Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Иван Вазов
Нова земя


I. Урвата Зли пролез

По гладката, стръмна южна урва на Амбарица - високия старопланински връх, който
гледа над Стремска долина, ставаше нещо необикновено и чудно: върволици свят
пъплеше и се катереше нагоре въз върлото. Тия върволици идеха на синджир,
защото вървяха по едничката козя пътека, що извиваше на безбройни лъкатушки по
стръмният хълбок на урвата, за да излезе на билото. Имаше там със стотини хора:
граждани, селяни, мъже, жени, старци, деца - смесени, всичките с вързопи и
бремета, мнозина водейки магарета и мулета натварени; имаше гологлави, имаше по
чорапи и боси, имаше по риза само - запъхтени, заморени, изплезили език по
върлата стена. Тия слисани тълпи бързаха, лазеха, смисаха се, преваряха се,
спъваха се, падаха по лъзгавата трева на стръмнището. Подир всяка минута
пъплене - спираха, да си поемат душата, с погледи уплашено устремени назад към
полите на урвата, към канарите, които стърчаха застрашително, към долината,
която се виждаше между тях - и пак захващаха нанагоре. А часовете минуваха, а
урвата се не свършаше, а върха на Балкана се не стигаше. Горний край на тоя
криволичен поток от човешки мравуняк се губеше в небето; но когато по-задните
пътници додеха до точката, дето се изгубваха предните, виждаха, че урвата пак
се дига, пак тъй висока, и на горният й край пак се очертават силуетите на
хора, които влазят в небето. Леките подпухналости на урвата даваха тая илюзия
на погледа; но измамата пак се повтаряше за премалелите пътници. Краката се
бяха подкосили, мишците изнемощели, енергията изчерпана: само един страх
електризуваше тия обезсилени същества и ги тласкаше напред. Час по час от тия
разнизани тълпи се ронеше нещо и остаяше на пътя. То беше или някой капнал
пътник, или умирающ, или дете, хвърлено от майка си, които никой не поглеждаше,
прескачаше ги, отминуваше ги безучастно. Пресипнали гласове, примрели
пъшканета, писъци женски изскачаха от чупените редове на бежанците и шумът на
тия смесени вопли на безнадеждност се разнасяше и умираше безотзивно в
пространството на пущинака. Никога тоя планински кът не бе виждал в самотиите
си толкова свят! Зрелище покъртително! Тоя върволяк, тоя бяг, тоя глъч следваше
от дъното на урвата до върха й, цяла река човешки отчаяния, безконечен низ
страдания на обезумяла и деморализувана сган!

Слънцето наваляше на заход. То осветляваше само горнята половина на стената;
долнята й част остаяше в сянка, както и целият усоен дол, и черните разредени
купове борики, що слазяха към него, и високите зъбести карпи от запад,
надвиснали навъсено, които хвърляха грамадната си сянка и въз урвата. През
широкия процеп планински, образуван от скалистите стени, шумно и пенеста се
хвърляше през каменисти прагове надолу към пропастта реката, на която няколко
слени барици тука образуват главата. През тоя процеп погледът слазяше към
Стремска долина, широко разстлана в своята вълшебна живописност, със златоруси
тъсми на пожънати ниви, с тъмни купове орешаци, със зелени паши и покосени
ливади край лъскавата ивица на река Стрема, кичести, потънали в шумак селца -
всичко това миниатюрно, мило, картинно, облечено в оная непостижима прелест,
която далечната дава на сами по себе хубавите природни гледки. В дъното на
кръгозора Средня гора препречваше своята с меки очертания верига, която се
сплюсваше силно при Михилци, за да отвори път на долината към Пловдивско поле,
неясно и призрачно под мъглата на далечността, допряло до лазурния облик на
родопските грамади.

Но тая чудна картина иа Стремска долина никой не забележваше, никой нищо не
виждаше от обаяностите па панорамата: всекиму погледа хвърчеше нагоре и пак
падаше плахо долу в долът, в процепа яа планината, или изглеждаше едни сиви
ниски облачета, които се плъстяха зад чуката на високото бърдо отдясно. Тия
вълнисти облачета на всяка минута меняваха подвижпите си влакнссти форми,
разливаха се, захващаха по-голямо пространство в съвсем ясното небе. Би рекъл
човек - димът из вулканически кратер, блювнал някъде по бърдото.



II. Изкупление на една радост

Тия облаци произхождаха от един пожар.

Гореше Бяла черква.

От три дена гореше Бяла черква. От три дена Бяла черква ставаше плен и пожар; а
жителите й се спасяваха през тая непроходна урва, преваляха Стара планина и
диреха убежище в България. Тоя ден беше 24 юли 1877 година. Сиреч периода на
най-големий разгар на Руско-турската война, когато русите, отблъснати при
Плевен, прогонени от Средня гора, преживяваха най-страшний кризис на борбата.

Подир героическите битки при Карабунар н Нова Загора, подир отчаяния и
кръвопролитен бой при Стара Загора, генерал Гурко със своя отслабнал корпус и с
няколкото си силно изронени дружини опълченци се дръпна в Казанлъшката долина и
превали Стара планина. Тракия, една минута възликувала и помислила, че е
освободена от гръмотевичното появление на смелия Гурков отряд, който посрещна с
венци, се намери в страшно положение: тя бе изложена беззащитна на гнева и
отмъщението на разсвирепелите победоносни господари. Настана кървавата отплата
за кратковременното тържествуване, за пияния възторг на роба при виждането
призрака на свободата си, призрак, изчезнал като лъжлив сън. Извърши се
най-страшния епизод на тая война, епизод кървав и пълнещ с н'астръх душата, но
чийто шум заглъхна в трясъка на плевенските катастрофи, в гръмът на епическите
битки при Шипка, в заглушителний вой от грандиозните блъсъци на два мира...
Южна България понесе сама наказанието за една радост, която изпитваше и цяла
България, и една даде изкупителната жертва за освобождението й. Меч, огън и
опустошение мина през всяко място, дето бе стъпил руски крак или дето се бе
пратил поздрав на освободителните гости, или само бе се изказала най-малка
радост за дохождането им. От двете страни на Средня гора и на Сърнена гора, в
полите на Стара планина, в долината на Тунджа, в долината на Стрема - всичко бе
потънало в кръв и пламък. Стара Загора гореше, Нова Загора гореше, селата там
горяха; Калофер гореше, Карлово не гореше - но се пълнеше с български трупове,
Бяла черква гореше, разграбвана от башибозуците, а жителите й бягаха през
балканското гърло Леевица и през урвата на Амбарица; бягаха през същий път и
всички български села от долината, дигнати като един прах от урагана на
турската ярост.

Пътят на това плачевно шествие на хилядите нещастни бежанци беше насеян с дири
от гибел. Мъртъвци, издъхнали от страх или премалялост, трупове окървавени,
стоки, дрехи, оръжия - хвърлени, за да олекчат бягането. Турците преследваха
окаяниците и в планината; в самата балканска долина, Леевица, отдето се почева
спасителната урва, се търкаляха трупове окървавени на българи, застигнати от
башибозуците. Планината не беше сигурна и по-навътре. Бежанците въз урвата с
ужас си посочваха по двата успоредни ней ярове някакви малки фигурки между
камъняците. Това бяха башибозуци. Тия злодейци бяха се изкачили отдругаде на
тия високи точки и издебваха жертвите си. Бежанците отиваха напред, покорни на
съдбата си. Връщане нямаше: отпред беше явна опасност, отзад беше вярна гибел.
Някои от мъжете, било да сплашат тия дебнещи неприятели, било да си дадат
сърце, изпразняха от време на време револвери из въздуха и балканските ярове
повтаряха гърмежите. Тия смъртоносни оръжия едно по едно бидоха захвърлени на
пътя, когато колоната приближаваше до горний край на урвата...



III. Конникът при Амбарица

Амбарица, подир Юмрючал, вторий великан на Стара планина, е една колосална, гола, разлата
пирамида, наклонена на изток, отишла поврага нейде в небето, дето събира облаците около
челото си. Тоя връх, добре виден от цялата Стремска долина и от цялото Пловдивско поле, е
изправен тъкмо над Бяла черква, но която вижда само полите му.

Спокойно и величаво държи Амбарица главата си в небесните вишини, из които се вият и грачат
орли. По нейните приоблачни хълбоци, покрити с тлъсти паши, пъплят лятос богати юрушки
стада, пасат на воля гойни говеда, хрупат с наслаждение тревата дребни, пъргави планински
коне. Тишина царува в пространните самотии около гиганта. Вятърът едвам шумоли из букаците
му и боровите лесове в подножието му; сегиз-тогиз горско пиле изкрече диво в столетната гора
или разклати задрямалите вейки, като прехвръкне от клон на клон.

Никой не се е качвал на Амбарица. По нейната лъзгава и страшно наведена стръмнина шемет
хваща, кракът се подхлъзва над пропастта, ветрища внезапни свалят шапката или носителя й...
Само тоя луд делия Крали Марко някога, казва преданието, имал си житницата на върха - види
се, да я направи непристъпна за крадци - а може би - от просто тщеславие - да покаже на
света силата на Крали Марко. Отдавна вече Марко се е изгубил и амбаря му няма на върха, но
върхът носи и днес спомена на тая Маркова слободия и се вика Амбарица.

Но ако се не намира там никаква следа от подвига на исполина, то ще намерите друго нещо,
каквото второ няма: най-величествената гледка на светът!

............................................................................................

В това време, когато колоната на бежанците се изкачваше на върха на урвата, или по-добре -
на лявото рамо на Амбарица, за да тръгне на изток по билото на гребена, на дясното рамо на
Амбарица, из долът на Осъма, край боровете на Добрила, зададе се един конник.

Тоя конник, млад и здрав момък, дупчеше усилено коня си, облян в пот. Добитъкът беше едър и
силен, с дълга заплъстена грива, с юзда, колан и стремена от въже, както биват кираджийските
коне. Над самара бе хвърлено едно палто. Широко се раздухваха двете страни на запенения
корем на запъхтяното добиче.

Младият конник носеше униформата на турски колагас - капитан: син сукнен мундир, закопчан с
жълти медни копчета на възгънатите поли, на който личеше червената подплата; панталони от
същия плат и цвят, с тесни червени ламбаси; на ръкава - златен галон, ален фес на глава -
всичко силно оваляно. Без сабя.

Когато дойде на самий връх на урвата, конникът се спря и даде отдих на коня си. Оттук надолу
стръмнината се спущаше наведена, гола, плъзгава към дълбочинето. Тя пресичаше с
недостъпността си съобщението между дясното и лявото рамо на Амбарица или го правеше много
тежко. Офицеринът гледаше към долината: тя лежеше в една чудовищна глъбина оттука, цяла
видена като на длан. Той гледаше по посока на Бяла черква, но Бяла черква се не виждаше -
затулвана по-долу от издаднината, която правеше чуката Остро бърдо. Само димът, разсяг на
сиви пластове из въздуха, свидетелствуваше за присъствието на запалений град в подножието на
планината.

Голяма скръб се изобрази по живото, но избледняло лице на офицерина. Той бе облян с пот, от
който прилепваха до високото му чело китки от кестенявата му коса, изскокнала безредно изпод
отхлупений фес. Погледът му, горещ и безпокоен, изражаваше същото страдание, същата тревожна
душа.

Той се бави само две минути там, па плесна коня с пръчката и удари напред през отвесната
урва. Добитъкът с мъка следваше този опасен път, дето никаква диря от пътека не
съществуваше. Най-малкото подплясване или спряпане беше гибелно на тая стремителна
наклонност. Конникът очевидно не мислеше това и погледът му се все впиваше напред в
пространството, без да внимава де стъпя коня му. Излезе и вятър, и при другата опасност се
притури и тая. Веявицата отнесе фесът. Но свикналия със стръмни планинисти места добитък,
толкова ловък, колкото и як, устоя на силата на духлото и премина благополучно
най-примеждливата точка и зави по една по-малко стръмна наклонност.

Оттука се видя хубаво урвата над Леевица и целия пъстър и подвижен поток от бежанци по нея.
На върха й, дето пътя вече отиваше равно, по другата наклонност на гребена, тоя поток
продължаваше шествието си на изток и началото му се губеше зад другия край на една борова
гора там.

Офицеринът се намираше на куршум разстояние от това множество, когато няколко пушки
изпукаха. Той се обърна надясно и видя бели кълба дим при камънаците на ярът. Тълпата,
подплашена, затърча нанапред. Той мушна коня и препусна надолу към нея по мократа още от
недавния дъжд трева. Конят се хлъзна и се строполяса заедно с ездача си. Офицеринът сръчно
измъкна ногата си от въженото стреме и скокна невредим; па се наведе, помогна с мощните си
ръце на животното да се закрепи и да стане, поправи му изкривения самар и се метна леко пак
на гърба му.

Четирима черкези му препречиха пътя. Те бяха притърчали от засадата си при камъняка, додето
ставаше току-що описаната случка, с ятагани в ръце. Един му улови коня за юздата.

Но хищниците остаха слисани: те едвам сега видяха, че имат пред себе си турски офицерин.

- Гери, чапкънлар! - извика им той, като ги устрели с гневен поглед.

Черкезите направиха почтително темена и се отдалечиха от офицерина.

Той продължи пак на препусканица към множеството, по полегатата поляна. В няколко минути
стигна до бежанците.



IV. Сцени в небето

Колоната продължаваше да блика с нови рояци от урвата.

Офицеринът слезна от коня и се доближи до най-близката тълпа бежанци.

- Късно, късно, Найдене! - каза му един мъж, едър, здравенак, почервенял, облян
с пот, като подаваше разплакано годиначе на жена си, която се тръшна на земята
и си подаде ненката на жедните уста на детето.

- Де остана тати, бай Дончо? - попита офицеринът по български, силно побледнял.

- Ти да си жив - отговори му кратко Дончо. - Изядоха му душата неверниците...
Не можа да ходи с нас и остана долу, да те чака. Било му писано така, бог да го
прости... Ставай мари! - обърна се той към жена си, па грабна детето от гръдта
й. Нещастното се разплака, дигнато тъй грубо от трапезата си, ялова обаче,
защото от завчера млякото на майката се беше дръпнало от страхът. Отминаха.

Момъкът остаяше вкамънен на мястото си. Нови тълпи. Той попита пак:

- Тати какво стана?

Не знам.

- Не видяхме го.

- Отзади трябва да е...

Не иде отзади той и знаят къде е, но никой не желае да каже скръбното известие.
Та и момъкът го знаеше. Но той питаше неволно, несъзнателно и несъзнателно
търсеше с очи някого из множеството. Пот като град капеше от челото му.

Той неусетно се облече в палтото си, почувствувал тръпки от студения вятър.

Една бабичка, превита одве, пъшкаше и охкаше. Той я пресрещна.

- Бабо Кито!

- Найдене! Не грижи се, синко: праведната му душа отиде в раят, на баща ти. Ох!
Отиде си той, аз грешна остах.

- Как загина той? - попита Найден със стиснат глас.

- Още тая заран - захвана бабичката, като се спря не толкова за да говори,
колкото за да си почине - зададоха се, синко, проклетниците из реката... Мъжете
избягаха нагоре, останахме ний, жените, остана и баща ти... Горкият, задъхваше
го, две крачки нагоре не можеше да направи. Иван Кирков беше още близко. Като
видя, че баща ти ще загине, повърна се. "Ела, бай Марко, каже, да те скрием,
мигар те не съпикасат турците"... Па го поведе баща ти из долчината нагоре из
храсталака, хвана го под мишница, тури го да легне до едно притулено място, па
накъса шума и бурени, та го покри, остави го там на милост божия и избяга. Нас,
жените, булките, децата, обраха, всичко взеха. Аз паднах там, да умра... Не
можех вече да държа нататък. Не ме съсякоха, оставиха ме, видиш... Булките и
децата откараха само назад. И Шамуровката откараха с двете й момченца и майка
й. Тя, когато Иван отведе баща ти, даде му на баща ти да ги скрие в кесията си
сто лири, в кърпа ги имаше... А връвта жълтици беше зашита в ентерията на
малкото й дете. Намериха ги още там!... Тя се вайкаше невестата и си скубеше
косите. Изгубила си беше дъщеря си, Невянка... Думат, че турците я отвели там в
гъсталака. Лошо, баба!... Какви страхотии дочакахме! Боже, имай си милост за
нас!

- А тати какво стана, бабо Кито? - попита нетърпеливо момъкът.

- За него аз да ти разправя, Найдене! Добър вечер! - обади се един човек,
дребен, с потури, като отриваше с ръкава на ризата си пота по челото си.

- Ха, нека ти разправи Иван... Той скри баща ти и по-добре знай всичко. Па хай
вървете? - и бабата подзе пътя си тиришката.

- Да вървим и да ти разказвам - каза Иван Кирков. - Баща ти, Найдене, като го
завих с шума, оставих го. Рекох му: "Сега не мърдай тука, бай Марко. Остай
сбогом!" Да можеше малко да държи, щях да го изведа с мене си, като го крепя...
Но той стъпка пристъпи, и седне: слабост голяма... Поглежда само за тебе, за
коня - няма ви... Както и да е... Тръгнах нагоре между храсталака и младите
борики, та да завия към върха. Кога повървях малко, обърнах се да видя баща ти.
Какво да видя? Двама турци при баща ти - подушиха го завчас! Той стана
клетникът... Нещо му извикаха и взеха да го тършуват. Той измъкна и им подаде
кесията си.

