Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Карл Май Горски призрак (Блудния син) (В страната на мизерията) 1883-1885 Превел от немски Веселин Радков, 1994 г. Издателство "Отечество" том 15 В Саксонските рудни планини на границата с Бохемия, банда контрабандисти извършва своите безчинства. Бедственото социално положение на местното население се използва по най-безсъвестен начин. Детективът Франц Арнд започва лов на Горския призрак и неговата банда. Съдържание: В страната на мизерията Загадъчно посещение Бедното село на тъкачите Изкусителят Сините очила Зашифрованото съобщение Опасно начинание Турчинът Нищо не остава скрито-покрито Клопката Нощта в Хайнгрунд Гласове от миналото Лесничеят Вундерлих в акция Първо свърши най-трудното! В червената воденица Между вечерта и утрото "Горе ръцете!" В надпревара със смъртта Кълбото се разплита Съдбата наказва и помирява Първа глава В страната на мизерията Беше събота по обед преди карнавала. На около половин час път от селото Хоентал, почти до самата гора, на стръмен склон се издигаше като тъмна мрачна маса почерняла от сажди внушителна постройка, в средата на която към небето стърчеше висок, димящ комин - това беше каменовъглената мина "Божия благословия". Чу се звън на камбана - смяната беше свършила. В шахтената кула се намираше асансьорът за работниците и скоро черната паст на мината избълва група мъже, покрити с въглищен прах, които от полунощ бяха работили дълбоко под земята, за да могат криво-ляво да живуркат горе на белия свят. На тяхно място се спуснаха други хора. В бедняшките села на саксонската Ерцгебирге живеят вярващи хора. Мъжете от току-що свършилата смяна се насъбраха около надзирателя на миньорите и сключиха смирено ръце. Той каза кратка благодарствена молитва, загдето през последните дванайсет часа Бог милостиво ги беше закрилял, а накрая с грубите си гласове всички запяха една църковна песен. Когато тя отзвуча, хората се отправиха към касиера, за да получат седмичното си възнаграждение. В стаята на този чиновник миньорите имаха право да влизат само един по един. Той беше мълчалив и недружелюбен човек, който, без да каже нито дума, побутваше парите към всеки влязъл и после го отпращаше с рязко нетърпеливо махване на ръката. Ето защо не можеше да не направи впечатление, че този път той подкани хората след изплащането на заплатите да се съберат и да чакат пред сградата. Беше настанал кучешки студ. Снегът беше натрупал повече от метър и продължаваше обилно да вали. Мъжете трепереха. Тънкото им облекло не ги предпазваше достатъчно от силния мраз. Но касиерът никак не бързаше. Едва след доста време излезе навън и без каквото и да било въведение заяви следното: - По поръчение на господин барона Фон Вилдщайн трябва да ви кажа, че отсега нататък ще получавате на смяна по десет пфенига по-малко. Зима е. Вярно, че сега търсенето на въглища е голямо, но снегът, направил пътищата непроходими, затруднява пласмента, а и производствените разноски се увеличават. Ето това имах да ви съобщавам. Хората слисано се спогледаха. Шепот и недоволно мърморене премина между тях. Най-сетне един от тях, който, изглежда, беше най-възрастният сред миньорите, се реши да възрази. - Господин касиер - започна той колебливо, - това е много лоша вест! Спомняте ли си колко получих днес? - Да. Шест марки! - Шест марки за цяла седмица! Шест марки за седемдесет и два часа труд под земята! Шест марки за шест дванайсетчасови смени с постоянна опасност за живота ми! - Ако ти се виждат малко, потърси си друга работа! - Не мога. И вие добре го знаете, господин касиер! Тук има само тъкачи и миньори. Очите ми са твърде слаби, за да тъка, а тази мина е единствената в целия ни край. Принуден съм да остана да работя тук! - Тогава не се оплаквай! - Не се оплаквам, но мисля за осемте гърла, които изхранвам с моите шест марки. Господине, ние отдавна гладуваме ... гладуваме и мръзнем. Какво ще стане с нас, как ще я караме? - Това не ме засяга. Аз само изпълнявам дълга си. Трябваше да ви съобщя решението на господин барона и вече го направих. Който не е съгласен, може да не идва на работа. Работна ръка колкото щеш. С тези думи той им обърна гръб и изчезна в сградата. Мъжете се разделиха на малки групички и угнетени си тръгнаха за дома, газейки дълбокия сняг. След половин час пред очите им се появиха ниските, затрупани със сняг покриви на селото - все бедняшки къщурки. Само две постройки се открояваха сред тях - домът на свещеника и една друга, която се намираше недалеч от църквата и над чиято врата със златни букви на мраморна плоча изпъкваха думите: " "Дано добрият Бог закриля тази къща и всеки, който тук излиза и се връща!" А до вратата имаше поставена емайлирана табелка с надписа "Зайделман и син". Когато откъм мината се беше разнесъл сигналът за края на едната и началото на другата смяна, тук, в селото Хоентал, клисарят удари камбаната. Това си беше стар обичай. Точно в дванайсет часа на обяд биеше малката камбана. С нейния звън се смесваше ритмичното тракане на тъкачните станове, което още от ранни зори започваше да се чува от жилищата на тъкачите. Вратата на една къщичка се отвори. Едно девойче с две ведра за вода в ръцете понечи да излезе навън, но след като беше посрещнато от силен порив на снежната вихрушка, побърза да се прибере. Ала в същия миг от съседската къща изскочи един младеж и извика: - Помози Бог, Енгелхен! До кладенеца ли искаш да отидеш? -Да, Едуард. - При тази снежна виелица това не е работа за теб. Дай ми ведрата! Той взе съдовете от ръцете й и бързо се отдалечи, за да й донесе вода. Тя отново се оттегли зад вратата, само че я остави леко открехната, за да гледа подир Едуард. Той я беше нарекъл Енгелхен, което е умалително от Ангелика. Тя бе хубаво и жизнено девойче на около осемнайсет години. Облеклото й беше обикновено и чисто. Червената пола от фланела стигаше до средата на прасците й. Зимното й късо палто отпред бе леко разтворено. Цветущото й лице бе обградено от гъста буйна коса. Едуард се върна с пълните ведра. Тя побутна вратата и я отвори широко. - Влез, Едуард! Днес не можеш да оставиш ведрата отвън. Той се вмъкна в къщата и като духаше на ръцете си и ги триеше една в друга, за да ги стопли, каза: - Лошо време! Ако продължи така, скоро вече няма да можем да вървим по улицата. - И въпреки това дойде, за да ми донесеш вода! Благодаря ти! Тя му подаде ръка и той сърдечно я стисна. - О, съседите трябва взаимно да си помагат! - Но заради мен прекъсна работата си. - Само за няколко минути. Бързо ще наваксам пропуснатото. - А всяка минута ти е толкова скъпа! - Откъде го знаеш, Енгелхен? - Нима мислиш, че не съм чула как работи през цялата нощ? Той кимна, а по красивото му открито лице се изписа израз на тъга. - Просто се налага, Енгелхен. Днес до свечеряване трябва да съм готов. Знаеш, че заради тежката си простуда баща ми успя за две седмици да изработи само една бройка и затова аз бях принуден да изтъка три. - Ще се поболееш. Не бива да прекаляваш с усърдието си. Едуард, я ми кажи защо всъщност трябва да работиш толкова много? - Защото са ни нужни много пари. Зайделман поиска от татко да му върне заема. - Мили Боже, нима е възможно? - възкликна тя изплашено. - Та богатият Зайделман изобщо не се нуждае от тези пари! - Разбира се! Но какво да правим? Казва, че бил понесъл големи загуби в търговията си и трябвало да си поиска всички несъбрани вземания. - Не му вярвам. Може би си има някоя друга причина. Гъста руменина покри лицето на Едуард. - Не е изключено - отвърна той, видимо резервиран. - Дори ми се струва, че знам тази причина. - Е, коя е? - попита тя с любопитство. - Не сега, друг път! Сигурно имаш да готвиш. - О, не, вече се нахранихме! За обяд хапнахме любимото ядене на татко - картофени кнедли с пушено месо. А вие какво имахте за днес? Едуард се изчерви още по-силно. За да прикрие смущението си, той извърна глава и отговори: - Наистина и аз не знам, Енгелхен. Когато имам толкова бърза работа, не ми остава време да обърна внимание на яденето, което майка ми готви. И бездруго ей сега ще разбера какво е то. Довиждане, Енгелхен! - Довиждане! Довечера ще дойдеш ли у нас? -Да, ще дойда. След тези думи той отново се втурна навън в снежната виелица. Къщицата, към която се забърза, беше още по-малка и от дома на родителите на Ангелика. Подът на коридора бе от здраво утъпкана глина. Вдясно се намираше килерът и малък обор за кози, а вляво беше дневната стая. Тя имаше само две прозорчета и пред всяко от тях бе поставен по един тъкачен стан. Тъкмо когато Едуард прекрачи прага на стаята, чу майка си да казва: - Хайде, мъжо, зарежи стана! Ще ядем! Бавно и тромаво тъкачът се надигна от работното си място. Той вървеше прегърбен, а също както се беше случило и с жена му, и неговата коса бе преждевременно посивяла. Това бе последица от мизерията и непрестанните грижи. След като майката извика, във всички ъгли на помещението настана оживление и към чисто излъсканата маса се втурнаха пет дечица. Тя постави пред тях супник, пълен с картофи. Бащата сключи ръце и каза: - Нека се помолим! Всички смирено сведоха глави: Ти, Боже, с бащинска ръка ни даваш земните блага. Че всичко, Отче, нужно нам, от Теб получили сме, знам. Виж, даровете Ти тъй щедри приемаме със радост ведра и с благодарствени сърца Теб славят Твоите деца. Едва след това тъкачът седна. Това беше знак, че обядът може да започне. Децата посягаха тъй лакомо, сякаш на масата имаше кой знае какви деликатеси, а пред тях се намираше само един супник с картофи. Към тях нямаше друга гарнитура освен сол, която майката беше препекла до кафяво, за да може да й придаде поне малко по-друг вкус. Ето че по едно време вратата на стаята се отвори и вътре влезе дребно, възрастно и слабичко човече. - Добър ден, кумец Хаузер! - поздрави посетителят, който се помъчи да потисне пристъпа на кашлица. - Хапвате ли? Е, няма да ви преча. Ще дойда друг път. - Остани, остани! - махна с ръка Хаузер. - Вземи ей онова малко столче! Изобщо не ни пречиш. Старчето се настани до печката и опипа тухлите й с длани. - Олеле! - измърмори то. - Вече няма огън! - Кумът иска да се стопли - каза тъкачът на жена си. - Жено, я запали пак печката! Госпожа Хаузер направи угрижена физиономия. - Въглищата свършиха, мъжо. - Тогава вземи дърва! - И дърва нямаме вече. Стигнаха колкото да сваря картофите. - Ами колко пари са ти останали? - Десет пфенига! - Тогава поръчай да ни донесат въглища за тях! А ти хапна ли вече, куме? - обърна се тъкачът към своя гост. Старчето поклати глава и отправи жаден поглед към супника, който бързо се изпразваше. - Днес още не съм ял. Бях... хмм, бях при господин Зайделман. Исках да го попитам дали... хмм, е... ама той нищо не дава. - В такъв случай ела и си вземи! Човечето не чака да го поканят втори път. Сега вместо шестнайсет, ръцете, които полагаха усилия да унищожат съдържанието на супника, станаха осемнайсет. Когато и последният картоф беше изяден, Хаузер се изправи: - Да се помолим! Всички сключиха ръце за молитва: Благодарим Ти, Боже, за това, че гост ни беше у дома. А после тъкачът добави и следния куплет: И този път ний пак сме сити, не ни забрави Божията добрина. О, дай ни. Боже, дни честити, не ни оставяй Ти в злина! Той отпусна сключените си ръце. Тогава гостът му подаде костеливата си десница и каза: - Благодаря ти, кумец! Не знаеш какво добро ми направи. Преди малко споменах, че днес нищичко не съм хапвал, но ще ти призная, че всъщност от завчера вечерта не съм слагал хапка в устата си. - Мили Боже! - възкликна Хаузер. - Жено, я му отрежи и едно парче хляб! Жената смутено се покашля. - И хлябът свърши, мъжо. - Наистина ли нищо не остана? - Нито трошица! Хаузер й хвърли един поглед, който тя веднага разбра. Сложи си кърпата на главата и излезе от стаята. Само след няколко минути жената се върна. Беше ходила до хлебаря и беше дала определените за въглища десет пфенига за хляб. Старецът бе толкова трогнат, че в очите му се появиха сълзи. - Бог да ви благослови! Но не мога да го взема. На вашите малчугани хлябът е също така необходим. - Вземи и яж! - настоя Хаузер. - После Едуард ще отиде при Зайделман с четирите парчета, които завършихме днес. За тях ще получим пари и ще можем да си купим най-необходимото. А ти нямаш никакви изгледи да припечелиш някой и друг грош. - Да, да, така си е - закима старецът и колебливо протегна ръка. - По-рано беше съвсем различно. Аз бях единственият бръснар в цялата околност. А сега има и други, пък и ръцете ми вече треперят така, че не мога да си служа добре с бръснача. Времената стават все по-лоши, а заедно с тях и хората. Научихте ли вече какво се е случило през последната нощ? - Какво? - Когато днес рано сутринта въпреки снега и студа лесничеят минавал през гората, кучето му изведнъж спряло пред една преспа и не искало да помръдне оттам. След като лесничеят поразровил снега, открил един труп. - Ах ти, мили Боже! Замръзнал ли е бил човекът? - Не, убит! Тъкачът, жена му и Едуард се смръзнаха на местата си от ужас и не успяха да отронят нито дума. Младежът пръв си възвърна способността да говори и попита: - Ами кой е той? Човек от селото ли е? - Офицерът на граничарите, лейтенантът! Един куршум му пронизал главата. - Значи са били контрабандистите! - Самият Горски призрак го е извършил. - Как са го разбрали? - В джоба на мъртвеца имало следната бележка: "Същото ще се случи с всеки, който досажда на контрабандистите. Горския призрак". - Ужасно! - простена госпожа Хаузер. - Да - кимна старецът. - Така е. Тази сутрин в кръчмата е бил един от пограничните надзиратели и разправял, че миналата нощ през границата се е промъкнала цяла върволица от над трийсетина контрабандисти. Граничарите ги наблюдавали отдалече и не могли да ги заловят. - Не са могли да ги заловят? Но нали имат пушки! Старецът въздъхна дълбоко: - Че какво ще направят пушки срещу хората, които са закриляни от Горския призрак? Тук Хаузер отново се намеси в разговора. - Куме, не разсъждаваш по християнски. Всичко в този свят следва своя естествен ход и Господ Бог се грижи доброто винаги да побеждава. И в този случай той няма да допусне никакви изключения. Я ми кажи кой и какъв е според теб този Горски призрак? - Сигурно е живият дявол! - потръпна старецът. - Мога да свидетелствувам за това, защото съм го виждал със собствените си очи. Небето да пази всеки от подобна среща! Като нищо можех да си намеря смъртта. По гърбовете на семейство Хаузер полазиха ледени тръпки. Те бяха вперили в стареца боязливи и невярващи погледи. Децата страхливо се притискаха едно в друго. Бащата и майката се спогледаха многозначително, сякаш искаха да кажат: "Значи все пак приказките на хората от селото за Горския призрак са верни! Кумът е човек, който заслужава доверие. Щом като той свидетелства за нещо, то трябва да е истина!" Бяха толкова слисани, че никой не зададе какъвто и да било въпрос, макар в очите им ясно да си личеше желанието да чуят и научат нещо повече. Само Едуард успя да преодолее обзелия го суеверен страх дотолкова, че съвсем делово да попита за онова, което бе най-близко до ума, като все пак не успя да овладее треперенето на гласа си. - Ами защо досега кумът никога не ни е разказвал за срещата си с Горския призрак? - Лесно ти е да питаш! Да не би да смяташ, че кумът си е измислил всичко ей тъй на, сега в момента? Не, не, хич не ме прекъсвай! Няма защо да се извиняваш. Ще отговоря на въпросите ти, но нека преди това дребосъците да излязат от стаята! - При тези думи той посочи към малките братчета и сестричета на Едуард. - Щом ще говоря, това не бива да става пред хора, на които не може да се разчита. Изпратиха петте хлапета в килера. Без да възразяват, те най-послушно излязоха от стаята, но оставиха вратата на съседното помещение полуотворена и започнаха да се боричкат за мястото пред пролуката й, защото просто изгаряха от любопитство да доловят нещо от разказа на кума за страшната му среща с Горския призрак. Ала тъй или иначе, усилията им останаха напразни, понеже старецът заговори тихо, с предпазливо снишен глас. До затаилите дъх малчугани в килера достигаше само сухата му кашлица, която той напразно се мъчеше да потисне, както и смаяните, изплашени и заклинателни възклицания, издавани от време на време от родителите им и Едуард. - Самият Горски призрак ми заповяда да мълча като гроб - поде старецът веднага щом вратата се затвори зад петимата малчугани. В същото време той боязливо се огледа наоколо, сякаш смяташе за недотам изключена възможността зловещото същество, за чието предупреждение току-що стана дума, внезапно да се появи пред него в ролята на разгневен отмъстител. После продължи: - И ме заплаши... - За Бога, куме! -- изпелтечи жената. - Не желая нищо да чуя! Но Едуард и тъкачът й направиха знак да мълчи. - Продължавай! - подкани Хаузер стареца. - Как се случи всичко, кога и къде? - Беше преди около месец - заразказва гостът, - когато отидох в гората да събирам дърва и тъмнината ме изненада там. Бях принуден често да сядам на коша и да си почивам, защото стомахът ме присвиваше от глад, а краката ми трепереха от слабост. Най-сетне метнах товара си на гръб и се заклатушках през Шведеншлухт1, за да съкратя пътя до селото. - Аха - обади се Хаузер, - през Шведеншлухт! Открай време там си е страшно и зловещо. - И аз си го помислих - кимна старецът, - докато крачка по крачка бавно газех из дълбокия сняг. Над десния склон се беше показала луната. Изглеждаше ми твърде странна, ликът й не беше тъй дружелюбен както обикновено. Отляво се издигаха онези гъсти храсталаци - всички ги знаете. Вятърът шумолеше в клоните им. Имах чувството, че шептят гласчетата на стотици духове. Внезапно нещо черно прелетя съвсем близо пред лицето ми. При обикновени обстоятелства навярно щях да си помисля - бухал! Обаче през онази вечер всичко около мен беше толкова зловещо и загадъчно - изкривеният лик на луната, шепотът в клоните и тъмната сянка, преминала току покрай главата ми, изобщо всичко ми изглеждаше така, че от уплаха изпуснах тояжката, на която се подпирах. Старецът направи кратка пауза. Обзелото го силно вълнение явно затрудняваше дишането му. Сковани от трескаво напрежение, Хаузерови мълчаха. В стаята стана толкова тихо, че се чуваше шумоленето на децата зад притворената врата на съседното помещение. След малко кумът отново поде разказа си: - Наведох се, за да си взема тояжката. Когато се изправих... ммда, какво да ви кажа? Направо се вцепених, не можех да помръдна и малкото си пръстче, нито пък да издам какъвто и да било звук. Вдясно горе на голия склон стоеше изправена някаква бяла фигура, обляна от лунната светлина. Силуетът повдигна повелително ръка и се разнесе толкова глух и злокобен глас, сякаш идваше от някой гроб: "Какво правиш тук, ти, жалко и нищожно човече?"