Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Емилио Салгари Владетелят на океана Всеки епизод от живота на човека, за когото е разказът ми, е пълен с трагизъм и всяка негова крачка е съпроводена с истински драми, За него, за походите му, за сполуките и несполуките му, за безбройните му победи и поражения, които приличат на победи, са създадени легенди, които не са достигнали до Запада, а са достояние само за милионите обитатели на островите по южните морета, Но в архивите на английското и холандското правителство е съхранена цяла библиотека строго проверени документи, отнасящи се до живота на моя герой: той е бил непримирим враг на англичаните и целият му живот е преминал в неравна борба с "английския леопард", в борба, която не може да не си спомня цяла Малайзия, Сандокан! Отдавна легнал в пръстта и потънал във вечния си сън, Сандокан! Господарят на Малайзия, Владетелят на океана. Все още понякога това име като вихър се разнася над безчетните острови на южните морета и лицата на господарите бледнеят, затова пък очите на поробените святкат с неизменна ненавист! Сандокан! При това име малаецът от Борнео вдига гордо глава, усмихва се, конвулсивно стиска ръка, сякаш очаква, че от вътрешността на джунглата ще се разнесе призивният вик: - Долу потисниците, деца на Малайзия! Още на младини Сандокан, потомък на древен царствен род, бил изгонен от остров Борнео: англичаните подкупили разбойническите племена на крайбрежните даяки, снабдили ги с оръжия, боеприпаси и свалили от трона бащата на Сандокан - раджа на Синьото езеро. Принц Сандокан отначало станал скитник, после - страшен пират, получил името Ужаса на моретата. Съдбата го заставяла навсякъде, където и да се намирал, да се сблъсква с англичаните, В Индия той преживял най-интересните епизоди от бурния си живот. Там, в компанията на многоизвестния португалски скитник Яниш, човек от типа на Кортес и Пизаро, и с помощта на знатния индус ТремалНаик и оръженосеца му Самбилонг, победил цяло княжество и върнал трона на младата рани на Асам, която била превърната в танцувачка и певица, което ще рече - баядерка, от узурпатора на престола на прадедите и. Тя станала жена на Яниш. В същата Индия Сандокан водил кървава борба със сектата "Душителите" - "Туги". И убил вожда им. Сетне се върнал в отечеството си и възстановил своето княжество "Страната на Синьото езеро". Няколко от епизодите на живота му служат за тема на тази моя книга. Авторът НАПАДЕНИЕТО НА КОРАБА "МАРИАНА" - Ще тръгнем ли най-после напред или не? Дявол да го вземе! Не мога да допусна, че сме заседнали като последни глупци в тоя пясък! - Но няма никаква възможност да продължим, господарю! - В какво собствено се състои препятствието? - Трудно е засега да се определи. - Дявол да го вземе! Какво е зяпала тази черна мутра, лоцманът? Пиян ли е бил? Няма що, добра слава си създават тия проклети малайци! Бях глупав досега да ги смятам за най-добрите моряци в целия свят, Самбилонг! Обтегни още платна! Духа благоприятен вятър! Може би ще успеем да се измъкнем . - Не може нищо да се направи, господин Яниш, отливът е твърде бърз, - Да го вземе дяволът тоя черен негодник и да го замъкне със себе си в ада! Като произнесе тези думи, Яниш се обърна рязко към руля и събра вежди: - Ей, лоцман! - викна, насочвайки пълен с негодувание поглед към седналия там малаец с черна като сажди кожа и с леко кривогледи очи, неспокойно сновящи наоколо. Малаецът остави руля и с донякъде смутен вид, който издаваше вълнението му, приближи към Яниш - Слушай, черна чумо! - обърна се Португалеца към него, като изразително сложи длан върху дръжката на единия от револверите си. - Какви шеги си намислил да си играеш с нас? Доколкото си спомням, твърдеше, че познаваш цялото крайбрежие на Борнео като петте си пръстта. Затова и те взех за водач на моята "Мариана". А сега поради твоята тъпа глава сме заседнали в този пясък и не знам кога дяволът ще ни измъкне от него! - Но, господарю ... - измърмори малаецът объркан. - Какво? - повиши глас Яниш, загубил обикновеното си самообладание, - Казвай по-бързо! Говори, мръснико! - По-рано тук нямаше пясък, господарю. - Лъжец! Да не си посмял повече да ме уверяваш, че току-що е поникнал от морското дъно! Ти, разбойнико, доведе нарочно "Мариана" тук, за да я лепнеш за тия пясъци! - Но, господарю . . . защо да го направя? - Ти ще кажеш. Може да си в съюз с тайнствените врагове, които вдигнаха въстанието сред даяките! Знам ли те! - Господарю, много грешиш, като мислиш така, аз абсолютно с никого нямам връзка освен със своите съотечественици. - Мислиш ли, че ще успеем да се измъкнем оттук? - Да. С настъпването на прилива. - Дявол да го вземе! - изръмжа Яниш. - Мръсна работа! Така мога да закъснея и да не доведа ТремалНаик и Дарма в Момпрацем, преди въстаналите даяки да нападнат плантациите! Но да видим . . . може и да успеем по някакъв начин, преди приливът да достигне най-голямата си сила. С тези думи Яниш се обърна гърбом към малаеца и като излезе на издатината на корабния нос, опря се на перилата и замислено загледа водата. Корабът, който благодарение на умишлената или случайна неопитност на лоцмана малаец се оказваше в толкова печално положение, беше прекрасен, построен навярно наскоро, както можеше да се съди по съвсем правилните очертания и чифта широки платна, много прилични на онези, с които си служеха големите малайски пироги. Екипажът бе многочислен, значително по-многочислен, отколкото бе нужно за такъв сравнително малък кораб. Той се състоеше от четиридесет малайци и даяки, повечето доста възрастни, но още достатъчно яки и издръжливи, със сурови лица, често изпъстрени с широки и много красноречиви белези, които свидетелствуваха, че тези хора бяха не само опитни моряци, но и храбри войници. Корабът, който носеше името "Мариана", спря не по своя вина при входа на широк залив, в който се вливаше бърза и доста пълноводна река. Множество острови, между които един достигаше доста големи размери, защитаваха залива от западните ветрове. Всички те бяха заобиколени с двойни и тройни огърлици от коралови рифове и покрити с най-богата тропическа растителност. - Да се набие на рогата на дявола този мръсен лоцман! - измърмори Яниш, изследвайки внимателно рифа. - По-рано от полунощ в никакъв случай няма да можем да се измъкнем оттук! Как мислиш, Самбилонг? Високият малаец с набръчкано лице и посребрени коси, към когото бе отправен въпросът, приближи до Португалеца: - Мисля, сахиб, че без прилив в никакъв случай не бихме се поместили от това място! - Кажи ми, нашият лоцман не ти ли се вижда подозрителен? - Не знам, капитане. До момента, когато го взехме със себе си, нито веднъж не се бях срещал с него. Но . . . - Какво искаш да кажеш? Продължавай! - Фактът, че го намерихме сам на такова голямо разстояние от Гай, в малка лодка, съвсем неспособна да издържи и най-лекото вълнение, а също и това, че той веднага предложи услугите си и пожела да ни стане лоцман, всичко това не ми е съвсем ясно и ме кара да бъда нащрек. - Нима наистина сторих голяма глупост, като се доверих на тоя разбойник и му доверих руля на "Мариана" - рече Яниш, изведнъж станал крайно сериозен. Като тръсна глава, сякаш да се отърве от неприятната мисъл, добави: - С каква цел този човек, който принадлежи към твоята раса, ще иска гибелта на най-красивия и здрав кораб на Малайския тигър Сандокан? Нима ние не сме защитници на туземците от Борнео срещу англичаните? Нима не разрушихме делото на Джеймс Брук, за да възвърнем независимостта на даяките от Саравак? - А защо в такъв случай, господин Яниш, крайбрежните даяки се вдигнаха така неочаквано с явно враждебни намерения към приятелите ми? - отвърна Самбилонг, - И това стана, макар че ТремалНаик създаде на тези по-рано съвършено пустинни брегове ферми и фактории* и им даде възможност да печелят средства за спокоен и удобен живот и отслаби в значителна степен влиянието на пиратите, които облагаха населението с ужасни данъци? - Това е, мой драги Самбилонг, тайна, която нито аз, нито Сандокан не можем да разберем както трябва. Тази неочаквано избухнала ненавист срещу ТремалНаик трябва да има причина. Но каква? Това засега не знаем, макар че съм повече от сигурен, че съществуват някакви тайнствени личности, които изкуствено раздухват тоя огън! - А ТремалНаик и дъщеря му Дарма заплашени ли са сериозно? - Пратеник, който пристигна в Момпрацем, съобщи, че всички даяки са въстанали и че беснеят, сякаш ги е обхванало безумие. Три фактории бяха разграбени и изгорени от бунтовниците и сред даяките се говори, вече е време да тръгнат срещу самия ТремалНаик, за да му вземат главата! - Съвсем не мога да разбера как е дошла на тези диваци мисълта тъкмо него да ограбят! - сви рамене Самбилонг. - Та той е най-прекрасният, най-благородният човек на Борнео! - Когато стигнем мястото за открито лагеруване Пангутаран, тогава всичко ще се изясни. Появяването на "Мариана" в реката ще успокои малко даяките, ако незабавно не се вразумят, ще ги избием, което и заслужават! - Да, и само тогава ще узнаем какви причини са подбудили да въстанат. 1. Фактория (англ. factory от лат,) - търговска кантора и поселище в колониална страна, - Аха! - извика Яниш, погледът на когото през цялото време бе насочен към устието на реката. - Виждам там някаква човешка фигура! Изглежда, има намерение да приближи към нас! Действително иззад малките острови, които изпълваха устието на реката, в далечината се показа малка лодка, която без колебание тръгна право към "Мариана". Единственият й пътник седеше до руля. Поради голямото разстояние трудно можеше да се разбере дали бе даяк или малаец. - Кой ли може да бъде? - попита Яниш, следейки внимателно маневрирането на лодката. - Гледай, Самбилонг, не намираш ли, че движението на лодката е твърде подозрително? Тя ту се приближава към островчетата, ту се отдалечава към кораловите рифове. - Да, може да се помисли, че иска да скрие от някого истинската си посока, господин Яниш - отвърна Самбилонг, - да не би тази наивна хитрост да се отнася до нас! - Струва ми се, че е така - каза Португалеца, - донеси ми бинокъла и се разпореди да бъде готово едно от оръдията. Ако този човек, който има намерение да се добере до нашата "Мариана", продължава да ни мами, тогава ще му изпратим такъв подарък, че цялата му хитрост заедно с мозъка му ще станат на пух и прах! След минута Яниш разглеждаше вече със силния морски бинокъл тясната даякска лодка, която се реши най-сетне да престане да се крие между островчетата и тръгна право към "Мариана". Едва стъклата на бинокъла уловиха малката лодка с тайнствения пътник, и от гърдите на Яниш се изтръгна вик на силна изненада. - Какво става? Какво виждаш, капитане? - попита Самбилонг. - Танхуза! Този, когото ТремалНаик.бе взел със себе си от Момпрацем и когото бе направил управител на факторията си! Да! Същият е! - Е, най-после ще узнаем нещо за необяснимото въстание. Стига наистина да е той! - каза малаецът. - Не греша. Той е! Виждам го много добре! Но . . . - Какво, сахиб? - Преследват го! Преследват го, Самбилонг! Виждам лодка с дузина даяки, която се носи след него! Погледни в посоката на последния остров. Виждаш ли? Самбилонг напрегна очи и наистина различи в далечината дълга тясна пирога, която напусна устието на реката и под силните удари на осем широки весла се понесе бързо по морето. - Да, господин Яниш, те преследват управителя на ТремалНаик - каза малаецът. - Напълни ли оръдието? - И четирите, капитане! - Отлично. Ще почакаме да видим какво ще стане по-нататък. Малката лодка, която привлече вниманието на Яниш, се движеше благодарение на попътния вятър с доста голяма бързина право към "Мариана". Въпреки това нямаше съмнение, че едва ли искаше да се състезава по скорост с препълнената с даяки пирога. Човекът, който я управляваше, като забеляза, че е преследван, привърза бързо руля и се залови за веслата, за да ускори по този начин скоростта на лодката си. Около носа на даякската пирога се появи леко облаче дим и до борда на "Мариана" достигна глух гърмеж. - Те стрелят по Танхуза, господин Яниш! - каза Самбилонг. - Чудесно! Ще им покажа на тия разбойници как умеят да стрелят португалците - отвърна той с невъзмутимо спокойствие. Като захвърли далеко зад борда запалената цигара, разбута тълпата моряци, които се бяха струпали на носовата куличка при звука на далечния гърмеж, и спря при първото оръдие. Сам започна да го насочва към пирогата. Преследването продължаваше с увеличаваща ярост и малката лодка, въпреки отчаяните усилия притежателя и, започна да изостава. Разстоянието, ко то я отделяше от преследвачите, ставаше все по-малко и по-малко. От даякската пирога се раздаде още един изстрел, но както и първият, не причини никаква вреда на преследвания. Яниш, спокоен и хладнокръвен в подобни случаи, както винаги продължи да се цели с оръдието. - Е, сега, струва ми се, е добре - измърмори след няколко минути. Разнесе се кратък, но много силен гръм. Ехото се понесе над островите на залива и над потъналите в зеленина брегове на реката. Над борда на лодкатапреследвач се издигна висок воден стълб и скоро до екипажа на "Мариана" долетяха яростните викове на даяките. - Разбита е, господин Яниш! - извика Самбилонг. - И скоро ще тръгне към дъното! - добави Португалеца спокойно. Даяките прекратиха преследването и започнаха усилено да гребат към един от най-близките острови, като се надяваха да го достигнат, преди лодката им наистина да потъне. Но повредата от гранатата на "Мариана" бе толкова сериозна, че полуразбитата лодка не можеше в никакъв случай дълго да се задържи над водата. Действително, когато даяките бяха на триста-четиристотин крачки до острова, тя внезапно се наклони, загреба вода и като камък полетя към дъното. Даяките трябваше сами да се грижат от този миг за спасението си. Впрочем тази неочаквана баня не представляваше за тях особена опасност. - Спасявайте се! Спасявайте се! - измърмори Яниш. - Надявам се, ще запомните тоя урок! Но ако мислите да повторите смелия си лов, ще извинявате, но ще трябва да ви стопля гърбовете с куршуми! Малката лодка продължаваше с по-раншната бързина да се носи към заседналия в пясъка кораб и скоро бе само на десетина метра от него. Човекът, който я управляваше, не бе по-стар от тридесет години, с нисък ръст. Лицето му имаше слабожълтеникав оттенък, с почти европейски характер и издаваше, че носи в жилите си кръвта на две раси: кавказката и малайската. Здравото му мускулесто тяло бе превързано на много места, главно на ръцете и краката, с парчета бяло платно, по които имаше широки кървави петна. - Какво е това? Ранен ли е? - попита Яниш. - Струва ми се, пострадал е порядъчно! Ей, спуснете му стълбата! И пригответе нещо подкрепително! Докато моряците изпълняваха заповедта, лодката приближи до борда с последен отчаян удар на веслата. - Покачи се по-скоро! - извика Яниш. Управителят на ТремалНаик привърза лодката за края на хвърленото му от борда въже и с мъка се покачи на палубата. При появата му Португалеца, нададе вик на учудване и ужас. Цялото тяло на нещастника бе надупчено сякаш с дребни сачми и от всяка рана течеше кръв. - Боже мой! - извика Яниш ужасен. - Кой те е наредил така, бедни Танхуза? - Белите мравки! - отвърна метисът с треперещ глас и със страшна гримаса, предизвикана от острата болка, която го мъчеше непоносимо. - Белите мравки? - извика Португалеца. - Но в чия глава е могла да влезне тая варварска мисъл - да покрие тялото ти с кръвожадни насекоми? - На даяките, господин Яниш! Те извършиха с мен тази жестока гавра! - Ах, мръсниците! Слез по-скоро в каютата и накарай моряците да ти превържат бързо раните, след това ще подновим разговора. Кажи ми само на голяма опасност ли са изложени сега ТремалНаик и Дарма? - Господарят на бърза ръка състави малък отряд от малайци и се помъчи да окаже съпротива на даяките. - Хм . . . добре. Иди при Кабитани, той разбира от рани. После ще пратиш да ме повикат. Върви, върви, бедни Танхуза! Сега ни предстои друга работа! Докато метисът се спускаше с помощта на двама моряци в каютата, Яниш насочи отново вниманието си към устието на реката, където в това време се появиха три големи пироги, препълнени с хора, и една двойна лодка с издигнат между двата борда мост, върху който се виждаше едно от онези малки оръдия, които бяха измлети от разтопената медна обвивка на корабите, с малък примес от олово, които малайците наричаха "лили". - Що за дявол! - измърмори Португалеца, - Тия даяки, изглежда, мислят да встъпят в състезание с