Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Карл Май Говорящата кожа Разкази Превел от немски c Веселин Радков, 1979 ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО - СОФИЯ, 1979 Ausgew?hlte Erz?hlungen aus den B?nden: "Halbblut", "Das Zauberwasser", "Kapit?n Kaiman", "Old Firehand" heraussgegeben von Dr. E. A. Schmid c KARL MAY VERLAG, BAMBERG, 1955 СЪДЪРЖАНИЕ 1. ДЖО БЪРКЪРС, ЕДНООКИЯТ 2. ГОВОРЯЩАТА КОЖА 3. СИНОВЕТЕ НА УПСАРОКА 4. ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЕРИ 5. КАНАДА БИЛ 6. ИБН ЕЛ' АМ 7. ЧЕРНОТО ОКО ЗА АВТОРА НА ТАЗИ КНИГА * * * ДЖО БЪРКЪРЗ, ЕДНООКИЯТ 1. "УБИВАЩИЯТ ОГЪН" На брега на реката Бигхорн гореше малък огън и край него седеше самотен човек, облечен като трапер. Дълга сива коса се спускаше по широките му плещи; великанската му фигура излъчваше спокойствие и отпуснатост и само будният му поглед издаваше, че нищо около него не може да му се изплъзне. Току-що беше привършил вечерята си, която се състоеше от няколко печени риби, и бе запалил калюмета си. После сложи още малко дърва в огъня, зави се в одеялото си и легна да спи. Мястото, където се бе настанил, беше тихо и уединено. Тук реката се разливаше като езеро и образуваше няколко тесни и дълбоки заливчета, в едно от които ловецът бе слязъл на брега и бе завързал кануто си. Вече се смрачаваше, но все още можеха да се доловят сериозните, дълбоки и меланхолични гласове на вековната гора. Самотният човек се вслушваше във вечерните химни на гората, в онова тихо, но сонорно нежно шептене на вятъра, което сякаш идваше от ниско настроените струни на еоловата арфа. (Еол - бог на ветровете у древните гърци. - Б. пр.) То ни обкръжава отвсякъде, чува се от всички страни и човек не може да каже къде започва и къде са неговите ноти. Заедно с него се разнасяше и лекият ритъм на пляскането и бълбукането на вълните. Една катеричка се спусна по стъблото на един бряст, огледа непознатия с малките си любопитни очички, след което се върна успокоена в гнездото си. От време на време някоя риба изскачаше над водната повърхност в светлината на огъня и отново падаше в родната си стихия със силен плясък. Горящите клони пращяха в жаравата; една усойница се отдалечи с шумолене; може би лятното й жилище е било тъкмо нейде близо до огъня и сега тя се спасяваше с бягство. Някакъв бръмбар, събуден от първия си сън, се промъкваше с почти недоловимо шумолене през нападалата шума; малко облаче от москити танцуваше живо около издигащия се стълб дим и издаваше нежно сребристо жужене. Ала внезапно то бе прекъснато от неравномерното и силно пърполене на голяма и дебела нощна пеперуда, която се вряза с просташка безцеремонност в облачето москити, за което бе обаче веднага наказана: опърли си крилата и падна в пламъците. От другата страна на тесния залив се разнесе гласът на жаба; трябва да беше някой великански екземпляр, защото квакането й спокойно можеше да се нарече рев. Изглежда, че се е почувствувала много засегната от присъствието на трапера, защото не издаваше онова дълбоко "квак!", изразяващо задоволство, или проточеното блажено "ква-а-к!", с което един нормално настроен жабешки баритон подава широката си уста над водата, а виковете и приличаха на твърде ядовито джавкане, на недоволно вдигане на шум, лишено от всякакво уважение и деликатност; нейните звуци бяха чисто и просто ругатни и ... все пак, чакай, какво беше това? Жабата млъкна внезапно и се чу как се скри бързо във водата. Беше се подплашила, но от какво? От кого? Който е прекарал дълги години в "Дивия Запад" всред хиляди опасности, той умее да разгадава причината за всеки, дори и най-малкия шум в околната природа. Отвъд пропука клонче, изсъхнало тънко клонче, което е било на земята; ловецът долови ясно този шум и колкото и тих да беше, той разбра, че бе причинен от човешки крак. Ако се счупи клонче високо на някое дърво, това няма толкова голямо значение, защото то ще е прекършено или от вятъра, или от някое животно; но ако клончето пропука на земята, съществува вероятността наоколо да се намира човек. А един стар трапер може по този шум да разбере доста точно дали клончето е било пречупено от мекото стъпало на промъкващо се животно, или пък от не толкова леката стъпка на човека. Благодарение на дългогодишния си опит траперът може да определи дори дали шумът е предизвикан от твърдата подметка на ботуша на някой бял или от мекия, еластичен мокасин на индианеца. Човекът от другата страна на залива беше положително някой индианец, а това не можеше в никакъв случай да бъде утешителна мисъл за трапера. Който съди справедливо, не може да одобри поведението на белите към индианците. Индианецът също е човек и има своите човешки права; греховно е да му се отрича правото на съществуване и постепенно да му се отнемат средствата за препитание. В конгреса на Съединените Щати могат да си държат красиви речи, колкото си искат; да изпращат при така наречените "диваци" агенти и всевъзможни видове "цивилизатори" - непредубеденият човек винаги ще съумее да различи празните приказки от делата. Индианецът е бил от незапомнени времена пълен господар на тази страна; притежавал е земята и нейните плодове; живял е на тази земя по свой собствен начин и се е чувствал добре. Нито едно индианско предание не говори за такова огромно кръвопролитие, каквото е започнало малко след стъпването на белите на тази земя и което продължава и до най-ново време. Първите бледолики са били посрещнати като полубогове, почитали са ги като божества, но тези божества показали скоро твърде човешки или по-скоро нечовешки качества. В Мексико и в Перу били опустошени ливади и ниви, били разрушавани градове и села и страната била превърната в огромна пустош, защото белите разрушили напоителните канали; трескава жажда за злато, предателство и безкрайно себелюбие унищожили живота на милиони мирни хора и лишили историята от по-нататъшното развитие на една своеобразна култура, която имала пълното право и основание за съществуване. А какво е положението в Съединените Щати? Индианецът трябва да умре и следователно ще умре; излишно е да се философства; но ние не бива да съдим за него по сведения от десета или дванадесета ръка, а също така не бива да съдим и по неговите спорадични враждебни действия, за които белите го предизвикват постоянно; човек трябва да отиде при него, да му се довери и да го опознае! Той е въздържан, справедлив, откровен, верен и храбър. Ако са го мамили и лъгали, не трябва да бъде осъждан, когато отвръща със същото. Ако бъде вероломно прокуден от един "резерват" в друг, тогава не бива да се учудваме, че той не се чувства роден безотечественик, а защитава обещаното му малко късче земя, част от земята, която някога му е принадлежала изцяло. Индианецът загива покрит с хиляди рани, но неговата гибел не е спокойна и мирна; напротив, предсмъртната му борба е ужасна. "Огнената вода", едрата шарка и други подобни подаръци, получени от белите, не са успели още да сломят силите му. Той, някогашният великан, е все още достатъчно силен, за да унищожи някои от враговете си в страшната си предсмъртна борба. Неговото твърдо предсмъртно ложе са Скалистите планини, в чиито пропасти и каньони се водят последните битки. Той знае, че племената пуебло, зуни и всички, които се бяха предали и примирили, ще умрат от бавната и безчестна смърт на излиняването и израждането. Но той ще умре като герой с меч в ръката. Всички така наречени мирни индианци изчезват постепенно, без да оставят имената си или спомена за някоя сме ла постъпка. Ала команчите и апачите на юг, и сиусите на север, ще се оттеглят в Скалистите планини, прогонени от саваните си и ще отстъпват крачка след крачка, газейки в кръвта на враговете си, докато бъде убит и последният от тях. Тези битки ще оживяват още дълги столетия в устата на следващите поколения, а за всеки череп, изровен из земята от лопатата на селянина, ще се разказват загадъчни легенди и правнуците на победителите, по-справедливи от своите прародители, ще отдадат полагаемото се състрадание на убития индианец и може би.-. ще трябва да носят бремето на последиците от това убийство... Сивокосият уестмън (Уестмъни - така К. Май нарича всички опитни ловци, трапери и авантюристи, скитащи из Дивия Запад. Б. пр.) знаеше, че войниците от форт Къстър, който се намираше надолу по течението на реката, се бяха сблъскали неотдавна с един отряд сиуси от племето на тетоните. Червенокожите бяха ловували бизони и според законите на саваната ловът принадлежи на онзи, който първи го е започнал; въпреки това драгуните, които също така искаха да "направят месо", веднага бяха обявили претенциите си за плячката. Беше се стигнало до сражение и индианците трябваше да отстъпят пред по-добрите оръжия на белите, като оставиха много убити. Можеше да се очаква със сигурност, че сиусите щяха да отмъстят за това нарушаване на мирните отношения; затова сега, когато наблизо долови пропукването на клонче, ловецът имаше пълно основание да бъде нащрек. Той държеше очите си привидно затворени, но под спуснатите клепки хвърляше проницателни погледи към другата страна, от където се дочу шумът. На това място заливът беше най-много двадесет стъпки широк и храсталаците от отвъдната страна се осветяваха ярко от огъня. Човек трябва да има много изострени, обиграни сетива, за да се ориентира правилно при такова положение. Често обаче обикновеният инстинкт върши повече работа от най-изострените сетива. Ето, отвъд бавно се отместиха настрани няколко клончета; появиха се две черни искрящи очи, които веднага изчезнаха. Следователно там се намираше някой стар и опитен воин, който се промъкваше към огъня; той знаеше, че в тъмнината може твърде добре да се забележи блясъкът на две очи и затова ги беше затворил бързо. Пет или шест пъти те просветваха отново, след което отместените клонки пак заеха първоначалното си положение. Червенокожият се беше убедил, че траперът е сам. Ловецът беше забелязал само очите, но не и лицето и не знаеше дали то е покрито с цветовете на войната, дали съгледвачът бе дошъл тук с миролюбиви или войнствени намерения. Във всеки случай по-добре беше да се допусне по-лошото. Дали беше сам? Дали беше дошъл край реката, за да шпионира? Или наблизо се намираше индиански отряд, който бе забелязал огъня и го беше изпратил да разбере кой лагерува край него? Можеше да се предположи, че индианецът е сам. Обикновено червенокожите изпращат млади хора на разузнаване, за да могат да придобият опит. Но този човек беше възрастен и опитен. Сега той положително се промъкваше около залива, за да се приближи незабелязано до ловеца. След това съществуваха две възможности: ако идваше с мирни намерения, щеше да излезе с горда стъпка между дърветата и да заеме със сдържан поздрав място край огъня, за да каже на бледоликия, че трябва да бъде по-предпазлив. Но ако идваше като враг, животът на ловеца беше в опасност. Уестмънът изчака известно време, после разтвори одеялото си и без да става или да причини какъвто и да било шум, той го нагласи на земята така, че от разстояние изглеждаше, като че все още има човек под него. След това взе карабината си и пропълзя в тъмнината между дърветата. Червенокожият трябваше да се приближи от дясно. Белият намери отлично скривалище под няколко растящи гъсто един до друг храсти. При дневна светлина малкият залив можеше да се заобиколи за пет минути, но при царящата тъмнина и при предпазливостта, която трябваше да покаже индианецът, той едва ли можеше да се появи при огъня за по-малко от четвърт час. Това време изтече. Ловецът се уповаваше изцяло на добрия си слух и беше затворил очи, защото другият можеше да забележи фосфоресцирането им. Един съвсем тих, почти недоловим полъх издаде идването му: това не беше шум, а просто въздушно раздвижване, предизвикано от движенията му. И ето сега вече помагаше и обонянието: въздухът донесе до белия един особен и неприятен мирис. Червенокожият беше убил опосум, беше го изкормил и изял. Това животно, спадащо към торбестите животни, издава отвратителна миризма и индианците го ядат само тогава, когато нямат никаква друга храна. Фактът, че червенокожият не се беше отказал от това печено, беше най-сигурното доказателство, че се намираше по пътеката на войната. За да спести време, усилия и усложнения, той беше измъкнал от хралупата му първия срещнат опосум и беше заситил глада си с месото му. Сега той се беше приближил дотолкова, че уестмънът можеше почти да го докосне с ръка. Той пропълзя бавно и безшумно покрай него, също като някоя змия. Онзи, който не е опитвал такова пълзене, не може да си представи какви железни мускули и стоманени нерви са необходими, за да придвижваш ниско над земята изпънатото си тяло само на върховете на пръстите на ръцете и краката. Ако при това промъкване се използват стъпалата на краката, дланите на ръцете или дори колената, неизбежно ще се предизвика шум. Когато преди малко се беше дочуло изпращяването на клончето, тогава сигурно мускулите на червенокожия са били изморени, вследствие на което бе допрял за момент някое от колената си до земята. Мястото, на което пълзящият се кани да постави пръстите на ръцете си, се проучва предварително грижливо с върховете на пръстите, за да се види, дали няма нещо лесно чупливо. Точно на тези места се поставят после и пръстите на краката. Някои добри стрелци или отлични уестмъни остават през целия си живот лоши пълзачи. Тази толкова опасна за неприятеля способност навахите наричат много сполучливо "ла-йа-тиши"- гледане с пръстите. Сега индианецът беше вече отминал и времето за действие бе настъпило. Белият остави карабината си под храстите, защото тя щеше само да му пречи, и запълзя след него. Достигна го и бързо се хвърли върху изпънатото му тяло. Сграбчи с лявата си ръка врата му, а с дръжката на револвера си му нанесе удар в тила - червенокожият изгуби съзнание. Сега победителят свали ласото от пояса си и завърза ръцете и краката на изпадналия в безсъзнание така, че да не може да се движи. След като взе пушката си, той отнесе пленника при огъня. Там го сложи на земята и отново разпали жарта, за да може да види точно кога ще дойде на себе си. Измина доста време, докато той отвори очи. Но въпреки опасното положение, в което се намираше, нямаше нито една единствена черта по бронзовото му лице, която да издава макар и следа от изненада или уплаха. Той затвори отново очи и остана да лежи безжизнено, като обаче тайно напъна мускули, за да изпита здравината на ласото. В косата си не носеше никакви украшения и беше облечен само с риза, панталони и мокасини - всичко това беше изработено от кожа. В пояса му бяха затъкнати нож и томахоок: (Бойна брадва у североамериканските индианци. Б. пр.) пак там държеше торбичка с патрони и амулета си. Това доказваше, че някъде наблизо бе скрил пушката си, а може би и коня си, за да може да се промъкне безпрепятствено до огъня. Траперът знаеше, че пленникът в никакъв случай нямаше да започне първи разговора и затова го запита на онази смесица от английски и индиански думи, която се употребява по продължението на индианската граница: (Индианска граница - неофициална и приблизителна граница между "цивилизованите" и "нецивилизованите" райони в САЩ в19в.) - Какво търсеше червенокожият мъж при моя огън? - Тша-тло!- отвърна той, скърцайки със зъби. Тази дума произхожда от диалекта на навахите и означава жаба, дрънкало, човек, който говори ненужно, страхливец; следователно тя беше обида, на КОЕТО обаче ловецът не обърна внимание. Защо този човек си служеше с езика на навахите? Външният му вид издаваше, че беше по-скоро сиус. - Имаш право да се ядосваш на тази жаба - гласеше отговорът, - защото тя те издаде. Ако не я беше смутил, нямаше да бъдеш мой пленник. Какво мислиш, че ще направя сега с тебе? - Ни нискии те етсетсо кискай ши - убий ме и ме скалпирай. - отговори той. - Не, няма да го направя - каза траперът. - Не съм твой враг. Аз съм приятел на всички червенокожи мъже. Плених те, само за да се предпазя от евентуална опасност. От кое племе си ти? - Ши тенуаи!