... И аз не знам какво съм отговорил и направил. От страх и ужас не бях на себе си. Струва ми се, че се опитах да подаря на онова зловещо същество както с толкоз труд и мъка събраните дърва, тъй и коша заедно с последните три пфенига, които се търкаляха в джоба ми. Мисля така, защото по едно време бялата фигура ми подвикна: "Не ми трябват боклуците ти! Аз съм всемогъщият Горски призрак. Омитай се оттук и тежко ти и горко, ако в селото кажеш на някого за нашата среща! Ще ти се явя в полунощ и ще ти извия врата!"... Можете да си представите как си плюх на петите. Полумъртъв се прибрах у дома. Никому не съм споменавал за тази история. - Но сега все пак се осмели да проговориш. Защо? - настоятелно попита Хаузер. - Защото иначе щях да се пръсна. Все пред някого трябваше да сваля този товар от сърцето си. - Добре, добре, куме. Можеш да бъдеш сигурен, че Хаузерови няма да се раздрънкат. - Знам го и сега наистина се чувствам по-добре. Но вие чухте кой е Горския призрак - самият дявол в човешки образ! Небето да ни пази от неговите злодеяния!... А сега най-сетне си тръгвам. Вие си имате работа. Всяка минута ви е скъпа. Още веднъж хиляди благодарности за всичко! Той подаде на всички ръка. По стар обичай Хаузер го придружи до пътната врата. Тъкмо заставаха на прага й, по улицата с весел звън премина шейна с два коня. В нея седеше някакъв мъж, целият затрупан с дебели топли кожи. - Някакъв непознат - обади се старецът. Но Хаузер му обясни: - Ами! Как ще е непознат? Е, да, очите ти все повече отслабват. Беше рентиерът Зайделман, братът на тукашния търговец. - Онзи апостол на братската обич ли? Тежко ни и горко! Това не означава нищо добро! Винаги, когато дойде в селото, тук се случва някакво нещастие. Лоши времена, лоши времена настанаха, кумец! Бъди жив и здрав! * * * Когато Ангелика Хофман занесе ведрата с вода в кухнята на майка си и после влезе във всекидневната, баща й стоеше изправен до масата и тъкмо проверяваше качеството на едно току-що изтъкано парче плат. И тази стая беше малка, но все пак издаваше, че хората са по-заможни от Хаузерови, които имаха да изхранват шест гладни гърла, докато Ангелика бе единственото дете на родителите си. Баща й хвърли навъсен поглед и попита: - Къде беше? - За вода. - Ти самата ли ходи до кладенеца? Тя смутено се засуети около прозореца, като се обърна с гръб към баща си. - Е? Ще отговориш ли? - остро попита той. - Едуард отиде вместо мен - с тих глас призна тя. - Едуард и пак Едуард! - недоволно изръмжа той. - Този голтак! - И ние не сме богати. - Толкоз повече имаме причина да се стремим към богатство! Ангелика погледна баща си с нескрито учудване. - Ние и богатство? - попита тя. - Навярно няма да го бъде и до Страшния съд. - Не говори такива глупости! - изръмжа Хофман. - Ти си млада и хубава. Хич не е изключено някой заможен младеж да ти хвърли око. Засрамена, тя извърна глава. Но баща й беше упорит човек. Пристъпи до нея и настоятелно продължи: - Е, как стоят нещата? Всички търчат подир теб и ... - Никого не харесвам! - припряно отвърна тя. - Никого ли? Я виж ти! Това навярно означава "никого освен Едуард", нали? - Тези думи на баща й прозвучаха със злобна подигравка. После гласът му отново стана господарски и груб: -- Чакам отговор! Нали той е твоят любим? - Не! - възпротиви се тя. Баща й се изсмя. - Мен не можеш да баламосваш! Да не би да мислиш, че не знам какво става зад гърба ми? - Нищо, ама хич нищо не става! - Тъй ли? Нима все още не ти е приказвал за любов и други подобни неща? - Нито дума! Понеже Ангелика му отговори толкова ясно и решително, старият малко посмени тона: - Е, та аз нямам нищо против него... той е много мило момче... ала в техния дом ги е притиснала голяма беднотия. Вие двамата не си подхождате. Вече се опасявах, че имате тайна връзка и сте се разбрали помежду си. Ако не е вярно, толкоз по-добре, защото и бездруго никога нямаше да дам съгласието си. Сега знаеш как стоят нещата и можеш да се съобразяваш с мнението ми. Той нагъна изработения от него плат, облече си палтото и излезе, за да го занесе на Зайделман. Четвърт час по-късно влезе в дома на Зайделманови през една врата, на която пишеше "кантора". Млад човек с навъсено лице седеше пред едно бюро и нещо пишеше. Той беше Фриц Зайделман, синът на търговеца Мартин Зайделман. Беше едва среден на ръст, но с яко телосложение и все пак във външността му имаше нещо контешко. Съответно и поведението му беше такова. Когато видя тъкача Хофман, лицето му, което в момента не издаваше особено ведро настроение, бързо просия. - А-а, вие ли сте? - отвърна той на скромния поздрав на Хофман. Пак ли сте изработили цял топ през тази седмица? - Да, цял е, но ми струва доста труд и усилия. Преждата беше необичайно лоша. - Ами! И сам не си вярвате на приказките - наежи се Фриц Зайделман. - Нали знаете, че за вас винаги избирам най-хубавата. По лицето на Хофман се изписа къде лукаво, къде невярващо изражение. - Какво, съмнявате ли се? - продължи младият Зайделман. - Не е справедливо от ваша страна, защото постоянно ви облагодетелствувам. На вас ви плащам по-добре, отколкото на другите. Ей за едно такова топче, при условие че е изработено без никакви дефекти, давам по осем марки. Обаче вие винаги получавате по десет. - Да, господин Зайделман - осмели се да възрази тъкачът, - но аз съм и най-добрият ви доставчик. Фриц Зайделман се изсмя подигравателно. - Хофман, вие какво си въобразявате?! Съвсем не работите чак толкова добре. Напротив, никой друг не ми носи платове с такива дефекти като вас. Знаете ли кой е най-добрият ми работник? Едуард Хаузер! Той тъче без каквито и да било дефекти, а и успява да изработи двойно повече от вас. И ако въпреки това не го обичам особено, за това си има други причини. Е, я ми покажете стоката си! Той погледна бегло плата и недоволно промърмори: - Хмм! Ей тук има скъсана нишка! Нима не го забелязахте? " Наистина, но вече нищо не може да се направи. - Ще ви удържа от сумата. - Само заради една нишка? - Естествено! Този път ще получите две марки по-малко! Тъкачът се сепна. За него две марки бяха значителна сума. - Две марки? - заекна той. - Няма да ми причините такова зло! - Защо не? Работата ви не заслужава повече... Но... хмм, все пак е възможно още да си поговорим, ала при условие, че се проявите като разумен човек. По лицето на Хофман се изписа учудване и той погледна въпросително младия Зайделман. - Разумен ли? Не ми е известно кога сте ме видели да постъпвам неразумно. Ще разрешите ли да попитам какво означава това? Сега и в тона му се почувства онова лукавство, което преди малко се беше изписало в израза на лицето му. Но младият Зайделман, който иначе в отношенията си с тъкачите много обичаше да се държи господарски, се престори, че не го забелязва, небрежно облегна гръб на канцеларския пулт и някак благосклонно кимна с глава. - Веднага ще ви обясня за какво става въпрос. Сигурно сте чували за "Казиното" в окръжния град, а? - Хмм! Знам само, че голяма компания от млади господа, които имат много повече пари от нас, тъкачите, посещават едно заведение с такова име. Навярно и вие, господин Зайделман, сте от тях. - Да, така е. А сега слушайте по-нататък! За следващия вторник съм поканил господата от този клуб да дойдат тук. Искаме малко да се позабавляваме. В странноприемницата ще организираме малък бал с маски. Но за тази цел естествено са ни нужни и партньорки за танците. И ето как се сетих за вашата дъщеря. Тук Фриц Зайделман нарочно направи кратка пауза. Искаше да види какво впечатление ще направят думите му на Хофман. Доколкото познаваше бащата на хубавата девойка, знаеше, че той обича до полуда детето си и на всичко отгоре е надут и суетен човек. Навярно щеше да се почувства горд и поласкан от направеното му предложение. И наистина, по лицето на Хофман се изписа първо учудване, а после и радост. Той се усмихна доволно. Зайделман си помисли: "В момента изглежда страшно глупаво." Но това бе добре дошло за сина на търговеца. Та нали тъкмо на тази глупост разчиташе при преследването на своята цел! - Вие... искате... да поканите... Енгелхен?... След хората на "Казиното"? Зайделман многозначително вдигна вежди. - Да, това искам и се надявам, че ще оцените тази чест. Не бива да забравяте, че моите приятели ще доведат дамите си от града, все почтени млади момичета. Вашата дъщеря ще се намира в най-отбрано общество и... - Но моля ви, господин Зайделман - прекъсна го суетният баща, - как можете да говорите така! Енгелхен ще е извън себе си от радост, ако й занеса подобна покана. - Надявам се да е така. Това е такава чест, за която ще й завижда цялото село. Помислил съм вече за всичко. Ще изпратя на дъщеря ви един костюм на италианка. Вие няма да имате никакви разноски. За мен най-важното беше да получа вашето съгласие, драги ми Хофман. Естествено остава открит същественият въпрос - дали Ангелика действително ще прояви готовност да дойде. - Е, ами че това се разбира от само себе си! - увери го Хофман. - Мислите ли ? Понякога младите момичета са доста своенравни, особено ако са хубави и всички младежи ги ухажват. Дъщеря ви сигурно си има вече някой избраник, а? - Ами, нищо подобно! - Е, доколкото знам, Едуард Хаузер се е заплеснал по нея. - Да се заплесва, просякът му с просяк! Той и моята Енгелхен! Ама че двойка! Никога няма да го допусна! - Тук сте съвсем прав. Едно толкова хубаво девойче може да си намери и някой друг, който да не е като този голтак. Но да се върнем на нашия въпрос! Значи ще мога да разчитам, че Енгелхен ще дойде на бала с маски във вторник като моя дама, така ли? - Гарантирам ви. - Добре, а сега най-важното - момичето не бива да знае от кого е поканата. - Аха, тъй, тъй! - Значи ясно! Та нали това е карнавал с маски, където никой никого не бива да разпознава! - Разбирам - кимна нищо неподозиращият тъкач. - И ще удържите на думата си, нали? Нищо няма да издадете? - Обещавам ви, господин Зайделман. - Добре. А аз от своя страна веднъж ще бъда снизходителен и ще се направя, че не съм видял дефекта. Ето ви десетте марки! Хофман смирено прибра парите и си тръгна щастлив, че дъщеря му е избрана и поканена на бала от сина на заможния предприемач. Помисли си за завистта на другите девойки от селото. Каза си, че очевидно Фриц Зайделман трябва да е хлътнал здраво по Ангелика, и накрая се унесе в розови мечти за бъдещето. Всичките му размишления го доведоха до основната крайна мисъл: Енгелхен само трябва да е разумна и тогава скоро ще празнуват богата сватба! А Зайделман гледаше подир тъкача с надменна усмивка. Изпълнен с надежди за предстоящата вечер, организирана от членовете на клуб "Казино", той потри доволно ръце. В този миг навън се разнесе звънът на шейната, която бяха видели Хаузер и старият бръснар. Скоро тя спря пред имението на Зайделман. Звънчетата й привлякоха вниманието на Фриц и той се приближи до прозореца. За свое голямо учудване долу видя шейната на своя чичо. "Мътните го взели, чичото! - помисли си той. - Идва без никакво предизвестие. Сигурно се е случило нещо важно или пък предстои да се случи!" Той побърза да излезе навън и да поздрави чичо си, който междувременно се беше измъкнал изпод кожите и одеялата и беше слязъл от шейната. - Добре дошъл, чичо! - извика младият Зайделман. - Каква приятна изненада! Чичото тържествено прегърна племенника си. Той се държеше като баща на някой герой от съвсем посредствена пиеса в съвсем посредствен театър. Изобщо в този човек всичко изглеждаше някак подправено и изкуствено. Походката му, държането му, начинът, по който въртеше очи, та даже и говорът му. - Къде е татко ти, мой скъпи Фриц? И тези думи прозвучаха така, като че рентиерът Аугуст Зайделман казваше реплика от добре заучена роля. А племенникът му много майсторски успя да се нагоди към поведението и маниерите на посетителя. Отговорът му съвсем подхождаше на зададения въпрос: - В своята стая, скъпи чичо! Докато кочияшът бавно и обстоятелствено прибираше в джоба си своето възнаграждение, чичото и племенникът влязоха в къщата и по стълбите се изкачиха горе, където беше жилището на Зайделман. Там ги посрещна домакинът. Пак имаше размяна на поздрави с множество красиви думи, но без да се почувства и следа от истинска сърдечност, каквато би трябвало да съществува между роднини. Донякъде изключение правеше домакинята, която се появи в коридора за няколко минути, за да посрещне зет си. Но в този дом явно не тя определяше тона и обноските. Държането й беше като на наплашен и непохватен човек и никой не й обърна внимание, когато се оттегли. Когато тримата мъже седнаха в работната стая на търговеца, те като че много повече заприличаха на непринудено събрали се членове на едно семейство. Братята Зайделман толкова си приличаха, че човек, кажи-речи, можеше да се обърка кой кой е, а по черти на лицето, поведение и фигура синът или племенникът съвсем им подхождаше. Само дето очите на Мартин и Фриц Зайделман издаваха по-голяма енергичност и решителност, докато в погледа на рентиера Аугуст се четеше повече хитрост и притворство. Всеки по свой начин се настани възможно най-удобно. Чичото извади табакерата си с емфие, взе от нея една щипка, смръкна и попита как вървят работите в последно време. - В града се чуват само лоши вести от планините - добави после той. - Вестниците пишат, че горе хората са пред гладна смърт. Но вие двамата хич нямате такъв вид. Думите му бяха последвани от груб и продължителен смях. А търговецът се подсмихна. - Драги мой, приказките за гладна смърт не се отнасят еднакво за всички хора. Способният и работлив човек винаги ще си пробие път, дори и ако времената са лоши и сурови. В изражението на рентиера изведнъж стана странна промяна. Той вдигна високо вежди и по лицето му се изписа неодобрение и укор. - Не бива да се шегуваме с подобни неща, драги братко! За много хора тази зима наистина е лоша и тежка и не е хубаво човек да мисли само за себе си, а трябва да се погрижи и за другите, които са били по-малко облагодетелствани от щастието. - Охо! - подхвърли Мартин Зайделман. - Да не би да искаш пак да ни четеш морал? Много те моля да ни пощадиш с твоите приказки за братска обич и всеобща човечност! - Недей така! Възнамерявам да изложа идеите си пред тукашната общественост. Знаеш, че сърцето ми е преизпълнено