тигрите на Момпрацем, на нашия знаменит Сандокан! Хм! ., не, не ви е по силите, гълъбчета, да се мерите с нас! Имаме такива чудесии, от които ще подскачате във въздуха като диви кози! - Страхувам се, че зад ония острови се крият още доста други такива лодки, господин Яниш - каза Самбилонг, който наблюдаваше заедно с началството си появата на даякските пироги. - Достатъчно силни сме, за да не ни е еня от тези мошеници, макар че тези достойни потомци на тукашните пирати са отчаяни като самия дявол. Трябва да им се признае това! Кажи ми, много ли шрапнели и снаряди имаме? - Два сандъка, капитане! - Разпореди се да бъдат изнесени на палубата. Да обтегнат край бордовете абордажна мрежа и да наслагат по нея тръни. Ще видим как ще запищят и завият тия животни, ако намислят да заграбят на абордаж "Мариана". Ей, лоцман! Малаецът, който бе изскочил на площадката на фок мачтата и следеше оттам подозрителните движения на четирите пироги, се спусна и отиде към Португалеца, като гледаше някак особено встрани. - Знаеш ли колко лодки имат сега онези даяки, които се виждат в далечината? - В реката видях малко - отвърна малаецът. - Как мислиш, нямат ли намерение да ни атакуват, като се възползуват от неподвижността ни? - Не вярвам, капитане. - Напълно искрено ли казваш това? Започвам твърде много да те подозирам! Сегашното ни засядане в пясъка никак не ми се вижда да е проста случайност! Малаецът направи гримаса, сякаш се стараеше да скрие с нея зловещата усмивка, която се готвеше да се появи на устните му. След това каза с известна досада: - Струва ми се, не съм ви дал никакъв повод да се съмнявате в мен, господине! - Ще видим какво ще стане по-нататък! - каза Яниш и се отправи към ранения метис, след като заръча на Самбилонг да се занимае с приготовленията за защита на "Мариана". ПОКЛОННИКЪТ ОТ МЕКА - Е? Как се чувствуваш, храбри Танхуза? - попита Яниш, като приближи леглото на Метиса. - О, Кабитани притежава вълшебни лекарства! - отвърна раненият. - Намаза тялото ми с някакъв мехлем и сега се чувствувам много по-добре. - Да! Разправи ми всичко. Искам да знам моят приятел ТремалНаик все в лагера Пангутаран ли е, или се защитава от въстаниците другаде? - Остана в Пангутаран, господин Яниш. И когато го напуснах, усилено се готвеше за защита от даяките, като се надяваше да изтрае до пристигането ви. - Отдавна ли е дошъл в Момпрацем пратеникът? - Преди три дни. Както виждаш, Танхуза, не загубих нито минута и дойдохме с най-добрия кораб, с който разполагаме. - А какво мисли Малайския тигър за това неочаквано въстание на даяките, които само преди три седмици едва ли не се кланяха на господаря ми? - Правихме най-различни предположения, но се страхувам, че не открихме истинската причина за въстанието. - Всичко, което зная, ще ви разкажа, сахиб . . . Преди един месец, а може би и по-рано, из тези места се появи човек, който, както изглежда, не принадлежеше нито към малайската раса, нито към което и да било от племената, които населяват Борнео. Казват, че бил ревностен мюсюлманин и носел зелена чалма на главата си - знак, че е извършил свещено поклонение в Мека, на гроба на Мохамед, Вие знаете, сахиб, че даяките от тази част на острова не вярват нито в добри, нито в зли духове, както южните си сънародници. Те се смятат - по своему, разбира се. - мюсюлмани и са до такава степен фанатици, че надминават в това отношение дори мюсюлманите от Централна Индия . . . Какво е говорил, какво е обещавал този тайнствен поклонник на диваците даяки, и до днес нито аз, нито господарят знаем. Истината обаче е тази, че той много умело успя да засегне религиозния им фанатизъм, да ги хипнотизира и да ги накара да се разбунтуват срещу ТремалНаик и да разграбят факториите му. - Виждал ли си този поклонник? - Да, когато се изтръгвах от лапите на даяките, които ме измъчваха, успях да го видя. Висок е доста и възрастен, с измъчено лице и трескав поглед. Двамата събеседници стояха известно време дълбоко замислени. - Има още една причина, господин Яниш, която ни принуждава да се отнесем към даякския бунт с най-голяма сериозност. Разказаха ми, че преди две седмици тук се е спирал параход с английско знаме и че поклонникът е имал продължителен разговор с капитана на тоя параход. - Англичанин? - попита Яниш, - Да, разбира се .., това е напълно възможно! В Лабуан постоянно се носят слухове, че английското правителство възнамерява да заграби острова ни Момпрацем под предлог, че представляваме постоянна опасност за колониите му. - При това е нужно да се добави още, че на следния ден подир пристигането на тайнствения параход немалко даяки, които до този момент имаха за оръжие само стрели и ножове, се оказаха по тайнствен начин, притежатели на превъзходни пушки и револвери, - Да ., . да! Сега ми е ясно всичко! - Нима мислите, че англичаните действително ще ни изтикат от родния остров? Яниш се усмихна, запали цигара и потъна в дима и. - Тигрите от Момпрацем - каза презрително - не се борят за първи път с английските "леопарди"! Те вече неведнъж са треперили от бойните викове на нашия Сандокан! И този път няма да се засрамим! В тоя миг от палубата се разнесе тревожният глас на Самбилонг: - Елате бързо горе, капитане! Даяките приближават! Португалеца смукна още веднъж от цигарата и без да бърза, се изкачи на мостика. Действително между островите се придвижваха около дузина дълги пироги, пред които напредваше двойна широка лодка с поставен върху нея "мирим" - оръдие с малко по-големи размери от споменатата "лила". - Аха! - забеляза Яниш без видимо напрежение, като насочи бинокъла си към бавно придвижващите се пироги, пълни с въоръжени до зъби даяки, облечени в пъстри бойни дрехи. - Искат да премерят силите си с нас? Много добре! Приготви ли им угощение, Самбилонг? - Да, капитане! Оръдията са пълни и екипажът е готов за сражение! Действително и четиридесетте мъже от екипажа се намираха на определените места. Част от тях бяха снабдени с пушки, останалите стояха около оръдията, които се приготвяха след последни нареждания за сражението. - Е, да заповядат сега! - усмихна се Яниш, доволен от бързото и точно изпълнение на заповедите му. Слънцето се приготвяше да прехвърли далечния хоризонт, разпръсвайки последните си лъчи над брега и го къпеше с розова светлина, както и безбройните островви и коралови рифове, в които се разбиваха с глух шум налитащите от безкрайния морски простор вълни. Грамадният огнен диск на дневното светило се спускаше гордо и започна да се покрива със синкав воал, запалвайки около себе си фантастично красиво ветрило от облаци. Грейнаха широки и златистопурпурни ивици по небосклона и постепенно се сливаха с ярката синева на бездънното небе. Най-после залезът настъпи. Някак изведнъж озари целия хоризонт с пожара си и бързо се потопи в оловните води на морето, оставяйки след себе си бледи ивици светлина, която ставаше все по-незабележима, докато не угасна изведнъж, като отстъпи място на стремителното свечеряване на юнската нощ. Флотата на даяките значително ускори хода си. Отпред, както по-рано, се придвижваше лодката с медния "мирим", зад която, наредени в една линия, за да не бъдат изложени на огъня, който трябваше да даде "Мариана", следваха останалите пироги. - Е, момпрацемски тигри! Помнете, че Сандокан, нашият най-велик тигър, все едно ни гледа сега! Започвайте! Самбилонг, който отдавна се целеше в първата лодка грижливо, допря фитила. Раздаде се силен гърмеж. Оръдието бе така сполучливо насочено, че високата мачта на даякската пирога заедно с грамадното платно хвръкнаха и бързо се озоваха във водата. Гърмът бе съпроводен от яростния рев на даяките, които в отговор на "угощението", което им даде Самбилонг, отвърнаха с изстрел от своя "мирим". Но навярно в бързината не бяха определили точно целта и гранатата само проби триъгълното платно на носа на "Мариана", което Португалеца бе забравил да нареди да приберат. - Тия идиоти стрелят по-лошо и от португалските новобранци! Той остана видимо спокоен, запалил нова цигара. От страна на даяките се чуха ред сухи и къси изстрели на малките "лили". Но тези гърмежи останаха съвършено безрезултатни. Снарядите не достигнаха до "Мариана", изпопадаха във водата на стотина метра от нея. - Трябва да се потопи пирогата, на която е "миримът"! - заповяда Яниш. - Останалите засега не са опасни! Ей, тигърчета! Живо към . . . Капитанът се обърна рязко към кърмата, като направи едновременно жест към Самбилонг: - Къде е лоцманът? - Капитане - отвърна Малаеца, който се намираше при двете кърмови оръдия, - видях как слезе долу! Преди Яниш да успее да се опомни, Самбилонг с револвер в ръка се втурна в трюма и след минута извлече лоцмана, в ръцете на който димеше запален фитил. - Куче! - викна Яниш. - Какво си намислил да сториш? - Господарю - отвърна даякът. - Отидох долу да потърся фитил за топовете. - Фитил? Лъжеш, мръснико! Опитал си се да запалиш "Мариана"! Самбилонг, вържи този човек! Като се разправим с даяките, ще имаме по-дълъг разговор с него! - Ще минем и без връзване, сахиб - отговори Самбилонг, - ще го приспим съвсем просто за няколко часа и така ще имаме по-малко грижи по него! Той хвана грубо лоцмана за рамената и натисна с големите пръсти на двете си ръце тила му. После натисна със средните пръсти шията малко по-долу, под челюстните ъгли, и наблегна върху сънната артерия. Ефектът беше поразителен. Лоцманът опули очи и разтвори уста, като че щеше да се задуши всеки миг. Дишането му стана прекъсващо се, главата му се наведе тежко назад и тялото му увисна безсилно в ръцете на Малаеца, - Да не би да го уби? - попита Яниш. - Не, сахиб - отвърна Самбилонг, - само го приспах. Ще се събуди най-рано след единадесет-дванадесет часа. - Добре, захвърли го по-скоро и да идем горе. Там, доколкото чувам, започват оживено да стрелят, Самбилонг остави лоцмана на пода и се покачи на палубата с Яниш, където се водеше все по-ожесточена битката. Малката флота на настъпващия неприятел бе вече променила предишната си тактика. За да отслабят огъня, съсредоточен до този момент върху лодката с "мирима", въоръжените с по-малките "лили" пироги се разтегнаха на два фланга, като по такъв начин смятаха да привлекат част от огъня на оръдията на "Мариана". Гранатите започнаха вече доста често да летят над нея, разкъсвайки платната и причинявайки от време на време и по-тежки повреди. От екипажа един или двама бяха убити, а няколко - ранени, но това не даваше повод на останалите да вършат равномерно и спокойно бойната си работа. Пълненето на топовете и изстрелването на снарядите ставаше с абсолютна съсредоточеност, - Потопи този проклет мирим, Самбилонг! - разпореди се малко по-нервно Яниш, след като обгърна положението с ястребов поглед, Самбилонг натъкми внимателно оръдието. - Бабабах!!! Над борда на първата пирога се издигна за миг огромен воден стълб, сетне тя силно се наклони и започна да се пълни с вода. - Прекрасен удар! - одобри Португалеца. Въпреки голямата повреда и непрестанна канонада, от борда на "Мариана" даяките не престанаха да се приближават все по-бързо, оказваше се, че са толкова многочислени, че никаква загуба на хора нямаше да ги сплаши, напротив, фанатичното им решение да достигнат заседналия кораб ставаше все по-опасно. Към първоначалната флотилия, както забеляза екипажът на "Мариана", внезапно се присъединиха отстрани десетки нови лодки, сякаш бяха изплавали от самото речно устие, буквално препълнени с превъоръ-жени диваци. Като се събраха с подкрепленията, даяките все по-бързо и по-бързо идеха напред и доказваха, че имат очевидно намерение непременно да атакуват кораба. - Работата започва да става много гореща! - измърмори Яниш и сам се залови за оръдието. Две-ри гранати се врязаха в центъра на даякските лодки, унищожавайки всичко по пътя си, но сетне неприятелите се оказаха толкова близо до "Мариана", че оръдията вече не успяваха да действуват. - Е, тигърчета! - разпореди се гальовно-страшно Яниш! - Бързо очистете носа и грабнете оръжията! Командата бе моментално изпълнена. Всички стрелци се събраха на кърмовата част, оставяйки само няколко наблюдатели и сигнализатори. В това време Самбилонг с помощта на други две "тигърчета" разтвори бързо няколко сандъка и разхвърли по палубата малки стоманени топки, осеяни с тънки, почти незабележими за окото игли. Даяките, обезумели от злоба поради понесените загуби, заобиколиха "Мариана", пълнейки околността с див рев и мъчейки се да се покатерят на палубата с ножове между зъбите. Яниш измъкна сабята си и застана по средата на своите тигърчета. - Стегни редовете! В това време въоръжените с пушки стрелци не напускаха местата си от края на борда и даваха залпове. Загубите за даяките ставаха все по-големи. От толкова близко разстояние нито един изстрел не можеше да отиде напусто Стрелбата се водеше с такова ожесточение, че дулата на пушките се нагорещиха и започнаха да парят ръцете на стрелците. Убийственият огън, разбира се, не можеше да спре разярените диваци и те най-после успяха да се прехвърлят през борда и на огромни маси се изсипаха върху палубата... Но в същия миг се раздадоха отчаяни викове от безумна болка. Те замениха току-що раздаващите се викове за победа. Врагът се натъкна на стоманените иглести топки. Това страхотно оръжие извади от строя всички, които бяха успели да стигнат средата на палубата. Оцелелите с няколко удара очистиха бордовете от убийствените игли и се стълпиха при мачтата. Бяха около десет-дванадесет даяки. Но оттам те бяха пометени с четири картечни изстрела; По такъв начин първият пристъп на врага бе отблъснат, но до победата бе още много далече. След минута палубата на "Мариана" отново бе наводнена с тълпи от гъвкави полуголи тела, които се хвърляха с дяволски вой, събираха се на групи за последен победен удар. В този миг "на сцената" се появиха ръчните бомби. Като почака, когато изглеждаше вече, че корабът е в ръцете на даяките и на палубата се намираха стотина от тях, Яниш даде сигнал и върху им се посипаха бомбите. Те избухваха с оглушителен трясък. Унищожаваха масово нападателите. Такива бомби бяха хвърлени и в препълнените с даяки пироги и потопяваха поголовно командата им. Всичко това стана така бързо и неочаквано за врага, че приличаше на истински кошмар. Един миг - и нападателите вече отстъпваха по всички линии, като оставяха около кораба полупотъналите пироги, телата на стотици убити и ранени, които още се давеха с викове. Малкото оцелели пироги се отдалечаваха с всички сили, а след тях връхлитаха, унищожавайки всичко, безпощадните залпове на "Мариана". Като се убеди в пълното поражение на врага, Яниш запуши моментално нова цигара. - Най-после гостите си отидоха - засмя се той. - Струва ми се, че нашето угощение им се видя твърде горещо! Надявам се, поне сега ще ни оставят на спокойствие. - Ще ни чакат, господине, при устието на реката! - отвърна Самбилонг, като гледаше също мрачно усмихнат изчезващите врагове. - И отново ще започнат бой! -потвърди Танхуза, който още при първите гърмежи бе излязъл от каютата, за да вземе участие в сражението, - Мислиш ли? - попита Португалеца. - Уверен съм в това - каза Метиса. - Е, добре. Ще им дадем още веднъж безплатен урок, който завинаги ще ги отучи да се тикат там, дето не са канени. Но ето какво, Танхуза: ще има ли достатъчно вода, за да се доберем с кораба до самия лагер на врага? - Реката е дълбока на доста голямо разстояние - отвърна Танхуза - и вятърът е благоприятен! Ще се доберем без мъка. - А какви са ни загубите? - Осем ранени. От тях - двама опасно и четирима .. . убити. - Дявол да ги вземе тия даяки и Поклонника им! - изруга Яниш и добави по-спокойно: - Е, какво? Такъв е законът на съдбата! Война е! Обърна се към Самбилонг и се разпореди: - Приливът се увеличава, скоро ще достигне най-голямата си височина. Да се възползуваме и да се измъкнем от пясъка! КАБАТУАН Най-напред палубата бе очистена от грамадата неприятелски трупове, сетне екипажът на "Мариана" започна работа по изваждането й от рифа. Завързаха две котви откъм кърмовата част, обтегнаха няколко от платната срещу вятъра, дванадесет моряци уловиха лостовете, за да помогнат на макарите. Все по-ясно и по-ясно се чуваше характерното търкане по корабното дъно. "Мариана" се залюшка под напора на вятъра, който наду грамадните платна, сетне някак незабелязано се помести от мястото си, все по-бързо и по-бързо. Накрая, освободена от пленничеството, се люшна по вълните. Беше спасена. - Най-после! - извика Яниш. - Изглежда, приливът беше достатъчен, за да ни смъкне от тази проклета