Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Емилио Салгари Тайните на Черната джунгла I.Убийството на индиеца Ганг, известната река, почитана от древните и сегашни индийци, които считат водите и за свещени, след като прекоси снежните Хималаи и богатите провинции Кашмир, Делхи, Агра, Бенарес, Пагна и Бенгалия, се разделя на триста метра от морето на два ръкава и образува помежду им гигантско, насечено устие, единствено по красотата си в целия свят. Двата внушителни водни ръкави от своя страна дават живот на множество рекички, канали и каналчета, кои го браздят във всички възможни посоки, голямата площ земи около Бенгалския залив и образуват безброй острови, островчета и плитчини, които в близост до морето са наречени съвсем понятно от англичаните "Sunderbounds"1 Няма нищо по-тъжно, странно и ужасяващо от гледката на тези Sunderbounds Тук няма нито градове, нито села от север на Юг и от изток на запад човешкото око може да зърне само огромни гъсталаци от бодливи бамбукови дървета, впити едно в друго и чийто високи върхове се поклащат при всеки полъх на вятъра, който разнася непоносимите изпарения на загниващи растителни маси и множеството трупове, хвърлени от индийците в Ганг. Рядко някое бананово дърво се извисява над тези върхари, а още по-рядко е група мангови дървета да стърчат сред тресавищата или до обонянието на човек да достигне сладостната миризма на ясмина и магнолията, които се крият плахо тук-там сред невъобразимия хаос на джунглата Денем властвува гробовна тишина, която гнети и най-смелите, но през нощта настъпва неописуема врява от крясъци ръмжене, писъци и вой, които смразяват кръвта. --- 1 Граничен район (англ) Б пр Кажете на бешалеца да отиде на Mecraia на Sunderbuuin, и той ще ви откаже: обещайте му сто, двеста, петстотин рупии, и той пак ще остане непоклатим в решението си. Кажете на моланда . бедния жител на граничните райони, да навлезе в оши, джунгли, и той, подобно на бешалеца, ще ви откаже. Бешалецм и молангът имат право: проникването в тези джунгли е равносилно на смърт. Наистина там, сред тия купища от бодили и бамбукови дървеса, сред тресавищата и жългите води се крият тигрите, които дебнат преминаването на лодките, дори на големите плавателни съдове, за да се хвърлят на мостика и отмъкнат лодкаря или моряка, който дръзне да се покаже; Там са огромните, страшни крокодили, които дебнат жертвата си, грозните носорози, готови да се нахвърлят при най-малкото помръдване на листата, --- croraunTq видове индийски змии, между които rubdira. mandalt, чието ухапване причинява кръвоизлив, и питонът, който може да прекърши в прегръдкага си бивол. Най-накрая, тук се крие индийският Тхуг, оня, който задъхано очаква появата на когото и да било, за да го удуши и предложи живога му на ужасното си божество И така, вечерта на 16 май 1855 година, един голям огън лумтеше в южните гранични райони и по-точно на двеста-триста крачки от трите устия на Мангал, тинеста река. която се отделя от Гаш, за да се влее в Бенгалския залив. Огънят, който се открояваше като фантастично видение на тъмното небе, осветяваше една обширна и яка бамбукова колиба, пред която, увит в голям щампован плащ, спеше индиец с атлетическа фигура, чийто мускулести крайници издаваха необикновена сила и ловкостта на маймуна. Беше красив бенгалец на около тридесет години, с жълтеникава силно лъскава кожа, прясно намазана с кокосово масло. Чертите му бяха правилни, устните сочни, без да са дебели, зад които се показваха прекрасни зъби; носът му бе остър, чело го високо, нарисувано на линии с въглен - особеният знак на последователите на Шива. Външността му излъчваше изключителна енергия и смелост, каквито обикновено липсват у сънародниците му. Както казахме, той спеше, но сънят му не беше спокоен. Едри капки пот оросяваха челото му, което понякога се свъсваше; широките му гърди буйно се надигаха изпод плаща, а ръцете му, малки като на жена, трепкаха в гърч и често докосваха главата, отмахвайки тюрбана, като оставяха на показ грижливо обръснатия му череп. От устните му излизаха неясни, накъсани думи, произнесени с нежен, страстен глас. - Ето я - казваше той усмихнат. - Слънцето залязва, спуска се зад бамбуковите дървега.. паунът се спотайва, надига се марабу, чакалът вие... Защо не се показва? Сторих ли нещо нередно?, Не е ли това мястото? Не е ли тук храстът с кървави листа?... Ела. ела. о. сладостно видение! Тъй страдам и жадувам отново да те видя! А, ето я! Черните и очи ме гледат, устните и се усмихват. Ах. колко божествена е тази усмивка! Мое небесно видение, защо мълчиш? Защо ме гледаш така? Не се страхувай от мен, аз съм ТремалНаик, ловецът от черната джунгла. Говори, говори, нека чуя твоя сладостен глас. Слънцето залязва, мракът се спуска като ято гарвани над бамбуковата гора... Не изчезвай, моля те! Изведнъж индиецът нададе силен вик и по лицето му се изписа уплаха. При този вик от колибата изскочи втори индиец. Той бе по-нисък от спящия и много пъргав, с ръце и крака, които приличаха на възлести тояги, обвити с гьон. Мъжът го изгледа смръщено. Късата препаска около слабините му, къдриците, които висяха край ушите му - всичко говореше от пръв поглед за един "махарат", както наричат войнствените хора от Западна Индия. - Бедни господарю! - промълви той, като гледаше спящия. - Кой знае какъв ужасен сън смущава почивката ги! Раздуха огъня, после седна край господаря си и нежно размаха едно ветрило от прекрасни паунови пера. - Каква загадка! - подхвана спящият с глух глас. - Струва ми се, че виждам петна от кръв!... Сладостно видение, бягай от там. ще се окървавиш. Защо всичко е червено? Защо са тия примки? Значи искат да удушат някой... - Какво говори? - попита се учуден махаратът. - Кръв, видения, примки? Що за сън! Изведнъж спящият се сепна, разтвори блеснали очи като два черни диаманта, надигна се и седна. - Не, не!... - възкликна със задавен глас. - Не искам! Махаратът го изгледа съчувствено. - Господарю, какво ти е? - попита го. Индиецът като че ли дойде на себе си. Притвори очи, после отново ги отвори и спря погледа си върху лицето на махарата. - А, ти ли си, Камамури! - Да, господарю. - Какво правиш ти? - Бдя над теб и разгонвам комарите. ТремалНаик пое дълбоко дъх и прокара няколко пъти ръка по челото си. - Къде са Хурти и Агхур? - попита след известно мълчание. - В джунглата. Снощи откриха следите на голям тигър и тръгнаха да го търсят. - Аха - каза глухо ТремалНаик. Свъси чело и дълбока въздишка, подобна на задавен рев, излезе от ужасно сухите му устни. - Какво ти е, господарю? Зле ли си? - попита Камамури. - Не, не е вярно. - И все пак, докато спеше нещо те измъчваше. - Мен? - Да, господарю, говореше за някакви странни видения. Горчива усмивка мина по устните на ловеца. - Страдам, Камамури - рече той ядовито. - О, как страдам! - Знам, господарю. - Откъде знаеш? - От петнадесет дни те наблюдавам и виждам по челото ти дълбоки бръчки, а извън това си тъжен. Преди не беше такъв. - Вярно е, Камамури. - Какво измъчва господаря ми? Да не би да си уморен от живота ни в джунглата? - Не говори така, Камамури. Родил съм се и съм израснал сред тази пустош от тръни, сред тези тресавища, върху земяга на тигрите и змиите, и тук, в моята мила джунгла, ще умра. - Тогава? - Това видение, този призрак е една жена! - Жена! - възкликна изненадан Камамури. - Жена ли каза? ТремалНаик поклати потвърдително глава и стисна силно челото си между двете ръце, сякаш искаше да подтисне някаква мрачна мисъл. Няколко минути помежду им настъпи гробно мълчание, нарушавано само от плисъка на придошлата река в бреговете и от стенанията на вятъра, който галеше безкрайната джунгла. - Но къде видя тази жена? - попита накрая Камамури. - Къде, след като единствените обитатели на джунглата са тигрите? - Видях я в джунглата, Камамури - рече ТремалНаик с глух глас. - Беше една вечер, о, няма никога да забравя тази вечер, Камамури. Търсех змии покрай бреговете на едно поточе, там долу в гъсталака на бамбуковите дървета, когато на двадесет крачки от мен, посред един храсталак с кървавочервени листа се появи видение, една красива, изящна, горда жена. Никога не съм вярвал, Камамури, че на земята съществува тъй красиво създание, нито че боговете са способни да го създадат. Очите й бяха черни и живи, зъбите й - снежнобели, кожата тъмна, а от тъмнокестенявите й коси, които падаха на къдри по раменете й, се разнасяше сладостен, опиващ аромат. Тя ме погледна, издаде дълга въздишка и изчезна от взора ми. Бях неспособен да помръдна и останах там с протегнати ръце, замаян. Щом се съвзех, почнах да я търся, но нощта бе слязла над джунглата и повече не видях и не чух нищо. Какво беше това видение? Жена или небесен дух. . . Все още не знам ТремалНаик млъкна. Камамури забеляза, че той трепери тъй силно, сякаш имаше треска. - За мен това видение бе съдбовно - подхвана ТремалНаик гневно. - От онази вечер у мен настъпи странна промяна, стори ми се, че съм станал друг човек и тук, в сърцето ми, е лумнал страшен огън. Това видение като че ли ме е омагьосало. Остана ли сам в джунглата, я виждам да танцува пред мен, ако съм в реката, виждам я да плува пред носа на лодката ми, замисля ли се, мисълта ми лети към нея, а на сън ми се явява пак тя. Струва ми се, че полудявам... - Плашиш ме, господарю - каза Камамури, като хвърли наоколо си боязлив поглед - Кое е било това красиво създание? . - Не знам, Камамури. Но беше красива, да, много красива - възкликна ТремалНаик в страстен порив. - Може да е било дух. - Може би - А може би божество. - Кой може да каже? - И повече не я ли видя? - Да, видях я няколко пъти. Следващата вечер, по същия час, без да знам как се намерих на брега на поточето. Когато луната се издигна зад тъмните гори на север, това чудно създание отново се появи сред храстите. - "Коя си ти?" - попитах я. - "Ада" - отвърна ми и изчезна, като издаде същия стон. Стори ми се, че потъна в земята - Ада? - възкликна Камамури. - Какво е това име? - Име, което не е индийско. - Друго не добави ли? - Не. - Странно. Аз не бих се върнал вече. - Но аз се върнах. Въпреки нежеланието ми, неудържима сила ме теглеше към това място; опитах се не един път да побягна, но не намерих сили Казах ти, че се чувствувах като омагьосан. - А какво чувствуваше в нейно присъствие? - Не знам, но сърцето ми биеше като подлудяло. - Преди не беше ли изпитал това чувство? - Никога. - Сега виждаш ли още това създание? - Не, Камамури. Видях я последователно няколко вечери, все по същия час. Явяваше ми се, съзерцаваше ме безмълвно, после изчезваше безшумно. Един път й махнах, но тя не помръдна, друг път отворих уста да й заговоря, но тя постави пръст на устните си, приканвайки ме да замълча. - Никога ли не я последва? - Никога, Камамури, защото тази жена ми вдъхваше страх. Преди петнадесет дни ми се появи облечена цялата в розова коприна и спря погледа си на мен повече от обикновено. Напразно я чаках следната вечер, напразно я виках: вече не я видях. - Странно приключение - прошепна Камамури. - Ужасно е - добави ТремалНаик с тих глас. - За мен вече няма щастие, не съм някогашният човек, постоянно съм в треска, изпитвам бясно желание да зърна отново това видение, което ме омагьоса. - Значи обичаш онова видение. - Дали го обичам? Не знам какво означава тази дума. В този миг, далеч откъм безкрайните тресавища на юг, отекнаха няколко много високи тона. Махаратът рязко се изправи и силно прибледня. - Рамзингът! - възкликна ужасен, намеквайки за онази странна, дълга индийска тръба, съставена от четири тънки металически цеви, чийто звук се чува надалеч. - Какво те плаши? - попита ТремалНаик. - Не чуваш ли рамзинга? - Е, и какво от това? - Предизвестява нещастие, господарю. - Глупости, Камамури. - Никога не бях чувал звука на рамзинга в джунглата преди онази нощ, когато бе убит нещастният Тамул. При този спомен дълбока бръчка се вряза в челото на ловеца. - Не се безпокой - рече той, стараейки се да остане спокоен. - Всички индийци умеят да свирят на рамзинг и ти знаеш, че рядко се намира ловец, който дръзва да проникне в земята на тигрите и змиите. Едва-що бе приключил да говори, кога го чуха жален вой на куче и малко след това силно мяукане, което наподобяваше истински рев. Камамури потръпна целият. - Ох, господарю! - възкликна. - Кучето и тигърът също предзнаменуват нещастие. - Дарма! Пунтхи! - викна ТремалНайк. Един великолепен царски тигър с висок ръст и мощни форми, с ръждива козина на черни ивици излезе от колибата и втренчи в господаря си очи, от които изскачаха светкавици. Няколко мига след това зад него се появи огромно, черно куче с дълга опашка, щръкнали уши и широк железен гердан с шипове около врата. - Дарма! ГГунгхи! - повтори ТремалНаик. Тигърът се изви. издаде глухо ръмжене и с петметров скок тупна в краката на господаря си. - Какво ти е, Дарма? - попита той, като прокара ръка по якия гръб на звяра. - Неспокоен си. Вместо да притича към господаря си, кучето проточи врат на юг, задуши известно време въздуха и излая жално три пъти. - Дали не се е случило нещастие на Хурти и Агхур? - промълви загрижено ловецът. - Страхувам се. че е така. господарю - каза Камамури. като хвърляше уплашени погледи към джунглата. - По този час трябваше да са вече тук, а ето че не дават никакъв признак на живот. - Не чу ли никакъв гърмеж през деня? - Само един следобяда и оттогава нищо. - От къде идваше? - От юг, господарю. - Видя ли някое съмнително лице да се навърта из джунглата? - Не, но Хурти ми каза, че една вечер видял сенки по бреговете на остров Раймангал, а Агхур чул странни шумове, идващи от свещения баниян'. - Значи от банановата гора - рече ТремалНаик. - Ти чу ли нещо? - Не си спомням. Какво да правим, господарю? - Да чакаме. - Но те могат... - Тихо! - каза ТремалНаик и стисна до болка едната му ръка. - Какво чу? - пошепна махаратът и зъбите му затракаха. - Виж там, не ти ли се струва, че бамбукът се поклаща? - Вярно е, господарю. Пунтхи за трети път издаде жален вой, последван от острите тонове на тайнствената рамзинга. ТремалНаик извади от пояса си, направен от тигрова кожа, дълъг пистолет със сребърни инкрустации и го зареди. В този миг висок, полугол индиец, въоръжен със секира, изскочи от леса и се затича стремглаво към колибата. - Агхур! - възкликнаха в един глас ТремалНаик и махаратът. Пунтхи се стрелна към него със зловещ рев. Човекът стигна като мълния до колибата, заклатушка се като пронизан от внезапна болка, опули очи, издаде сподавен вик, подобен на изхъркване, и се строполи сред тревата, подобно на изкоренено от вятъра дърво. - Господарю, господарю! - успя да изрече. Тремал Наик вече беше над него. Вик на изненада се изтръгна от гърдите му. Индиецът изглежда умираше. На устните му бе излязла кървава пяна, лицето му изподрано и потънало в кръв, очите му бяха разширени от ужас, дишаше тежко на пресекулки. - Агхур! - извика ТремалНаик. - Какво ти се е случило! Къде е Хурти? При споменаване на това име лицето на Агхур се сгърчи ужасно и той впи нокти в земята. --- bengalensis дълголетно тропическо дърво. - Б. пр - Господарю... господарю.! - заекна, обзет от ужас. - Разказвай! - Задушавам се... тичах... ах, господарю! - Дали не е отровен? - прошепна Камамури. - Не - каза ТремалНаик. - Нещастникът е тичал като кон и сега се задушава. След няколко минути ще се оправи. Наистина Агхур започна да се съвзема и да диша свободно. - Говори, Агхур - рече ТремалНаик след няколко минути. - Защо се върна сам? Защо си така ужасен? Какво се е случило на твоя приятел? - Ах, господарю! - заекна индиецът, потръпвайки. - Какво нещастие! - Продължавай, Агхур - подкани го ловецът. - Ако бяхте го видели, нещастникът... там, проснат на земята, вдървен, с очи извън орбитите... - Кой? - Хурти! - Хурти мъртъв? - възкликна ТремалНаик. - Да, убиха го в подножието на свещения баниян. - Но кой? Кажи ми да ида да отмъстя за него. - Не знам, господарю. - Разкажи всичко. - Бяхме тръгнали да убием един голям тигър. На шест мили от тук открихме звяра, който, ранен от карабината на Хурти, побягна на юг. Следвахме в продължение на четири часа следите му и го застигнахме на брега, срещу остров Раймангал, но не успяхме да го убием, защото едва ни зърна и скочи във водата. за да излезе на отсрещния бряг в подножието на големия баниян. Добре, а после? - Аз исках да се върна, но Хурти отказа, казвайки, че тигърът е ранен и вече представлява лесна плячка. Преплувахме реката и стигнахме на остров Раймангал, където се разделихме, за да изследваме околностите. Индиецът млъкна, прибледня и зъбите му затракаха от ужаса на спомена. - Щом нощта настъпи - продължи той с глух глас, - под дърветата на леса притъмня и над нас легна гробовно мълчание, което ни изпълни със страх. Изведнъж един остър звук на рамзинга отекна наоколо ни. Огледах се и очите ми срещнаха тези на някаква сянка, застанала на двадесет крачки от мен и полускрита сред храсталака. - Сянка ли каза? - възкликна ТремалНаик. - Да. господарю, една сянка. - Каква беше тази сянка, казвай бързо! - Стори ми се жена - Жена! - Да, сигурен съм, че беше жена. - Красива ли беше? - Беше много тъмно, за да я различа.: ТремалНаик прокара ръка по челото си. Сянка! повтори той няколко пъти. - Сянка на онова място! Дали не е моето видение?... Продължавай, Агхур. - Сянката ме гледа няколко мига, после протегна ръка към мен. подканвайки ме да се отдалеча незабавно. Изненадан и изплашен се подчиних, но не бях направил и сто крачки, когато сърцераздирателен вик стигна до ушите ми. Познах веднага - викът беше на Хурти. - А сянката? - попита ТремалНаик. обзет от голямо вълнение. - Дори не се обърнах назад, за да видя дали стои още там, или е изчезнала. Втурнах се през джунглата с карабина в ръка и стигнах до голямото бананово дърво. Проснат по гръб, край него видях бедния Хурти. Повиках го, но не ми отговори; докоснах го - беше още топъл - но сърцето му не биеше. - Сигурен ли си? - Напълно, господарю. - Къде беше ударен? - Не видях по тялото му никаква рана. - Невъзможно! - И все пак е така. - Повече не срещна ли друГ? - Никой, нито чух някакъв шум. Изплаших се, хвърлих се в реката, преплувах я, загубвайки карабината си и стигнах до нашата джунгла. Изглежда съм тичал непрекъснато шест мили, тъй голям бе страха ми. Бедният Хурти! II.