- Думата "тенуаи" означава мъже - така се наричат навахите. Следователно той искаше да каже:"Аз съм навах". - Защо не ми казваш истината? Знам езика на тенуаите, ти не го говориш добре. Твоето произношение издава, че си от племето на тетоните. Говори на собствения си език или на езика на бледоликите! Аз обичам истината и няма да я скривам от тебе. Сега пленникът за първи път загледа ловеца открито и продължително, след което каза: - Бледоликите дойдоха при нас през Голямата вода. Отвъд нея има светлокоси бледолики, англичаните, и тъмнокоси бледолики, испанците. Ти от кои си? - Нито от едните, нито от другите - гласеше отговорът. - Това е добре! Онези са лъжци със светли скалпове и лъжци с тъмни скалпове. Но ти от кое племе си? - Аз съм от големия народ на джърмънс, (Англ. немци. Б. пр.) които са приятели на червенокожите мъже и никога не са нападали вигвамите им. - Уф! - извика той изненадан. - Джърмънс са добри. Те имат само един език и едно сърце. - Познаваш ли ги? - Не - отговори той. - Но съм чувал за двама прочути ловци, които са воини на джърмънс. Те убиват гризли само с ножа си. Куршумите им никога не пропускат целта; говорят езиците на всички индианци. Те са приятели на червенокожите мъже. - Как се казват? - Наричат ги Олд Файерхенд и Олд Четърхенд. Винету, вождът на апачите, е техен кръвен брат! - Ти би ли изпушил с тях калюмета? - Те са велики вождове; аз трябва да чакам, докато сами ми предложат лулата на мира. - Кажи ми името си! - Наричат ме Покай-по - Убиващият Огън. - Тогава ти си вторият вожд на сиусите от племе то на тетоните! - Аз съм - отвърна той просто и гордо. - Чувал съм за тебе! Един вожд на сиусите не бива да лежи пред мене вързан- Свободен си! Той свали ласото от крайниците му. Освободеният се изправи, погледна го с голямо учудване и каза: - Защо ме освобождаваш? Защо не убиеш най-големия враг на бледоликите? - Защото си храбър и справедлив воин. Станал си враг на бледоликите само затова, защото те самите нарушиха приятелството си с вас. Но съществуват още много велики и многобройни народи на бледоликите, между които немалко са приятели на червенокожите мъже. Не бива да мразиш всички бели мъже, само защото си видял между тях някои, които са били вероломни лъжци. Ти искаше да ме нападнеш, но аз те плених. Скалпът ти ми принадлежеше, но аз те освободих. Нека изпушим лулата на мира и след това да се разделим като братя! Уестмънът взе лулата си и я натъпка. Индианецът положително се радваше, че си е отървал кожата, но въпреки това тайно се питаше, дали честта му на вожд позволява да приеме предложената му лула от съвсем непознат бледолик. Затова той се осведоми: - Ти вожд ли си на бледоликите и какво име имаш? - Убиващият Огън няма защо да се срамува, че е изпушил калюмета с мене. Аз съм Олд Файерхенд. Индианците са привикнали да посрещат дори и най-изненадващите неща с най-голямо външно спокойствие. Но едва беше произнесено това име и вождът скочи, като извика: - Олд Файерхенд! Истината ли казваш? - Нима Убиващият Огън може да бъде надхитрен и победен от някой друг? Нека вождът на сиу седне до мене; или иска да бъдем врагове? - Ще бъдем братя - каза той с тържествен глас- Твоите врагове са и мои врагове, а моите братя са и твои братя. Ти ще бъдеш добре дошъл във всички вигвами на сиу, а нашият живот ще бъде като животът на един човек; единият трябва да е готов да умре за другия! От този момент траперът можеше да бъде сигурен, че е спечелил нов приятел, който щеше да бъде готов по всяко време да жертва живота си за него. Той запали лулата, изпусна дим в обичайните посоки и после я подаде на вожда. Той повтори церемонията и мълчаливо доизпуши лулата. Главата на лулата беше направена от свещените находища на глина, които се намираха на север, и всяко облаче дим от нея имаше стойността на клетва към Великия дух, а сключеното приятелство трябваше да се пази до края на живота. Често се сключва приятелство с "бледоликите" при облаци дим и алкохолни изпарения, но колко струва то? То изчезва веднага, щом се разнесе тютюневият дим и щом се изпарят спиртните пари! Сега между двамата не можеше да има повече тайни и Олд Файерхенд научи какво е довело Покай-по до бреговете на Бигхорн. - Воините на тетоните бяха дошли при планинския проход, за да ловят бизони, които обикновено минават оттам - заразказва вождът. - Те имаха добър лов, защото бизоните бяха дошли в голямо количество заедно с жените и децата си; такова голямо стадо не бяхме виждали от много лета. Синовете на тетоните са силни и храбри, затова по земята паднаха убити много мъжкари и женски бизони. Но тогава дойдоха бледоликите с пъстрите дрехи Войниците. Б. пр.) и поискаха да им отстъпим бизоните. Те имаха повече пушки от червенокожите мъже. Тетоните се сражаваха, но трябваше да отстъпят, като оставиха три пъти по пет и още трима убити. Имаха ли право бледоликите? - Не - отговори уестмънът. - Така мислят и червенокожите мъже. Затова се допитаха до жреца на племето и свикаха голям съвет. Великият дух им обеща победа, ако нападнат подлите бледолики. И ето сега те са на път, за да накажат врага. Воините са се скрили в гората, а Покай-по тръгна на път към форт Къстър, за да научи колко врагове има там и да види какво трябва да се направи, за да се превземат жилищата на бледоликите. Този сиус виждаше днес Олд Файерхенд за първи път и въпреки това му доверяваше всичко. Нима беше тогава чудно, че ловецът го считаше по-достоен за своето приятелство, отколкото онези, които /меко казано/ бяха предизвикали отмъщението му толкова необмислено? Но нима белият трябваше да остави спокойно да бъде проведено това нападение? - Ще дойде ли моят брат Олд Файерхенд с мене при воините на тетоните, за да нападнем форта? - попита Убиващият Огън след кратко време. - Не - гласеше искреният отговор. - Защо не? Нали изпуши с мене калюмета? - Аз съм твой приятел, но и бледоликите са мои братя. Не беше лесно за ловеца да произнесе тези думи. Той веднага чу и последствието им: - Ти сам каза, че са действали несправедливо и въпреки това твърдиш, че си брат на предатели и лъжци. Зарадвах се, когато научих, че ти си Олд Файерхенд, но сега разбирам, колко е трудно да станеш приятел на един бледолик! Какво трябваше да отговори белият? Как можеше да обясни на този обикновен туземец, че сега негов дълг е да предупреди застрашените хора за нападението? - Вие искате да убиете бледоликите, защото Маниту ви е заповядал така, нали? - Е добре! Но и аз също трябва да се подчинявам на моя Маниту, а той казва, че единствен той има правото да отмъщава. - Защо тогава този Маниту не е отмъстил още за своите червенокожи деца? Или твоят Маниту е друг, не е като моят? Убиващият Огън е бил в градовете на бледоликите и е слушал речи на техните проповедници. Чувал ли е Олд Файерхенд тези речи? Онзи, който пролива човешка кръв, също трябва да умре, се казва във вашата книга. Затова и бледоликите във форта ще трябва да умрат! Вашата книга казва, че трябва да се обичаме един друг. Защо бяха убити три пъти по пет и още трима воини на тетоните, като не бяха направили нищо лошо? Вие трябва да се подчинявате на вашите вождове, казва вашата книга. Ако някой червенокож мъж дойде при вас и убие човек, ще бъде убит и той, защото вашите вождове казват, че имат правото да го убият. Но ако дойдете вие при нас и убиете десет пъти по десет от нашите хора, тогава ние нямаме право да ви убиваме, защото според вашите вождове нашите вождове нямали това право. Да не би червенокожите мъже да са крастави кучета или койоти? Има някои бледолики, които не ни смятат за койоти и ти си от тях. Знам, че ми даваш право, но твоята вяра ти повелява да предупредиш злите бледолики във форта. Върви и им кажи всичко! Той се изправи и втренчи упорития си и тъжен поглед в огъня. Ловецът също стана и попита: - Къде се намират воините на тетоните? - Нагоре по реката. - Колко са на брой? - Десет пъти по десет, взето три пъти, и още пет пъти по десет. Никой бял не би отговорил на тези два въпроса с такава откровеност при подобно положение. Олд Файерхенд продължи: - Аз няма да предупредя бледоликите, защото това ще сториш ти. - Убиващият Огън ли ще предупреди враговете си? - попита той смаяно. - Да. Ще седнеш в моето кану и с него ще отидеш до форта. Там ще поискаш обезщетение за избитите ти воини. Ако не го получиш, тогава и аз ще съм си изпълнил дълга и ти ще можеш да нападнеш форта, без да чуеш ни дума от мене. Червенокожият се загледа замислено пред себе си и каза: - Те ще заловят Убиващия Огън и ще го задържат. - Ти си мой брат; обещавам ти, че ще можеш да си отидеш, когато пожелаеш. - Те са коварни. Ще ти обещаят, но няма да удържат на думата си. Ще можеш ли тогава да защитиш Убиващия Огън? - Ти да не мислиш, че Олд Файерхенд се бои от тези бледолики? Ако те не удържат на думата си, тогава ще говоря с тях с пушката и томахоока си! - Вярвам ти и ще отида съвсем сам, но не в твоето кану, а на кон, както подобава на един вожд на сиу. Енок е-и анаш - сбогом! В следващия миг той изчезна в тъмнината на гората. Това бе направено съвсем по индиански, макар че един европеец би бил на мнение, че много неща са останали неуточнени. Индианецът говори по-малко, но затова пък върши повече. Сега, разбира се, Олд Файерхенд не можеше повече да мисли за сън, защото трябваше да бъде навреме във форта. Можеше да се очаква, че вождът няма да се забави с тръгването си. Ловецът изгаси огъня, отвърза кануто и започна да се спуска по течението на реката. Пътуването вървеше бързо и не бяха изминали и два часа от зазоряването, когато се появи фортът, близо до мястото, където Литъл Бигхорн се вливаше в Бигхорн. След като уестмънът завърза кануто си и изкачи бавно височината, той забеляза някакъв лагер, който беше построен извън оградата на форта, издигната от дълги и заострени колове. Лагерът се състоеше от обикновени колиби, направени от клони, и изглежда, че обитателите му бяха група трапери, защото наоколо се виждаха прерийни оръжия и други предмети, необходими при лова на животни с ценна кожа. Осем или десет от тези хора се бяха събрали и се упражняваха в стрелба. Бяха заковали малка дъсчица на ствола на едно орехово дърво и на нея бяха нарисували с парче вар кръгче, в което се целеха. Олд Файерхенд се канеше да ги отмине, след като им беше казал "добро утро", но един от тях се изпречи на пътя му. Въпреки ранния утринен час той вече "ухаеше" силно на бренди и му завика така, като че ли се намираше на една английска миля разстояние: - Ало, мастър, тук не може да се подминава току-така! Направили сме си стрелбище и се сключват облози. При най-лошо попадение се плаща всекиму за една пълна чаша и всеки, който се намира извън форта, трябва да участва в състезанието. Този човек беше изключително отвратителен тип, когото дори и природата не беше дарила с хубост. На всичко отгоре някога трябва да бе участвал в някоя тежка схватка, защото беше получил удар, който беше отнесъл напълно дясната половина на лицето му. Дясното му око липсваше също. Страшно беше да гледаш това лице с неговата брадясала лява половина, а дясната - с цвета на сурово месо. - Трябва да се участва ли? А кой е наредил така, сър? - попита новодошлият. - Аз, мастър - отговори той. - Трябва да знаете, че съм предводител на тези почтени джентълмени. Дошли сме при форт Къстър, за да си купим нови муниции и след това ще половуваме още малко бобри. - Тогава ви пожелавам успех в работата, сър. Гуд бай! Той понечи да отмине, но онзи го хвана здраво за ръката. - Zounds! (Англ. - ей богу, бога ми! Б. пр.) Няма ли да останете да стреляте с нас на по чашка? Казах, че всеки трябва да участва! - Pshaw! (Англ. - ами, хайде бе - израз на презрение. Б. пр.) А аз ви казвам, че не искам! - Той го погледна в очите остро и заплашително, освободи ръката си и се отдалечи. - Ах, един джентълмен, който носи пушкалото си, но не може да стреля! - изсмя се другият подигравателно, при което и другите избухнаха в смях. - Я го вижте! Този недодялан мъжага има ботуши, лъснати като на някой паркетен лъв, а държанието му е като на някой кочиаш на благородник. Все ще го накараме да ни покаже, какво може да направи с лъскавата си пушчица! Олд Файерхенд не обърна внимание на това дърдорене, а прекрачи отворената врата на форта и веднага поиска среща с майора. Офицерът беше току-що станал от леглото си и го посрещна намръщено. - Сър, - защо ме безпокоите толкова рано? Какво искате? - Да ви предупредя! - Какво означава това? - Форт Къстър ще бъде нападнат! - Ах! - извика той уплашено, като пребледня. - От кого? - От вожда на тетоните. Той е наблизо с триста и петдесет индианци. Съвсем случайно е мой приятел и ми обеща в името на нашето приятелство засега да се въздържи от враждебни действия. Днес ще посети форта, за да поиска обезщетение. Но ако му се откаже, тогава не отговарям за нищо. - О-о, впрочем и така няма за какво да отговаряте - отвърна майорът. Беше се съвзел от първоначалната си изненада и добави: - Но тонът ви ми се струва доста особен! - Аз само възприех същия тон, с който вие започнахте разговора. Срещнах вожда в гората и побързах да ви уведомя. - В гората ли го срещнахте, сър? Как изобщо е станало така, че сте приятел с вожд на тетоните? Чух, че вчера сте оставили тук коня си и сте наели кану. Това наистина ми се вижда подозрително. Кой сте вие изобщо? - Името ми е Уинтър, сър, аз съм трапер. Имах желанието да попътувам малко с кану. - Много странно! Имате ли и други желания? - С индианците са се отнесли несправедливо; направих за форта, каквото можах. Не мога да ви дам по-точни сведения, защото не желая да извършвам предателство спрямо моя приятел. - А-а, не искате да кажете, къде се намират червенокожите? - Не. - Ще ви принудя. - Pshaw! Не ме е страх! Запознат съм толкова добре с тукашното положение на нещата, че дори обещах на вожда свободно влизане и излизане от форта. Това беше вече твърде много за офицера. "Сър, вие с ума ли сте си? - извика той. - Противно на вашето мнение ще арестувам вожда; ще остане тук като заложник!" - Тогава тръгвам с коня си да го пресрещна и да му кажа, че не бива да идва тук! - Ще съумея да ви попреча да го сторите! - заплаши го той. - Опитайте се, майоре! На първо място ще застрелям всеки, който се опита да ме пипне с ръка, а освен това ще изпратя в Уошингтън доклад, който ще отрази вярно случката с тетоните. Там ще разберат, че няма защо винаги да се чудят, когато индианците отново грабват оръжията си. Офицерът втренчи уплашения си поглед в ловеца и когато последният се накани да си тръгне, извика: - Стойте, сър! По този въпрос мога да предприема нещо едва след като се съветвам с останалите офицери. - Добре, посъветвайте се и после ми съобщете решението си, дали вождът ще може да напусне свободно форта, или не! Олд Файерхенд го остави и се отправи към малкото помещение, което беше наел. Там, в обора, стоеше неговият мустанг. Беше си отпочинал достатъчно и сега зацвили радостно, когато ловецът го изведе на двора, за да го оседлае. А той правеше това, защото трябваше да бъде готов за всичко. Натъпка дребните си принадлежности в кобурите на седлото и се върна в стаичката си, за да изчака развитието на събитията. След известно време изпратиха при него един подофицер със съобщението, че е решено, да се гарантира на вожда свободно излизане от форта. Стаичката, в която седеше ловецът, се намираше непосредствено до гостилницата. Днес там цареше необичаен шум и той разбра, че този хаос се създава от непознатите трапери. По едно време двама от тях излязоха на двора и поведоха разговор на полувисок глас. Бяха застанали малко настрани от обикновената дъсчена стена, така че той можа да долови няколко накъсани изречения от техния разговор. - Чудесен мустанг-струва повече от всички наши кранти. - Чий ли е? - попита другият. - Сигурно на някой от офицерите. - Тогава не бихме могли да рискуваме- мизерен живот, а ... дълго време никакъв улов... проиграхме - Хелминг,... може би ще успеем. - Наистина ли е брат на... - Сигурно-Бъркърз го познава много добре... от години по горното течение на Шайен Ривър.