плитчина. Вдигнете котвите, тигърчета, и напред! Право в устието на реката! - Няма ли да дочакаме да се разсъмне? - попита Самбилонг. - Устието и фарватерът са широки и дълбоки - отвърна Португалеца. - Танхуза ми каза, че няма наноси. Предпочитам да се промъкна в реката, за да изненадам даяките, които, разбира се, не смятам, че скоро ще си отидат. Котвите бяха извадени, платната - преместени. Танхуза, който не напускаше палубата, отиде при кормилото. На кораба само той познаваше тези води и можеше да се ориентира. - Карай в устието! - каза Яниш. - Когато навлезем, ще те отменим и ще можеш да си отдъхнеш. - О, господине! - отвърна Танхуза. - Не съм дете. Нямам нужда от почивка. Мехлемът, с който Кабатани намаза раните ми, премахна болките. Сякаш се възродих! - Аха ... - каза Яниш - раните? Но ти не си ми казал още как си попаднал в ръцете на даяките и защо са те измъчвали. - Бях започнал, господине, тази история, но разбойниците ми попречиха да довърша разказа си - отвърна Танхуза. - И така, идвал си от лагера на ТремалНаик, когато са те хванали? . . . - Да, господине. Господарят ми ме изпрати да се промъкна до брега на залива, за да ви послужа като лоцман при влизането в реката, - Значи ТремалНаик очаква да му отидем на помощ? - Той нито за момент не се съмнява, че вие ще побързате да сторите това. - Но къде попадна всъщност ... в ръцете на врага, Танхуза? И кога? - Преди два дни. Някои от даяките, които работеха по-рано в плантациите край лагера, ме познаха, нахвърлиха се в лодката ми и ме плениха. Изглежда, са подозирали, че ТремалНаик ме е пратил на крайбрежието да чакам помощ. Затова даяките започнаха да ме разпитват, като ме заплашваха с най-тежки изтезания, ако не им кажа всичко. Отказах да стана предател! Тогава тези зверове ме хвърлиха изранен, завързан и облян в кръв, близо до един мравуняк, в малка яма. Като почувствуваха миризмата на кръв, белите мравки се нахвърлиха върху мен с хиляди и започнаха да ме ядат жив. Какви мъки преживях по това време . . . няма да говоря. Мъчението продължи около четвърт час. Но като разяждаха тялото ми, мравките едновременно гризяха и пропитите с мас върви, които ме стягаха, и извивайки се от болки, внезапно усетих, че вървите са отслабнали. Още едно усилие и бях свободен! Наблизо нямаше даяки. Те ме бяха предоставили на моята си участ. Затичах към близката гора и през нея се добрах до брега, където намерих лодка с платно, И като забелязах кораба ви, който се полюшваше едва-едва в далечината, заплувах към вас. - Враговете ти заплатиха добре за мъките! - каза Яниш. - Така и трябваше! - отвърна Метиса със стиснати зъби. - За тях не бива да има пощада! Но погледнете, господине . към тези огньове, които блестят по крайбрежието. Това са стражевите огньове на даяките. - Виждам, но как мислиш . . . ще успеем ли незабелязано да се промъкнем през тия нежелани часовои? - Ако минем през по-далечния проток, може би - да! Защото, както виждате, там няма огньове! Затова пък в канала, макар че има достатъчно вода, се виждат и немалко наноси. Впрочем там всяка крачка ми е позната и аз се надявам да закарам "Мариана" благополучно в реката. - Тогава карай, а ние ще направим някои приготовления ... в случай че се срещнем с даяките ... - завърши Португалеца разговора. "Мариана" се носеше леко и бързо по мрачните вълни. Приливът се увеличаваше, отчасти изпълваше коритото на Кабатуан и така облекчаваше плаването на кораба. Целият екипаж, с изключение на двама-трима моряци, които бяха заети с превързването на ранените, се намираше на борда в пълна бойна готовност, защото от даяките, макар че бяха претърпели страшни загуби, можеше да се очаква всичко. Метисът Танхуза, който водеше "Мариана" изпълни блестящо предначертаната маневра: като се плъзна покрай брега, корабът измени рязко курса си и навлезе в този ръкав на Кабатуан, където не се виждаха стражеви огньове. След минута Метиса, усмихнат радостно, каза на Яниш: - Вече сме във фарватера на реката, сахиб. - А как ти се струва, даяките не забелязаха ли появяването ни? - отвърна загрижено Португалеца. - Изглежда, повечето спят. Не са очаквали, че така скоро ще се освободим от рифа. Но Яниш не бе напълно убеден в тези предположения. Мълчанието и царуващото наоколо спокойствие му се струваха измамливи. - Мисля, че макар и да ни пропуснаха в тези насам - промърмори той, - и това не е без цел. Може би събират силите си и по-нагоре по течението ще встъпят отново в бой. Ти, струва ми се, каза, че лагерът се намира на три-четири километра от реката? Много жалко, че ТремалНаик не е разположил резиденцията си по-близо до брега, ще трябва значи да се промъкваме до лагера през гората. И ще трябва да се остави част от екипажа за защита на кораба. Това усложнява работата, но приятелите ми, надявам се, ще покажат, че умеят еднакво добре да се бият както по море, така и в гора. В същото време "Мариана", след като заобиколи дълга пясъчна ивица, се носеше вече с напълно разперени платна по течението на Кабатуан. Тази река бе почти неизследвана от европейците. Мястото, където в момента плаваше "Мариана", имаше не по-малко от сто метра широчина. Високите брегове бяха засенчени от мангови и каучукови дървета. Нито един огън не се забелязваше в тази пълна с тайнствен и страховит покой гора. И най-лек шум не намекваше за възможното присъствие на многобройни даякски отреди. Но с всяка крачка странното мълчание будеше тревожната подозрителност у Яниш и той бе нащрек като удвояваше бдителността си и изпитателно оглеждаше всяка педя от брега. - Не, не може да бъде ... - мърмореше той, - без съмнение, ние не сме могли да се промъкнем незабелязано. Те просто ни готвят капан! Ще се случи нещо скоро, да знаете! Но, за щастие, аз съм тук и няма да оставя да бъдем измамени! Твърде добре ги познаваме вече . . . Няма да ни намерят неподготвени! Измина още половин час, но нищо не оправда подозренията на Португалеца и той започна леко да се успокоява. Мълчанието растеше. Изведнъж над устието на реката блесна огън. - Ракета! - извика Самбилонг, преди огнената следа, която се изви като змия в небето, да изчезне. - Странно! - каза Яниш. - Отде у тия диваци ракети? - Капитане - отвърна Самбилонг, - това за сетен път доказва, че в тая работа са замесени англичаните! Диваците не знаят да употребяват сигнални ракети. - А може би с това се доказва, че тайнственият скитник е запознал даяките с употребата на ракетите? - каза Яниш. - Гледай, капитане! Сигналотговор! - едва не извика Самбилонг. Друга ракета се издигна нагоре по течението на Кабатуан. В този момент из палубата тук-там се раздадоха сдържани възклицания: - Огньове! Гледайте! Гледайте! С един скок Яниш се намери на капитанския мост, откъдето много по-удобно се наблюдаваше течението на Кабатуан, и зорките му очи различиха в мъглявата далечина множество огънчета. Те ту се скриваха, ту изскачаха и се раздалечаваха, сетне внезапно започваха да проявяват желанието да се съберат в едно цяло и ето, започнаха да образуват големи светли петна. - Що за работа? - попита Самбилонг. - Светулки ли са, що ли? Не . . . Твърде големи са, не може да бъде ., . - Разбира се, че не може да бъде! Какви светулки! - каза Португалеца, лицето на когото ставаше все по-мрачно. Танхуза, който предаде за малко кормилото на един от моряците, се приближи до разговарящите се. - Не можеш ли да ни кажеш що за история е това? - обърна се към него Яниш. - Огньове, господине! Огньове, които се спускат по течението на Кабатуан срещу нас. - Не може да бъде - отвърна Яниш сърдито. - Защото дори ако пламтяха по няколко огъня на една лодка, то и тогава всичките би трябвало да бъдат няколко хиляди, а даяките не могат да разполагат с такава грамадна флотилия, дори да съберат лодките от всичките реки на Борнео. - Но, господине, това са все пак огньове - държеше на своето Метиса. - Огньове .. . огньове. Така да бъде. Но на какво са запалени? Може би на плаващи дървесни стволове? - Едно е несъмнено - обади се Самбилонг, - те стремглаво идват срещу нас! - Ах, дявол да го вземе - каза Яниш, - какво ли са ни приготвили тия даяки? Хората ни трябва да имат под ръка пожарните помпи, за да гасят проклетите плаващи огньове, да ги отблъскват от кораба! Разпореди се, Самбилонг! Сега разбирам този идиотски нагъл план даяките искат да ни подпалят, живи да ни изгорят. Но ще видим . . . кой е по-силният. След минута тежко мълчание изкомандува: - Курс по средата на реката! Ако корабът се запали, все ще успеем да стигнем до единия или другия бряг! Вятърът спадна. "Мариана" едва се движеше нагоре по течението. Част от огньовете вече плаваха покрай нея. - Уловете ми един от тях! - повели Яниш. Един от моряците, който той наричаше галено "тигърчета", изпълни заповедта с неподражаема ловкост и след секунда Яниш държеше в ръцете си "плаващия огън". Беше половина черупка от голям кокосов орех, натъпкана с влакнеста маса, пропита със смолисто вещество и снабдена с фитил. Получаваше се доста силен и Устойчив пламък, - Виж ги ти, разбойниците! - каза Яниш гневно. - Стават все по-изобретателни, чудейки се как да ни напакостят! Обръщай назад! Иначе ще изгорим! Като се имаше предвид, че "Мариана" бе построена от дърво и отвън бе насмолена, можеше съвсем лесно да се подпали и изгори до треска. Моряците, разбира се, не стояха със скръстени ръце: гасяха или отблъскваха приближаващите се към кораба огньове. Но борбата ставаше неравна. Обшивката на кораба тук-там вече гореше и командата трябваше да гаси едновременно на различни места. Борбата продължи не по-малко от половин час, "Мариана" отстъпваше бавно пред огнената флотилия, като печелеше време и даваше възможност на болшинството плаващи огньове да преминат надолу по течението. По такъв начин скоро настана мигът, когато екипажът можеше да си поеме дъх: по цялото течение нагоре по Кабатуан царуваше мъгла и само в долното течение блестяха още огънчета, бързо носени от водата. - Даяките пак утихнаха - каза Яниш угрижен, - няма да ни пуснат да стигнем до пристанището на лагера, без да ни нападнат поне още веднъж. - Готвят ни засада - каза Танхуза, - Открит бой? Толкова по-добре! Него винаги предпочитам пред борбата с разни хитрости и сюрпризи - Яниш запали нова цигара. След като описа полукръг и разпери платна, корабът продължи да напредва нагоре по течението на Кабатуан. Това ставаше с всяка минута все по-бавно, защото вятърът стихваше. Но изведнъж .,. девствената джунгла на Борнео оживя, сякаш от замах на вълшебен жезъл: тук-там се чу глух шум, някакви тайнствени звуци, след това започнаха да се мяркат огънчета. Постепенно те наедрЯваха и Яниш промърмори ядосано: - Започва се! Той наблюдаваше все по-напрегнато оживялата тишина и си говореше: "Проклет да съм, ако разбирам какво са ни приготвили тези даяки!" Явно обезпокоен от всичко станало, Танхуза се вглеждаше също загрижено напред: - Приближаваме към най-тясното място на реката, - Хубаво място за склещване на "Мариана"! Яниш насочи кораба по-близо до брега, В тоя миг гой, тласкан от свеж вятър, започна да се движи по-бързо и получи силен удар, който го накара да се разтрепери и да се наклони надясно. - Какво става? - извика Яниш. - На нанос ли се натъкнахме? - Нищо подобно, "Мариана" плава както винаги ... - отвърна откъм носа Самбилонг. Танхуза улови кормилото и насочи "Мариана", която поради тласъка се бе отбила от пътя си. Но тя едва измина няколко метра и носът й отново налетя на тайнственото препятствие. - Що за дяволщина? - възмути се Яниш, приближавайки към Самбилонг. - Не знам ... Не разбирам! - каза Самбилонг. - Може би, Танхуза, тук има подводни камъни? - Не, господине. Яниш се разпореди да бъде изпратен най-добрият плувец измежду моряците за разузнаване, който изпълни заповедта благополучно и се завърна бързо. - Е, какво? Подводни скали ли? - нетърпеливо запита Яниш. - Не, господине. През реката е протегната грамадна верига. Ако не я прережем, няма да можем да мръднем и крачка напред. В този момент някъде откъм брега се раздаде властен и страшен глас: - Предайте се, кучета на, Момпрацем! Или ще ви унищожим! Ще ви избием до крак! СРЕД ОГЪНЯ При дадените обстоятелства кръвта на всеки нормален човек би замръзнала в жилите му. Но Яниш изслуша доклада на водолаза и като се обърна към брега, реши да отговори на тайнствения глас привидно спокойно. Разбира се, бързо се съвзе и се отказа. Разпита водолаза подробно и получи твърде печален отговор: - Веригата е дебела, здрава и е закрепена за дъното с масивни котви, - И откъде ли са се сдобили с всичко това тия диваци? - почуди се Португалеца, без да се отказва от цигарата в устата си, - тук има пръст поклонникът, този тайнствен субект прави истински чудеса. Пусни котвата! Котвата падна шумно в черните води на Кабатуан - Спусни лодка! - даде нова заповед Яниш, - Необходимо е да се пререже тая проклета верига! В това време откъм брега заплашителният вик повтори: - Предайте се! Или ще бъдете унищожени! - Господи, става вече скучно - измърмори Яниш й като положи ръцете си във формата на рупор, отвърна на непознатия и невидим враг: - Ако искаш да заграбиш кораба ми, заповядай, ела, но те предупреждавам: имаме достатъчно барут и куршуми! А сега не ми додявай! Имам по-важна работа, отколкото да си водя приказка с теб! - Поклонникът от Мека ще те накаже! - отвърна същият глас. - Обеси се наред с мръсния си Мохамед, мръснико! Може и да ти бъде приятно така! . ., Отговор не последва. Самбилонг спусна лодка със седем моряци, за да прережат веригата. - Пилете силно и бързо! И гледайте да се върнете по-скоро! - викна им Яниш. Изкачи се на мостика и започна да наблюдава околността. В джунглата, както по-рано, във всички посоки се забелязваха разноцветни огънчета. Яниш се намръщи: - Нещо пак се приготвя! Но какво именно? Отговорът не се забави дълго: тук-там по двата бряга се показаха ивици пламъци, - Подпалват гората! - извика Португалеца. - Каучуковите дървета ще пламнат като факли! - каза Танхуза. Яниш се обърна към Малаеца, който командуваше спуснатата лодка: - Можете ли да изтърпите известно време, като се надявате само на собствените си сили? - Пушките са при нас, капитане! - отвърна старият пират. - Самбилонг! Вдигни котва! - разпореди се Португалеца. - Ще се спускаме ли? - Друго не ни остава. Иначе тези дяволи ще ни опекат! Лодката е по-малко заплашена от "Мариана"! Котвата бе вдигната незабавно и корабът се понесе по бързото течение надолу. Измина така около хиляда и петстотин разтега. Отгоре още се чуваше стъргане на метал - малайците разбиваха веригата. И изведнъж, както преди половин час, корабът се разтърси на място, през което толкова наскоро съвсем безпрепятствено бе преминал. Не бе необходимо дълго време, за да се проумее причината. И тук бе обтегната верига, Обратният път също бе преграден, - Какво да правим, господине . . . сега? - попита Танхуза, - Изглежда, нищо друго не ни остава, освен да напуснем кораба и да се измъкнем на брега, преди да ни е заляло огнено море. - Да напуснем "Мариана"? - едва не извика Яниш с негодувание. - Никога! Това би означавало неминуема гибел за всички ни, а после и за ТремалНаик и за Дарма! Яниш застана на носа на кораба със скръстени на гърдите ръце, с цигара, захапана конвулсивно, и с блестящ от гняв поглед, Гледаше уголемяващото се пространство с пламъците. - Ще ни изгорят живи! - обади се Самбилонг. - Ще видим . . . Ще почакаме! Но ми се струва, че кожата и костите на децата на Момпрацем са доста твърди. Няма да излязат много вкусни котлети . . . Като промени рязко тона, заповяда: - Покрийте палубата с платнища, спуснете платната. Помпата във водата! Хвърлете котва. АртилериЯта по местата си! Екипажът се подчини светкавично. Платната покри ха палубата, дори и бордовете. - Поливай! - повиши още повече глас Яниш. Върху платната се поляха потоци вода. Той хладнокръвно запуши нова цигара, спря на носа на кораба и изпитателно загледа нататък, където бе лодката на режещите веригата моряци. От известно време не се долавяше характерният шум на разрязвано желязо. Острите очи на Португалеца, наричан доста отдавна Яниш в отечеството си, видяха лодката със седемте малайци. Тя се приближаваше бързо към "Мариана". - Мъже на място! Точно навреме! - пошепна гордо Яниш. Зрелището на горския пожар ставаше все по-фантастично. - Картината никак не е лоша - каза Португалеца. - Ще бъде жалко само, ако наистина изгорим! Двата бряга на Кабатуан сякаш бяха обгърнати от страхотен огнен смерч, С всеки миг на борда на кораба ставаше все по-задушно. Разстланите