Таинственият остров Дълбока тишина последва тъжния разказ на индиеца. Тремал Наик, който бе станал изведнъж мрачен и нервен, започна да се разхожда напред-назад край огъня, със сведена глава, сбръчкано чело и кръстосани ръце. Скован от ужас, Камамури седеше замислен на земята. Дори кучето бе престанало да вие жално и се бе изтегнало край огъня До Дарма. Странни звуци на тайнствената рамзинга откъснаха ловеца от размисъла му Той вдигна глава като боен кон, който е чул сигнала за атака, хвърли напрегнат взор към притихналата джунгла, над която витаеше гъста мъгла от отровни изпарения, извърна се към Агхур и му каза: - Чувал ли си някога рамзинга? - Да, господарю, само един път - отвърна индиецът. - Кога? - Нощта, когато изчезна Тамул, преди шест месеца. - Значи и ти, подобно на Камамури, смяташ, че тръбата рамзинга известява нещастие? - Да, господарю. - Знаеш ли кой свири на нея? - Никога не съм узнал. - Смяташ ли, че този свирач има някаква връзка с тайнствените обитатели на Раймангал? - Да. - Кои смяташ, че са ония хора? "- Въпрос е дали са хора. - Не вярвам да са духове. - Тогава може да са пирати - каза Агхур. - И какъв интерес биха имали да избиват хората ми? - Кой знае, може би да ни изплашат и да ни държат надалеч от тях. - Къде предполагаш, че са колибите им? - Не знам, но ми се ще да вярвам, че всяка нощ се събират. под мрачната сянка на банияна. - Добре - каза ТремалНаик. - Камамури, вземи веслата - Какво искаш да правиш, господарю? - попита махаратът - Закарай ме при банияна. - О, недейте, господарю! - викнаха в един глас двамата индийци. - Защо? - Ще те убият, както убиха нещастния Хурти. ТремалНаик ги изгледа със святкащи очи. - Ловецът от черната джунгла никога не е изпитвал страх, затова и тази вечер ръката не ще потрепне На лодката, Камамури - отсече той с глас, който не търпеше възражение - Но, господарю... - Да не би да те е страх? - попита гневно ТремалНаик. - Аз съм махарат - отвърна гордо индиецът. - Тогава да тръгваме. Тази нощ ще разбера кои са тези тайнствени същества, които са ми обявили война, и коя е онази жена, която ме омагьоса. Камамури взе чифт весла и се запъти към брега. През това време ТремалНаик влезе в колибата, свали от един пирон дълга карабина с украсена цев, взе кесия с барут и запаса на кръста си дълъг нож. - Агхур, ти ще останеш тук - рече му той на излизане. - Ако до два дни не се върнем, ще ни потърсиш в Раймангал с Дарма и Пунтхи. - Ох. господарю... - Не ги достига смелост да дойдеш там, нали? - Смелост имам достатъчно, господарю, но исках да кажа, че грешите дето искаш да отидеш на онзи проклет остров. - ТремалНаик не ще позволи да го убият безнаказано, Агхур. - Вземи с тебе Дарма, може би ще ти бъде полезен. - Ще издаде присъствието ми, а искам да пристигна незабелязано и тихо Сбогом, Агхур. Преметна карабината си през рамо и настигна Камамури, който го чакаше край една малка гонга - груба, тежка лодка издълбана от ствол на дърво. - Да тръгваме - рече. Скочиха в лодката и загребаха мълчаливо навътре. Дълбока тишина, подсилена от гъстата мъгла, която плуваше над каналите, островите и островчетата, покриваше ивицата Sunderbounds и течението на Мангал. Вляво и вдясно се простираха огромни маси от бодлив бамбук, гъсти храсти, под които се чуваше ръмженето на тигри и съскането на змии, остри, режещи треви, вплетени една в друга по начин да препречат всекиму пътя. Но в далечината, на мрачната чиния на хоризонта се открояваха тук-там някои дървега, манго, отрупани с вкусни плодове, латании и величествени кокосови палми с дълги листа във формата на купол. Дълбока, тайнствена тишина цареше навсякъде, нарушавана само от ромона на жълтеникавите води, които ближеха сводестите клони на лотосите и стройните тръстики, полюшващи се от полъха на наситения със смрат въздух. Изтегнат на носа, ТремалНаик стискаше пушката в ръце и мълчаливо оглеждаше ту единия, ту другия бряг, откъдето долитаха приглушените гласове на десетки животни. От своя страна, Камамури, седнал по средата, караше лодката просто да лети, като след себе си оставяше светяща диря, сякаш тези мръсни води, бяха наситени с фосфор. От време на време, обаче, преставаше да гребе, спираше дъха си и се заслушваше, като после питаше ловеца, дали не е чул, или видял нещо. Вече плуваха половин час, когато тишината бе прекъсната от рамзинга, чийто звуци долетяха от десния бряг, но тъй близо, сякаш свирачът се намираше на стотина метра от лодката. - Стой! - прошепна ТремалНаик. В същия миг друга рамзинга отвърна на първата, но по-отдалеч, подхващайки една тъжна мелодия, съвсем различна от веселия мотив на първата рамзинга. Индийска та музика е изградена на четири системи, които имат тясна връзка с четирите годишни сезони и за всеки един от тях музиката използува свой тон. Меланхолична е през студения сезон, жива и весела през пролетното съживяване, сластна през летните горещини и възторжена през есента. Как така двата инструмента сега свиреха различни мелодии?! Не беше ли това някакъв сигнал? Такова беше мнението на Камамури. - Открити сме, господарю - каза той. - Възможно е - отговори ТремалНаик, който слушаше внимателно. - Дали не е по-добре да се върнем? Тази нощ не е добра за нас. - ТремалНаик не се връща никога. Продължавай да гребеш и остави двете рамзинги да свиря г колко го си искат. Махарагът хвана отново веслата и скоро лодката не закъсня, да стигне до едно място, където реката се стесняваше във формата на гърло на бутилка. Полъх застоял въздух, поел отровните изпарения на загниващата растителност, ги удари в лицето. На триста-четиристотин метра от тях изникнаха множество пламъчета, които се плъзгаха странно по повърхността на реката. Някои от тях сякаш привлечени от тайнствена сила, дойдоха да танцуват пред носа на гонга та, след което бързо се отдалечаваха. - Ето ни на плуващото гробище - каза ТремалНаик. - След десет минути ще стигнем до банияна. - Ще се промъкнем ли с нашата гонга? - попита Камамури. - С повече търпение ще успеем. - Не е хубаво да обиждаме мъртвите, господарю. - Брахма и Вишну ще ни простят. Греби, Камамури. С няколко удара на веслата лодката стигна до речното стеснение и се промъкна в нещо като басейн, над който се преплитаха дългите клони на величествени тамаринди, образуващи гъст свод от зеленина. Тук плуваха няколко трупа, които каналите на Ганг бяха довлекли до Мангал. - Напред! - рече ловецът. Камамури се готвеше да хване отново веслата, когато зеленият свод, който покриваше плаващото гробище, се разтвори, за да направи път на ято странни птици с черни крила, дълги крака като кокили и огромни сини човки. - Това пък какво е? - възкликна Камамури, изненадан. - Марабу - каза ТремалНаик. Наистина, стотина от тези злокобни птици на свещената река пляскаха радостно крила и кацаха върху труповете. - Не спирай, Камамури - повтори ТремалНаик. Лодката отново потегли и след половин час излезе от "гробището", като навлезе в обширен басейн, открит и разделен на два ръкава от тясна ивица земя, на която изпъкваше огромният баниян. - Свещеният баниян - рече ТремалНаик. При това име Камамури затрепери. - Не се страхувай, махарат. Пусни веслата и остави лодката да заседне сама на острова. Може би наоколо има някой. Махаратът се подчини. После двамата легнаха на дъното на гонгата, като за всеки случай ТремалНаик не изпускаше карабината. Понесена от лекото течение, лодката се завъртя около себе си и пое към северния край на Раймангал, седалище на тайнствените същества, които бяха убили бедния Хурти. На това място цареше дълбока тишина. Не се чуваше дори скърцането на големите бамбукови дървета, тъй като вятърът беше притихнал, нито звуците на рамзинга Самата река, сякаш от олио, течеше мълчаливо. Но ТремалНаик дигаше от време на време предпазливо глава, оглеждаше внимателно бреговете, защото тази тишина не му вдъхваше спокойствие. Скоро лодката се плъзна по пясъка и заседна на стотина метра от банияна, но двамата индийци не помръднаха Минаха десет минути на мъчително изчакване. после ТремалНаик реши да се надигне. Първото нещо, което му се наби в очи, беше някакво черно петно върху тревата, на двадесетина метра от брега. - Камамури - пошепна той, - стани и зареди пистолетите си. Махаратът не чака да му повтори. - Какво виждаш, господарю? - попита той съвсем тихо. - Гледай натам. - Аха! - рече махаратът и опули очи. - Човек! - Тихо! ТремалНаик вдигна карабината и се прицели в тази черна маса, която приличаше на проснато човешко същество, но веднага я свали. - Да идем да видим какво е това нещо, Камамури - каза той. - Този човек не е жив. - А ако се преструва на умрял? - Толкова по-зле за него. Двамата индийци слязоха от лодката, като се насочиха към индивида, който не даваше признаци на живот. Бяха стигнали на десетина крачки, когато един марабу шумно се надигна и отлетя към реката. - Умрял човек - промълви ТремалНаик. - Да не би... Не продължи фразата си. С четири скока стигна до трупа: глухо стенание излезе от сгърчените му от гняв устни. - Хурти - възкликна той. Наистина, трупът беше на Хурти, приятелят на индиеца Агхур. Нещастникът лежеше по гръб, със сгърчени крака и ръце, вероятно от болката, с лице, на което бе изписан безкраен ужас, и изхвръкнали очи от орбитите. Колената му бяха пречупени и окървавени, както и краката - явен знак, че още като жив е бил влачен по земята. От устата му висеше целият език навън. ТремалНаик повдигна мъртвия индиец, за да види на кое място е бил ударен, но не откри по тялото му никаква рана. Но като го огледа внимателно видя около врата му тъмна синина, а на тила му подутина, вероятно причинена от удар с камък. - Пречукали са го, но ТремалНаик ще излезе по-силен от тях. Хайде да се връщаме на лодката. - Бедният Хурти! - прошепна махаратът. - Но защо са го убили по този начин? - Ще узнаем, Камамури, и ти се заклевам, че ТремалНаик няма да остави престъплението ненаказано. - Страхувам се, господарю, че убийците са много силни. А Хурти тук ли ще оставим? - Ще го хвърля в свещените води на Ганг утре сутринта. - Но тигрите тази нощ ще го разкъсат. - Над трупа на Хурш ще бди ГремалНаик - Но как, ти няма ли да се върнеш? Т - Значи искащ да те убият... Гневна усмивка премина по устните на гордия индиец. - yHrjiaTa! ВъРни се на лодката, - Никога, господарю! - Защо? - Ако ти се случи нещастие, кой ще ти помогне? Помоли ме, да те придружа и ти се заклевам, че ще те следвам навсякъде. - Дори ако тръгна да търся видението? - Да, господарю. - Тогава стани мой Храбри марате, и ще видиш, че ние двамата струваме за десет. Следвай ме! ТремалНайк се насочи към брега, хвана здраво лодката за десния борт и със силен тласък я преобърна във водата. - Какво правиш, защо я потопи? - попита изненадан Камамури. - Никой не трябва да знае, че сме пристигнали тук. А сега да се заемем с разгадаване на тайната. Смениха барута в карабините и пистолетите си, за да са сигурни в оръжието и се запътиха към банияна. чийто внушителен ръст изпъкваше сред дълбокия мрак. Р III.Отмъстителят на Хурти Банияните. наречени още moral или "Смокини на пагодите", са най-чудните и гигантски дървета, които човек може да си представи. Имат височината и ствола на нашите най-големи и широки дъбове и от техните безбройни клони, разпростиращи се хоризонтално, слизат тънки, въздушни корени, които едва-що докоснали земята се впиват в нея и засмукват допълнителна храна за могъщото растение. Става така, че клоните се издължават все повече, пускайки нови корени, които стават нови, по-далечни стволове, по начин щото едно само дърво образува цяла гора, поддържана от стотици колонади, под които жреците на Брахма поставят идолите си. В провинцията Гузерати съществува един баниян, наречен Кобир бор, почитан от индийците, които не се колебаят да му дадат три хиляди години. Окръжността му е шестстотин метра и има триста колони, или по-точно - корени. Някога, казват този баниян бил много по-просторен, но бил разрушен от водите на Нербуда, отмъкнали част от острова, на който дървото растяло Баниянът, под който двамата индийци се готвеха да прекарат нощта, бе един от най-грамадните, тъй като имаше повече от шестстотин колони, които поддържаха безкрайно дълги клони, отрупани с малки червени плодове, но стволът му на известна височина беше прерязан. След като огледаха внимателно колона след колона, за да се уверят, че никой не се крие зад тях. ТремалНаик и Камамури седнаха един до друг край ствола с карабини на колената. - Тук някой ще дойде и тежко на първия, който попадне под прицела на карабината ми. - Значи вярваш, че тайнствените същества, които са убили Хурти, ще дойдат тук? - попита Камамури. - Съвсем сигурен съм. Ще видиш, Maxapaie, че преди утрешния ден ще научим нещо. - Да, ще пипнем първия, който дойде, и ще го хванем за гушата. - Зависи от обстоятелствата. Но сега запази мълчание и си отваряй очите. Извади от джоба си едно чисто, прилично на бръшлян и което в Индия е познато под името betel, с нагарчащ и лютив вкус, прибави към него парченце ядка от арекова палма и малко вар и почна да дъвче тази смес, защото казват, че успокоява стомаха, засилва мозъка, запазва зъбите и дава добър дъх на устата. Минаха два часа. дълги като векове, през които никакъв шум не смути тишината под гъстата сянка на огромното дърво. Изглежда беше полунощ или малко преди, когато ТремалНаик, чийто слух не отстъпваше на този на зверовете от джунглата, долови земята под него да кънти. Обзе го неопределимо безпокойство. - Внимавай, Камамури - рече съвсем тихо. - Какво видя? - попита махаратът, сепнат - Нищо, но долових един необичаен шум - Къде? - Стори ми се, че идваше изпод земята. - Невъзможно е, господарю. - Имам достатъчно остър слух, Камамури, за да се излъжа - Какво мислиш, че е? - Не знам, но ще узнаем. - Господарю, тук се крие някаква ужасна загадка. - Страх ли те е? - Не, аз съм махарат. - Тогава ще разкрием тайната. В този миг под земята ясно се повтори тайнственият тътен. Двамата индийци се спогледаха учудени. - Човек би казал, че под нас някой бие голям барабан, например хаук - каза ТремалНаик. - Така изглежда - отговори Камамури. който също като господаря си познаваше този голям индийски тъпан, използуван само при някои тържества, и то с разрешение на околийския управител, семидарът. - Но защо звукът идва изпод земята? Под джунглата ли е седалището на тези тайнствени същества? - Изглежда е така, Камамури. - Какво да правим, господарю? - Ще стоим тук, все някой ще излезе от някъде - Тикора! - викна нечий глас. Двамата индийци скочиха едновременно на крака Странно, невероятно: този глас се обади тъй близо до тях, сякаш бе на човек, застанал зад раменете им. - икора! - промълви ТремалНаик. - Кой произнесе това име? Погледна наоколо, но не видя никого; погледна нагоре, но