на Ралехо има
още един кораб с тридесет оръдия, флибустиерите, които се страхуваха да не ги
ударят в гръб, решиха завинаги да напуснат бреговете на Тихия океан.
Като изхвърлиха в морето оръдията от галеона и освободиха екипажа му, за да не
се претоварват с пленници, пет дни след това те решително обърнаха гръб на
морето.
Страната, която трябваше да пресекат, беше тази част от Америка, съставляваща
днешна република Никарагуа, като на север оставаше брегът на Хондурас, а на
изток - нос ГрасиасаДиос. Тя бе доста гъсто населена с многобройни и добре
укрепени градове.
Тръгването им за вътрешността на страната бе забелязано от многото агенти, които
испанците бяха изпратили по крайбрежието, така че пиратите трябваше много скоро
да очакват неприятни изненади.
Равно дьо Люсан и Бутафуоко разделиха хората си на четири групи, като на
най-силната повериха охраната на графиня ди Вентимилия, и потеглиха на път във
вътрешността през големите гори със стари колкото света дървета.
Първия ден всичко мина добре и дори гасконецът не намери от какво да се оплаче.
Но от втория започнаха трудостите. Местните жители разрушаваха пътищата и
укриваха на сигурно място храната.
Индианските села, в които флибустиерите биха могли да се подслонят, бяха
подпалени. Около тях всичко се превръщаше в пустиня, защото по заповед на
губернаторите нивите биваха безпощадно унищожавани с цел тази орда от
флибустиери да изгладнее и по този начин да ги принудят да избягат.
От време на време към нещастниците се носеха стълбове пушек, който заплашваше да
ги задуши, а в горите свистяха смъртоносните стрели на индианците.
Дон Барехо започна да твърди, че нещата не вървят вече много добре и че съвсем
няма да бъде лесно да се достигнат границите на Дариен, както той се бе надявал.
- Приятелю - обърна се той към Мендоса, който яздеше в авангарда заедно с
двадесетина конника, - как ли ще свърши цялата тази работа? Тези испанци сякаш
никнат като гъби.
- Ти може би си представяше някаква триумфална разходка? - му отвърна Мендоса. -
Разбира се, че в кръчмата "Ел Торо" и с хубавата кастилка беше по-добре.
- Подиграваш ли ми се?
        - Съвсем не, дон Барехо.
- Още не съм споменавал нито за кръчмата, нито пък за жена си, гръм и мълнии!
- Тогава върви напред, докато не стигнем до границите на Дариен.
- Които не са толкова наблизо, предполагам.
- Е!... Кой знае? Дори и Равно дьо Люсан не би могъл да ни каже; и все пак аз
съм сигурен, че ще стигнем дотам и вероятно преди маркиз ди Монтелимар.
- Впрочем, какво стана с този мил благородник?
- Говори се, че е напуснал Панама и също е тръгнал за Дариен. Не знаем обаче как
ще се почувствува, като разбере, че сеньоритата е в наши ръце.
- На негово място бих се върнал веднага в Панама и бих оставил на мира
съкровището на Великия Качико.
- А пък аз ти казвам, че той ще ни създаде грижи и че преди да стигнем до
Дариен, ще ни се случат доста неща.
В продължение на осем дни испанците, било защото все още не се чувствуваха
достатъчно силни да атакуват страшните флибустиери, от които се плашеха като от
побеснели кучета, било защото очакваха подходящ случай, не дадоха никакъв
признак на живот, така че колоната успя да навлезе доста навътре в страната общо
взето спокойно, макар винаги да имаше опасност да попадне по пътя си сред
пламъците на села, гори и насаждения.
На деветия ден бяха навлезли в изключително гъста гора, разположена между две
високи планини, когато от всички страни ги обсипаха смъртоносни изстрели,
покосили веднага авангарда. Триста въоръжени с аркебузи испанци, залегнали в
гъстата гора, им бяха устроили засада в околностите на Тусиняла
Тъй като не знаеха каква сила има пред тях, флибустиерите се подвоумиха.
Най-после разбраха, че продължителното им стоене може да ги погуби, и решили да
покажат на новия неприятел необикновената си храброст, се втурнаха напред.
Една от четирите групи на Равно, предвождана от Бутафуоко, им се притече
енергично на помощ. Сражението продължи само няколко минути, но те бяха
достатъчни, за да признаят испанците страшната слава, на която се радваха тези
изключителни мъже.
Когато разбраха, че са разкрити, испанците побързаха да се оттеглят по
склоновете на планината, откъдето продължиха да досаждат на четирите групи,
движещи се бързо напред, за да се измъкнат от това тясно и почти фатално за тях
място.
Едва през нощта престрелката секна. Над гората бе паднала изключително гъста и
хладна мъгла, която обгръщаше като погребален саван високите дървета.
Флибустиерите, чиито загуби не бяха малки, се разположиха безразборно, като се
пазеха да не палят огън, за да не привлекат вниманието на неприятеля.
Гасконецът и Мендоса се сгушиха под един храст и изпотрошиха зъбите си с парче
"тасахо", изсушено на слънцето месо, без да успеят да успокоят спазмите на
глада.