- Нашите пари и Шамуровите! - избъбра Найден.

- Щом взеха парите, захванаха, Найдене, тъй, както стоеше прав, да го кълцат с
ножовете си. Той падна и извика: "Аман! Мерхамет!" Но прегасна и вече се не чу.
Изпразниха и два пищова в него, па си отидоха. Аз се спрях още малко зад
канарата, та го гледах. Както се простря, тъй си и остана. Мъченик умря. Бог да
го прости. Ти да си жив.

Найден плачеше.

Иван Кирков прибави:

- Найдене! Па помни кой сече баща ти. Най-напред го засече Юсуф Табакът,
бреговчанина, с когото се познаваше баща ти, чунким от него кожи купуваше... На
турчина достлука е на коляното.

Дългата върволица, от която правеха част Найден и Иван Кирков, сега минуваше
отгоре над голямата борова гора, която се чернееше в урвата, на северната
наклонност на гребена. Отдясно им се издигаше пак стръмнина.

Тълпата разбъркана и плахо отиваше напред, като увличаше в устрема си и Ивана,
и Найдена, който водеше коня си. Те едни застигваха и отминуваха, други тях
надваряха... Един конник, малко отпреж, яхнал на висок, хубав жълт жребец,
разправяше със силни и сърдити ръкомахания на ония, които вървяха до него, и
често турски псувни стигаха до слуха на Найдена. Веднага той се извърна,
изгледа го, па се повърна назад, като пробиваше навалицата, и се изпречи пред
Стремски. Очите на тоя человек, висок, бледен, с дълги мустаци настръхнали,
бяха страшни. Найден се спря, като позна хаджи Гъча Шамурът.

- Найдене! - извика той. - Жена ми тая заран е предала в ръцете на баща ти сто
лири!

- Казаха ми, бай хаджия - отговори Найден.

- Тия пари да ги дадеш!

- Баща ми го убиха, знайте, и вашите и нашите пари взеха турците.

- Тия пари да ги дадеш! - изкряска хаджи Гъчо. - У тебе има пари!

- Имам само двайсет и две лири - отговоря Найден, - но те ми трябват.

- Дай ги! - извика хаджи Гъчо, като го хвана за пазвата.

- Бай хаджи, остави се, недей ни запира тука - каза Иван Кирков.

- Нямаш право, това е обир - отвърна решително Найден.

Лицето на хаджи Гъча беше свирепо.

- Извади кесията или ти изпих кръвта! - и хаджият извади револвера си и го
посочи в гърдите на Найдена. Очите му светеха зверски.

Тълпата, която ги обикаляше, бързо се разстъпя и се отдалечи. Никой не искаше
да се намеси в разпрата и да си навлече гнева на хаджи Гъча. Остаяше само Иван,
но също уплашен.

Пред това насилие Найдену не оставаше друго, ами да се покори. Той му даде
лирите си.

- Ти забрави да насочиш тоя револвер срещу турците, а замеряш с него един
безоръжен българин. Срамота! - каза той бледен. Хаджи Гъчо изпули очи, за да
отговори нещо, но внезапно извърна коня си, дупна го по корема и фукна като
куршум.

В тоя същи миг се зачу вик:

- Турци!

Тълпата нададе вик и взе да бяга уплашена, като рояк пилци, които са видели
орела. Всички бягаха напред. Но веднага се завръщаха. Няколко башибозука бяха
се осмелили да дойдат до това място, за да обират и убиват, и бяха пресекли
пътя.

- Бягайте!

Викове, олелия, ужас!

Мъжете се смъкнаха надолу и потънаха в еловата гора; но турците успяха да
загащят около двайсетина души - повечето жени и деца, и с пищови запънати ги
подкараха като едно послушно и безропотно стадо надясно, по върлото, дето една
впадина, затулена с балвани, врасли в земята, ги закри и отлъчи от множеството
на бежанците, което продължи да бяга из общата пътека. Жените, неми, като смърт
бледни, без да им поръчват, извадиха каквото имаха ценно: пари, наниз,
пръстени, обеци - и го пуснаха на земята. Турците бяха трима само, но безумната
паника им служеше отлично. Между повърнатите бежанци имаше и семейството на
Донча, със самия него, и още четирима мъже: Иван Кирков и Найден Стремски и
други двама, които Стремски не познаваше. Найден гологлав, облечен с палтото,
което скриваше формените му дрехи на турски капитан, в ръка с поводника на
коня, гледаше като човек зашеметен и сякаш чакаше безучастно каквото има да
види. Дончовото дете пискаше пак на ръцете на майката. Мъжът й, колкото беше
червендалест преди, сега стана по-бледен: капка кръв не оста в лицето му. Той
въртеше очи плахо и обезумял. Единият башибозук грабна кърпата от главата на
Дончовица, защото беше новичка, когато другарите му тършуваха още осталите
жени. Детето ревеше, неговия незлобив ум не подозираше ужасната сцена тука;
това крехко същество чувствуваше само едно нещо: нетърпимия глад, дразнен
повече от безмлечната гръд На майката.

- Защо плаче това свинче мари? - попита един чернолик турчин с нова чалма, с
прошарена брада и с вглъбнати черни очи под нависнали вежди,

- Два дена не е яло! - изхленчи майката.

Турчинът измъкна из торбата си късче хляб и го Додаде на Дончовица.

- Вземи, дай му... Баща му да му бере грехът. - Па като се обърна към Донча,
попита го: - Ти ли си баща му?

- Аз, ефандим - отговори Дончо, обнадежден малко от милостта, изказана към
детето му. Турчинът му каза:

- Лягай, гявур!

Нещастният не можа да каже дума. Той приличаше на дърво, а не на човек. Заклати
се като пиян, разпери ръце глупаво, уж като да се, моли, па коленичи.

Турчинът изтегли ятагана си, сложи ляво коляно на тревата, подвали с лява ръка
българина и му притисна челото до земята и преряза гръкляна му като на една
овца.

Жена му извика отчаяно и си закри очите. Другите двама турци продължаваха
тършуването. Те не бързаха да се разправят с осталите гявури: те им бяха в
ръцете. Плячката беше главното. Черноликият турчин попипа в пояса и джебовете
на заклания, той набара нещо на кръста му, под шаячевото сетре, и измъкна един
револвер.

- Пълен! - каза той, като му прегледа патроните. - Пхюй! Кучешки сине! -
допълни той с презрителен поглед към жертвата си. Па изпразни два пъти
револвера в гърдите на умрелия. Третия куршум изпразни срещу Ивана Кирков,
който се случи по-близо до него, но му проби само пазвата на салтамарката.
Докато ставаше това, другите двама продължаваха да обират жените. Между тях
имаше и млади. Една по-богато облечена, хубавица, но побеляла като стена,
даваше наниза си, сваляше обеците си. Тя изкряска гневно и бутна турчина, който
й бръкна в гърдите под предлог и там да търси нещо...

- Нали му даде всичко мари, Гино! - каза с пресипнал глас една стара жена.

- Всичко, мамо! Какво търси поразеника още! - избъбра плачешком младата.

Другия - в тоя миг тършуваше една бузеста, едра, здрава селянка, която държеше
в ръка вързоп.

До тях двата мъжа: единият с кокалесто длъгнесто лице, със сиво шаячево сетре,
стоеше като пън неподвижен. Другият - също във френски дрехи, нисък и дребен,
кьосе, с набърчено лице, с попукани от страх устни. Той стоеше пред коня
Найденов и предпазливо бъркаше в джоба на сетрето си.

- Генко, хвърли го! - пошушна му другаря му.

- Ти, булка, и ти, булка, оттеглете се: вас назад ще ви водим! - каза един от
турците на Гинка и на селянката, след като погълча нещо с другите. - Хайде,
кучки, нататък! - и той ги тласна и отдели от другите.

Гинка извика; селянката изплака. Старата изрева, колкото й глас държеше.

В същий миг другите двама се спуснаха с ножове да сечат мъжете и пръв им се
попадна Кирков. Бедният човек изпречи двете си ръце срещу ятаганите в същий
миг, когато черноликият турчин с кървав още нож в ръката се оглеждаше за
Найдена.

Внезапно зад шията на коня се раздадоха, един по друг, четири гърмежа от
револвер. Кълба пушек забулиха коня и стрелеца, затулен зад него.

Турците пред това неочаквано нападение взеха да бягат нагоре из камъняка,
колкото уплашени, толкоз и изненадани. Единият от тях политна, седна, като се
държеше за корема, па хвана да се върти по земята. Женорята се затириха напред
с писък. Увлечени от общото движение, и другите мъже се устремиха с тях напред.

Оня, който гръмна, беше Стремски. Отчаяното положение вдъхна отчаяно решение на
смелия момък. Един миг преди това, пръв поокопитен между другите пленени мъже,
той беше помислил да търси спасеие в бяг към гората, макар че още при първите
стъпки щеше да бъде свален от куршума или ножа на турците. Той знаеше това, но
друга искра от лъжлива поне надежда не съществуваше. Той нито оръжие имаше, за
да се брани и да продаде скъпо живота си, нито пък можеше да очаква милост от
свирепите кръвници. В тоя страшен миг нещо твърдо падна въз десния му крак. Той
помисли, че е камък, но като погледна, видя че е револвер. Ниският българин в
страхът си беше си хвърлил назад револвера, за да се не намери у него. Внезапно
косата настръхна на Стремски. Със светкавична бързина той се наведе и взе
оръжието и със светкавична бързина той се затули зад коня, за да извърши онова,
което току-що разказахме.

Револверът имаше всичко изпушканите четири патрона. Стремски погледа към
гората, отляво, и реши към нея да припне. Друго и не му остаяше да направи, и
то без най-малко бавене. Защото турците, въпреки познатата черта на характера
им - да се стряскат и отстъпват само при проявлението на мъжество у противника,
веднага се затириха насам с яростни викове към дръзкий гявурин, който от
хилядите бежанци един се осмели да бъде храбър и да се брани.

Стремски вече бягаше низ урвата, като правеше грамадни скокове. Зад него пукаха
пищовите на двоицата турци, завчас притърчали на самия бряг на урвата. Стремски
чу не един куршум, че пропищя край ухото му. Веднага той биде посрещнат с други
гърмежи отдолу; бели кълба дим се засиняха по четири разни места в гората. Нему
се стори, че позна същите ония черкези, които по-рано го посрещнаха, при
падането на коня му. Вероятно, те обираха наблизко други бежанци и при чуването
гърмежите бяха се затекли на помощ на едноверците си, а когато видяха посоката,
по която бягаше Найден, слезнаха и завардиха гората. Тяхното притичване и бе
ободрило двамата турци. Стремскеву не остаяше никаква надежда почти. Той видя,
че живее последните минути на живота си, но той не бе в състояние нито да
измени нещо, нито да се брани, нито да се спре. Той следваше да припка надолу
към белите кълба, които непрестанно се подновяваха, той се оставяше на
неудържимата бързина на бегът, утроявана от стръмността на мястото; краката му
не му се покоряваха, а се движеха надолу някак механически, с чудовищна
скорост, като че чужда воля им заповядаше и ги окриляваше. Така, сред гърмежи
отзад, сред гърмежи отпред, единствен нишан на куршумите, които бръмчаха около
него, Стремски като един вятър мина между две нови кълба дим и под блясъка на
един ятаган, който замахна въз него, и се втурна между по-вътрешните борове,
незакачен още. Пукотите продължаваха зад гърба му, а той все се вдълбочаваше
навътре между правите стволове и гората забуча страшно от много пъти
повтаряните екове на гърмежите. Те следваха още, когато той потъна съвсем и се
изгуби от погледа им. Вероятно, гърмяха напосока въз него. Турците не влазяха
никога по-дълбоко в гората да гонят жертвите си, те се бояха от ненадейно
нападение на "комити" - име, което по това време даваха на опълченците - или
московци, които господаруваха на север от този гребен. Гърмежите млъкнаха,
гората утихна и само ушите още дълго бучаха на бежанеца. Той се тръшна на едно
по-равничко място между два повалени бора, безсилен и неподвижен, с очи, впити
в небето, къс от което се виждаше между тъмните клонове на столетните дървета.



V. Найден Стремски

Найден Стремски имаше двайсет и две години, намираше се в началото на
най-разкошний разцвет на младостта, в периода на живота, когато той е богат със
здраве и с радост, когато сърцето вярва, душата ламти, умът хвърчи... Той имаше
лице бледо, тънко, изразително, черни очи живи, уста женствени под черният мъх
на мустаците му в зародиш; снага добре развита, но дръглива; пъргав в движения,
сръчен смел, податлив на най-първото впечатление, но способен за зряло мислене.

От малък жив, събуден, той, въпреки ожиданията, не се отличаваше с успехите си
в местното училище в родний си град, към което пазеше непобедимо отвращение. За
да се избави от уроци, той по цели дни се скиташе по кърищата, по планината,
като се хранеше с дренки или тръносливки, когато не беше успял да тури у тях си
под дрехата един самун. Вечер, по гузния му вид, баща му познаваше веднага, че
е бягвал от училището, и го налагаше отечески. По природа мек, добър, Найден
проявляваше още едно противоречие: имаше нрав упорит в случая, юмрук здрав в
борбата с връстниците си и необуздана потребност от движение и салмуване. До
тринайсетата си година Найден прекара подобен празен и буен живот, като не беше
минал още вторий клас. Баща му се намери в чудо какво да го прави. Към учение -
нехаен н както се видеше, съвсем неспособен; нрав - лудешки. "Ще остане сляп:
наука не учи, занаят не знае... Или хайдутин ще стане тоя кучешки син, чунким
все гората гледа да улови, или просяк!" - казваше баща му сърдито. Така беше и
до петнайсетата година. Найден отиваше тром в учението, безполезен на баща си,
със сърце на нищо неприлепно.

Тогава той го прати при един роднина в Цариград, който имаше нужда от човек в
кантората си. Подир една и половина година служение, което състоеше в
преписване писма и извършване разни дребни поръчки, търговецът забележи, че
Найден се залюби в книги и вестници - които той дълбоко мразеше в Бяла черква.
Най-напред той се зарадва, но скоро хвана да се въси: Найден пренебрегваше
длъжностите си в кантората, увлечен от прочитане. "Той е за даскал наш Найден,
не е за търговец" - каза си сродникът му и реши да търси сгода да се отърве от
услугите му. Случаят му дойде на помощ: турското правителство беше открило
няколко места в цариградский лицей за българчета. Найден попадна между
избраните, които щяха да се учат на правителствени средства.

Не щеш ли, ленивият и негодният в Бяла черква ученик внезапно се промени: той
се отличи с усърдие и с голяма възприемчивост. Той учуди и учителите си с
бързото усвояване французкия език, който беше учебния, и със страстната си
любов към науката. Когато баща му научи това приятно известие, очите му се
наляха със сълзи и от благодарност за успехите му, той определи Найдену по една
лира за харч на месеца. Найден свърши бляскаво лицейския курс миналата година и
сродникът му, възхитен от него, обеща му да го поддържа две години в Париж, за
да следва правото.

Но политическите събития, които подготвяха и направиха неизбежна войната между
Русия и Турция, задържаха горещия Найден в Цариград, занят с писане дописки за
европейски вестници и за българските в Румъния. Подозрян от турците, той биде
хванат и изпратен в Балъ-Кисел в Мала Азия на заточение. Там той чу за
обявлението на войната, за минуването Дунава от русите и за първий бой при
Плевен. Той лудееше от желание да се найде в България, на която съдбата
решаваше оръжието. Един арменец, приятел, му помогна да избегне из тоя
отстранен град и да достигне безбедно Смирна, отдето отиде в Цариград. В
къщата, дето се скри временно, намери го един приятел българин, също готов за
бяг. Той беше военен доктор, възпитаник на императорското медицинско училище,
изпращан при табора в Арабия и избягал от турския параход в минутата на
тръгването му. Тук размениха дрехите си, докторът се спаси, като отплува за
Атина, а Стремски навлече военния мундир и се качи на железницата, за да иде в
Пловдив. Под покровителството на униформата на турски колагасъ и при знаенето
турския език, той мина за турски военен лекар и никой не подозря, че има пред
себе си бежанец българин. Току-що дойде в Пловдив, пристигна известие, че Гурко
минал победоносно Балкана и Средня гора и заедно с другите градове на Северна
Тракия и неговият роден град е освободен.

Тогава той полетя към Бяла черква - пак във военната си униформа, станала
необходима за безопасно пътуване из един друм, пълен с разярени тълпи бежанци
турци, прокудени от руския страх - и се хвърли в обятията на родителите си,
като плачеше от радост, че вижда отечеството си свободно. Баща му неизказано се
зарадва, че го видя жив и здрав. Найден беше порасъл, наедрял, хубавец под този
военен мундир със златни галони и сребърни змийчета на вратника. Но тая лъскава
униформа, сега омразна за окото на българина, Найден замени още сутринта с
шаячеви дрехи.