със състрадание и милосърдие. Мизерията, която, както казват, е притиснала хората тук, толкова ме потресе, че реших да подема акция за събиране на средства в помощ на гладуващите планинци. Смятам да изнеса тук доклад и да разясня моя мироглед. Чистите приходи ще отидат при събираните от мен средства. Досега съм осигурил около две хиляди марки и те ще бъдат разпределени между онези хора, които са най-достойни за тази помощ. Фриц, който се беше настанил удобно в един ъгъл на стаята, само се ухили. Но търговецът направо се разсмя. - Хубава шега, Аугуст. Естествено най-достойният си самият ти. Или може би смяташ, че моят син и аз също се числим към достойните? Аугуст Зайделман избегна да отговори на твърде прозрачния намек на своя брат. Реагира само на последния му въпрос: - Хмм - промърмори той, - достоен или не, но ми се струва, че нямаш нужда от никаква помощ. Днес, изненадващо за мен, прочетох на вратата ти надписа "Зайделман и син". Ако се съди по това, изглежда, изведнъж си станал голям и известен търговец. - И наистина е така. Сега съм това, което в този край наричат работодател. - Работодател ли? Как да го разбирам? - Ще ти обясня. Както е известно, има големи фабриканти, чиято дейност и сделки са толкова значителни, че нямат нито време, нито пък желание да се занимават с надомни работници. Те влизат в делови отношения с тъкачите, работещи по домовете си, единствено чрез посредници. Е, именно те се наричат работодатели. - Разбирам. И точно такъв посредник си ти, така ли? - Да. Местните условия предопределиха да се захвана с тази дейност. Тук има колкото щеш тъкачи, а хората в този край не могат да си намерят работа. И ето че аз влязох във връзка с няколко фабриканти, които ми изпращат преждата и мострите и за всеки изработен топ ми заплащат определена сума. Аз раздавам работата на надомниците тъкачи и задържам за себе си една дреболия от възнаграждението им. - И на колко възлиза тази дреболия? - Зависи! Ако за един топ получа от фабриканта двайсет марки, работникът взема от тях осем или най-много десет. - Хмм, чиста работа, сделка и половина! - обади се човеколюбецът Аугуст Зайделман. - Разбира се. Освен това печеля и по едно друго направление. Ако получа двайсет килограма прежда за изработката на едно топче плат, давам на тъкача само седемнадесет-осемнадесет килограма. Той трябва да се справи с това количество. Ако не му стигне преждата, се вижда принуден да купи от мен онова, което му липсва. Тук съобщението за готовия обяд прекъсна обясненията на търговеца за дейността му, която сигурно би възмутила всеки почтен човек. Тримата се отправиха към трапезарията и седнаха на масата. Там продължиха вече започнатия си разговор и мнимият човеколюбец Зайделман имаше прекрасната възможност, удряйки го на съвест, настоятелно да поговори на брат си, който съвсем явно се разкри като безмилостен експлоататор на беднотията. Но на него и през ум не му мина подобна мисъл. Той напълно се отдаде на удоволствието от тъпкането с вкусните ястия, неспирно дъвчеше, издул бузи, от време на време отпиваше от чашата с вино и нарядко промърморваше нещо неразбираемо, което обаче, ако се съдеше по тона му, в никакъв случай не можеше да е укор или възмущение. Зайделманови се хранеха, без ни най-малко да бързат. А междувременно долу в кантората ги чакаха тъкачите, дошли след Хофман, за да предадат изработеното през седмицата и да получат незначителното възнаграждение за своето трудолюбие. Сред тях беше и Едуард Хаузер. Той беше донесъл своите четири топа плат за дрехи и с изгарящо нетърпение чакаше да му дадат парите, защото близките му нямаха нито нещо за огрев, нито каквато и да било храна. Най-сетне Фриц Зайделман се появи. Най-напред уреди сметките с другите, а Едуард Хаузер накара да чака, като го остави последен, макар че той беше от първите, които предадоха изтъкания плат. Най-накрая, след като всички други получиха парите си, Фриц благоволи да огледа и четирите топа на Едуард. По едно време челото му се покри с бръчки. - Ами това какво е? Струва ми се, че виждам скъсана нишка! Едуард се сепна. - Скъсана нишка ли? Никога не ми се е случвало такова нещо! -- И въпреки всичко виждам, че я има. И то каква! - Невъзможно, господин Зайделман! Фриц Зайделман погледна строго младия тъкач и като повиши глас, каза: - Да не ме мислите за сляп? И защо да е чак толкоз невъзможно? - Защото, преди да дойда, най-внимателно проверих целия плат. - Ами тогава погледнете тук! Ето! Той показа на Едуард дефекта, който наистина съществуваше, само че това не беше изтъканият от Хофман плат. Младежът го взе в ръце и щателно го разгледа. - Господин Зайделман - каза той след малко спокойно и решително, - този плат не е изработен от мен. - Как така? Какво означава това? - Познавам работата си, както и работата на моя баща. - Да не би да искате да кажете, че вашият плат е разменен с нечий друг тук, в нашата кантора? - Сигурно не е направено злонамерено, господин Зайделман, а несъмнено по погрешка сте взели изработеното от някой друг. Може би този топ плат е бил до моя. - Изключено! Не мога да направя такава грешка. - Тогава просто не знам какво да мисля. - Веднага ще пораздвижа мислите ви. Знаете ли колко струва едно такова топче плат? - Навярно над шейсет марки. - Седемдесет и две! И вие сте го развалили! Ще трябва да заплатите щетите! Няма да успея да пласирам този плат. Ето, връщам ви го, ваш е! Но за него ще ми броите още сега седемдесет и две марки! На Едуард Хаузер му се стори, че е получил силен удар с тояга по главата. - О, Боже! - едва промълви той. - Та аз нямам дори седемдесет и два пфенига! - Ще видим. Но най-напред искам да прегледам и другите три топчета. Фриц Зайделман старателно търсеше и се взираше, ала тъй и не намери какъвто и да било дефект. Тогава взе е една лупа, за да провери основата, редовете и вътъка. - А-а! - възкликна после той. - И тая не е малка! Колко вътъка трябва да правите на всеки цол1? - Петдесет. - Но тук преброих само четиридесет и пет. Не, не, драги, това не е плат, а парцал, дрипа! Че кой ли ще го купи? С такава некачествена работа ще съсипем доброто име на нашата фирма. Повече не мога да ви давам поръчки. А я сега ми кажете възможно ли ви е да платите седемдесет и две марки? Едуард не беше в състояние да отговори. Той само гледаше сина на търговеца като обезумял. - Знам, ясно ми е - заяви Фриц Зайделман. - Работата е уредена и аз ще поема щетите, само и само да си спестя всичките ядове. Но естествено за вас няма да има никакво възнаграждение, а и никаква работа няма да получите повече. - Господин Зайделман! - простена Едуард Хаузер. - Нима искате да ни направите нещастни? - Какво ме засяга вашето семейство? Всеки сам кове собствената си съдба. Работете по-добре! Баста! Довиждане! Той сложи настрани изтъкания от Хаузер плат, обърна му гръб и излезе. Всичко това бе за Едуард като някакъв лош сън" Той стоеше насред помещението и не знаеше дали някое привидение не се бе подиграло с него. Най-сетне се посъвзе. В случая имаше само още едно средство - трябваше да поговори със стария Зайделман. Със свито сърце той се отправи към частната му кантора и малко му поолекна, когато разбра, че поне ще го приемат. Обаче после надеждите му бяха бързо попарени, защото в помещението завари търговеца заедно с Фриц Зайделман и чичото. - Какво желаете? - строго попита Мартин Зайделман. - Исках да ви помоля да бъдете така добър да... - А-а, да хвърля поглед на изтъкания от вас плат? - бързо го прекъсна търговецът. - Не е нужно. Моят син ме уведоми за случилото се. Неговата оценка е меродавна за мен, а пък за вас тя трябва да е повече от компетентна. Леко сте се отървали. - Но, господин Зайделман, моят плат няма никакъв дефект и навсякъде са спазени задължителните петдесет вътъка. Сигурно синът ви е направил грешка при броенето. Признавам, че сме останали без пфениг и в този студ нямаме нито нещо за огрев, нито някаква храна! - Какво ме интересува това? Да сте работили по-добре! Синът ми сигурно е прав. В последно време вие изработихте твърде много плат. При такова трескаво бързане няма как качеството да не е лошо. - Господин Зайделман, работил съм ден и нощ, защото вие изведнъж си поискахте заема от сто и двайсет марки! " - Я стига!! Остава в сила решението на моя син. От мен няма да получите повече никаква работа. И ако до края на следващия месец не ми върнете заема, ще взема съборетината на баща ви! - Господи, това ще е ужасно! Тогава от мястото си се надигна чичото, с протегната ръка посочи вратата и каза: - Вървете си! Не мога да гледам подобни сцени! Вървете си! Олюлявайки се,, Едуард излезе навън. Имаше усещането, че ще повърне. Главата му беше замаяна, а сърцето му лудо блъскаше в гърдите. По пътя го обзе такава слабост, че седна направо в снега, покри лицето си с длани и заплака като дете. Искаше му се да остане така през цялата нощ. Може би студът скоро щеше да го скове и щеше да заспи вечен сън. Но той помисли -за своите близки, за родителите, братчетата и сестричетата. Изправи се с мъка и тежко закрачи към дома. А там тъжната вест предизвика сълзи, ридания и ужас. Майката закърши ръце, а малчуганите ревнаха на висок глас. Бащата изслуша разказа на Едуард безмълвно. Само дишаше тежко, сякаш тревогата го бе стиснала за гърлото и му пречеше да си поеме дъх. Няколко пъти той прекара длан по челото си като човек, който току-що се събужда. И действително старият Хаузер тъкмо бе изтръгнат от хубав сън - трепе тото очакване, че за честния им труд Едуард ще донесе у дома отдавна чаканите пари. - Ще отида при съседа Хофман - каза той с несигурен глас. - Сигурно ще ми даде на заем поне малко въглища. После майка ви ще може да свари малкото останали картофи. Той взе кошницата и излезе. Едуард го проследи с поглед, мислейки си, че посещението му у съседа е безсмислено. Та нали и самият Хофман нямаше почти нищо, а дори и да дадеше нещо на баща му, това щеше да е една кошничка с въглища. Че за колко ли дни щеше да им стигне? Не, тук трябваше да се направи нещо съвсем друго. Той отново си сложи шапката, взе малкия трион от килера и като излезе от селото, се отправи към гората. Отначало не си даваше сметка дали намерението му е оправдано и законно, или не. Много бедни хорица отиваха в гората, за да донесат в къщи цели кошове със събрани сухи дръвца. Ала това ставаше през лятото. А сега не можеше да се търси под снега, сега най-много да отчупиш някой нисък изсъхнал клон. Други пък излизаха тайно през нощта и отмъкваха цели стволи, като после ги нацепваха на дърва за огрев. Навсякъде из леса се намираха изсъхнали дървета и дръвчета, чиято дървесина бе достатъчно суха за поддържане на огъня. Едуард знаеше едно място в гората, където имаше изсъхнал бор. Не беше трудно да го намери. Някак механично, все още под впечатление от случилото се, той започна тежко да гази през снега към своята цел. Борът се издигаше в края на малка горска поляна, недалеч от пътя. Едуард се спря пред сухото дърво, вдигна триона, сякаш искаше да го претегли на ръката си, и най-сетне коленичи в снега, за да започне работата си. В този момент погледът му случайно падна върху гъсталака на отсрещната страна на поляната. Отделните храсти и дървета се различаваха доста неясно, понеже непрекъснато падащият сняг образуваше бяла пелена пред тях. Но ето че изведнъж Едуард отпусна триона. Силна уплаха прониза цялото му тяло. Като омагьосан той впери поглед в отсрещните дървета. Не се ли движеше там някакъв призрачен силует между стволовете, превърнати от сипещия се сняг в стройни бели стълбове? Младежът усети силните удари на сърцето си чак в гърлото. Първата му мисъл беше: това е Горския призрак! Той те следи и дебне, и иска да те залови на местопрестъплението! Едва сега с ужасяваща яснота разбра, че всъщност се канеше да краде в гората. Едва сега схвана, че мизерията, грижите и пълното му объркване за малко да го вкарат в грях. Изправи се бавно и непохватно, като не преставаше да хвърля боязливи погледи насреща в горския полумрак. Напрягаше зрение до краен предел. Но вече нямаше и следа от видението. Онова, което беше взел за бял силует, са били навярно само затрупаните със сняг клони на ниските иглолистни дървета. Така си каза той в този момент, когато поразмисли по-спокойно. Но крайниците му все още бяха като изтръпнали от преживяната уплаха. Сигурно всичко бе последица от разказа на стария, който беше срещнал Горския призрак в една лунна нощ. Най-сетне от гърдите на младежа се изтръгна дълбока въздишка и той обърна гръб на злокобното място, за да се върне у дома. Не, не, помисли си той, дори и най-страшната мизерия не би трябвало да го подвежда да краде! В края на краищата при добра воля честният човек все трябва да си намери някаква работа. И след като тази мисъл му мина през главата, той веднага се сети нещо и си каза: още утре ще отида в мината и там ще попитам за работа! Когато изпадналият в беда човек вземе някакво твърдо решение, той вече наполовина е намерил изход. Изведнъж Едуард се почувства спокоен и уверен. Само след минута напусна мястото, където за малко щеше да стане крадец. Снегът блестеше и наоколо се бе възцарила дълбока тишина. Но докато Едуард вървеше по тясната горска пътека, водеща към коларския път, съвсем неочаквано долови шум от стъпки, които идваха точно срещу него. Изплашен, той веднага спря. Във въображението си отново видя как Горския призрак се изправя срещу него. мислите му пак се объркаха. Но ето че до слуха му долетя човешки глас: - Едуард Хаузер, ти ли си? Че какво търсиш в гората по това време и при тази снежна виелица? Беше лесничеят Вундерлих, който се връщаше от хранилките за дивеч. Той хвърли подозрителен поглед към триона в ръката на Едуард. Във възбудата си младият човек не забеляза този поглед, но въпреки това застана пред лесничея с наведена глава, като заловен на местопрестъплението злодей. - Исках да събера дърва за огън. Моите родители, братчетата и сестричетата мръзнат у дома. Но в последния момент... - Ами днес не беше ли ден за доставки и разплащане при Зайделман? Едуард Хаузер, струва ми се, че си бил на път да извършиш една голяма глупост. Не съм го очаквал от теб. С дълбока въздишка смъмреният младеж събра сила и кураж за една по-подробна изповед. Той разказа за положението у дома, разказа и какво му се бе случило у Зайделманови. Лесничеят беше познат като човек със суров характер, но само така изглеждаше. В него се криеше чувствителна и добра душа, а сърцето му бе изпълнено с доброжелателство и човеколюбие. Той внимателно изслуша разказа на Едуард, а после ядовито промърмори под нос: - Да, да, тъй си е! Тук Зайделманови държат в ръцете си и ножа, и хляба, и се възползват от това положение, за да експлоатират бедните тъкачи. Иска ми се някой път тези типове да ги сполети Божието наказание! Лесничеят сви юмрук и го размаха в посока на селото. - Е - добави после със съвсем друг тон, - нищо не съм казал, а на теб, Хаузер, тежко ти и горко, ако си чул нещо! Зайделманови имат много пари, а у когото са парите, той има винаги право. Точка по въпроса! Отначало Едуард Хаузер съвсем не знаеше какво да отговори на приказките на лесничея, но после някак изведнъж всичко му стана ясно и се осмели да подхвърли: - Да, господин лесничей! Затова излезе, че не съм прав със скъсаната нишка, макар да знаех много добре, че онзи плат не беше мой. Лесничеят изтри с ръка снежинките от очите си и погледна младежа с нескрита симпатия. - Ти си добро момче и прилежен работник - за мен няма никакво съмнение. Кой знае каква ли причина си има този Зайделман, за да иска да те докара до просешка тояга! Да не би някой път да си го настъпил по мазола? Едуард поклати отрицателно глава. - Или по някакъв начин си му се изпречил на пътя? - Че как ли е възможно? Нашите пътища напълно се разминават. - Вярно е. Но сигурно все си има някаква причина, за да ти погоди това конте такъв номер. Но засега това не ни интересува. Важното е бъдещето. Какво смяташ да правиш? За малко да станеш крадец заради онзи негодник. Цяло щастие е, че си замесен от добро тесто. За теб опасността не е толкова голяма, колкото за някои други хора. Или може би искаш да се присъединиш към контрабандистите, а? - Предпочитам да умра от глад. - Е, е, от глад не се умира толкоз лесно! - Вече бях решил още утре рано сутринта да се обърна към главния надзирател в мината. Може би ще ми даде някаква работа. - Момче, в мината ли искаш да отидеш? -- Не ми остава нищо друго. - Да, така е, но ти нищо не разбираш от онази работа