Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Христо Фотев
Белият кон

Кованото желязо на вратата
ме плашеше със десетте си копия.
А зад вратата сградата издигаше
над къщите самотната си готика,
червена във молитвата на покрива
и сребърна в очите на прозорците,
и сребърна в лицата на невестите,
наречени Исусови... Най-младата,
най-тихата, най-сребърната някога
пристъпваше спокойно до вратата.
Кованото желязо на вратата
прозвънваше със десетте си копия.
И от вратата весело излиташе
сестричката ми. Бързо ме целуваше
и заедно ний тръгвахме към къщата
единствена, при хората единствени,
които тя щастливо поздравяваше -
Бонжур ма мер.
Бонжур мон пер.

О, нашето отдавнашно завръщане
по улиците някога в хиляда
деветстотин четиридесет и първа
хиляда
деветстотин (четиридесет и втора хиляда
деветстотин четиридесет и трета,
четиридесет и четвърта... Господи.
И улиците се събраха на площада.
Другарю - усмихнете се, другарю.
Другарю мой. И думата растеше.
Единствената дума на площада,
която коронясвахме - и после
качихме я на коня си, най-белия...
Тя се усмихна, може би, на мене.
(Най-малкият бях аз) и ме издигна,
до себе си ме сложи... Оттогава
живота ми неспирно галопира
на коня й - и бялата му грива
се блъска във очите ми и страшно е,
и весело е...
Другарю - обърнете се, Другарю.
Вдигнете ме. Изглежда, са пречупени
нозете ми. Не срещнахте ли някъде
по пътищата коня ми - най-белия?
Как стана ли? Не мога да си спомня.
Не искам да си спомня. Помогнете ми
да го намеря. Казвате - ще дойде?
Отново ще се върне? О, Другарю,
благодаря. Не трябва да ме питате.
Повярвайте ми, вий не сте виновния.
Виновният съм аз. И после другите,
които непрекъснато ни шепнеха,
че вий не съществувате, Другарю.
Отсреща ли е болницата? В сградата
сестричката ми някога се учеше.
Наричахме го "Пансиона", в стаите
сестричката ми учеше... Кажете ми
наистина ли съществувате, Другарю?
Благодаря.

И умори се болката - отиде си.
Стопи се тя и не остави спомени.
Възкръснали - отново се опънаха
на вените ми веселите мълнии.
След болката ме залюляха дланите
на някакво болезнено сънуване,
в което галопираха дърветата
и гълъбите кротко си говореха
на френски... И накрая ме събудиха.
Сестрите ми поднесоха усмихнато
ръцете си... Как светеше прозореца.
Ах, само до прозореца. Насреща ми
избликнаха дърветата. Пробляснаха
зелените им гейзери... И въздуха,
земята и небето се првърнаха
във някаква невероятна музика
от блясъци и гласове и истина.
Сестра ми се иправи до вратата.
Кованото желязо на вратата
се залюля със десетте си копия.
Сестра ми я разтвори и се смееше
и плачеше... И устните ми пламнали
от допира на слънцето, промълвиха -
Бонжур ма сьор.
Бонжур ла ви.

А тя заплака - бедната -
помисли, че не съм на себе си.