зърна само клоните на банияна, чезнещи в мрака. - Дали няма някой скрит в клоните? - Не - каза Камамури, - гласът дойде зад нас. - Странно. - Тикора! - повтори същият тайнствен глас. Двамата индийци продължиха да се оглеждат. Вече нямаше съмнение, имаше някой съвсем близо до тях, но за техен ужас оставаше невидим. - Господарю, имаме работа с дух - прошепна Камамури. - Не вярвам в духове - отвърна ТремалНаик. - Ще открием това същество, което се забавлява да ни плаши. - Я, виж ти! - възкликна махаратът, като остъпи няколко крачки, клатушкайки се като пиян - Погледни нагоре, господарю! ТремалНаик вдигна очи към банияна и зърна сноп светлина да излиза от пресечения ствол. Въпреки необикновената си смелост, почувствува, че кръвта му се смразява. - Светлина! - заекна объркан. - Да бягаме, господарю! - замоли се Камамури. За трети път под земята се чу тайнственото бучене и от ствола на банияна излязоха звънливите тонове на рамзинга. В далечината отекнаха подобни звуци. - Да бягаме, господарю! - повтори Камамури, подлудял от ужас. - Никога! - възкликна решително ТремалНаик. Бе поставил камата си между зъбите и стискаше карабината за цевта, готов за ръкопашен бой. Изведнъж промени намерението си. - Ела, Камамури - каза. - Преди да влезем в схватка, нека видим с кого трябва да се сражаваме. Той притегли махарата на около двеста крачки от ствола на банияна и двамата се скриха зад три-четири преплетени колони, които им позволяваха да виждат, без да бъдат открити. - Сега нито дума - каза ТремалНаик. - В подходящия момент ще действуваме. От огромния дънер излезе последен висок звук, който огласи цялата джунгла. Снопът светлина, който излизаше от върха на дървото, угасна и вместо него се появи глава на човек, увита в нещо като жълт тюрбан. Тя се завъртя във всички посоки, за да се увери, че няма никакъв човек под гигантското дърво, после се показа един индиец - ако се съди по тена на кожата му, и се покатери на един от клоните. След него излязоха други четиридесет индийци, който се спуснаха по колоните до земята. Почти всички бяха голи - само една дупга, нещо като жълтеникава поличка, покриваше бедрата им. По гърдите им личеха странни татуировки, които наподобяваха букви от древната санскритска азбука, а по средата изпъкваше рисунката на змия с женска глава. Тънък, копринен кордон, който приличаше на ласо, но в единия си край завършваше с оловна топка, се увиваше няколко пъти около дубгата. Една кама бе затъкната през този странен пояс. Тези тайнствени същества седнаха мълчаливо на земята, като образуваха кръг около един стар индиец с необикновено дълги ръце и светещ поглед, като на котка. - Синове мои - каза той с внушителен глас, - нашата могъща ръка порази нещастника, който дръзна да стъпи на свещената земя на тхугите, неприкосновена за чужденците. Тази жертва се прибавя към останалите, паднали под нашата кама, но богинята още не е задоволена. - Знаем - отвърнаха в хор индийците. - Да, свободни синове на Индия, нашата богиня иска други жертви. - Нека нашият велик вожд заповяда и ние всички ще тръгнем. - Знам, че сте добри синове, но времето още не е дошло - каза старият индиец. - Какво чакаме? - Грози ни голяма опасност, синове мои. Един мъж е загледал девата, която бди над пагодата на богинята. - Кощунство! - възкликнаха индийците. - Да, синове мои, един смел мъж дръзна да погледне в лице небесната дева, но ако този човек не падне под мълнията на богинята, ще загине от нашето непогрешимо ласо. - Кой е този човек? - С времето ще научите. А сега ми донесете жертвата. Двама индийци се надигнаха и се насочиха към мястото, където лежеше трупът на бедния Хурти. ТремалНаик, който бе присъствувал на тази необикновена сцена без да мигне, при вида на двамата мъже, повлекли за ръце мъртвеца към дънера на банияна, рязко се изправи с карабина в ръце. - А, проклетници! - възкликна с глух глас и вдигна карабината. - Какво правиш, господарю? - пошепна Камамури и наведе цевта на оръжието. - Остави да ги претрепя, Камамури - каза ловецът. - Те са убили Хурти и е справедливо да отмъстя за него. - Ще заловят и двама ни. Четиридесет са. - Прав си, Камамури. Ще ги нападнем по-късно всички вкупом. Сведе карабината си и отново седна, като хапеше устни от гняв. Двамата индийци довлякоха Хурти в средата на кръга, в краката на стареца. - Кали1 извика той и вдигна очи към небето. и Извади камата от пояса си и я заби в гърдите на Хурти. - Нещастник! - крясна ТремалНаик. - Това вече е много! Изскочи от скривалището си и светкавица разкъса мрака, последвана от силен гръм. Пронизан в гърдите от куршума на ловеца. старият индиец се строполи върху трупа на Хурти. IV.В джунглата При неочаквания гърмеж насъбралите се наскачаха с ласо в дясната ръка и кама в лявата. Като видяха своя вожд да се строполява на земята, облян в кръв, забравиха за миг да търсят убиеца, за да му се притекат на помощ, За ТремалНаик и Камамури това време бе достатъчно да се втурват в бяг, без да бъдат забелязани. Покритата с гъсти, бодливи храсти и гигантски бамбукови дървета джунгла беше на няколко крачки и им предлагаше сигурно убежище. Двамата индийци се втурнаха сред тях, като тичаха с все сили в продължение на пет-шест минути и накрая се отпуснаха под един бамбуков гъсталак. - Ако ти е скъп животът, не мърдай - каза ТремалНаик на Камамури. - Какво направи, господарю? - каза бедният махарат. - Сега ще се нахвърлят върху нас и ще ни удушат като нещастния Хурти. - Отмъстих за моя другар. Впрочем, не вярвам да ни открият. - Те са духове, господарю. - Хора са. Мълчи и се оглеждай. В далечината, от банияна долитаха ужасни викове. - Отмъщение! Отмъщение! - крещяха Три високи ноти от рамзинга отекнаха в джунглата, а изпод земята се чу предишният глух тътен. Двамата ловци се свиха и смалиха колкото могат повече, дори престанаха да дишат. Знаеха, че ако бъдат открити, неминуемо щяха да бъдат удушени от копринените примки на тези фанатични убийци, затрили толкова много човешки живота. Не бяха минали и три минути, когато се чу пращенето на бамбуковите клони и от мрака се показа един от ония хора с ласо в едната ръка и кама в другата; префуча като стрела покрай нашите хора и изчезна в гъстата джунгла. - Видя ли го, Камамури? - попита ТремалНаик шепнешком. - Да. господарю - отвърна махаратът. - Те ни мислят много далеч и искат да ни догонят. След няколко минути никой няма да остане зад нас. - Не се осланяйте на това, господарю. Тези хора ме плашат. - Не се страхувай, аз съм с теб. Мълчи и бъди нащрек. Друг индиец, въоръжен като първият, мина тичайки, но и той изчезна в леса. В далечината се чу още някой вик и едно изсвирване, което може би беше сигнал. После всичко утихна. Мина половин час. Всичко говореше, че индийците, поели по погрешна следа, са се отдалечили доста. Нямаше по-удобен случай за двамата ловци да се завъртят на петите си и побегнат в посока на брега. - Камамури - каза ТремалНаик, - можем да тръгнем. По мое мнение ония са пред нас, в джунглата. - Сигурен ли си, господарю? - Не чувам никакъв шум. - А къде ще идем? Може би при банияна? - Да, махарате. - Да не искаш да влезеш вътре в него? - Засега не, но утре вечер ще се върнем тук и ще разкрием загадката. - Кои смяташ, че са тези хора? - Не знам, но ще разбера, Камамури, както ще разбера коя е онази жена, която бди над пагодата на тяхната ужасна богиня. Чу ли какво каза онзи старец? - Да, господарю. - Не знам, но ми се струва, че говореше за мен, и се съмнявам да не би онази девица да е... - Какво? - Жената, която ме омагьоса, Камамури. Когато онзи старец заговори за нея, почувствувах сърцето ми да бие силно и това ми се случва всеки път когато... - Тихо, господарю!. - промълви Камамури. - Какво чу? - Един бамбук помръдна. - Къде? - Там... на триста крачки от нас. Тихо! ТремалНаик повдигна глава и огледа внимателно тъмната бамбукова гора, но не видя никого. Наостри уши, като задържа дъха си и потрепна. Едва доловимо шумолене идваше откъм посоката, указана от махарата; човек би казал, че нечия ръка предпазливо отмества широките сърцевидни листа на околните растения. - Някой наближава - прошепна той - Не мърдай, Камамури. Шумоленето се увеличаваше, макар и бавно. Малко след това видяха две тръстики да се огъват и да се появява индиец, който се наведе към земята и сложи ръка на ухото си. Остана така за минута, после се надигна и взе да души въздуха. - Гари! - изсъска той. Втори индиец излезе от тръстиките, на десет крачки от другия. - Нищо ли не чуваш? - попита новодошлият - Абсолютно нищо. - Все пак ми се стори, че някой шепне. - Излъгал си се. Стоя от пет минути тук и нищо не съм чул. На погрешен път сме. - Къде са другите? - Пред нас, Гари. Има опасност хората, които са пристигнали тук, да се опитат да нападнат пагодата. С каква цел? - Преди петнадесет дни Девата от пагодата срещнала един мъж. Един от нашите ги видял да си разменят знаци. - Какви знаци? - Смята се, че мъжът иска да освободи Девата. - Какво ужасно престъпление! - възкликна индиецът, който се наричаше Гари. - Тази нощ един индиец, другар на нещастника, който дръзнал да вдигне очи към Девата на нашата почитана богиня, слязъл на брега. Безсъмнено, идвал е да шпионира. - Но нали този индиец бе удушен... - Да, но след него на брега пристигнали други мъже, единият от които уби нашия жрец. - А кой е този мъж, който е погледнал Девата в лице? - Един безстрашен мъж, Гари, способен на всичко - Ловецъ от Черната джунгла. - Трябва да умре. - Ще умре, Гари. Колкото и да бяга, ще го настигнем и нашите примки ще го удушат. Сега гръгвай; ти върви направо, докато стигнеш брега на реката, а аз ще ида при пагодата, за да пазя Девата. Сбогом и богинята да те пази. Двамата индийци се разделиха, като взеха два различни пътя. Едва що шумът затихна, ТремалНаик, който през всичкото време бе подслушвал, скочи на крака. - Камари - каза той възбуден, - трябва да се разделим! Ти ги чу, те знаят, че съм тук, и ме търсят. - Чух. всичко, господарю. - Ти ще проследиш индиеца, който се насочва към реката и при първа възможност ще се прехвърлиш на отсрещния бряг. Аз ще проследя другия. - Ти криеш нещо от мен, господарю. Защо не дойдеш и ти на брега? - Трябва да отида при пагодата. - О, не правете това, господарю! - Непоклатим съм. В пагодата а се крие жената, която омагьоса ума ми. - А ако те убият? - Ще ме убият до нея и ще умра щастлив. Тръгвай, Камамури, защото треската ми идва. Камамури въздъхна дълбоко и се изправи. - Господарю, къде ще се видим отново? - попита с развълнуван глас. - В колибата, ако се отскубна от смъртта. Тръгвай! Махаратът се впусна в джунглата по следите на индиеца, в посока на речния бряг. ТремалНаик остана да го гледа със скръстени ръце на гърдите и смръщено чело. - А сега - каза, вдигайки гордо глава, когато махаратът изчезна от погледа му, - да предизвикаме смъртта!... Метна карабината си през рамо, хвърли последен поглед наоколо си и се отдалечи с бързи стъпки, като тръгна по следите на втория индиец. Пътят беше труден и заплетен. Земята беше покрита, докъдето на човек стигаше погледа, с гъста тръстикова мрежа, издигаща се необичайно високо. Онзи, който не е свикнал с тези места, несъмнено би се изгубил сред огромните растения и би му било невъзможно да направи и крачка без да вдигне шум. Но ТремалНаик, роден и израснал в джунглата, се движеше в нея бързо, сигурно и безшумно. Не вървеше - това му беше напълно невъзможно - а пълзеше като влечуго, без да спира, без за миг да се колебае кой път да хване. От време на време допираше ухо до земята, за да разбере, че не е загубил следите на индиеца. Вече беше изминал една миля, когато установи, че индиецът неочаквано бе спрял. Постави три-четири пъти ухото си на земята, но земята не предаваше никакъв шум. Стана и напрегнато се заслуша, но до него не достигна никакво шумолене. ТремалНаик взе да става неспокоен. "Какво ли се е случило", рече си той, като се оглеждаше. "Дали не е усетил, че го следя? Трябва да съм нащрек!" Измина още няколко метра с пълзене, после вдигна глава, но веднага я наведе. Беше се блъснал в някакво меко тяло, което висеше отгоре, и което веднага се отдръпна. - Аха! - каза той. Лоша мисъл мина през ума му. Хвърли се бързо встрани извади ножа си и погледна нагоре. Отначало не видя нищо, но беше сигурен, че това, в което се бе ударил, не беше бамбуков лист. Няколко минути остана неподвижен като статуя. - Питон! - възкликна изведнъж, но без да се изплаши. Чу се продължително шумолене, после едно дълго, тъмно и гъвкаво тяло се спусна вълнообразно по растенията. Беше наистина един чудовищен питон, дълъг повече от седем метра, който се проточваше към ТремалНаик, надявайки се да го притисне в лепкавите си обръчи, на чиято прегръдка нищо не можеше да удържи. Устата си държеше отворена, долната му челюст се разделяше като чатал, или като клещи, а раздвоеният му език играеше. Очите на влечугото горяха като въглени в дълбокия мрак. ТремалНаик се бе отпуснал на земята, за да не бъде сграбчен от страшната змия и превърнат в купчина натрошени кости. "Ако мръдна съм загубен", помисли си, запазвайки пълно самообладание. "Ако индиецът пред мен не забележи нищо, спасен съм". Влечугото се беше спуснало ниско и главата му вече опираше до земята. То се протегна към ловеца, който остана неподвижен като труп, залази върху него и почна да го ближе със студения си език, после се опита да мине под него, за да го омотае. Три пъти извърши напразни опити, като съскаше от гняв и три пъти се отдръпна, гърчейки се многократно нагоре и надолу по бамбуковия клон, около който се беше увил. Ужасен, ТремалНаик продължаваше да лежи неподвижен, правейки свръхчовешки усилия да се владее, но щом видя влечугото да се издига и увива около себе си, побърза да пропълзи няколко метра встрани. Вече смяташе, че е извън опасност и се обърна, за да стане, като чу някой заплашително да му вика: - Какво правиш тук? ТремалНаик се беше изправил и стискаше ножа си в ръка. На седем-осем метра от него, близо до мястото, където се спотайваше питонът, бе изникнал неочаквано висок, слаб индиец, въоръжен с кама и ласо, завършващо в единия си край с оловна топка. На гърдите му беше татуирана тайнствената змия с женска глава, около която бяха изписани няколко санскритски букви. - Какво правиш тук? - попита отново индиецът със заплашителен глас. - А ти какво правиш? - отвърна му ТремалНаик с леден тон. - Да не си от ония нещастници, които се забавляват да избиват хората, стъпили на брега? - Да, и знай, че сега ще постъпя по същия начин с теб. ТремалНаик започна да се смее, загледан във влечугото, което бе започнало да разпуска спиралите си и да се поклаща над главата на индиеца. - Ти се надяваш да ме убиеш, но в този момент смъртта се докосва до теб - каза ловецът. - Но преди това ще умреш ти! - извика индиецът и завъртя около главата си коприненото въже. Съскането на змията му попречи за миг да метне оловната топка. - Ох! - изстена той в плен на безкраен ужас. Бе вдигнал глава и видя пред себе си питона. Опита се да побегне, като отскочи назад, но се препъна в един дънер и падна на тревата. - Помощ! Помощ! - завика той отчаяно. Огромният питон тупна на земята и светкавично омота индиеца в спиралите си, миг след което костите на нещастника изпукаха. - Помощ, помощ! - повтори той с изхвръкнали навън очи. С бързо движение ТремалНаик се хвърли над змията и със страшен удар на ножа си я разряза надве. Тя гневно съскаше и покри с кървава пяна жертвата си. Канеше се да нанесе втори удар, когато чу силно шумолене на няколко места. - Ето го! - прокънтя един глас. Това бяха другите индийци, другарите на нещастника, на когото змията, макар прерязана надве, мачкаше месата му, бликащи от кръв. ТремалНаик усети опасността, която го грозеше и без да се бави хукна през джунглата. - Ето го, ето го! - повтори същият глас. - Стреляйте по него! Изстрел от аркебуз изтрещя и надигна ехото на джунглата, последван от други два. Убегнал по чудо от куршумите, ТремалНаик се извърна и изръмжа като зверовете, които убиваше в леса. - Ах, мръсници! - викна той със задавен от ярост глас. Бе насочил карабината си към своите преследвачи, които се задаваха с ками между зъбите и ласата в ръка, готови да го удушат. От цевта блесна огън и последва гръм. Един индиец нададе ужасен вик, покри лицето си с ръце и се претърколи в тревата. ТремалНаик подхвана своя бяг, подскачайки вляво и дясно, за да не могат да се прицелят в него. Прекоси едно пространство с тръстика, която яростно насече и навлезе в гъстата джунгла заличавайки следите си. Продължи да тича още четвърт час; спря за миг да си поеме Дъх в края на някакви насаждения и се хвърли пак в лудешки бяг сред тресавища и голи места, набраздени от множество вади със застояла вода. Очите му бяха кървясали, на устните му изби пяна, но продължаваше да тича, сякаш имаше крила на краката, прескачайки препятствията, които препречваха пътя му, гмуркайки се в блата и канали с една-единствена мисъл - да остави своите преследвачи на възможното най-голямо разстояние. V.