и ще ти заплащат само като на неук работник. - Все пак е по-добре седмично да получавам по-малко от другите, отколкото месечно абсолютно нищо. - Прав си. И именно заради това много ми се ще да ти помогна, но за съжаление и аз не знам как. През зимата в гората изобщо не се работи. Просто нищо не мога да направя, Хаузер, и при най-добра воля не мога! - Тогава лека нощ, господин лесничей! И ви моля за извинение... Лесничеят погледна младежа къде стъписано, къде навъсено. - За извинение ли? Момче, ти, изглежда, не си с всичкия си! Да не си мислиш, че под ребрата ми няма сърце? Я забрави това "лека нощ, господин лесничей", от него нищо няма да излезе! И самият аз съм сиромах човек, но за всички свестни хора, които имат още по-малко и от мен, у дома в долапа винаги ще се намери парче хляб. Едуард стоеше пред него повече засрамен, отколкото зарадван. - Господин лесничей... - поде той с несигурен глас. - Какво има още? - Нямах намерение да прося и... - Дръж си човката затворена, момче! - грубо го прекъсна старият. - Какво те прихваща? При мен няма място за празни дрънканици. Ние, бедняците, трябва да си помагаме. Точка по въпроса! А сега тръгвай с мен, за да не стоим по-дълго навън в това мизерно време! Той продължи нататък, газейки тежко в снега, а Едуард го последва. Втора глава Загадъчно посещение Там, където тясната горска пътека излизаше на широкия коларски път, водещ към лесничейството, старият спря и наостри слух. - Я се ослушай! Чуваш ли нещо? Ей там отдолу идва шейна! Толкова късно и в такава снежна виелица! Странно! Е, едва ли ще са контрабандисти, защото те обикновено не пътуват с шейни, или поне не слагат на конете звънчета. Двамата продължиха нататък. Пътят се изкачваше нагоре. Въпреки това Едуард и лесничеят съвсем скоро бяха настигнати от шейната. Тя спря съвсем близо до тях и кочияшът ги поздрави. - Добър вечер, хора! Тукашни ли сте? Познавате ли околностите? - Тъй ми се струва! - навъсено промърмори лесничеят, който не обичаше да се разправя с непознати хора. - Този път ли води до лесничейството? - Ами да. - Колко има още да пътуваме? - Само до лесничейството ли отивате? - Да. Този господин иска да се види с лесничея Вундерлих. - Ще посети стария Вундерлих? Е, ами това съм аз. При тези думи пътникът в шейната разтвори отпред кожената яка, така че да се вижда по-добре лицето му с черните мустаци. Навярно този жест трябваше да замени представянето, което непознатият преднамерено пропусна. Сега той се намеси в разговора: - Самият вие ли сте господин лесничеят? Добре, че така се случи. Колко ни остава още? - Само пет минути. ; ? - Тогава, моля, качете се при мен. - Благодаря! Мога и да повървя. Пътят е стръмен, а снегът - дълбок. Не искам конете да... - Те са яки, а нали и както казахте, става дума само за съвсем късо разстояние. Елате! При тези думи непознатият вече отметна одеялата в шейната. - Е, както желаете! - каза старият Вундерлих. - Но аз съм топло облечен и мога да седна на капрата, а това момче носи летни дрехи, понеже няма други. Вземете го при вас! Едуард се поколеба, ала непознатият го хвана за ръката и го дръпна да се качи в шейната. Лесничеят Вундерлих се покатери на капрата и пътуването продължи. Не размениха нито дума повече. Режещият вятър, който свиреше в гората и лудо гонеше снежинките из въздуха, не даваше никаква възможност да се завърже разговор. Едуард се сгуши по-удобно под топлите одеяла. Непознатият, който грижливо му направи място, не му обърна повече никакво внимание, а Вундерлих безмълвно седеше на капрата и си блъскаше главата над толкова необичайното посещение. След около пет минути малко встрани от пътя под високите, отрупани със сняг борове, видяха да се появява лесничейството. По знак, даден от Вундерлих, кочияшът свърна натам, но още преди да спре шейната, вратата се отвори и на прага застана доста закръглена жена с фенер в ръката. - Добър вечер, Бербхен! - подвикна лесничеят. - Звънчетата ли те накараха да излезеш? Едва ли си си мислила, че днес твоят старец ще си пристигне у дома като знатен господин, а? Жената учудено възкликна и излезе на стъпалата. - Вярно, вярно... ама шейната я очаквах! - Ти ли? Че какво общо имаш с тази шейна? -- Малко след като ти излезе, един каруцар докара от града два куфара и ми обясни, че господинът, комуто принадлежи багажа, ще дойде по-късно с шейната. Старият хвърли поглед към непознатия, който току-що беше слязъл след Едуард. - Значи вие сте собственикът на куфарите, така ли? - Да. И всичко останало ще узнаете незабавно. Но нека първо побързаме да влезем в къщата! При тези думи той пъхна в ръката на кочияша бакшиш, след което човекът му благодари с дълбок поклон и доволно усмихнат, отново се метна на шейната. - Както виждате, драги ми господин лесничей, аз изгарям мостовете след себе си - засмя се изпадналият в добро настроение непознат. - Вече не мога да се върна обратно и в тази разбесняла се снежна виелица съм предоставен на вашето гостоприемство. Волю-неволю ще трябва да ми разрешите да вляза. Лесничеят, комуто обноските на непознатия явно допаднаха, махна с ръка. - Готово! Вървете пред мен! Госпожа Вундерлих им освети тъмния коридор, за да минат по-него и да влязат във всекидневната - едно ниско помещение, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия. Мебелите бяха най-обикновени и съвсем непретенциозни, но всичко блестеше от чистота, а огромната кахлена печка в ъгъла излъчваше приятна топлина. Лесничеят доверчиво подаде ръка на непознатия и каза: - И така, добре дошли, господине! Съблечете си палтото и се настанете удобно! Жено, супата готова ли е? Този път трябва да стигне за още двама души. - Да, да, отивам - увери го лесничейката и делово се завтече към кухнята. Непознатият закачи коженото си палто и шапката на една кука в стената до самата врата. - Моля ви, не си правете никакъв труд заради мен! - възпротиви се той. - Не съм гладен, а и преди да мога да помисля да си пъхна краката под вашата маса, ще трябва да ви се представя, за да знаете кой толкова неочаквано е нарушил домашния ви уют. Този млад човек роднина ли ви е? - Не. Срещнах го по пътя и го взех с мен, за да свършим с него тук една работа. - Тогава първо се оправете с него! Аз не бързам. - Съгласен съм, понеже не ми се иска да карам Едуард да ме чака. Гладът е неприятно нещо! На стеснително застаналия на прага Едуард лесничеят направи знак да го последва в кухнята. А там край огнището бе застанала госпожа Вундерлих и разбъркваше димящата супа. - Жено, водя ти един много гладен гост. Преди всичко напълни на момчето една чиния със супа! Положението у Хаузерови е лошо... Едуард, я седни ей там на масата! Тъй, ето ти хляб, ето и масло, а тук има нож! Бербхен, можеш да му донесеш и парче салам. Едуард седна и започна да се храни. Лесничейката припряно се засуети насам-натам, за да задоволи глада на младежа. Междувременно мъжът й разказа всичко, което беше научил от Едуард. Спомена и за срещата им в гората. Госпожа Бербхен го слушаше с високо вдигнати вежди. Отначало в очите й се появи израз на нескрито учудване, но в края на разказа те излъчваха само дълбоко и искрено състрадание. - Боже, Боже, какво нещастие, каква беда! Човек трябва да помогне с каквото може. Аз ще... - Да - прекъсна я лесничеят, - а после ще направиш на Едуард един пакет с хляб, малко брашно и разни други неща. Не забравяй дърва и едно чувалче с въглища! Нека вземе малката шейна и да натовари всичко върху нея! Сега аз отивам във всекидневната да се погрижа за непознатия. Изглежда ми свестен човек, но все пак е странна птица, още повече че тъй тайнствено премълчава името си. Бербхен, ти знаеш ли нещо за него? - Само това, което вече ти казах. Първо е изпратил двата куфара, а ето че и той самият пристигна. - Е, ще трябва малко да го поразпитам. Погрижи се добре за Едуард! Нека после дойде при мен да се сбогуваме! Когато Вундерлих отново влезе във всекидневната, видя, че непознатият се беше разположил на канапето тъй удобно, сякаш си беше у дома. Той се усмихна весело и доволно на влизащия лесничей, а после му подаде отворената кесийка с пури: - Моля, господин лесничей, вземете си една, за да мога и аз да запаля! Дяволски много ми се иска да запуша. Но Вундерлих отказа с думите: - Благодаря, господине! С тези нещица никога не успях да свикна. Оставам си верен на моята лула. Но, за Бога, пушете колкото искате! Ето, вижте, тъпча я с моя най-обикновен тютюн. Тъй, а сега ще можем малко да си поприказваме. Междувременно ще нахранят момчето в кухнята. Клетият Едуард! Наистина е зле. Лоши времена и лош живот настанаха тук в планините! Но навярно вие си нямате никаква представа от тези неща. - Хмм - обади се непознатият, - струва ми се, че добре съм запознат с тукашното положение. Ами кой е този младеж? Ето как разговорът отново се насочи към Едуард Хаузер. Лесничеят още веднъж повтори разказа, който жена му вече беше чула в кухнята. Така самият той пак осуети изпълнението на собственото си желание, защото все още не можеше да узнае кой е странният посетител. А когато най-сетне свърши с описанието на тежкото положение на Хаузерови, Едуард се върна от кухнята, за да благодари на лесничея и да се сбогува с него. Но те не го пуснаха да си отиде тъй бързо. Непознатият, чието съчувствие към бедното семейство на тъкачите се беше събудило, го задържа още доста време, за да си поприказва с него. - Лесничеят ми разказа някои неща за вас. Млади човече, я ми кажете, умеете ли да мълчите? Доста учуден от странния въпрос на непознатия, Едуард го погледна въпросително и колебливо отвърна: - Разбира се. - Тогава вземете! Това е сумата, която дължите на Зайделман, а това е за вас, защото твърдо сте устояли на изкушението да откраднете. Той бръкна два пъти в кесията си и първо в дясната, а после и в лявата ръка на Едуард пъхна няколко златни монети. От радост и от изненада Едуард бе толкова слисан, че не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. - Бре, да се не види! - възкликна лесничеят. - Господине това шега ли е, или е сериозно? - Съвсем сериозно е, а на мен ми прави удоволствие като някоя хубава шега. - Че нима можете ей тъй на, без нищо, да пилеете толкова ужасно много пари? - Няма да обеднея. - По дяволите, господине, ама че работа! Хей, Едуард, ти какво ще кажеш? Зайделман ще си получи грешните пари, ай за теб ще останат предостатъчно. Виждаш ли как всичко се оправи! Още утре сутринта ще поговоря с главния надзирател на мината. Мисля, че заради мен все ще ти намери някаква работа... Да, да, момчето ми, добрият стар дядо Боже е все още жив! Най-после Едуард си възвърна способността да говори. Никога през живота си не беше държал в ръце такава сума. - Господине - каза той с потреперващ глас, - не мога да ги приема! ! - Не ме лишавайте от тази радост! - махна с ръка непознатият. - Не съм беден и ви помагам с удоволствие, но поставям условието да мълчите. Никой освен баща ви не бива да узнае откъде имате парите. Дори майка ви е по-добре да не знае, защото по отношение на дискретността на жените не винаги може да се разчита. Едуард почувства как радостното вълнение накара очите му да се налеят със сълзи. Едва сега той сви юмруци, стискайки здраво своето златно съкровище. Като в полусън погледна непознатия дарител и попита: - Ами какво да кажа на баща си, ако ме попита за вас? - Кажете му, че съм братовчед на лесничея и че съм му дошъл на гости за няколко дни! Старият Вундерлих ококори очи, ала нищо не продума. А Едуард грижливо скъта парите и срамежливо хвана ръката на непознатия. - Господине, от радост не знам какво да правя. Избавихте ни от голяма беда. Бог ви изпрати при нас като ангел спасител. Иска ми се да го помоля някой път да ми даде възможност да ви докажа колко съм ви благодарен. - Е, може би все някога ще е възможно. А сега побързайте! Онзи, който носи щастие, не бива да се бави дълго. Като насън Едуард Хаузер излезе от стаята заедно с лесничея. Непознатият дочу откъм кухнята високия учуден глас на лесничейката и разбра, че двамата й разказваха току-що случилото се. Той пак се настани на канапето и потъна в мисли, докато лесничеят и жена му се върнаха във всекидневната. - Бога ми - промърмори старият Вундерлих, - наистина се появихте като същински ангел, момчето е право. Вие сте много свестен човек, ала онова, дето го казахте за братовчеда... хмм... е, ами то изобщо не е вярно. Бербхен няма никакви роднини, а,и аз със свещ да ги търся, пак няма да намеря нито един, който може да се похвали, че ми е братовчед. Непознатият усмихнато поглади черните си мустаци. - Разбира се, че с вас не сме никакви роднини, но нали все нещо трябваше да отговоря на момчето. Тъй като тука никой не бива да узнае кой съм всъщност, просто се представих за ваш братовчед. Надявам се това да бъде за мен най-добрата препоръка за пред местните хора и да ми спести излишните любопитни въпроси. - Навярно ще е така, но, хмм, не ми се сърдете... ала щом веднъж вече съм се сдобил по този начин с роднина, ще ми се поне да узная кой е всъщност този мой братовчед! - Напълно сте прав. С удоволствие ще ви обясня. Едуард Хаузер отиде ли си? - Да. Подтичва надолу по пътя като Дядо Коледа. - Какви други хора живеят у вас? - Помощник-лесничеят и един стар горски пазач. - Къде са те? - Вече спят, защото утре рано сутринта трябва да излизат. - Значи тук няма кой да ни смущава, така ли? - Това звучи извънредно тайнствено. Но можете да сте напълно спокоен. Помощникът ми спи като пор. Сега и с топ не можеш да го събудиш и да го извадиш от топлите завивки. А старецът пък съвсем няма да дойде да ни безпокои. Вярно, че сънят му вече не е толкова дълбок, но на него никога и през ум няма да му мине да вземе да ни подслушва. Той е вярна и честна душа. - Значи мога открито да говоря. Естествено е да се чудите как така един съвсем непознат човек с два куфара идва и се нанася у вас по никое време. Затова за мое извинение ще ви кажа, че ме изпраща един човек,- който твърди, че е ваш добър приятел. - Мой приятел ли? Хмм! През целия си живот съм бил много пестелив с думата приятел. Човечеството просто не я заслужава. Моят най-скъп и най-близък приятел е Бербхен. Е, навярно има и неколцина други, които са настроени благосклонно към мен... но приятели? В действителност има един-единствен човек, когото мога да нарека така, и това е старият Майер, дето по-рано беше лесничей във Вилдщайн. - Сега живее в Дрезден на улица Елбщрасе, нали? - Вярно е! Наистина сте осведомен. - Да, така е. Той ми каза, че няма да ме изгоните от пътната си врата. - Така ли ви каза старият Майер? Е, тогава не бива да го изкарвам лъжец. И тъй, още веднъж добре дошли, господине!... А ти, Бербхен, нареди ли на помощника ми да занесе куфарите в стаичката и изобщо приготви ли всичко както му е редът? -Естествено! - Е, тогава бързо тичай и провери дали в къщата все още е останало нещо за ядене, или Едуард отмъкна всичко!... Трябва да ви кажа - обърна се той към непознатия, - че когато става дума да помогне някому, моята Бербхен е способна да изнесе всичко от дома. Госпожа Вундерлих понечи да се отдалечи, обаче непознатият я задържа с думите: - Чакайте! Нали вече ви казах, че не съм гладен! Ако не бързате с вечерята, иска ми се първо да ви обясня защо дойдох при вас. - Е, моят глад все още се понася. А щом като вие вече сте хапнали, тогава започвайте! Тримата седяха вече като стари добри приятели. Вундерлих здравата пафкаше с лулата си, а госпожа Бербхен сключи някак смирено ръце върху престилката си и зачака с голямо любопитство. Непознатият дръпна още веднъж от пурата си и поде: - Името ми е Арнд и тъй като имам основателна причина да минавам тук за ваш братовчед, ви моля да ме наричате само братовчеда Арнд. - Щом така желаете, с удоволствие. И така, господин братовчеде, какво ви води при нас? - Дошъл съм по много важна работа. Ще трябва да ми помогнете да разкрия коя е тайнствената личност, която тук се представя за Горския призрак. И няма как, принуден съм да ви призная, че всъщност съм детектив. Лесничеят тихо свирна през зъби. - Аха-а... хмм... тъй, тъй! Значи таен полицай! - Отгатнахте! А сега преди всичко ми кажете наистина ли тук никой няма никаква представа кой може да е този Горски призрак? Вундерлих вдигна вежди, но нищо не отговори. Това даде възможност на жена му да се намеси в разговора. Тя спадаше към онези хора, по чиито гърбове полазваха студени тръпки винаги когато дори само се спомене името на Горския призрак. И сега тя седеше свита и изплашена на мястото си, отправила боязлив поглед