-добре осведомен. - Чудесна работа ще... никой само жив, иначе... се разчуе. В този момент в пивницата отново се вдигна страшен шум, така че повече и дума не можа да се разбере, а не след дълго двамата напуснаха двора. За какво ли бяха говорили? Колкото повече уестмънът се замисляше над чутото, толкова по-подозрителен му се струваше разговорът им. Нещо не трябваше да се разчува и затова някъде никой не трябваше да остава жив. Дали тези хора, предрешени като трапери, не се занимаваха със занаята на бушхедърз, разбойници, които особено обичаха да нападат самотни ферми или пътници, които прехвърляха планините, натоварени със златен прах, връщайки се от Калифорния? Докато все още размисляше над чутото, отвън на плаца се чуха силни викове: - Червенокож, червенокож, някакъв вожд идва! Тези викове бяха чути и в пивницата и всички присъстващи изтичаха навън, за да видят индианеца. Олд Файерхенд също излезе и видя наистина, че Убиващият Огън галопираше по височината. Беше съвсем сам, ала по-надалече, може би на около една английска миля; на едно открито място бяха застанали трима конника, откъдето можеха да наблюдават форта. Днес вождът изглеждаше съвсем иначе. Великолепният му черен жребец развяваше дълга грива, а опашката му почти достигаше земята. Ездачът беше събрал дългата си коса в шлемовидна прическа, а в нея бяха забити три орлови пера, символът на достойнството на вожда. Шевовете на кожените му панталони и на ловната му риза бяха украсени изцяло с косите на убитите му врагове; на пояса му висяха не по-малко от тринадесет скалпа оплетени в плитки, а мантията му се състоеше изцяло от скъпоценната кожа на жълтия плъх, който сега е вече почти измрял. Беше въоръжен с нож, томахоок, двуцевна карабина, както и с лък и стрели. Когато влезе през портата, всички забързаха към него. Лицето му не беше покрито с бойни цветове, но появяването на един тетон при сегашните обстоятелства бе винаги от важно значение. Олд Файерхенд се приближи до коня му и му подаде ръка. - Хос так-шон енок - добро утро! - поздрави вождът. - Идвам сам. Ще може ли Убиващият Огън да напусне форта, когато пожелае? - Да - отвърна белият. - Обещаха ми. - Нека моят брат не вярва на всичко, което му кажат! Вождът на тетоните няма да остави оръжията си. В този момент към него се приближи подофицерът и му каза, че го чакат в заседателната зала, но преди това трябвало да остави оръжията си. Вождът изобщо не го удостои с поглед, а се обърна към своя бял приятел: - Къде е това място? - Ще те заведа - каза ловецът. - Стой! - заповяда подофицерът. - Влизането е разрешено само на вожда. Олд Файерхенд не каза нито дума, само хвана юздата на жребеца на Покай-по и го поведе към заседателната зала. Това помещение не представляваше нищо друго освен спортната зала на гарнизона, където сега бяха поставени няколко стола. Вождът скочи от коня и влезе вътре. Подофицерът се обади: - Имам заповед да отведа коня на червенокожия! - Той е мой! - отвърна ловецът и го поведе към пивницата, пред която го върза за дървения парапет до своя кон и спокойно зачака. Четирима души бяха застанали на пост пред вратата на залата, а от другата страна на плаца стояха още шестима, които бяха готови да се притекат на помощ при даден знак. Очевидно беше, че се подготвя предателство. Измина може би около половин час и ето че в залата се разнесе изсвирване. Четиримата пред вратата нахлуха веднага вътре, а другите шестима се отправиха към залата. Всички любопитни, които досега бяха стояли на почтено разстояние, се втурнаха вкупом насам. Олд Файерхенд се метна бързо на мустанга си, хвана юздата на тетонския жребец и яздейки се отправи към залата. Той успя да изпревари шестимата драгуни. - Get you gone - изчезвайте! Махайте се! - викаше той и провираше конете между тълпата. Щом стигна вратата, скочи на земята, влезе вътре, като вкара и животните наполовина в помещението така, че задниците им препречиха входа и никой не можеше да влезе. Един поглед във вътрешността на залата бе достатъчен, за да му изясни положението. Изсвирването бе извикало четиримата драгуни, за да обезоръжат вожда и да го пленят. Другите шестима трябваше да се притекат на помощ, но сега не можеха да влязат. Тетонът беше застанал с вдигнат томахоок в ъгъла, готов да убие всеки, който се докосне до него. Ала очите на всички сега се отправиха към уестмъна. - Какво е това! Какво искате, сър? - извика му майорът. - Искам да ви напомня за вашето обещание - отвърна уестмънът. - Обещахте ми, че вождът на тетоните ще може свободно да напусне форта. - Разрешихме му да влезе свободно. - Аха! Но не му разрешавате да си излезе свободно, така ли? - Не, защото чак толкова много не съм обещавал. - Добре, сър! Покай-по, бите та-таа - ела при мен! Вождът понечи да тръгне, но майорът извади револвера си, насочи го към ловеца и заповяда: - Вън, или ще стрелям! - Pshaw! - отвърна му той, като се отправи към него. - Убиващ Огън, кажи на тези хора, кой съм аз! - Олд Файерхенд! - отвърна индианецът. - Олд Файерхенд! - повториха като ехо офицерите смаяни. Често голото име върши много повече работа, отколкото самият му собственик. - Да, мешърз, (Господа амер. съкращение от френската дума "messieurs". Б. пр.) аз съм Олд Файерхенд - каза уестмънът. - Ще ми повярвате ли или трябва да ви го докажа? Обещах на моя червенокож приятел, че ще напусне форта безпрепятствено и това ще стане. Но разрешете ми преди това да взема участие във вашето съвещание. Убиващият Огън не говори добре английски, а вие не разбирате достатъчно диалектите на сиу; необходим е преводач. И така, да започваме! Дали ще преговаряме с оръжията или миролюбиво, това зависи изцяло от вас! Някой може би ще си помисли, че с такова поведение ловецът поемаше голям риск върху себе си, но това не беше точно така. Олд Файерхенд познаваше тези хора. Янките имат такова страхопочитание пред името на някой известен трапер, че преговорите започнаха веднага. Благодарение на усилията на Олд Файерхенд вождът се отказа от кръвното изкупление, което беше поискал преди появяването на трапера; беше настоявал за живота на осемнадесет бели - за всеки убит тетон по един бял. Ловецът обаче успя да го склони да приеме осемнадесет карабини и те му бяха обещани от офицерите, въпреки че това беше съвсем противозаконно. Сега Олд Файерхенд освободи изхода. Нито един човек не беше успял да влезе, защото конете бяха защитавали успешно позицията си със задните си копита. Когато напуснаха залата, от първите редици на зяпачите се разнесе глас: - Защо не пречукате тази червена мутра? .-кво търси тук между джентълмени? Намажете го с катран и го отъркаляйте в перушина! Гласът беше не на някой друг, а на едноокия трапер, който се беше опитал да принуди ловеца да участва в стрелбата. - Да, в катран, в перушина! - зареваха неговите хора. Веднага към индианеца се протегнаха десет, двадесет ръце. Като че ли по уговорка, между двамата изведнъж се вклини голяма група от хора, така че Олд Файерхенд се видя отделен от вожда. Забеляза само, че бойната секира на червенокожия му приятел проблясна, след което се разнесе многогласен гневен рев. - Майоре, вие ще отговаряте за това! - извика той на офицера, който стоеше уплашен недалеч от него. Пусна юздите на черния жребец и се метна на мустанга си. Вече се разнесоха и револверни изстрели. Той изправи коня на задните крака и заби двете шпори в хълбоците му; животното се втурна с един скок сред оплетената маса от човешки тела, ръце и крака и мощните удари с приклада на пушката му свършиха не по-лоша работа от копитата на великолепното животно. Индианецът се беше защитавал, но тълпата бе попречила на движенията му, беше го притиснала и съборила на земята. Дори и паднал той продължаваше да се отбранява с цялото хладнокръвие на един индианец. Ударите на Олд Файерхенд му позволиха да скочи светкавично и да грабне отново пушката, която бе паднала преди малко от ръката му. Прикладът й започна шумно да се стоварва върху главите на нападателите. Всички закрещяха и завикаха един през друг, пробляснаха остриета на ножове, затрещяха и револверни изстрели. Неколцина бяха ранени, но двамата приятели останаха невредими и Олд Файерхенд извика на вожда: - То-ок кава - скачай на коня! Индианецът го разбра въпреки крясъците наоколо и се стрелна към черния си жребец, който се беше подплашил и тъпчеше и риташе наоколо с четирите си копита. С един скок се намери на гърба му. - Уста най - следвай ме! - С тези думи уестмънът засили коня си и го подготви за скок. Червенокожият направи същото само чрез едно стисване с бедрата си, тъй като още не беше успял да улови висящата юзда. Той нададе пронизителния победен вик на сиусите, след което двамата се понесоха през плаца към портата. Тя беше затворена, но дървената ограда отстрани беше по-ниска. - Хо-хо-хии! - извика вождът и прелетя над оградата. Белият го последва. Разнесе се всеобщ вик на удивление, а конете препуснаха като бесни надолу по склона и след това през равнината. Скоро обаче ездачите можеха да забавят бързия бяг на животните, защото никой не ги преследваше... 2. ОЛД ЗАХ Отново Олд Файерхенд седеше край лагерния огън. Но тази вечер не беше сам, защото конят му пасеше съвсем наблизо. Винаги можеш да бъдеш по-спокоен, когато имаш край себе си някое добро животно, тъй като често неговите сетива са по-чувствителни от сетивата и на най-опитния ловец. Мустангът надушва приближаването на всякакъв враг и го издава на господаря си чрез страхливо пръхтене. Уестмънът беше напуснал околността на форт Къстър и сега се намираше край източния приток на Паудър Ривър, откъдето се канеше да достигне водите на Уайт Ривър, като мине през Черните Хълмове. Край Уайт Ривър се надяваше да срещне Винету, вожда на апачите. След като беше напуснал форта с Убиващия Огън, двамата се бяха натъкнали на три предни поста, ала те ги пропуснаха необезпокоявани. Продължиха да яздят нагоре по течението на Бигхорн и скоро се бяха озовали при отреда на тетоните, които очакваха с нетърпение своя предводител. Веднага беше свикан съветът, където се реши да изчакат да видят първо дали майорът ще удържи обещанието си. Изглежда, че той беше обмислил цялата работа още веднъж на спокойствие, защото наистина след един ден пристигнаха пушките, които бяха обещани като обезщетение. Освен това офицерът поднасяше и извиненията си на вожда. Беше наредил да му съобщят, че съжалява за последния инцидент и че бил наредил веднага да изгонят от форта траперите побойници. С това мирните отношения между индианците и гарнизона на форта бяха възстановени, но яростта на сиусите от позора на Убиващия Огън, причинен му от разбойниците, никак не им беше преминала. Индианците се заклеха да си отмъстят на тези скитници и се отправиха веднага да търсят следите на "човека с половината лице" и неговите спътници. Олд Файерхенд нямаше основание да попречи на намеренията им и се беше разделил с Покай-по най-сърдечно. Беше продължил да язди нагоре по реката, но скоро промени посоката си на изток. След като язди два дена, той се озова на мястото, където лагеруваше сега. На следващия ден имаше намерение да продължи пътя си през Черните Хълмове. Беше приключил вечерята си и сега остави огъня да изгасне, защото не беше студено и нямаше комари, които да му досаждат. Тъкмо щеше да заспи, когато конят му изпръхтя по онзи начин, който издаваше наличието на нещо подозрително. Той се ослуша, но не можа да долови нищо, въпреки че пръхтенето се повтори. Сега той стана и се отправи към коня си. Животното потърка красивата си глава в рамото му, разтвори ноздри и пое дълбоко въздух откъм юг, откъдето полъхваше лек ветрец. Олд Файерхенд последва тази няма подкана - наистина въздухът носеше със себе си леката миризма на пушек- Но дали тази миризма не идеше от неговия вече угаснал огън, или пък някъде на юг лагеруваха и други хора? Той трябваше да разбере от къде идва тази миризма и затова се отправи в южна посока. Остави коня си, без да се безпокои за него. Той беше вързан за едно колче, но и да не беше вързан, нямаше да напусне това място, преди господарят му да се беше върнал. Колкото повече напредваше, толкова по-силна ставаше миризмата, димът ставаше по-гъст и най-после видя между дърветата светлите отблясъци на пламъците. Сега той удвои предпазливостта си и като застана зад един дебел дъб, успя да различи около огъня двама мъже, които лежаха на земята. Бяха бели, които носеха здравото облекло на Дивия запад. И двамата държаха оръжията си под ръка, но изглеждаха добродушни хора и не будеха никакво подозрение. Олд Файерхенд се промъкна безшумно още напред, после се изправи и с няколко бързи крачки се озова при тях. - Гуд ивнинг, добър вечер, мешърз! - поздрави той. - Няма ли едно свободно място при вас край огъня? Те бяха грабнали пушките си още при неговото появяване, бяха скочили на крака и стояха готови за стрелба. Двамата бяха средни на ръст, но с яки фигури. Единият имаше гладко избръснато лице с остри черти и доста дълъг нос, а другият носеше дълга и широка сплъстена брада, от която надничаше огромен обонятелен орган с форма на краставица. - Стоп, сър! -каза остроносият. - С какви намерения се разхождате из тази стара гора? - Тази стара гора - повтори като ехо собственикът на краставицата. - Свалете пушките си, мешърз! - отговори Олд Файерхенд. - Аз съм само един самотен уестмън, който се радва, че си е намерил другари... - Охо! Нямате вид на уестмън, мисля аз! Всичко по вас е толкова чисто и излъскано, че едва ли сте могли да видите нещо много от Запада. Откъде идвате, а? .. - От форт Къстър. - А-а! И накъде отивате? - Към Уайт Ривър, за да се срещна с един приятел, който ме чака там. - Кой е този приятел? - Винету, апачът. - Ха, я виж! Наистина ли? Познавате Винету? Ще трябва да ни обясните! Но преди това ни кажете, какви са вашите благословени спътници? - Сам съм. - Сам ли? Да ме гръмнат, ако това е вярно! Хич не ми приличате на човек, който има такава смелост. Освен това би било страшно непредпазливо от ваша страна. - Непредпазливо от ваша страна! - повтори чернобрадият. - Благодаря, сър! Да не ме смятате за някой гринхорн? (Гринхорн - /англ./ неопитен, "зелен" човек. /Б. пр./) - Нещо такова! По дрехите ви няма нито кръпка, ни петно, коланът ви и всичко по него блести от лак и лъснат метал, а въздушната ви пушка за пилци е така излъскана, като че ли току що е излязла от магазина. Но рискът е голям дори и за някой опитен трапер, ако се носи из гората през нощта насам-натам. Из тази хубава гора има много лоши хора, не само червенокожи, но и бели! Но къде е конят ви? - Конят ви? - обади се отново спътникът му. - Съвсем близо до реката. - Тогава доведете го! Ще дойда с вас и тежко ви, ако сте ни излъгали! Олд Файерхенд тръгна и остроносйят закрачи зад гърба му. Когато достигнаха мястото, където беше оставил коня си, и той се наведе, за да вземе от земята одеялото и пушката си, (Дали в превода, дали от автора, но и бележка тук няма. Пушката си е във Файерхенд, иначе как щеше да бъде определена от двамата като току-що излязла от магазин? бел. на Виктор http://123.dir.bg) спътникът му рече: - Вярно, казали сте ни истината! Но човече, или имате голяма смелост, или подценявате опасностите, които ви грозят. - Не се тревожете, мастър! Кръстосвал съм тази опасна местност на длъж и на шир доста често и тук се чувствам като у дома си! - Egad- ей богу, странно същество сте. Но имате хубав кон, не може да се отрече. Само ездачът, ездачът ме смайва. Вземете коня си и тръгвайте към огъня! Там ще видим, какво има още да си казваме! Когато се върнаха, остроносият каза на приятеля си: - Нед Гърд, старий Куне, (Кун - съкращение от ракун /миеща се мечка/, употребява се като обръщение между близки приятели. Б. пр.) този човек е наистина съвсем сам и твърди, че познавал гората много добре. Но нека сега да седнем и да се запознаем най-напред! И тъй, кой сте вие, сър? - Името ми е Уинтър и съм немец, но съм от доста дълго време в Запада, по-дълго, отколкото можете да предположите като гледате лъскавата цев на карабината ми и външния ми вид. - Хмм, дружбата ви с Винету също потвърждава това. Ще ни разкажете и за нея. Що се отнася до нас, истинските ни имена изобщо нямат значение, защото ние сме доста известни под названието "The both Neds".