Девата на пагодата Когато спря, намери се на двеста крачки от величествена пагода. Тази пагода в най-чист индийски стил беше най-красивата, която ТремалНаик беше виждал някога из тия места. Построена изцяло от жълтеникав гранит, тя бе висока повече от двадесет метра, с основа широка две трети от височината, заобиколена от прекрасни колони, изваяни от изкусен майстор. Колкото повече пагодата се извисяваше, толкова повече се стесняваше, като най-горе завършваше с купол, от който се издигаше голям метален прът, поддържащ на върха си тайнствената змия с глава на жена. В ъглите на пагодата личеше индийската Тримурти, фигура с три глави върху тяло с три крака, и тук-там множество странни и любопитни скулптури на фигури от индийската свещена история: Брахма, Шива, Вишну, Парвати, злокобната богиня на смъртта, седнала върху лъв, ДармаРаджа, индийският Плутон, и много други божества, както и голям брой страшни чудовища и слонски глави с издадени хоботи. Както казахме, ТремалНаик се беше спрял изведнъж, изненадан, че се намира пред такава пагода, защото смяташе, че всичко наоколо е само джунгла. - Пагодата! - възкликна. - Загубен съм! Огледа се набързо - намираше се на една гола поляна, с площ от около половин миля, на която нямаше ни храст, ни дърво. - Загубен съм! - повтори той гневно. - Ако не намеря къде да се скрия, след пет минути ония ужасни хора ще връхлетят и ще ме удушат. За миг се поколеба дали да не се върне назад в джунглата, където да се укрие, но трябваше да измине повече от осемстотин метра, през което време неговите преследвачи можеха да го открият. Помисли си за развалините около блатото, но те не представляваха удобно скривалище. - А защо да не се изкача там горе? - промълви той, загледан във върха на пагодата - Наистина, защо не? Човек като него, който притежаваше херкулесова сила и необикновената ловкост на маймуна, бе способен да се изкачи до купола, катерейки се по колоните и скулптурите, свързани помежду си със стръмни парапети. Метна карабината на гърба си и се хвърли към пагодата; остана няколко мига заслушан и успокоен от дълбоката тишина, започна смелото изкачване. Изпълзя нагоре с учудваща бързина по една колона и оттам се метна на стената на храма, като се захващаше за краката на божествата, изкачваше се по телата им, поставяше крак на главите им, на хоботите на слоновете и рогата на биковете на бог Шива. Колкото се изкачваше по-нагоре. сърцето му - странно - започваше да бие по-силно, а тялото му се изпълваше с нова, тайнствена сила. Сякаш непреодолима сила го привличаше към върха на пагодата и изпитваше непознати, необясними усещания при допира на студения камък. Може да беше два часа сутринта, когато след дълги въздушни акробации, които можеха да смръзнат кръвта на всеки страничен наблюдател, при непрекъснатата опасност да падне и да си разбие черепа, той стигна купола. С последно усилие се вкопчи до високия метален стълб със змията с женска глава. За негова изненада, намери се пред един отвор в покрива на купола, дълбок и тъмен като кладенец, пресечен от бронзова греда, на която успя да стъпи. "Къде ли съм - попита се. - Този кладенец сигурно води за вътрешността на пагодата." Хвана се за гредата, погледна надолу, но нищо друго не видя освен мрак; напрегна слух, но под него цареше дълбока тишина, явен знак, че в пагодата нямаше никой. Онова, което го изненада, бе едно достатъчно дебело въже, изплетено от лъскави, растителни нишки, завързано за гредата и спускащо се надолу. Събра всичките си сили и почна да го тегли нагоре, но веднага установи, че в долния му край е закачено някакво тежко тяло, което при поклащането почна да звънти. "Трябва да е лампа" - каза си ТремалНаик. Изведнъж се удари по челото. - О, спомням си! - възкликна, развълнуван. - Да... онези хора говореха за някаква пагода... за някаква дева, която бди... Справедливи Вишну, възможно ли е... Спря и сложи двете си ръце на сърцето с поривист жест. Изпитваше същото вълнение, което чувствуваше през онези нощи, когато се намираше пред странното видение. Но това трая само миг. Хвана се за въжето и почна да се спуска, макар че не знаеше къде отива и какво го чака долу. След няколко минути краката му удариха някакъв кръгъл предмет, които издаде метален звук, поет от ехото на пагодата. Опита се да се наведе да види на какво е стъпил, когато скърцане, подобно на врата, чийто панти са ръждясали, стигна до ушите му. Погледна под себе си и му се стори, че в тъмнината различава една сянка, която се движеше безшумно. "Кой може да е?" - попита се, потръпвайки. С едната си ръка извади пистолета, решен да продаде скъпо живота си, ако бъде открит, и зачака с неподвижността на гранитна статуя. До него достигна дълбока въздишка, която странно го впечатли. Почувствува, че са му забили нож в сърцето. - Луд ли съм, или орисан? - прошепна. Сянката бе спряла пред някаква черна, огромна изваяна фигура, която се намираше точно под въжето. - Ето ме, ужасно божество! - възкликна един женски глас, който разтърси ТремалНаик до дъното на душата. На върха на изненадата си ловецът чу да се разлива някаква течност по пода и из въздуха се разнесе нежен мириз. "Чудовища, а не хора! - помисли си. - И все пак тази сянка има сладък глас, като този на сангуи." И наистина, не случайно Тремал Наик оприличаваше звука на това индийско виолончело (по-малко, но с повече струни от нашето) с женския глас, който сега слушаше. Ето, че той поде тъжно: - Мразя те, страхотно божество, затова, че ме осъди на вечно мъченичество, след като разруши всичко най-мило, което имах на света. Убийци, бъдете проклети в този и онзи живот! Тайнственото същество, което изрече това проклятие, избухна в плач. ТремалНаик за втори път потръпна с цялото си тяло и той, мъжът с непоклатим дух, верният син на джунглата, ловецът на тигри и змии, за пръв път в живота си се почувствува трогнат. За миг му се прииска да се спусне долу, но реши да изчака. Впрочем, сянката вече се отдалечаваше, изчезвайки в мрака и малко след това той чу вратата да скърца и да се затваря. - Но как да разбера тази загадка? - промълви ТремалНаик, раздразнен. - Кои са тези чудовища, които имат нужда от жертви? Кое е това страхотно божество? Коя е тази жена, която проклина в полунощ, в часа на престъпленията, призраците и отмъщенията? Кое е това същество, което плаче, докато другите убиват? И защо ме вълнува тъй силно този нежен глас като небесна хармония? Това същество, тази жена аз искам да я видя, да й говоря, за да ми разкрие всичко. Не знам, но някакъв вътрешен глас ми казва, че вече съм виждал тази жена, която така вълнува сърцето ми, че тази жена... Спря, задъхан, почти изплашен. Топлина обля лицето му и го покри с пот. - Ако това е моето видение? - възкликна с треперящ от вълнение глас. - Когато се катерех по храма, изпитвах душевен смут, а сега тук долу треперя. Възможно ли е да е вярно? Но по-добре да се спусна. Плъзна се по въжето надолу и краката му опряха в някакъв твърд и грапав предмет, който издаде метален, или по-точно звук на бронзов предмет. Разбра, че е над черната фигура от бронз и се спусна още по-надолу, докато не усети пода. Краката му се плъзнаха по гладката и влажна повърхност. "Ето, тя тук поръси парфюма" - каза си. - "Миризмата ми го подсказва. Утре ще разбера къде се намирам и с кого имам работа." Направи пет-шест крачки пипнешком в тъмнината и се спря с пистолет в ръката, в очакване някой лъч да освети тайнствената пагода. Минаха няколко часа без какъвто и да е шум да наруши гробовната тишина; горе, при отвора, небето почваше да се прояснява и звездите да бледнеят при плахата зора. Неподвижен, с широко отворени очи и наострени уши, ТремалНаик очакваше с търпението, присъщо на азиатските раси. Малко след това слънцето неочаквано се появи на хоризонта, освети голямата бронзова топка на върха на купола на пагодата и от отвора проникна лъч светлина. ТремалНаик скочи на крака, изненадан, объркан от гледката, която се представяше пред очите му. Намираше се под огромен купол, чийто стени бяха изписани с най-причудливи рисунки: първите десет превъплъщения на Вишну, богътпазител на индийците, чието седалище е във Вайконду, или млечното море на змията Адисешиеу, а наоколо - главните деверкели, сиреч полубоговете - пазители на осемте ъгли на света, жители на соргу, тоест раят на ония, които нямат толкова заслуги, че да отидат в кайласон, рая на Шива. По средата на купола бяха изваяни огромните катери, гении на злото, които разделени на пет племена, скитат из света без да могат да излязат от негодните да заслужат обещаното на хората блаженство, освен ако не съберат достатъчно молитви. По средата на пагодата се издигаше голяма, бронзова статуя на четириръка жена, която в една ръка държеше дълга сабя, а в друга - човешка глава. Гердан от черепи се спускаше по статуята чак до краката й, а бедрата й бяха опасани от колан с отрязани ръце и крака. Лицето на ужасната богиня беше татуирано, ушите й украсени с халки, кървавочервеният език излизаше цяла педя от устата й, сгърчени в жестока усмивка; китките й бяха стегнати в гривни, а краката й стъпваха върху един великан, покрит в рани. Още от пръв поглед се разбираше, че това божество, опиянено от кръв, танцуваше върху трупа на жертвата си. Друг странен предмет беше един мраморен купел, вграден в лъскавия камък на пода, пълен с бистра вода. В него плуваше златна рибка, от тези. които често могат да се срещнат в река Ганг. ТремалНаик никога не бе виждал подобно нещо. Бе застанал пред чудовищното божество и го съзерцаваше с изненада и уплаха. Коя можеше да е тази зловеща фигура, украсена с черепи и отрязани ръце и крака? Какво означаваше онази златна рибка в купела от бял мрамор? Каква връзка имаха тези два странни символа с жестоките хора, които преследваха и удушаваха подобните си? - Не сънувам ли? - прошепна ТремалНаик, търкайки очите си. - Вече нищо не разбирам. В същото време леко изскърцване стигна до ушите му. Обърна се с карабина в ръце, но веднага отстъпи до отвратителното божество, подтискайки с мъка вика си на изненада и радост. Пред него, в рамката на една златна врата стоеше изправена чудно красива девойка, с тревожно изражение на лицето. Беше на около петнадесет години, възраст, в която индийската девойка е в разцвета на младостта си. Осанката й беше грациозна, а формите - женствени. Чертите на лицето й издаваха антична хубост, оживена от грейналото изражение на англо-индийската жена. Кожата й бе розова, с несравнима мекота, очите й големи, черни и искрящи като диаманти; носът й прав, за разлика у всеки индиец, устните тънки, алени, разтворени в тъжна усмивка, която откриваше две редици снежнобели зъби. В буйната й тъмнокестенява коса, разделена на челото от грозд едри перли, се преплитаха дъхави цветя Както казахме, ТремалНаик бе отстъпил до чудовищната бронзова статуя. - Ада!... Ада!... Видението от джунглата! - възкликна със задавен глас. Повече не можа да каже нищо и остана там ням, задъхан, захласнат в това прекрасно създание, което го гледаше с дълбок ужас. Неочаквано девойката направи крачка напред, при което широката й наметка от коприна, обшита с широка синя ивица и украсена със сложни рисунки, се свлече на земята Ослепителен сноп светлина обви момичето, заличавайки го от погледа на ловеца, който бе принуден да притвори очи. То бе буквално покрито със злато и скъпоценни камъни. Златна броня, обсипана с най-красивите диаманти от Полконда и Гузерате и украсена с тайнствената змия с глава на жена, закриваше гърдите й и изчезваше под широк камширски шал, извезан със сребро, който опасваше бедрата й; много огърлици от перли и диаманти, едри като лешници, висяха на врата й; широки гривни, също покрити със скъпоценни камъни красеха ръцете й, а широки шалвари от бяла коприна бяха пристегнати около голите глезени на малките й стъпала от яркочервени коралови халки. Един слънчев лъч, проникнал през тесен отвор, се отразяваше в тази пищност от злато и скъпоценности, потапяйки девойката в море от заслепяващ блясък. - Видението, видението!... - повтори ТремалНаик, като протягаше ръце към нея. - О, колко е хубава!... Девойката се огледа уплашено и постави пръст на устните си, за да го прикани да мълчи, после тръгна право към него. - Нещастник! - рече тя с изписан ужас в очите. - Защо си дошъл? Каква лудост те води в това ужасно място? Без да иска ловецът бе паднал на колене и протягаше ръце към нея, която още по-уплашена отговори - Не ме докосвай! - рече с отпаднал глас. ТремалНаик въздъхна дълбоко. - Красива си! - възкликна той със страст. - Млъкни, ТремалНаик! - каза тя и пак постави пръст на устните си. - Красива си!... - повтори неукротимият син на джунглата. - Ако не искаш да ме загубиш, не вдигай шум - рече момичето с нежен упрек. - Ти още не знаеш ужасните опасности, които те грозят. - Аз съм ТремалНаик! Кой е този, който те заплашва? Кажи ми го и аз, ловецът от Черната джунгла, ти се заклевам, че утре този враг ще изчезне от земята! - Не говори така, ТремалНаик. - Защо?... Чуй, девойко: аз никога не бях виждал досега лице на жена в моята джунгла, населена само с тигри и змии. Когато те зърнах за първи път, при умиращите слънчеви лъчи, там, зад онзи храст, бях целият разтърсен. Стори ми се, че си божество, слязло от небето, и оттогава те обожавам: - Мълчи, мълчи! - рече момичето с хълцащ глас, като скри лицето си в ръце. - Не мога да мълча, красиво цвете на джунглата! - отвърна с порив ТремалНаик. - Когато изчезна, стори ми се, че нещо се откъсва от сърцето ми. Бях като замаян, пред очите ми танцуваше твоето видение, кръвта заигра във вените ми и към лицето ми се надигаха огнени езици, които стигаха до мозъка ми. Помислих си дори, че съм омагьосан! - ТремалНаик! - опита се да го възпре момичето. - Онази нощ не спах - продължи ловецът. - Тресеше ме и изпитвах неутолимо желание да те видя отново. Защо? Не знаех, но това чувство не ми даваше мира. За пръв път в живота си изпитвах такова вълнение. Минаха петнадесет дни. Всяка вечер, при залез, те виждах зад храста и се чувствувах щастлив; чувствувах се пренесен в друг свят, струваше ми се, че съм друг човек. Ти не ми говореше, но ме гледаше, а това за мен бе предостатъчно: онези твои погледи бяха красноречиви и ми казваха, че ти... Спря задъхан, с очи, втренчени в девойката, която криеше лицето си с ръце. - Ох! - въздъхна той с болка. - Не ги е приятно да ти говоря. Момичето се сепна и го погледна с влажни очи. - Защо да говорим, когато между нас има цяла пропаст? - заекна тя. - Защо дойде тук, нещастнико, да събудиш в сърцето ми излишната надежда? Не знаеш ли, че това място е прокълнато и запретено най-вече за онзи, когото обичам? - Когото обичам? - възкликна той радостно. - Повтори тази дума, красиво цвете на джунглата! Наистина ли ме обичаш? Вярно ли е, че си идвала всяка вечер край онзи храст, защото ме обичаш? - Защо искаш да умра, ТремалНаик? - възкликна девойката, изплашена. - Да умреш ли? Че защо? Каква опасност те заплашва? Не съм ли тук, за да те защищавам? Какво значение има, че това място е прокълнато? Какво от това, че помежду ни има пропаст? Аз съм силен, тъй силен, че за теб ще повдигна този храм и ще запокитя това ужасно чудовище, пред което разливаш благовония. - Как, откъде знаеш? Кой ти го каза? - Видях те тази нощ. - Значи гази нощ си бил тук? - Да, хванат там горе за онази лампа, точно над главата ти. - Но кой те доведе в този храм? - Преследваха ме онези хора с примките. - Ох, нещастнико, загубен си! - изстена девойката. ТремалНаик се втурна към нея. - Кажи ми, за бога, каква е тази загадка - попига с едва сдържан гняв. - Защо е целият този ужас? Какво означава тази чудовищна фигура? Каква е онази златна рибка, която плува там? Какво означава тази змия с глава на жена, изкована на бронята ти? Кои са тези хора, които душат подобните си и живеят под земята? Искам да знам тези неща, Ада! - Не ме разпитвай, ТремалНаик. - Защо? - Ах, ако знаеше ужасната ми орис! - Но аз съм силен. - Какво значи силата срещу тези