В това време Бяла черква беше доста безпокойна от обрата, който бяха взели
военните действия в Тракия. Градът особено се тревожеше, че преди десетина дена
беше изпращал в Казанлък, до генерала Гурка, депутация да го поздрави и да
изпроси изпращането в Бяла черква, жедна да види руси, няколко казака, за да им
се порадва. Един отрядец от петнайсет души казаци, с дълги сулици, побити в
стремената, предвождани от един млад, голобрад есаул, беше посетил града, който
го посрещна възторжено, с цветя и дарове, и нагости и след един час бавене, бе
си отишъл назад в Казанлък. Белочерковци помислиха, че всичко е свършено. Един
турчин беше съсечен в конака; а куцият чизмар Капасъзът, наричан още и
Редакторът, пиян, както лани, пред въстанието, метна се на гърба на един турчин
пътник и го язди триумфално половина километър извън града!

Този най-знаменит в живота на града ден го по-губи. Бяла черква сега беше
нащрек, всеки ден плашена от зловещи слухове за нападане от башибозуци... Тя
беше решила да се пази, уверена, че русите ще надделеят и няма да закъснеят да
дойдат на помощ. Но пътник не можеше да проникне, за да донесе каква-годе вест
- съобщенията с външния свят се бяха прекъснали. Дене и ноще пазеха стражи по
краищата. Найден взимаше живо участие в организуването на отбраната. Тия залиси
и безпокойства не му оставиха възможност ни веднаж да се разходи по местата,
свързани с неговите юношески години... На седмия ден от неговото пристигане
Бяла черква с ужас се научи за дръпването на Гурка в Северна България. Дръпване
трагическо, последвано от смърт, пожари и опустошения - в най-цветущий край на
България! Градът в панически страх скокна да бяга през Стара планина. Както
всички граждани, и бай Марковото семейство избяга в балканската долина Леевица,
като заряза всичко - само душа да спаси от наближающата сган башибозуци,
победоносни и разсвирепели. Найден, в бързането през нощта, навлече униформата,
която случайно му падна под ръка. В Леевица баща му, страдающ от стара астма,
почувствува, че не ще може да се изкатери по урвата на Амбарица. Трябваше кон,
но кон не можеше да се намери тука. Биде решено Найден да потърси в някоя
планинска колиба или в Троян добитък за баща си, като изведе със себе си из
урвата и майка, братя и сестри.

Найден, в горещината на младостта си и с героизъм, който се равнеше само с
любовта му към болния и обичен баща, се залови с мъчната си задача. Още вчера
на върха на урвата той повери домашните на един бащин си приятел да ги отведе
за Троян, дето отиваха всичките бежанци, а той удари пеше наляво по стръмния
хълбок на Амбарица, та зави в долът на Осъма и през нощта стигна в Троян. Без
да почине, той яхна купения скъпо кираджийски кон и тръгна пак за към Леевица с
душа, изпълнена от безпокойствие и лоши предчувствия за съдбата на баща си...
Подир двайсет и осем часа непрестанно пътуване през върхове, урви, долове, гори
той достигна днес следобед при лявото рамо на Амбарица - за да научи гибелта на
баща си и да се намери на един косъм от своята.



VI. Самодива

Когато Стремски се пробуди - той беше спал седем часа мъртвешки сън, - в гората
царуваше пълен мрак. Беше нощ. Под високите върхове на елите, между които се
синееше небе с няколко трепливи звездици, гъста и непроницаема тъмнота лежеше.
Нощта образуваше черна стена около скитника. Подир дълго озъртане и напрягане
погледа, за да го свикне с мърчината, той хвана да забелязва ясно някои дънери
наблизо, пазейки зловещата неподвижност на живи същества, които дебнат... В
лесът владееше тишина и безмълвие дълбоко. Глухо, пусто. Далечни някакви
скокове на вода пращаха дотук монотонен, сънен шум. Дивотата и самотията на тоя
заглъхнал пущинак изпълваха Найденовата душа с непонятен хлад, с непобедим ужас
- ужасът от мрака при отсъствието на живота.

Заедно със схващането околната действителност у него се пробуди съзнание за
положението, за обстоятелствата, които предхождаха и докараха тая му нощявка
тука. Смъртта на баща му сега му се науми с поразителна ясност и остър болеж
прониза сърцето му. Всяка една дума на бабичката и на Киркова при разказването
тая случка се припомни в ума му с мъчителна вярност; въображението му виждаше
кървавия лик на мъченика, с дигнати в ужас ръце, с безнадеждно молебен поглед,
под ударите на ятаганите. Сърцето му се дробеше. Той мислеше, че вижда страшен
сън... Какво ставаше с България? Кораблекрушение! Сега въстана в ума му всичкия
страшен сонм от ужаси и бедствия, на които бе свидетел, и пожара на родний му
град, и страхотиите на бягството, и трупа на заклания Донча, който лежи сега
нейде наоколо, със зиналата рязка на гърлото.

И тая мрачна и дълбока гора, която в обикновена нощ би имала нещо поетическо
даже в самата си дивота и безлюдие, сега му се стори още по-грозна,
по-враждебна и подозрителна, като че е в тъмна пещера, населена с влечуги и
гадове свирепи. Гъстият мрак го плашеше, неподвижните стволове, що мътно
прозираше около си, мълчаливи и строги, му навейваха студения трепет от
привиденията. Стана му тясно. Страшно желание се пробуди у него да види
по-скоро виделина, дневен зрак. Кога ще съмне? Той намираше малко отрада и
ободрение само в гледането на звездите, що блещукаха на малкия къс небе,
скъпливо оставен от дърветата. Тия звездици бяха едничкото питомно, познато,
почти дружеско нещо в тоя чужди нему свят. Той не смееше да се помести, защото
не знаеше какво има около него в тъмнината, която образуваше под него пропаст,
бездънна и непроницаема; часто се ослушваше в някои шумове на самотията,
странни, непривични и необясними за него. Веднаж даже чу, че изшумоли нещо по
урвата над него и пак се спотаи. Мина му през ума за звяр. Или друго нещо?
Болезнено раздраженото му въображение от толкова потресни сцени работеше и
пълнеше гората със зловещи образи. Той падаше понякога в бълнуване и чинеше му
се, някои фигури идат към него. И най-незначителния шепот в леса добиваше
злокобно значение... Кога ще съмне? - питаше се... За сън пак - нито можеше да
си помисли. Нощният хлад се усили, той си закопча по-добре палтото. Изтегна се
пак и опря очи в звездите. Това зрелище подействува успокоително на
разстроените му нерви.

По едно време една странна виделина проби отгоре и слабо освети задрямалите
върхове от север. Тая бледа, сумнителна виделина, по нищо неприлична на
утринната, предаде на картината нов вид, чуден и тайнствен. Очертанията на
елите се откроиха по-добре в небето, една сладка, тиха ведрина проникна в
гъстата сянка, няколко трепливи осветлени търкала се изобразиха по земята около
Стремски. Разбра, че изгря месечина. Той се извърна назад и видя сребърният й
лик, че се усмихва между клонакът на една борика. Стана му драго. Тая месечина
беше му един брат и един другар. И гората му се стори по-приветлива под
успокоителното сияние. В нейните дълбочини сенки се отличаваха от сенки и
тътенът на водний шум не тъй диво се отзоваваше сега. Погледът му неволно се
приковаваше през мрежата на клоните към нощното светило, което бързо излазяше
на отворено.

Като гледаше така, Стремски видя на известно разстояние от себе си, там, дето
месечината правеше да се види по-ясно местността, че се мръдна нещо живо и
разшава сухия шумолак. После той видя, че се подигна една глава човешка!
Стремски впи очи в това странно видение и спря дъхът си. Главата се издигна,
показаха се рамената. Лицето се обърна към месечината, като да я погледне.
Тогава Стремски разпозна профил на жена, както и косата й, която забрадка не
покриваше. Жената си остана тъй, не се дигна повече, очевидно, седна на повален
дънер. "Самодива!" - мина му през умът. Той не беше суеверен, макар и да имаше
мечтателна душа... Повече и повече учуден, Стремски наблюдаваше. Женската глава
остана неподвижна няколко време, все обърната към месечината; после се наклони
към почвата, и глава и рамена се изгубиха, като че потънаха там. Подир това
видение, така тайнствено изникнало и изчезнало, Странски изгуби всяко
самообладание, всяко благоразумие. Тикнат от болно и тревожно любопитство,
смесено със страх, който той задушваше, Стремски се изправи и извика:

- Кой стои там?

Неговий глас разтресе мъртвата тишина.

В същий миг там, дето бе потънала главата, изскокна цяла жена, която тръгна
бързо, напреки по урвата. Нейната бяла рокля се развяваше, скривана мигновено
от дънерите отсамшни. Стремски тръгна подир нея, катерейки се по стръмното.
Подир няколко минути той я застигаше. Внезапно тя се спря, извика уплашена и
падна. Когато Стремски дойде до нея, той видя едно момиче, че лежи в несвяст.
Една косвена луча, паднала на лицето, измахнато и пребледняло, го правеше като
мъртвешко.

- Това момиче е избягало тука като мене - каза си Стремски, хвана го тихо за
ръцете, подигна го деликатно да седне, като казваше приветливо:

- Не се бой, момиче, аз съм българин, аз съм белочерковец... Какво чиниш тука?

Момичето се поокопити, гласът и обноските Стремскеви го поуспокоиха. Но то
гледаше все стреснато.

- Не бой се - повтори Стремски, - аз ти на помощ ида. Как остана тука?

- Бягах от турците и страх ме беше да изляза вече - отговори девойката с тих
глас, като изглеждаше внимателно Стремски.

- Кога се скри тука?

- Днес.

- Как ви викат?

- Невянка Шамурова...

- А, на господин Шамуров дъщеря?

Девойката се разплака.

- Не плачете... Защо плачете?

- Не знам тати и мама какво са! Чух, че са убити! И тя захълца, като си затули
очите с ръце. Стремски веднага си спомни какво чу днес от баба Кита за госпожа
Шамурова. Той побърза да утеши дъщеря й.

- Майка ви е жива, Невенке, и баща ви... (в тоя тежък час идеше му лошо да
титулува с "госпожица" тая непозната нему девойка). Не се мъчете напразно.

- Истина?

- Аз положително знам това.

Невенкиното лице светна.

Възрадван от тая среща с жив человек и от случая да бъде полезен на тая
изгубена в страшната гора девица (той забравяше сега, че тя е дъщеря на
свирепия му бащин неприятел, и своите домашни нещастия), Стремски продължаваше
да я ободрява и разпитва. Избягала, както всички белочерковци в Леевица, с
домашните си, тя била изведена до върха на урвата от вуйка си. Майка й остала
назад с децата. Баща й не видяла къде е... Бежанци пръснали слух, че и двамата
са заклани. Днес, когато турците нападнаха част от бежанците, Невянка се
втурнала заедно с мнозина още души в гората, но се изгубила и остала самичка.
Другите, вероятно, са излезли из гората; но тя се бояла и чакала да мръкне.
Като се стъмнило, тя тръгнала да излезе, но тъкмо на края на гората видял й се
човек като турчин. Това я уплашило и тя се върнала назад. Тъй остала тая нощ в
гората.

Стремски я увери, че тя дънер е взимала за човек и че турците, щом залезе
слънце, избягват и се прибират в селата си. Той премълча да й обади какво е
чула за нея майка й... Той скърбеше, че няма никаква възможност да извести
госпожа Шамурова, че дъщеря й е в безопасност и че не е отведена от турци за
обезчестяване, както тя вярваше сега и примираше в безсилно отчаяние. Като
видеше спасено това момиче, острината на неговата собствена мъка сякаш
намаляваше.

- Ние трябва да излезем оттука, Невенке, още много рано сутре. Из пътя ще има
нашенци, с тях ще тръгнем за Троян.

- Благодаря ви.

- Но това място е много несгодно за стоене. Вий казвате, че не сте спали цяла
нощ? Вий сте много уморени, а утре пак ще бийте път... Елате!

И без да чака съгласието или отговора на Невянка, той я улови за ръка и
тръгнаха между елите.

На едно отворено място месечината огря много хубаво и двамата скитници.
Стремски се вгледа по-добре в Невянка. Тя беше девойка на петнайсет или
шестнайсет години, със снага средня, права, напета; с движения свободни и леки.
Лицето й бяло, мършаво, но страшно бледно на месечината, нямаше нищо особено:
повече детски мило, отколкото хубаво; коса черна, спусната отзад, една част
паднала по челото в безредица. На краката й обуща нямаше; само чорапи,
продънени отдолу.

Тая хубава и дръглива снага трепереше под тънката басмена роклица, бяла, с
червени пера. Стремски сне палтото си и я наметна - той забрави да стори това
по-рано. Невянка поблагодари със своите две черни очи. Той видя, че са хубави.

Намериха сгодна полянка, по-малко наведена и защитена, дето можеха да дочакат
съмване.

Макар че Невянка свенливо се отказваше, но Стремски ластоя и тя легна, след
като облече и закопча добре палтото и си подложи дясната ръка под главата, при
подножието на един бор. Стремски имаше право: Невянка трябваше да умира за сън,
който досега й беше невъзможен от нощния хлад и страхът. Щом склопи очи - и
заспа.

Стремски седеше там да я пази.



VII. Хала

Беше истинско щастие за девицата, дето Найден се улучи с връхна дреха, която да
я стопли. Нощната свежест се усилваше. Излезе вятър. Пластове облаци, които се
зададоха от север, забуляха постоянно небето; вместо тихата небесна синева с
брилянтови точки, сумрачно покривало се надвеси над скитниците. Луната потъна
във вълнистите грамади на облаците, след като няколко време им позлатюв'а
наръбените краища. Лесът почерня, погрозня: глуха шумотевица го изпълни;
вятърът съскаше из иглистите клони, люшкаше вършето, превиваше младите борове,
виеше плачевно в околните усои. Вятърът се превърна на веявица, която с голяма
сила забуча из екливите самотии на развълнуваната и настръхнала гора.
Заглушителни пищения минуваха през скърцащите ветви и се сливаха с дълбокия вой
на природата. Разсвирепялата стихия с бясна стремителност поваляше на една
страна столетната гора, като че искаше да я изкърти, или я блъскаше по всички
страни, виеше я, тласкаше я, гънеше я... Халата гръмна с гороломна ярост.
Настана хаотическа мълва от вой, писък, плач, рев - демонско съзвучие от
борбата на лудия ураган и вековния лес.

През всичкото това време Невянка спеше. Бурята не я пробуди; тя я унасяше
повече в блажената област на бляновете. Тоя млад организъм беше изгладнял за
отдих. Стремски, сгушен на завет до дънера - макар до самата нея, - не я
разпознаваше в големия мрак.

Ненадейно той чу един ужасен трясък, като че се сгръмоляса планината над него.
Тоя трясък се последва от други няколко и веднага нещо гигантско, велико,
чудовищно със заглушителен гърмеж грухна над главата му и разтърси до основание
бора, при който стояха, а над него се раздаде страшна шумотевица от премазани
клони, от счупени върхари и един дъжд от борикови гранки, иглисти листа и
шишарки засипа двамата бежанцн.

Стремски веднага разбра: падаха боровете! - и един, като политаше, падна върху
техния бор и се залости в клонака му. Стремски забута Невянка да я разбуди.

- Невенке! Ставай! Ще падне на нас бор! - извика той, като я клатеше силно за
рамото. Но девойката не се сепваше от дълбокия сън.

Борът, до който стояха, пращеше и се гънеше под двойния натиск на легналия въз
него бор и на халата.

Нямаше време за губене. Стремски грабна девойката през кръста и я изнесе
настрана от опасния бор. Беше време! Едвам стори това, гигантът с гръмовен
трясък се изкърти и заедно с другия се простря на самото онова място, което
остави Невянка...

Тя стъпи на краката си замаяна и зашеметена.

- Да бягаме! - извика Стремски.

И той я улови за ръка и я повлече нагоре из урвата. Отдясно и отляво трещеше
някой падающ бор. Скоро Невянка падна изнемощяла. "Не мога!" - извика тя. Тя
усети, че коленете й се пресекли. Стремоки не чака: той я прегърна като едно
дете и тръгна нагоре с товара си. Тя неволно му се държеше за вратът,
прилепнала до гърдите му. На всеки миг той чакаше да падне въз тях някой
гигант. Напречени дънери затрудняваха вървежа му, с тоя нежен товар, а халата
го тикаше настрана. Когато минуваше край някой прав ствол, той слушаше с ужас
как той скърца от силата на вятъра и се гънеше като върба по бесните му юруши.

Когато най-после, заморен до крайност, раздран и избоден, приближаваше
последните дървета на урвата, с момата в обятията, веявицата поотслабна.
Излязоха навън и той сложи Невянка на тревата. Тя се простря запъхтяна и
изплашена. Лесът вече по-тихо шумеше, сякаш пъшкаше от раните, получени в
борбата, насеян с трупове от победени великани.

Няколко време те си почиваха, без да говорят. Тъмните облаци се тълпяха по
небето, цяло още тъмно. На една точка само, през високото бърдо на планината, в
небето висеше неподвижно една светлива мъгла, едно бледно сияние, необяснимо
под това тъмно небе и на тая висота.

Тая неподвижна светла мъглица, това бледатво озарение, което се не махваше вече
от няколко дена насам от въздуха, беше отблеска на пожара в Бяла черква.

А планината наоколо беше пуста и грозна под мрачното си було. Тъмните криви
линии на върховете се дигаха високо пред тях, неми и черни в кръгозора. Тия
неизвестни пущинаци отпред и тая черна гора отзад, която още бучеше глухо,
пълнеха с тайнствен страх душата.