(англ. Двамата Нед, Нед Ножът и Нед Кратуната. Б. пр.) Аз съм Нед Найф, както са ме кръстили благодарение на моя красив дълъг нос, а този тук се казва Нед Гърд, и ако разгледате този заоблен предмет на лицето му, тогава ще разберете правилността на това наименование. - Ще разберете - потвърди чернобрадият. - Може би сте чували вече за нас, сър. Ние сме трапери и се числим към хората на Олд Зах, (Зах - Захариас Б. пр.) който живее горе недалече от Шайен Ривър. Този път направихме един по-голям ловен поход и сега носим на стария голямо количество кожи. Ще има да се радва страшно много, добрият Зах Хелминг! - Хелминг! - попита Олд Файерхенд изненадан. - За кого става въпрос? - Току-що казах: за нашия кърнъл, (Кърнъл - полковник, в случая предводител. Б. пр.) Олд Зах. Защо се чудите толкова? - Не познавам този човек - каза Олд Файерхенд. - но неотдавна чух името Хелминг в един разговор, от който заключих, че го заплашва голяма опасност. - По дяволите, човече, трябва да ни разкажете това! Олд Файерхенд разказа накратко за престоя си във форт Къстър и за разбойниците, които беше срещнал там и за това, как беше подслушал и част от разговора им. Нед Найф помълча известно време, докато размисляше, после вдигна поглед и каза: - Споменахте преди малко за водача на тези юнаци, който искал да се състезава с вас по стрелба за чаша бренди. Не можете ли да ни опишете малко по-подробно белега на лицето му, за който стана дума? - Този негодник имаше наистина само половин лице - отвърна Олд Файерхенд. - От дясната му половина липсва кожата с почти цялото месо, а освен това няма и око. Някога над главата му трябва да се е размахал някой много остър нож. - Проклятие! Чу ли, Нед Гърд, старий Куне? Това е той! Най-после намерихме следите му! Струва ми се, че ще ни плати старите си дългове! - Ще ни плати! - кимна Нед Гърд. - Какво искате да кажете? - попита Олд Файерхенд. - Спречквали ли сте се вече по-рано с този човек? - Така ми се струва, сър. Трябва да ви кажа, че Олд Зах имаше преди години брат, Хю, който беше намерил много злато оттатък, в Калифорния, в златните мини. Точно преди четири години Хю тръгнал на път, за да посети нашия Зах. Но ми се струва, че никога не е стигнал при него! И то по простата причина, че когато брат му го е очаквал, той лежал мъртъв в гората. - Мъртъв в гората - обади се като ехо Нед Гърд. - Убийството е било извършено недалече от скривалището - склад на Олд Зах, само на половин ден разстояние от него- Ние двамата, този многоуважаем Нед Гърд и аз, бяхме съвсем случайно наблизо, чухме викове и довтасахме, колкото да чуем от умиращия как се е случило всичко това. Хю Хелминг носел много злато у себе си, искал вече да остави занаята и да заживее спокойно. Пътьом към него се присъединил някакъв едноок тип, който се казвал Джо Бъркърз. Той го и убил. Нападнал стария човек докато спял, намушил го с нож и го ограбил, малко преди да се появим ние. Отнесохме последния му поздрав до Олд Зах и веднага тръгнахме на път, за да отмъстим това убийство. За съжаление нямахме коне, докато онзи негодник яздеше собствения си кон, а освен това беше отвлякъл и двата коня на Хю Хелминг. Въпреки това бяхме по петите му. Но сатаната пожела да си изкълча крака, тъкмо когато вече почти го бяхме настигнали. Нед Гърд, този славен мъж, продължи да го преследва сам и успя да се счепка с него. Негодникът бил седнал тъкмо да почива, когато той го настигнал. За съжаление куршумът на Нед не улучил, защото едноокият обърнал главата си в последния момент, поне така казва Нед Гърд; но ми се струва, че старият Кун не се е бил прицелил както трябва, хи-хи-хи! Преди още онзи страхлив подлец да може да отвърже юздите на конете си, моят Нед бил вече при него и острието на томахоока му отнесло едната страна от лицето на негодника, така че останал белязан за цял живот. Но и моят Нед получил един куршум отстрани, който дълго време му създаваше големи главоболия и който му попречил тогава да задържи беглеца. Върна се при мен ранен, след което двамата успяхме с големи усилия да се доберем до Олд Зах. - Да се доберем до Олд Зах - потвърди другият. - Зах Хелминг, разбира се, тръгна веднага да го преследва с другите мъже - продължи Нед Първи, - но не можа да го открие, защото междувременно следите били заличени от дъжда. През изминалите четири години слушахме доста често за злодеянията на Джо Бъркърз, Едноокия. Най-напред се появи при форт Бентън, където важничил и прахосвал нъгитс (Нъгитс - /англ./ самородни златни зърна. Б. пр.) за каквото му падне. Проиграл хиляди долари. Но когато Олд Зах пристигнал във форт Бентън жаден за отмъщение, птичката била вече отново излетяла. По-късно го видели долу, в Санта Фе, после в Бентсфорт и навсякъде, където се появеше, бяха извършвани големи разбойничества. Но никога Олд Зах или някой от нашите хора не успяха да го заловят; винаги закъсняваха. И така, сега той е събрал цяла банда около себе си и дори се кани да ни дойде на гости. Надявам се, че ще му се отрази добре! - Ще му се отрази добре! - забеляза Нед Втори дълбокомислено. - Струва ми се, човече, че ще тръгнете с нас. Но я ми кажете, колко са трамповете, (Трамп - /англ./ скитник, разбойник. Б. пр.) които е събрал онзи негодник? - Мисля, че не са по-малко от четиридесет - отговори Олд Файерхенд. - Гръм и мълния! Хубава цифра, след като ние заедно с вас правим една дузина. Изглежда, че ще трябва да изковем някой превъзходен план и да подмамим тези типове в клопка. - В клопка - промърмори чернобрадият. - Ще имаме може би и други съюзници - гласеше отговорът на Олд Файерхенд, - защото мога да ви издам, че по петите на този негодник е Покай-по, вождът на тетоните, заедно с отред от воините си, за да си отмъстят за гаврата с вожда им. - Но човече, съвсем не ми е приятно да чуя това, което казахте- В такъв случай ще си имаме работа и със сиусите, дори ако преди това томахооките им изядат Едноокия и трамповете. - Ако ги изядат преди това - съгласи се другият Нед. - Не се безпокойте, тетоните няма да ни сторят нищо лошо. Направих една услуга на Убиващият Огън и с него станахме големи приятели! - Блее май соул,(англ. - бога ми, за бога! Б. пр.) ама странен човек сте вие. Как така се сприятелявате с Винету, а после пък започвате дружба с тетона, нали двамата са врагове!? Ловецът разказа с няколко думи за срещата си с Покай-по и за последвалите събития във форт Къстър. Нед Найф плясна от удоволствие по бедрата си и каза възхитено: - Но сър, тази работа не е чиста! Никога не съм чувал името Уинтър из тези благословени ловни полета, а вие твърдите, че сте преживели най-чудни приключения въпреки излъсканата ви пушка и облеклото на гринхорн. Я казвайте, кой сте всъщност? - Вече ви казах, че се казвам Уинтър. Но вярно е, че тук в Запада съм по-известен под името Олд Файерхенд. - Олд Файерхенд! Е, сега се прояснява в старата ми глава. Нед Гърд, старий Куне, къде ти бяха очите и защо остави твоя Нед Найф да плямпа разни врели-некипели! Трябва да ви стисна ръката, сър! За нас е голямо щастие и огромна радост, че ви срещнахме. Сега може би изобщо няма да имаме нужда от сиусите, за да турим край на злодеянията на Едноокия! - Край на злодеянията - извика и Нед Гърд въодушевено, като се добра до лявата ръка на Олд Файерхенд, докато десницата на ловеца се намираше във владение на Нед Найф, който я разтърсваше здравата. - Добре, добре, мешърз! Обещавам ви да отидем заедно при Олд Зах и да подготвим топъл прием на Джо Бъркърз. С Винету, когото исках всъщност да срещна, не сме уговорили някой определен ден, така че срещата ми с него може спокойно да бъде отложена с няколко дена. Нека сега обаче да поспим, защото утре ни чака твърде много работа. Ще трябва да бързаме, за да не може Да ни изпревари едноокият подлец; иначе той би заварил Олд Зах непредупреден и неподготвен! Така скоро обаче двамата не бяха съгласни да лягат да спят и Олд Файерхенд трябваше да отговори на още немалко въпроси, докато най-сетне се завиха в одеялата си. Ала едва слънцето бе докоснало хоризонта на изток и тримата бяха вече бодри на крака и се метнаха на конете си, за да потеглят към жилището на Олд Зах. Насочиха се към границата между Уайоминг и Дакота. Пътят през Черните планини беше лош и тежък, минаваше все през мрачни местности. Късно следобед пред тях се появи гора; клоните на дърветата започваха да растат толкова нависоко, че между стволовете оставаше достатъчно място за ездачите. Теренът започна да се изкачва; трябваше да преодолеят една доста стръмна височина, след което се озоваха на плато, където високата гора бе заменена от храсталаци, между които растеше трева. Тук двамата Нед направиха внезапен завой. Остроносият измина в галоп известно разстояние, посочи с ръка пред себе си и каза: - Пристигнахме. Бяха спрели на ръба на дълбок яйцевиден басейн, чиито стени представляваха отвесно спускащи се скали. Тази огромна дупка в земната повърхност приличаше твърде много на огнедишащия кратер на някоя планина. На около сто метра под тях, на дъното на този кратер, се разпростираше езерото Шайен, което сигурно имаше диаметър от един час път. Езерото нямаше притоци, но положително в дълбините му се намираха няколко извора, защото от него изтичаше значително количество вода, която беше пробила скалите, заобикалящи басейна в североизточна посока, след което, както обясни Нед Найф, се вливаше в близката Шайен Ривър. Водата се оттичаше през процеп в скалите, който беше широк най-много два метра и представляваше единствената възможност да се проникне без особени трудности до езерото, тоест, във вътрешността на някогашния кратер. Наблизо до този процеп се намираше и единственото място, от което можеше да се слезе без особено голяма опасност в тази пропаст и отгоре. Оттам започваше да се спуска надолу до дъното на кратера-стръмен, но все пак проходим улей, който очевидно беше проправен от снежните води, които се спускаха след зимния период по този път до езерото. Иначе на никое друго място не се забелязваше някаква възможност да с слезе с коне до долу, а дори и за някой опитен алпинист това слизане би било твърде тежко. На север и на запад можеха да се видят някои високи и стройни борове, които бяха израсли от скалите право нагоре, но един по-добър наблюдател скоро би разбрал, че пълзящите растения и тръните бяха прикрили измамно-опасните места, пукнатините, процепите и дупките в скалите. На юг обаче острите зъбери на скалите се спускаха почти отвесно към дъното на този огромен котел. Наистина тук и там имаше по някоя издатина, някоя тясна площадка или някаква друга неравност, но за да се изкачиш или да слезнеш оттам, трябваше преди всичко направо да презираш смъртта. Тримата мъже се отправиха към разположения на изток воден улей, който беше сух по това време; с най-голяма предпазливост и при много трудности те успяха бавно да се спуснат до езерото. Долу навлязоха в скалния процеп, през който изтичаше водата от езерото и който беше толкова тесен, че покрай бясно пенещия се поток оставаше място, колкото да мине само един конник. Пътят беше твърд и каменист и при настъпващото смрачаване бе особено трудно да се язди по него. След около четвърт час в течащия надолу поток се вля друг, по-малък поток, който идваше отляво, където скалите отстъпваха малко навътре. Устието на този поток беше прикрито от храсталаци. Нед Найф обясни на Олд Файерхенд, че на това място се намира входът към тайния склад на Олд Зах, до който можело да се стигне както откъм езерото, така и откъм Шайен Ривър. Тъкмо докато говореше полувисоко, откъм гъсталака около устието на потока се разнесе глас: - Кой е там? - Двамата Нед, старий Куне - отговори остроносият, - сигурно все още ще ни познаеш. Доведохме един добър приятел, ама ще има да се чудиш, като чуеш името му! Главата на поста се подаде иззад храстите и след кратка размяна на поздрави тримата отправиха конете си във водата и навлязоха в каньона на страничния поток. След няколко минути клисурата се разшири и пред очите им се показа широко място, което беше покрито с дървета и заобиколено отвсякъде с отвесни скали. В средата се беше образувала една от онези малки горски поляни, които обикновено носят името стормгеп, (англ. буквално "дупка от буря". Б. пр.) защото се образуват, когато някоя буря изкорени огромно дърво, което при падането си събори по-тънките дървета наоколо и по този начин образува свободно място сред вековната гора; с помощта на брадвата и огъня ловецът превръща ямата от коренището му в таен склад, който постоянно се използва от ловците като скривалище на кожи и други стоки, представляващи примамлива плячка за индианците. На това открито място беше запален бял огън, (Така се нарича големият буен огън, пален от белите. Б. пр.) около който се бяха настанили няколко души с типичната дива външност на горяни. В дъното редом с високите и нагъсто израсли борови дървета бяха избуяли гъсти храсти, из които от дясната страна се провираше малкия поток, за да излезе през каньона навън и да се влее в изтичащите води на езерото Шайен. Още по-навътре отляво, точно където свършваше откритото място и започваха гъстите храсталаци, се намираше малък блокхауз, (Къща, изградена от дървени трупи, устойчива на студ и вражески нападения. Б. пр.) пред чиято врата стоеше един мъж. - Олд Зах, сър! - обади се Нед Първи, като посочи към него. - Елате, ще отидем първо при него! - При него! - повтори Нед Втори. Те накараха конете си да излязат на брега и скочиха на земята. Великанската фигура на Олд Файерхенд събуди любопитството на всички. Олд Зах направи няколко крачки към тях. Неговото телосложение отстъпваше твърде малко на Олд Файерхенд. Дългата му бяла коса се спускаше на вълни до широките му рамене. Блясъкът на големите му сини очи не се беше загубил още от възрастта. Вятърът и слънцето, снегът и дъждът, жегата и студът бяха оставили следите си по мъжествените черти на лицето му; от цялото му тяло лъхаше сила, която нито годините, нито тежкият труд бяха могли да сломят. Нед Найф се приближи с важни крачки до него, за да му пошепне на ухото голямата новина. Очите на стария се отправиха към ловеца с щастливо изражение. - Добре дошъл, сър, при нас, обикновените трапери! Старите ми очи се радват да видят един от най-прочутите герои на Запада. Моят верен Нед Найф ми съобщи току-що какво ви е довело при нас. Считам, че днес е най-щастливият ден в живота ми, защото мога да поздравя Олд Файерхенд и същевременно научих вестта, че убиецът на моя нещастен брат идва насам. Вие знаете, сър, какво ми е причинил този Джо Бъркърз и се надявам, че скоро ще угасне и второто му око. Той подаде ръка на Олд Файерхенд, който я разтърси здраво. Двамата Нед хванаха юздите на конете, за да ги отведат в ляво под дърветата, където те можеха да пасат при другите животни и където за конете беше построен навес. Олд Зах и Олд Файерхенд влязоха в блокхауза. Олд Зах сложи ръка на устата си и издаде особения вик на прерийната кокошка, с който събра всички свои хора. Къщата се състоеше само от две помещения - едно по-голямо предверие, което служеше като всекидневна, и друго по-малко помещение, където имаше най-обикновени постели. Предверието, където се събраха всички трапери без поста Джек Хопкинз, беше направено най-обикновено, без всякакъв стремеж към изящество. Процепите между отделните трупи бяха запълнени с мъх, а светлината влизаше в това помещение само през два тесни малки отвора от двете страни на вратата. Но част от стените беше покрита с кожи и оръжия от всякакъв вид. Вътре имаше и една дълга недодялана маса, а край нея няколко пейки и дървени пънове, които служеха за столове. - Слушайте, момчета - започна Олд Зах, - този човек, когото виждате тук, не е кой да е - това е Олд Файерхенд! Радостно учудване обхвана малката група и като издаваха всевъзможни и невъзможни възгласи, всички се забутаха към ловеца, за да му изкажат своето сърдечно и неподправено уважение. Скоро обаче бурните възгласи утихнаха, защото водачът им продължи: - Онова, което е довело този уважаван от всички нас уестмън в нашето скромно поселище, може да се каже с няколко думи: Джо Бъркърз, Едноокият, когото търсихме безуспешно цели четири години и с когото имаме много голяма сметка за уреждане, напредва към нас начело на около четиридесетима пладнешки разбойници, за да ни нападнат, избият и да оплячкосат плодовете на нашия труд.