хора? - Ще им обявя безмилостна война. - Ще те пречупят като бамбукова фиданка. Та те предизвикват дори могъщата Англия. Силни са и ужасни, ТремалНаик! Нищо не може да им се опре, нито флота, нито войска. Всичко пада пред отровния им дъх. - Но кои са те? - Не мога да ти кажа. - А ако ти заповядам? - Пак ще откажа. - Значи не ми вярваш? - избухна гневно ТремалНаик - Ох, ТремалНаик! - прошепна нещастното момиче с отчаян глас. Ловецът взе да чупи пръсти. - ТремалНаик - подхвана момичето, - над мен тежи присъда, една страхотна присъда, която ще трае до смъртта ми. Обичах те, смели ловецо на джунглата, обичам те и сега, но... - О, значи ме обичаш! - възкликна той. - Да, обичам те, ТремалНаик. - Закълни се в това чудовище до нас. - Заклевам се! - каза девойката с ръка, издигната към бронзовата статуя. - Закълни се, че ще станеш моя жена! Гърч разкриви красивото лице на момичето. - Ще стана твоя жена, стига да е възможно - промълви то с глух глас. - Да не би да имам съперник? - Не, и няма да има друг смелчаг, който да посмее да спре погледа си на мен. Аз принадлежа на смъртта. - На смъртта! - извика той. - Да, ТремалНаик, принадлежа на смъртта. Деня, в който някой мъж ще постави ръка върху мен, примката на отмъстителите ще прекъсне живота ми. - Какво говориш, да не би да сънувам? - Не, буден си и ти говори жената, която те обича. - Ах, ужасна загадка! - Да, ужасна загадка, ТремалНаик. Между нас има бездна, която никой не би могъл да запълни... Орис! И какво съм сторила, за да бъда тъй нещастна? Какво престъпление съм извършила, та над мене тегне това проклятие? . Пристъп на плач задуши гласа й и лицето й потъна в сълзи ТремалНаик издаде глухо ръмжене и стисна юмруци така силно, че костите му изпращяха. - Какво мога да направя за теб? - попита той, развълнуван до дъното на душата си. - Сълзите ти ми причиняват болка, красиво цвете на джунглата. Кажи ми какво трябва да направя, заповядвай и аз изпълнявам повече от роб. Искаш ли да те измъкна от това място? Ще го сторя, дори да трябва да оставя кожата си при този опит. - О, не, не! - прекъсна го уплашено момичето. - Това би означавало да загинем и двамата. - Искаш ли да се махна от тук? Чуй, аз много те обичам, но ако съществуванието ти налага вечна раздяла помежду ни, ще тръгна любовта от сърцето си. Ще скитам прокълнат, ще нося вечно мъченичеството си, но ще го сторя. Говори, какво трябва да сторя? Девойката мълчеше и хлипаше. ТремалНаик нежно я привлече към себе си и се готвеше да заговори, когато отвън долетя острият звук на рамзинга. - Бягай, бягай, ТремалНаик! - възкликна момичето, извън себе си от ужас. - Бягай или сме загубени! - Аха, проклетата тръба! - викна ТремалНаик и се озъби. - Те идват - продължи девойката с отмалял глас. - Ако ни заварят тук ще ни пренесат в жертва на своето страхотно божество. Бягай, бягай! - Никога! - Да не искаш да загина? - Ще те защищавам! - Бягай, нещастнико, бягай! Вместо отговор, ТремалНаик взе карабината си от земята и я зареди. Девойката разбра, че този мъж беше непоклатим. - Имай милост към мене, те идват! - рече тя сломена. - Да дойдат, чакам ги! - отвърна ТремалНаик. - Първият, който дръзне да вдигне ръка срещу теб, ще го убия като тигър от джунглата. Заклевам се. - Е, добре, остани, тъй като си непоклатим, смели ловецо от джунглата. Аз ще те спася. Тя събра наметката си и се опъти към вратата, от която бе дошла. ТремалНаик се хвърли към нея, да я възпре. - Къде отиваш? - попита я. - Да посрещна човека, който пристига, и да му попреча да влезе тук. Тази вечер, в полунощ, ще се върна при теб. Тогава ще се изпълни волята на боговете и може би... ще побегнем. - Как ти е името? - Ада Коришан. - Ада Коришан! Ах, колко е хубаво това име! Върви, благородно създание, в полунощ ще те очаквам. Девойката се уви в наметката си, погледна за последен път с навлажнени очи ТремалНаик и излезе, сподавяйки плача си. VI.Смъртната присъда Ада напусна пагодата развълнувана, с лице обляно в сълзи, но очите й искряха от гордост. Влезе в малък салон, покрит с пъстри рогозки, по които не липсваха рисунките на споменатите божества, на змията с женска глава, на статуята с ужасното лице и купела от бял мрамор със златистата рибка. Един мъж беше влязъл преди нея и се разхождаше нетърпеливо напред-назад. Беше висок индиец., слаб като върлина, с енергично лице, светещ и жесток поглед, с черна, рошава брада. Бе увит в богата наметка от жълта коприна, извезана със златни нишки и тайнствената емблема поставена в средата. Голите му ръце бяха покрити с белези и странни знаци, които дори един индиец би си блъскал главата да разгадае. Щом зърна Ада, мъжът спря рязко и я стрелна с особен поглед. Устните му се изкривиха в грозна, страшна усмивка. - Поздрав на Девата на пагодата - каза той и коленичи пред девойката. - Поздрав на Великия вожд на богинята - отвърна Ада с треперящ глас. Млъкнаха и двамата, без да свалят поглед един от друг, сякаш се опитваха да прочетат мислите си взаимно. - Дево от свещената пагода - каза след малко индиецът, - теб те заплашва голяма опасност. Ада потръпна. Гласът на индиеца беше мрачен и заплашителен. - Къде си била тази нощ? Казаха ми, че си влязла в пагодата. - Вярно е. Ти ми прати благоухания, които излях в краката на твоето божество. - Кажи нашето. - Да, нашето - каза момичето през зъби. - Кого видя в пагодата? - Никого. - Дево на пагодата, грози те голяма опасност - повтори индиецът с още по-зловещ глас. - Открих всичко! Ада оскочи назад и нададе вик на ужас. - Да - продължи индиецът с нарастващ гняв - всичко разкрих! Сърцето ти, осъдено повече никога да не тупти на тази земя, изпитва любов към един мъж, когото си срещнала в джунглата. Този мъж пристигна с лодка миналата нощ в нашите владения и след като вдигна ръка над нас и извърши ужасно престъпление, изчезна, но аз го открих. Този човек влезе в пагодата. - Лъжеш, лъжеш! - възкликна нещастната девойка. - Дево на пагодата, обиквайки този мъж ти си изменила на дълга си. Истинско щастие бе, че той не посегна към теб. - Лъжеш, лъжеш! - повтори уплашено момичето. - Но няма да излезе жив оттука - продължи индиецът с дива радост. - Безумец, той искаше да излезе срещу нас, могъщите, ние, които караме Англия да трепери. Змията влезе в леговището на лъва и лъвът ще я разкъса. Не го прави! Индиецът взе да се подсмихва. - Кой смее да се опълчи на желанията на нашето божество? - Аз. - Ти? - Да, аз, жалката! Гледай! С бързо движение Ада хвърли наметката си на земята и в ръката й блесна кама с тънко острие и връх, намазан със силна отрова, който тя постави на гърлото си. Индиецът пребледня. - Какво искаш да направиш? - попита той изплашен. - Суйодхана! - рече момичето с непоколебим глас. - Ако един косъм падне от главата на този мъж, заклевам ти се, че твоето божество ще загуби Девата си. - Хвърли тази кама! - Суйодхана, закълни се в твоята богиня, че ТремалНаик ще излезе жив оттук! - Невъзможно! Този човек е осъден, богинята иска кръвта му. - Закълни се! - рече Ада заканително. Суйодхана се сви, сякаш се готвеше да скочи отгоре й, но страхът, че може да стигне късно, го възпря. - Чуй, Дево на пагодата - каза той, привидно спокоен. - Този човек ще бъде спасен, но ти трябва да се закълнеш, че никога няма да го обичаш. Ада нададе сърцераздирателен вик и отчаяно закърши ръце. - Ти ме убиваш! - рече тя, хълцайки. - Ти си избраница на нашата богиня. - Най-жестоки хора, искате да пресечете едно току-що родено щастие? Защо искате да помрачите тъй бързо слънчевия лъч, проникнал в това сърце, затворено за всяка радост? Не, невъзможно е да заглуша тази любов, която ме изпълва цялата. - Закълни се и този човек ще бъде спасен. - О, ти си неумолим! Няма ли никаква надежда? Отричам се от твоята жестока богиня, която ми вдъхва само ужас и която проклех от първия ден, в който съдбата ме хвърли във вашите ръце. - Неумолими сме! - отсече индиецът. - Та ти никога ли не си обичал? - попита тя, като плачеше от гняв. - Не знаеш ли какво значи разбита любов? - Не знам какво е това любов - каза непреклонимият индиец. - Закълни се, Дево на пагодата, или ще убия този човек. - Ах, палачи!... - Закълни се! - Е, добре - промълви тя с угаснал глас, - заклевам се..., че повече няма да обичам... този човек. Изстена отчаяно, притисна сърцето си с ръце и се строполи в несвяст върху рогозките. Индиецът избухна в жлъчен смях. - Ти се закълна да не го обичаш - каза той със сатанинска радост, като се наведе да вземе камата от земята, - но аз не съм се заклел, че този човек ще излезе жив оттук. Ликувай, велика богиньо. тази нощ ще ти принесем нова жертва! Доближи до устата си една златна свирка, която издаде остър звук. Един индиец, с ласо около кръста и кама в ръката, влезе и се поклони пред Суйодхана. - Сине на свещените води на Ганг, ето ме - каза той. - Карна - рече другият, - отнеси Девата на пагодата и бди над нея. - Разчитай на мен Сине на свещените води на Ганг - Може би Девата ще опита да се самоубие, но ти трябва да й попречиш, тъй като нашата богиня засега има само нея. Ако умре, ще умреш и ти. - Няма да й позволя. - После ще събереш петдесетина от нашите хора и ще ги разположиш около пагодата. Човекът не трябва да ни избяга. - Човек в пагодата? - Да, ТремалНаик, ловецът от Черната джунгла. Отивай и в полунощ да си тук. Индиецът вдигна на ръце Ада и излезе. Суйодхана, или поточно Синът на свещените води на Ганг, изчака да затихне шума от стъпките, после коленичи пред малката мраморна вана, в която шаваше златната рибка. - Татко мой... - каза той. Рибката, която плуваше по дъното, при това повикване се показа на повърхността. - Татко мой - продължи индиецът, - един човек, един нещастник повдигна очи към Девата на пагодата Този човек е в наши ръце. Какво искаш: да живее или да умре? Рибката бързо се гмурна на дъното. Суйодхана рязко се изправи и в очите му блесна злокобно пламъче. - Богинята го осъди - рече с мрачен глас. - Този човек ще умре. През това време ТремалНаик се бе отпуснал в краката на статуята и притискаше силно сърцето си, което биеше силно, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му. Никога подобно вълнение не бе разтърсвало съществото му, никога не бе изпитвал такава радост в самотния си и суров живот сред тръстиките и змиите. - Красива, красива! - възкликваше той, без да се замисли, че се намира в прокълнатата пагода и може би го слушат сто уши. - О, ти ще станеш моя булка, да, красиво цвете на джунглата, та ако трябва да поставя под меч и огън целия остров и да се сражавам сам с чудовищата, които са те осъдили. Ще изляза оттук и ще намеря смелите си другари, за да те отвлека и спася. Те са силни, както ти каза, страшни са, но аз ще бъда по-страшен и ще ги накарам скъпо да заплатят сълзите, които проля пред мен. Любовта ще ми даде сила за това. Изправи се и почна да се разхожда, възбуден, с гневно стиснати юмруци и свъсено чело. - Нещастна Ада! - подхвана той с дълбока нежност. - Каква съдба те е орисала? Защо не можеш да ме обичаш? Каза, че смъртта ще покоси живота ти в деня, в който трябва да станеш моя жена. Но аз ще пресека пътя на тази смърт, ще я задуша със собствените си ръце. О, да, ще разкрия тази ужасна загадка и нека този ден треперят безумците, които са те осъдили! Той спря, понеже дочу острите звуци на рамзинга. - Проклет инструмент! - възкликна. - Все свири! Но изведнъж потръпна при мисълта, че тази тръба известяваше винаги някакво нещастие. "Дали не са открили, или убили Камамури?" - помисли си. Спря дъха си и наостри уши. Острият му слух долови глъчка, която идваше отвън. - Какво значи това? Вън има хора. Дали не са жителите на тези зловещи места? Огледа се със суеверен ужас, но бе съвсем сам, погледна отвора на купола на пагодата, но и той бе напълно свободен. - Чувствувам, че нещо ще се случи - рече той тихо, - но ще им покажа кой е ТремалНаик, когато се бие. Провери дали карабината и пистолетите му са заредени, опипа острието на вярната си кама, обагрена стотици пъти от кръвта на тигрите и змиите, и се сви зад чудовищната статуя, смалявайки се колкото може повече. Денят мина страшно бавно за индиеца, осден на пълна неподвижност и глад. Сенките на нощта полека-лека нахлуха в най-тъмните кътчета на пагодата, после бавно почнаха да лазят нагоре. В девет часа мракът беше тъй дълбок, че не се виждаше на една крачка разстояние, макар луната в небето да блестеше и се отражаваше върху големото бронзово кълбо на купола. Тръбата не бе повторила сутришната си песен, а човешката глъчка бе утихнала. Навсякъде цареше тайнствена тишина. Все пак ТремалНаик не смееше да мръдне; единственото движение, което си позволяваше беше да поставя ухо на студения камък на пагодата и внимателно да слуша. Един тайнствен глас му казваше да бъде нащрек и скоро установи, че този глас не го лъжеше, защото около единадесет часа, когато мракът, бе много дълбок, един странен, неопределен шум стигна до него. Като че ли нещо се спускаше отгоре по въжето, което носеше лампата. Колкото и да се взираше, ТремалНаик не успя да различи нищо За всеки случай стисна пистолетите и тихо се изправи. "Кой ли може да е? - попита се. - Във всеки случай не и Ада, защото полунощ е далеч. Дали не са ония ужасни хора?" Вълна от ярост се изкачи по лицето му. - Тежко на ония, които влезе тук! В мрака се чу металическо дрънкане. Лампата се полюляваше, разклатена безсъмнено от оня, който слизаше отгоре. ТремалНаик не можа повече да се въздържи: - Кой е там? - викна гой Никой не отговори, а дрънкането спря "Дали не съм се излъгал" - попита се той. Изправи се и погледна нагоре. Там, над купола светлината продължаваше да се отразява върху позлатеното кълбо и осветяваше част от въжето, което носеше лампата, но на него нямаше никакво човешко същество. "Странно" - каза си ТремалМайк, който взе да става неспокоен. Отново приклекна и се заоглежда. Минаха още двадесет минути и лампата пак задрънча Кой е там? - извика той с прегракнал глас. - Ако има някой нека се покаже, ТремалНаик го очаква. Отново настъпи тишина. Тогава се покатери по огромната статуя, хвана се за ръцете й, надигна се и стъпи на главата й, хвана въжето и силно разклати лампата. Силен смях отекна в пагодата. - Аха, почакай малко, хитрецо! - викна ТремалНаик яростно. Събра херкулесовите си сили и дръпна въжето, което тутакси се скъса. Лампата падна на земята с трясък, който ехото на пагодата повтори няколко пъти. Отново се чу силен смях. ТремалНаик се втурна към статуята и се скри зад нея. В същото време една врата се отвори и се появи висок, слаб индиец, облечен богато, с кама в едната ръка и факла от смола в другата. Този човек беше мрачният Суйодхана. Лицето му бе озарено от пъклена радост, а в очите му грееше злокобен блясък. За миг той спря загледан в чудовищното божество, зад което се спотайваше ТремалНаик с нож между зъбите и пистолетите в ръце, после направи няколко крачки. Зад него се зададоха двадесет и четири индийци, като дванадесет застанаха отляво, а другата половина - отдясно. Всички бяха въоръжени с кама и копринен шнур, завършващ в единия си край с оловна топка. - Синове мои, вече е полунощ! - каза Суйодхана с грозен глас. Индийците развързаха тънките въжета, извадиха камите и поставиха факли в ъглите на пагодата. - Готови сме за отмъщение! - отвърнаха в хор. - Един безумец е осквернил пагодата на нашата богиня - продължи Суйодхана. - Какво заслужава този човек? - Смърт! - отвърнаха индийците. - ТремалНаик - викна Суйодхана със страшен глас, - покажи се! Отвърна му буен смях, после ловецът, който бе чул всичко, се появи с един само скок пред ужасното божество. Това не беше предишният човек - приличаше на тигър, изскочил от джунглата. По устните му бе изписана жестока усмивка, лицето - сгърчено от ярост, а очите му святкаха като на хищник. Непокоримият син на джунглата бе готов да хапе и разкъсва. - Ахааа! - викна той с див смях. - Вие ли сте тези, които искат да убият ТремалНаик? Личи, че още не познавате ловеца от Черната джунгла. Презирам ви, убийци! Вдигна двата си пистолета и стреля, после хвърли далеч празните оръжия, хвана карабината, гръмна, след това я хвана за цевта и я размаха. - Нека излезе напред онзи, който има смелостта да нападне ТремалНаик - каза той. - Ще се бия за жената, която вие, нещастници, осъдихте! Отскочи назад и зае отбранително положение, като нададе своя боен вик. - Елате, елате! - викна той. - Ще се бия за Девата на пагодата. Един индиец, явно най-смелият, се нахвърли отгоре му, като завъртя ласото във въздуха. Дали защото се беше много засилил, или защото се подхлъзна, той падна в краката на ТремалНаик, който светкавично стовари приклада си върху черепа му. Смъртта бе мигновена. - Хайде, елате! - повтори ТремалНаик. - Бия се за моята Ада! Индийците се нахвърлиха отгоре му като един човек. Падна още един индиец, но карабината не издържа и при втория удар се счупи в ръцете на ловеца. - Смърт! Смърт! - крещяха индийците, обезумели от ярост. Една примка се засука около ТремалНаик и стегна врата му, но той я отскубна от ръцете на удушвача, после стисна ножа и бързо се покатери по статуята, чак до главата й. - Назад, назад! - викна той с наляти от кръв очи. Сви се като тигър и като скочи над главите на индийците, опита се да се насочи към вратата, но не му достигна време. Две въжета се стегнаха около ръцете му, а оловните им топки го повалиха на земята. Той нададе ужасен вик. За миг индийците бяха над него като глутница кучета около глиган и въпреки силната му съпротива бе здраво завързан и обезвреден. - Помощ, помощ! - изхърка той. - Смърт! Смърт! - викаха индийците. С неимоверно усилие успя да скъса две от въжетата, но това бе всичкото, което успя да направи. Нови примки го омотаха тъй силно, че месата му почерняха. Суйодхана, който бе присъствувал на отчаяната борба на един срещу двадесет и трима, приближи и го загледа със сатанинска радост. ТремалНаик, който не можеше да стори друго, го заплю. - Безумецо! - възкликна Синът на свещените води на Ганг. Стисна с твърда ръка камата си и се надвеси над пленника, който го гледаше презрително. - Синове мои, какво наказание заслужава този човек? - попита вождът. - Смърт! - отвърнаха индийците. - Така да бъде! - отсъди Суйодхана. ТремалНаик нададе последен вик. - Ада! Бедна Ада! Камата на отмъстителя, която пронизваше гърдите му, пресече гласа му. Той разтвори широко очи, затвори ги и силен гърч разтърси тялото му, след което се вцепени. По дрехите му се стичаше топла кръв, която заля каменния под. - Кали! - каза Суйодхана, обръщайки се към статуята от бронз - впиши в черната си книга името на тази нова жертва. При един негов знак двама индийци повдигнаха нещастния ТремалНаик. - Хвърлете го в джунглата, за храна на тигрите - приключи ужасният човек. - Така загиват безумците! VII.