платна, макар че биваха непрекъснато заливани с вода с помощта на помпите, изсъхваха почти моментално и имаше опасност да се запалят. Екипажът се задушаваше, усещаше, че може да пламне всяка секунда, напразно търсеше спасение от ужасната горещина. Към нея се прибавяше и друга опасност - върху палубата на безпомощния кораб се сипеше дъжд от искри, падаха клонифакли, обгаряха моряците, които се справяха с тях все по-трудно и по-трудно. Колкото и да бяха свикнали с всякакви и непрестанни опасности, "тигърчетата" на "Мариана" започнаха да се поддават на паниката. Единствен Португалеца изглеждаше запазил пълно спокойствие. Седеше в привичната си ленива поза при двете оръдия и пушеше неизменния си тютюн. - Господин Португалец! - затича се към него метисът Танхуза, - скоро ще изгорим, направете нещо! - Не мога да попреча с нищо на това - отвърна Яниш съвършено безтрепетно. - Трябва да бягаме, господине!? - Няма надежда, мили. Ще поседим тук. Яниш се обърна отново към моряка, който бе доплувал с полуобгорялата ладийка до кораба: - Веригата разбита ли е? - Да, капитане. - И реката е свободна? - Да, капитане, - Тогава работата се променя, тук огънят се разгаря, а горе като че ли отслабва. Значи трябва да опитаме щастието си. Това, което трябва да стане, ще стане. Не можем да го избегнем. Всъщност зеленият небосвод от преплетените огромни клони на дърветата, нагоре над реката, вече не съществуваше. Той бе изгорял. Но над самия кораб още пламтяха огромни клони и заплашваха да се съборят всеки миг върху димящия кораб. Лошото бе това, че мястото, където бе закотвена "Мариана", бе малко по-широко, отколкото там, където се намираше първата верига? и на кораба се удаваше възможността да избяга. Горещината започна да отслабва, при това задуха вятър нагоре по течението, което осигуряваше по-бързото придвижване на кораба. В четири сутринта бе вдигната котвата и ето че "Мариана" отново плаваше напред в търсенето на пристанището на ТремалНаик. Подобрението, разбира се, бе относително все още. Както и преди. "Мариана" трябваше да плава между две огнени стени, бе също така непоносимо горещо и хората се задушаваха от лютия и отровен дим, а трябваше да поливат без прекъсване с помпите платната по борда. Появяваха се малки пожари на различни места и те трябваше да се гасят бързо с всички възможни средства. Слава Богу, откак "Мариана" бе вдигнала котвата, даяки не се бяха появили нито за минута по двата брЯга. Това все пак бе надежда. - Може би уроците, които дадохме на диваците, са ги научили на нещо - каза Яниш, обърнат към Танху - Да, - но те, изглежда, са знаели, че отиваме на помощ на твоя господар! А това ми се вижда доста странно: отде могат да знаят те за нашите намерения? - Знаели са от много по-рано - отвърна Метиса, - някой предател от слугите, някаква отровна гадина е подслушвала заповедта, която е дал ТремалНаик на изпратения при вас вестоносец, и я е издала. - И кой може да бъде тоя изменник? - Забравяте Малаеца, когото приехме на борда като лоцман. - Господи! Та аз забравих за него! Но даяките са се уморили, гледай, пожарът утихва или най-малкото не пречи да се заемем с тоя въпрос. От мнимия лоцман може да се узнае нещо. Ела с мен, Танхуза. Яниш, като се разпореди хората да стоят по постовете си, за да могат да посрещнат неочаквано нападение всеки момент, слезе с Танхуза в трюма, където гореше все още малка лампа, В една от каютите лежеше тялото на потъналия в сън "лоцман". Яниш, който знаеше от Самбилонг как да оживява удавниците, се залови за работа: започна да разтрива слепите очи и гърдите на "лоцмана", сетне хвана безсилните му студени ръце, няколко пъти ги изви към гърба и отпусна към пояса, както това се правеше с удавници, за да се възобнови функционирането на дробовете. Тази работа скоро даде положителен резултат: лицето на даяка отново прие нормален цвят, клепките му затрептяха, дишането стана по-дълбоко и най-после той се съвзе, отвори очи, в които при вида на Яниш се отрази нечовешки, животински страх. - Как е работата, приятелю? - обърна се към него Португалеца. "Лоцманът" затрепера, без да отвърне и дума. - Май здраво се наспа тук, докато ние се биехме с твоите приятели! - продължи Яниш иронично. "Лоцманът" продължаваше да мълчи. Изглежда, още не успяваше да събере мислите си. Навремени бършеше с ръка челото си, което се покриваше с едри капки пот. Но колкото повече се връщаше съзнанието му, толкова по-бързо растеше и ужасът му. - Е? Защо мълчиш? - присви очи Яниш. - Или си се отучил да говориш? - Какво?, . . Нещо случило ли се е . . . господари)? - заговори най-сетне с треперещ глас "лоцманът". - Не мога да разбера как съм се забравил веднага, след като Самбилонг ме стисна. - Дребни работи, за които не си струва да се говори - насмешливо отвърна Португалеца, - по-добре ми дай някакво обяснение. Например, кой те изпрати при нас, за да закараш кораба ни на пясък. - Кълна се, . . - Само без клетви! Те са много лоша стока. Не давам нито грош за цял кош клетви, Слушай, безполезно е да криеш каквото и да било, ти си в ръцете ми, не виждаш ли, че те държа здраво? По-добре ще бъде за теб, ако кажеш цялата истина. Говори! Кой те накара да погубиш кораба ми? Кой те накара да запалиш "Мариана"? - Вие си въобразявате това! - отвърна "лоцманът". - Нима? Е, добре, само че ето какво, мили приятелю. Търпението ми се свърши. Казвай, кой е онзи поклонник от Мека, който е повдигнал даяките срещу ТремалНаик? Иначе . . . - Господине, вие можете да ме убиете. Наистина аз съм в ръцете ви. Но не можете да ме заставите да говоря това, което не знам. - Танхуза! - каза остро Яниш. - Вържи ръцете на този човек и го изведи на палубата! Яниш излезе от каютата, а Танхуза се зае да изпълни получената заповед. ПРИЗНАНИЯТА НА "ЛОЦМАНА" "Мариана" бе вече преминала мястото, обхванато от пожара, и се движеше бързо по течението между покритите с буйна зеленина брегове на Кабатуан'. Защо пожарът не бе отишъл по-нататък, се обясняваше много просто: някакъв ручей, който се вливаше в реката, бе прекъснал огнения поток, В околността царуваше пълно спокойствие в тихия утринен час. Ако се съдеше по многочислените орляци горски птици, безгрижно прехвръкващи от храст на храст, можеше да се заключи, че даяците не бяха проникнали все още тук. По пясъка на брега се виждаха изтегнати на припек крокодили, някои от които бяха достигнали доста почтена възраст, дълги от пет до седем метра, - Ето, тия мили зверчета ще развържат езика на нашия "лоцман"! - каза тихо Яниш. - Прекрасен случай! Самбилонг, спуснете котва! Ще спрем тук! - За дълго ли? - попита Самбилонг. - Не, няколко минути ще ни стигнат - продължи Яниш. - Не мисли, че имам намерение да ловя крокодили. Но все пак приготви по-здраво въже. В този миг на палубата се появи, тласкан от Танху - "лоцманът" Той трепереше цял, но в същото време не показваше с нищо желание да каже истината. - Самбилонг! - рече Яниш така, сякаш не обръщаше внимание на пленника. Котвата бе пусната и "Мариана" се по люшна леко на едно място. - Хвърли няколко къса сланина на крокодилите, за да раздразним апетита им - усмихна се Яниш. Корабът бе доста близо до пясъка с изтегналите се крокодили. Бяха шест и преспокойно се грееха на утринното слънце, не показвайки и най-малко безпокойство при вида на кораба. Самбилонг хвърли към пясъка няколко къса сланина. Крокодилите в началото лениво помръднаха, после се спуснаха стремително към сланината и започнаха отчаяна борба помежду си за неочакваната плячка. Чуваше се шум, а от палубата на "Мариана" се виждаха само раззинати кръвожадно уста и премятащи се, нанасяйки си тежки удари, опашки. Когато закуската притихна, която наистина бе само едно доста силно раздразнение, крокодилите отново останаха на пясъка, но колкото се може по-близо до кораба, блъскайки се един друг и разтваряйки усти, въоръжени с чудовищни зъби, в очакване на нова плячка. - Гладни ли сте, гълъбчета? - засмя се Яниш. - Почакайте, ей сега ще ви нахраним с нещо много по-вкусно от сланина. Обърна се към "лоцмана"! - Господарю! - пребледня даякът. - След като не пожела да говориш по-рано, сега мълчи! - каза Яниш. Самбилонг моментално обви даякския съгледвач с въжето и с един неочакван удар го свали от палубата. - Хайде, Падада! - викна той. - Ти наистина ще бъдеш по-вкусен от сланина, след като си такъв тъпак, че не желаеш да проговориш! Падада нададе отчаян вопъл, който подплаши многочислените речни птици: реши, че ще бъде удавен и изяден от чудовищата. Увисна във въздуха, а въжето, с което беше обвързан, изглежда, бе готово да се скъса всеки миг. То пращеше по най-недвусмислен начин. Крокодилите, като видяха увисналото над водата тяло, се спуснаха вкупом към борда. - Помощ! Помощ! - нададе викове Падада и започна да трепери конвулсивно, с отчаяни опити да разкъса вървите. - Ако Падада не умре от страх - каза тихо Танху-за, - това ще бъде същинско чудо! - Лошо мнение имаш ти за даяките - отвърна хладнокръвно Яниш, - ще повика малко и . . . ще млъкне - Помогнете! Спасете! . . . Пощадете! - виеше предателят, извивайки се подобно настъпен червей. Един по-пъргав крокодил загуби търпение, изскочи от водата и докосна с муцуната си даяка и макар че не му причини голяма вреда, удесетвори ужаса му. По даден от Яниш знак Самбилонг дръпна въжето и издигна на няколко сантиметра даяка. Португалеца, като се облакъти на борда, продължавайки да пуши цигарата си, се наведе над люлеещия се "лоцман": - Е, приятелю? Как си? - Загивам! - простена нещастникът, отдръпвайки, краката си, за да не бъдат уловени от крокодилите. - Пощадете ме! Помилвайте ме! Нямате ли сърце? Загивам ... Не мога повече! - Ще кажеш ли каквото те питах? Ще признаеш ли всичко! - Само не ме хвърляйте . . . Ще кажа всичко! Всичко! - Закълни се с клетвата "ваирангкидул", та богинята покровителка на събирателите на салангини нека: да да чуе! - Кълна се, повелителю! Само ме издигнете! По скоро ме издигнете! - молеше подивелият от страх, даяк. Но Яниш не даваше заповед и Самбилонг оставяше нещастника да виси все така над реката, която вече кипеше от крокодили, бързащи от всички страни за плячката. - Ще издам всичко, нали ви казах, само ме пощадете, само ми обещайте, че като ви кажа, няма да ме хвърлите на проклетите гавиали - простена с последни сили Падада. Яниш се усмихна: - Мислиш, че се каним да ти одерем кожата! Не знам за какво би послужила кожата на такова животно като теб. Наистина, ще те подържа в плен, докато си изясня доколко са верни показанията ти. Сетне ще те пусна да вървиш, дето ти видят очите. Издърпай въжето, Самбилонг! Даякът бе отнесен в каютата на Яниш, след него влязоха Танхуза и Португалеца. Лоцманът призна веднага, че бил изпратен от даяките, за да може с фалшива маневра да погуби "Мариана" с целия й екипаж, но в същото време категорично отричаше познанството си с Поклонника от Мека. На въпроса на Яниш кой е този тайнствен поклонник, даякът побърза да отговори, че не знае нищо и думите му, изглежда, бяха искрени. - И ние самите не знаем - бавно каза той, - пристигна преди няколко седмици, като донесе много сандъци с оръжие и сипеше между даяките злато и сребро, без да го брои. Имаше несметно множество английски гвинеи и холандски флорини. Беше сам, но навсякъде го посрещаха с почит, дори вождовете на разните племена се прекланяха пред него, тъй като носеше зелена чалма като ходжа. Съвещаваше се цели часове с вождовете, но какво са си говорили, само те си знаят. Скоро по желанието и под влиянието на разни старейшини даяките въстанаха и започнаха да искат главата на ТремалНаик - на същия този, който неотдавна се ползуваше с общо уважение като техен покровител и защитник. Даяките бяха добре въоръжени: беше им раздадено донесеното от Поклонника оръжие и други бойни припаси. Получиха и богати парични дарове . . . - Вярно ли е - попита Португалеца, - че не много отдавна в устието на Кабатуан се е появил английски кораб, че тайнственият хаджия е дошъл именно с този кораб и е слязъл на брега с английски офицер? - Вярно е, господине. И ще прибавя още: английски моряци стоваряха на брега багажа на Поклонника - сандъците с оръжията и припасите. - От какво племе е той? Какъв му е произходът? - Как мога да знам, господине . . . - Също като мехур в блато, неизвестно откъде се е явил тоя чалмоносец. Неизвестно защо той се оказва най-силният ни враг. Неизвестно защо той получава пълна поддръжка и съдействие от англичаните .. . - Яниш разсъждаваше на глас. Замълча за миг и погледна яростно даяка, сетне добави: - Кажи сега откъде знаехте, че "Мариана" ще се появи насам? - Не знам точно. Но, изглежда, между близките на ТремалНаик слуги има човек, който съобщава всичко на нашите вождове. - А ти лично какво нареждане получи? Даякът се поколеба и лицето му посивя съвсем, - Е? Откривай картите си! Обещах да запазя живота ти, но искам пълна откровеност. Иначе . . . - Пощадете, господине. Ще кажа всичко. Поръчано ми беше да закарам вашия кораб сред пясъка. - Така значи ... Не напразно те подозирах. - Сетне . . . останалото трябваше да свършат даяките, като нападнат кораба ... Аз трябваше да се възползувам от суматохата при тяхното нападение и да подпаля всичко. - Любезен прием и дружеска услуга! - засмя се Яниш. - Но за откровеността ти благодаря! И така, значи даяките мечтаеха да ни унищожат. - Да, господине. Струва ми се, че на хаджията му се иска да отмъсти на Тигъра от Момпрацем за нещо. - Какво? На Тигъра от Момпрацем? На великия пират Сандокан? - учуди се Яниш. - Що за бъркотия! Какво отношение може да има тоя проклет хаджия към нас? Струва ми се, ние никога не сме враждували с мюсюлманите. - Не знам, господине. Знам само, че хаджията се е заклел да ви погуби, да ви изтреби до последния човек. Той накара да се закълнат в това и вождовете на нашите племена. Те му обещаха, че от тигрите на Момпрацем няма да оцелее никой. И никой няма да бъде пощаден. - Добре, ние и не сме искали, струва ми се, пощада. От своя страна ще се постараем да им отплатим със същата монета. Та ние не сме пилета, за да позволим да ни превие шията всеки, който поиска. Нали, Танхуза? - Разбира се, сахиб! - отвърна Метиса. - Почакай . . . кажи, Падада, обсадили ли са твоите любезни сънародници факторията на ТремалНаик? - Не мисля, господине. Хаджията изпрати всичките си сили срещу теб. - Значи може да се предположи, че пътят от пристанището до укреплението е свободен? - Най-малкото, там няма силни отряди, - Колко ти беше обещал хаджията или който и да е там, за да погубиш кораба ми в онзи пясък? - Петдесет флорини и две карабини. - Много евтино. Аз ще ти дам двеста флорини, за да преведеш отряда ми до укреплението. - Бих направил това и даром, сахиб. Не мога да забравя, че ти пощади живота ми. - Ще получиш онова, което ти обещах, - Дотам вероятно има два часа път - намеси се Танхуза. - По-малко е - кимна с глава даякът, който най-сетне почувствува, че е спасен. Яниш разряза въжетата, които го стягаха до този момент, и му заповяда да го следва. Двамата излязоха на палубата, "Мариана" отдавна беше вдигнала котва и се движеше плавно срещу течението на Кабатуан. Към обяд пред тях се показа плоска и ниска платформа, която се вдаваше доста навътре в реката под стръмния бряг. Беше пристанището:?