-Как се е стигнало дотам и откъде Олд Файерхенд е научил тези неща, това може да разберете и от двамата Нед. Може би няма да бъдем съвсем сами срещу бандитите, защото по следите на Едноокия се движел отряд от индианци, които са приятелски настроени към нас. Но за всеки случай ще вземем необходимите мерки! Всеки от вас знае, какво трябва да направи и по какъв начин ще посрещнем такова нападение! От само себе си се разбира, че през време на борбата ще отстъпя с радост ръководството на Олд Файерхенд. Преди всичко трябва да отиде някой навън при Джек Хопкинз, за да го уведоми и да подсили охраната. Уот Роли, стегни си колана и излез навън! На всеки два часа постовете да се сменят! - Не забравяйте да превърнете белия огън в червен (Огън поддържан по маниер на индианците - с малко дърва, малък пламък, като дървата горят само с единия си край, вътрешния, защото се поставят радиално и се добутват постепенно. Б- пр.) - добави Олд Файерхенд, - Но впрочем, мешърз, бъдете готови, защото въпреки че неприятелят не може да се очаква веднага, ние трябва да се съобразяваме с всякакви непредвидени събития, които могат да настъпят. Малката група се пръсна отново и сега Олд Файерхенд и Олд Зах останаха сами и завързаха сърдечен разговор. Пред тях беше поставен печен еленов бут и докато ядяха, Олд Зах разказа какви предпазни мерки ще бъдат взети за отблъскване на евентуално нападение. - Ако положението ни стане тежко, разполагам с още едно страшно средство - заключи той. - Погледнете, сър! Той влезе в задното помещение на блокхауза и отвори малка вратичка, която едва се виждаше и водеше навън, в храсталака, който започваше зад къщата. После Зах Хелминг се обърна и дръпна до себе си един шнур, направен от бизонова кожа: входната врата се затвори. Сега той отмести една от постелите и в земята се откри малка дупка, от която до стената водеше тясно почти незабележимо улейче; ако човек се взреше по-добре, щеше да забележи в улея фитил. - Разбирате ли какво е това, сър? Олд Файерхенд кимна. Съоръжението беше направено, за да може да се затвори неприятелят в блокхауза, след като е бил подмамен вътре; после траперите можеха да избягат през задната вратичка и да вдигнат къщата във въздуха заедно със затворените. Така наречените "dark and bloody grounds" (англ. "Мрачните и кървави поля" -популярно по-рано название на Дивия Запад. Б. пр.) не са почва, в която вирее цветето на милосърдието. - Кожите сме скрили в няколко дупки в скалите -продължи старият, -така че ако опре ножът до кокъла, спокойно можем да запалим фитила. - Уел, сър - кимна Олд Файерхенд, - да се надяваме, че няма да стигнем до употребата на това последно средство. А сега искам да изляза до поста; после може би ще отида и по-надалеч, за да се запозная с околността и да се огледам за трамповете. В този момент отвъд се разнесе викът на прерийната кокошка. Веднага след това изтрещя изстрел и остър вик проехтя в нощта. Двамата мъже излязоха бързо от предния вход на блокхауза и се устремиха заедно с другите трапери към входа за каньона, откъдето се разнесоха и други изстрели. Уот Рали се появи запъхтян от тичане: - За бога, кърнъл, негодниците са вече тук. Очистиха нещастния Джек Хопкинз, тъкмо когато стигнах до поста. Не можех да защитавам входа и едва си отървах кожата. Те са по петите ми! И ето вече се долови шумът от чупене на клони и от многобройни приближаващи крачки. Разнесоха се и тихи подвиквания. В неясния мрак в края на поляната се появиха фигури. - Бързо вътре в къщата! - извика Олд Зах и нападнатите се втурнаха към блокхауза, който им предлагаше закрила. Един от тях обаче не можа да го достигне, защото падна на земята, улучен от куршумите на неприятеля, но и неколцина от нападателите останаха да лежат на земята стенейки, посрещнати от куршумите на траперите. Ловците затвориха вратата на къщата и бързо свалиха от стените всички оръжия и други по-ценни предмети, за да избягат с тях през задната вратичка към храсталака. Едва последният от тях бе напуснал задното помещение, когато чуха, че неприятелят вече нахлу в блокхауза, тъй като вратата му едва се затваряше и не представляваше никаква пречка за него. Захариас Хелминг беше запалил скрития фитил с пункса (Пункс - прерийно огниво. Б- пр.) си, след което беше подлостил задната врата с тежки резета. Сега, застанал зад блокхауза, той се ослуша няколко секунди, после бързо дръпна споменатия шнур от бизонова кожа, като по този начин затвори бързо и здраво и предния вход; майсторски изработените резета, поставени за тяхната сигурност, бяха изолирали сега бандитите от външния свят и страхливите им викове скоро доказаха, че бяха осъзнали в каква опасност се намират: опитваха се да се измъкнат от затвора си с отчаяни удари на брадвите си, като при това бяха подпомагани и отвън от онези, които не бяха успели да влязат в блокхауза. - Най-малко половината са вътре - прошепна Олд Зах - и няма да избягнат гибелта си! Хайде, момчета, да минем тихо през храстите, да заобиколим скривалището и след това по потока напред! Той забърза пред всички, а Олд Файерхенд и останалите го последваха безшумно през храсталаците по една пътечка, която описваше настрани една дъга и стигаше до потока; малкият отряд нагази във водата на потока и като се придвижваше бавно и предпазливо, успя да се промъкне обратно до поляната- Там, където потокът излизаше от храстите на открито, изходът беше ловко маскиран с няколко по-гъсти храсти, така че можеха зад тях спокойно да наблюдават поляната. Бяха изминали само няколко минути. Пред блокхауза стоеше част от нападателите, които се мъчеха да отворят със секирите си път на затворените, а неколцина други се бяха прикрили зад дърветата и държаха пушките си насочени към храсталаците. Внезапно последва страшна експлозия, от която земята се разтресе и предизвика в скалите зловещо многогласно ехо; огромен огнен фуниеобразен стълб се издигна на мястото, където допреди малко се намираше блокхауза, като увлече със себе си дървени късове. Онези, които се намираха в къщата, бяха станали сигурно на парчета, но и още двама от стоящите наоколо бяха убити от експлозията. Останалите се разбягаха с викове на ужас и се изпокриха при другарите си зад дърветата. В този момент откъм входа на каньона се разнесе див разкъсващ нервите вик. "Хо-хо-хи-и!" - проехтя индианският боен вик и разбойниците, както и траперите, чуха бързото приближаване на тетоните в тъмната нощ. - Покай-по! - прозвуча откъм храсталака мощен глас. - Тук се намира Олд Файерхенд с бели ловци, а между нас и твоите воини са последните оцелели живи трампове от форт Къстър! Напред, нападнете ги воини на сиусите! Той разтвори храстите и изскочи от потока, за да се нахвърли върху обградените разбойници. - Hang it all! (англ. - по дяволите! Б. пр) обади се сега и Джо Бъркърз, - Значи трябва да благодарим на Олд Файерхенд за тази клопка! Почакай само, момчето ми, ще ми платиш за това! Той изскочи иззад дървото, където се беше скрил, и се втурна към уестмъна. Но край него внезапно изникна фигурата на Олд Зах, който се нахвърли върху Едноокия със страшна ярост. Томахооките на двамата се срещнаха и се строшиха и веднага след това двамата смъртни врагове се счепкаха в безмилостна борба. Олд Файерхенд нямаше възможност да се притече на помощ на стария, защото пред него и пред другите се изпречиха по неколцина заслепени от гняв трампове. Очите му запламтяха от огъня на битките, дългите му сиви коси се развяваха около главата му като грива, а онзи който попаднеше под секирата му, беше загубен. Когато и последният от противниците му се строполи на земята, той си пое дъх и се обърна към Хелминг, който все още беше счепкан с Джо Бъркърз; двамата Нед също се опитваха да му се притекат на помощ. Преди обаче приятелите да могат да стигнат до двамата, които се биеха ожесточено и се търкаляха насам натам, Олд Зах нададе задавен стон и се отпусна на земята, а Джо Бъркърз почти падна върху него, като се мъчеше да извади ножа си, забит в гърдите на падналия под него човек. Междувременно бяха пристигнали и тетоните, които покосиха останалите трампове. С бързи скокове изневиделица се появи Убиващият Огън: - Покай-по си отмъщава! - извика той пронизително.. Хвана олюляващия се Бъркърз за косите с лявата си ръка, а в дясната проблясна ножът му. Последваха три светкавични рязвания с ножа, силно дръпване и той държеше в ръката си косата с кожата на живо скалпирания. Трампът се строполи със страшен рев върху безжизненото тяло на Олд Зах, но веднага след това разгневените червенокожи го отвлякоха настрани. Олд Файерхенд коленичи до умиращия Хелминг. Последният отвори с мъка очи и угасващият му поглед отправен към ловеца излъчваше благодарност. - С мен е свършено, но нещастният ми брат е отмъстен. Копайте в земята, където беше леглото ми, сър, и там ще... намерите завещанието ми. Бъдете добър... към моите... верни... добри... хора...! Погледът му угасна и Олд Файерхенд затвори очите му дълбоко развълнуван. Двамата Нед и останалите трапери стояха наоколо със сълзи на очи. Червенокожите се бяха оттеглили тихо от полесражението само по знак на вожда си. Покай-по се беше облегнал на едно дърво на известно разстояние със скръстени на гърди ръце и наблюдаваше малката групичка с толкова голямо съчувствие, колкото можеше да покаже в случая един индиански воин. Скоро след това започнаха да се приготвят да погребат мъртъвците. Олд Зах беше погребан заедно с другите двама от хората си, които бяха паднали в битката, под една надвиснала скала, докато труповете на трамповете бяха отнесени с помощта на червенокожите до езерото през каньона, за да им бъде изкопан общ гроб по-надалече от мястото за вечен покой на защитниците на блокхауза. Джо Бъркърз, Едноокият, се намираше също при тях, тъй като червенокожите му бяха светили маслото, както и на останалите му съучастници. На това място се беше разиграла една от безбройните страшни драми, които бяха толкова често явление в Дивия Запад през осемнадесетото и деветнадесетото столетия. С изчезването на червенокожата раса тези драми намаляват все повече и повече. Но не бива да се мисли, че изчезващият червенокож народ е единствената причина за тези събития. Индианецът, обичаше битките, обичаше ги просто и страстно, което отговаряше на неговия характер, но той беше прям, горд и справедлив, докато подлостта и коварството на белите нашественици не всадиха у него по неизбежност злоба и лукавство. Убиващият Огън и воините му се разделиха скоро с Олд Файерхенд и траперите като приятели, за да се върнат у дома си, в ловните полета на тетоните. Белите останаха да чакат да угасне огънят от блокхауза, за да могат да копаят на мястото, където по-рано беше леглото на Олд Зах. Намериха завещанието на стария трапер, увито в пергамент, и се оказа, че богатството му съвсем не беше толкова голямо, колкото твърдяха хорските слухове. Нъгитс и друго самородно злато той изобщо не притежаваше, но имаше солидна сума в една банка в Санта Фе, от която беше завещал значителна част на своите верни хора, а всичко останало трябваше да послужи за благотворителни цели. Олд Файерхенд се посъветва с траперите, след което решиха най-напред да потърсят Винету, а после да отидат заедно до Санта Фе, за да изпълнят последната воля на Олд Зах. - А след това, добри хора, - каза Олд Файерхенд, - мисля, че ще дойдете с мен чак до Манкицита, където самият аз притежавам подобен таен склад и припечелвам нещо от лова заедно с една група от смели уестмъни. Който веднъж е навикнал да живее в "мрачните и кървави поля", не може повече да ги напусне, свикнал е на всичките им прелести, ужаси и тайни! - Добра дума казахте, сър - обади се Нед Първи, като му разтърси сърдечно ръката. - Искам да ви благодаря от името на всички наши хора за това предложение. Никога няма да съжалявате, че сте ни приели в редиците на вашите другари. Ние сме обикновени хора и много обичахме нашия Олд Зах; ще тъгуваме дълго за него, но ще ви служим също така вярно, както и на него! - Вярно, както и на него! - потвърди Нед Втори и една сълза се търкулна на черната му брада, издавайки неговата тъга и вълнение. * * * ГОВОРЯЩАТА КОЖА 1 КРАДЛИВАТА РЪКА - Трябва да ви кажа, джентс1 - започна посивелият агент по индиански въпроси, - че си имам собствени възгледи за Дивия Запад и индианците, възгледи, които са съвсем различни от мнението на повечето тукашни хора. Червенокожите са далеч по-добри от лошата слава, която се носи за тях и аз бих пожелал на някои бели да бъдат такива, каквито са индианците! Да, дълги години бях индиански агент, но не от онези агенти, които заради собственото си забогатяване злоупотребяват с правата на червенокожите и крадат от онова, което им се полага. Тези агенти носят най-голямата вина за това, че индианците , непрекъснато са озлобени спрямо белите. Агентите от този сорт забогатяват безсрамно за сметка на страшната мизерия на клетите индианци, а после крещят "ах" и "ох", когато най-сетне червенокожите изгубят търпение и потърсят справедливост с оръжие в ръка. Понеже винаги съм се стремил да постъпвам честно спрямо червенокожите мъже, именно затова съм намерил между тях много верни и самопожертвувателни приятели и то най-вече измежду апачите, които обикнах завинаги. Неведнъж е трябвало да споря с различни посетители на Майка Тик1, които са твърдели, че по-рано апачите били известни със своята страхливост и коварство, с което си били навлекли позорното прозвище "пимо"2 и едва откакто Винету станал техен вожд се били превърнали в сръчни ловци и храбри, безстрашни воини. Вярно е, че между тях има някои племена, на които природата, сред която живеят, не им предлага нищо, абсолютно нищо, и те са западнали не само физически, но и духовно. Но за това са виновни белите, които са ги прогонили от предишните им по-хубави ловни райони и плодородни земи; и сега белите си въобразяват, че имат правото да ги презират. Всичко това обаче не може да се каже за други племена - като да речем за мескалеросите. Познавам ги отдавна. Винету не беше още роден, когато с баща му Ин-чу-чуна ни свързваше дългогодишно сърдечно приятелство. Той може би не беше така духовно надарен като Винету, но и у него се забелязваха онези благородни кълнове, които се развиха у неговия син в такова прекрасно съвършенство. И ето на, виждате ли, този прекрасен индианец беше убит от бели, той и Ншо-чи, дъщеря му" сестрата на Винету, това най-красиво, най-добро и най-чисто чаргооша3 на апачите! Но вие можете и сами да си съставите мнение за апачите от историята, която обещах да ви разкажа. Ще се опитам да я предам тъй плавно и красиво, както сториха това и другите мастърз1 преди мене. И така, да започнем: Беше чудно юнско утро, наистина една рядкост за онзи отдалечен район в северозападния ъгъл на Индианската територия2, образуван от правите граници на Кензъс, Колорадо и Ню Мексико. През нощта се беше образувала доста едра роса; сега по тревите и клонките искряха брилянтни водни капчици, а особеният дъх на бизонската трева и късостебленият троскот беше толкова