Камамури След раздялата си с господаря, Камамури бе поел пътя, който води към реката, стараейки се да върви по следите на индиеца пред него. Но нека кажем, че смелият махарат се отдалечаваше неохотно и с угризения в душата от своя господар. Той с основание се страхуваше, че ТремалНаик ще извърши някоя лудост, за да види отново тайнствената жена, така че често се спираше и му се искаше да се върне назад. Как да се върне в колибата, като знаеше, че господарят му се намира в проклетата джунгла, където неприятелите гъмжаха като тръстиките? Струваше му се, че извършва престъпление. Още не беше минал и половин миля, когато реши да се върне по стъпките си с риск да изпита страшния гняв на господаря си. "В края на краищата - каза си добрият махарат, - един другар може да му дотрябва. Кураж, Камамури, дръж очите си добре отворени!" Завъртя се на петите си и отново се насочи на запад, без да го е грижа за индиеца, когото преследваше. Не беше извървял и двадесетина крачки, когато чу един отчаян глас да вика: - Помощ! Помощ! Камамури отскочи назад. "Кой ли може да вика за помощ?" - попита се той. Остана заслушан, с ръка зад ухото. Нощният ветрец, който духаше от запад, донесе остър звук на свирка. - Там нещо става - промълви махаратът неспокоен. - Оня, който извика, трябва да е на половин миля оттук, в посоката, взета от моя господар. Дали не убиват някой? Страхът да попадне в ръцете на индийците бе голям, но любопитството надделя. Постави карабината си под мишница и се упъти на запад, разтваряйки предпазливо бамбуковите гръстики. Точно в този момент отекна гръм. Камамури усети, че кръвта му се смръзва. Карабината беше на ТремалНаик! Толкова пъти я беше чувал да стреля в джунглата, че не можеше да се лъже. - Велики Шина1 - рече през зъби. - Господарят се защищава; Мисълта, че ТремалНаик е в опасност, му вдъхна необикновена смелост. Забравяйки всяка предпазливост, нехаещ за индийците, които може би го следяха, той взе да тича към мястото, откъдето се чу изстрела. Четвърт час по-късно стигна до някаква поляна, сред която видя да се гърчи дълго влечуго на петна. То издаваше остро свистене, присъщо на змиите, когато са раздразнени. - Виж ти, питон! - възкликна Камамури, който бе навикнал с подобни влечуги и не изпитваше никакъв страх. Готвеше се да се отдалечи, за да избегне опасността от нападение, когато забеляза, че влечугото бе прерязано наполовина и до него лежеше човешко тяло. Усети, че перчемът на тила му се изправя. - Дали това не е господарят? - попита се. Хвана карабината за цевта и тръгна към влечугото, което яростно се гърчеше и губеше кръв, и смаза главата му. След това изтича към човека, който не даваше признаци на живот. - Да бъде благословен Вишну! - възкликна и въздьхна с облекчение. - Не е господарят. Наистина, беше индиецът, който се бе опитал да се нахвърли срещу ТремалНаик и бе попаднал в прегръдките на питона. Нещастникът представляваше кървава, обезобразена маса. Устата му бе широко зинала и преливаща от кървава пяна, очите му - извън орбитите, начупени ребра стърчеха от гръдния му кош, а натрошените му крайници висяха на всички страни. Камамури се наведе над него, за да разбере дали още диша, но тялото вече бе изстинало. "Питонът просто го е стрил - помисли си, - но толкова по-зле за него: този индиец сигурно е от ония, които ни преследваха, защото на гърдите му виждам тайнствената татуировка. Да се махам оттук преди да бъда открит." Леко шумолене на бамбуковите тръстики го накара да замръзне на мястото си. Веднага залегна сред тревите и остана неподвижен като трупа край него. Ако не бяха го забелязали, можеше да убегне от погледа на онзи или на онези, които бяха разклатили високите тръстики. Шумоленето изчезна, но не трябваше да се доверява. Индийците са търпеливи като американските червенокожи и дебнат жертвата си с часове, дори с дни, и Камамури, който също беше индиец, знаеше това. Остана така известно време, после плахо надигна глава и се огледа. В същия миг изсвири ласо, хвърлено от опитна ръка и се обви около врата му. Камамури сподави вика си, сграбчи здраво въжето, за да не му позволи да се затегне и се отпусна на тревата, като взе да се мята, сякаш се задушаваше. Хитростта му успя. Удушвачът, който се криеше зад гъст храст от дива захарна тръстика, вярвайки, че жертвата му издъхва, изскочи да я довърши с камата си. Но Камамури вече бе извадил единия си пистолет и го насочи към нападателя. - Вече си мъртъв! - викна му. Светкавица разкъса мрака, последвана от силен гърмеж. Удушвачът политна, хвана гърдите си с ръце и се строполи в тревата. Камамури скочи отгоре му с втория пистолет в ръка. - Къде е ТремалНаик? - попита го. Удушвачът се опита да се надигне, но падна отново. Струя кръв бликна от устата му. той опули очи, изстена и замръзна. Беше мъртъв. - Да бягам! - промълви махаратът. - След малко другарите му ще бъдат по петите ми. Тичешком измина повече от една миля, като навлизаше все по-навъгре в джунглата и се стараеше да държи права линия по посока на реката и там да чака завръщането на господаря си, когото не искаше да изостави. Бе полунощ, когато се намери в края на гора от кокосови палми - високи дървета, които по красота надминават фурмовите палми, а една само от тях е достатъчна да достави храна, питие и облекло на цяло семейство. Махаратът не посмя да отиде по-нататък; покатери се на едно от онези дървета и там установи квартирата си, сигурен, че няма да бъде нападнат от индийците и още по-малко от тигрите, които не бяха малко на този остров. Настани се на клона, завърза се с въжето, взето от удушвача и успокоен от дълбоката тишина, затвори очи. Поспа само няколко часа, защото го събуди адска врява Голяма глутница чакали, кой-знае откъде изникнала, бе заобиколила дървото и правеше отдолу страхотна серенада. Тези живот ни, които не се различават много от вълците, изобилствуват почти в цяла Индия и техните ухапвания се считат за отровни. Ьяха повече от сто Ге бясно се мятаха и виеха ужасно, от което можеха да настръхнат косите и на човек, свикнал да ги слуша често. На Камамури му се искаше да ги отдалечи с някой изстрел, но опасението, че може да привлече индийците, го накара да се примири с техния концерт, който продължи до сутринта. Едва тогава задряма и изглежда бе спал повече отколкото бе желал, защото отвори очи, когатто слънцето вече клонеше на запад. Разцепи един зрял кокосов орех, голям колкото човешка глава, чиято сърцевина напомня вкуса на бадемите, хапна добре и пое отново на път, решен да стигне брега на реката и там да открие ТремалНаик. Прекоси леса от кокосови палми, за което загуби няколко часа и макар нощта да бе напреднала, отново навлезе в джунглата. свивайки на юг и продължи марша си до полунощ. От време на време спираше да огледа почвата, с надежда да открие някаква следа от господаря си. Отчаян, канеше се да намери дърво, на което да прекара остатъка от нощта, когато два глухи изстрела последвали един след друг, го стреснаха. - Виж ти! - възкликна изненадан. Отекна трети изстрел, по-силен от другите. - Господарят! - викна. - Този път няма да ми избяга! Втурна се с бързината на жребец и половин час по-късно стигна до една гола поляна, сред която, осветена от ярката луна, се издигаше величествена пагода. Пристъпи няколко крачки, но бързо се върна зад бамбуковите тръстики. Двама души се появиха на поляната и тръгнаха към джунглата, като мъкнеха трети човек, явно мъртвец. - Какво ли значи това? - прошепна махаратът, чието учудване все повече нарастваше. - Дали не отиват да погребват трупа в джунглата. Те се отдалечиха в гъсталака, но Камамури можеше да ги наблюдава, без да бъде открит. Двамата индийци бързо прекосиха поляната и спряха до тръстиките. - Дръж се, Сонепхур - каза единият от двамата. - Да го разлюлеем и хвърлим хей там. Сигурен съм, че утре сутринта ще намерим само костите, ако тигрите решат да ги оставят. - Да, нашата обичана богиня ще се погрижи да му изпрати пет-шест тигри. Този индиец има доста месо по себе си, а е и млад. Двамата типове избухнаха в звучен смях при тази жестока шега. - Хвани го добре, Сонепхур - Хайде, едно .. две... три... Те залюляха тялото и го метнаха сред джунглата. - На добър път! - викна единият. - Лека нощ! - добави другият. - Утре сутринта ще ти направим визига. Двамата се отдалечиха засмени. Камамури изчака да се отдалечат, после излезе от скривалището си и подтикнат от силно любопитство се приближи до трупа. Задавен вик излезе от гърдите му. - Господарят! Ах, убийци! Очите на ТремалНаик бяха склопени, лицето му ужасно изменено, а в гърдите, забита до дръжката, стърчеше кама. Дрехите му бяха потънали в кръв, която още бликаше от дълбоката рана. - Господарю, беден мои господарю! - изхърка махарапът. Постави ръце на гърдите му, но потръпна, сякаш го бе ударил електрически ток: стори му се, че усети биенето на сърцето. Долепи ухо и се заслуша, задържайки дъха си. Не се лъжеше - ТремалНаик не бе още умрял, защото сърцето му биеше слабо - Може би не е смъртно ранен - прошепна, треперящ от вълнение - Спокойствие, Камамури, действувай без да губиш време. Хвана предпазливо камата и без да я клати я измъкна от раната. Струя топла, алена кръв бликна от устните, което беше добър знак. - Ще оздравее - рече махаратът. Откъсна парче плат от ризата и спря кръвоизлива, който можеше да бъде гибелен за ранения. Сега му бе необходима малко вода и няколко листа от юма, които да изтиска върху раната, за да заздравее по-бързо. - Трябва непременно да го отнеса до някое блато - промълви след кратка размисъл - ТремалНаик е силен, мъж от желязо и ще понесе пренасянето без да се влоши състоянието му - Събра всичките си сили, вдигна го внимателно и като се олюляваше се запъти на изток, сиреч към реката. Спираше облян в пот да почине всеки сто метра и да види дали господарят му дава признаци на живот; успявайки да се задържи с мъка на краката си, премина повече от една миля и спря на брега на малко езеро с бистра вода, заобиколено с троен ред опунции и кокосови палми. Постави ранения върху плътен пласт трева и сложи върху раната му мокри парцали При този допир от устните на ТремалНаик излезе слаба въздишка, прилична на сподавено стенание. - Господарю, господарю! - повика го Камамури Раненият размаха ръце и отвори очите си, които заиграха под кръвясалите клепачи преди да спрат върху Камамури. Лъч на радост озари бронзовото лице на махарата. - Позна ли ме, господарю? - попита той. Раненият кимна с глава и размърда устни, но от тях излезе неясен звук. - Още не можеш да говориш - каза Камамури, - но по-късно ще ми разкажеш всичко. Бъди уверен, господарю, че ще отмъстим на удушвачите за всичко, което сториха с теб. Погледът на ТремалНаик блесна мрачно и ноктите на ръцете се впиха в земята. Явно, беше разбрал. - Успокой се, господарю. Сега ще намеря някои треви, които ще ти помогнат, а след четири-пет дни ще те заведа в колибата, за да оздравееш напълно. Като му нареди да запази тишина и пълна неподвижност, верният Камамури разрови тревата на тридесет-четиридесет крачки наоколо, за да се увери, че няма отровни змии, след което се отдалечи пълзешком. Не след дълго откри няколко малки бурена юма, или както народът ги нарича "змийски език", чийто сок е ценен балсам за рани. Набра наръч стръкове и се готвеше да тръгне обратно, но само след няколко крачки спря и сложи ръка на пистолега. Беше му се сторило, че мярна някаква черна сянка да се промъква Тихо между тръстиките; имаше повече формата на животно, отколкото на човешко същество. Задуши многократно въздуха и ясно усети миризмата на дивия звяр. "Внимавай, Камамури - каза си, - наблизо ни се навърта тигър." Сложи между зъбите си дългия нож и смело тръгна към езерцето, оглеждайки се зорко. Очакваше всеки миг да се натъкне на жестокото месоядно, но нищо не се изпречи на пътя, докато стигне посред дърветата. ТремалНаик беше на предишното си място и изглеждаше задрямал, което зарадва смелия махарат. Сложи до себе си карабината и пистолетите, за да са му под ръка. сдъвка тревите, колкото и да бяха горчиви, и ги постави на раната. - Така е добре - каза, като потъркваше доволно ръце. - Утре господарят ще бъде по-добре и ще можем да се преместим от това място, което не ми се струва много сигурно. След няколко часа ония бандити ще идат в джунглата и като не намерят трупа, ще почнат да ни търсят. Не трябва да се оставяме да ни хванат така глупаво... Едно страшно мяукане, типично за тигрите, един страшен рев прекъсна фразата му. Обърна бързо глава и неволно протегна ръка към оръжията. Там, на петнадесет крачки, видя огромен царски тигър, свит и готов за скок, който бе втренчил в него двете си светещи очи, които хвърляха синкавостоманени отблясъци. VIII.Една ужасна нощ При бойния рев на звяра ТремалНаик веднага се събуди с рязко движение, сякаш търсеше верния си нож. Умиращият се бе оживил като войник, който чува тръбата за атака. - Камамури... - промълви с Огромно усилие. - Не мърдай, господарю! - каза махаратът, който не сваляше очи от звяра, свит за скок - Тигъ-рът... - повтори раненият - Остави на мен. Лежи си спокойно и не се безпокои за мен. Махаратът бе стиснал пистолета и го бе насочил към тьгъра, но не стреля от страх, че не ще успее да го убие намясто, а от друга страна - да не привлече вниманието на неприятелите. Както личеше, тигърът се колебаеше да нападне, смутен от блестящата цев на пистолета. Удари няколко пъти хълбоците си с опашка, както постъпват ядосаните котки, измяука втори път, по-силно, после почна да отстъпва, повдигайки чимове трева и пръст със страшните си нокти, без да откъсва очи от махаратът, който издържа докрай на този поглед. - Кама...мури... тигъ..ръг! - заекна отново ТремалНаик, като се опита да се повдигне.. - Отива си, господарю. Не смее да нападне ловеца от Черната джунгла и неговия махарат. Стой спокойно, всичко ще бъде наред. Изведнъж тигърът се изправи, наостри уши, сякаш искаше да долови някакъв далечен шум, издаде трето, глухо мяукане, обърна се и изчезна в джунглата, като остави зад себе си познатата миризма на диво животно. Камамури също се бе изправил, обзет от силно безпокойство. - Кой може да е изплашил тигъра? - попита се, разтревожен. - Сигурно някой се приближава. Обърна се към дърветата и огледа джунглата, която отстоеше на стотина крачки, но не видя никого. Побърза да се върне край ТремалНаик, който се бе отпуснал на леглото си от листа. - Ти...