към непознатия "братовчед". Някак срамежливо тя отговори: - Драги господине, ами призракът си е призрак, или пък хайде да го наречем и дух. Е, как тогава да знае човек... По лицето на Арнд се появи снизходителна усмивка. Лесничеят я забеляза и побърза да прекъсне жена си: - Бербхен, какви ги бръщолевиш? Да не би да мислиш, че един таен полицай ще вярва в такива бабини деветини! И самият аз винаги съм заявявал, че не съществуват никакви призраци. Зад този дух, който всява такъв страх в тукашните прости хорица по границата, се крие човек от плът и кръв. Поне това е ясно. Братовчедът Арнд кимна одобрително на тези думи. - Прав сте, господин лесничей. Призраци не съществуват. Но има хора, които вярват в привидения, а има и други, които използват за собствена изгода това суеверие. Някой такъв тип е и Горския призрак. Ето защо и въпросът ми беше основателен. Хора като нас имат вече опит в подобни неща. Обзалагам се, че Призрака се появява в различна маскировка пред хората, които иска да изплаши. Можете ли да ми кажете нещичко по този въпрос? - Хмм - промърмори лесничеят, - твърдят, че Горския призрак изглеждал съвсем бял, като току-що паднал сняг, и бил едър като великан. Освен това страшно въртял искрящите си огнени очи. Ала никой не знае каквито и да било подробности. Навярно всичко е само празни приказки. Но относно другото имате право. Наоколо се навърта някакъв непознат, който се представя за закрилник на контрабандистите. Той се появява в къса тясна шуба, с широкопола шапка и ботуши с високи кончови. Около кръста си носи колан с нож и револвер на него, а на лицето си слага маска. На ремък през рамото му е преметната пушка. Та този непознат винаги твърди, че идва и действа от името на Горския призрак. Той изнудва хора, изпаднали в беда, да започнат да се занимават с черна борса, всячески подпомага контрабандистите, закриля ги и лошо отмъщава на онези, които дръзнат да предприемат нещо срещу тях. - Тогава ще повторя предишния си въпрос - каза Арнд -никой ли няма някакви подозрения или предположения кой може да е този човек? - Никой. Той се появява така внезапно, сякаш го е довял вятърът, и изчезва по такъв начин, като че потъва в земята! Повярвайте ми, господин братовчеде, не е никак чудно, че хората от селото се страхуват толкова много от него! - Значи е някой изпечен и дързък престъпник, сигурно не е обикновен човек. - Не, разбира се, не е. Наистина трябва да си мъжага и половина, за да можеш да ръководиш такава отчаяна банда като контрабандистите и да ги държиш в покорство. Този тайнствен непознат изглежда понякога всезнаещ и вездесъщ - истински дявол е! -- Я оставете дявола на мира! Нека се занимаем само с хората! На последната спирка чух, че снощи тук пак е било извършено престъпление. - Застреляха един граничен офицер - кимна Вундерлих. -Сигурно го е направил някой от подчинените на закрилника на контрабандистите. - И не откриха никаква следа от извършителя, така ли? При този въпрос Вундерлих понечи да разкаже за бележката, намерена в джоба на мъртвеца, но новият му братовчед махна с ръка: - Знам вече, знам. Това, разбира се, е само хитър трик от страна на престъпника, за да заличи следите на собствените си злодеяния. В известна степен той се прикрива зад гърба на Призрака и както вече казах, използва суеверния страх на пограничното население. Но тук в случая имах предвид истински дири, оставени в снега. Нищо ли не си личеше? - Вятърът беше засипал всичко със сняг - поясни Вундерлих. - Търсихме според силите си. И самият аз бях там. Може би ще е възможно през пролетта, след топенето на снеговете, да се открие още нещо. Ах, драги ми господине, това е вече истинска беда! Направо да те хване страх да живееш сега тук в гората. Несъмнено дължа живота си единствено на голямата си предпазливост. Изпълнявам дълга си на лесничей и никога не се бъркам в делата на контрабандистите. Това е работа само на граничарите. - Да не би да искате да намекнете, че не мога да разчитам на помощта ви? Та нали целта ми е да разкрия тайната на Горския призрак! - Хмм, не съм имал предвид подобно нещо. В случая става дума за подло убийство и то е извършено в моята гора. Тогава като лесничей върху мен пада и задължението да се занимая с престъплението. Само че, господин братовчеде, струва ми се, че за цялата работа ще е по-полезно да не участвам съвсем явно в издирването. По-късно сигурно ще ми дадете право. - Възможно е, но и аз съвсем не искам нещо друго от вас, освен тайно да ми помагате. Никой човек не бива да разбере защо и самият аз съм тук. Лесничеят кимна бавно и замислено. Лека-полека започна да му харесва мисълта да помага на мнимия си братовчед да постигне своята цел. - Имате ли вече някакъв план? - попита той. - Как смятате да подхванете тази работа? - Все още не съм решил. Преди всичко малко ще се поогледам. - Тогава ви пожелавам повече късмет, господин братовчеде, макар че се съмнявам в успеха ви. - Вие май предварително се съмнявате, а? Защо? Лесничеят внимателно огледа Арнд от глава до пети. - Хмм, имате здраво телосложение и изглежда, сте сръчен и пъргав, но си остава открит въпросът дали предстоящите трудности и опасности ще са по силите ви, за да ги преодолеете. Не бива да забравяте, че вече много хора опитаха какво ли не, за да открият следите на Горския призрак и да сложат край на безчинствата на контрабандистите, но без никакъв успех. Защо пък точно вие да имате повече късмет? Арнд вдигна рамене. - Ще видим. Във всеки случай ще направя всичко възможно да заловя тайнствения Горски призрак, чиито ръце дърпат конците на всички престъпни кроежи тук по границата. Не знам дали имам основание да се страхувам от този непознат, ако застанем като мъже лице в лице. Не мога да кажа също и дали не ме превъзхожда по хитрост, той, който очевидно е хитър, лукав и находчив колкото си иска. Но просто съм длъжен да опитам. Все пак имам едно предимство пред него. -Кое е то? - Известни са ми неговите престъпления и трикове, докато той нищо не подозира за намеренията ми. : Тук вече лесничеят си позволи лека снизходителна усмивка и тъй като неговият гост го погледна въпросително, Вундерлих открито изрази съмненията си: - На първо време - каза той, - само на първо време, господин братовчеде! Впрочем, мисля, че този изпечен негодник полека-лека ще разбере, че един мъж, тоест вие, го търси и е попаднал на следите му. - Да, но вие казахте "един мъж". Ами ако успея да направя така, че да не се появявам винаги като един и същ човек? Навярно знаете, че изкуството за преобразяване на външността е част от професията ми. Лесничеят отново се усмихна. - Чувал съм за това, но ми се струва, че твърде лесно може да се разпознае перуката или някоя фалшива брада. - Тъй ли? Значи тъй мислите? Я да видим! Арнд се изправи и се приближи до малката пейка на кахлената печка, където имаше леген, пълен с вода. Докато мокреше крайчето на носната си кърпа, той попита през рамо: - Колко години ми давате? - Около четирийсет. - Ами сега? Той хвана косата си, последва рязко дръпване, след което се обърна. Черната му коса изведнъж бе станала руса. Лесничеят ококори очи, а жена му изненадано извика. А Арнд се усмихна и каза: - Е, досега забелязахте ли, че нося перука? - Не, наистина не, и при това, докато все още бяхте загадка за мен, аз много внимателно ви огледах. - Виждате ли! А сега ще ви покажа и още нещо. Арнд махна и мустаците си. После прекара влажната носна кърпа няколко пъти по цялото си лице, сякаш искаше да приглади някакви бръчки. - Така. Ами сега какво ще кажете, господин лесничей? - Мътните го взели, подобно нещо наистина не бях смятал за възможно! Преди ми изглеждахте на четирийсет, после на трийсет, а ето че сега ми се виждате и още по-млад. Това действително е такъв майсторски номер, който едва ли някой друг ще направи тъй лесно, господин таен полицай! Вече, кажи-речи, вярвам, че можете три пъти да минете под носа на някой преследван от вас престъпник, без той да забележи, че пред очите му се мярка един и същ човек. Бербхен, не си ли и ти на същото мнение? Добрата лесничейка само кимна. Просто не намери думи. Беше безкрайно слисана и удивена. А Арнд разказа на тези обикновени хорица, които в този затънтен край изобщо не влизаха в допир с шумния и динамичен живот по широкия свят, за хитрините и триковете, използвани от него при упражняването на трудната му и опасна професия. Говори им за най-различни дрехи, употребявани при дегизирането, като например сако с две лица, към което можеха допълнително да се пришиват различни части. То имало четири ръкава и дори било възможно да се превръща в дълго палто. Обясни им, че умеел да променя походката си, гласа и жестовете си според това дали иска да играе ролята на най-обикновен човечец, или на аристократичен господин, на младеж или пък на грохнал старец. Всичко това представляваше за лесничейското семейство чудо невиждано. Уважението им към братовчеда Арнд нарастваше с всяка изминала минута, а с това укрепваше и упованието на Вундерлих в успеха на плановете, които се ковяха в дома му срещу Горския призрак. Лесничеят се вживяваше все повече и повече в бъдещите събития, а ролята му на помощник, която щеше да играе, го въодушевяваше с все по-голяма сила. В хода на тези размишления у него все пак се появиха някои опасения и той побърза да ги сподели с братовчеда Арнд: - Господине - обади се той, - сега вече и самият аз се страхувам, че някой път може да не ви позная, ако на едно или друго място ви срещна маскиран. - Добре, че се сещате за това - кимна тайният полицай. -От думите ви виждам, че ще можете да ми окажете твърде полезна помощ. Ще трябва да уговорим помежду си някакъв знак за разпознаване, и то такъв, който няма да бие на очи. КаквО ще кажете за следното предложение: срещнем ли се през деня, с дясната си ръка ще направя кратко движение, посягайки от лявото си ухо към дясното. - Хмм. Ами ако се видим някоя вечер в тъмното? - В такъв случай ще се стремя незабелязано да се приближа до вас и да ви прошепна думата "непознатият". Съгласен ли сте? ! - Естествено! Дори страшно ми харесва. Изглежда толкова интересно и авантюристично и звучи също като в някой роман. - Значи се разбрахме и сега остана да уредим само най-важното. След всички мои разяснения ще мога ли да остана да живея при вас неопределено време? - Излишно е да питате - обади се госпожа Барбара. - От само себе си се разбира - промърмори лесничеят. -Нали работите за едно добро дело, което най-живо интересува и самия мен, и освен това... е, ами освен това изобщо ми харесвате. Не мога да открия защо, нито да го обясня, но имам чувството, че вече отдавна се познаваме. - Е, да, понякога хората наистина изпитват подобно чувство, драги господин братовчеде. - А има и още нещо важно! Как да ви регистрирам пред властите? - Сам ще го направя. Ще се погрижа да не ми създават пречки нито граничарите, нито полицията. Като таен полицай разполагам със съответните документи. Така че спокойно оставете това да е моя грижа! Трябва само да ви помоля да определите някаква цена за моята стая, както и за храната. - Само това липсваше! Да ми плаща човек, който е дошъл да избави клетите хорица от такава беда? Ама че работа! Ще получите всичко каквото имаме и ние самите, и то безплатно. Точка по въпроса! - Добре, дадено, а за останалото се уговорихме! Ето ви ръката ми! Нека сега госпожа братовчедката провери дали ще намери нещо за ядене и за нас! А вие, господин братовчеде, междувременно ще ми покажете ли къде ще живея и къде се намират куфарите ми? Лесничейката бързо се завтече към кухнята, а Вундерлих се надигна бавно и тежко. - Елате! Стаичката за гости е на първия етаж. Обзавеждането ни не е изискано, но ще имате меко легло, маса, стол, огледало, а дори и събувалка за ботуши, която сам издялах от един брезов чатал. Той се засмя и като поведе госта си нагоре по стъпалата, скоро влязоха в малко уютно помещение, където бяха оставени и куфарите. Междувременно навън луната вече бе изгряла, а снегът бе престанал да вали. Лесничеят пристъпи до прозорчето и като посочи насреща към гората, каза: - Виждате ли ей там онези три великански бора? Недалеч от средното дърво лежеше убитият граничар. - Значи е било съвсем наблизо, а? - Съвсем наблизо. Искате ли утре преди обед да отидем заедно до там? - Току-що се канех да ви задам същия въпрос. Ще отидем и вие ще имате добрината на място да ми разкажете всичко с най-големи подробности. Може би така ще ми хрумне някоя мисъл... Скоро човекът, който искаше да залови тайнствения Горски призрак, остана сам. След като угаси светлината, той се изправи до прозореца на стаичката и замислено впери поглед навън в лунната нощ към трите бора, където бяха намерили убития офицер на граничарите. Видя как един залутан лунен лъч се заплете в клоните на великанските дървета и накара дебелата им снежна покривка да заискри. Той възприе тази картина със собствените си очи. Ала въображението му я разшири, рисувайки пред него допълнителни подробности. Стори му се, че убитият все още лежи отсреща в снега, а до трупа изплува някакъв силует, загърнат в бяла одежда - появи се безмълвно, призрачно. И тогава изведнъж десницата на мъртвеца се вдигна като за клетва и нечий глух глас каза: - Обвинявам те, обвинявам теб. Горски призрако! Тогава белият силует се стопи и на негово място, сякаш повикан с вълшебна пръчица, изникна някакъв мъж, облечен в къса тясна шуба, с филцова шапка на главата и обут във високи обувки. На лицето му имаше маска, а на гърба му бе преметната пушка. И отново се разнесе онзи глас: - Обвинявам те, обвинявам теб. Горски призрако! - Но този път той добави и още едно изречение, което проехтя като вик за помощ на давещ се човек: - Тук се извършват злодеяние след злодеяние. Къде се бави отмъстителят? На мъжа до прозореца се стори, че последните думи прозвучаха като зловеща подкана, като напомнящ призив. Тогава той изпъна снага и промълви с ясен глас: - Аз съм отмъстителят! Тук много стари грехове чакат изкупление, грехове, за които знам само аз. Няма да намеря покой, докато справедливостта не възтържествува! Той се отдръпна от прозореца. Междувременно един черен облак беше закрил луната. Някаква нощна птица тежко и безшумно прелетя покрай старите борове и после побърза да се шмугне в гората, сякаш беше съгледвач на Горския призрак и трябваше час по-скоро да занесе на своя господар вестта, че в лесничейството се е появил някакъв непознат, който се одързостява да играе ролята на отмъстител. * * * В това време Едуард Хаузер, кажи-речи, беше вече стигнал до дома си. При мисълта за близките сърцето му започваше лудо да блъска в гърдите от радост. Зад себе си теглеше цяла шейна, натоварена с дърва и въглища, а върху тях имаше голяма кошница, пълна с храна - това бяха все такива неща, които до преди един час му изглеждаха недостижими съкровища. Почти през цялото време пътят се спускаше надолу, затова той стъпи отзад на плъзгачите на шейната, остави я сама да се спуска колкото може по-бързо, като само на завоите я направляваше ту с левия, ту с десния си крак. Щом стигна до портата на къщицата, която съвсем скоро Зайделманови се канеха да вземат на баща му заради заема, той остави там на първо време своето возило и се завтече към всекидневната. Вътре в стаичката около масата седяха, зъзнейки от студ, родителите, братчетата и сестричетата му, а пред печката бе коленичила Енгелхен. Едуард едва повярва на очите си. Наистина беше Ангелика Хофман, която се мъчеше с няколко цепеници и малка купчинка въглища да разпали огъня. - Едуард си идва! - развикаха се хлапетата. - Слава Богу! - въздъхна майката. По лицето й си личеше какъв страх беше изживяла заради сина си. Енгелхен пъргаво скочи на крака. - Но, Едуард, къде се губиш толкова дълго? Всички страшно се тревожехме за теб. Едуард взе да разтрива вкочанените си ръце. - Ху, какъв отвратителен студ! Време е да запалите огън! Майко, съседът ли ви услужи? - Да, зае ни няколко тънки цепеници и две лопати въглища. Каза, че повече не можел да ни даде, защото запасите трябвало да му стигнат до края на зимата. - Сварихте ли картофи? - продължи да разпитва Едуард. - Още не сме. Дървата не искат да горят. - Тъй, тъй, значи сте стояли гладни. Едуард изглеждаше съвсем променен. На всичката мизерия и мъка, която виждаха очите му, той успя дори да се подсмихне. И ето че повече не можа да се сдържи и с изведнъж избликнала радост направо изтърси: - А пък аз преди малко вечерях царски! - Че какво? Къде? -- заразпитваха любопитните хлапета и бързо се