чист и освежаващ, че дробовете го поемаха жадно и дълбоко, като аромата на някакъв балсам. Едно такова утро се отразява на настроението на човека обикновено твърде благодатно, но въпреки това яздех доста мрачен в този прелестен ден. Причината беше много проста: конят ми куцаше. Преди един ден се беше спънал в някакъв корен както галопираше. А да яздиш през прерията окуцял кон е не само досадно, но може да има дори и съдбоносни последици. При опасностите, които те грозят ежедневно, животът и сигурността на ловеца зависят твърде често от годността на коня му. Бях ловувал с неколцина трапери горе, близо до Спениш Пийкс и от там през Уилоу-Спрингс бях дошъл до Нескутунга-Крийк, за да се срещна на десния му бряг с Уил Солтърз, с когото бях ловил преди няколко месеца бобри в Небраска и на раздяла бяхме уговорили тази среща. Бяхме замислили да преминем с конете си през Индианската територия до югоизточната й граница и после да свърнем право на запад към Ляно естакадо, за да опознаем тази пустиня с толкова незавидна слава. За тази цел човек се нуждае преди всичко от добър кон, а моят куцаше. Това вярно животно ме беше спасявало от много опасности, не ми се искаше да го заменям с друг кон, така че се видях принуден да му дам почивка, докато кракът му се оправи. Разбира се, че загубата на ценно време ми беше страшно неприятна. Докато мустангът ми бавно куцукаше през прерията, аз се оглеждах да забележа някакви признаци за близостта на река. По тези места, откъдето минавах, растяха само тук-там храсти. Но на север се простираше тъмна ивица, която ме накара да си направя извода, че там имаше гора. И така подкарах животното в тази посока.; защото където има по-голяма растителност, там трябва да има и повече вода. Не се бях излъгал. Тъмната линия се състоеше от мескитови храсти и диви череши, които бяха покрили двата бряга на реката. Тя не беше широка, нито пък дълбока - поне на мястото, където излязох на нея. Яздех бавно по брега и се оглеждах внимателно за някакъв знак, оставен от Уил Солтърз, който можеше да е пристигнал преди мен. И наистина! На едно плитко място във водата бяха поставени два големи камъка близо един до друг, а между тях беше заклещен дебел клон по такъв начин, че малкото клонче, което стърчеше на него, сочеше надолу по течението на реката. Това беше нашият уговорен знак, който забелязах още четири пъти на различни разстояния. Солтърз е бил вече тук и се е отправил по течението на реката. Тъй като следата му вече не се забелязваше и листата на сигналните клони бяха увяхнали, то той трябва да бе минал оттук най-късно вчера. След известно време реката зави още повече на север -изглежда, че описваше голяма дъга. На това място клонът, забит от Уил в крайбрежния пясък, сочеше навътре в прерията. Следователно той се беше отклонил от реката, за да пресече образувания от нея завой. Последвах примера му. Сега забелязах право пред мене не много висок самотен хълм, силно набразден от атмосферните влияния, който благодарение на особеното си разположение беше извънредно пригоден да служи за ориентир на уестмъните. Достигнах го за не по-малко от половин час. Върхът му беше гол, а в по-долната му част се забелязаха само отделни храсти. Но щом го заобиколих, аз се учудих, като видях на източната му страна няколко групи чинари, от които най-старото дърво положително имаше около хиляда години. Направи ми впечатление, че на едно значително разстояние около тях земята беше здравата разкопана. Имаше ями от по няколко метра дълбочина, които сигурно бяха копани с кирка и лопата. Нима тази отдалечена и дива местност бе обитавана от хора? Защо бяха направени тези дупки? Продължих да яздя, но след кратко време отново спрях коня си, защото забелязах следи в тревата. Когато слязох, за да ги огледам подробно, разбрах, че бяха оставени от женски или момчешки крак, който е бил обут в индиански мокасин. Дали имаше наоколо индианци? Или може би някой бял е носил индиански обувки? Отпечатъците от двата крака бяха равномерни; в този момент това обстоятелство не ми направи особено впечатление, но по-късно щях по необходимост пак да се сетя за него. Всъщност трябваше да проследя тази диря, ала тя водеше на север, към реката, докато моят път продължаваше на изток; исках по възможност по-скоро да се видя със Солтърз. Ето защо отново се качих на коня и продължих пътя си. След известно време се убедих по различни признаци, че тази местност не беше толкова изоставена от хората, както си мислех досега. Срещах стъпкани стебла, отчупени клончета или пък тук и там стрити на пясък от човешки крак дребни камъчета, които ме караха да предполагам, че из тези места е минавал някой потомък на Адам и Ева. Затова и по-късно не се изплаших, а само се учудих, когато след като отново излязох при реката, видях близо до брега и нива, засадена с млада царевица и тютюн. Отвъд нивата се издигаше малък блокхауз с висока ограда, вече доста повредена, и обширен двор. И така тук край Нескутунга-Крийк имаше ферма! Кой ли би повярвал! Зад оградата една стара кранта, на която костите се брояха, чешеше главата си в празните ясли, а пред оградата забелязах млад човек, който се беше заел да я поправя. Едва ли имаше повече от шестнадесет години, въпреки че силно развитото тяло му придаваше по-възрастен вид. Изглежда, че моето появяване го изплаши, но той остана на мястото си, докато се приближих до него. - Гуд морнинг - добро утро! - поздравих аз. - Ще ми кажете ли как се казва собственикът на тази къща? Той прекара ръка през русата си коса, огледа ме изпитателно с чудно хубавите си сини очи и отвърна: - Ролинз се казва, сър! - А вие сте негов син? - Да, заварен син. - Баща ви тук ли е? - Обърнете се! Ето го идва. Той сочеше към тясната ниска врата. Оттам тъкмо излизаше един мъж, който трябваше да се наведе, за да не се удари в горната й рамка. Беше много висок, много слаб и тесногръд, а измежду малкото косми на рядката му брада прозираше кожата, която приличаше на щавена. Типичното му лице на янки се помрачи, когато ме забеляза. В ръцете си държеше стара пушка и кирка и без да ги оставя, той се приближи бавно. Впи в мене проницателния си поглед с нескрита неприязън и ме попита с дрезгав глас: - Какво търсите тук?! - Най-напред искам да ви попитам, мастър Ролинз, дали вчера или завчера не е минавал край вас един човек на име Солтърз и дали не е оставял някакво известие за мене? Синът отговори бързо: - Да, вчера рано сутринта, сър. Този Солтърз беше... Той не можа да продължи. Баща му го блъсна с приклада на пушката си отстрани в ребрата, така че нещастното момче стенейки, политна към оградата, и извика: - Ще мълчиш ли, гадино! Нямаме намерение да обслужваме тук всички скитници! - А като се обърна към мене, продължи: - Човече, върви си по пътя! И за тебе и за твоя Солтърз мене ме няма тук! Това беше направо грубиянщина. Но за такива примитивни хора си имам свой собствен начин на отношение. Слязох си спокойно от коня, завързах го за оградата и казах: - Този път ще трябва да направите едно изключение, мастър Ролинз. Конят ми окуця и ще остана тук, докато се излекува. Той отстъпи крачка назад, измери ме от главата до петите с искрящи от ярост очи и извика: - Да не си луд? Къщата ми не е страноприемница и който мисли, че може да се разполага в нея, ще бъде просто надупчен със сачми. Zounds! A ето го пак и онзи проклет индианец! Почакай момчето ми, ще те поодимя малко! Проследих погледа му бързо и видях, че при последните си думи той гледаше към наблизо намиращия се храсталак. Оттам се беше отправил към нас с бавни крачки млад индианец. Ролинз вдигна пушката си и се прицели. Натисна спусъка точно в онзи момент, когато избих цевта му встрани. Изстрелът проехтя, но куршумът не улучи. - Куче! Посягаш ли ми? - изрева срещу мене този янки. - На, това заслужаваш! Той хвана пушката си за цевта и замахна да ме удари с приклада. Преди малко беше захвърлил кирката, за да може да стреля. Ударих го с юмрука си под вдигнатата ръка и той се стовари с такава сила върху оградата, че тя се събори под него. Карабината му падна от ръката и аз я вдигнах, преди да успее да се изправи на крака. Още със ставането си той измъкна нож от пояса си и едва произнесе с пресекващ от ярост глас: - На мене! На собствената ми земя и имот! Това се измива с кръв и смърт! С не по-малка бързина револверът ми се озова в ръката, насочих го към него и отговорих: - Имаш предвид може би твоята кръв и твоя живот, а? Веднага прибери ножа си! Куршумът ми е по-бърз от острието ти, човече! Той отпусна вдигнатата си ръка, но отправи погледа си не към мене, а към другата страна на блок-хауза. Без да забележим, там се беше появил конник, KOlfcro ми извика през смях: - Вече си запретнал ръкави, старий друже! Само така! Смачкай този негодник; заслужил си го е! Но спести куршума си - не струва да си хабиш барута за него. Този ездач беше Уил Солтърз. Той се приближи съвсем, подаде ми ръка и продължи: - Welcome, приятелю! Ако нещата се бяха развили според желанието на този подлец, ти нямаше вече да ме видиш. Струва ми се, че те е посрещнал също както посрещна и мене вчера. Цапардосах го няколко пъти по носа, заради което после стреля подир мене, но куршумът му се оказа по-учтив от него - просто ме заобиколи. Исках да те чакам тук, при него, но не ми разреши. Казах на сина му, че ще се върна днес, за да видя, дали на този човек не му се е подобрило настроението. Ако нямаш нищо против, да му дадем един урок за обноски към хора като нас. На първо време искам да бъда сигурен, че няма да ни се изплъзне! Той слезе от коня си. В това време Ролинз грабна кирката от земята и побягна с дълги скокове. Ние зяпнахме учудени след него. Поведението му беше странно. Отначало беше показал безподобна грубост, а сега страхливо бягаше! Нямахме време да разменим мисли за поведението му, защото в този момент на вратата се показа една жена, която се беше крила досега страхливо зад нея. След като видя как Ролинз изчезна зад храстите, въздъхна облекчено и каза: - Слава богу! Помислих си, че вече ще се пролее кръв. Той е пиян. Бълнувал е през цялата нощ, а после изпи последната бутилка бренди! - Негова жена ли сте? - попитах аз. - Да. Надявам се, че няма да отговарям заради постъпките му, мешърз. Не съм виновна за нищо. - Вярваме ви. Мъжът ви изглежда почти като побъркан. - За съжаление и това е вярно. О, господи, нямате представа, колко съм нещастна! Въобразил си е, че тук някъде наблизо е заровено съкровище. Иска да го изкопае. Не бива да го намери никой друг и затова не може да търпи никакъв човек в околността. Ето този млад индианец е тук вече от четири дни. Не можеше да върви повече, защото си беше изкълчил крака и искаше да остане при нас, докато се пооправи; но Ролинз го прогони. И сега този нещастник трябва да пренощува под открито небе. Тя посочи индианеца, който се беше приближил. Всичко беше станало толкова бързо, че не бях успял още да му обърна внимание. Беше може би на осемнадесет години. Дрехите му бяха изработени от еленова кожа, щавена и обработена с мозък; а шевовете им - украсени с ресни. В ресните не се виждаха вплетени човешки коси, следователно не беше убил още нито един неприятел. Главата му не беше покрита с нищо, нито украсена с пера. За оръжия му служеха само един нож и лък със стрели. Вероятно нямаше още право да носи огнестрелно оръжие. Около врата си носеше месингова верижка, на която висеше лула на мира; обаче главата й липсваше. Това показваше, че той се намира на път за свещените глинени находища, от които индианците вземат глината за лулите си. По време на такова пътуване индианецът е неприкосновен. Дори и най-заклетият му враг е длъжен да го остави да отмине необезпокояван и в случай на нужда трябва дори да го закриля. Откритите умни черти на този младеж ми харесаха.. Те бяха почти кавказки тип. Очите му имаха кадифяночерен цвят и ме гледаха с благодарност. Той ми протегна ръката си и каза: - Ти защити Ишарсхютуха. Аз съм твой приятел! Това уверение прозвуча много гордо; това ми хареса също така, както ми беше харесал и самият той. Но името му ме учуди. Ишарсхютуха е дума от езика на апачите и означава Малък Елен. Ето защо го попитах: - Апач ли си? - Ишарсхютуха е син на един велик воин на апачите от племето мескалеро, най-храбрите червенокожи мъже. - Те са мои приятели, а Инчу-чуна, най-великият измежду вождовете им, е мой брат. Погледът му огледа бързо и проницателно фигурата ми. После той ме попита: - Инчу-чуна е най-храбрият измежду героите. Как те нарича той? - Ято-инта. Тогава той отстъпи няколко крачки встрани, сведе поглед и каза: - Синовете на апачите те познават. Аз не съм още воин. Нямам право да говоря с тебе. Това беше покорното смирение на един истински индианец, който открито признава нечие по-високо положение или сан, но не свежда главата си пред него нито на сантиметър. - Ти можеш да разговаряш с мене, защото някога ще станеш прочут воин. Няма да мине много време и ти няма да се казваш вече Ишарсхютуха, Малкият Елен, а Пенулте, Големият Елен. Кракът ли те боли? - Да. - И си тръгнал от вигвама си без кон? - Тръгнал съм за свещена глина. Ще вървя пеша. - Тази жертва ще се хареса на Великия Дух. Ела с нас в къщата! - Вие сте воини, а аз съм още много млад. Позволете ми да остана при моя малък бял брат! Той пристъпи към хубавото русо, синеоко момче, което стоеше тъжно и мълчаливо, като държеше ръката си на мястото, където го удари прикладът на баща му. Двамата размениха несъзнателно поглед, който веднага ми направи впечатление. Положително не бяха сега за първи път заедно. Малкият Елен не беше дошъл тук без никаква цел. Той криеше някаква тайна, която представляваше може би опасност за обитателите на блокхауза. Почувствах желание да я разбуля, но не се издадох с нищо. Момчетата останаха на открито. Заедно с Уил Солтърз последвах жената в къщата или по-скоро в колибата, която се състоеше само от едно помещение. То изглеждаше твърде мизерно. Бил съм вече в доста блокхаузи, чиито обитатели са се ограничавали само с най-необходимото, ала тук положението беше още по-лошо. Покривът беше повреден на много места, а мъхът, който е запълвал дупките в стените, бе изчезнал. Тези дупки и цепнатини като че ли подсилваха още повече мизерията. Над огнището висеше котел. Единствената храна, която забелязах, беше само малко царевица на кочани, нахвърляни в един от ъглите. Облеклото на жената бе направено от най-тънка и избеляла щампована басма. Ходеше боса. Единственото й украшение беше нейната чистота, която правеше приятно впечатление. Синът й беше също така лошо облечен, но всяко скъсано място по дрехите му бе грижливо изкърпено. След като видях в ъгъла постелята, която бе направена просто само от шума и погледнах бледото измъчено лице на тази добра жена, неволно от устните ми се отрони въпросът: - Вие сте гладна, добра жено? Тя се изчерви веднага и изглежда се засегна. След това изведнъж от очите и потекоха сълзи и тя отговори, като държеше ръка на сърцето си: - О, господи, не бих се оплаквала, ако поне Йозеф можеше да се наяжда! Нивата ни не ражда нищо, защото мъжът ми я остави да буреняса; чакаме само на лова, но и той не ни носи нищо, защото Ролинз се е побъркал да копае за това съкровище. Веднага излязох навън при коня си, за да донеса запасите си от сушено месо, които й дадох. Добрият Уил Солтърз се озова също така бързо при животното си и взе от своите припаси. - О, мешърз, колко сте добри! - каза тя. - Просто човек не може да повярва, че сте янки. - В такъв случай поне по отношение на мене не бъркате - отговорих аз. - Немец съм. Мастър Солтърз има наистина само по майчина линия немска кръв в жилите си, но е още по-порядъчен човек от мене. - Господи! Но аз съм родена в Брюн! - извика тя, като плесна с ръце. - Значи сте немкиня! Тогава бихме могли да говорим на родния си език. - Ах, разбира се! Аз можех да говоря със сина си на немски само тайно. Ролинз не ни разрешаваше. - Ужасен човек! - каза