а укреплението Пангутаран, захванато здраво за глинестото дъно с корави колове, Под командата на Яниш "Мариана" се отправи нататък. В същото време всички пушки бяха приготвени за бой в случай, че даяките са се прикрили наоколо. От пръв поглед местността изглеждаше пуста, но се забелязваха явни следи от неотдавнашното присъствие на даяките. Близо до пристанището се виждаха пепелища от изгорени колиби и навеси, - Няма никой! - замислено промълви Яниш, докато съзерцаваше печалната картина на разрушението. - Навярно не са очаквали, че ще ни се удаде да се промъкнем през засадата и да стигнем толкова далеч - отговори Танхуза, застанал до Португалеца. - Били са уверени, че ще успеят да ни спрат и унищожат. Излъгаха се . . . - Какво е разстоянието до самото укрепление? - Два часа, господине, - А ако започнем да стреляме с пушки, изстрелите Ще се чуят ли до селището на ТремалНаик? - Вероятно. Веднага ли ще се отправим натам? - Не. През нощта ще бъде по-безопасно. - Колко души ще вземем със себе си? - Не повече от двадесет. Не ми се иска да оставя "Мариана" без защита. Ако изгубим кораба си, рискуваме да загинем всички, без да спасим нито ТремалНаик, нито Дарма. СТАДО ГОРСКИ ГИГАНТИ Денят измина без всякакви приключения. Щом започна да притъмнява, Яниш заповяда да се приготвят за поход. Екипажът на "Мариана" в този момент се състоеше от около тридесет души заедно с ранените, които бяха годни за бой, Яниш не искаше да отслабва много защитата на кораба и взе със себе си само петнадесет верни бойци, а за свой заместник остави Самбилонг. Придружен от Танхуза и лоцмана, той поведе малкия отряд по рискования път из дебрите на Борнео, като се прокрадваше под сенките на дърветата. Както сутринта, така и сега, през първата половина на нощта, наоколо цареше пълно спокойствие. Под зелените сводове на гората беше така тихо, като че ли не съществуваше друг живот освен този на птиците и маймуните. Но с настъпването на тъмнината се скриха и те. Не се показваха дори прилепите, които пълнеха горите на Борнео, Чуваше се само от време на време характерният писък на пеещия гущер. - Прилича ми на затишие пред буря - каза Португалеца, - ураган ли се задава, какво ли? Тежко ми е да дишам, - Навярно, сахиб - отговори Метиса, - ще има буря, Слънцето залезе зад сив облак. Да побързаме и дано навреме се приберем в укреплението. Ще ни трябва сигурно убежище,. . Но по-лесно беше да се изкаже подобно желание, отколкото да се изпълни. Скоро отрядът се натъкна на запустяла пиперена плантация. Тя бе обрасла толкова нагъсто, че образуваше непроходима гора. Внушителните стволове на многовековните дървета бяха гъсто оплетени от пълзящи растения, които покриваха клоните им, спускаха се и се сплитаха помежду си, образувайки лабиринт от вкопчени, покрити със зеленина възли. - Хващайте парангите! - изкомандува Яниш, като видя, че водачите се спряха пред зелената еластична стена, - Където не можем да се промъкнем, ще си пробиваме път, - Даяките може да чуят шума - опита се да го спре Метиса, - Нека ни чуят. Нима трябва да отстъпим? Режете, момчета, по-живо! Хората на Яниш нямаха нужда от втора команда. Веднага засвяткаха из въздуха тежките и остри паранги, които развързваха живите въжени прегради и пробиваха тясна, но достатъчна за преминаването на един-двама души пътека в гъстата гора. Работейки все по-трескаво и бързо, отрядът се вмъкваше дълбоко в зеления лабиринт. Навярно беше изминал час, когато лоцманът спря: - Повече нито крачка напред! - Даяките ли са наблизо? - попита Яниш, - Не зная кой е, господарю - отговори даякът, - но чух трясък от строшени клони под нозете на някой, който е пред нас. - Хайде да отидем, Танхуза, за да видим какво има - разпореди се Яниш, - Останалите да не мърдат от местата си. Метиса и Португалеца пропълзяха като змии напред и се скриха от погледите на бойците. Двамата изминаха така около стотина крачки и спряха под едно дърво, което бе известно под името "крубул". Огромните му цветове разнасяха наоколо упойваща и неприятна миризма. Край него имаше малка полянка и разузнавачите можеха да видят още стотина метра напред. Когато се съсредоточиха, Яниш и Танхуза успяха да различат силуетите на няколко души, които се движеха из гората. - Падада не се е излъгал - пошепна Яниш. - Да, господине - отговори Метиса, - наистина има хора. Но освен тях има още нещо. Чуваш ли шума? - Прилича на гръмотевица. Но защо в такъв случай не виждам светкавици? Напомня ми още и на буен поток, който се е втурнал през гората и кърти дърветата. Но не е паднала нито капка дъжд. Това не може да е наводнение. Все пак шумът расте и приближава към нас, Танхуза кимна. Тогава Яниш прилепи ухо до земята, но след секунда скочи на крака: - Нищо не разбирам! Да се върнем при отряда. Може би нашият водач ще може да ни обясни това странно явление. Само няколко минути им бяха достатъчни да се върнат. Всички бяха силно развълнувани от нарастващия шум, чийто характер не можеха да определят. Но Падада изглеждаше спокоен. Яниш веднага поиска мнението му. - Стадо слонове, господарю - каза той, - горските великани бягат от някаква опасност и си пробиват път в гъсталака. Доколкото разбирам, те са много, прекалено много. - Кой може да ги е изплашил? - Разбира се хора, господарю. Даяките, твоите врагове, - Какво ще ни посъветваш? - Да продължим пътя си. Ако слоновете ни се изпречат, те се боят от изстрели. Щом гръмнем няколко пъти с пушките, и те ще се отстранят. - Напред, щом е така! - изкомандува Яниш и отрядът отново тръгна към укреплението на ТремалНаик. В това, че водачът не се беше излъгал, можаха да се уверят много бързо. Тропотът и трещенето на счупени клони скоро се примеси с характерните звуци на слоновете, напомнящи медни тръби. Това бяха горските великани, които, подгонени от някого, огласяха заспалата гора. По всичко личеше, че огромното стадо от властелини на джунглата бягаше от единствения си враг - човека. Можеше да се предположи, че с това са се заели няколко отряда даяки, защото слоновете едва ли биха се изплашили така от някаква малобройна групичка ловци. Накъде бяха се устремили горските гиганти? И това скоро стана ясно. Идваха право срещу малкия отряд на Яниш и заплашваха да го стъпчат. За щастие наблизо се намираше остров от здрави камфорови дървета, които растяха едно до друго толкова нагъсто, че образуваха истинска стена - достатъчно здрава, за да устои под напора дори на слоновете. - Бързо насам! - закрещя Падада и хората на Яниш само за миг се озоваха зад защитната преграда; Едва последният малаец се скри зад стеблата на камфоровите дървета, и се показаха носещите се като ураган слонове. Те прорязваха с телата си широк път сред гъсталака. Изглеждаха така, сякаш нищо не бе в състояние да спре безумния им бяг. На пътя им се намираха няколко стройни млади палми. Само за миг тези прекрасни и горди дървета изчезнаха, покосени като че ли от сърпа на някакъв титан. Но това бяха само първите слонове. След тях се зададе истинска стихия от грамадни и тъмни тела. Те се носеха като плътна маса и като клин се врязваха в гъстите дървета. Там, отдето минаваха, като държаха женските и малките помежду си, изглеждаше така, сякаш през гората преминава ураган, който изтръгва дърветата с корените, а здравата мрежа на лианите просто разкъсва като паяжина. Част от слоновете се бяха отправили към острова на камфоровите дървета и Яниш вече се канеше да заповяда стрелба, когато Падада го спря: - Тихо, господарю. Наблизо има хора. И наистина, след слоновете се показаха онези, пред които стадото бягаше в панически страх. За общо учудване се оказа малък отряд от около двадесетина почти голи диваци. Но даяките имаха оръжие, което подчиняваше на тяхната воля огромните господари на джунглата - огъня. От скривалището си Яниш наблюдаваше всички подробности от маневрите на враговете. Даяките хвърлЯха върху слоновете горящи факли от насмолени пръти. Върху дебелокожите гърбове те нанасяха ужасни рани, съпроводени от непоносими болки. После факлите падаха на земята, а даяките ги вземаха отново и ги хвърляха след слоновете, като ги направляваха в една и съща посока. За щастие живият поток мина покрай скритите в камфоровата горичка хора. Увлечени в работата си даяките не успяха да ги забележат. - Ловци ли са? - попита шепнешком Яниш стоящия до него Падада. - Да, ловци. Само че те не ловят слонове, а преследват господаря. Устроили са това за теб и приятелите ти. Бъди сигурен, че напускането на кораба и потеглянето ни насам е известно на враговете ти. Затова са изпратили срещу теб слонове, разчитайки, че някъде в гората гигантите ще срещнат отряда ти и ще го стъпчат. - Това означава, че можем да очакваме нова среща с това стадо. - Възможно е, ако не ускорим хода си, за да направим опит по-бързо да се скрием в укреплението на ТремалНаик. Но аз не зная дали сме далеч от Пангутаран. В този гъсталак почти не е възможно да се ориентира човек. Все пак мисля, че ще успеем да се доберем преди разсъмване. Отрядът напусна скривалището си и тръгна на път, като си пробиваше път в гъстата гора. Шумът на слоновете се чуваше все по-слабо и затихваше почти половин час. От време на време шумът нарастваше и това означаваше, че слоновете се връщат. Но Падада и Танхуза навреме усещаха опасността и, успяваха да избягнат неприятната среща, като маневрираха изкусно. Най-сетне в гората се въдвори предишното спокойствие. Навярно даяките бяха изгубили надежда да открият отряда в тази част на джунглата и продължаваха пътя си към брега на Кабатуан. А може би слоновете най-сетне бяха успели да се разпръснат и по този начин да прекратят играта. Тогава метисът Танхуза отбеляза: - Скоро ще навлезем в плантацията. Ако не се лъжа, намираме се около Марапохе. - Що за чудо е това Марапохе? - Приток на Кабатуан, който служи за граница на факторията. Но чакайте, какво е това? - Случило ли се е нещо? - Виждам огньове. - От укреплението ли са? - Не, господарю, По-скоро огньовете са на онези, които са обсадили жилището на ТремалНаик. - Хм! Значи трябва да си пробиваме път към укреплението със сила, Никак не обичам да се бия! - заяви Яниш. - И е странно, че аз, най-мирният човек на света, като че ли нарочно трябва цял живот да се бия, бия, бия. Наистина, учудвам се, че от време на време ми се предоставя възможност да изпуша спокойно една цигара. Но право да си кажа, това започва да ми омръзва. - Да нападнем обсаждащите откъм гърба предложи Танхуза. - Добре - съгласи се Португалеца, - Шт! - прекъсна разговора им лоцманът, - Какво има? - Чувам бълбукане на ручей. Той е точно пред нас. За да се доберем до укреплението, трябва най-напред да пресечем ручея, - Ами тогава напред! Ще нападнем даяките. Точно сега ми се прииска да запуша на спокойствие, надявам се, че приятелят ни ТремалНаик на свой ред няма да остави пушките си да бездействуват, докато се промъкваме към укреплението му. Напред! Стегнете редиците! И отрядът се спусна към святкащите огньове на даяките, които бяха обсадили селището на ТремалНаик. УКРЕПЛЕНИЕТО ПАНГУТАРАН След пет минути отрядът мълчаливо прекоси плиткия поток и се събра на противоположния бряг, който беше почти лишен от растителност. По-нататък се простираше широка равнина, върху която се открояваха само няколко скупчени дървета, а на края ясно се виждаше широка постройка с малка кула върху покрива. Беше в часа преди разсъмването и нощният мрак все още не се беше разредил напълно, затова и трудно се различаваха детайлите по сградата, но Падада и Танхуза я познаваха много добре. - Укреплението Пангутаран! - извикаха те в един глас. - И при това заобиколено от всички страни от даЯки - добави намръщено Яниш, - дали главните им сили не са успели да ни изпреварят? Действително многочислени огньове, разположени навсякъде, даваха основание да се предположи, че ловците на черепи са устроили голям лагер на това място. За няколко минути беше образувана бойна колона. Всички участници в тази смела експедиция застанаха в два реда, като поставиха най-отпред смелите бойци и при пълна тишина се отправиха към укреплението. Яниш преметна карабината си на гръб, измъкна кривата си сабя, а от колана си откачи двуцевния индийски пистолет с дълго дуло. Като изминаха за няколко минути гъстите храсти, които ги отделяха от даяките, пиратите стигнаха до мястото, където трябваше да започнат рискованата си атака. Уверени в пълната си безопасност, даяките бяха разположили безгрижно бивака си около малките огньове, където отпочиваха на групички от по петшест души. На триста метра от тях се издигаше самото укрепление, - Танхуза! - обърна се Яниш към Метиса, като спря за момент отряда. - Знаеш ли къде се намира вратата на укреплението? - Да,, сахиб - отговори той, - ще ви заведа по най-късия път. - Готови ли сте? - обърна се Яниш към пиратите, - Готови сме, капитане! - Е, сега вече можем да започнем атаката. Стреляйте толкова ожесточено, че защитниците на укреплението да не ни вземат за техни врагове, и викайте непрекъснато: "Да живее Момпрацем!" Разбрахте ли? Напред! Отрядът се спусна като един с бясна скорост към най-близката група от даяки, като стреляше и раздаваше убийствени удари със сабите си надясно и наляво. - Да живее Момпрацем! - ехтеше наоколо. Неподготвените даяки бяха така изненадани от неочакваното нападение, че не успяха да окажат никаква съпротива. Те побягнаха обезумели, като не можеха да разберат откъде идва опасността. Отрядът на Яниш успя да се промъкне през веригата на противника си невредим и приближи стените на укреплението, където се появиха защитниците му с пушки в ръце. Те се канеха вече да стрелят, когато прозвуча повелителен глас: - Спрете! Това са приятели. Отворете вратата! - Хей, ТремалНаик! - извика Яниш високо. - Ние сме! Няма да е по вкуса ни, ако ни нагостите за десерт с оловни орехи. От подобни угощения сме преситени. - Яниш! - радостно извика индусът, - А ти за кого ме взе? Пускайте по-бързо подвижния мост. Даяките вече се опомнят. Грамадната дъска от теково дърво, здрава и тежка като желязо, беше спусната с помощта на дебели въжета и отрядът на Яниш побърза да влезе в укреплението, а в същото време защитниците му побързаха да поздравят даяките с два тОповни изстрела и гъст пушечен огън. Човек с висок ръст, с добре пригладени мустаци и красиво бронзово лице, върху което горяха черни като нощ очи, се спусна да посрещне Португалеца. Индусът беше в оригинален и по своему красив костюм - така както вече се обличаха много от сънародниците му - полуанглийски, полуиндуски, Главата му беше покрита с традиционната снежнобяла кърпа. - Дай да те прегърна, скъпи приятелю Яниш! - простря той ръце към Португалеца. - Самата съдба иска винаги да прибягвам до великодушната помощ на беззаветно храбрите деца наМомпрацем. - Къде е прекрасната Дарма? - прекъсна потока от приветствия Яниш. - Защо не я виждам? - За коя по-точно питаш? - засмя се индусът. - Аз имам две Дарми. - О, приятелю, за дъщеря ти, разбира се. Да си призная, забравил съм за съществуването на другата Дарма, великолепната тигрица. - Дъщеря ми спи. А тигрицата заедно с Каммамури е в отряда, който замина към брега. - Как? Нима махратът отсъствува? - извика Яниш. - Опасявайки се, че Танхуза не е могъл да се добере до вас, Каммамури, въпреки съветите ми, се отправи с малък отряд към брега и сега, ако му се е удало да се изплъзне от даяките, вероятно вече плава към Момпрацем. - Тогава ще се срещнем с него по-късно. - Да влезем в стаята, приятелю. Тук не е място за разговор. Ти, Танхуза, приготви нещо за ядене за тигрите на Момпрацем, ТремалНаик се отправи към павилиона, който се издигаше сред няколкото отделни навеса, пълни с огромни купища сушени плодове, и въведе Португалеца в едно помещение на долния етаж. Вътре грееше индуско кандило, чиято светлина се приглушаваше от синкав стъклен абажур. От цялата обстановка можеше да се ви ди, че ТремалНаик и в чужбина не се беше отказал от старите си навици на чистокръвен бенгалец. Залата беше обзаведена с лека и елегантна индуска мебелировка, с ниски и удобни дивани, каквито можеха да се намерят в жилищата на богатите индуси. - Преди всичко чашка брама, приятелю - вече наливаше индусът от това неподражаемо питие, приготвено от екстрата на ориз, от захар и ароматни палмови сокове. - Брама ободрява . . . - Ох! - шумно въздъхна Яниш. - Давай. Уморих се като стар кон. Наистина остарявам, скъпи. Но да оставим това. Обясни ми тайната за въстанието на даяките. - Нищо не зная. Преди две недели изпратих вест на Поклонника от Мека. Молих го да се срещнем, за да изясним помежду си какво в края на краищата иска от мен. И знаеш ли какво ми отговори? Заръчал да ми кажат, че трябва да се явим пред него с дъщеря ми, за да му оставим главите си. - Нахалник! - възмутено извика Яниш. - Слушай! Да не би да си оскърбил смъртно някой от влиятелните вождове на даяките? Те са много отмъстителни. - На никого не съм причинявал зло. А този човек не е и даяк. Някои твърдят, че е арабин. Други - че е негър. Трети ме уверяват, че е индус. Несъмнено има някаква причина за тази гореща и безпощадна отмъстителност, но колкото повече мисля, толкова по-малко разбирам. В края на краищата в душата ми започна да се заражда едно подозрение. Но то е толкова абсурдно, че ще ми се смееш, ако ти го кажа. Представи си, подозирам, че този човек е тур. Вместо да се засмее, както очакваше индусът, при тези думи Яниш силно пребледня. - О! Сигурен ли си, ТремалНаик, че всички вождове от сектата на душителите на Суйод хан са избити от нас или от англичаните в пещерите на Раймангала по време на войната в Делхи? Кой може да ни докаже това? - Ти, Яниш, мислиш, че тази тайнствена личност в действителност е намислила да отмъщава за Суйод хан? След единадесет години? - ТремалНаик, ти ги изтреби и би трябвало да знаеш за тяхната