Стремски се безпокоеше за Невянка, която се оплакваше от голямо безсилие и
неспособност да върви нататък. Силите й бяха изчерпани от страшно двудневно
бягане и от глад, а краката изрязани от камъняците и бодилите. Без добитък тя
не би могла да стигне Троян. Не можеха прочее да тръгнат по-рано от това опасно
място и трябваше да чакат нови дружини бежанци, които биха й дали кон. Догдето
се грижеше за това, Невянка го бутна за лакътя сепнато и му посочи на изток
нещо. Найден се обърна и видя, че нещо иде насам, полека край гората.

- Снощният турчин! - извика девойката и поиска да стане, за да бяга в
дърветата.

В сумрака не личеше добре какво иде насам. Найден се взираше, цял нащрек.

- Стойте! - каза й той. - Не е човек това - кон е!

И Стремски стана, пресрещна го и сръчно улови добитъка за повода, който се
влачеше. Веднага позна своя кон! Бедното животно, което турците не успяха да
отведат вчера вечер, беше се въртяло цяла нощ край гората и пасло, или пък
чакало ездача си, по нагон почувствувало, че той е в гората. С това беше и
уплашило девойката. Както и да е, този случай, тъй естествен и тъй чудесен,
беше едно велико щастие за Невянка.

Без да чакат повече, Стремски й помогна да се качи на самара и поведе коня
напред, като намери пътя.

В това време, на изток, зад тъмната чука на Юмрючал, се показваше слаба
дрезгавина.

Съзоряваше се.



VIII. Из пущинаците

Планината беше пуста.

Пълна тишина владееше из пространните самотии на това приоблачно царство.

Напред, отзад, отстрана: върхове, долове, стръмнини, дълбоката гора и облаците
на отдалечените чуки, вече къпани от първата виделина на зората.

Нашите пътници вървяха мълчешката и озъртом.

Защото спокойствието на планината беше дълбоко, много дълбоко - та подозрително
чак.

Само бавното стъпане на коня, уморен, изнемощял, и неговото пърхане на хладния
утрен въздух нарушаваше тишината.

Боровата гора доста време остая отляво на пътниците, па се свърши.

Вървяха около един час.

А планината се простираше все по-нова, по-пустинна и по-дива.

Къде изгрев слънце, като се изкачиха на една възвишеност, обърнаха се да видят
идат ли бежанци отзад. Видяха на каменистата стръмнина при боровата гора, която
оттук пак се видя, черни предмети, които мърдаха. Невянка ги взе за човеци, но
Найден й обади, че са орли. Той й не обади какво чинеха там. Те пируваха с
месата на Донча... Защото той позна, че там беше мястото на вчерашните ужасни
сцени.

Превалиха рътлината и навалиха надолу през една росна ливада с високи зелени
тлъсти треви, в които краката на коня потъваха до коленете.

Минаха и нея, минаха нови падини и валози, изкачиха се на друг връх и
погледнаха назад.

Никой.

Слънцето, изскокнало над кръгозора, криеше се зад отсрещния гол вис, като
озаряваше урвите и върховете зад тях, все голи, безлюдни и гробно тихи.

Наситените орли само, литнали пак във въздуха, рееха се лениво и покойно над
мястото на пиршеството си.

Найден все по-често се огледваше. Той пръв път минуваше из тая планина.

Той забележи, че пътеката отива все към югоизток, вместо да отива към
североизток, където се падаше Троян.

Разбра, че е забъркал посоката си и е хванал друга пътека. Това го уплаши. Той
сега си обясни защо не вижда никак бежанци да се подават зад тях.

Той обади на Невянка откритието си.

Спряха се.

Невянка, седнала на коня, извръщаше пребледнялото си лице с изражение на страх
и недоумение.

Найден търсеше с поглед изгубената посока и лучкаше умствено де трябваше да
бъде пътя им.

Внезапно отнякъде изгърмя пушка отдалеко и разтресе Балкана.

омичето полетя от коня и падна.

Найден се спусна към Невянка. Помисли, че е ударена. Но тя веднага скокна и
захвана да припка напред. Тя бе паднала от уплашване.

- Имаш ли нещо? - питаше я той, като бягаха надолу низ някаква паша, лъзгава и
гладка.

- Нямам нищо - успокои го тя и тичаше. Те се вече не извръщаха. Те все
припкаха. Извърнаха се най-после.

Конят стоеше там, дето го оставиха. Той си пасеше.

Гърмежът се не повтори, но те не можеха да си го обяснят.

От тая минута страхът им растеше.

Невянка, забравила болките на краката си и умората си, отиваше бързешком
напред, успоредно все с Найден. Сега вървяха съвсем без път. Наклонът на
местността ги мамеше и те несъзнателно бягаха там, дето беше по-леко за бягане.

Тук планината процепяше един дълбок тесен дол. Големи балвани, гъсто насеяни по
голината, стърчаха причудливо, нашарени от петна чер загорял мъх

Когато наближаваха до тях, един шум, нещо като звънтене, чу се отляво; това
звънтене идеше от стръмнината, която също се увенчаваше от грамадни канари.

Те се спряха.

Скоро от завоя се подаде една глава, после изскокнаха гърдите, после и целият
човек. Той беше турчин с пушка на рамо.

Веднага изпълзяха около него овци. Това беше турско стадо. Стадото и овчарят
турчин с пушката и големи бели кучета идеха насам.

Найден хвана Невянка за ръка, притърча с нея между скалите и се сгушиха под
един голям надвиснал камък. Той висеше твърде ниско над земята и образуваше
лоша заслона, а още по-лошо скривалище. Бежанците се принудиха да легнат, за да
си скрият половината тяло поне; другата половина остаяше навън. Ако турчинът
прекараше стадото си от долня страна на камъка, щеше да ги види без друго, и
стадото щеше да ги нагази, или пък псетата му щяха да лавнат на тях. Това
значеше, че Найден и Невянка бяха изгубени. Турците овчари из Стара планина
бяха в обикновено време разбойници; а в тоя час на всеобщо клане на гявурите -
те бяха кръвожадни зверове.

И стадо, и псета, и турчин минаха от горня страна на камъка.

Звънтенето полека-лека се отдалечи.

Найден изгледа предпазливо: опасността бе изчезнала.

Тогава станаха и пак тръгнаха надолу.



IX. Лутане

Беше вече обед.

Те премаляваха от глад.

Найден късаше киселец, който рядко съзираше тъдява, и даваше на Невянка, като и
сам смучеше сочната киселина на билката.

Те мълчаха и вървяха.

Минаха едно малко поточе в дъното на долът, дето конят жадно пи, па се
запокатериха по отсрещното възвишение. Те търсеха гора, за да се укрият и да
чакат нощта. Да пътуват на север, за да се упътят към Троян, те не смееха, те
не знаеха местата, те се бояха от лоши срещи.

От това възвишение една пролука, оставена от две чуки, даде им да видят част от
Стремска долина на Средня гора.

Много пушеци.

Пушеци в полето, пушеци надлъж по Стрема, пушеци в полите на Средня гора.

Горяха българските села.

Но тая скръбна картина скоро се изгуби от очите им. Те се закриха зад камъняци
и все като пъплеха около тях, за да бъдат по-малко изложени на погледите,
превалиха ръта и там седнаха да почиват до канарите на сянка.

Наоколо им пак пущинаци, върхове, долове, дивотии страховити.

Доста далеко пред тях, зад една нова, по-сложна рътлина, забележваше се гора в
ниското.

Тая гора мамеше очите им.

Тя приветливо ги викаше в своята шуместа самотия.

Дотука твърде малко си бяха говорили двамата скитници.

Невенкините очи бяха влажни.

Тя погледаше с неизразима тъга и с неизразимо чувство на доверие и упование
другаря си.

В тия страшни пущинаци всичката й надежда беше на Найдена.

Той, преобърнал се на преданост и самопожертвуване, беше занят само с мисълта
за спасение момичето.

Случаят беше поверил на закрилата му дъщерята на страшния си бащин неприятел и
той мислеше как да я запази.

Като гледаше на високия Острец отдясно, който се издига над Карлово и долината,
той си спомняше, че там нейде сега майка й на Невянка, пленница и робиня на
дивите башибозуци, примираше от отчаяние за дъщеря си, която мислеше пропаднала
в ръцете на сластолюбивите зверове...

И пак гледаха напред.

Той споделяше с Невянка мислите си и надеждите си.

- Съглеждаш ли там на отсрещната стръмнина, над гората, нещо да се белее като
пътека? - попита я той,като й сочеше напред.

- Пътека е - отговори Невянка, като си изтри очите, за да види добре.

- Ние ще се скрием в гората там. Из пътеката непременно ще мине някой българин
от Карлово и с него заедно ще се запътим и ние - думаше Найден, като се взираше
още по-внимателно.

После прибави живо:

- Ето хора се показват там!

Наистина, хора се мержелееха по стръмнината, но не се познаваше добре оттука
какви са.

- Да станем!

Станаха и се запътиха бодро нататък.

Невянка хромеше, но меката трева, която покриваше голината, правеше по-малко
чувствителни болежките й.

Рътлината, която им се видеше лесна за прехвърляне, се оказа върла и
пространна. Те трябваше да вървят повече от час още, додето минат на другият й
наклон.

От него вече видяха добре гората в долът и пътеката над нея. Но хората бяха
изчезнали, стръмнината остаяше пуста.

Спуснаха се и полека приближиха гората. Тя беше елова млада и рядка гора,
израсла от двете страни на една рекичка и покрила до едно известно място
стръмнините, що се издигаха от долът.

Но тя беше доста надеждно убежище за нашите пътници.

Когато да влязат в нея, те съгледаха, че пак са показа човек отсреща, но не
вървеше из пътеката, а се спущаше пряко из урвата, като да слезе в гората срещу
тях.

Той беше толкова близко, щото познаха, че е българин в селско облекло. Те даже
съгледаха, че той гледаше към тях.

- Какъв ще да е тоя човек? - помислиха си и двамата.

И те се спряха в нерешителност между ниските борики в долът.

Из тоя дол течеше Карловската река.



X. Заслон

Подир малки из дърветата отвъд реката подаде се човекът. В един миг той мина
поточето и се намери пред тях. Той беше едър, бърчав старец, в изкъсани дрехи.

- Къде отивате, чичовата? - попита ги той, още запъхтян.

Стремски му обясни. Старецът тури пръста на устата си.

- Какво щяхте да направите? Аз затова, като ви видях, затекох се да ви
пресрещна.

Найден го гледаше зачуден.

- На пътя пазят турци. Преди малко опушнаха един карловец. Тука стойте, в
гората.

И той, като им кимна, тръгна нагоре по поточето, последван от тях.

Подир няколко минути между младите ели, до самата вода, мярна се колибка,
покрита с начупени върхари и трева. Но тя беше толкова малка и ниска, щото само
седешком можеше вътре да се стои.

- Влезте и крийте се тука. Тука има и друг човек - каза старецът. После
прибави: - Гладни ли сте? Така ли? На ви хлебец! - и извади из пояса си комат
подничен хляб.

В колибата имаше една жена карловка. Тя беше също спасена от стареца в колибата
си.

Старецът им поръча да стоят вътре и се изгуби из дърветата.

Троицата бежанци завързаха разговор с нисък глас.

Карловката била избягала тая нощ из града си.

Там запирали, клали, бесили!

Тя беше четирийсетгодишна жена, твърде уплашена и слисана. Като приказваше, тя
още трепереше.

Между това, слънцето се затули зад чуките на запад. В долът се възцаряваше
прохладна сянка.

Старецът след един час пак дойде.

- Хапнахте ли? Добре. Сега си поспете тука.

Но старецът - той каза, че се викал дядо Гъчо - любопитствуваше да узнае кои му
са гостите.

Стремски му каза своето име.

- Стремски? Аз знам цяла Бяла черква, но Стремски не съм чул - каза старецът.

Найден сети, че дядо Гъчо имаше право: старецът познаваше баща му под името
Марко Иванов, Гьопсата, прякор, който Найден в Цариград по патриотическата мода
в онова време беше превел на български Стремски1.

- Вие сте брат и сестра?

- Не.

- Пък тъй си приличате...

- Турците какво станаха? - попита Найден.

- Пометоха се, да ги порази господ.

- Като е тъй, ний ще вървим сега, чичо - каза Найден.

- Няма да отивате. Починете си тука. Утре, преди зори, ще ви събудя и ще
тръгнем всички за Троян. Старецът им разправи, че той пасял овцете тука на един
турчин карловец и затова другите турци не го кътнали. Но той се уплашил днес от
техните закани и решил да бяга и той, като напусне овцете.

Добродушният дядо Гъчо дълго още приказва с гостите си, от които Невянка,
съсипана от умора, както седеше, заспа облегната до стената на колибата до
задрямалата по-рано карловка. Един луч от месечината падаше през отзявката на
покрива въз бледото лице на момичето.

Найден, до входа на колибата, слушаше с натегнали клепачи стареца.

- Лека нощ! - каза дядо Гъчо, като стана и си отиде в кошарата при овцете.

Найден нито му отговори: главата му клюмна на земята и той заспа като мъртъв.

Чудна балканска нощ!

Пространните самотии, къпани от модрата светлина на месечината, тайнствено
дремеха във вековечната си тишина и царствена непокътнатост.

А от двете страни на планината, в долините на Тракия и в полетата на Дунавска
България, ужасните фурии на войната бодърствуваха и разсяваха н'астръх и трепет
по обляната с кърви и покрита с пожарища земя, из които трябваше да изникне
младата й свобода...

--------------------------

1. Река Струма на турски се казва Гьопса.горе



I. Писмото на графа Марузина

Граф Марузин довърши писмото си. Преди да го вложи в плика, той го прочете
внимателно. През време на четенето краят на лявата му устна часто се подръпваше
и изражаваше лека ирония.

Ето какво бе написал:

"Драга Любов Александровна!

Аз съм ти твърде признателен за сладостните минути, които твоето писмо ми даде.
Четох го няколко пъти и всеки път намирах нова причина да се чувствувам щастлив
и ново удоволствие - да целувам още хартията, по която твоята мила ръка е
нанизала тия задушевни, скъпи редове.

Това удоволствие повлече друго: аз седнах да ти отговоря веднага и тоя път ще
бъда по-подробен. Ти желаеш да ти опиша всичко, т. е. обстановката, що ме
обикаля, средата, дето живея, обществото, развлеченията (sic!), несгодите - ох,
те са големи. Но въпреки това, ще видиш, че тук не се издъхва от скука.
Представи си, тая вечер ще бъда на обществен бал, даден с патриотическа цел. За
тоя бал исках още в това си писмо да вместя впечатленията си и затова тъкмях
утре да го предам на пощата. Но ненадейно днес кузенът, Михаил Аркадиевич,
тръгва за Москва и аз се възползувах от случая - ти знаеш колко се бавят сега
писмата от Русия и за там. Михаил Аркадиевич ще ти разкаже чудеса за тукашния
край. Ето един человек, за когото сигурно може да се каже, че не скучае в тоя
първобитен свят. Само го проси да бъде откровен. Красив, остроумен, ловък,
изящен кавалер, той тук произвожда "фурор" - между дамското общество. Ах!
"дамско общество" и "първобитен свят"! Как, ще попиташ, съгласявам тия две
противоречия! Противоречия? Та тук всичко състои от противоречия, от
нелогичности, от изумителни несъобразности. Либералнейша английска конституция,
например, веднага след най-несносните рабски вериги; в скотовъдческа страна
сме, а мляко от месеци не съм видял - ти знаеш, че утрин без него не мога; тая
нощ ще фъфлят около мене коприна, атлази и разкошни тоалети, а братята и мъжете
на тия, които носят тия разкошни тоалети, носят своите цървули с не по-малко
удоволствие. Тая модност хармонира и с нравите на тукашното дамско общество,
доста разпасанички - влияние от съседството на румънската цивилизация.
Уверяват, че навътре живота се е запазил по-добре.

Впрочем, да се не отстранявам. Споменах вериги. Уви! Кузенът влачи вече едни.
Тоя всегдашен победител на женски сърца, който своето държеше под осем ключа,
тоя мил ветреник, тоя очарователен Ловлас - сам най-после се улови за въдицата.
И тая въдица се олицетворява от една черноока българка, с гордата осанка на
една Мария Стюарт и с дивата, чувствена природа на една баядерка, начетена на
французки романи. Аз навярно ще я видя на бала. Хубава е като дявол наистина.
Голямо щастие бе за него случая, който го извика ненадейно оттука. Защото
увлечението му бе достигнало дотам, щото един прекрасен ден пленникът трябваше
да грабне пленителката и да я понесе по белни свят, додето офукат голямото
наследство, което получва. Забравих да ти кажа, че тая особа не е мома, а
женена, има мъж и детенце! Главното е, че и тя лудува за него, и там бе
опасността. Il m'a fait ses confideces, non sans des soupires formidables!