скупчиха около него. - Един цял супник булгурена чорба, масло, хляб, че и салам! - О-о-о-о-о! - изразиха удивлението си хлапетата и в гласчетата им се долови малко завист и силен копнеж. Бащата и майката се спогледаха въпросително. Вече съвсем не разбираха своя син. И по лицето на Енгелхен се беше изписало учудване. Едуард се разсмя. - Почакайте, и вие ще получите каквото ви се полага. Той изхвръкна навън и първо донесе кошницата с храната. - Ето, майко, това помага срещу глад! С тези думи той отново хукна навън, за да занесе дървата и въглищата в килера. Взе само малко от тях, колкото да стъкне хубав огън, обаче на първо време изобщо не му бе дадена възможност да свърши тази работа. Твърде въпросително и любопитно се бяха впили в него всички погледи, погледи, в които се четеше безкрайно удивление и върховна радост. Онемяла, госпожа Хаузер стоеше със сключени ръце. Енгелхен съвсем не знаеше какво би трябвало да означава всичко това. Но бащата побърза да си изясни загадката: - Я ми кажи, момче, откъде са всички тези неща? - От лесничея Вундерлих и неговата жена. - Нищо не разбирам. Вярно, семейство Вундерлих са добри хора, това го знае цялото село, но от къде на къде ще им хрумне да ти направят толкова голям подарък? - Ще ви разкажа, но първо разопаковайте всичко и вижте какво съм донесъл! Ето ви хляб и масло, ето един цял салам, а също и парче сланина! Тук има брашно, захар, а ето и кафе! - Кафе, кафе! - заликуваха хлапетата. Преди доста време веднъж им бяха дали да си пийнат малко кафе и вече знаеха колко е ароматно и вкусно. Всички ръце започнаха да разопаковат, а удивлението и ликуването нямаха край. Майката се видя принудена незабавно да нареже хляба, за да задоволи вълчия глад на децата. Обаче старият Хаузер настоя веднага да узнае как е могло да се случи всичко това. Той беше трезвомислещ човек и не вярваше много-много в приказки и чудеса. Едуард разказа случилото се в гората. Съвсем честно си призна, че за малко щял да открадне дърва за огрев и да се превърне в бракониер. Спомена също и как за секунди му се е сторило, че между заснежените дървета се е мернал Горския призрак. Най-накрая стигна до срещата си с лесничея. Тук обаче се отклони от истината. Премълча историята с непознатия. Не биваше да създава ядове на човека, който тъй щедро му беше пъхнал в ръката златните монети. Вярно, че непознатият го беше предупредил само да не казва никому откъде е получил парите, като направи изключение единствено за баща си, обаче от думите му Едуард подразбра, че е по-уместно да не споменава за непознатия пред цялото си семейство. И така той разказа само, че Вундерлихови го посрещнали много гостоприемно и освен това, след като им обяснил в колко голяма беда е изпаднал, те щедро го дарили с какво ли не. Щом свърши, Енгелхен първа се обади: - Намирам, че старият е постъпил много почтено - заяви тя. - Всъщност никога не съм очаквала подобно нещо от този вечен мърморко. Винаги съм си мислила, че може да е любезен единствено към мен, защото обикновено към другите е все недружелюбен. Но бащата на Едуард изтълкува щедростта на лесничея по свой начин: - Сега вече мога лесно да си представя как се е случило всичко. От теб Вундерлих е узнал какъв лош номер са ти погодили Зайделманови. Тогава си е помислил: "Почакайте само, ще ви покажа, че Хаузерови не са зависими единствено от вашата милост!" Той не обича особено Зайделманови. Знам, защото веднъж сам ми го каза. Малките братчета и сестричета на Едуард дъвчеха вече своите филийки, намазани с масло. Майката се залови да мие картофи, за да ги сложи да се варят. Енгелхен започна да прибира скъпоценните хранителни запаси в долапа. А Едуард седеше на масата и с лъчезарна усмивка оглеждаше всички един подир друг. Но по едно време му се стори, че от устните на майка му се отрони тиха въздишка. Защо ли въздишаше, след като домът им тъй изненадващо бе споходен от такова щастие? Той съвсем открито я попита за причината и тя му отговори също тъй откровено: - Виж, Едуард, разбира се, ти ни достави голяма радост и аз от сърце благодаря на Господ Бог, че тъй неочаквано ни избави от най-страшната беда, ала грижите ни далеч не са се свършили. Ами какво ще стане по-нататък? Докога ще ни стигне храната? Щом като нищо няма да печелим, няма да можем и нищо друго да купим. И освен това трябва да си платим дълга. Как ще успеем? Ще дойде ден, когато пак ще гладуваме и на всичко отгоре дори няма да имаме покрив над главите си. Думите на жената изведнъж развалиха веселото настроение, обзело хората в малката стаичка. Мрачният призрак на немотията отново заплашително се изправи на прага на дома им. Но Едуард пак побърза да го прогони с няколко чевръсти движения на ръката. Той бръкна в джоба си, където бяха златните монети на непознатия, и усмихнат започна да подрежда и да брои на масата едно подир друго малките лъскави кръгли късчета метал. - Ето, ето, ето и ето! - Образува се цяла редица. - Е, не стигат ли? Нима не е повече, отколкото ни е необходимо, за да платим на Зайделманови? Вижте, ей това ни остава, а и лесничеят ми обеща да се застъпи за мен пред надзирателя в мината, за да получа някаква работа. Какво искате повече? Този път майката бе завладяна от чувството на такова неземно щастие, каквото тази простичка женица не беше изпитвала през целия си живот. Енгелхен, кажи-речи, се смръзна, безкрайно смаяна. Само старият Хаузер замислено сбърчи чело. - Момче - каза той съвсем сериозно, наблягайки на всяка дума, - тази история започва да ми изглежда вече малко странна. Не е възможно да си получил парите от Вундерлих. - Наистина не са от него. - Ами от кого тогава? - Налага се да ти го кажа на четири очи, тате. Погледът на стария тъкач се впи в сина му, сякаш искаше да проникне до най-скритото кътче на сърцето му. Така те размениха ням въпрос и ням отговор. После бащата кимна. - Имам ти доверие, момчето ми. Но трябва да признаеш, че парите не се търкалят току-така на пътя. Ела с мен да отидем в килера и там ми кажи каквото имаш да ми казваш! След като пъхна парите в ръката на баща си, Едуард го последва. Оттатък, в малкото помещение той му разказа за непознатия, който пристигнал със шейна и отседнал в лесничейството. Но младежът не знаеше нищо друго за него, освен че се беше представил за братовчед на Вундерлих и че беше проявил такава невероятна, просто приказна готовност да му помогне. Старият Хаузер не спираше да клати глава, обаче не намери никаква причина да не повярва на сина си. Най-сетне двамата отново се върнаха в другата стая, където ги посрещнаха изпълнени с напрежение погледи. - Всичко е наред - заяви Хаузер. - Едуард ми разказа цялата история. Спокойно можем да приемем парите. Работата е безукорно законна. Златните монети са подарък от един благороден приятел на бедните. А сега нека седнем заедно на масата и най-сетне забравим всички беди и неволи! Огънят в печката пращеше, а водата в тенджерката започна да шушне. Постепенно ниското помещение се затопли, а хората се отпуснаха и оживиха. Затова толкова по-странно беше, че именно Енгелхен, която изобщо си нямаше грижи, седеше мълчаливо на мястото си. Едуард бързо забеляза това и когато си тръгна, той я придружи до дома й, за да върне веднага взетите назаем дърва и двете лопати въглища. Възползва се от случая да я попита защо е толкова мълчалива. - Енгелхен, обиди ли те някой от нас? - Не, Едуард, разбира се, че не. - Ти изведнъж стана тъй сериозна, докато ние се радвахме и бяхме весели. - Само защото се сетих за татко, който беше толкова нелюбезен към твоите близки. Много му се искаше да откаже на баща ти тази дребна услуга. - Но защо? Тя много добре знаеше защо, но не желаеше да му каже. На всичко отгоре причината за нейната мълчаливост беше съвсем друга. Беше се замислила за увеселението, на което я бяха поканили. Пакетът с маската и костюма на италианка, както и писмената покана от "Казиното", бяха вече донесени у тях. За момент тя се беше пренесла мислено в балната зала и... какъв голям беше контрастът между тази картина и бедната стаичка на Хаузерови! Дали в края на краищата баща й не беше прав със своите укори? Дали действително Хаузерови бяха хората, с които й подобаваше да общува... тя, която получаваше покани даже от "Казиното"? - Знаеш ли причината? - настоя Едуард. - Не - колебливо отвърна тя. Това беше първият път, когато лъжеше съседския син. Едуард се опита сам да намери някакво обяснение: - Може би за баща ти не сме достатъчно изискани и заможни, а ? - попита той. - Ти пък какво си помисли веднага! - побърза да възрази тя. - Възможно е да е бил толкова недружелюбен към баща ти само защото тъкмо тогава му се е била запалила главата от работа. - Да не би Зайделман да му е дал твърде труден десен за плата? С удоволствие ще му помогна да изчисли броя на нишките. Едуард често беше вършил това. Той беше по-сръчен тъкач от Хофман. Но Енгелхен поклати глава отрицателно. - Цялата работа изобщо не засяга него, а мен. - Тебе ли? Че защо? Малко гордо и високомерно Ангелика леко вирна нослето си и каза: - Получих един пакет. - И това ли толкова занимава мислите на баща ти? Нищо не разбирам. Говори по-ясно! Днес си тъй странна. Че какво имаше в пакета? По характер Ангелика беше добро и свястно момиче, но си имаше и една слабост, която беше наследила от баща си - беше суетна. Чувстваше се страшно поласкана от поканата на непознатия, който бе член на клуба "Казино" и следователно сигурно беше някой заможен и знатен човек. Това се оказа достатъчно, за да забрави донякъде дори и симпатията и увлечението си към Едуард Хаузер. Ето защо реши малко да си поиграе с него, като му съобщи новината, която несъмнено нямаше да го зарадва, не направо, а лека-полека. - Ами случаят с този пакет е малко по-особен - каза тя превзето. - Я познай какво има в него! - Че откъде да знам? Вероятно някакъв подарък. - И да, и не. Пакетът съдържа маска и костюм на италианка. - Мас... какво? - Рокля и маска, каквито се носят на бал с маски. Нима не знаеш какво е това? Едуард се обърка още повече. Какви ги приказваше Енгелхен за някакъв си бал с маски? Вече беше чул, че във вторник, когато се падаше карнавалът, в странноприемницата на селото щеше да се състои едно такова увеселение, организирано от "Казиното". Но това беше нещо, което изобщо не го засягаше. Членовете на казиното бяха все заможни хора, които боязливо и високомерно страняха от обикновените тъкачи. Значи Енгелхен едва ли можеше да има предвид именно този бал с маски, защото и Хофманови бяха също бедни тъкачи. Но съвсем скоро го накараха да си промени мнението. Ангелика му сервира цялата истина на части. Отначало той си помисли, че не е чул и разбрал правилно. - Искаш да отидеш на бала, организиран от "Казиното"? И си получила покана за него? От кого? - И аз не знам. - Слушай, Енгелхен, цялата работа ми е много тъмна. Някакъв човек, който изобщо не си казва името, те кани на едно увеселение и дори ти изпраща костюм, за да се маскираш, а ти намираш всичко това напълно в реда на нещата?! И какво казаха твоите родители? Тъкмо с този тон добрият Едуард не биваше да започва да й говори. Ангелика бе единственото дете и разглезената любимка на стария Хофман. Ето защо никак не можеше да понася някой да й държи такъв нравоучителен тон и да й чете "евангелие" - така наричаше тя подобни опити за поучаване и съветване. Веднага се почувства засегната и думите на Едуард само предизвикаха упорството й. Тя надменно вирна красивата си главичка и го сряза: - Можеш и сам да ги попиташ, да видиш какво казват! Може би татко ще ти отговори както трябва. Смятам, че е голямо безобразие да се опитваш да ме кориш за нещо, което дори моите родители одобряват. Знай, че баща ми познава господина, изпратил ми поканата, и се гордее с честта и уважението, оказани на дъщеря му. Това "конско" здравата изплаши Едуард. - Но, Енгелхен! - заекна той. - Я стига, само завиждаш, че не можеш и ти да присъстваш. Ако наистина чак толкова ме обичаш, както все се преструваш, би се радвал заради мен, че ще отида на това безобидно забавление. В уплахата и объркването си Едуард побърза примирително да каже: - Да, да, и аз се радвам заради теб. Само че всичко това ми се стори толкова... толкова загадъчно и необичайно. - Действително е нещо необичайно едно момиче от Хоентал да получи покана за бал на "Казиното". - Ами да... точно заради това. И ето защо... затуй си помислих, че... - Помисли си, че трябва да се намесиш, а това никак не беше хубаво от твоя страна. По-добре беше да споделиш радостта ми! Толкова се гордеех и тъкмо исках да те попитам дали желаеш да видиш моя костюм за бала. - Та нали и бездруго ще дойда у вас, за да донеса дървата и въглищата. - Не, така няма да стане. Дай ми ги на мен! Сама ще ги внеса. Вече е късно и баща ми може да се разсърди, ако те заведа у нас, за да ти покажа роклята. - Аха, значи имаш намерение направо да ми се представиш в роклята, за да видя как ти стои, тъй ли? Наистина много ми се иска. Така вече Едуард отново започна да се харесва на Енгелхен. Фактът, че беше любопитен да види как ще изглежда в хубавата рокля, я поласка. Ето защо тя му направи едно предложение, което само по себе си говореше за доста голямо внимание и любезност. - Ще ти кажа нещо: върви си спокойно у дома! Татко скоро ще си легне да спи. Тогава ще се преоблека и набързо пак ще изтичам до вас. Мама ще ми разреши. И така, чакай ме! - Да, да, ще те чакам. - Едуард сам не знаеше дали да се радва на предложението й, или не. Изобщо вече нищо не знаеше. - Довиждане, Енгелхен! Той й подаде ръка. Тя беше странно студена. Но тази студенина не беше последица от зимния мраз, а идваше отвътре, от голямата душевна възбуда, в която бе изпаднал Едуард. Енгелхен потрепери от този допир и бързо отдръпна десницата си. После припряно грабна кошницата с дървата и въглищата от другата му ръка и изчезна зад вратата. Той постоя малко, гледайки подир нея, и едва тогава се обърна да си върви. Вътрешно в себе си чувстваше някаква безкрайна празнота. С голяма мъка се опита да събере мислите си. Потъна в размисъл както за себе си, тъй и за Енгелхен. Познаваха се още от малки. Той винаги е бил приятел и добър другар в игрите на момичето. И през ум не му беше минавало, че може да остане и един-единствен ден без нея. Подобно нещо бе за него просто невъзможно. Двамата бяха израснали заедно. Никога не му беше хрумвало да си даде сметка за своите чувства. До този ден. До този ден, когато изведнъж със съкрушителна сигурност и яснота го връхлетя прозрението, че я обича с цялото си сърце и че я е загубил, преди още да бе осъзнал любовта си. Едуард продължаваше да стои неподвижно. Мразовитата зимна нощ го държеше в прегръдките си. Пулсът туптеше в слепоочията му, а сърцето му лудо блъскаше в гърдите. С дълбока въздишка той си каза: - Енгелхен, иска ми се да бях умрял! Когато Енгелхен влезе във всекидневната, видя, че родителите й все още бяха на крак. Баща й веднага отново започна да говори за поканата, както и за щастието, което би могла да означава тя за нея. Майка и разгърна обсипаната със сребърни и златни пайети рокля и взе да й дава съвети как тук-там било възможно да се разкраси още повече. Ангелика ги слушаше доста разсеяно. Мислеше си за непознатия, който я беше пожелал като своя дама на бала. Сигурно беше някой знатен господин и неин таен обожател. Това не беше ли достатъчно важно, за да изостави на втори план приятелството си с Едуард, което водеше началото си още от детските й години? Може би сега единствено от нея зависеше да стане богата жена и съвсем скоро да отърве родителите си от този труден и повече от скромен живот. Най-сетне на тъкача Хофман започна да доскучава както мълчаливостта на дъщеря му, така и безкрайното бърборене на жена му за разни дантели, панделки и джувки. Той се изправи, протегна се и се прозя. - Отивам да си легна. А вие можете да украсявате и труфите роклята колкото си искате. Само гледайте да не гори ненужно лампата през цялата нощ! И утре е ден. Лека нощ! Той се помъкна към спалнята. Тогава Енгелхен се оживи. Щом се увери, че баща й се е съблякъл и вече е в леглото, тя изложи пред майка си своята молба. - Много ми се иска да я облека и съвсем за малко да изтичам при Хаузерови. - Сега? В този студ? - Ще си взема наметката! Ах, пусни ме да отида! Вече обещах на Хаузерови. Те ще се зарадват. А и аз се гордея толкова много с тази рокля и искам да я покажа пред някого от селото. При тези думи майката отстъпи, понеже и тя не беше лишена от глупава гордост, породена от