- Приятелю - каза баскът, който пушеше последната си стиска тютюн,
- тази вечер си в лошо настроение. А ние се сражавахме и изпратихме и получихме
доста олово! Обзалагам се, че все си мислиш за кръчмата и за хубавата кастилка.
- Сто хиляди пъти съм ти казвал, че съм роден за авантюрист, а не за
кръчмар! - отвърна дон Барехо. - Настроението ми е лошо, защото и днес сабята ми
остана неизползвана.
        - Значи искаш да я изпробваш?
        - Един гасконец не се отказва никога от това.
- Испанците са там долу, укрепени в гората.
- Сънуваш, приятелю. Всички тези мъже тук не са усетили нищо.
- Сред тях няма нито един баск.
- И какво искаш да кажеш с това?
- Че баските имат силното обоняние на ловджийско куче.
- Гръм да те отнесе! - възкликна дон Барехо. - Ето една особеност, която
гасконците никога не са притежавали и за която винаги ще ви завиждат. Наистина
ли ги усещаш тези испанци?
- Говоря ти сериозно. Ако направим около хиляда крачки, ще се озовем сред тях.
Искаш ли да отидем и се уверим, приятелю?
- Когато стане въпрос за бой, един гасконец никога не отказва; казвал съм ти го
поне сто пъти. А ако ги няма?
- Тогава ще сме направили една хубава разходка по хладното - отвърна иронично
Мендоса.
Дон Барехо извади лулата от устата си, взе аркебуза и каза:
- Да тръгваме, в края на краищата става въпрос за спасението на всички.
Мендоса размени няколко думи с постовите, които охраняваха импровизирания лагер,
и тръгна. Дон Барехо го сподири, като ту изваждаше, ту отново пъхаше сабята в
ножницата. Нощта беше тъмна, студена и мъглива.
Флибустиерите бяха стигнали до първите разклонения на Кордилиерите. Ситният дъжд
се процеждаше през високите и разклонени растения, като барабанеше монотонно по
гигантските, широки като чадър листа.
Шумът от дъжда над гората благоприятствуваше смелия план на двамата авантюристи
да изненадат испанците. Стъпките им нямаше да бъдат лесно чути.
Внезапно гасконецът, който се придвижваше пълзешком, дочу гласове отвъд зелената
преграда.
- Гръм и мълнии! - възкликна дон Барехо, като погледна към спрелия Мендоса. -
Наистина, вие, баските, имате изключително обоняние. Испанците ни причакват.
- Казах ли ти? - отвърна флибустиерът. - Искаш ли да ги нападнем?
- Стой, приятелю! Да не вършим глупости. Гасконците се бият превъзходно, защото
дали това ти харесва, или не те си разделят с италианците славата на
най-забележителни фехтовчици в Европа, но съвсем не държат да бъдат убивани като
будали. Те са тук, много добре. Да ги провокираме и така ще осуетим една засада,
може би по-страшна от предишната. Просни се на земята и остави всичко на мен.
Гасконецът откъсна един лист, нави го бързо във формата на рог и кой знае по
какъв начин изтръгна цяла гама от остри звуци.
Скоро, на малко разстояние от свирача, отекна пушечен изстрел, после два, после
четири, след което последваха ожесточени залпове.
Дон Барехо и Мендоса се сгушиха доколкото можаха под високите треви, които
напълно ги скриваха, и чуха над главите им да свисти истински ураган от куршуми.
Флибустиерите от лагера също скочиха и на свой ред отговориха на огъня, като се
хвърлиха с обичайната луда дързост, без да обръщат внимание на разразилата се
буря.
Разбрали, че засадата им е била осуетена и не желаейки да влязат изобщо в
ръкопашен бой, испанците не закъсняха да се оттеглят на сигурно по склоновете на
урвите.
- Спрете, приятели! - завика дон Барехо, като видя, че флибустиерите връхлитат
отгоре му тичешком. - Кожата ни не е испанска, затова ви моля да ни зачитате.
Бутафуоко, предвождащ една от групите, като ги видя пред себе си и двамата,
възкликна:
- О, моите скандалджии! Мислех си, че е много вероятно да предприемат някоя
дяволия.
- Която ви спаси от нова засада - отвърна Мендоса. - Без нас щяхте да паднете
като яребици в мрежата на смъртта.
- Знаете ли какво е това, господин Бутафуоко? - попита гасконецът.
- Ще ми го обясниш някой друг път. Напред, приятели, трябва да се измъкнем от
тази гора, преди да е съмнало.
Най-после опасният проход е преодолян и флибустиерите успяват да стигнат края на
гората. Те нямат водачи, нямат и карти; знаят само, че отвъд планините, в
дълбока долина се намира един град, наречен Нуева Сеговия.
Уверени, че ще успеят в начинанието си, макар изтощени от глада и трудностите,
те решително атакуват Кордилиерите, с твърдото намерение да нападнат града.
А младата графиня ди Вентимилия, в чиито вени тече индианска кръв, дава добър
пример и нейният устрем и издръжливостта й предизвикват възхищението на тези
груби авантюристи, запазили завинаги преклонението си пред потомците на тримата
велики корсари: Черния, Червения и Зеления.