Как да ти опиша Русе? Махни Киев от хълмовете му и тури въз тях кримският
Бахчисарай, като му придадеш няколко къщи по европейски кроеж. Улици тесни,
мечети с лепряви стени, кафенета, дето бърбука наргилето, нечистотии - възточен
мир. Тури и като couleur locate маса къщи порутени, покриви продупчени,
минарета с пресечени върхове - от нашите обузи и гранати през време на
бомбардировките. Съблечи киевските хълмове и от веселата им зеленина, и от
горите им. Защото тука, драга Любов Александровна, всичко е голо, изгоряло,
пустиня. А прах, прах - ужас! Прах и вятър. Толкова вятър никъде не се е
виждало. Но Дунавът, който се лее под високите брегове, Дунавът - той всичко
изкупува. Великолепна река. Как е скромен нашия Днепър в сравнение с тоя
могуществен ток! Аз от прозореца си и сега гледам на него. Да би била тук,
гълъбче, щяхме да се поразходим с катера по Дунава. Какви нови ощущения!

Любопитен бих да видя би ли се би научила български ти. Аз решително не мога да
възприема нищо от това развалено наречие, славянски някакъв patois, от което
губернаторът се възхищава и го намира твърде сходно с руския език. Това е, чини
ми се, повече от славянофилска любов.

Какви мили, добри, простодушни тия български селяни! Представи си, Любов
Александровна, влазят при мене в канцеларията, свалят шапка и си подават
ръката. Представи си един наш мужик, които би направил същото у нас на един
колежски асесор! Скандал! Светата Рус цяла би се разтресла!... И знаеш? Стискат
добре, пръстите пращят в тяхната шиеста ръка. "Ваше сиятелство" - няма -
"Господине!" На губернатора - тоже! И нему - ръка! Прекрасен народ,
демократически нрави! Право, има що да се поучим у братушките.

Интелигенцията обаче - пардон за гръмкото слово - се мъчи да се отчужди от
народа. Европейският лъск я пленява и той е дал на маниерите й и образа на
живота й изкуствен, фалшив отпечатък. Няма обаче защо да виним младежите, това
е в реда на нещата, историческия ход на развитието у един млад народ, чийто
първи нагон е да подражава. А не може да се откажат добри задатки у тях. Аз
имам случай да ги изучвам. В губернаторската канцелария все българи служат,
освен губернатора, аз и екзекуторът Мачухонски. А propos, това добро и смешно
старче. Писвал съм ти вече за него: псе няма по-вярно, православен няма
по-набожен, ум няма по-изостал, сърце няма по-златно. Отдавна не ми е нужен, но
иди да лишиш от хляба такъв свети човек! Обичам го просто. Когато нямам работа,
с него дърдоря. Представи си, той се нарича, и не без чувство на национална
гордост, българин. Отде измисли това? У него нищо българско няма! Има у това
човече нещо, което ти наумява типове из Мертвия души...

Да те запозная я с другите съслужници, по-важните. Младият ни чиновник по
особни поручения е един българин самоук, но твърде пъргав, хитър, досетлив.
Арменски ум. Има тоя недостатък в манерите - общ на южните народи: говори с
буйни ръкомахания. Когато го гледаш отдалеч, мислиш, че иска да бие събеседника
си... Пише отчаяно лошо руски и с отчаяно лош почерк. Да го четеш - не ти
трябва каторга. Но устата работят изумително и се надварят с ръцете.

Старият чиновник по особни поручения е наш възпитаник, от Киевската семинария,
отдето пристигна право. Готвил се е за духовно звание, но нуждите на
отечеството му го извикаха на административно поприще. Трезвомислещ млад
человек, сериозен, тих, вечно закован на писалищния си стол. Флегма. Сякаш че
тече чухонска кръв в жилите му, а не южна. Не е ми симпатичен: полет няма,
направен е за добър кариерист. Много наумява нашите. Но полезен на службата.

Имаме и друг чиновник, пак по особни поручения, временно прикомандирован, тъй
да се каже. Генералът го много цени. Познава го още от бойното поле. Образован,
млад, владее прекрасно французки. Крайно симпатичен момък, чието семейство е
изтърпяло ужасно от башибозуците. Столуваме се заедно, разговаряме се по
литература, по славянския въпрос, по политика. Горещ, но мисли зряло, чувствува
благородно. И оратор е. Аз мисля, че има да чуем за него. Такива натури
изскокват. Един поразителен контраст образува с него губернския ни лекар.
Человек, свършил в някой немски университет, но скъп, но тъп, но раболепен,
пази те боже! И, право да ти кажа: аз не знам какво да говоря с него! Ну, за
калта в улиците, за вятърът, за стихиите небесни. На всяка моя дума: "Да, ваше
сиятелство!" На тоя учен человек гръбнака много се прегъва. По обичам селяни
братушки.

Аз ти дотегнах, ma chere Lubov, с това бъбрене. Но списъка на моите познанства
и връзки в Русе се изчерпа... Ах! Щях да забравя още един наш чиновник -
преводчикът. Той е поет. И той бегал от областта си - градината на Хесперидите
- и станал "чернилная душа". Самите условия карат всички тия младежи,
подготвени или създадени за други призвания - да стават службаши. На страната
липсват работници по нейното политическо устрояване и ето защо канцеларията
поглъща като минотавър всичките сили и дарования, и професии. При това,
месечната плата има голям престиж за братушките. Аз знам едри търговци, които
станаха чиновници. И този поет сериозно иска да прегърне чиновнишко поприще и
ламти за йерархически напредък по администрацията. Като дойде генералът в
качество на русенски губернатор, аз му представих списък на чиновниците с
означение способността и отличителните качества на всекиго. За преводчика турих
само тая бележка: поет. Губернатора се засмя.

- Само толкова? - попита той. - Да му се даде синекюрна длъжност - за да има
време да пише!

Определихме му занапред лека работа, такава, каквато да му отнема само половина
час през месеца, именно: съставление в края му статистическа ведомост за
стихийните произшествия из губернията. Казвам ти: не повече от половин час
работа!... Стана поетът недоволен, мрачен, угрижен. Той разбра, че го считат
некадърен, безполезен чиновник. Пише пошлата си ведомост, скучае ужасно, но
нищо не ми казва. Един ден случайно видял списъка ми, иде яростен, възмутен,
настръхнал: "Графе! - извика (той някога не ме титулува иначе). - Как сте си
позволили да ме унизите пред губернатора с такава една препоръка? Вие ми
отнемате възможност да се проявя чрез тия глупави ведомости, вий ми убихте
положението!" И очите му пущат пламък. Представи си, драга Любов Александровна,
не мога да го утеша, не мога да му докажа, че това сторихме от дружба и
съчувствие към него като поет.

Впрочем, поет е громка дума. Вземи я в значението й, което може да има, когато
е реч за един още полудив народец с наречие развалено и варварско и със
зачаточна книжнина, каквато е била руската във време на Кантемира. Подир 50
години, когато и у българите литературата се развие, той ще има у тях си онова
значение, което има у нас днес Сумароков. Впрочем, нашия беден ритмоплет стои
на непостижна висота в сравнение с този "български поет", както сериозно го
считат братушките. Това ги лъсти. Този вчерашен народец бърза да стане славен.
У него е всичко голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет!
Невинна грандоманска черта у микроскопическо племе... Но това е по-добро,
отколкото известното самоунижение славянско. Карайте, братушки! Бъдете велики.
Чувство на народна гордост, най-после... Отровата на отрицанието и песимизмът
не е се коснала до душите ви! Да прибавя, че поетът е инак мил човек и се
столува с мене.

По този разнокалиберен състав на окръжающите ме българи ти разбираш, че аз имам
възможност да узная нещо от нравствената психология на тоя възкръснал за нов
живот славянски народ. Занятията малко време ми остаят, за да свържа сношения и
с други среди и класи. Но едно нещо е явно: подир грухването на вчерашното
минало, всички проявления в областта на обществений и духовний живот дават
понятие за нещо младенческо, зародишно, ненормално. Животът, изтикан из старите
си дируги, още не се е закрепил на новата си почва, не е се свикнал с новите си
форми и политически условия - които бяха последица на освобождението на
България. Другият факт е, че българите обичат парите с остървенение. Отбележвам
това като сух факт: не искам да виня българите, както струват мнозина от
нашите, за един ламтеж общ на цял свят в днешния материалистически век.
Впрочем, примамката на златото е привлякла в този град народи от четирите
краища на вселената и му е придала характер козмополитически, заедно с
трескавия кипеж на спекулацията. И какви народности, драга Любов Александровна,
няма да срещнеш по шумните улици да се тласкат и кръстосват, одушевлени от
същата жажда за печелене пари! При българите и русите още гъмжат, но буквално
гъмжат - евреи испански, полски, руски и немски; мяркат се великоноси арменци,
чернооки румъни, нашите безвъсести некрасовци; замислени турци, гърци, немци,
италианци - помниш Пушкина?

Какая смесь одежд и лиц,

племен, наречий, состояний!

Моето писмо мина границите на писмо: то стана мемоар. Но вината е твоя. Допъти
ще ти пиша за бала довечерешни, специално за красния пол, което тебе ще
интересува. Целуни по челцето моя син Саша. С неохота прекъсвам... Сега се
сетих, че куп работи интересни имам да ти кажа, но късно: вече три пъти влиза
моят любезни Мачухонски и ме погледва някак си строго, изпод вежди, като че
казва: "О, стига си беседувал с графинята... Дружба - дружба, служба - служба!
Надо и честь знать!" Недей мисли, че бозна какви важни служебни интереси: той
ще ми говори без друго за моливите или за други канцеларски ситнежи - за него
от чрезвичайна важност въпроси.

Целувам те, mon cher amour, и още отсега имам зазъбици за твоя отговор.

Твой любящий
Аполон"



II. Канцеларията

Като гуди писмото в плика, граф Марузин стана и се запря замислен пред единия
прозорец. Навън се отваряше чудесен вид на Дунава. Величествената река течеше
гордо в широката си матка, на еднакво равнище с отсрещний потопен бряг, обточен
с цветущ върболяк. Отсамний край на реката се затуляше от високий яр, който
образуваше българския бряг; отгоре на този бряг вървеше набрежната с дървена
заграда към стръмнината. Насред Дунава един остров, покрит с нисък върбак,
туряше своето зелено петно в тихото огледало на реката, като я делеше на два
ръкава. Два парахода, един срещу други, шумишкож пореха вълните, оставяйки
опашки от бяла пяна, които дълго още къдреха повърхността на Дунава.

Отвъд него, на север, се зеленееше и потъваше в кръгозора плодовитото и
неизгледно поле на равна Румъния. Погледът с наслада плуваше из простора на тая
чудесна панорама, като ту се губеше в далечините на румънския хоризонт, ту
кацаше на гиздавия отсрещен град Гюргево, ту се носеше галено по широките вълни
на Дунава, на които дневната светлина даваше разни цветове - от тъмномътния до
светломодрия и до лучистосребристия, какъвто беше западният му ток.

В ъгъла на тази стая - тя се намираше в помещението на губернаторската
канцелария, - широка, в дела, с голи стени, на една от които бе закована
Каницовата карта на Северна България, стоеше прост писмен стол от невапсани
дъски, претрупан с купове книжа, депеши и руски вестници. Няколко стола и един
долап за книжа допълняха неизискания накит на този писмен кабинет, център на
всичките поворки, които докарваха в движение административната машина на
новообразуваната Русенска губерния.

Граф Марузин, управител на канцеларията при губернатора, мъж около трийсет и
пет годишен, беше облечен във формен зелен сюртук, с медни копчета и плетени
сърмени еполети, с шпага - задължителни тогава за "коронните" чиновници - със
сиви летни панталони от док. Той имаше червендалесто прищяво лице, умно, със
сериозно изражение, с печат на аристократическо достойнство, завършено с рядка
брадица.

Аристократ по кръв и по възпитание, той имаше убеждения либерални, които
криво-ляво живуваха с охранителното чувство на руския дворянин. Кореспондент
най-напред на руски вестник в Русе, граф Марузин от няколко месеца беше на тая
висока длъжност, която го поглъщаше цял. Малко срещи имаше той с българите и
кръгът на познайниците му се ограничаваше с другарите му. Както се забележва от
писмото до жена му, графът покрай верните съждения изражаваше и чувството, общо
тогава, на русите, служащи в България, към освободените: благосклонна
снизходителност, смесена с високомерност - често прекалена до
пренебрежителност. Известна злъчност, известно чувство от досада за отсъствие у
българина идеалните качества, произволно предположени у него, звучеше и в това
писмо, и в беседите на русите; това разочарование, при големите несгоди за
живота в страна, със средства изчерпани от преминуването на две армии, се
превръщаше в горчивина, която повечето руси, за жалост, отнесоха със себе си
против освободените братя...



III. Екзекуторът

Вратата се отвори и влезе старец, надскокнал шейсетте години, малко прегърбен.
Лицето му беше сухо, дълго, с високо чело, с брада, мустаци и къдрава коса -
силно побелели; гърбавият му нос, яхнат от очила, придаваше важност на тая
лишена от жизненост и уморена физиономия. Главата му изцяло беше хубава, с
благороден профил. Той беше облечен вехто, пазеше вид смирен, почтителен и
подобострастен.

- Ваше сиятелство, заплатата ви приех и покупките за вас извърших, да ви
представя сметката! - каза Мачухонски и сложи на масата куп руски книжни рубли.
- Това е остатъка, а цифрата на купените вещи...

- Добро, добро, любезний Аким Филипович - отговори графът небрежно и хвърли
рублите в чекмеджето.

- Проверете, ваше сиятелство!

Графът го изгледа насмихнато-благоволително:

- Няма защо: аз напълно се доверявам на вашата сметалка, Аким Филипович, и на
вашата безподобна честност.

- Благодаря покорно, ваше сиятелство, за великодушното ви мнение за мене.
Старая се да го заслужа.

В тая минута удариха камбаната на ближната черква. Мачухонски се прекръсти.

- Ваше сиятелство, няма ли да ми заповядате нищо? - каза той, като се готвеше
да си отиде.

- Идете, идете, Аким Филипович, помолете се богу - нямам нищо да ви кажа.

- Молим се за господаря императора, ваше сиятелство, и за Русия, и за
България...

- Право, право: отечество ви е - усмихна се графът. - А що, Аким Филипович, вие
ще останете ли в България?

Мачухонски погледна стреснато.

- Извинете: как да остана в България?

- Как, нали знаете? След два месеца ще се дигнем и чисто българска власт ще
приеме управлението. Нашата задача се свърши.

Дълбока печал и учудване се изобразиха по доброто лице на стареца.

- Позволете, ваше сиятелство: наистина ли ще напуснем България?

- Берлинский договор ни предписва това. И слава богу. А то захванахме да
подотегваме на братушките, та и ние сами се теготим вече от положението си.
Нашата рол е изиграна.

Старецът усърна.

- Съвсем не е изиграна нашата рол! - каза той внезапно ядосан. - Ония жидове в
Берлин, извинете, нищо не отбират и нямат право да се месят в нашите славянски
дела. Господарят император не трябва да ги слуша!... Как ще оставим тоя народ,
който всемогущий бог тури под руска защита, на разтерзание на хищниците и на
враговете? Той е още годиначе, едвам се крепи на краката си.

Брадата на стареца трепереше.

- Съгласен, Аким Филипович, но няма какво ла се прави. Берлинский ареопаг тъй
реши и ние, които проливахме кръв, не сме вече господари на делото си. Ну,
идете си в черква...

- Отивам, ваше сиятелство! Аз бях викал домашните; сега ще им пиша да не
тръгват!... Ще се помоля богу да заслепи враговете на Русия, да им върне
стократно злото, което правят на православния свят.

- А как, не е ли добре да си останете в България? - попита пак графът. - Тя ви
е родна страна, тъй да се каже, тя няма да бъде за вас по-малко гостолюбива от
Русия.

Мачухонски поклати глава печално.

- Език не знам, стидно е да кажа: българин съм, а матерний си език не знам. А
сега да го уча, не мога, памет слаба. Да беше стоенето ни по за дълго - нека да
додеха домашните: може би да останехме - щяхме да привикнем. Но сега, като си
отивате вие - тежко е, съвсем чужди, тъй да се каже, ще остатем тук. Свикнали
сме със старото гнездо и с руския православен народ.

- Имате право: тежко е във вашето положение такъв крут прелом на живота... Но
слушайте, Аким Филипович, като излезете от черква, идете до поручика Волски и
му занесете това писмо. Той тръгва тая вечер за Русия.

- Ваше сиятелство, няма ли да ми поръчате нещо друго? Утре тръгвам за Гюргево -
да купя разни потреби канцеларски. Тука у Чакъров не са остали добри неща, па и
скъпо! На кутия пера взима петнайсет копейки повече, отчколкото се дават в
Гюргево... Жид! Привършила се е и попивната хартия: каква заповядате да взема?
Бяла или розова? Розовите по-добре взимат мастилото.

- Този важнейши въпрос на вашата мъдрост предоставям да го реши - усмихна се
графът.

- Благодаря. Аз съм за розовите.

- Да, Аким Филипович, днес губернатора намери много лош червения восък, като си
запечатваше едно писмо!

- Как? - попита стреснато старецът.

- Даже се навъси.

- Наистина?

- Да, восъкът почерня и даваше на печатът траурен цвят. Това е неприятно,
съгласете се: утре може да му стане нужен восък, и пак ще има същата
неприятност - казваше графът небрежно, като разпечатваше депешите...

Сухото лице на стареца побледня.

Той се поклони и излезе.