гъ...рът...? - попита със слаб глас. - Изчезна, господарю - отвърна махаратът, прикривайки, неспокойствието си. - Спи и не мисли за нищо. Раненият издаде глухо стенание. - Ада! - промълви. - Какво каза, господарю? - Ах, колко беше красива... - Какво? Кой е бил красив? - Убийци... Отвлякоха я.... но... - Стисна яростно устни и заби нокти в земята. - Ада! - повтори. "Бълнува" - помисли си махаратът. - Да, отвлякоха я - продължи раненият. - Но ще я намеря, о, да, ще я открия! - Не говори, господарю, защото могат да ни чуят. ТремалНаик размаха ръце, обърна очи и остана неподвижен, като умрял. - Спи - каза Камамури. - По-добре, така поне бълнуванията му няма да издадат присъствието ни. А сега да сме нащрек, защото тигърът може да ни дебне. Седна и кръстоса крака по турски, постави карабината на колената си, сложи в устата си една топчица бетел, за да не заспи и зачака търпеливо зората. Минаха няколко часа без нищо да се случи. Никакъв рев на тигър, съскане на змия или вой на чакал не нарушиха тишината, която цареше в тайнствената джунгла. Само от време на време зловонен полъх, изпълнен със заразни изпарения, минаваше над тръстиките и ги свеждаше с леко шумолене. Вече бе минало три часа, когато някакво силно изсвирване наруши тишината. Махаратът наостри уши, изненадан. Тайнственото изсвирване се повтори съвсем наблизо. - Това не е тигър - промълви Камамури. - Какво друго може да ни заплашва? Зареди карабината и запълзя към дърветата без да вдига шум. На тридесет крачки от него се задаваше едно голямо животно, дълго не по-малко от три метра и едро като бик. Кожата му бе на едри грапавини, главата му леко триъгълна, ушите големи, а над ноздрите му - голям, дълъг рог. Камамури веднага разбра с какъв неприятел щеше да има работа и сърцето му замря от страх. - Носорог! - възкликна с немощен глас. - Загубени сме! Дори не вдигна карабината си, защото знаеше, че куршумът щеше да се сплеска в тази дебела като гьон кожа и по-твърда от стоманена броня. Единственото уязвимо място на чудовището беше окото, но страхът, че няма да улучи и само ще го раздразни, му подсказа да стои мирно, с надежда че няма да бъде открит. Носорогът изглеждаше в плен на видимо раздразнение, нещо което често се случва с това грубо и тъпо животно. То се нахвърляше изведнъж като подлудяло, с изненадваща пъргавина за огромната си, телесна маса и се забавляваше да чупи и мачка тръстиките, като си отваряше широка просека в джунглата. От време на време спираше и дишаше тежко, въргаляше се по земята като глиган и размахваше късите си крака из въздуха, или забиваше в коренищата своя рог. Камамури не дишаше, за да не привлече вниманието на грозния звяр; по лицето му се стичаше пот от напрежението и стискаше до болка карабината толкова излишна, колко го и всеки дървен прът. Беше го страх животното да не приближи към малкото езеро и открие ТремалНаик. Остана така известно време, после допълзя до господаря си. Първата му грижа беше да накъса малко трева и изцяло да покрие ранения, после се оттегли до един голям баниян заедно с оръжията си. "Повече от това не мога да направя нищо - каза си. - При всички случаи ще посрещна нахалника с огъня на всичките си цеви. Носорогът продължаваше да подскача в джунглата. Земята потрепваше под тежестта му, тръстиките пращяха и дъхът му се чуваше като свирнята на зурла. Неочаквано Камамури чу мяукането на тигъра. Бързо се хвърли към малкото езеро, като се оглеждаше страхливо. На дървото, което преди малко бе оставил, видя тигъра, покачен на един от клоните. Очите му хвърляха искри, а ноктите му лющеха кората на дървото. Насочи веднага пушката си към звяра, който уплашено скочи долу и изтича в джунглата, но се намери пред носорога. Двете страшни животни се изгледаха продължително. Тигърът, който изглежда знаеше, че нищо няма да спечели от една схватка с четвъртития великан, се опита да побегне, но не му достигна време: носорогът бе надал бойния си вик. Наведе глава, показвайки острия си рог и бясно се затича към тигъра, като ядосано размахваше късата си опашка. Сблъсъкът бе ужасен. Тигърът просто литна във въздуха и падна на гърба на носорога, който от своя страна се затъркаля по земята, принуждавайки врага си да го остави. - Браво, носороже! - промълви Камамури. Двамата противници светкавично се бяха окопитили и налетяха един срещу друг. Второто нападение не бе щастливо за тигъра. Рогът на носорога разцепи гърдите му и го отметна няколко метра встрани. Той стана и кадо ревеше от болка и яд, отново се хвърли, оставайки зад себе си вади от кръв Носорогът не го изчака дори да стъпи на земята. С трети удар на страшното си оръжие го изтърбуши, метна го на земята и почна да го тъпче с крака, като го превърна в купчина от кървяща маса и изпочупени кости. Всичко това стана за няколко мига. Доволен, носорогът издаде дватри пъти глухото си изсвиркване, след което отново навлезе в джунглата да опустошава тръстики, недалеч от езерцето. Неговото оттегляне дойде навреме, защото ТремалНаик, обзет от силна треска, се бе събудил и викаше Камамури. Камамури побърза да стигне до господаря си и да разчисти тревите, които го закриваха. - Тихо! - каза, слагайки пръст на устните си. - Ако ни чуе, загубени сме. Но ТремалНаик, в плен на треската, размахваше ръце и брътвеше неразбираеми слова. - Ада... Ада! - викаше той с широко разтворени очи. - Къде си. Дево на пагодата?... Ах, спомням си... Да, в полунощ те дойдоха, въоръжени, много срещу един, но не ме е страх от тях. Ада, аз съм ловецът от Черната джунгла, силен съм, много силен. Видях човека, който те е осъдил, грозен... и мене искаше да удуши. Но защо тези хора носят змия на гърдите си? Змии с глава на жена. Не ме е страх от гях. Аз, ТремалНаик не се страхувам от никого... ТремалНаик избухна в смях, който покруси махарата до дъното на душата му. - Успокой се, господарю! - замоли го Камамури, който чуваше стъпките на носорога наблизо в джунглата. Бълнуващият го погледна с полуотворени очи и продължи с още по-висок глас: - Беше нощ, тъмна нощ, аз слизах отгоре, а под мене блуждаеше видението. Чух да се разлива благовонието по земята. Защо обожаваш тази жестока богиня? Не ме ли обичаш?... Ти се усмихваш, но аз потръпвам. Ти знаеш колко те обича ловецът от Черната джунгла. Да не би да имам съперник? Тежко му!... Внимавай, убийците приближават... те се усмихват, подиграват се и се заканват... Махайте се, убийци, махайте се! Те хвърлят ласата си, ах, ето ги... Камамури! Камамури, те ме душат! Раненият седна, очите му бяха изцъклени, на устатата му бе излязла пяна. Той насочваше юмрук към махарата и крещеше: - Ти ли искаш да ме удушиш? Камамури, дай ми пистолетите да му пръсна черепа. - Господарю, господарю... - заекна махаратът. - Ах, ти не познаваш тези хора, Камамури. Те искат да ме удушат. Помощ! Пом... Махарагът запуши устата му с ръка и го натисна да легне. Раненият се дърпаше бясно и ръмжеше като звяр. - Помощ! - викна отново Откъм дърветата се чу силно грухтене. Треперящ от уплаха, махаратът видя триъгълната муцуна на носорога да се подава сред стеблата Реши, че това е краят. - Велики Шива! - възкликна, като грабна бързо карабината си. Носорогът ги погледна втренчено с малките си очи, но повече изненадан, отколкото ядосан. Нямаше за губене нито миг. Това му учудване нямаше да трае дълго. Махаратът, добил смелост от надвисналата опасност, насочи карабината, прицели се в едно от очите и стреля, но куршумът не улучи и се сплеска в челото на носорога, който сведе глава и насочи рога си, готов за нападение. Краят на двамата индийци вече бе сигурен, още няколко мига и щяха да изпитат участта на тигъра. За щастие Камамури още не бе загубил хладнокръвието си Като видя, че животното още е на крака, хвърли излишното оръжие, грабна ТремалНаик на ръце и изтича към езерцето, скочи в него и затъна до рамене. Междувременно носорогът бе тръгнал в атака. С няколко скока преодоля разстоянието и тежко цопна във водата, като вдигна облак от пръски и пяна. Ужасен, Камамури се опита да влезе по-навътре, но не успя. Краката му бяха в плен на гъстата тиня, така че всяко усилие бе излишно. Почти задушен, нещастникът, треперящ и б. ден, нададе сърцераздирателен вик: - Помощ! Умирам! Зад себе си чуваше грухтенето на животното, видя го да се мята наляво и надясно, като цепеше водата с рога си; поради голямата си тежест то бе затънало до корема в подвижните пясъци по дъното - Помощ! - повтори махаратът, като се стараеше да държи господаря си извън водата. Далечен лай отговори на отчаяния му зов. Камамури трепна не един път бе чувал този лай. В ума му блесна радостна надежда. - Пунтхи!... - викна той. Едно черно, голямо и силно куче изскочи от гъстата тръстика и се затича към малкото езеро, като лаеше силно. Кучето, което пристигаше тъй навреме, беше верният Пунтхи; то се хвърли срещу носорога и се опита да захапе едното му ухо. Почти в същото време се чу гласът на Агхур. - Дръж се, Камамури! - викна смелото момче. - Идвам! С един скок бенгалецът прескочи гъсталака, изчезна сред тръстиките и се появи отново на брега на езерцето. Бързо зареди пушката си, клекна на коляно и стреля срещу носорога, който ударен в мозъка, падна на една страна и изчезна наполовина във водата. - Не мърдай, Камамури - продължи опитният ловец - Сега ще ти се притека на помощ. . но какво му е на господаря?... Да не би да е ранен? - Не говори, а действувай, Агхур; в джунглата бродят врагове - каза махаратът, който още трепереше. Бенгалецът бързо разви въжето, което опасваше кръста му и хвърли единия му край на Камамури, който здраво го хвана. Агхур събра всичките си сили и започна да тегли. Камамури усети, че се отделя от ония лепкави пясъци и скоро стъпи на брега. - Е, какво се е случило? - попита нетърпеливо Агхур, който не сваляше очи от ТремалНаик. - Проболи са го с кама. - Кой? - Същите, които убиха Хурти. - Кога.. Къде? - Ще ти разкажа по-късно. Побързай да направиш една носилка и да тръгваме, преследват ни. Агхур не чака да му го повторят, извади ножа си, отсече шест-седем клона и ги привърза със здраво въже. Над тази носилка; постла листа, след което заедно с Камамури внимателно вдигнаха господаря си, вече дошъл на себе си, и го поставиха отгоре. - Да тръгваме и никакви приказки - каза Камамури. - Имаш ли лодка? - Да, заседнала е в пясъка - отвърна Агхур. - Заредени ли са пистолетите ти? - И двата. - Тогава напред и дръж очите си отворени. - Дебнат ли ни? - Предполагам. Двамата индийци вдигнаха носилката и предвождани от кучето, поеха по една пътечка посред джунглата. За петнадесет минути стигнаха до реката и зърнаха лодката. Когато се качваха на нея Пунтхи излая. - Млък, Пунтхи! - каза му Камамури, докато хващаше веслата. Вместо да се подчини, кучето сложи лапи на борда на лодката и взе да лае още по-силно. Явно, нещо силно го тревожеше. Двамата индийци погледнаха към джунглата, но нищо не видяха. Все пак Пунтхи трябва да е доловил нещо. Сложиха пистолетите до себе си, хванаха се за веслата и почнаха да изкачват течението на реката. Не бяха изминали и триста лакътя, когато кучето отново яростно залая. - Стой, не мърдай! - викна един властен глас. Камамури се обърна и в дясната му ръка се появи пистолет. На брега, на същото място, откъдето бяха тръгнали стоеше огромен индиец с ласо в едната си ръка и кама в другата. - Стой! - повтори той Вместо отговор, Камамури стреля. Индиецът се преви, размаха ръце и изчезна сред храстите. - Греби, греби. Агхур! - викна махаратът. Докато лодката цепеше водите, насочвайки се към плаващото гробище, откъм бреговете на прокълнатия остров до тях долетя глас, изпълнен със закана: - Пак ще се видим!... IX.Манчади На изток бе почнало да се зазорява, когато лодката стигна бреговете на Черната джунгла. Изглеждаше, че нищо не се бе случило в отсъствието на ловците. Колибата си стоеше сред тръстиките, а отгоре й бяха кацнали няколко големи, грозни щъркели, които тук наричаха аргила. Те стояха на дългите си, жълтеникави крака, а опитоменият и верен тигър Дарма се въртеше наоколо. - Добре, ония проклетници не са ни посещавали - прошепна Камамури. - Дарма! - повика след това тигъра. При това повикване тигърът спря, вдигна глава, впи в лодката зелените си очи и се хвърли към брега с глухо ръмжене. Камамури и Агхур побързаха да изтеглят лодката и занесоха господаря си в колибата, като го настаниха в удобен хамак. Тигърът и кучето останаха вън да пазят. - Прегледай раната, Агхур - каза Камамури. Бенгалецът свали превръзката и внимателно разгледа гърдите на нещастния ТремалНаик. По челото му се образува бръчка. - Сериозно е - каза. - Камата вероятно е влязла до дръжката. - Ще оздравее ли? - Надявам се. Но защо са искали да го убият? - Трудно е да ти отговоря. Ти знаеш, че господарят искаше да види отново своята женавидение. - Да, така беше казал. - Щом стигнахме на острова, си науми да открие онова създание. Изглежда знаеше къде се намира, защото ми заповяда да се върна в колибата и тръгна сам. Двадесет и четири часа по-късно го намерих в джунглата, потънал в кръв. Бяха го пронизали с нож. - Кой? - Хората, които обитават острова и вероятно пазят онази жена. - С каква цел? - Все още не знам. - Ти видя ли тези същества? - Със собствените си очи. - Хора ли са, или духове? - Мисля, че са хора; дори ми хвърлиха ласо на врата, за да ме удушат, а аз убих двама-трима от тях. Ако бяха духове нямаше да умрат. - Странно - прошепна Агхур, замислен..- И какво правят онези хора? Защо убиват всеки, който слезе на техния бряг? - Не знам, Агхур. Знам само, че са ужасни хора и почитат някакво божество, което изисква жертви. - Страхуваш ли се, Камамури? - Имам всички основания за това. - Мислиш ли, че ще се появят в Черната джунгла? - Възможно е, Агхур; онзи човек извика: "ще се видим отново!" - Толкова по-зле за тях. Тигърът няма да им позволи да приближат. - Знам, но все пак да бъдем нащрек. Ти мисли да излекуваш господаря, а аз ще се заема с тях. Камамури се върна при ТремалНаик, за да наложи отново раната му с лечебни треви, а Агхур седна пред колибата до тигъра и кучето, сгушени край него. Денят мина без произшествия. ТремалНаик получи още няколко пристъпа на треска с бълнувания, през които на няколко пъти произнесе името на Ада - нещастната девойка, която бе оставил беззащитна в ръцете на ония ужасни фанатици. Но скоро се унесе в сън, който продължи до залез. Макар двамата индийци да горяха от желание да го разпитат, за да узнаят нещо повече за ония, които го бяха промушили с нож, счетоха, че е правилно да се въздържат, за да не го уморяват. Когато мракът спусна черния си воал върху смълчаната джунгла, Агхур пръв застана на стража извън колибата, въоръжен до зъби. Кучето лежеше в краката му с очи, вперени на юг. До полунощ никакъв индиец не се появи нито на реката, нито в джунглата, но кучето на няколко пъти се бе изправило да души въздуха, явно неспокойно. Може би предчувствуваше нещо необичайно, може би близостта на човек или животно. Агхур се канеше да събуди Камамури, за да го замести, когато ГГунтхи се разлая. - Я, виж ти! - възкликна изненадан индиецът. - Какво значи това? х Кучето лаеше към реката, което означаваше, че там става нещо. В същото време тигърът се появи на прага на колибата и издаде глухо ръмжене. - Камамури! - извика Агхур и посегна към оръжията. Махаратът, който спеше само с едно око, притича веднага. - Какво става? - попита. - Нашите животни са чули нещо и са неспокойни. - Ти чу ли някакъв шум? - Абсолютно нищо. - Дръж кучето и да чуем. Изведнъж откъм реката се чу вик: - Помощ! Помощ!... Кучето се разлая като бясно. - Помощ!... - повтори същият глас. - Камамури, някой се дави! - каза Агхур. - Сигурно. - Не можем да не му се притечем на помощ. - Но не знаем кой е. - Няма значение, да тичаме! - Да заредим оръжието и да сме готови. Не се знае какво може да се случи. Ти, Дарма, остани тук и разкъсай всеки, който се осмели да се доближи. Тигърът изглежда го разбра, защото се сви, готов да скочи върху първия, който се появи. Двамата индийци се затичаха към брега, предхождани от Пунтхи, който продължаваше да лае, и се вгледаха в реката, черна като от мастило. - Виждаш ли нещо? - попита Камамури другаря си, който се бе навел над течението. - Да, струва ми се, че виждам нещо, което идва насам. - Човек ли е? - Повече изглежда на дънер. - Кой вика там? - викна Камамури. - Спасете ме! - отвърна слаб глас. - Можете