отмъстителност, ТремалНаик се замисли и този път лицето му издаваше дълбоко вълнение. После махна с ръка, сякаш отпъждаше някакъв призрак. - Това не е възможно, но е нелепо. Ако допуснем, че в Индия все още съществуват туги, то те не биха чакали толкова дълго. Този поклонник сигурно е някакъв скитник авантюрист, който иска да спечели популярност сред даяките и да основе ново султанство. Той само се преструва, че ме ненавижда. Навярно е пуснал слуха, че не съм мюсюлманин и затова съм техен враг; че съм таен агент на англичаните, който помага за поробването на даяките. С една дума, той е всичко друго, но не и туг. - Така да бъде. Но ми се струва, че ти, приятелю, си попаднал в незавидно положение. Изгубил си вече всичките си богати фактории. - Да. Всичко е разграбено и изгорено. В това време приглушен звук от далечен изстрел прекъсна думите му. - Чу ли? - извика Яниш и скочи на крака. - На юг от твоето укрепление стреля пушка, Зная какво означава това - даяките атакуват "Мариана", - Да се изкачим на наблюдателната кула - предложи ТремалНаик. - Оттам по-добре ще се чува и ще можем да определим посоката на стрелбата. "МАРИАНА"ВЪВ ВЪЗДУХА ТремалНаик и Яниш напуснаха стаята на индуса и се изкачиха по стълбата. Върху терасата на павилиона се издигаше своеобразна куличка, която приличаше по-скоро на минаре - тънка и висока, с външна стълбичка. След минута двамата бяха на върха й" където имаше малка кръгла платформа с дългобойна спингарда, която при нужда можеше да стреля по всички посоки. Слънцето вече беше почти изгряло. По равнината се разливаха щедри потоци от светлина. Даяките около крепостта се бяха отдръпнали с появата на деня на пет-шестстотин метра и се криеха зад дебели стебла на повалени дървета, довлечени тук, за да им служат за щитове. Те ги местеха навсякъде според позициите, които си избираха. Изглеждаше, че през нощта силите им бяха нараснали, Щом ТремалНаик погледна към тях, неволно извика: - Вчера не бяха толкова много! Яниш се канеше да попита индуса за нещо, но изведнъж се разнесе нов звук от пушечен изстрел, и то от същото място, откъдето долетя и първият, - Несъмнено се стреля на юг! - извика Португалеца, - Това са пушките на "Мариана", Даяките са обсадили моряците ми. Не зная дали ще могат да ги отблъснат моите момчета. С какви сили разполага този дявол в образа на хаджията от Мека? - Мога да ги определя само приблизително - отговори ТремалНаик, - вдигнал е срещу мен четири племена. Това означава не по-малко от петстотин души, Възможно е всички да са въоръжени с пушки. Поклонника е донесъл със себе си цял арсенал. - Ах! Още един изстрел! Това вече са спингардите - каза Яниш с гневен жест. Откъм безкрайната джунгла, която се простираше на юг от укреплението, сега долитаха все по-чести звуци от пушечни изстрели, докато накрая се сляха в непрекъснато бучене, Яниш пребледня и не можеше да прикрие вълнението си. Той се мяташе върху платформата като разярен лъв в клетка и яростно обгръщаше хоризонта с поглед. Индусът също беше обхванат от силна възбуда. Изстрелите не преставаха нито за миг. Между малочисления екипаж на "Мариана" и налитащите сили на тайнствения хаджия очевидно се водеше отчаяна и неравна борба. - Все още стрелят! - извика Яниш, без да може да сдържа вълнението си, - Ах, защо не съм там! - Самбилонг е храбрец и даром няма да им се даде - отвърна ТремалНаик, - той е стар тигър и умее да показва зъбите си. - Но на борда има само петнадесет души, а даяките, според думите ти, са снабдени с артилерия и може би имат триста-четиристотин бойци. - Ти се съмняваш дали "Мариана" ще може да се спаси? - попита отчаяно индусът. - Но ако даяките превземат кораба ти, с нас е свършено. Какво очаква тогава дъщеря ми? - Не падай духом, приятелю! -опита се да го успокои Яниш. - Даяките ще изгинат до един, преди да се доберат до нас, Внимателно огледах твоето укрепление и то ми се стори много здраво. А ти знаеш добре, че диваците се обезкуражават лесно, когато натискът им срещне отпор. Дявол да го вземе! Пушките все още гърмят . . . Там се води същинска война. Впрочем колко души имаш тук? - Около двадесет малайци от Ява. - Четиридесет отлично въоръжени бойци зад такива здрави стени ще могат да окажат сериозна съпротива на твоите приятели даяките. А как си със запасите? - Всичко е в изобилие. - Сеньор Яниш! Добро утро! - разнесе се нежният глас на прекрасна девойка, която се беше появила на платформата. - Дарма! - извика Яниш. Красавицата беше петнадесет или шестнадесетгодишна, с гъвкаво тяло и разкошни черни коси. Прелестното й личице с тъмнокафява кожа и лъчезарни очи, което издаваше кавказка раса, спря пред възхитения поглед на Португалеца. Тя, както и баща й, беше облечена в полуевропейски, полуиндуски костюм, който й отиваше много, - Радвам се, че ви виждам, сеньор Яниш - каза девойката, - Вече от две години не сме се виждали. Тя му протегна нежната си, но силна ръка. - Аз почти непрекъснато имам работа в Момпрацем, - Тигъра на Малайзия отново ли замисля някаква експедиция? Какъв ужасен човек! - каза Дарма с усмивка. Ах, звук от пушечен изстрел! Чухте ли? - Вече от половин час слушаме тази музика, дъще - каза ТремалНаик,- а тя ни известява може би голямо нещастие. Там са тигрите на Момпрацем, които защитават от даяките кораба на Яниш. - Чакайте! - прекъсна разговора Португалеца. - Струва ми се, че изстрелите стават все по-редки. Колко ужасно е да не можеш да видиш нищо. Всички се надвесиха на перилата и внимателно се вслушаха. И наистина изстрелите ставаха единични, а накрая съвсем престанаха. - Дали успяха да победят . ., или са победени? - зададе въпроса си Яниш, Лицето му беше покрито с капки пот. И като че ли в отговор се раздаде оглушителен гръм - приличаше на далечен, но могъщ взрив и накара дори наблюдателната кула да потрепери като от треска, Яниш изпусна глух стон, а ТремалНаик и Дарма побледняха като платно, - Боже мой! Какво се е случило? - попита ужасена девойката. - Моята "Мариана" навярно е хвърлена във въздуха - отговори Яниш. - Горкият екипаж! Лицето на Португалеца изразяваше дълбока скръб, а в очите му заблестяха сълзи. - Сеньор Яниш - каза Дарма, - слезте долу, за да си починете и малко да се подкрепите. Вече не се чуваха изстрели и тримата слязоха в залата на долния етаж, където слугите бяха сервирали добра закуска. Когато привършиха, изпратиха метиса Танхуза на кулата да наблюдава движението на даяките. Яниш и индусът още веднъж обиколиха укреплението и го огледаха внимателно. Предстоеше им дълга; обсада. Бяха изминали три часа, откакто бяха чули взрива, и от върха на кулата се разнесе викът на малаеца: - На оръжие! В същия миг пушките загърмяха. Яниш и ТремалНаик веднага се спуснаха към стената, от която можеха да огледат цялата долина. Един вик се изтръгна едновременно и от индуса, и Португалеца: - Тигрите на Момпрацем! Самбилонг! После се чу команда: - Да стреля спингардата! Спуснете подвижния мост! Да влязат приятелите! Изстрелите доста осезателно поразиха редиците на даяките, които се разделиха подплашени и направиха път за отряда на Самбилонг. Оцелелите от екипажа на "Мариана" се втурнаха с всички сили в свободния проход към укреплението, без да престават да стрелят по даяките. Подвижният мост беше спуснат веднага и оцелелите, едва поемайки си дъх, преминаха по него и се скриха зад дебелите стени. Бяха останали едва половин дузина. Лицата им чернееха от дима, дрехите им бяха разпокъсани и окървавени, а по устните им белееше пяна. Бяха тичали, сражавайки се, не по-малко от три часа, - Корабът ми! - Яниш се спусна към Самбилонг. - Хвърлихме го във въздуха, капитане - отговори Малаеца с разтреперан глас, - не можехме повече да се задържим на него. Враговете ни бяха толкова много. . . Почти всички наши приятели бяха убити, даже и тези, които вече бяха ранени. Предпочетох да подпаля барутния погреб. Те ни преследват, Гответе се за защита, капитане. - Толкова по-добре - отвърна Яниш, - нека дойдат. Ще отмъстим за гибелта на "Мариана" и за загиналите приятели. ИЗПИТАНИЕ С ОГЪН В този момент от гората се показаха безбройни орди от даяки. Движеха се на групи и се отправяха без всякакъв ред към укреплението. Ревяха като зверове, мятаха из въздуха тежките си кампиланги от блестяща стомана и безразборно стреляха по всички посоки. Изглеждаха като обезумели от лошия си шанс, защото не бяха успели да настигнат и унищожат последните защитници на "Мариана", които бяха сполучили да се промъкнат във факторията. - Дявол да го вземе! - Яниш наблюдаваше внимателно даяките. - Тези негодници са повече, отколкото трябва. Макар военното им изкуство да не е кой знае колко високо, все пак ще ни създадат доста работа. - Не са по-малко от четиристотин - отбеляза ТремалНаик. - При това имат истинска обсадна артилерия. - Португалеца забеляза, че от гората се измъкваха няколко мирими. - Да го разкъсат дяволите този проклет Поклонник! Той, изглежда, разбира от военна стратегия, защото поставя артилерията на преден план! - Яниш! - В гласа на ТремалНаик се усещаше някакво особено напрежение. - Уверен ли си, че ще бъдем в състояние да издържим? - Ако става дума за артилерията, ние сме малко по-слаби от тях. Това, разбира се, няма да ни попречи да попречистим редовете им, ако намислят да превземат крепостта с пристъп. Дано само ни стигнат хранителните продукти, иначе не съм сигурен дали ще можем да издържим. - Вече ти казах, че продукти имаме достатъчно. Всичките ни навеси са препълнени. - Остава да се чака завръщането на Каммамури. Щом узнае, че се намираме в опасност, Сандокан няма да се поколебае да ни изпрати помощ. Като имаме предвид, че за да се достигне бреговата ивица, е необходимо повече от седмица, можем да се надяваме, че Каммамури вече е в Момпрацем. - А ако по някаква причина Сандокан не ни изпрати подкрепления? - Тогава ще си отидем от това място сами - отговори Яниш с обичайното си спокойствие, - след две недели обсаждащите ни сили едва ли ще бъдат така многобройни, както са сега. Все пак няма да пълним пушките си с картофи, а с нещо по-истинско, Докато Яниш и ТремалНаик продължаваха обхода на стените, даяките успяха да се разположат около факторията, като се държаха по-далеч от обсега на пушките и усърдно строяха малки укрепления с помощта на пръст и камъни. Зад тях разполагаха оръдията си. Макар стените на укреплението да бяха здрави като стомана и тези оръдия да не можеха да им причинят почти никаква вреда, Яниш, които беше излязъл на кулата, за да огледа долината, не можа да удържи гримасата си. - Проклетият Поклонник сигурно е бил някога войник - каза той, - даяките не биха се досетили за такава стратегическа тънкост като укрепленията за оръдия. - Виждаш ли го? - попита ТремалНаик. - Ето го върху един висок пън, току-що довлечен за укрепването на насипа. Яниш веднага погледна в тази посока. После извади от джоба си морски бинокъл и го отправи към открояващата се в далечината фигура. Човекът беше висок и слаб, облечен в бял, обшит със злато и украсен с висока зелена чалма костюм. От пръв поглед можеха да му се дадат петдесет-шестдесет години. - Прилича ми повече на арабин или на бирманец - каза Яниш след продължително взиране, - във всеки случай не е нито даяк, нито малаец. - Не ти ли се е случвало някога да се срещнеш с него? - попита ТремалНаик. - Ровя се в паметта си и колкото повече го правя, толкова повече се убеждавам, че не съм си имал работа с този човек. Ах! Забелязвам боен танц, Това е лош признак. - Защо? - Това означава, че даяките се готвят за решителна битка. Те винаги се настройват с подобни танци и едва после се хващат за оръжието. - Самбилонг, побързай да предупредиш хората ни. Нека бъдат готови. Разпореди се на всеки ъгъл на укреплението да се постави по една картечница. Струва ми се, че подобна предвидливост няма да ни е в излишък. Сто и петдесет даякски воини с остри саби се отделиха от останалите, построиха се в четири колони и се втурнаха към крепостта. На петдесет крачки от стените спряха, нададоха пронизителен боен вик, разделиха се на четири големи кръга и започнаха неподражаем танц. В центъра на образуваните кръгове бяха поставили предварително донесени кампиланги, сред които за по-голям ефект имаше и няколко прясно отрязани човешки глави. Като видя главите, Яниш направи невъздържан жест на негодувание. - Нещастните! - извика той. - Това са главите на моите хора, чиито трупове навярно са уловили в реката след взривяването на "Мариана". Ще ми заплатят за тази жестокост. - Да открием ли стрелба още отсега? - предложи ТремалНаик. - Струва ми се, че се намират точно на един пушечен изстрел. - Не - отвърна Португалеца, - първият изстрел трябва да бъде от тяхна страна. Даяките продължаваха да се въртят като луди или пияни, издавайки диви крясъци, размахваха ръце и се гърчеха като червеи. Този танц продължи около половин час. После, уморени, измъчени, се върнаха при останалите. Настана дълбока тишина, която продължи няколко минути. Изведнъж ужасен рев разцепи въздуха. - Какво е това? За атака ли се готвят? - попита ТремалНаик. Яниш беше насочил бинокъла си към даяките. - Не - отговори той, - виждам един човек, който излиза от землянката си с малък зелен флаг в ръце. Сигурно е парламентьор, когото Поклонника изпраща при нас. - Ще ни предложи да се предадем? - Във всеки случай няма да е примирие. И наистина един даяк, по всяка вероятност заслужил войн, както можеше да се съди по перата, които украсяваха главата му, и по необикновеното количество медни гривни по ръцете му, се отправи към укреплението, придружен от още няколко даяки, понесли голямо дървено дайре. - Ето го и парламентьора! - със смях извика Португалеца. - Вместо с тръба, иде с дайре, както се полага на даяк. Да слезем, ТремалНаик, и да чуем какво ще ни съобщи този посланик. Когато слязоха от кулата, научиха, че пратеникът е вече в укреплението и иска да преговаря с белия човек. Имаше предвид Яниш. - Лъжете се - възрази му Португалеца, - аз не съм стопанинът на това здание. - Това не означава нищо - отговори пратеникът, - Поклонника от Мека, който е потомък на великия пророк, желае да води преговори с белия човек, брат на Тигъра на Малайзия, на Сандокан. - Дявол да го вземе - извика през смях Яниш, - двама братя с различен цвят на кожата и от различни раси . . . Този Поклонник навярно е пълен идиот. Е, добре! Казвай какво ти е поръчал да ми съобщиш потомъкът на пророка. - Изпрати ме да ти предам, че този път ти подарява живота при условие че му предадеш ТремалНаик и дъщеря му, - За какво са му потрябвали? - За да ги убие - обясни спокойно пратеникът. - В какво са се провинили? - Така е угодно на аллаха. - В такъв случай предай на твоя поклонник, че моят аллах не иска това, а аз съм изцяло на неговите заповеди. Сам съм дошъл тук, за да защитавам приятелите си. Онзи, който придружаваше пратеника, удари три пъти по дайрето и двамата даяки се отправиха тържествено към сънародниците си, които ги очакваха с голямо нетърпение. След малко пратеникът отново се върна до укреплението и даде знак, че иска отново да говори. - Бели човеко! - обърна се той към Яниш, като се качи при него на терасата. - Поклонника ме изпрати да ти кажа, че той ще извърши пред очите ти чудо, за да покаже на теб и хората ти своето могъщество и неуязвимост. - По какъв начин ще стане това? - засмя се Яниш. - Може би ще ми даде възможност да изпитам неуязвимостта му с помощта на карабината си? Това би било отлично. - Не - малко объркано отвърна пратеникът, - Поклонника мисли в твое присъствие да влезе в огън и да ти покаже, че може да излезе невредим оттам благодарение на покровителството на небесните сили. От теб той иска само да му предоставиш място в близост до укреплението. Така всички ще могат да наблюдават огненото му изпитание. Тогава ще можеш да решиш дали да предадеш индуса и дъщеря му. Той е полубог и срещу него е немислимо да се бориш нито ти, нито хората ти. Даже самият Тигър на Малайзия, Сандокан, който се смята за непобедим, няма шанс срещу него! - Добре. Намирам, че Поклонника е много любезен, като ни дава възможност да погледаме толкова интересно зрелище. Все пак ще имаме малко развлечение, - Вярваш ли, бели човеко, че Поклонника ще може да издържи такова изпитание? - Като видя, ще се уверя. - И тогава ще изпълниш ли желанието му? - Защо бързаш толкова? Нека първо видим чудесата му, - Тогава хората ти ще те напуснат. Те ще сложат оръжие. - Добре, добре. И на мен ще ми е интересно да видя как Ще започнат да хвърлят в краката ми оръжието си - с иронична усмивка отвърна