Мачухоноки се наричаше българин, но както пишеше графът, у него нямаше нищо
българско. Руски човек и в кръвта, и в душата. Дълбоко набожен, прост, добър, с
ум и понятия, незасегнати от никаква нова мисъл. Прадядо му се беше преселил
още през миналия век от България в Русия, при Катерина Втора. Тая императрица
особено благоволеше към гръцката народност, от която имаше много преселенци в
Русия. Гръцката колония в град Нежин беше особено привилегирована и надарена с
разни правдини, което привлече наплив от нови преселенци. Голяма част от тях
бяха българи, но те минаха за гърци пред очите на русите. Оттам и титула
"нежински грек", който се даваше, безразлично на нежинските колонисти и стоеше
в паспортите им. На старо време Мачухонски се намери претоварен от многобройна
челяд и без обезпечено съществувание. Дълги години той се бух'а като вода о
бряг в разни дребни търговщини и службици, без никаква сполука; настала беше
тежка сиромашия и той се готвеше да продаде малкия си имотец в Чернигов,
последнята му надежда, след която идеше пълна безизходност, когато обявлението
на войната го спаси. Той получи някаква длъжност в интендантското управление и
дойде в България. Но след два месеца изгуби мястото си, жертва на интрига.
Подир доста мъки, той успя да влезе като преводчик в канцеларията на свищовский
губернатор, в качеството си на българин, който владее руски език. Бедният
Мачухонски се смая, когато видя, че неговия български език българите не
разбираха. Той не знаеше ни една дума български! От жалост към стареца не го
изгониха, а го направиха екзекутор, тоест една по-горня степен разсилен,
натоварен с грижата да купува канцеларските потреби и да върши други дребни
поръчки. За да не изтърве и тук залъка, Мачухонски се посвети с благоговейна
любов на делото си. Той тичаше като вятър, със своите шейсет и толкова години
на гърба, по изпълнение службата си. Никой български чиновник в канцеларията не
беше способен тъй със страхопочитание да стои пред началството. Явно беше, че
това гръбнаколомение беше привичка стара, придобита в друга среда и проникнала
в самата кръв на Мачухонски. Макар че безсмислений страх от уволнение тук
изчезна, защото граф Марузин благоволеше към него, той пак си пазеше своите
раболепни приеми. "Лучше перекланяться, чем недокланяться" - спомняше си
старецът руската поговорка.

В свободното време той пишеше писма. Виждаха го по цели часове, че навел бяла
глава, скърбуца с перото и пълни големи листове с дълги послания до жена си или
дъщеря си, които обожаваше. Той им описваше със старчески възторг България и
всичко българско в най-розови цветове. Заспалото му досега народно чувство,
което събуди първия клик на Руско-турската война, растеше с нова сила; всеки
ден той повече се влюбваше в България. Превождаше им чрез помощта на българите
чиновници български патриотически стихотворения, хвалеше им Стара планина,
видена само през очилата на въображението му; опоетизуваше небето и земята;
прати им даже веднаж в тенекиева кутия малко пръст от българската земя. Той, в
идеализацията на България, изливаше своето сърце и душа, жъдни да разменят
мисли с далечните мили хора. Тия писма бяха утешението, съставяха щастието на
стареца.

Но одевешните графови думи много го смутиха и той влезе твърде угрижен в божий
храм.



IV. Бал

Половина километър на изток от Русе, до самия дунавски бряг, при гарата, в
павильона на Хелмщайновата градина, ставаше танцувална вечеринка.

Часът беше близо десет. Звуковете на музиката се разнасяха далеко из тъмното
поле и будеха съня на заспалите хълмове на Левенттабия. Прозорците на салона,
дето играеха, силно осветлени, гледаха като огнени очи в нощната мърчина,
премрежвани на всяка минута от сенки на човеци в движение. Пред входа на
градината гледаха други светливи - по-малки - очи, фенерите на колата, донесли
гостите, и тия очи постоянно се умножаваха.

В самия салон, напълнен с дами в изящни бални дрехи, с голи рамена и с кавалери
в черни рединготи - някои във фракове, - вихърът на валса беше в разгара си.

Чужденецът, който би влязъл в тоя салон, би се зачудил от това пълно
възпроизвеждане европейските удоволствия в един град едвам вчера излязъл из
мрака на един варварски режим. Но той би се излъгал, ако припишеше тоя успех на
влиянието на наплива от вънкашен свят, предизвикан от войната. Той би се
почудил още повече, ако му кажеха, че тоя напредък не е от вчера и че той се
дължи на един цивилизатор турчин. Мидхат паша беше направил от Русе не само
столица на Дунавската област, но и център на европейска културност, взета в
най-пустите си или най-грозните си форми.

В съседната стая - бюфета - също куп млади хора, залисани в живи разговори.

Сегиз-тогиз младежите се извръщаха несъзнателно към вратата, колчем тя се
отваряше и пущаше вътре някоя нова натруфена гостенка, закъсняла пред
огледалото си.

- Шопов! Хайде, кадрилът се почева! - обърна се един висок и тлъст момък към
другиго от дружината - младеж с черно мършаво лице, който разправяше нещо с
широки ръкомахания.

- Хайде и вие! - махна с ръка към останалите Шопов, па влезе в салона.

- Стремски, ти няма ли да играйш кадрил? - попита един мургав, пълен, нисичък
момък, като се запъти също към салона.

- Не ща, Жирков.

Стремски погледна през прозореца, отдето се виждаше, че пристигат нови пайтони
пред градината.

По лицето му, възмъжало и станало много изразително, с тънки като гайтан
мустачета над свежата устна и с малко черно кочанче на брадата, играеше
нескриваемо безпокойство. Той очакваше нещо, което не идеше.

- Найден Маркович, вие ще пиете ли едно пиво? - обърна се към Стремски един
по-възрастен мъж, с червено лице и със зелена униформа. Той беше граф Марузин.

- С благодарение, Аполон Петрович. Един шприц! - обърна се Стремски към бюфета.

- Хвана да става душно... Ах, тази мадам Анго! Пак тя - и на кадрила! Вечно тоя
опротивял, опошлял мотив... Пропищяха ни ушите... Навсякъде той! - извика
графът, като си обърса с кърпа червеното лице.

- На ваше здраве, графе!

- Знайте ли? - подзе графът. - Днес писах на жена си, че тая вечер ще бъда на
бал. И нарочно за нея ида - да набера материал за едно интересно писмо, което
ще й причини много удоволствие. Тя любопитствува.

- Материал... за една сатира върху нашия красен пол - забележи усмихнат
Стремски.

- Този път съм обезоръжен, Найден Маркович: вашите българки са пленителни.
Никога не съм виждал такава китка от хубави жени... Ето, например, влазя още
нова - каза графът, като гледаше към вратата на салона, които се отвориха.

- Ах! - извика неволно Стремски.

- Защо това: ах?

- Драга Филович! - пошушна Стремски и се поклони вежливо на една прелестна
девойка, в бален накит, бял цвят, която замина край тях с една възрастна жена и
се присъедини към купа госпожи в срещния кът на салона.

- Ваша познайница? - попита графът, като следеше с поглед отминалата девойка.

- Да, тя е сестра на госпожа Голичева, която вий познавате.

- Действително, приличат си - забележи графът. Погледът му се вторачи в една
нова гостенка, придружена - от мъж.

- Ето Светлина!

- Мадам Голичева!

Тия две възклицания изскокнаха едновременно из устата на двамата.

Госпожа Голичева, облечена в черна атлазена рокля, която обвиваше един
великолепен стан, правеше "петно" с тоя необикновен жалеен шар сред
ясноцветните и пъстри премени. Но тя беше така още по-хубава и събра удивлените
погледи на двата пола в салона. Тя беше жена на двайсет и пет години, в разцвет
на женственост и пълно развитие на формите. Бяла, малко пълна, с черни, морни,
пламенни очи и с уста чувствени, с врат изваян върху рамена идеални, тя цяла
дишаше с пълна жизненост, нега и сладострастие. Имаше нещо раздражително и
сладко парливо в погледа и усмивката на тая жена, която привличаше, която
блазнеше, която магьосваше.

Графът с напрегнато внимание я изглеждаше; той си спомняше изповедта на
поручика Волски и намираше сега естествено да се улови в примката на омайната
сирена този непобедим "серцеедец".

Графът и Стремски вече си не говореха. Смесени с купа мъже при вратата на
бюфета, всеки от тях беше се предал на съзерцание една от сестрите: графът
гледаше Светлина, Стремски - Драга.

Драга много приличаше на сестра си по снага и по хубост: бяла, напета,
повелителна, с хубави очи и рамена като нея, но с небутната свежест в чертите,
без печата на сладка умора от изнеженост и желания, която правеше така опасно
прелъстителна Светлина. Драга пазеше гордостта на красотата си; Светлина имаше
омаята на своята.

Графът упорито изучаваше тая жена, с която силно го заинтересува признанието на
Волски. Той търсеше да улови в погледа й, в изражението й тайното чувство,
което я вълнуваше сега, защото тя без друго трябваше да знае за отпътуването
Волскево. Но всичко във физиономията й показваше кокетка безгрижна, занята с
желанието да дразни погледите чрез всяко свое мърдане, дума, ухилване, кимване
към близките ней лица. Беше само малко бледна, а нейният чер с едри червени
цветя веер махаше бързо в ръката й.

На следующия танц тя игра. Игра и Драга. Кавалерите Драгини непрестанно се
меняваха, тя не почина нито две минути, лицето й се зарумени, гърдите й се
издигаха, нейния блестящ поглед светеше от тържество и щастие, огряван с една
усмивчица, колчем се спосрещнеше със Стремскевия. Между другите тя игра - три
пъти - и с един висок, окичен и галантен господин, от най-изкусните играчи,
който хвърляше победоносни погледи навред, обхванал с голямо изящество и
смелост стройния кръст на девойката. Графът попита кой е той и узна, че се вика
Веригаров. И Светлина играеше с увлечение.

"Влюбеният в нея человек я остави навеки, разделя се от нея - влюбената в него
жена - и тя има тая храброст да се весели!... Що за загадочна душа! - думаше си
графът. - Или пък тщеславният Михаил Аркадиевич се е хвалил?"



V. Бален герой

Полката се свърши. Настана кратък отдих. Стремски влезе в салона, здрависа
сестрите и майка им и предложи на Драга да я почерпи с прохладително в бюфета.
Тя си провря мило ръката под лакътя му и тръгнаха, сбутвайки се с другите.

- Ти закъсня. Кажи самичка, какво наказание да ти наложа, дето ме застави да
търпя? - мълвеше Стремски, промъквайки се към бюфета.

- Извини - пошъпна Драга; - кака ме забави.

- Моля, господа, сторете път.

Много глави се поклониха пред госпожица Филович. Стремски проби до бюфета. Пиха
прохладително и се оттеглиха. Стремски видя графа Марузина, че приказваше с
доктора Досалиева, окръжний лекар, вероятно за атмосферата, със силна досада по
лицето. Зад него Шопов с ужасни ръкомахания приказваше по политиката и
унищожаваше Биконсфилда. Събеседникът му беше господин Голичев, человек на
трийсет и пет години, с бледно, кротко и безцветно лице, но умислено. Той беше
безучастен към всичко, що го заобикаляше, и сякаш - и към горещите разсъждения
на Шопова. Той само кимваше сегиз-тогиз, за да покаже, че слуша.

- Позволяваш ли да ти представя графа Марузина? Мой приятел! - каза Стремски на
Драга. В същий миг графът се откъсна от доктора и приближи.

- Госпожице, негово сиятелство граф Марузин!

Графът се поклони ниско и се ръкува.

- Аз имам чест да се познавам с госпожа Голичева, вашата старша сестра.

Драга му клюма приветливо.

- Цари-път! Цари-път!... На царицата... - извика някой, който разтласка
говорещите при веселия кикот на Драга.

Графът и Стремски се обърнаха. Видяха галантния Веригаров, който пристискаше
силно и нескромно под мишница лакътя на Светлина и я отвеждаше към бюфета.

- Ах, здравствуйте, ваше сиятелство - каза Светлина засмяна, като съгледа графа
и му стисна ръката. Една деликатна миризма от резеда се пръскаше от Светлина.

- Здравствуйте, мадам! Вашето име току-що произнасяхме тука.

- Има една българска пословица: за вълкът приказваме и...

- Графе - пресече Светлина думата на сестра си, - пръв път ви виждаме да
уважавате едно наше скромно събрание.

- И разкайвам се, госпожо, сега за моя живот на постник... Виждам колко чудни,
достойни за възхищение красоти имало на тия "скромни" събрания.

Графът натърти на думата скромни.

- О! Тия руси, винаги са майстори да галят, да думат приятни неща на слабия
пол, както са майстори да бият и побеждават враговете! - изсмя се весело
Светлина и тоя смях високо подигна гърдите й, които тя притули наполовина с
черния си веер.

- En avant, madame Golitcheff! - извика галантния Веригаров и я увлече към
бюфета, поосвободен от тълпата.

Други минувачи разделиха дружината надве. Графът се поклони и отмина с Шопова
нататък. Оркестърът пак засвири. Стремски и Драга влязоха в салона да играят.

- Кой е този чудовищен Веригаров? - попита графът другаря си, като се спря на
другий край на бюфета.

- Една елегантна сврака. Учил се е в Букурещ и в Париж - по-добре: ходил е да
изяде парите на баща си в Moulin Rouge и по булеварите... Върнал се е с глава,
натъпкана с шансонетки... Давал се е там за конт... Пуст, фанфарон, лек... но
пленява жените... Видите, той е герой техен.

В гласът на Шопова звучеше злъчност, размесена с ревнивост.

- Моля, не махайте така към него - каза граф Марузин. Веригаров пак влазяше в
салона със Светлина и й дърдореше нещо със светнали очи. Щом влязоха, той я
грабна през тънкия кръст и се завъртя с нея.

От вратата графът продължаваше да наблюдава Веригарова.

Той трябваше да има около трийсет години. Лицето му правилно, покрито с приятна
бледност, уморено, малко изветряло, с английски фаворити, прилежно пригладени,
които му придаваха нещо екзотическо. Черни мустаци със завити от помада нагоре
краища, както и косата, счесана на средата с красиви кривици, увиснали на
ниското чело. Както лицето, тъй и безукоризненото му и модно облекло показваха,
че Веригаров има дълги съвещания с огледалото си и култ към особата си.

Изряден играч, при тая изискана, куклена гиздавина, весел пустословец, с
машинална любезност и обръщение, придобити от привичката, съединени с
чудачество, самоувереност и дързост, близка до наглост - той имаше всичките
титли да бъде интересен за жените. Това съзнание за неотразим престиж правеше
да расте суетността му, която се равняваше само с нравствената му пустота.

Подир половина час настана продължителна почивка. Публиката се разшава на вси
страни, нахълта в бюфета, мнозина излязоха навънка, в градината, да глътнат
полский свежи въздух.

Нощта беше безлунна и прохладна. Звездното небе стоеше високо над заспалата
природа. Околните хълмове се чернееха и показваха като планини. В една
непроницаема далечност, през тъмний Дунав, блещяха разсипани на един куп
светлинки - там беше Гюргево. Из кривите пътеки на градината, хвърлили шалове
на плещи, се разхождаха жени и девойки. Куп мъже извън градината се разговаряха
с чести смехове. Камертонът беше пак Веригаров, неизчерпаем във весело
игродумство.

Стремски игра на два танца с Драга. Още омаян и в блажен трепет от изпитаното
наслаждение, той се разхождаше също навън, с графа, Жиркова и Шопова. Той често
улавяше с поглед, в тълпата на жените в градината, фигурата на Драга, отлична
по своята напетост.

- Няма какво да се каже, Найден Маркович, балът ви успя - каза граф Марузин. -
Македонския ви комитет увеличи капитала си. Знайте ли колко ви завиждам на вас,
българите? Вий имате своите насочени от историята ясни идеали, които не
подлежат нито на спор, нито на съмнение, в които от първий българин до
последний вярва като в богът си. България остая още земя на Инсаровците.

- Сега още е рано да се твърди това. Новите идеали не са се открили ясно в
съзнанието й. Ний сега сме още пиени и зашеметени, ний празнуваме медения месец
на сватбата си със свободата. Нашите идеали ще ги съзрем, когато изтрезнеем от
това упоение.

- Но вий имате, чини ми се, един много ясен национален идеал: Санстефанска
България.

- Той е идеал чисто политически, на българската история, тъй да кажа. А наший
обществен, человечески идеал де е? Ний още го не видим. Страхувам се даже, че
вместо един велик кумир, както бе досега, у нас да не изникнат много кумирчета,
извикани от нови жажди, които има да се разбудят непременно, а някои се
разбудиха вече у нас.

Един пайтон в тоя миг мина край тях.

- Госпожа Голичева! - извика Шопов.

- Защо тъй рано дезертира? Това е едно осиротение за бала - каза графът.

- Тя още одеве казваше, че няма да достои, не й било дотам добре - забележи
Стремски.

- Понятно, понятно - избъбра графът, като че говореше на себе си и си
отговаряше на някой по-прежен въпрос.

Заминаха край купа на мъжете, дето Веригаров разправяше. В тоя миг зачу се нов,
весел, еклив смях.

Нашите приятели неволно зачуха тези уломки от разговор, вървейки по-бавно:

- Как, ти й каза това? - попита един твърд, силен глас.

- Казах. Вие знаете, че Веригаров познава от дъно женската натура - каза
Веригаров.

- О, той е имал такава възможност да прави студии по парижките булевари -
забележи друг шеговито.