ли да стигнете до брега? - попита Агхур. Отговорът бе само един тих стон. Не трябваше да се колебаят: удавникът бе на края на силите си и можеше всеки миг да потъне. Двамата другари скочиха в лодката и бързо се насочиха към него. Скоро видяха, че тъмният предмет, който плуваше по течението беше дънер, за който се бе вкопчил човек. Мигом стигнаха до него и протегнаха ръце към давещия се, който отчаяно се залови за тях. - Спасете ме!... - заекна повторно той и се остави да го поставят на дъното на лодката. Двамата индийци се наведоха над него и взеха да го разглеждат с любопитство. Беше мъж от тяхната раса, истински бенгалец, много висок, с тъмен цвят на кожата, необикновено слаб, но изразена мускулатура, явен белег за скрита сила. Тук-там по лицето му имаше синини, а тясно прилепналата туника около тялото му бе опръскана с кръв. - Ранен ли си? - попита го Камамури. Мъжът спря на него очите си, които блестяха странно. - Изглежда. - Дрехата ти е окървавена. Дай да видим. - Дреболия - рече оня и сложи ръце на гърдите си, а се страхуваше да се разгърди. - Ударих главата си в този дънер и носът ми се разкърви. - От къде идваш? - От Калкута. - Как се казваш? - Манчади - отвърна бенгалецът, като се тресеше целия зъбите му тракаха. - Кой живее по тези места? - попита той с нескрит ужас. - ТремалНаик, ловецът от Черната джунгла - отвърна Камамури. Манчади отново се разтрепери. - Жесток човек - заекна той. Агхур и махаратът се спогледаха изненадани. - Ти си луд - каза му Ахур. - Луд ли? Не знаеш ли, че неговите хора ме преследваха сякаш съм тигър. - Така ли? Тогава не е зле да научиш, че ние сме другарите на ТремалНаик. Бенгалецът се изправи и уплашено се огледа. - Вие!... Загубен съм. Хвана се за ръба на лодката с явното намерени да се хвърли в реката, но Камамури успя да го улови и да го застави да седне. - Обясни ми причината на този страх - каза му заплашително. - Ние не причиняваме зло никому, но те предупреждавам, че ако не говориш ясно ще ти пръсна черепа с приклада на пушката си. - Искате да ме убиете! - изхленчи Манчади. - Да, ако не ни обясниш Какво правиш тук? - Беден индиец съм и преживявам от лов. Един капитан от Сипаи ми обеща сто рупии за една тигрова кожа и аз дойдох тук с намерението да намеря подходящ тигър. - Разказвай по-нататък. - Снощи пристигнах на противоположния бряг на Мангал и се притаих в джунглата. Няколко часа по-късно срещу мен се нахвърлиха няколко души и почувствувах, че около врата ми се затяга ласо... - Аха! - възкликнаха двамата индийци. - Ласо ли каза? - Да - потвърди бенгалецът. - Видя ли тези хора? - попита Агхур. - Както виждам вас. - Какво имаха на гърдите? - Стори ми се някаква татуировка. - Били са ония от Раймангал - каза Камамури. - Продължавай. - Сграбчих ножа - продължи Манчади, кой го още трепереше от преживяното - и отрязах въжето. Дълго тичах, преследван отблизо, и щом стигнах реката скочих в нея. - Останалото знаем - каза махаратът. - Значи ти си ловец, така ли? - Да, и то добър. - Искаш ли да дойдеш с нас? Странен блясък премина през очите на бенгалеца. - По-добро не мога да очаквам - побърза да каже. - Сам съм на този свят. - Добре, ние те приемаме. Утре сутринта ще те представя на нашия господар. Двамата индийци загребаха отново и закараха лодката в малкото заливче. Едва-що стъпиха на брега и Пунтхи се нахвърли срещу бенгалеца, като яростно лаеше и показваше зъбите си. - Млък, Пунтхи! - каза Камамури и го задържа. - Това е наш приятел. Вместо да се подчини, кучето започна заканително да ръмжи. - Струва ми се, че това животно не е много любезно - каза Манчади с пресилена усмивка. - Не се страхувай, ще се сприятелите - рече махаратът. Завързаха лодката и се отправиха към колибата, пред която пазеше тигърът. Чудно, но и той започна да ръмжи, като поглеждаше накриво новодошлия. - О! - възкликна той. - Тигър! - Опитомен е. Почакай тук, ще ида да видя господаря. - Господарят ли? Та той тук ли е? - попита смаян бенгалецът. - Разбира се. - Жив ли е още? - Що за въпрос? - възкликна учуден махаратът. Бенгалецът трепна и се смути. - Откъде знаеш, че е ранен, за да ми задаваш такъв въпрос? - засече го Камамури. - Не ми ли каза, че е ранен? - Аз!... - Така ми се струва. - Не си спомням. - И все пак чул съм го от теб или от твоя приятел. - Сигурно е така. Камамури и Агхур влязоха в колибата. ТремалНаик спеше дълбоко и сънуваше, устните му брътвеха неясни думи. - Не си струва да го будим - рече Камамури на Агхур. - Ще го представим утре - каза последният. - Как ти се струва този Манчади? - Изглежда добър човек и ми се иска да вярвам, че ще ни бъде от помощ. - И аз така мисля. - Ще го оставим да пази до утре. Агхур взе паничка с канджи, гъста оризова отвара, и я подаде на Манчади, който започна да се храни като гладен вълк. Нареди му да пази добре и да подаде тревога, ако се появи опасност, после побърза да влезе в колибата и за по-голяма сигурност затвори вратата. Едва-що Агхур се прибра, Манчади се изправи с изненадваща пъргавина. Очите му пламнаха със злораден блясък, а на устните му се появи сатанинска усмивка. - Ахааа! - възкликна той радостно. Приближи до колибата и долепи ухо до нея. Остана заслушан повече от четвърт час, после хукна с бързината на стрела и спря половин миля по-нататък. Постави пръсти на устните си и изсвири остро. От южната страна веднага се издигна една розова точка, проряза тъмнината, после се пукна с трясък, разпръсквайки ярка светлина. Още два пъти се чу свиркане, после над джунглата легна тишината и загадката. X.Удушвачът Изминаха двадесет дни и ТремалНаик, благодарение на здравия си организъм и постоянните грижи на другарите си, бързо оздравяваше. Раната му вече се бе затворила и той можеше да става. Но, докато възвръщаше силите си, ставаше все по-мрачен и неспокоен. Другарите му понякога го заварваха с лице между ръцете и овлажнени скули, като че ли бе плакал. Рядко говореше, с никого не споделяше ужасната болка, която го измъчваше, а понякога избухваше в неочаквани изблици на гняв, по време на които дереше месата си с нокти и се опитваше да скочи от хамака, крещейки: - Ада!... Ада!... Камамури и Агхур напразно се опитваха да го накарат да говори; напразно търсеха причината на бесовете, които можеха да разпукат все още не напълно заздравялата рана, и се питаха коя можеше да е онази жена, чието име той произнасяше в сънищата си и бе се превърнало в негов кошмар и мъчение. Понякога бенгалецът Манчади се доближаваше до тях, за да разбере нещо, но това се случваше доста рядко. Сякаш този човек избягваше присъствието на ранения, като че ли се страхуваше от него. Не влизаше в стаята му, освен когато знаеше, че спи, и то с неудоволствие. Обичаше да кръстосва джунглата и да бие дивеч, да събира дърва и да вади вода от кладенеца. Странно беше и това, че винаги когато чуваше господаря да зове Ада, започваше необяснимо да трепери и обикновено спокойното му лице веднага променяше израза и цвета си. Загадка беше и това, че колкото ТремалНаик се подобряваше, толкова оня ставаше по-мрачен и свъсен. Някой би казал, че на този човек не бе приятно здравословното подобрение на господаря. Защо? Никой не би могъл да каже. Сутринта на двадесетия ден в колибата се случи нещо, което трябваше да доведе до гибелни последствия. Камамури бе станал още с първите лъчи на слънцето. Видя, че ТремалНаик спи спокойно и се опъти към вратата, за да събуди Манчади, който спеше навън, под малък навес от бамбук. Дигна резето и натисна вратата, но за голяма негова изненада тя не се отвори: имаше нещо, което пречеше отвън. Мига - викна махаратът. Никой не отговори на повикването. През ума на махарата мина съмнението, че на бенгалеца се е случила беда, че враговете са го удушили, или че тигрите от джунглата са го разкъсали. Доближи око до процепа на вратата и забеляза, че предметът, който й пречеше да се отвори, бе човешко тяло. Като се вгледа по-внимателно позна в него самия Манчади. - Агхур! - викна той силно разтревожен. Индиецът бързо притича. - Агхур, нищо ли не чу тази нощ? - попита махаратът. - Нищо. - Дори някакъв стон? - Не, защо? - Убили са Манчади. - Невъзможно! - възкликна Агхур. - Лежи проснат пред вратата. - Но Дарма и Пунтхи въобще не се обаждат. - И все пак изглежда е умрял. Нито отговаря, нито мърда. - Трябва да излезем, натискай силно. Махаратът постави рамо на вратата и изтика Манчади от прага. Двамата индийци бързо се промъкнаха през пролуката и излязоха на открито. Нещастният бенгалец лежеше по очи и изглеждаше мъртъв, макар по тялото му да не се виждаше никаква рана. Камамури сложи ръка на гърдите му и усети, че сърцето бие. - Припаднал е - каза. Откъсна едно пауново перо от някакво ветрило, което видя наблизо, запали го и го поднесе под ноздрите на припадналия. Гърдите му се издуха и той пое въздух, размърда ръце и крака и накрая отвори очи, които с недоумение спряха върху двамата индийци. - Какво ти се случи? - попита го съчувствено Накамури. - А. вие ли сте? - попита задъхано бенгалецът. Ох, какъв ужас! Вече се мислех за убит на място. - Но какво си видял? Кой поиска да те убие? Да не би ония хора от острова? - Не бяха хора, а слон - каза бенгалецът. - Слон ли? - възкликнаха двамата, индийци. - Слон тук! - Да, един огромен слон със страшно дълъг хобот и два зъба. - Приближи ли се до теб? - Да, и за малко не ми счупи черепа. Спях си сладко, когато някой силно ми духна в лицето; отворих очи и видях над мен огромната глава на чудовището. Опитах се да стана и побягна, но хоботът се стовари върху черепа ми и ме прикова на земята. - А после? - попита нетърпеливо Камамури. - После не си спомням нищо. Ударът беше тъй силен, че припаднах. - Колко беше часът? - Не знам, спях. - Странно - каза махаратът. - Как Пунтхи да не усети? - Какво да правим? - попита Агхур, като хвърли тревожен поглед към джунглата. - Да оставим животното намира - отвърна Камамури. - Ще се върне - побърза да каже Манчади - и ще срине колибата. - Вярно е - каза Агхур. - Защо да не го потърсим, карабините ни са силни. - Готов съм да ви помогна - отвърна Манчади. - Но не можем да оставим сам господаря, макар да е напълно оздравял - забеляза Камамури. - Знаеш за опасността, която е постоянно надвиснала над нас. - Ти ще останеш, а ние ще идем да потърсим слона - възрази Агхур. - При такава близка опасност не можем да сме спокойни. - Ако се наемате, не възразявам. - Така бива! - каза Агхур. - Остави на нас и ще видиш, че до обяд животното ще бъде наше. Отиде в колибата да вземе две тежки голямокалибрени карабини и подаде едната на бенгалеца. Взеха по два пистолети с дълги цеви и големи ножове, както и много боеприпаси, след което решително навлязоха в джунглата, следвайки широка пътека, очертана между тръстиките. Агхур беше весел и бърбореше, но бенгалецът бе станал мрачен и често спираше да погледне другаря си пред него. Понякога се навеждаше до земята и слушаше, преструвайки се, че търси следите на слона. Тази рязка промяна, тези действия не убягнаха от вниманието на Агхур, който си помисли, че бенгалецът изпитва страх. - Дръж се, Манчади - рече му той весело. - Недей да смяташ, че е толкова трудно да повалим един слон, макар и въоръжен с хобот. Един куршум в окото и с него е свършено. - Не се страхувам - грубо отвърна бенгалецът, опитвайки се да се усмихне. - Изглеждаш ми неспокоен. - Вярно, неспокоен съм, но не заради слона. - А от какво? - Агхур - рече Манчади със странен глас, - страхуваш ли се от смъртта? - Дали се страхувам от смъртта?... Защо ми задаваш този въпрос? От нищо никога не съм се страхувал... - Толкова по-добре за теб. - Не те разбирам. - Ще разбереш след малко, сега мълчи и върви. "Или е луд, или умира от страх - рече си Агхур. - Е, добре аз сам ще убия великана." Двамата индийци ускориха крачка, независимо от силното слънце и препятствията, които се изпречваха по пътя им, и един час по-късно стигнаха до една горичка с якери, дървета, чиито плодове не висят на клона, а излизат направо от дънера и имат красив жълт цвят, много са вкусни и тежат повече от тридесет фунта. Тук за голяма изненада на другаря си Манчади започна да свири една весела мелодийка, нещо съвсем необичайно за хората от Черната джунгла. - Какво ти става? - попита Агхур. - Свиря си - отвърна спокойно Манчади. - Ще изплашиш слона. - Напротив, привличам го. Музикантите обичат музиката и когато я чуят, тръгват към нея. - Виж ти, не знаех това. - Не спирай, Агхур, и се оглеждай. Знаеш ли къде се намира блатото. - Тук наблизо. - Да вървим. Макар всичко това да му се струваше странно, Агхур не възрази. Хвана една незабележима на пръв поглед пътечка и заведе другаря си до бреговете на малкото блато, заобиколено от каменните развалини на стара пагода. - Ти остани, аз ще претърся гората, защото ми се струва, че слонът се крие някъде тук - каза бенгалецът. Хвана карабината под мишница и се отдалечи без да каже нищо повече. Едва-що се увери, че никой не го вижда и чува, почна да тича и спря пред една палма, на чийто ствол се виждаше грубо издълбана тайнствената емблема на индийците от Раймангал. - Сега е мой ред - прошепна. - Тази гора ще бъде твоя гроб. Изправи се на пръсти и изсвири. Същият сигнал се повтори и няколко минути по-късно от храстите се появи зловещата фигура на Суйодхана. Той скръсти ръце на гърдите си, украсени със змията и женската глава, и заби поглед в Манчади, остър като игла. - Бъди благословен, Сине на свещените води на Ганг - каза бенгалецът и опря чело в земята. - Какво има да ми кажеш? - попита Суйодхана. - Загубихме. - Говори по-ясно. - ТремалНаик оздравя. Суйодхана стана още по-мрачен и впи нокти в месата си. - Изпуснах го - изръмжа той. - И все пак камата на отмъщението прониза гърдите му. Наведе глава и потъна в мрачни мисли., - Манчади - каза след малко, - този човек трябва да умре. - Заповядвай, Сине на свещените води на Ганг. - Девата от свещената пагода е дълбоко наранена от отровния поглед на онзи човек. Нещастницата още го обича и няма да престане да го обича докато е жива. - Ще повярва ли в смъртта му? - Да, защото ще й дам доказателства. - Какво трябва да сторя? Да го отровя? - Не, отровата не винаги убива, има противоотрови. - Да го удуша ли? Ласото е с мен. - Не бързай. Направи ли каквото ти заповядах? - Да, Сине на свещените води на Ганг. Агхур ме чака край блатото. - Добре, ще го убиеш. - А после? - попита фанатикът с потресаващо спокойствие. - После ще се върнеш при колибата и ще разкажеш на Камамури че Агхур е бил убит. Той ще ти повярва и ще тръгне да го търси, останалото разбираш. - Друго има ли да ми казваш? - Нищо повече. - А след като удуша ТремалНаик, какво да правя? - Ще се върнеш в Раймангал. Отивай! Манчади втори път се поклони до земята и бързо се отдалечи. "Безспорно Синът на свещените води на Ганг е велик човек" - каза си бенгалецът. Фанатикът дори не се замисли върху двойното убийство, което му предстоеше да извърши. Суйодхана бе заповядал, а Суйодхана говореше от името на чувовищното божество, на което всички те бяха посветили силите и живота си. Прекоси гората с якери и стигна до блатото, до което се бе излегнала жертвата, с карабина на колената. - Видя ли слона? - попита го Агхур. - Още не, но открих следите му - рече убиецът и в очите му проблясна зловещо пламъче. - Защо ме гледаш така? - попита Агхур. Бенгалецът не отговори и продължи да го гледа. - Нещо необичайно ли откри? - Да - отвърна Манчади. - Спомняш ли си, Агхур, как ти казах преди един час? Индиецът изглеждаше изненадан и неспокоен, а може би и предугаждаше развръзката. - Когато ми говори за смъртта ли? - Да. - Смомням си - отвърна Агхур. - Не ти ли се струва жестоко да умреш на двадесет години, когато щастието все още ти се усмихва? Не ти ли се струва тъжно да напуснеш този прекрасен свят, изпълнен с аромати и цветя, за да слезеш в гроба, във вечното мълчание? - Ти луд ли си? - попита Агхур. - Не, Агхур, не съм луд - каза убиецът и се приближи до него. - Погледни! Разтвори туниката и показа гърдите си, татуирани със змията с женска глава. - Какво е това? - зачуди се Агхур. - Емблемата на смъртта. - Не разбирам. - Толкова по-зле за теб. Бенгалецът развърза ласото, което криеше под туниката си и силно го завъртя около главата си. - Агхур - викна той, - Суйодхана те е осъдил на смърт! Индиецът разбра всичко. Скочи на крака с карабината в ръка, но не му остана време да я насочи към предателя. Въжето изсвири във въздуха и се затегна около врата на нещастника, а оловната топка силно го перна по темето. - Убиец! - викна със задавен глас