След три дни неописуеми трудности привечер колоната достига върха на едно
възвишение и с голямо изумление забелязва множество животни, струпани в долината
под тях.
Отначало ги взеха за пасящи волове и вече се радваха, че най-после ще могат да
се подкрепят, когато разузнавателният отряд ги предупреди, че това са необяздени
коне. Но това не беше всичко. На връщане разузнавателният отряд бе открил и три
реда окопи, изкопани на малко разстояние едни от други, които напълно затваряха
дефилето, откъдето флибустиерите трябваше да се спуснат на следващия ден, тъй
като наоколо нямаше друг проход. И наистина цялата местност, наоколо бе осеяна с
непроходими гори, отвесни Скали, дълбоки пропасти и блата, които вероятно криеха
подвижни пясъци.
След като се събраха на съвет, пред вид всички тези затруднения, флибустиерите
решиха да предприемат отчаяна стъпка: да изненадат испанците откъм гърба; за
тази цел бе необходимо да оставят назад целия конвой, тъй като не искаха да
изложат на опасност последните богатства, заради които се чувствуваха длъжни да
спасят живота си.
Вече се приготвяха с въодушевление за опасното начинание, когато от един негър
беглец, хванат от разузнавателния отряд, научиха, че цял корпус, състоящ се от
триста испански войници, от няколко дни ги преследва в очакване на подходящия
момент, за да им отнеме имуществото.
При толкова много препятствия други хора положително биха паднали духом, но
флибустиерите бяха издръжливи и решителни. Издигнаха дървени траншеи, укрепиха,
доколкото можаха лагера си, като оставиха осемдесет души да го пазят и
защищават. Тези мъже трябваше също така да бдят и над малката графиня ди
Вентимилия.
После, за да заблудят испанците относно плановете си, Равно дьо Люсан и
Бутафуоко наредиха на ариергарда да поддържа винаги запалени огньовете, да удря
непрестанно барабаните, скъпи флибустиерски инструменти, които носеха със себе
си дори и по време на най-опасните си експедиции, да викат силно при всяка смяна
на поста и от време на време да стрелят с карабините.
След като взеха тези предохранителни мерки, главният корпус, състоящ
се от около двеста души, посред нощ напусна лагера с твърдото намерение да си
проправи път през долината и да нападне Нуева Сеговия. Флибустиерите се спуснаха
по склоновете на планината и се отправиха с невероятни
трудности към отсрещните.        На разсъмване флибустиерите се събраха на едно
възвишение, в подножието на което се намираха испанските укрепления, направени
така изкусно, че обричаха на провал всяка атака отпред. Гъстата мъгла бе
благоприятна за флибустиерите, тъй като успяха да се спуснат незабелязано, но в
същото време тя им пречеше и да виждат укрепленията. За щастие те чуха на
няколко крачки неприятелски патрул, който стъпваше тежко по неравния терен.
Помогнаха им също и гласовете на испанците, които четяха сутрешните си молитви,
така че вече бе лесно да определят на какво разстояние и от коя страна се
намираше неприятелят.
Испанците бяха петстотин и ги командуваше стар и опитен офицер, тъй че можеха
дълго да оспорват победата на тази шепа хора. Като видяха неприятеля да се
спуска отгоре, докато те го очакваха откъм прохода на дефилето, обхванати от
учудване и уплаха, испанците побягнаха безредно, тъй като смятаха, че имат пред
себе си голям корпус. Онези, които се намираха в окопите, оказали се вече
ненужни, останаха там около час, после на свой ред се втурнаха, като се надяваха
да се спасят в Нуева Сеговия, но попадаха на приготвените за флибустиерите
препятствия.
По склоновете на планината се разрази страшна битка, която скоро се превърна в
сеч, защото за испанците беше позорно да защищават живота си от хора, за които
смятаха, че имат по-скоро нещо дяволско, отколкото човешко, и се оставяха да
бъдат зверски избивани, без да оказват съпротива, така че твърде малко се
спасиха сред гъстите гори.
Докато тези испанци се оставяха да бъдат съсичани в окопите, другите триста, на
които губернаторът на Тусиняла бе наредил да преследват
ариергарда на флибустиерите, решително напредваха към лагера, като искаха да си
послужат с изненада. Когато разбраха, че по-голямата част от
армията на неприятеля е напуснала върха, те решително напреднаха, но в последния
момент вместо да действуват, пожелаха да помислят, докато
можеха много лесно да победят осемдесетте души в лагера. Те проводиха един от
другарите си да съобщи на флибустиерите, че атаката, извършена
от другите двеста души, е осуетена, че цялата страна се е вдигнала на оръжие и
затова те трябва да се предадат.         Това бе страшен момент за
флибустиерите. Те бяха чули гърмежите на пушките долу в долината, но
победоносните викове на другарите им не бяха достигнали до ушите им, тъй като се
намираха далеч от мястото на атаката. Всички се питаха ужасени дали техните
другари наистина са победени, или са успели да си проправят