- Жената ще ти прости лесно най-грубите оскърбления, ако ги облечеш във форма
на ласкателство към хубостта й - каза Веригаров.

Очевидно, минуването на Светлина беше възбудило одевешний смях, а думите
Веригарови без друго се отнасяха до нея. Приятелите разбраха това инстинктивно.

Стремски се намръщи, но се спря с другите под акацията, увиснала навън от
градината,

- Как бяха? Кажи ги пак!

- Но каза ли й ги?

- Казах й ги на ухото, като играх с нея първата полка - отговори Веригаров.

Стремски леко потръпна. Той спомни, че Веригаров игра в първата полка и с
Драга.

- И тя? - питаше пак един.

- Тя ги чу с голямо удоволствие и се изсмя почервеняла. Това й беше приятно. Аз
ви казвам: жена на комплименти се не сърди. Колкото по е хубава, по й са
приятни. Грозните жени очакват хвалбите като милост; прекрасните ги очакват
като дължим данък.

- Това е право: нашият дунавски Дон Жуан познава женския гъдел - потвърди друг.

- Наистина ли е ваше съчинение тоя куплет!

- Собствено - каза Веригаров.

- И живо, и духовито... Особено играта с думите, прелестна - добави друг.

Веригаров очевидно изпитваше силно удоволствие от направеният ефект. Куплета,
който току им беше прочел, достави нов триумф на дребнавото му тщеславие.

- Слушайте - каза решително Веригаров.

Дружината се навали около него, за да чуе с внимание. Веригаров издекламира с
нисък глас, като произнасяше откроено и значително всяка дума:

Да ми биха дали хубостите в раят,

царствата по двете полукълба людни -

аз ги бях отказал - ако ми остаят

Драгините двете полукълба чудни.

- Браво! Чудесно!

Раздадоха се ръкопляскания и смехове.

Стремски и графът се изгледаха.

- Що за цинизъм! - каза графът с негодувание.

- Тия стихове са откраднати от влашки. Чел съм ги вече - забележи Жирков.

Стремски беше презеленял.

Веднага приближи към купа и каза Веригарову с глас, в който ечеше буря от
омраза и презрение:

- Веригаров! Ти си един безчестен человек! Ти пръскаш подлости за една девица,
която ти направи чест да играе с тебе, един дурак!

Тия думи паднаха като гръм сред смеховете.

Зашеметен за един миг, Веригаров се съвзе. Той отговори високомерно:

- Вместо всякакъв отговор на твоята дебелащина, аз ще ида да танцувам с
госпожица Филович - тя пак ще ми направи чест. Тя толкоз иска да знай от твоята
забрана, колкото аз - от псувните ти.

И той се запъти към салона, дето бе засвирила пак музиката.

Стремски му извика:

- Запретявам ти да се доближиш до госпожица Филович! Ще дойда да те хвана за
ухото насред бала и ще те извлека навън като...

Графът и Шопов се мъчеха да го успокоят.

Веригаров влезна в павильона. Стремски го следеше с очи де ще се упъти, готов
да изпълни заканата си. Видя, че Веригаров влезе в бюфета с двама от другарите
си. През прозореца се видеше как Веригаров и те разпалено приказваха и махаха с
ръце.

- Да идем да седнем в градината, ти имаш нужда от освежаване: няма да влазяш
вътре - каза графът, като хвана участливо под мишница Стремски и го поведе.

Стремски пъхтеше. Той се остави на това движение, като не отмахваше гневния си
поглед от осветления прозорец на бюфета.



VI. В градината

Макар и да знаеха дружеските отношения Стремскеви към семейството на Филовича,
и особено към Драга, графът и другите все бидоха доста изненадани от силата на
това негодувание. Те не знаеха, че близостта на Найдена с Драга беше отишла
по-далеко, отколкото мислеха, и беше се превърнала на любов.

- Има тука друго нещо: дали той действително се е осмелил да й изговори тая
гадост? - каза графът.

- Този фанфарон се хвали, не вярвайте - забележи Шопов.

- Но той е способен да направи това - каза Стремски. - Той си позволява
всякакви нелепости, защото му се прощават. Веригаров е една дребна душица и
всичкият му идеал е да печели ефекти чрез шутовски остроти и плоски каламбури.
В случая аз не вярвам да е казал това на Драга Филович; но ако го е казал, тя
не е преглътнала, но му е казала каквото му прилича, като възпитана девойка.

- Аз ви уверявам, че дрънкаше само на лапавица; той пи в бюфета - каза Шопов.

Стремски се обърна към графа.

- На, одеве говорехме за новите идеали, които ни трябват... Ето какъв идеал ни
трябва да постигнем: да се превъзпитаме, да станем хора характерни... Вие ни
освободихте от турския деспотизъм, но от нашата българска безхарактерност не
можете вие да ни освободите. Ний сами трябва да се освободим... Негова милост,
Веригаров, е едно блестяще изражение на тоя наш обществен недостатък. С
всичката си пустота, безсрамие и нищожество, той е приет от нашето общество,
глезен даже от него и получава сърдечни ръкостискания вместо плесници. У нас
нито знаят да се възмутят, нито да бъдат горди... Ний еднакво подаваме ръка и
на честния човек, и на мазникът... Все ни е едно... Вий чухте одеве как се
смееха драго ония господа около Веригарова, когато той им четеше стиховете?
Между тях има добри младежи, но и те се смееха весело... Никому не хрумна, че
насърчават една подлост, че опетняват едно момиче... Що им трябва да се
възмущават?... Той не падна нито на косъм в уважението им... Безхарактерност
безподобна! Чухте одеве какво ми отговори той, когато го оплюх? Че ще иде да
танцува с Драга Филович! Ни лук ял, ни на лук мирисал!... Уверявам ви, че ако
ида сега да му кажа, че съм се шегувал - той веднага ще бъде приятел и ще ми
предложи добродушно едно пиво. Ето идеалът, графе, който ни трябва да
постигнем: да станем хора с характер, хора с принципи! Трябва ни да се
преродим, за да заприличаме на человеци!... Ако това не сторим, Веригаровци ще
дават тона у нас - не само в обществото, но и в явният и политическият живот...
Вий убихте турската тирания, а нам следва да убием веригаровщината у нази си,
която сме присмукали в кръвта си чак!...

Тоя изблик от негодующи чувства пооблекчи Стремски. И нощният хладец работеше
успокоително на нервите му. В салона гърмеше музиката и се въртяха двойките.
Наоколо кърът беше тъмен, с изключение на двата фенера пред гарата, задрямала в
тишина. От Дунава изпищя параходна тръба, знак, че параходът напуща
пристанището. Скоро той пролетя над тъмната река, като метеор, с червения огън
на мачтата му. Глухото боботене на колелата, порещи водата, стигна дотука. Но
никой не забележи минуването му: одевешната случка занимаваше още умовете и
даваше повод на нови кратки пориви от гняв у Стремски, всеки път впрочем
по-слаби.

Но желанието да говори с Драга го глождеше и той нетърпеливо гледаше към
салона.

- Да станем! - каза най-сетне той.

- Не бива да ходите вътре, Найден Маркович!

- Аз предлагам да си идем! - каза Жирков. - Ние сме всички разстроени под
впечатлението.

- И аз предлагам същото. Утре имам занятия - каза графът.

- Аз по никой начин не мога именно сега да си ида - каза Стремски.

- Кои са тези? - попита Шопов. В градината влазяха двама души. Те познаха в тях
двама от ония, които бяха аплодирвали декламацията Веригарова.

- Андреев, адвокатина, и Прандов - назова ги Шопов. Те се запътиха насам.

- Добър вечер! - казаха те. После Андреев се обърна към Стремски:

- Господин Стремскн, ний сме натоварени от господин Веригарова да ви съобщим,
че той се счита дълбоко обиден от вас и иска удовлетворение. Ний сме негови
секунданти.

- Какво удовлетворение изисква? - попита Стремски спокойно.

- Да му направите извинение за думите си...

- Аз ги пак повтарям: Веригаров е безчестен човек!

- Щом е тъй, вий трябва да му дадете друго удовлетворение.

Графът и Шопов през това време гледаха смаяни.

- Аполон Петрович, ще бъдете ли любезни да ми станете секундант? - обърна се
просто Стремски към графа.

- С готовност - отговори графът.

- И ти, Шопов?

- Приимам!

Стремски им стисна ръката.

- Кой си мислеше, че този лекомислен женкеря ще се реши на дуел? - продума
графът ниско на Жиркова.

- Без друго - другите го надумаха, докараха го в честолюбие, именно това злобно
адвокатче, Андреев - забележи Жирков.

Веригаровите секунданти заявиха, че те са упълномощени още сега да се
споразумеят със Стремскевите, ако те желаят, и върху другите точки на дуела.

- Още по-добре - каза Найден.

Тогава четворицата секунданти, подир късо разговаряне, назначиха срещата да
стане други ден заранта, по девет часът, при Константиновата пивница при Черни
Лом. Оръжието избраха - револвер.

Подир това троицата приятели се качиха на кола и тръгнаха за града.



VII. Поглед назад

Откак ний оставихме Стремски с Невянка Шамурова в Стара планина, до тоя ден се
бяха изминали без малко две години. През това време живота на Стремски беше ред
от грижи, промени, скитане от място на място и вълнувания от всякакъв род. Това
напрегнато съществование удвояваше изтеклите оттогава месеци, то беше дало на
физиономията му печат на ранна сериозност и подчертало мъжествената му
изразителност.

Пристигнал благополучно в Троян, Стремски намери там майка, братя, сестри в
сълзи и отчаяне. Известието за бащината му гибел беше го преварило вече. При
тая скръб намериха се в крайна нищета и безизходност. Но скоро бедите се
умножиха: трябваше да се бяга и от Троян, в който също настъпи паника. Сюлейман
паша правеше ужасните си юруши въз Св. Николския връх и всеки час се очакваше
нахлувът на ордите му в Северна България. Всички бежанци минаха тогава в
Габрово и Търново, току-що успокоени от победата, която отблъсна Сюлеймана от
Шипченския проход. Габрово и Търново, претъпкани с войска и от големи тълпи
бежанци от долините на Стрема, Тунджа и други крайнини на Тракия, не можеха да
прехранят толкова свят, нито да го подслонят. Злочестите "изгорели" страдаха от
глад, страдаха от студ, страдаха от болести всевъзможни, страдаха от
изтребителния тифус - неизбежния другар на всяко безредно натрупване на големи
навалици свят, в лишения и неволи. Бежанците мряха като мухи. Тифусът и гладът,
и есенните мокроти отнасяха всеки ден със стотини жертви, избягали от турския
ятаган и от пожарите на родните си градове. Стремски през това тежко време не
се отдели от майка си, настанена в Габрово, разбита от скърби и страдания;
обстоятелствата го бяха направили ненадейно глава на семейството и отговорен за
неговото съществование. Понеже не му бе възможно да вземе сега по-деятелно
участие в борбата, той влезе в Червений кръст и се предаде с любов на делото на
облекчение човешките страдания... Но по-нататъшните успехи на руското оръжие
при Плевен и Шейново пренесоха театъра на военните действия през Балкана и
заедно с това потокът на бежанците, преживели тоя смъртоносен период, рукна
назад към планината, към пепелищата си в Тракийско поле. Това ново преселяване
трая цяла зима. Стремски изпрати също домашните си за Бяла черква, дето се
настаниха в една от къщиците по края, пощадени от пожара, тъй като от тяхната
само пепел остаяше.

Между това, Русе все остаяше в турска власт, окръжен от корпуса на царевича.
Княз Черкаски назначи Стремски като преводчик при полка на генерала А., който
действуваше срещу Али паша при Черни Лом. При една среща около Тръстеник на
един малък руски отряд с турския табор, Стремски привлече симпатията на
генерала чрез своето присъствие на духа в най-критическата минута и чрез
полезното мнение, което изказа по нуждата на една военна мярка, която спаси
положението. В надвечерието на Санстефанский мир Русе биде изпразнен от турците
и царевичевия корпус доби друго назначение. Дондуков, който наследи Черкаски,
поминал се в Сан Стефано, назначи Стремски като преводчик при търновския
губернатор. Но Лукиянов скоро склони Стремски да мине по съдебната част, като
ценеше неговото развитие и ум, и го прати председател на Никополския окръжен
съд, дето Стремски трябваше да захване от азбуката на съдебната наука - съвсем
чужда нему. След няколко месеца един непредвиден случай го накара изново да се
премести, по администрацията в Русе. Мина по обиколката си, през Никопол,
новоназначений русенски губернатор, генерал А., завзел мястото на
предшественика си, генерала Золотарева. Генерал А. случайно срещна там Стремски
и дойде във възторг - от случая да има при себе си Стремски, чийто ум, характер
и енергия познаваше. Прочее, Стремски отиде в Русе. Но видните служби в
губернаторската канцелария бяха заняти и губернаторът назначи Стремски
извънреден чиновник на особни поръчения при себе си.

Подир тая безкрайна одисея, която го води тласка по разни посоки, от
бреговете на Босфора до дунавските, Стремски седем месеца пребъдваше в Русе. Но
от всичките градове Русе остана най-паметен за него, защото в него Стремски
изпита най-силните вълнения.

Той се влюби.

Запознат едвам преди четири месеца със семейството на Иваница Филович, виден
русенец, Стремски се увлече от дъщеря му Драга и я обикна с всичката сила на
своята богата, младежка душа. Драга му отговори с взаимност. Срещите на двамата
влюбени, улеснявани от открития и дружествен живот на тукашното общество,
заставаха чести. У дома им, дето на Стремски се радваха, на разходки, по
градини, вечеринки - вред те се намираха, за да разменят сладки погледи и неми,
щастливи въздишки, а без свидетели - и къси свенливи целувки. Стремски пръв път
любеше в живота си и любеше, както любят в такъв случай: силно, горещо, лудо.
Той се чувствуваше безконечно щастлив. Перспективата на тихо и светло домашно
щастие се усмихваше вече на душата му, любовта озаряваше с розови лучи бъдещето
му, което се пълнеше цяло от милия образ на Драга.

Днеска пръв път това чувство му докара болежи, неизвестни досега. Злобата
против безсрамието Веригарово го задъхваше. Той се мъчеше от мисълта, че
трябваше с такава личност да има дуел, който - от друга страна - не можеше
достолепно да откаже, и че името и честта на Драга поради този дуел бяха
изложени на градските клюки. Вероятно, още този час бедната Драга беше пища на
общественото злодумство... Но жребият беше хвърлен. Той прие положението,
каквото беше, готов да си изложи гърдите за защита на драгата девойка. Храбър и
решителен в други, може би много по-опасни минути, той сега имаше нужда само от
един героизъм: да може да победи отвращението си против Веригарова, да дели
мегдана с един пуст и безхарактерен човек. Във всичкий тоя рой от мисли ни едно
съмнение не му дойде за Драга, ни един въпрос той си не зададе за нейната
искреност и благородство. Той си не допущаше това. Той я тъй силно любеше и той
тъй се уважаваше, щото подобна мисъл би го унизила. Само едно би било възможно
да се случи: наистина да е дръзнал Веригаров да каже на Драга гадките си
стихове.



VIII. Светлина

Бързи стъпки се чуха по стълбите, веднага се бутна вратата му и едно момче
влезе в стаята, запъхтяно.

Той позна слугата у Драгини.

При видът на това момче сърцето му затупа: всичко, що стоеше близо до Драга,
беше му обично и го вълнуваше. А в тая минута той усети, че има нещо
необикновено.

- Що има? - попита той.

- Господин Стремски, господаря ви вика да дойдете у дома - отговори момчето.

- Какво има там?

- Не знам.

- Кой е там още?

- Господарката и кака Драга, и господин Голичев. Само те са. Рекоха да дойдете
веднага.

Всякакви предположения дойдоха па ума на Стремски. Но най-правдоподобна
прнчина, за да го викат тоя късен час, му се видеше дуела с Веригарова, за
който без друго са чули.

"Ще ме раздумват - пошушна си той. - Ако мислят да ме убедят да отстъпя - то не
ме познават добре."

И той си тури шапката и излезе.

Той си мислеше из пътя, че ще има случай още тая нощ да бъде успокоен от Драга.
Той щеше да я пита за декламацията и щеше да чуе заслужений отговор, с който
Драга е приела дързостта на Веригарова.

Къщата на Иваница Филович беше доста далеко. Нощта беше тиха и звездна.
Стремски бързаше и все мислеше за причината, за която го викат, и тая причина
все намираше в дуела.

Още като влезе в зиналата порта на Драгини, той разбра, че в къщата става нещо
необикновено. На осветлените, с неспуснати завеси прозорци на гостната стая
мяркаха се сенките на домашните; смутени гласове излазяха оттам, цялото жилище
носеше печат на безпокойство.

На двора някой тичаше насреща му. В сумрака Стремски разпозна Драга.

Тя дойде при него и го улови за ръцете.

- Какво става у вас, Драго?

- Найдене, извини, че те обезпокоихме!... Голямо нещастие ни се случи!...

Смаян, стреснат, Стремски не знаеше какво да мисли.

- Какво има, за бога, Драго? Кажи ми! - извика той енергически.

- Голям кахър... Позор за нашата къща... Кака бегала!

- Светлина?

- Да, бегала на Гюргево.

- Та кога? Преди половина час беше на бала?

- Щом се върнала, отишла и се качила на парахода.