хубостта на нейната дъщеря. Само след няколко минути Енгелхен стоеше преоблечена вече като италианка. Майка й имаше намерение да й се порадва, оглеждайки я от всички страни, но Енгелхен не й остави кой знае колко време. Тя извади наметалото си от шкафа и забърза към вратата. - След четвърт час се връщам. Скоро тя влезе в стаята на Хаузерови, където Едуард я очакваше сам. Малките отдавна си бяха легнали да спят, а и родителите му се бяха оттеглили, защото младежът им беше казал, че Енгелхен ще дойде да му представи една нова рокля, но изненадата била единствено за него. Те решиха да доставят тази радост на голямото си момче, понеже чувстваха и разбираха в какво положение се намира и освен това се надяваха напук на всички трудности и пречки, двамата млади да станат един ден мъж и жена. Едуард отвори вратата на своята приятелка от детинство. Отначало видя само грейналото й от щастие лице и дългата наметка, която скриваше цялата й фигура. Но след като я свали, младежът се закова на мястото си, заслепен и същевременно изплашен. Енгелхен се завъртя около него на пръсти, обърна се насам-натам, така че полите на късата рокличка се вдигнаха още по-нагоре. Тя с нетърпение очакваше да чуе възгласи на възхищение от Едуард, които според нея непременно трябваше да последват, но младежът остана безмълвен, странно безмълвен, и когато тя се вгледа в лицето му, прочете там всичко друго, само не и възхищение. - Е, харесвам ли ти? - попита тя малко несигурно. От гърдите на младежа се изтръгна дълбока въздишка, понеже му струваше големи усилия да отговори така честно, както в случая се налагаше. - Никак! - призна си той. Лицето на девойката се покри с лека руменина. Тя се нацупи. - В такъв случай можех да си спестя идването. А няма ли поне да ми кажеш защо не ти харесвам? Едуард с мъка си пое дъх. Не беше тъй лесно да изрази с думи онова, което чувстваше. Той беше едно обикновено селско момче и познаваше жените такива, каквито ги виждаше всеки ден - в техните затворени догоре блузи и в дълги поли от груби платове. А костюмът на Ангелика за бала с маски оставяше открити ръцете и врата, деколтето беше дълбоко изрязано, а рокличката едва-едва стигаше до коленете. - Не мога току-така да ти го кажа - смутено и навъсено измърмори той. - Ти сигурно вече и сама знаеш какво имам предвид. Толкова... толкова разголено не излиза нито едно порядъчно момиче... и то с непознати мъже. С тези думи той, наистина си забърка хубава каша. Сега Енгелхен, която се почувства засегната и обидена, не щеше вече дори и да знае за някакво старо приятелство или другарство с този млад човек, позволил си по такъв начин да й каже истината. На лицето й изведнъж се появи отблъскваща студенина. С един нахакан жест тя го сряза: - Личи си, че нямаш никаква представа за изисканото общество. Тази рокля представлява носията на една италианка. Такива корсети и рокли са на мода в Италия. Там всяко момиче ходи по улицата ей така. Но ти естествено не си и чувал за това. Съжалявам, че изобщо си направих труда да идвам до тук заради теб. - Но, Енгелхен - прекъсна я той, - бъди разумна и... - По-добре ти да се беше държал разумно и вместо благодарност за моята добра воля да не ми беше наговорил такива неприлични неща! - Аз бях само толкова изплашен... аз... наистина направо се засрамих. - По-добре се срамувай заради думите си! - Представих си, че на бала ще ходиш така пред непознатите мъже. Помисля ли си го, изпитвам такова чувство, сякаш всеки момент ще се задуша. Енгелхен, моля те, моля те от цялото си сърце, не отивай на това забавление! По друго време този негов тон, в който ясно си личаха молба, страх и искрена любов, сигурно щеше да направи впечатление на момичето, което дълбоко в сърцето си също така обичаше Едуард, само че все още не беше осъзнала тази любов. Обаче в момента гордостта й бе наранена, самата тя бе обидена и раздразнена. И ето че в крайна сметка възбудата й я накара да избухне. Тя гневно тропна с крак и му се сопна: - Я ме остави на мира с твоите приказки! Всичко е точно така, както ти казах преди малко. Ти просто ми завиждаш и те е яд, че не можеш да присъстваш на увеселението. Изобщо мислиш само за себе си. Затова искаш и аз да си остана у дома и да си проваля хубавата вечер. Но подобно нещо и през ум не ми минава. Освен това нямам никакъв друг избор, защото татко направо ми заповяда да се отзова на поканата. Е, сега знаеш как стоят нещата. Лека нощ! Вратата се хлопна зад гърба й. Едуард понечи да каже още нещо, ала устните му не можаха да отронят нито дума. И телесно, и душевно той бе като парализиран. Само в главата му кипеше трескава мозъчна дейност и се въртяха най-безумни мисли, гонейки се една друга. И от тази бясна гонитба постепенно възникна и се оформи една-единствена ясна мисъл - Енгелхен просто не съзнаваше какво върши. Тя сляпо беше тръгнала право в ръцете на ужасна опасност. Още от деца ти си бил неин приятел и си длъжен да я закриляш, дори и срещу собствената й воля! После той се замисли над начина, по който можеше да стане това, блъска си главата цяла нощ, но без да успее да намери някакъв изход. На следващото утро главата му бе натежала, а мислите му бяха съвсем объркани, тъй че трябваше да полага големи усилия да участва в радостта на своите родители, братчета и сестричета, които толкова неочаквано се бяха отървали от надвисналата над тях ужасна беда и мизерия. - Отивам при надзирателя в мината и ще го попитам за някаква работа - заяви той на баща си. А тайно в себе си си каза: "Непременно трябва да направя нещо за Енгелхен... нещо, каквото и да е!" Трета глава Бедното село на тъкачите В неделното утро пред портата на Зайделманови спряха две товарни коли, от които работниците стовариха няколко тъкачни стана. - Какво ще правиш с този боклук? - попита рентиерът своя брат. - Та всичко това е толкова старо и износено. Мартин Зайделман поглади самодоволно брадичката си. - Нищо не разбираш. Закупих тези станове на един търг на фалирали собственици. Всеки един от тях ми струва чисти осем марки. Който от местните хора поиска работа от мен, ще трябва да вземе и от моите станове - било като го купи, било под наем. А аз ще продавам бройката по четиридесет марки. Годишният наем пък ще възлиза на петнайсет марки. Повреди ли се станът, наемателят се обвързва по договор или да го поправи за своя сметка, или пък да ми плати за него споменатите четиридесет марки. Рентиерът направи такава физиономия, която изразяваше какво ли не - и учудване, и признание, и злостна подигравка. - Много добре си усвоил занаята лихварство, няма що -каза той. В същото време младият Зайделман седеше в кантората си и пишеше писмо до своя приятел Щраух, за да му даде още някои указания за празничната вечер във вторник. На бала всичко трябваше да мине по мед и масло. Писмото беше кратко. Фриц го залепи, написа адреса и позвъни. В стаята влезе млад момък, който работеше при него като помощник-разносвач. - Сега ще отидеш до града и ще предадеш това писмо на търговеца Щраух! Побързай, за да можеш час по-скоро да се върнеш! Разносвачът веднага тръгна за града. Не беше особено очарован от това поръчение, защото още в ранни зори трябваше да бие трудния път до административната управа на мината. А сега пък му наредиха да отиде до града и на всичко отгоре бързо да се върне. Младият човек навъсено газеше през дълбокия сняг. Ето че пред себе си видя да върви по пътя и друг човек, поел явно в същата посока. Щом разпозна младия Хаузер, разносвачът премина в лек тръс, за да го догони. Подвикна му: - Хей, Едуард, почакай малко, де! Едуард беше ходил рано сутринта при надзирателя на мината, беше се позовал на препоръката на стария Вундерлих и беше попитал за работа, обаче въпреки всичко надзирателят не го беше взел. Ето защо реши да си опита късмета в града. Щом чу, че го викат, той веднага спря. Двамата младежи се поздравиха кратко, като си стиснаха ръцете. - И ти ли отиваш в града? - попита Едуард. - Трябва да занеса едно писмо на младия Зайделман. - А пък аз искам малко да се поогледам за работа. Разносвачът хвърли към Едуард кос поглед. - Тъй, тъй, да попиташ за работа значи! И то в неделя, така ли? Няма да ти е лесно. Времената са лоши. Човек просто няма къде да отиде. Това е причината, поради която все още издържам при Зайделманови. Иначе да вървят по дяволите! Един Бог знае защо тук всичко е в техни ръце! Те всичко могат, всичко решават и всичко определят. Едва ли е нужно да го казвам тъкмо на теб. Нали ти изиграха достатъчно лош номер! Първо ти спират поръчките, а после... какво, каза, станало в мината? Тази сутрин трябваше рано-рано да занеса едно писмо до нейната управа. Но преди това подочух нещичко в кантората. Струва ми се, че в писмото ставаше дума за теб. Че може би си щял да потърсиш работа и да не ти дават никакво място, защото си бил неблагонадежден човек. Какво ще кажеш? Едуард знаеше вече кому дължеше своя неуспех при надзирателя. - Каква подлост! - гневно избухна той. - Само ми се иска да разбера какво толкова имат против мен! Разносвачът повдигна рамене. Той съвсем пък не можеше да отгатне причината за враждебността на своя господар към бедния тъкач, а на Едуард и през ум не му минаваше да я свърже по какъвто и да било начин с Ангелика. Така двамата тежко крачеха един до друг към града. Щом вятърът станеше прекалено леден и запищеше край ушите им, като спираше дъха на момчетата, разговорът им замираше. Но после пак се оживяваше. Разносвачът на Зайделман спомена, че писмото, което носи, било за търговеца Щраух. Той попита: - Нали го познаваш? Заедно с Фриц Зайделман са членове на клуба "Казино". В писмото вероятно става дума за бала с маски, който ще се състои във вторник. Ех, че добре си живеят тези хора! А такива като нас не могат да си позволят подобно нещо. Само ми се иска да разбера кого ли е поканил нашият Зайделман-младши. Естествено Щраух ще отиде със своята годеница Мари Танерт. Младият човек продължи да бърбори в същия дух. Едуард му отговаряше едносрично. Той не следеше особено внимателно разговора. Споменаването на бала с маски отново събуди у него всичките му опасения и страхове за Енгелхен. Разсеяно слушаше думите на своя спътник, но все пак чу всичко, каквото му беше казано, а по-късно това щеше да му бъде от голяма полза. -В града двамата се разделиха. Разносвачът се отправи към търговеца Щраух, а Едуард тръгна да разпитва ту тук, ту там за работа, но безуспешно. Най-сетне той се умори да звъни или да чука от една чужда врата на друга, смирено да си казва научената вече наизуст фраза и все да го отпращат с едно кратко "не!". Спря на един ъгъл и се замисли за своя живот. И странно - колкото и тежки мисли за бъдещето да стягаха сърцето му, колкото и да го тревожеше съдбата на неговите близки, винаги на преден план излизаше страхът му за Енгелхен. Непрекъснато търсеше някаква възможност да я защити срещу опасностите, на които според него неминуемо щеше да се изложи по време на бала. И ето че му хрумна една идея. Първата и най-важна предпоставка, за да може изобщо да я закриля, беше неговото участие в бала. Самият той също трябваше да отиде там. Но как да го осъществи? В случая ставаше въпрос за увеселение на тесен, затворен кръг хора. Вярно, там нямаше да го разпознаят, защото също можеше да отиде маскиран, но все пак щеше да увеличи броя на присъстващите. Как да постъпи? На първо време Едуард не намери отговор на този въпрос. Но поне стигна до твърдото решение във вторник вечерта на всяка цена да се вмъкне между членовете на "Казиното". Да става каквото ще! Веднага се осведоми за магазин, където се дават под наем костюми и маски за карнавални увеселения. Научи, че в града имало един-единствен подобен магазин, и скоро го намери. Помещенията му се намираха на първия етаж. Долу в коридора Едуард още веднъж бръкна в джоба си, за да преброи парите. Никога не е бил толкова богат. От онова, което му бе подарил непознатият в лесничейството, бяха останали още доста пари. Старият Хаузер му беше разрешил да задържи значителна сума за джобни пари. Разбира се, той не биваше току-така да пропилява всичко. Но беше твърдо решен да пожертва нещичко от тях, за да може да защити Енгелхен. И така, той се заизкачва по мрачното стълбище. След като почука, вратата се открехна и в тясната пролука се показа кокалестото лице на някакъв мъж с огромни очила на носа. - Какво желаете? - разнесе се от широката уста с безцветни устни. - Искам някакъв костюм за бал с маски. - Моля, влезте! Наистина, неделя е, но щом работата не търпи отлагане, ще направя изключение. Стаята, където влезе Едуард, беше пълна с висящи на закачалки стари дрехи, които издаваха твърде неприятна миризма. Търговецът внимателно го огледа и попита: - За кого ще е костюмът? - За мен. - Хмм. Не ще да е останало още кой знае какво. Господата от "Казиното" взеха вече всичко, каквото имах. За кога ви трябва костюмът? - За вторник. - Аха, значи също за бала на "Казиното". Жалко. Вчера обещах двата най-хубави костюма на търговеца Щраух и неговата годеница. Той ще отиде маскиран като турчин, а госпожица Танерт - като черкезка. Да знаете - човекът с огромните очила се усмихна смутено, - че ви казвам това напълно поверително. Всъщност не бива нищо да издавам. Дори госпожица Танерт няма никаква представа, че годеникът й е избрал костюм на турчин. Я сега да видим какво е останало за вас! Струва ми се, че ще мога да ви предложа само едно домино. Едуард не знаеше какво е това, но не искаше да се изложи. - Моля, покажете ми го! - Един момент! Човекът излезе и Едуард остана сам. Погледът му неволно се зарея през прозореца към малкия ъгловат двор. Помисли си: "Вдругиден на бала ще има един човек в повече. Но нима наистина този човек непременно трябва да съм аз? Ами ако някой от другите не дойде и аз заема мястото му? Изведнъж във въображението му се оформи полуготов план, един такъв налудничав и недообмислен план, какъвто можеше да се роди единствено от големия страх на едно най-обикновено наивно селско момче за обожаваното от него момиче. Тъкмо когато Едуард обмисляше странното си хрумване,, в стаята се върна търговецът. Онова, което той нарече домино, се оказа една черна наметка от тънък лошокачествен плат с качулка. - Ще желаете ли и една маска? - попита той. - Имам една копринена, която закрива цялото лице. Всичко това ще ви струва четири марки. - Да, да съгласен съм - разсеяно кимна Едуард. - Веднага ли ще вземете нещата? - Предпочитам да дойда за тях вдругиден. - Добре, но в такъв случай още днес ще трябва да ми предплатите една марка. Така ще имам известна сигурност, защото няма да мога да дам костюма и маската на друг. Едуард плати и му обърна гръб, за да, си върви, но човекът го спря с думите: - Ах, моля ви, господине! Само още едно нещо! Сега се сетих. Можете да ми направите една услуга. - И каква е тя? - Вчера, когато си запази костюма на турчина, господин Щраух ми показа една декоративна игла, която ще служи на хората от "Казиното" като пропуск за карнавалната вечер. После я забрави тук при мен. Ще бъдете ли тъй любезен да му я занесете, за да не я търси напразно? "Каква необикновена намеса на Провидението!" - помисли си Едуард и без никакво колебание взе иглата. - Ще го уредя - каза той и побърза да си тръгне. Вече бе изпълнен от радостно упование, че планът му ще успее във всяко отношение и ето защо тъкмо тогава Едуард извърши най-необмислената глупост през своя живот. В близката гостилница "При Златния вол" той изпи чаша бира и поиска да му донесат мастило, перо и хартия. След кратко колебание, стремейки се да преправи почерка си, младежът написа следното писмо: Господин Щраух! Отидете ли на бала с маски, организиран от "Казиното", там Ви заплашва голяма опасност. Престорете се на болен и си останете у дома! И преди всичко не споменавайте пред никого нито дума за това предупреждение! Даже Мари Танерт трябва да е убедена, че ще присъствате на увеселението във вторник! Знам, че ще ми се подчините. Горския призрак После написа адреса върху писмото и го пусна в най-близката пощенска кутия. След това пое обратно към селото. Както вече споменахме, това писмо беше най-необмислената глупост, извършена от него през целия му живот. Ако предишния ден в своята голяма безизходица наистина бе отрязал с триона си сухия бор в гората и го беше завлякъл в къщи, това щеше да е не по-малко лошо и осъдително от сегашната му постъпка. Имаше само една разлика, тази, че докато младият човек пишеше споменатите редове, които, без някой да забележи, щяха да му дадат