Солтърз. - Не искам да ви обидя, но ми се струва, че съм го срещал някога преди години и то при не съвсем почтени обстоятелства за него. Много ми прилича на един негодник, който беше известен под някакво индианско име. Нямам представа какво означава това име. Но как ли беше? Струва ми се, че беше нещо подобно на "Индано"или"Инданшо". - Инга-нчо! - разнесе откъм входа. Там беше застанал младият индианец. Не беше могъл наистина да разбере немските думи, но беше чул името. Очите му бяха придобили особен блясък. Когато го загледах въпросително, той се обърна и изчезна навън. - Това име произхожда от диалекта на апачите - обясних на моя приятел. - Означава нещо като "Злият поглед". - Злият поглед? - попита жената. - Мъжът ми изговаря често тази дума, когато бълнува, или когато седи пиян в ъгъла и се кара с невидими хора. Понякога изчезва за цяла седмица. Донася си бренди от форт Додж, край Арканзас; просто не знам с какво го заплаща. После започва да пие, да пие, докато загуби разсъдъка си и захване да приказва за кръв и убийства, за злато и нъгитс, за някакво съкровище, което било закопано някъде тук. Тогава ние с дни и нощи не смеем да влезем в къщата от страх да не ни убие. - Нещастна жена! Откъде сте взели куража да последвате такъв мъж в тази дива местност? - Да последвам него? О, никога не бих дошла с него тук. В Америка пристигнах с първия си мъж и неговия брат. Купихме си земя, но бяхме излъгани от агента. Документът, който получихме за продажбата, беше фалшифициран. Когато дойдохме на Запад, законният собственик обработваше това парче земя от години. Парите ни се бяха свършили; не ни оставаше нищо друго, освен да живеем от това, което ни носеше ловът. Същевременно се придвижвахме все по-надалеч в Запада. Мъжът ми искаше да достигне Калифорния. Беше чул за златото, което било намерено там. Стигнахме дотук и по-нататък не можехме да вървим. Бях болна и изтощена. Установихме се на открито, но за щастие скоро намерихме тази колиба. Беше изоставена. И досега не знам на кого е принадлежала. Уредихме се, доколкото можахме. Но мисълта за Калифорния не даваше покой на мъжа ми. Искаше да продължим. Аз не можех, а брат му не искаше, защото страдаше от носталгия по отечеството си. Само един господ знае след колко спорове и разправии разреших на мъжа си да тръгне сам за Калифорния, златната страна, за да опита щастието си, докато девер ми щеше да остане при мен. Мъжът ми никога не се върна. Половин година след като беше заминал, ми се роди моят Йозеф. Никога не е виждал баща си. Беше станал на три годинки, когато една сутрин девер ми отиде на лов, за да не се върне повече. След няколко дена намерих трупа му на брега край реката. В главата му имаше огнестрелна рана. Може би беше убит от индианци. - Беше ли скалпиран? - Не. - Тогава убиецът му е бял. Но от какво живеехте после! - От малкото царевични запаси, които бяхме събрали. След това в околността се появи моят сегашен мъж. Отначало искаше да ловува и после да продължи, но постоянно отлагаше заминаването си и най-сетне остана тук завинаги. Бях радостна, че е до мене. Без него аз и детето ми щяхме да умрем от глад. Той отиде в Додж Сити и съобщи за смъртта на мъжа ми. Аз се нуждаех от закрилник, а синът ми - от баща. Ролинз стана и двете. Веднъж обаче сънува за някакво съкровище, което било заровено наблизо. Странното беше, че този сън започна да се повтаря толкова често, че Ролинз не само повярва в съществуването на съкровището, но и се побърка буквално по него. През нощта бълнува за златото, а през деня копае, за да го намери. - Сигурно това е при хълма, в чието подножие се издигат старите чинари? - Да. Но не ми разрешава да ходя там, а на сина ми - още по-малко. Никому не мога да кажа колко съм нещастна. Всеки ден и всеки час се моля за спасението си. Дано бог ми помогне! -Ще ви помогне, дори и ако неговата помощ ви причини отначало болка. 2 ГЛАДНИЯТ ВЯТЪР В стаята влезе Йозеф и ни помоли да излезем навън и да погледнем небето. Последвахме го, учудени от желанието му. Малкият Елен стоеше отвън и внимателно наблюдаваше едно облаче, което се намираше почти точно над главите ни. Иначе небето бе съвсем ясно и без нито един облак. Йозеф ни каза, че индианецът считал облачето за много опасно. Малкият Елен говореше сносно английски и беше успял да се разбере с бялото момче. Уил Солтърз вдигна само рамене и каза: - Като че ли някой е духнал дима от пурата си, как ще е опасно? Pshaw! При тези думи индианецът обърна глава към него и каза само една дума: - Илчи! - Какво значи това? - попита ме Уил. - Вятър, буря! - Глупости! Опасен вятър, т.е. някой ураганен вихър, идва само от "дупка", а това ще рече, когато цялото небе е покрито от черни облаци и когато в този черен похлупак се появи кръгла светла дупка. Но сега е тъкмо обратното. Небето цялото е ясно с изключение на това облаче. - Нта-а си-тса илчи -каза индианецът. Сега вече наострих уши. Тези три думи означаваха "гладният вятър". С този израз апачите наричат силната вихрушка. Запитах младия човек дали има нещо такова предвид. Той отвърна: - Накате-ниул илчи. Това означава "много гладен вятър" и означава смерч. Как бе дошъл апачът до това предположение? Аз действително не можех да забележа нищо подозрително в това облаче, ала знаех, че тези деца на природата притежават необикновен инстинкт за някои природни явления. - Глупости! - обърна се Солтърз към мене. - Ела в къщата! Струва ми се дори, че започваш да правиш загрижена физиономия. Тогава индианецът постави пръст на челото си и му каза: - То-ши та бенесит! Тези думи означаваха: "Не съм болен"; той имаше предвид, че е нормален. Солтърз го разбра, но се ядоса и влезе в къщата. Използвах удобния случай, за да покажа на Малкия Елен, че не съм повярвал на предишните му отговори. Попитах го: - Кой крак на младия ми приятел е болен? - Синч-ка - левият крак - отвърна той. - Защо обаче моят брат куцаше с десния крак, когато се появи от онези храсти? По лицето му се появи смутена усмивка, но той се овладя веднага и отвърна бързо: - Моят храбър брат се е заблудил. - Имам зорко око. Защо Малкият Елен куца само тогава, когато някой може да го види? И защо походката му е нормална, когато е сам? Той ме погледна изпитателно, но не отговори. Затова продължих: - Моят млад приятел е слушал за мене. Знае, че когато разчитам следите не може да ме измами нито стръкчето трева, нито песъчинката. Малкият Елен се е спуснал днес рано сутринта от хълма към реката, без да куца. Видях следата му. Ще има ли той и сега смелостта да каже, че се лъжа? Той сведе поглед към земята и продължи да мълчи. - Защо Еленът каза, че е тръгнал пеша към свещените глинени находища? - продължих аз. - Той е яздил от своя вигвам дотук. - Уф! - извика той учудено - откъде би могъл да знаеш? - Нали най-великият вожд на апачите беше мой учител? Нима мога да го засрамя, като се оставя да ме заблуди един млад апач, който още няма правото да носи огнестрелно оръжие? Твоят кон е чи-кайи-кле, кон с червен косъм. - Уф, уф! - издаде крайното си удивление Еленът. - Нима искаш да измамиш брата на Инчу-чуна? - попитах го аз с упрек в гласа си. Тогава той сложи ръка на сърцето си и отговори: - Ши-иткли хо-тли, чи-кайи-кле .." - имам кон, кон с червен косъм. - Ха така! Ще ти кажа дори, че рано сутринта си упражнявал цялата индианска школа за езда. - Моят бял брат е всезнаещ като Маниту, Великият Дух! - извика той смаяно. - Не. Но ти си яздил в пълен галоп, като си закачил само единия си крак на седлото и си пъхнал едната си ръка под ремъка около врата на коня; тялото ти е висяло отстрани на животното. Това се прави по време на сражение, за да се предпази човек от изстрелите на неприятеля, а в мирно време се прави само тогава, когато се упражнява цялата школа за езда. Само при това положение за езда е възможно да се заплетат, откъснат и останат по дръжката и ножницата на ножа косми от конската грива. А ето такива косми може да има само гривата на червеникав кон. Той посегна с две ръце към пояса си, където бе затъкнат ножът му. На него висяха няколко косъма. Въпреки бронзово-червеникавия цвят на кожата му, видях как се изчерви и прибавих: - Погледът на Малкият Елен е ясен, но все още не е достатъчно трениран да забелязва такива дреболии, от които обаче често зависи животът. Моят червенокож брат е дошъл тук, за да види притежателя на тази къща. Да не би да го води тук кръвно отмъщение? - Положил съм клетва да мълча - отговори той, -но моят бял брат е приятел на най-прочутия апач. Ще му покажа нещо, което той ще ми върне още днес. Не му забранявам да говори за това, защото моят час е настъпил. Той разтвори ловната си риза и измъкна от там една кожа, сгъната също като плик за писмо. Подаде ми я и се отправи към царевичната нива,където се намираше Йозеф. Видях как го хвана за ръката и го задърпа след себе си. Отначало помислих, че държа в ръцете си някакъв тотем, защото от външната страна бе направен индиански знак във формата на горяща лула. Съдържанието обаче представляваше индианско писмо. Разгърнах кожата. Тя беше от елен и беше щавена. Вътре имаше друго парче кожа - от малко бизонче, от която бяха отстранени космите, после беше обработена с вар и изгладена като пергамент. Като я разгънах, видях цял ред фигури, нарисувани с червена боя, които приличаха много на фигурите от прочутия скален надпис от Тситсумови в Аризона. В ръцете си държах документ, написан с индианско писмо, една такава рядкост, че в момента дори и не помислих да го разчета, а се втурнах в къщата, за да покажа на Уил Солтърз това съкровище. Но той само поклати глава и каза учудено: - И казваш, че това можело да се чете? - Разбира се! - Е тогава, чети си го ти! Дори и когато се касае за нашия шрифт, предпочитам да се сражавам с двадесет индианеца, отколкото с три букви. Никога не съм бил герой в четенето; обикновено пиша писмата си направо в тялото на получателите им, ей с тази двуцевна карабина тук. Това са най-кратките писма. Иначе перото се чупи между пръстите ми, а мастилото има лош вкус. А пък да разгадавам такива фигури - това е направо ужасно. Тук в тази тъмна колиба, която има само две малки дупки вместо прозорци, изобщо не можеш да ги различиш. - Тогава ела да излезем пред вратата! - Е, да дойда - може, но за четенето ще се погрижиш ти. Излязохме. Жената остана вътре. Беше напалила малък огън в огнището, за да изпече няколко парчета от нашето месо. Веднага се залових да разглеждам фигурите. Уил Солтърз обаче отправи погледа си към небето и промърмори замислено: - Хмм! Странен облак! Досега не съм виждал такова нещо. Ти какво ще кажеш? Думите му привлякоха вниманието ми и аз погледнах нагоре. Облачето не беше станало много по-голямо, но беше придобило съвсем друг вид. Преди това беше синкавосиво, а сега цветът му бе станал прозрачно светлочервен и изглеждаше, като че ли от него са се разпрострели към всички посоки на хоризонта милиони и милиони матово златисти нишки, които бяха тънки като паяжина. Тези едва забележими нишки не потрепваха, бяха съвършено неподвижни - като заковани. - Е? - попита Уил. - И аз никога не съм виждал нещо подобно. - А може би този млад човек; индианецът, да има право с неговия смерч, въпреки че ние сме опитни ловци на саваната. - Наистина изглежда опасно. Апачът говореше за смерч. Това би било много лошо. - Да става, каквото ще, ние можем само да чакаме. Надявам се, че с индианското писмо ще се справиш по-добре, отколкото с тази загадъчна и объркана паяжина над нас. Ще го разчетеш ли? - Хмм! Да опитаме! Най-отпред виждам едно слънце, нарисувано само с лъчи, които отиват нагоре - предполагам, че това е изгряващо слънце. После следват четирима ездачи. На главите си имат шапки и са по всяка вероятност бели. На седлото на първия от тях виси нещо; може би са малки чувалчета. След четиримата идват други двама. В косите им има пера, вероятно това са индиански вождове. - Е, ами това дотук е много просто. Но можеш ли да го разчетеш? - Това е началото на разчитането. Човек трябва най-напред да се запознае с буквите, за да може после да ги събере в смислени думи. Тук има още някои по-малки фигури, които са поставени над по-големите. Над единия от индианците забелязвам нарисуван бизон с отворена муцуна, от която излизат няколко малки чертички. От муцуната или от устата може да излиза само гласът; вероятно тук се има предвид ревящ бизон. Над главата на другия индианец има лула, а от главата й излизат подобни чертички. Те трябва да означават дим. Следователно лулата гори. - Слушай, започвам да мога да чета! - каза Уил. - Сега ми идва наум, че имаше двама вождове на апачите, двама братя: единият от тях беше Ревящият Бизон и отдавна не е жив; другият се казваше Горящата Лула, защото имаше миролюбив характер и на драго сърце пушеше с всеки лулата на мира. Трябва да е още жив. - Тогава може би тук имат предвид тези двама вождове! Да видим! Над втория бледолик е нарисувано око с чертичка, която минава през него. Или е едноок, или е сляп с едното око, или окото му е болно. Ах, но това може да е и името, което бе споменато от Малкия Елен: "Злият Поглед"! А над третия бледолик има торбичка с една ръка, която посяга към нея. Може ли това да означава кражба? - Да, да, положително! - каза Солтърз бързо - Крадливата Ръка. Сетих се, сетих се! Сега вече знам, къде съм виждал този Ролинз! Беше горе в Черните планини; казваше се Халер, крадеше коне и примки за бобри; наричаха го Крадливата Ръка. - Сигурно се лъжеш! - Не, не! Крадливата Ръка и Злият Поглед бяха братовчеди, или може би дори и братя и винаги бяха заедно. Тук имат предвид сигурно тях двамата. Давай по-нататък! - Тъй като изгряващото слънце стои най-отпред, тези хора са тръгнали с конете си на изток след изгрев слънце. На втория ред се появяват същите фигури и то по-често и в различни групи. Първа група: последните трима бледолики стрелят по първия. Втора група: той лежи мъртъв на земята, а те са взели неговите чувалчета или торбички. Трета група: индианците стрелят по тримата бели. Четвърта група: двама бели и един индианец, Ревящият Бизон, са убити; Крадливата Ръка избягва. Пета група: Горящата Лула закопава торбичките. Шеста група: Горящата Лула слага Ревящия Бизон на коня му и язди след Крадливата Ръка; вероятно го преследва. Седма група: Горящата Лула погребва Ревящия Бизон, Крадливата Ръка е изчезнал. А тук има още две малки картини. Три дървета и под средното в земята се виждат торбичките. После следва едно самотно голямо дърво, под което, в земята, се вижда легнал Ревящият Бизон; това е гробът му. Сега лесно може да се разгадае цялата ужасна история... - Чакай! - прекъсна ме Солтърз, - остави за сега тази работа и погледни нагоре! Не забелязваш ли, че силно притъмнява? Погледни, за бога, небето! Последвах подканата му и се изплаших. Споменатите златисти нишки бяха изчезнали. На тяхно място се виждаха няколко тъмни ивици, в които те изглежда се бяха събрали; ивиците свързваха облака, който беше станал почти черен, със северния хоризонт. Останалата част от небето беше светла и чиста. Тъмните ивици сякаш теглеха като здраво опънати въжета облака надолу и на север. Това ставаше извънредно бързо. Колкото повече облакът се приближаваше към земята, толкова по-ясно се виждаше, как от земята се заиздига нагоре отначало някаква прозрачна маса, която бързо потъмняваше; в долната си част тя беше широка, а нагоре изтъняваше; въртеше се около себе си, а горната й част, която се размахваше като опашка, постоянно се опитваше да достигне облака. Облакът се спускаше все по-ниско, като се разширяваше в горната си част,а долната също така образуваше изтънена част като опашка. Двете "опашки" се търсеха една друга и накрая се намериха. Когато се допряха, отначало изглеждаше, че облакът ще бъде бързо повлечен към земята. Но той се задържа във въздуха и образува заедно с вихрушката една бясно въртяща се около собствената си ос двойна фуния, чиито върхове бяха съединени в средата, докато двата