- И защо бегала?

- Ела вътре, ще узнаеш подробно. Мене ме е срам да ти отговоря... Чакат те с
нетърпение тати и мама, и зетят.

В гостната стая, богато и пременено накичена, осветлена от скъпа бронзова
лампа, той намери съвършена деморализация. Филович - человек петдесет и пет
годишен, с едро грапаво лице, събудено, брада и коса прошарени, облечен в халат
и по чехли - гълчеше нещо неразбрано, силно ядосан, позеленял; Драгина майка -
жена възрастна, с длъгнесто подпухнало лице, с признаци на минала хубост, в
модно скроений си чар бален фустан, с който още остаяше - разплакана, чупеше
ръце безнадеждно. Голичев, също в редингота си, седеше мълчаливо на канапето, с
ръце, немощно облегнати на колене, и с глава увиснала, като мъртвешка. Той
приличаше на човек, зашеметен от един удар в темето.

Двегодишното му дете, стреснато от всичко това, което гледаше, седеше уплашено
в краката на масата.

- Уредихме я, господин Стремски! Опозорихме се! За смях станахме... Видите ли
какъв скандал в нашата фамилия? - вайкаше се Филович, убит от скръб.

- Каза ми Драга - отговори ниско Стремски.

- Викахме те, като наш най-близък приятел, да се разговорим, да ни помогнете с
твоя съвет. На чужди хора не дръзнахме да обадим, от срам...

- Благодаря за доверието ви... Но обяснете ми едно нещо: защо е бегала госпожа
Светлина? И при кого?

Тия питания се отнасяха главно към Голичева. Голичев не отговори нищо. Той си
остаяше в прежнето омаяно и обезкуражено положение. Сякаш не се досягаше до
него онова, което тъй вълнуваше другите,

- Бегала е при някой си руски офицер, при някой си маскара, Волски! - каза
Филович. - Вижте какво билетче е изпуснала оная безумница, като е бързала - и
той посочи на едно писъмце въз големия албом на масата.

Стремски взе записката и прочете следните редове:

"Дорогой Свет мой,

Я переменил адрес. Буду ждать тебя в гостиннице "Гривица". Спеши.

Волски"

- Да, гостинница "Гривица" има в Гюргево - забележи Стремски.

- Поразеният чапкънин! Излъсти я! - издума госпожа Филович горчиво.

- Не поразявай другите! - изгълча Филович. - Тя е виновата...

- И какво й липцуваше на тая магарица! Гладна ли бе остала или жъдна, или гола?

- Ти не знайш ли? "Студен хляб жена не бий, ами топъл!"

- Боже! Как ще се осъмне утре? И как ще се гледат хората в очите! - пъшкаше
госпожа Филович. - Кажете, господин Стремски, какво мислите, че е добре да
сторим?

- Какво ще сторим? - извика гневно Филович. - Трябва да я върнем назад.
Стремски, как мислите?

- Съвършено като вас. Госпожа Светлина трябва да се застигне в Гюргево, още тая
нощ, още сега - утре ще бъде късно негли. Поручик Волски отива за
Русия...Разбирате... По тоя начин и скандалът ще се задуши още в началото си, и
всичко може да се поправи.

После, като се обърна към Голичева, прибави:

- Бай Никола ще бъде великодушен към грешката на госпожата. Само с прошка и
благоразумие се уравняват семейни раздори... Има ги навсякъде.

Госпожа Филович плачеше тихо.

Голичев внезапно напусна своята апатичност и стана. По неговото убито и
изгубено лице имаше дири от сълзи.

- Аз съм готов да я простя, всичко ще забравя... Аз пак я обичам! - извика той
плачевно. - Господин Стремски, вам се моля! Вие ще помогнете! Спасете честта
ми, спасете жена ми!

Стремски гледаше слисано.

- И ний всички ви се молим, Стремски! - каза Филович, като му хвана ръката
покъртен. - Само вие можете да идете и да свършите благополучно... Аз да
идех...

- Какво, ти си болен, Иваница! - каза жена му.

- Да иде Никола - скарани са, тя ще се уплаши, ще бяга, няма да се видят в
очите; даже...Ти само имаш авторитет, Светлина те почита: ще се засрами от
тебе... Направи това за нас, Стремски: една голяма услуга. Ако не за нас
дъртите... направи това за Драга. Сестриният й позор и нея ще опръска... Ти
разбираш... Представи си, че правиш това като за твоя сестра!

- Господин Стремски, на вас е надеждата ни - издума посълзена госпожа Филович.

Драга се приближи до него, погледна го умолително, страстно, с влажни очи и
пошушна:

- Иди, за моята любов!

Стремски извади часовника си.

- Подир по-малко от половина час ще засегне скелята последний нощен параход,
който минува по един часът и десет минути. Аз ще се помъча. Сбогом...
Препоръчвам ви да се държите спокойно и тайна да остане всичко.

Филович и жена му, и зет им с благодарност изпратиха Стремски навън. Драга го
изпрати до портата.

- Благодаря ти, Найдене! - каза му тя и в нощния полумрак прелестното Драгино
лице се приближи до неговото и едни очарователни уста чакаха, просеха целувка.

- Поздрави кака от мене! Моли я, доведи я... Кажи й, че тя ме убива.

- Драго, за моята обич няма невъзможно. Надявай се!... Само парахода да не
изпусна... Сбогом!

- Сбогом! До виждане! - звънтеше Драгиний глас из тъмнината, дето изчезна
Стремски.



IX. Пътници

От Иваницовата къща до пристанището беше доста далеч, затова Стремски бързаше.
Градът беше пак пуст и заспал; фенерите пръскаха умряла светлина по зидовете и
дюкяните, на криви линии наредени покрай тесните улици. След десетина минути
той излезе на набрежната, за да се спусне оттам по-пряко до пристанището.
Отпреде му, в дълбочините, Дунавът безмълвно течеше, като даваше на места
металически отлив.

Когато отмина зданието на губернаторската канцелария, той видя, че вървеше друг
човек пред него. Тоя човек бързаше и сегиз-тогиз се спираше до заградата на
набрежната и надничаше към реката, като да види нещо в мрака, легнал по-гъсто
под брегът. Параходната тръба изпищя в нощната тишина и пътникът бегом отиде
нататък; същото стори и Стремски - тоя звук беше знак за скорото тръгване на
парахода. Очевидно, и двамата тия пътници гонеха същата цел и бяха позакъснели.
Набрежната завива край терасата на градината от хотел "Ислахане" и се спуща в
Княжеска улица, която веднага извежда на мегдана пред пристанището. Когато се
найдоха на него, голямата черна маса на парахода се видя цяла, с осветлените си
прозорчета. По мегдана и двамината фукнаха. Скоро Стремски надвари предния
пътник, без да се обърне да го погледне, и като един ураган отиде до парахода.

- Zuru:ck! - извика му един немец-чиновник, като препречи пътя му със спущане
хоризонтално дървото, що затваря достъпа до парахода.

В същий миг параходът се оттегли от гредите на скелята с жабуркане и пъхтене
над водата.

Стремски остана като вкамънен. Той гледаше, зяпнал, отходящий параход с
червената светлина на мачтата си.

Няколко секунди забавяне - и всяка надежда да предвари един опозорителен
скандал във Филовичевата къща изчезна!

По времето, когато ставаше тая история, освен австрийските параходи, които
денем хващаха Русе, съществуваха и локални, между Гюргево и Русе. Последният от
тия параходи спираше по един часът, за да пусне или вземе пътници. Обикновено
по тоя час рядко се явяваше някой да се качи. Параходът, прочее, едвам спрял,
веднага тръгваше, щом на пристанището беше пусто. Тъй направи и сега. Но в
мъгливи нощи всяко движение престаяше.

- Ах, параход удрал! - извика по руски някой зад Стремски.

Стремски погледна кой е и видя един белобрад старец, който показваше знакове на
отчаяние.

Това беше Мачухонски.

- Мачухонски! И вие ли пътувате? Ето нещастие! - каза Стремски.

- Батюшка! Какво да правим сега? Друг параход няма ли?

- Този е последний. А до съмване - други няма. Защо бързате толкоз, господин
Мачухонски? Бързо поручение ли имате?

- Да, да, чрезвичайно важно - отговори старецът.

Бедният, той отиваше да купи червен восък! Мисълта, че утре генералът пак може
да се навъси, не беше дала мир на стареца ни в черквата, ни по-после, на
леглото. Той мисли дали не може да заеме от някое друго учреждение в града
восък; но те се отваряха подир девет часът, а губернаторът пишеше
кореспонденцията си по-рано. Мачухонски мислено виждаше как се намръщя лицето
на губернатора и как той издумва: "Ах, тоя старик занемарява..." Тревогата
растеше в душата му и той подир полунощ се реши да тръгне за Гюргево още сега,
вместо утре, и утре с първи параход да се повърне с покупките. Един път взел
това решение, той усети, че му олекна, и припна към пристанището, лек като
перо, за да завари последний параход, на път вече!

И Стремски беше занят със своята тежка мисъл. Утре целия град гръмваше от
срамотния скандал на Светлина, която беше сестра на бъдещата му жена. Няколко
капки от калта щяха да паднат и на Драга. И при всичкото му тържествено
обещание пред нея и готовност, и увереност да предвари това зло, препятствие
неодолимо стихийно се препречваше... Широкия Дунав мрачно влечеше водите си
пред тях, с неумолимото си и бездушно спокойствие.

Какво да се прави?

Иззад бараката, край брега, зададе се някой си.

Двамата пътници се извърнаха, те мислеха, че това е чиновник при пристанището.

Но видяха в сумрака, че той беше турчин.

- Що дири тоя враг християнски тука? - пошъпна Мачухонски на Стремски, като
отстъпи предпазливо.

Турчинът ги поздрави.

- Не бойте се - каза Стремски, - този турчин ни трябваше: той е каикчия.

- Как, вий с лодка ще минете? - извика старецът.

- Като няма параход - с лодка - ако този се наеме. Моята работа е още
по-припряна и неотложна.

Старецът гледаше настръхнал Дунава. Реката се чуваше, като глухо шуми.

Стремски влезе в преговори с турчина. Той беше момък снажен, мускулест и силен
под съдрания си ментан. Стъргуваха се скоро, защото Стремски даде веднага
исканите три лири, плата пет пъти по-висока от обикновената. За да покаже, че
не взима твърде скъпо, турчинът забележи, че само неговът каик се намира тьдява
и че ще излезе вятър, който ще удвои трудът му. Поканен от Стремски да му бъде
другар, Мачухонски се намери в недоумение. Минуването с лодка нодщя Дунава го
плашеше. Но като сметна, че чрез това пътуване той избягваше страшната
случайност да не угоди на началството, колебанията му намаляха. Те съвсем
изчезнаха, когато Стремски му заяви, че нищо няма да плати той.

Те последваха турчина край бараката и край напластените складове греди по брега
и дойдоха при устието на Черни Лом, дето стояха на завет катерите и
канонерките. Там във водата леко се люшкаше и една лодка. В нея спеше человек.
Той веднага стана, разбуден от присъствието на другите. Това беше пак турчин,
къс белобрад старец, с боси крака.

Отвързаха лодката от колът, старият я опиняше и държеше долепена до дървената
груба скелица, каквато си стъкмяват лодкарите. Младият турчин, изправен във
враницата, подаваше ръка на пътниците, за да влязат.

Мачухонски дълто се моли и кръсти неподвижен, па влезе и той.

Турците се наместиха на двата края и загребаха.

- Прекръстете се, Стремски! - забележи Мачухонски, като пак захвана да се
кръсти и гледаше водата, която се плискаше о лодката със странно жвакане.

Стремски се прекръсти.

Лодката отиде навътре.



X. Черноморска молитва на Дунава

Дунавът се тъмнееше отляво и отдясно. Българский висок бряг на всяка минута
меняваше тъмните си очертания, според напредването на лодката към изток. Той се
виждаше даже по-висок - от напластените зад него хълмове, с които се сливаше
сега в една черна маса. Русе се грамадеше с причудливи форми по височината си и
открояваше в звездното небе начупений си силует, наострен с високи здания -
имеющи вид сега на колосални градежи - и пресечени от гранатите минарета;
тук-там из тая тъмна грамада личаха редки, закъснели светлини. Недалеко от Русе
един остров, покрит с върбак, израстваше сред реката, стесняваше я и я делеше
на два ръкава. Лодката следваше пътя си между тоя остров и черните бреговити
урви на Русе. Тя скоро го остави назад, тикана бързо от течението - доста силно
тука. Когато и островът остана отдиря, отляво никакъв предмет не пречеше на
погледа. Румънский бряг, снишен и равен с водата, оставяше свободен кръгозора.
Само българский бряг, изринат и хълмист, протакаше своята черна линия далеко на
изток.

До едно време лодката вървеше успоредно с него, като оставяше на бързея да я
влачи напред. От едно място лопатарите й измениха посоката: тя хвана да сече
Дунава накриво, като да се приближи до левий бряг, въз който, далеко навътре,
зад острови, ръкави и блата, се тъмнееше Гюргево.

Дунавът шумеше повече и повече. Вълните му, сечени косвено, удряха грубо каика
и го люшкаха. Забележваше се доста силно бърчене на водното равнище. Често
плисък от воден талаз засипваше дрехите на пътниците с хладни пръски. Растеше
вятърът. Турчинът предвидя вярно. Намножаваха се малките бели гребени на
развените талази. Водната бездна кипеше. Привикналите гребци мълчаливо
продължаваха безконечните си равномерни дърпанета на лопатите, със свалени
горни дрехи и разголени гърди. Пътниците не приказваха, само гледаха шумящите,
разиграни вълни и се крепяха при всяко силно накланяне на враницата. Стремски
беше цял потопен в тревожните си мисли, той обсъждаше онова, което имаше да
срещне и да прави в Гюргево. Образът на ветрената Светлина му се мяркаше в
сумрака на нощта със своята пленителна сила и порочна красота. Той му се
усмихваше, плачеше, изчезваше в кръгозорите на мисълта му. Мачухонски
сегиз-тогиз издумваше нещо, цял втрещен от бурливостта на Дунава, който вреше и
кипеше като котел въз огъня. Той не дигаше очи от талазите трапове, които
отваряха пред лодката. Той си мислеше за душата. Спомни си молитвата за
мореходците от Великия требник, която бе научил изуст, пред едно пътуване по
Черно море от Керч до Новоросийск, преди осем години. И той зачете със силен
глас, който заглъхваше в шумът:

"- Владико Господи Боже нашъ. Покажи намъ обычную великъон сея пучины тишину...
и належащую бурю и сметение воздуха разсеки..." Вятърът връщаше злобно
талазите, блъскаше ги в стените на лодката и засипваше пътниците с вода.
Лодката се карлюшкаше и политаше по обезпокоителен начин: "Заповеждъ ветромъ
временное и согласное дыхание дати: запрети волнению морскому и чрезь естество
ветровъ движениемъ..." Един бесен тласък повали всичките в лодката. Като една
орехова черупка тя се мяташе по върха на гневните вълни и се губеше под
пенливите им гребени. Гребците нещо се съвещаваха в рева на стихията и
промениха посоката... "Да станетъ духъ бурний..." Вълнуването растеше, лодката
се лъзгаше от могила в трап, поваляше се на всички страни и на всеки миг
плашеше да се преметне. Мачухонски вир-вода от плисъка, стиснал с две ръце
напречната дъска, на която седеше, продължаваше, колкото му държеше сега
гласът, молитвата, като че искаше през мълвата да прати думите си до небето:

- "Да станетъ духъ бурный... Да станетъ духъ бурны... и къ тишине метежная да
преложатся: Ако да твоя дела и чудеса, и паки видеть сиденши на море въ
кораблехъ"... О свети Николай чудотворче!... Закриляй ни!... "Изволивы бити
человека, и сплавати светимъ твоимъ оученикомъ и апостоломъ и запрети бури
ветровъ и морскимъ утишатся волнамь!..." Моли се, господин Стремски! Моли се на
Бога! Ний сме в негови ръце. Господи, приими нашите души и прости нашите
грехове... Стремски! Изповядай се: този е час велик!... Сам и ныне всякий
съпротивый ветръ успи, и волны укроти и бурю утоли и воздвигни нарочитая и
благосключимая времени и ветры." Моли се, Стремски!

Последните думи на изступлений старец угаснаха в шумът. Една голяма вълна с
бяла грива ревешком връхлетя лодката, пътници и гребци, па се пръсна, като
остави едно езеро в краката им. Турците, уморени от борба с вятъра и талазите,
дърпаха отчаяно, като си правеха един на други команда, отнесена от вятърът,
заглушена от брановете. Положението престана да бъде опасно: то стана гибелно.
Стремски, запознат с водната стихия през многогодишното си живеене на Босфора и
изкусен плувач, беше снел вече сетре, жилетка и изул обуща, готов в плуване да
търси спасение от близката гибел. Ненадейно нещо затъмня на известно
разстояние. Това беше куп върболяк, знак, че румънския бряг е близо. За
Мачухонски светна искра от надежда. Той завика към турците:

- На брегът! На брегът изкарайте! - и им сочеше върболяка.

Но гребците не го слушаха, а заблъскаха каика навътре, към бясното кипене.

- Агарянци, проклятие! Душегубци!... - викаше отчаяно старецът... - Господи!
Приими душата ми!.. Моли се, Стремски!.