възможност във вторник да се яви на бала на "Казиното" вместо търговеца Щраух, за да може да вземе под закрилата си Енгелхен, той нямаше чувството, че върши нещо нередно и незаконно. Едуард беше тъй силно развълнуван и разтревожен, че за него имаше значение само целта, но не и средствата. При това той твърдо вярваше в успеха на своя план и ни най-малко не мислеше, че е възможно всичко да се провали и върху главата му да се стоварят куп най-неприятни последици. Ами ако Щраух отиде със заплашителното писмо в полицията? За Едуард такава възможност просто не съществуваше. Той смяташе, че всички други се страхуват от Призрака, както и той самият изпитваше суеверен страх от него. Според младежа и търговецът Щраух не можеше да прави изключение. Щеше страшно да се изплаши, нямаше да отиде на увеселението и щеше... да мълчи. Най-късно във вторник щеше да стане ясно дали сметките му щяха да излязат криви, или не. * * * Сутринта на същия ден лесничеят Вундерлих заведе своя гост в гората до мястото, където бе намерен трупът на граничаря. Арнд внимателно огледа всичко наоколо. Погледът му многократно се плъзна по трите големи бора и земята около тях. - Те не откриха ли поне някаква следа, която да покаже дали преди убийството тук е имало борба, или може би трупът е бил довлечен от друго място? - попита най-сетне той. - Нито едното, нито другото. - Хмм. Да не би граничарят най-подло да е бил застрелян? Но и в такъв случай престъпникът би трябвало да го е издебнал от засада, а това едва ли е възможно на това място. Ей тук са трите бора, отсреща е откритата горска поляна, отляво всичко е голо и от другите две страни се намира гората с нейните толкова нарядко растящи дървета. Къде ли е могъл да намери прикритие? - Зад всяко дърво. - Но тогава убиецът е трябвало предварително да знае съвсем точно кога и откъде ще се зададе жертвата му. Това никак не е вероятно, понеже оттук не минава никакъв път. Колко надалеч претърсиха околността господата от съда? -- Стигнаха ей отсреща до онези редки храсталаци. - Значи са предположили, че убийството е извършено от засада, обаче аз съм на друго мнение. Ето, вижте! Тук един от куршумите, които не са улучили жертвата, е одраскал ствола на този бор. Арнд посочи съответното дърво. Лесничеят огледа мястото. - Наистина, така е! Никой от нас не го забеляза! - А сега по-нататък! Ей там е лежал убитият, а тук е следата от куршума в кората на дървото. Следователно стрелецът сигурно се е намирал някъде в тази посока. Да продължим нататък! - Лесничеят последва Арнд, който внимателно оглеждаше и най-малките подробности наоколо. - Какво търсите? - попита Вундерлих. - Нищо определено. Само ме следвайте! Така те изминаха неколкостотин крачки все в права посока. Внезапно Арнд се стъписа, спря, наведе се и вдигна нещо от земята. - Какво намерихте? - попита лесничеят. - Ето, вижте! Арнд му показа триъгълно парче от бяла ленена материя, което острото му зрение беше открило под един гъст храст. Навярно вятърът го беше отвял там, иначе по всяка вероятност отдавна вече щеше да лежи затрупано под новия сняг. - Парче, откъснато от чаршаф! - разочаровано се обади Вундерлих. - И какво от това? - Мисля, че находката ми не е без значение. Туй ленено късче, изглежда, наистина е от чаршаф или от покривка за маса. Тук е избродирана и една буква, едно "Т"! Ще признаете, че няма нищо необикновено в това, да намерите в гората носна кърпа, но парче от чаршаф? Хмм!... Какво ще кажете? - Нищо, господин братовчеде. Аз съм лесничей, а не полицай. - Наистина ли не можете да се досетите с каква цел посред зима през нощта тук в гората би могло някой да използва чаршаф? - Нямам представа. - Навсякъде наоколо има дълбок сняг. За контрабандистите е изключително важно да останат незабелязани. Тъмното облекло се откроява върху снега. Тогава те намятат чаршафи, за да заблудят граничарите. Това е съвсем близко до ума, нали? Така на фона на снега никой няма да ги забележи. Особено през нощта. - Бре, да се не види! След като ми обяснихте, господин братовчеде, вече започвам да разбирам. - Дори и аз самият съм си донесъл един чаршаф със същата цел и ще го използвам, когато се скитам наоколо. Междувременно двамата бяха продължили още малко напред. На едно място видяха да стърчи от снега възлесто пънче от пречупено стебло на хвойна. На него висяха две бели ленени нишки. - Какво заключение можем да си извадим? - продължи Арнд, комуто очевидно доставяше голямо удоволствие да поизпита досетливостта на лесничея. - Че ъгълчето от чаршафа се е откъснало тук, на това пънче. - Съвършено вярно! Станало е точно така, както предполагах. Контрабандистът е бил изненадан и е побягнал, преследван от граничаря. Бил се е загърнал в чаршаф, който ей тук се е закачил. Човекът се е отскубнал и е продължил да бяга. Именно тогава се е откъснало парчето с избродираното "Т" и вятърът го е отнесъл ей под онзи гъст храсталак! При трите бора беглецът е разбрал, че няма да успее да се измъкне. Ето защо е спрял, обърнал се е и е застрелял преследвача си. - Мътните ги взели, тогава... Обаче Арнд не даде възможност на "братовчед" си докрай да даде израз на учудването си и продължи: - Преди всичко се налага да бъдат разпитани подчинените на убития. Те могат да дадат сведения за заповедите, които им е дал да изпълняват през въпросния ден. Сигурно ще знаят и дали е трябвало да мине оттук, за да провери постовете, и следователно така ще се изясни дали е било възможно контрабандистът да го е чакал в засада, което, както вече споменах, лично аз не допускам, или пък дали срещата им е била случайна. Във всеки случай вече установихме две неща. - Така ли? - Да, две много важни неща. Мислите ли, че някой ще вземе назаем чужд чаршаф, за да го използва за въпросната цел? - Не. Сигурно е бил собственост на контрабандиста. - И тъй като на чаршафа личи буквата "Т"? - Значи името му започва с нея. - Ето, виждате ли, господин лесничей, това е първото важно нещо. Впрочем на чаршафа сигурно е имало две избродирани букви. Началната буква на малкото му име също е била там, само че платът се е скъсал точно между двете букви. - И кое е второто важно нещо, което сме узнали? - Преди всичко се налага да ви попитам накъде тръгва да бяга човек, когото преследват? - Ами естествено натам, където се надява да се скрие на безопасно място. - Правилно! Старае се да се добере до своето убежище. От боровете убиецът е побягнал право насам. Значи в същата посока се намира и убежището, към което се е отправил. Тръгнем ли и ние натам, сигурно ще се озовем поне близо до мястото, където е искал да се скрие. - Господин братовчеде, господин братовчеде! Вие сте дяволски досетлив и изобретателен! На мен подобни изводи няма да ми хрумнат тъй лесно. - Въпрос на упражняване. А сега да продължим нашето разследване! Елате! Те поеха през гората по вече определената мислена линия, пресякоха пътя, който идваше от селото и водеше до лесничейството, а после пак навлязоха в гората. Арнд вървеше много бавно и внимателно оглеждаше и най-незначителните предмети. Така измина повече от четвърт час. Вече приближаваха края на гората, който се спускаше към селото, когато стигнаха до висок дъб. Изглежда, дървото беше старо няколко столетия. Арнд го беше отминал вече с две-три крачки, когато изведнъж спря и внимателно взе да оглежда дълбокия около половин метър сняг. - Какво има? - попита старият Вундерлих. - Забелязвате ли ей тези вдлъбнатини в снега? Това са стъпки от човешки крака, които отново са се запълнили. Те идват от всички страни към дъба и после пак се разпръсват във всички посоки. Тук са идвали доста хора - дали заедно, или поотделно, за съжаление няма как да се разбере. Какво ли са правили при дъба? Дали са били контрабандисти? Хмм!... Да не би това дърво да е сборният пункт за редовни срещи? Я да поразгледаме стария му ствол! Но въпреки старателното претърсване двамата не успяха да открият нещо необичайно или подозрително по огромното дърво. Усилията им останаха напразни. - Хайде, за днес стига толкова! - отсече накрая Арнд. - И занапред ще държим под око този дъб. Горе-долу можем да сме доволни от онова, което открихме. - Искате да кажете, да се прибираме у дома? - Точно така, поне аз се връщам. А вие навярно ще посетите надзирателя, а? - Да. Трябва да удържа на обещанието, дадено на Едуард Хаузер. Ей сега ще отида. Ами какво ще правим с парчето от чаршафа? - Ще го предадем на полицията. Все още не желая да се забърква името ми в тази работа. Кажете им, че сте се скитали наоколо и сте открили всичко. Предложете им да разпитат подчинените на убития граничен офицер, и то така, както вече говорихме. - Хубаво! А да спомена ли нещо и за дъба? - По-добре не! Сам ще проследя тази диря. Защо да давам възможност на други хора да оплескат всичко? Ето ви късчето от чаршафа! Вземете го! Двамата се разделиха. Арнд се върна в лесничейството, където след известно време се появи и Вундерлих. Той му разказа, че ходенето при надзирателя се оказало напразно и че не успял да се срещне с полицая, но следобед пак отново ще опита късмета си. В мината неуспехът му бил окончателен. Едуард Хаузер нямал никакви шансове за работа. Скоро предиобедът изтече. След като обядваха, старият пак пое на път. Арнд се оттегли в стаичката си и с книга в ръце седна до прозореца. Той беше все още там, когато видя, че лесничеят се връща, и веднага побърза да слезе долу във всекидневната. Старият Вундерлих беше видимо възбуден. Той захвърли кожената си шапка върху масата, тръшна се на един стол и изпъшка. За госпожа Барбара това бе сигурен признак, че му се е случило нещо неприятно и е разгневен. - Е, старо? - попита тя. - Какво те ядоса толкова? - Какво ли не! - изръмжа той. - Най-напред трябва да ви уведомя, че днес следобед в кръчмата господин рентиерът Зайделман ще държи доклад. - Непременно ще отида! Трябва да го чуя! - възкликна Арнд. - Желая ви приятно прекарване! Не съм дотам любопитен, за да участвам в подобни неща. Не мога да понасям тези дрънканици за всеобща любов между хората, за братство и други такива. Когато седя в кръчмата, искам пълно спокойствие. - И какво друго се случи още? - продължи да пита госпожа Барбара. - Едно нещастие. - Пак ли? Разказвай! - Дребничкият Байер... - Писарят на Зайделманови ли? - Да. Просто да ти се скъса сърцето! Нали знаеш колко време вече жена му е на легло? - Разбира се. Лекарят храни твърде малка надежда, че някога ще се изправи на крака. - Е, да, и е прав, защото, представи си само... Байер е мъртъв! От уплаха госпожа Барбара сключи ръце. - О, Боже! Че как тъй ненадейно? - Снощи след приключване на работа отишъл до града, за да вземе нещо за болната си жена. На връщане сигурно е паднал от слабост и не е могъл вече да стане. В тъмнината никой не го е забелязал, а тази сутрин го намерили замръзнал край пътя. Докарали го с шейна. - Ами жена му? - Да, да, жена му! Сега идва най-лошото! Нещастието бързо се разчуло и преди още да пристигне шейната, хората се стекли пред дома на Байерови. Но не с някакви зли намерения! О, не! Искали само да утешават. О, хората са тъй добри, тъй любвеобилни, толкова са готови винаги да помагат! И ето ти на, че половин дузина клюкарки се втурват в стаята на болната и една през друга почват да й крещят, че са намерили мъжа й мъртъв и че всеки миг щели да го докарат. - Нечувано! - Клетата жена скочила от леглото и надала ужасяващ вик. Посегнала с две ръце към сърцето си и притиснала гърди. Отначало лицето й се зачервило, а после пребледняло и после... е, ами после и тя умряла. Госпожа Барбара закри лицето си с ръце. Лесничеят скочи от стола си и с тежки, кънтящи стъпки започна да мери стаята насам-натам. Арнд също бе дълбоко развълнуван, обзе го такава възбуда, каквато на всеки внимателен наблюдател би се видяла твърде странна. Като напълно чужд човек по тези места, дошъл току-що в планините, тази история би трябвало да му е съвсем безразлична, ала той не откъсваше поглед от Вундерлих. - Ами тези Байерови свестни хора ли са? -- попита той. - Странен въпрос! - изръмжа лесничеят. - Че нима щях да съм извън кожата си от гняв, ако не бяха такива?! Арнд се направи, че не е чул малко грубичкия му отговор. Припряно продължи да разпитва: - А имат ли деца? - Даже четири на брой, четири клети, изтощени от гладуване дребосъчета! Ах, в такива случаи ми идва да отрежа главата на целия свят! И знаете ли какво са направили с децата? Замъкнали ги в приюта за бедни, където ще се научат единствено да просят. Трябва да ви кажа, че там изглежда по-зле, отколкото при бушмените или при хотентотите. Спят само върху снопче слама. Разправят, че им давали и храна... да, така е поне на хартия. Но който не иска да умре от глад в приюта, трябва да тръгне да се скита из селата и да проси от селяните. - Наистина ли все още съществуват такива ужасни неща? - Да, господин братовчеде, такива ужасни неща все още съществуват! Например тук в селото има една стара жена на име Льофлер. Цял живот честно е печелила хляба си, съвестно е вършила работата си и дълги години е била прислужница у Зайделманови. Веднъж една лампа се пръснала и горящата газ заляла лицето на жената. Изгорила й и очите. Оттогава тя е сляпа, не може нито да вижда, нито да работи и да печели. - А Зайделманови? Вундерлих гръмко се изсмя. - Зайделманови ли? Ха-ха-ха-ха! Старата Льофлер бе принудена да отиде в приюта. Сега е вече над шейсет и пипнешком се влачи от врата на врата, за да изпроси парче хляб. Представете си само как се чувства в ей това време! Някой хубав ден ще я измъкнат и нея от снега мъртва, вкочанена, и никой няма да пролее и една сълза. Арнд също бе скочил на крака и възбудено ходеше нагоре-надолу из стаята. Думите на лесничея бяха предизвикали у него истинска буря от чувства, чиято причина никак не беше ясна. Онова, което бе развълнувало Арнд, съвсем не можеше да се изтълкува само като най-общо човешко съчувствие и състрадание. Но тъй или иначе, той не каза нито дума, а накрая безмълвно се изкачи горе в своята стаичка. Там извади нещо от куфара и после излезе от къщата. С бързи крачки се отправи към селото, но не тръгна по пътя, а пое направо през гората. На едно усамотено и по-закрито място той се спря и предпазливо се огледа. Щом се убеди, че е сам, Арнд съблече якето си и го обърна. Същото направи и с шапката си. Черното дотогава яке изведнъж стана сиво, а кожената шапка се превърна в кадифяна. Освен това от джобовете си измъкна перука и дълга прошарена брада. Когато си ги сложи, заприлича на човек, надхвърлил петдесетте. После пак продължи пътя си. Странни мисли нахлуха в главата му. Колко често се беше скитал по тези места... преди толкова много години... и как беше лудувал в гората заедно със своите другарчета! Познаваше всяка педя тук. И колко обичаше тази гора! Как му се искаше да падне на колене върху свещената земя на родното си място! Докато продължаваше бързо да крачи, пред вътрешния му взор изплува неговото детство. Беше се родил в Хоентал, селото на бедните тъкачи и миньори. Изобщо не помнеше баща си - беше го сполетяла злополука в мината още докато момчето му беше едва на две години. Но майка му - тя бе останала в съзнанието му като добра и лъчезарна фея. Да, като фея, макар да беше облечена също тъй мизерно, както и останалите жители на селото. Веднъж на всеки две седмици в неделния следобед тя се появяваше пред него за един кратък час, прегръщаше го и го милваше. После пак изчезваше за четиринайсет дни. След преждевременната смърт на мъжа си тя бе започнала да слугува при богатия Зайделман, като помагаше на жена му в домакинството. А госпожа Зайделман беше строга господарка, която държеше изкъсо цялата прислуга. Не й разрешиха да задържи при себе си дори малкото си момче, единствената й радост. Принудена бе да го изпрати при родителите си, при старите Байерови. Писарят Байер, който току-що бе загинал по такъв мизерен начин, беше неин брат. Малкият Арнд беше станал вече на седем години, когато ги връхлетя онзи страшен удар, който съсипа живота на майка му. Едно утро дойде някакъв полицай и я изведе от дома на Зайделманови. Казаха, че била откраднала. Тя, неговата майка, неговата фея, неговият идол! Беше изчезнала скъпоценната гривна, подарена предишния ден от Зайделман на съпругата му. И подозренията бяха паднали върху младата вдовица, която видели последна да влиза в стаята, където е било съхранявано бижуто. Вярно, че претърсването на стаичката на обвиняемата, както и на къщата на старите Байерови не довело до никакъв резултат, но въпреки това продължили