Яниш. Не беше изминал и четвърт час след този разговор и Яниш забеляза два малки отряда от даяки, всеки един от които наброяваше по петнадесет души. Хората бяха без оръжие и влачеха торби с камъни - гладки и закръглени, като че ли събирани от коритото на пресъхнал поток, Даяките се спряха на петдесетина крачки от терасата и започнаха да приготвят площадка, широка шест метра и дълга дванадесет. - Оформят огнището - поясни Яниш на ТремалНаик, който с интерес наблюдаваше действията им. После даяките донесоха огромно количество клони от смолисти дървета. Те ги разстлаха около камъните и между тях, запалиха ги и пред терасата пламна огън, който горя около два часа. През цялото това време гарнизонът на обсадената крепост търпеливо наблюдаваше събитията. Около огъня се беше струпала цяла тълпа от даяки, но хората от крепостта виждаха, че са невъоръжени, и не им пречеха, - Развлечението ми харесва - промълви Яниш, - още повече че всички тези приготовления и чудеса няма да направят ни най-малко впечатление на моите тигри. - Нито на моите малайци - живо отговори индусът. Силен вой от страната на даяките извести, че Поклонника е готов да пристъпи към изпитанието с огън, за да докаже на белия човек, че е неуязвим и има божествен произход. Красивата Дарма беше застанала на терасата до баща си. Наоколо стояха хората на Яниш с готови оръжия и не отклоняваха нито за миг злобно проблясващите си очи от тълпящите се под самите стени врагове. Поклонника се доближи до догарящия огън. Лицето му беше прикрито със зелен воал, на главата си беше нахлупил грамадна чалма. Беше облечен в широки дрехи, но краката му бяха боси, - Този човек или е голям фокусник, или е истинско чудо - каза Яниш, вперил очи в тайнствения Поклонник. - Нали не си забравил какво видяхме в Индия? - обърна се към него ТремалНаик, - Помниш ли опитите на факирите? Помниш ли празника ДармаРаджа, където за пръв път видя прекрасната Сурама, племенницата на раджата Гуалпар? - Ах, дявол да го вземе! Бях забравил - отговори Яниш. Той внимателно отдръпна от парапета наведената напред Дарма. - По-внимателно, дете - каза и той, - нито за грош нямам доверие в тези разбойници. - Но нали са без оръжие? - запротестира девойката, чието любопитство се разгаряше, - Така изглеждат, Но те умеят много добре да го прикриват. А само един изстрел е достатъчен. Не, по-добре е да сме внимателни. Поклонника дойде до огъня и се спря до каменната площадка, от която излизаше нетърпима горещина. Камъните просто святкаха от скрития в тях пламък. Като постоя няколко секунди безмълвно, той вдигна ръце към небето и се обърна към онази страна, където се намира родината на пророка, сякаш го призоваваше на помощ. Сетне решително и спокойно пристъпи върху горещите камъни, като извика три пъти: - Аллах! Аллах! Аллах! Без да ускорява крачките си нито за миг, премина с боси крака нажежените до бяло камъни. Нито едно движение, стон или изкривяване на лицето не издаде, че усеща болка от чудовищните рани, които би трябвало да се появят по нозете му след тази разходка. Даяките бяха замаяни от видяното, което в техните представи граничеше със свръхестественото, и гледаха избраника си с боязливи и в същото време пълни с обожание очи. За тях нямаше никакво съмнение, че този творящ чудеса човек е пряк потомък на Мохамед. Но Поклонника не се задоволи с вече постигнатия успех. Той се обърна и отново измина същото разстояние с тихи и спокойни крачки, сякаш вървеше не по нагорещени камъни, а по обикновен път. - Хей - извика Яниш, - този там непременно е в съюз с Велзевул! Как се изхитрява да понесе тази дяволска горещина? Краката му наистина са боси, в това няма измама. Като слезе от нажежените камъни, хаджията се обърна и за няколко мига впери поглед в Яниш. После бавно се отдалечи към палатката си. А даяките, обхванати от някакъв екстаз, се мятаха под стените на укреплението и крещяха към небето: - Аллах! Аллах! Аллах! Накрая се спуснаха след отдалечаващия се Поклонник, След десетина минути пред укреплението отново се появи, познатият вече пратеник. - За какъв дявол отново си тук - недружелюбно го посрещна Яниш. - Дойдох да те питам, гяур, съгласен ли си с условията, след като се убеди в божествената сила, която обладава потомъкът на Мохамед. Слагаш ли оръжие? - Вярно! Наистина обещах да отговоря - каза Яниш, - затова върви при този син, внук или правнук на Мохамед и му предай, че сме много благодарни за даденото представление. Намираме комедията му за прекрасна. Португалеца свали от единия си пръст великолепен златен пръстен и го хвърли на смаяния пратеник. - А това е хонорарът на комедианта за сполучливия фокус. Върви си! ЩУРМЪТ НА УКРЕПЛЕНИЕТО Жестът на Яниш, който подхвърли пръстена си като заплата за даденото представление, имаше поразителен ефект. Той до невероятна степен унижи Поклонника, като го сне от пиедестала му на полубог до кривящ се за грош палячо. И това стана пред очите на стотиците фанатично предани и екзалтирани, кръвожадни диваци. Този жест предизвика взрив от негодувание и неудържим бяс, Пратеника едва се върна в лагера на даяките и там се вдигна невъобразим шум. - Чудесно! - злорадо се засмя Яниш, докато слушаше този вой. - Това ми напомня за червените маймуни, когато напълнят устата си с червен пипер. Боят се очертава първокачествен. Ще се наложи да се защитаваме до последния патрон или ... до последния даяк. След това Португалеца извика: - Момчета! Заемете местата си и се бийте с врага. Помнете! Ако попаднете в ръцете на тези демони, ви очакват такива мъчения, че смъртта би ви се сторила райско блаженство. Така че се сражавайте до последна капка кръв! Хората от екипажа на "Мариана" и тези от укреплението вече бяха разпределени и веднага заеха местата си. Като наблюдаваше маневрите им, Яниш със задоволство отбеляза, че представлението на знаменития Поклонник не беше произвело на старите бойци на Момпрацем, а и на преданите явайци и малайци на ТремалНаик ни най-малко впечатление. Яниш неволно промълви сам на себе си: - Струва ми се, че даяките ще си поизкъртят зъбите с тази здрава кост. В очакване на щурма Португалеца и ТремалНаик отново се качиха на наблюдателната кула. Там беше вече и дъщерята на индуса. - Кажи ми, Дарма - обърна се към нея Яниш,- не ти е тук мястото, нали? Зная, че отлично се владееш, но трябва да слезеш. Ей сега ще заговорят лилиите и миримите на даяките и ще посипят укреплението с куршуми и гранати. Не искам да се излагаш на опасност без нужда. - Предполагате, че даяките ще се решат да тръгнат на пристъп? - попита девойката. - Виждаш ли - отговори усмихнат Португалеца, захапал безгрижно цигара, от която излизаха кръгчета ароматен дим, - такъв е светът. На земята вече няма благодарност, .. - Защо? - учуди се Дарма. - Да - продължи Яниш, - изпратих на Поклонника награда за изкуството му да върви по огън, без да изгори стъпалата си. Този пръстен струва най-малко хиляда флорина. Всеки комедиант би бил доволен от такава щедра заплата. А този не се задоволява и се готви да ни устрои скандал. - Ах, сеньор Яниш - засмя се от сърце Дарма, - вие наистина сте непоправим. Мисля, че ще се шегувате дори когато се отправяте за царството на сенките, - Възможно е - отговори Яниш, - но трябва да ти кажа, че и ти си храбра девойка. Защото се смееш, макар да разбираш, че всички ние, заедно с теб, сме заплашени от смърт. - Щом съм до баща си и до вас, не се страхувам от нищо на света - отговори сериозно Дарма. Гръм прекъсна разговора им. Даяките бяха пуснали в действие един от миримите си, но гранатата премина с фучене над укреплението, без да причини никакви щети. - Върви си, Дарма! - настоя Яниш, - Сега твоето присъствие тук е напълно безполезно. Обещавам ти, че ако ни потрябва още една карабина, ще наредя да те повикат. А дотогава стой в долния етаж. Там ще си в безопасност. Загърмяха пушки, освен тежките мирими и малките лилии заговориха и заудряха стената, която защитаваше укреплението. - Ела, Дарма - повика индусът дъщеря си, - иди в кухнята и се погрижи да не загасне огънят. - Изпращаш я в кухнята - учуди се Яниш, докато Дарма бавно се заспуска по леката стълбичка, без да обръща внимание на летящите над укреплението гранати. - Да не би ти, ТремалНаик, да готвиш закуска за милите даяки? - Точно така - отговори индусът, - угощение им приготвям. Едно адско ядене, което ще ги накара да завият като бесни. Виж, те се приближават. Накарай спингардата да запее. Впрочем някога ти беше първокласен артилерист. - Някога, когато обичах войнишкия живот - засмя се Яниш, - но сега съм поуморен от това . . . Все пак нека да опитам. Той хвърли настрани фаса си и хвана спингардата. Тънката и дълга пушка можеше да обстрелва цялата равнина около укреплението. Изглеждаше, че даяките са усвоили нещо от наставленията на загадъчния Поклонник. Те не тичаха безразборно, както правеха по-рано при атака, а бяха образували четири бойни колони, всяка от седемдесет до осемдесет човека, и се движеха уверено и в пълен ред, като се прикриваха зад грамадни квадратни щитове. Хората от четирите групи бяха въоръжени само с мечове. Петата колона, която наброяваше около сто души, беше въоръжена с пушки и имаше за задача да подкрепя атакуващите. Тя се разпръсна във верига близо до гората и от там заобсипва укреплението с куршуми. Под защитата на тези стрелци бяха и артилеристите на лилиите и миримите, които непрестанно бомбардираха укреплението. - Самбилонг започна работата си - каза Яниш, докато наблюдаваше как старият войник отправя дулото на спингардата си към колоната, която бързаше към подвижния мост. - Добре! - отбеляза той след малко, когато гранатата се вряза в най-гъстата част от колоната на даяките. Пушките на укреплението не можеха да конкурират по сила и дългобойност артилерията на врага, но затова пък самото то беше отлично защитено с ограда от теково дърво, по-здраво и от желязо, а цялото пространство вътре беше покрито с големи дървета, чиито гъсти клони представляваха сигурно убежище за добрите стрелци. Яниш не губеше надежда нито миг. Докато канонирите пълнеха спингардите, той стреляше с карабината си. После я захвърляше към някой, който да я зареди, и се залавяше със спингардата. И отново поемаше карабината си. Всеки негов изстрел сваляше поне един неприятел. Действията му предизвикваха възторг сред обсадените и злоба от страна на даяките. Обсаждащите не се доверяваха много на артилерията си, която не беше толкова ефикасна при липсата на добри мерачи, нито на стрелците си, които по-сполучливо можеха да боравят с лъкове и стрели, отколкото с пушки. Затова те бързаха да преодолеят делящото ги от укреплението пространство и да стигнат до стените. Не им беше толкова лесно и се ободряваха със свирепи викове. Огромните щитове на даяките можеха да им помогнат съвсем малко, защото индуските карабини успяваха да ги пробият и улучваха хората зад тях. Но макар и четирите колони да търпяха огромни загуби, те не се отказваха от атаката си и бързо приближаваха оградата. Бойният им ред не беше особено нарушен и те стягаха редиците си. - Заредете с картеч - разпореди се Яниш, - целете се ниско в краката. Спингардите загърмяха отново и този път посипаха редиците на враговете със ситни куршуми, гвоздеи и парчета желязо. Загубите на даяките нарастваха бързо, но те все пак успяха да преминат най-опасната зона и голяма част от тях се добраха до храстите пред оградата, които ги скриха. Вече не можеше да се стреля с оръдията, но затова пък карабините заработиха още по-усърдно. - Става опасно - каза Яниш, - не очаквах, че ще успеят да се доближат до храстите. Все пак засега се намират далеч от стените. Жалко, че се налага спингардите да замълчат. - Не съжалявай много - обади се ТремалНаик, - приготвил съм им чудесна изненада. Нещо, което е по-ефикасно от куршум. Оградата е здрава и даяките с кампилангите ще разберат, че не е лесно да се промъкнат. Щурмоваците трябваше да преодолеят още едно препятствие по пътя си към стените - бодливите храсти, И наистина, щом първата редица се натъкна на живия плет, се разнесе яростен вой. Бодлите се впиваха в голите им тела и действуваха по-страшно и от картечниците. - Като начало не е лошо - каза злорадо Яниш, - нямам нищо против, ако тези дяволи, които така яростно напират към шиите ни с ножове, оставят по шиповете всичкото си месо. - Да, но много от тях ще преминат - отговори индусът, - ето, виж. Един вече се измъкна от бодлите и тича към оградата. - Но няма да може да разкаже на приятелите си как изглежда стената отблизо - каза Яниш, като дигна карабината си. Раздаде се изстрел и даякът, който тичаше от живия плет към оградата, нададе вик, вдигна ръце и се строполи. - Огън по храстите - изкомандува Португалеца. Картечницата заръси олово по живия плет и отчаяните викове на хората там доказаха, че изстрелите не отиват напразно. Но само след секунди цяла тълпа даЯки вече беше успяла да достигне до оградата и я сечеше с тежките си кампиланги. В този момент на стената се появиха осем души от гарнизона на ТремалНаик. Те влачеха грамадни котли, от които се носеше тежък задушлив дим, Яниш непредпазливо пое с гърдите си част от този дим и започна усилено да кашля и киха, и то така, че сълзи изскочиха от очите му сред общия смях на всички наоколо. - Що за гадост? - извика Португалеца. - Какво е това, дъх не мога да си поема. - Сега ще видиш - отговори индусът, - но най-добре ще е да се отстраниш, за да могат тези хора да свършат работата си. Това е закуската за нашите неканени гости. Надявам се, че ще останат доволни. - Но те вече се катерят по стълбовете на оградата. - Нищо. Сега ще изпопадат долу след десерта, който съм им приготвил. Това е врял каучук. Върху голите тела на катерещите се нагоре даяки изведнъж се посипаха струи от вряла тъмна течност, приличаща на смола. За ефекта можеше да се съди от отчаяните вопли. Много от тях нападаха на земята и се загърчиха, други скачаха от оградата панически, а трети захвърляха щитовете и оръжието си и стремглаво бягаха надалеч от оградата, но по пътя си към храсталаците падаха под точните изстрели на хората от "Мариана" и явайците на ТремалНаик. - Браво! - изръкопляска Яниш. - Твоите готвачи са чудесни! Поражението на щурмуваците беше пълно. Напразно стрелците на Поклонника се опитваха да спрат бегълците, за да ги върнат обратно към оградата. Даяките се разпръснаха накъдето им видят очите. След две минути около укреплението се виждаха само труповете на убитите и неколцина ранени, които нямаха сили, за да избягат. КАММАМУРИ СЕ ВРЪЩА Несполучливият щурм не измени много положението на затворените зад укреплението, Даяките 74 ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ОКЕАНА Т&Т бяха претърпели огромни загуби и не се решаваха да повторят опита си за превземане на крепостта с открита сила, но предприемаха дълга обсада, като разчитаха да изтощят обитателите и от глад. Поклонника вече не се показа, но присъствието му личеше от действията на неговите хора. Те построиха четири лагера, защитени с окопи, и по този начин обградиха укреплението от всички страни, и то така, че едва ли някой от защитниците му можеше да разчита на бягство. Тайнственият хаджия явно се проявяваше като опитен войник. Едновременно с това нападателите пренесоха с помощта на паралелни окопи артилерията си в непосредствена близост до укреплението и макар че канонадата на лилиите и миримите не можеше да причини съществена вреда благодарение на лошата стрелба, все пак ТремалНаик и Яниш трябваше да държат нащрек малкия си гарнизон. Във всеки момент съществуваше възможност нападателите да възобновят опита си да превземат крепостта чрез пристъп с помощта на оръдията. Така изминаха пет дни от първото нападение и през това време даяките изразходваха много снаряди и вдигнаха много шум. Единственият им успех беше срутването на наблюдателната куличка. Няколко изстрела я бяха повредили и защитниците предпочетоха да я снемат заедно с платформата и спингардата. Тази история започна смъртно да дотяга на Яниш. Макар да изглеждаше флегматичен от пръв поглед, гой притежаваше жива и действена натура. Не можеше да понася бездействието си толкова дълго време. Даже любимите му цигари, от които изтребваше огромни количества, вече не можеха да го удовлетворят. - Защо се мръщиш? - питаше го ТремалНаик. - Какво ти липсва? Мисля, че от сътворението на света нито един обсаден гарнизон не е имал нашия комфорт. А ти скучаеш ... - Да, бездействието поражда треска в кръвта ми - отвърна Португалеца, - скучно ми е, когато наоколо е толкова тихо. - Тихо? Слава на Аллах, на Брама и на останалите богове! През цялото време трещят пушки, снарядите на даяките се сипят върху стените, а ти казваш, че е тихо. - Стрелят без всякаква полза. - Искаш ли да се поразходиш? Нямаш ли нужда да пораздвижиш костите си? Нищо по-лесно няма от това. Кажи да спуснат подвижния мост и тръгвай към градината - засмя се ТремалНаик, - но на твое място бих предпочел да се поразходя в пределите на укреплението. Знаеш ли какво си мисля, приятелю? Струва ми се, че твоето недоволство идва главно от липсата на известието, което чакаме от Сандокан. - Разбира се, и това ми влияе, но би било много интересно да разбера как вървят нещата в Момпрацем. Иска ми се вече да имам вест от Каммамури. - Нищо не може да се направи, трябва да се чака. Приятелите напуснаха стаята на павилиона и се изкачиха на платформата, придружени от Дарма. Когато Яниш и индусът се вгледаха към равнината, изведнъж забелязаха, че между даяките беше започнало странно раздвижване. Началниците на враговете им се суетяха тичешком от една група вождове към друга, жестикулираха оживено и яростно сочеха ту към укреплението, ту към гората, сякаш искаха да въодушевят бойците си. Тук-там пред землянките си даяки изпълняваха войнствения танц на мечовете, размахвайки блестящи остриета. Тази дива картина беше обляна от светлината на залязващото слънце. - Ще ни дойде много - показа Яниш на ТремалНаик зловещата червенина на залеза и обхванатите от възбуда даяки, - ураган и атака наведнъж. Даяките се канят да използуват бурята и под прикритието на дъжда да се доберат до нас. - Избрали са удобно време - отговори индусът загрижено. - Когато дъждът бие в лицето и мълниите заслепяват очите, стрелците са неточни. - Да се надяваме, че имаме още каучук. А за стрелците ще направим временен навес. В същото време във въздуха изсвистя тънка стрела и се впи в най-близкия от стълбовете на терасата. Подобна стрела можеше да се изстреля само от сарбакан, Яниш се приближи до нея и извика учудено: - Стрелата е с писмо! Нямаше съмнение, че онова бяло парче, увито в края на стрелата и приличащо на хартия, не е нищо друго освен писмо. Като счупи дръвчето и скъса конеца, който прикрепваше посланието, той разви листа. - Какво се е случило? - приближи любопитно ТремалНаик, - Неизвестен пощальон изпраща със стрела тази хартия - отговори Яниш, - какво ли може да съдържа? Да не е ново предложение за предаване? Но като хвърли бърз поглед върху листа, той извика радостно: - Каммамури! "От сутринта - съобщаваше махратът на английски - се намирам в околностите на укреплението. Тази нощ ще се опитам да се промъкна във факторията с помощта на един бивш слуга на ТремалНаик, който сега е сред въстаниците. Спуснете въже от южния ъгъл на укреплението и се пригответе за защита. Даяките скоро ще предприемат атака. Каммамури." - Кой ли може да е този бивш твой слуга? - попита Яниш. - Сред въстаналите даяки те са много - отговори ТремалНаик, - при мен имаше около двадесетина даяки, които се разбягаха след появяването на Поклонника. Над факторията на индуса се спусна тропическа нощ Тъмна и тайнствена нощ, която не обещаваше нищо добро. Голям черен облак покри цялото небе. Тежка тишина цареше над гората и равнината. Въздухът беше така задушен, че трудно можеше да се диша, а електричеството в него обтягаше нервите на всички обитатели на укреплението като струни, И в лагера на даяките цареше тишина. Лилиите и миримите вече от няколко часа не ревяха с огнените си уста. - Бих предпочел най-бясната атака пред това спокойствие - каза Яниш, - навярно сега пълзят като змии към укреплението. Или пък чакат дъжда, който да извади пушките ни от строя. Той засмука яростно цигарата си. - Нищо - отговори ТремалНаик, - разтопеният каучук няма да се навлажни като барута. Наредих да сложат върху огъня всички котли, които имаме. Грамадна светкавица разсече в този миг небето, от което вече пръскаше дъжд, и силен гръм разтърси околността. Почти веднага всички часовои по стената нададоха викове: - На оръжие! Неприятелят е близо! Яниш и ТремалНаик, които бяха легнали, за да подремнат, скочиха на крака. - Към спингардите! - извика Яниш високо. Под непрекъснатата светлина на ослепителните светкавици се виждаше ясно как даяките, разделени на групи, с бърз бяг пресичаха равнината, като се предпазваха с щитове от дъжда, който вече се лееше като из ведро. Приличаха на изтръгнали се от ада демони, осветявани страшно от избухващите фантастични светлини на мълниите. Телата им се обагряха ту в червен, ту в зеленикав цвят. Ураганът бързо достигна кулминацията си. По тези ширини бурите са много рядко продължителни. Най-често са достатъчни двадесет-тридесет минути, за да се възобнови първоначалната тишина. Но през тези броени минути господството на разярената стихия е нещо неописуемо. Даяките този път не предприеха атаката си в стегнати колони, а бяха разпръснати и успяха да се доберат до живия плет почти без никакви загуби, защото защитниците на крепостта не можеха да се похвалят сега с точна стрелба. Усилията на диваците без съмнение бяха насочени към подвижния мост. Това беше ключът на укреплението, най-защитената му точка, но в същото време представляваше най-голяма опасност за защитниците. Към него се бяха устремили нападателите, помъкнали тежки греди, с които смятаха да разбият оградата. Яниш и ТремалНаик разбираха отлично, че всичко е поставено на карта, и побързаха да вземат възможните мерки за защита на заплашеното място. Там моментално се събраха свободните хора на гарнизона с пълни котли врящ каучук. Отново той трябваше да изиграе решаваща роля. Даяките преминаха без бавене живия плет и приближаваха. Единият отряд се добра до оградата, завладя подвижния мост и с една греда, тласкана от тридесет-четиридесет човека, се опитваше да пробие отвор. Но дъжд от кипящ каучук се изля върху главите им и ги застави да се откажат от целта си. Друг отряд повтори същия опит, но без успех. В този момент до оградата пристигна цялата вълна от даяки. Двеста или триста човека, ожесточени от съпротивата на обсадените, се нахвърлиха върху оградата. Поставяха по нея дебели дървета, които можеха да им послужат като стълби. Моментът беше особено критичен. На виковете на Яниш и ТремалНаик се притекоха почти всички бойци от гарнизона. Защитниците на укреплението захвърлиха пушките си, които станаха безполезни в тази ситуация, и хванаха тежките ужасни мечове - парангите. Три пъти се изкачваха даяките до зъберите и три пъти вълната им плисваше обратно, като пълнеше рова с мъртви и обезобразени тела. - Дръжте се! Още едно усилие! - извика Яниш, като видя в редиците на нападателите известно колебание. - Още малко и ще ги отблъснем. Защитниците на укреплението засилиха стрелбата с пушките и оръдията. Малайците от "Мариана" и явайците от гарнизона отново се захванаха за парангите, след като отдъхнаха за миг. Слугите на ТремалНаик напълниха котлите с кипящ каучук. Започна четвъртата атака. Но вече всички усещаха липсата на предишното въодушевление и сляпата ярост, която караше нападателите да презират смъртта. Бяха обзети от паника и виковете им не бяха толкова ужасни. Но и това тяхно нападение носеше опасност. Даяките бяха многобройни, докато защитниците бяха претърпели известна загуба в хора, А и тяхната умора нарастваше. Даяките стигнаха отново до оградата и се закатериха нагоре по изправените до стената бамбукови пръти. Цял отряд с отчаяна смелост и неподражаемо упорство се опитваше да проникне в крепостта по подвижния мост. По всичко изглеждаше, че за укреплението беше настанал последният час. Яниш обърна спингардата по такъв начин, че да може да обстрелва края на парапета, и извика на хората си да се отдръпнат. Моментално вълна от даяки заля тяхното място, но изстрелът на спингардата смете живата даякска маса. Слугите на ТремалНаик вече тичаха с котлите и изливаха съдържанието им долу. След изстрела на Яниш само един човек оживя върху парапета и остана там като демон сред кълба от дим. Незнайно откъде, в този момент се появи великолепен и страшен тигър. С един скок животното се хвърли върху вкаменилия се даяк и раздроби костите му, а тялото му провисна, разкъсано от острите нокти. Тази ужасна картина беше ярко осветена от избухналата светкавица на вече утихващата буря и даяките видяха тигъра. Животното напомняше на грозен призрак, появил се от ада. Защо беше отишъл на помощ на хората, които се бранеха от поклонниците на Аллах? Сигурно самата съдба беше зад защитниците на укреплението и това правеше усилията на нападателите безсмислени. Да се борят с хора, на които помагат призраци - това означаваше да се воюва срещу небето. И даяките се разбягаха, обхванати от панически страх, без да обръщат внимание на виковете на Поклонника, който ги зовеше за нова атака. Гарнизонът се съвзе и след бегълците полетяха куршуми, които сееха смърт. В това време от тях се отдели един човек и затича като луд към укреплението. Беше чудо, че не падна още след първата си крачка под изстрелите. - Яниш! ТремалНаик! - викаше той, като размахваше ръце. - Каммамури! - отговориха в един глас двамата и спряха хората си, които вече се целеха в него. - Закъснях, нали, господине? - викаше Каммамури, докато се хващаше вече за спуснатото от оградата въже, защото все още беше опасно да се спуща подвижният мост. - Действително малко закъсня - отговори Яниш, като палеше нова цигара, - но ако желаеш да погледаш петите на даяките, има още време. Представлението не е завършило. Беше ли в Момпрацем? Видя ли Тигъра на Малайзия? Нашия Сандокан? Кога? - Преди седем дни - отговори Каммамури, докато се изкачваше по въжето. - А подкрепления? Доведе ли някого със себе си? Говори. - Никого - печално произнесе старият воин, - с мен няма нито един човек. - Почакай, Яниш - спря го ТремалНаик, - той е съвсем грохнал. Пък и няма да е зле да изпратим след бегълците още някой и друг изстрел. А ти, драги Каммамури, слез в долните помещения и си отдъхни. След малко ще дойдем при теб. После индусът се обърна към великолепната тигрица, която все още стоеше над обезобразеното тяло на даяка, и извика: - Дарма! Остави този човек и върви в кухнята. Тигрицата отпусна глава и тръгна, мъркайки като сконфузена котка. ОРГИЯТА НА ДИВАЦИТЕ След десетина минути, когато се убедиха, че даяките са освободили не само равнината, но и цялата зона, Яниш и ТремалНаик се спуснаха при махрата. Изглеждаше, че враговете им са далече и поне през тази нощ ще могат да си отдъхнат на спокойствие. Намериха Каммамури в столовата. Старият боец унищожаваше усърдно богатата трапеза, в което му помагаше много успешно и тигрицата - вярната му приятелка. - Какви новини ни носиш от Момпрацем? - попита Яниш, докато се настаняваше пред Каммамури. - Много се чудя защо не водиш никого на помощ. Струва ми се, че в Момпрацем никога не са липсвали хора, които са готови да тръгнат на бой. - Така е. Но сега там те са необходими не по-малко, отколкото тук - отговори махратът, - нося ви много важни новини. - Казвай по-бързо! Какво може да заплашва леговището на Тигъра на Малайзия? - извика нетърпеливо Португалеца. - Това е враг, не по-малко тайнствен от Поклонника от Мека. Подкрепят го англичаните и новият раджа на Саравак, племенника на Джеймс Брук. Този, чието дело Сандокан някога разруши, като превърна раджата на Саравак в лондонски бедняк. Яниш удари с юмрук по масата с такава сила, че чашите и бутилките по нея затрепераха. - Значи и Момпрацем е заплашен? - Да, и положението е много сериозно, повече отколкото можете да предположите. Губернаторът на Лабуан предизвести Сандокан, че е необходимо да освободи напълно острова. Той писа на Тигъра на Малайзия, че присъствието на пиратите на острова представлява постоянна заплаха за спокойното развитие на английската колония. Доста близкият и добре защитен остров придава смелост на пиратите от Борнео, които започват да надигат глава, разчитайки на поддръжката на Сандокан. - И какво отговори Сандокан на този нахалник? - попита Яниш. - Той заяви, че ще защитава владенията си и няма намерение да отстъпва пред нищо. Сега Сандокан свиква в Момпрацем доброволци, старите бойци, които му помогнаха да изгони Джеймс Брук и да освободи Саравак. Едни все още са на път, а другите вече пристигнаха в Момпрацем. - ТремалНаик - каза Яниш, - в главата ми се мярка едно подозрение. Мисля, че целият заговор е дело на раджата, който по този начин иска да отмъсти за чичо си. Без съмнение новото саравакско князче се е съюзило около тази кауза с англичаните, Това става още по-възможно заради нашата близост до Лабуан. Спомни си, че този Лабуан преди години едва не падна в ръцете ни. Яниш беше станал от креслото си и нервно се разхождаше из стаята. - Но това не е всичко - продължи Каммамури, - в тази банда разбойници срещу нас има и други лица. Знаете ли какво ми съобщи един от бившите слуги на ТремалНаик, онзи същият, който ми помогна да се промъкна през лагера на даяките и да се върна във факторията? По неговите думи Поклонника, който разбунтува даяките и ги въоръжи до зъби, не е арабин, както си мислехме, а е индус. - Индус? - извикаха едновременно Яниш и ТремалНаик. - Чуйте още. Това ще ви позволи да придобиете вярна представа за врага ни. Слугата ми разказа, че бил заварил една нощ Поклонника на колене да се моли пред малък съд, в който плували златните рибки на Ганг, - Дявол да го вземе! - извика Яниш и спря като поразен от гръм. ТремалНаик скочи с бледо и разкривено лице: - Съд с рибките на Ганг? В такъв случай този човек е туг. - Да - утвърдително кимна Каммамури, - само туг може да се покланя на златните рибки от Ганг, в тялото на които се намира частица от душата на отмъстителната богиня Кали. За няколко минути в стаята се възцари мълчание. - Яниш! - развълнувано започна ТремалНаик. - Какво смяташ да предприемем? Португалеца бе подпрял главата си с ръка върху масата и стоеше дълбоко замислен. - Бяхме глупави като магарета. Слепи сме били досега, за да не се досетим кой е този проклет поклонник туг. Ненавистта, която изпитва към теб, ТремалНаик, похитителят на съкровищата от храма Кали, освободителят на откраднатата Дарма - дъщеря ти, която трябваше да замести майка си в храма. Това обяснява всичко. Като помълча малко, Португалеца добави: - Ако не бяхме видели вожда им Суйод хан да умира под кинжала на Сандокан, можеше да се мисли, че цялата тази история е дело на неговите ръце. Но той е мъртъв, това е несъмнено. Видяхме как тялото му беше хвърлено в една яма заедно със стотина екзекутирани сипаи от Делхи. А мъртвите не излизат от гроба. - Вече сме говорили за това - отвърна индусът, - сега ще бъде по-добре да помислим за днешното си положение. Какво трябва да предприемем? Помисли, Яниш. Сега, когато разбрахме с кого всъщност си имаме работа, започнах да се страхувам за живота на дъщеря си. - Остава ни само едно - прозвуча отговорът на Португалеца, - да се измъкнем оттук, и то колкото се може по-бързо, и да се доберем до Момпрацем. Тук повече няма какво да правим. - Разбира се! Но как да се промъкнем през гъстия кордон на даяките? - Ще мислим и ще измислим! Утрото е по-мъдро от вечерта. Да отидем да си починем, докато даяките са така любезни да ни оставят на спокойствие. Всички се отдалечиха към стаите си, но по лицата им се четеше тревога. Търсеха изход и не го виждаха, а това не можеше да не гнети душите им. Нощта измина, както можеше да се предположи, спокойно. На сутринта Яниш беше на крак още преди изгревслънце. Спа лошо, но първата му работа беше да огледа още веднъж постройките в крепостта. Малко поободрен от доброто състояние на укреплението, той слезе при останалите. - Е, измисли ли някакъв изход от положението ни? - обърна се към ТремалНаик. - Мислих през цялата нощ, но нищо не успях да измисля - печално отвърна индусът, - остава ни само едно - да отворим вратите и ... да става каквото ще Нищо по-добро не ми идва наум. - Хм! Не е лошо - усмихна се Яниш. - А колко бъчви брама имаш на разположение? - Защо са ти потрябвали? - попита учудено ТремалНаик. - За да намеря свободен път от укреплението. - Ти се шегуваш! - Никак. Нима сега е време за шеги? С няколко думи Яниш обясни плана си. Той беше наистина малко рискован, но обещаваше успех, ако всичко се изпълнеше точно. Трябваше да напуснат най-добрата част на укреплението и да се затворят във вътрешната, където се намираха селскостопанските постройки, като оставят за плячка на даяките целия запас от брама. За щастие този запас се оказа грамаден. Факторията на ТремалН