широки края опираха в земята и високо във въздуха; диаметърът им беше може би петдесет метра. Тъй като в околността се намираха само ниски храсти, ние можехме да наблюдаваме това страшно природно явление почти в цялата му височина. Смерчът се въртеше и се придвижваше много бързо напред - право срещу нас. А въздухът наоколо беше абсолютно неподвижен. Внезапно бе станало толкова задушно, че от всички пори на кожата ни се стичаше пот. - Малкият Елен беше прав - казах аз. - Касае се за живота ни. Бързо, Уил, да се спасяваме заедно с жената! - Но как и къде? - попита той изплашен. - На конете! - Но нали не знаем накъде да тръгнем! - Наистина, смерчът е своенравен в посоката на движението си, но щом забележим, че променя посоката си и ние ще трябва да променим нашата. Може би реката ще го задържи и той изобщо няма да се прехвърли на тази страна. Изкарай крантата на Ролинз пред оградата! Ще отскоча да взема жената! Тя стоеше край огнището, без да подозира нещо за застрашаващата я опасност. Като й съобщих какво става навън, тя едва не припадна. Взех я на ръце и я изнесох пред къщата. Уил току-що се задаваше с крантата. - Това животно се инати - извика той. - Аз ще го яхна; не е оседлана и ще хвърли жената на земята още при първата крачка. А нея я вдигни на моя кон! Бързо, бързо! Той скочи на гърба на стария кон и го подкара в галоп. - Можете ли да яздите? - попитах жената. - Не толкова добре, колкото е необходимо сега - завайка се тя. - Тогава ще ви взема при мене. Метнах се на коня на Уил, който можеше да носи двама души по-лесно отколкото моят окуцял мустанг, издърпах разтрепераната жена върху коня, така че легна напреко пред мене, сграбчих юздите на моя инвалид и последвах препускащия пред мен Солтърз. Всичко това се разви толкова бързо, че откакто бяхме забелязали смерча до този миг беше изминало малко повече време от една минута. Положението ми не беше удобно. С дясната си ръка трябваше да придържам жената, а с лявата да управлявам коня на Уил и да водя моя за юздата. Но успях да се справя. След като бяхме изминали значително разстояние, извиках на Уил да спре. Той ме послуша и ние се огледахме назад. Смерчът почти беше достигнал реката. Вече не се виждаше никакъв облак. Смерчът представляваше едно страшно чудовище, прилично по формата си на някакъв великански пясъчен часовник, в който се въртяха и подхвърляха изкоренени дървета, камъни, грамадни чимове и няколко коли пясък - това беше едно страховито тъмно чудовище. В този момент смерчът достигна брега. Ще се спре ли, ще се прехвърли ли на другия бряг, нагоре ли ще тръгне, или надолу - или може би ще изчезне? Такива въпроси се въртяха в главите ни. Човек, който попадне в района на неговото действие, е положително загубен. От това подхвърляне на такава височина и от това въртене той сигурно ще се задуши, ако преди това не бъде запокитен със страшна сила на земята, или не бъде смачкан от въртящите се из въздуха тежки маси. Смерчът се спря, сякаш искаше да размисли. Горната фуния, която се стесняваше надолу, се наклони напред, като че се канеше да продължи в досегашната посока. Тя задърпа и долната фуния; изглеждаше, че след малко двете щяха да се разкъсат. В този момент се разнесе страшен грохот; по-тъмните, по-гъсти маси пясък, камъни, дървета, чимове изчезнаха и нагоре се издигна висок воден стълб, отначало с равномерна цилиндрична форма, а после стеснявайки се по средата, той зае предишните равномерни очертания на двоен конус. Обикновеният смерч се беше превърнал във воден смерч, който, като че ли разгневен от забавянето си край реката, се понесе напред с удвоена бързина; за миг погълна блокхауза и се понесе към нас. - Да се махаме! Надясно! - изкрещях аз. С мъка бяхме удържали конете през краткото време, за което се бяхме спрели. Те почувстваха опасността и се понесоха с такава бързина, че изобщо нямаше нужда да ги пришпорваме. Като погледнах към смерча, видях за моя радост, че се отправя на запад. Отдалечаваше се от нас. Можеше да спрем и бяхме спасени, ако не променеше посоката си. Последното не се сбъдна. Смерчът продължаваше да се движи със същата скорост, само че не беше вече така прозрачен както при водата, а плътен и тъмен. Той вдигаше във въздуха всичко, на което се натъкваше по пътя си. Видяхме как мощта и размерите му се увеличаваха. Всичко, което не можеше повече да задържи със себе си, той запокитваше надалеч и продължаваше унищожителния си път, докато изведнъж отдалече се разнесе страхотен тътен, при който земята потрепера, и... смерчът изчезна. Но почти в същия миг, без да забележим как и кога,цялото небе се беше покрило с черни облаци и се изля дъжд, чиито капки бяха по-големи от грахови зърна. - Къщата ни, домът ни! Какво ли е станало? - проплака жената, като за първи път наруши мълчанието си. Вместо отговор подкарахме конете в силен тръс и се върнахме при блокхауза. При блокхауза? Не. Той не съществуваше вече. Беше разглобен и отнесен, като че беше някоя сламена рогозка. Тежките, дебели колкото човешко тяло стволове и дънери, от които беше изграден, бяха отвлечени надалеч и после запокитени на земята. От оградата нямаше и следа, не бе останало ни колче, ни дъска - всичко бе пометено. От ужас жената бе изпаднала в някакво положение на безчувственост. Така беше по-добре за нас. Мислех си за мъжа й, за сина й и за младия индианец. Откакто притежавах кожата с рисунките, знаех къде мога да ги намеря - там при хълма, където беше изчезнал смерчът, защото беше срещнал непреодолима преграда по пътя си. Но какъв ли е бил краят му? Сигурно е бил като краят на някой великан, който в пред смъртната си борба унищожава всичко, което попадне в ръцете му. Там може би ни очакваха ужасни сцени, които мислехме да спестим на жената. Но когато чу, че се каним да търсим сина й, силите й се възвърнаха. Не помогнаха нито молбите ни, нито острите ни думи; нямахме право да я оставяме сама; тя се качи на един от конете и тръгна с нас. Небето се проясни също така изведнъж, както внезапно бе завалял и дъжда. Облаците изчезнаха като че ли с магическа пръчка и слънцето засия на небето, като че ли не се беше случило нищо. Но как изглеждаше пътят, по който трябваше да вървим! Ивицата, която чертаеше оставения от смерча път, беше широка може би над шестдесет метра. Всякаква растителност беше просто като обръсната. Смерчът беше разкъртил дупки, които беше пък запълнил след това с различни отломки. Големи камъни, дървета, храсти и всичко, каквото смерчът беше мъкнал със себе си, лежеше разпръснато надалеч вляво и вдясно от пътя му. А каква беше картината в подножието на хълма! Още отдалеч забелязахме опустошението. Храсталаците бяха изтръгнати от земята, вдигнати, въртяни във въздуха, оплетени здраво в кълба с различна форма и запокитени наляво и надясно. Смерчът беше оставил след себе си широка диря около една част от възвишението, направена в търсене на изход. В яростта си, че не го е намерил, той бе превърнал всичко наоколо в мъртвило. Оголените скали приличаха на каменоломни. Чинарите, на които се бях зарадвал така много при минаването ми оттук, бяха неузнаваеми. Дебели стволове лежаха на земята, изтръгнати заедно с корените; мощни клони бяха усукани и заплетени, като че ли бяха въжета. Най-големият чинар беше изгубил всичките си клони. С многобройните си рани сега той представляваше жалостива гледка. Но къде бяха? Отсреща стоеше един кон, оседлан по индиански маниер, кон с червеникав косъм, който късаше с апетит листата от едно огромно, хаотично омотано кълбо от храсти. Това беше конят на Малкия Елен. Насочихме конете си към него и какво да видим: беше изтръгнат из корен огромен чинар; при падането му неговите жилави корени бяха повдигнали със страшна сила цялата земна маса, в която бяха вкопани. Под тази огромна маса от корени и пръст беше зейнала дълбока дупка, която водеше надолу подобно на пещера. И вътре в нея седяха русият Йозеф и младият апач, където се бяха скрили от дъжда зад гъстия навес, образуван от корените. Като ни видяха, по лицата им се изписа доволна усмивка. Майката слезе бързо в ямата, за да притисне сина до сърцето си. Апачът изскочи навън и попита: - Сега вярват ли моите бели братя, че познавам признаците на "много гладния вятър"? - Вярваме - отвърнах аз. - Как се спасихте? - Малкият Елен беше скрил коня си навътре в храсталаците. Доведе го и го възседна заедно със синеокия бледолик, за да избяга от вятъра. Когато вятърът насити глада си, Ишарсютуха насочи коня си насам и намери това, което беше търсил заедно с младия бледолик от три дни. - Значи си се срещал тайно с Йозеф? - Да. Той е син на мъжа с торбичките, който е бил убит тук. Ела и виж къде Горящата Лула е бил заровил златните зърна! Той ни отведе от другата страна на изтръгнатата земна маса. На това място, недалече от дънера, земята се беше пропукала и ние съзряхме две кожени чувалчета, станали от влагата бяло-сиви, които се оказаха напълнени със златен прах и златни зърна. Йозеф знаеше вече всичко. Когато и майка му научи онова, което бях вече отгатнал, а именно за убийството на първия си мъж, краката й се подкосиха от скръб. Наистина, че неочакваното намиране на скъпоценния метал беше известна утеха, но й беше почти невъзможно да повярва, че той е нейна собственост. На въпросите й индианецът разказа следното: - Ревящият Бизон беше мой баща. Той тръгнал на път с Горящата Лула, неговия брат, за да посети великия баща на бледоликите1 и да му съобщи желанията на апачът. Двамата вождове се отправили на конете си към изток. Разбрали, че трима бледолики убили друг бял, защото бил намерил злато. Двама от убийците били Злият Поглед и Крадливата Ръка; третият не им бил познат. Те наказали убийството, като ликвидирали Злия Поглед и третия бледолик. Крадливата Ръка застрелял баща ми и избягал. Горящата Лула го преследвал, след като закопал златото и взел при себе си на коня трупа на Ревящия Бизон, но не могъл да го настигне. Горящата Лула погребал брат си на едно място, което ще намеря след два дена, а после продължил сам за Вашингтон. Трябваше да бъде отмъстено за брат му; аз трябваше да отмъстя за него, понеже съм негов син. Но оттогава изминало дълго време, защото съм бил малък. После обаче тръгнах на път, за да взема скалпа на убиеца, защото едва след това ще стана воин и ще имам право да нося пушка. Убиецът живееше в къщата на убития; беше направил жената на убития своя жена. По този начин къщата станала негова собственост и той можел да търси съкровището. Когато жената чу тези разкрития, нададе ужасен вик и падна в безсъзнание. Нейният втори мъж беше убил първия! - А сега ще видите Крадливата Ръка - каза апачът. - Последвайте ме! Йозеф остана при майка си, която беше в несвяст. Солтърз и аз последвахме индианеца до големия чинар. Там на земята лежеше Ролинз, затиснат от един голям клон на дървото, който имаше поне около три стъпки в диаметър; клонът беше паднал върху него и беше смазал целите му крака. - Ето го - каза апачът, - исках да му взема скалпа, но Великият Дух го е осъдил. Аз взимам скалповете на онези мъже, които са победени от мене. Но този тук е поразен от гнева на справедливия Маниту и то на същото място, където е извършил убийството. Разбра ли изцяло писмото, което ти дадох да прочетеш? - Разбрах го изцяло - отвърнах аз. - Горящата Лула не може да пише. Той разказа всичко на Инчу-чуна, великия вожд, и той направи писмото. Ти си брат на този прочут воин и затова ще ти подаря това писмо. Я виж, този нещастник отваря очи. Може би ще можеш все още да поговориш с него. Но аз ще се махна оттук; не мога да слушам неговото хленчене. Червенокожият мъж също има сърце, както и бледоликият човек. Той се върна при Йозеф и майка му. На нас обаче ни предстоеше да прекараме още един много неприятен четвърт час-минутите,които убиецът имаше още да живее. Съзнанието му се възвърна; той почувствува, че смъртта му наближава и призна всичко. Наистина липсваше му сила за един свързан отговор, но все пак можа да отговори на въпросите ни с "да" и "не". Така научихме онова, което всъщност и сами можехме да отгадаем. Забелязал, че Горящата Лула не носел вече със себе си златните зърна, докато го преследвал; следователно ги бил закопал някъде. Успял да заблуди индианеца и да се върне на мястото на нападението. Там изкопал с голяма мъка яма за труповете, за да остане в тайна убийството. След няколко дни успял да застреля и брата на убития, за да може да се присламчи към жената в ролята си на неин закрилник. После можел вече съвсем спокойно да търси златото. Уредил всичко, само не му се удало най-важното - да намери златните зърна. Жаждата за злато и терзанията на съвестта му го довели почти до лудост. Не можел да търпи никакви непознати хора, за да не би случайно някой да открие нещо. Затова Уил и аз бяхме посрещнати така враждебно, затова е бил прогонен и Малкият Елен, който се престорил на окуцял, за да може под този предлог да остане при него. Сега убиецът умираше на мястото, където се намираха костите на заровените от него хора, а в последния си час му бе писано да научи от нас, че търсеното от него толкова дълго време злато е намерено и ще бъде собственост на момчето, което той толкова много мразеше. Това беше съдът на Божията справедливост. Скоро той издъхна, без да издаде никакъв стон. Разказахме случилото се на жена му. Тя не искаше да го види и имаше право. Ние двамата изкопахме гроба му и прочетохме молитва. Не след дълго Малкият Елен се накани да си тръгва. Не можахме да го склоним да остане. А когато изстрадалата жена му предложи част от златото, той каза гордо: - Задръж твоя златен прах! Апачът знае къде има злато в големи количества, но не казва никому и го презира. Великият Дух е създал човека не за да бъде богат, а за да бъде добър. Нека отсега нататък те дари с толкова щастие, колкото страдания си понесла досега! Той се метна на коня си и го подкара. На следното утро и ние напуснахме местността, като взехме с нас Йозеф и майка му. Старата кранта мъкнеше златото и останалата мизерна собственост на майката и сина, конят на Уил носеше жената, а моят мустанг - момчето; Уил и аз вървяхме край тях. Разделихме се в първото населено място, където майката и синът можеха да намерят по удобно средство за пътуване. сбогувахме се с тях и ги оставихме сами със страшната истина, но и със средствата за по-добър живот, които им бе донесъл смерчът. * * * СИНОВЕТЕ НА УПСАРОКА 1 ЕДНА ИНДИАНСКА МАЙКА След като бяхме гостували известно време на нашите приятели, шошоните, техният вожд ни изпрати до мястото, където Гусбери Крийк се вливаше в Бигхорн Ривър. Тук шошоните трябваше да се върнат, защото по онова време отвъд Бигхорн Ривър започваше територията на упсароките, индианците врани, които бяха смъртни врагове на шошоните. След като се разделихме с тях, ние продължихме пътя си в източна посока между Но Ууд Крийк и Но Уотър Крийк, защото целта ни беше да стигнем до Паудър Ривър и до Блек Хилс, като минем през Бигхорн Маунтенз. Бяхме всичко на всичко четирима души: Винету, веселият Дик Хамердул, неговият мълчалив приятел Пит Холбърз и аз. Тежкият терен правеше пътя ни твърде неприятен. Но по-големи затруднения представляваха за нас индианците, които можеха да се превърнат при дадени обстоятелства и в сериозна опасност. Северно от посоката, в която яздехме, се простираха ловните полета на враждебно настроените към нас упсароки, а сиуоглала се бяха придвижили чак до разположената южно от нас планина Ретълснейк Рейндж; те бяха наши стари противници, които хранеха към нас непримирима омраза, въпреки че никога не им бяхме давали някакъв непосредствен повод за това. И така ние се намирахме между две племена, с които трябваше да избягваме по възможност всяка среща. Опасността в нашето положение се увеличаваше и от факта, че двете племена враждуваха помежду си жестоко и непрекъснато. Тъкмо това придвижване на сиу-оглала до планините Ретълснейк ни предупреждаваше да бъдем безкрайно внимателни, защото те бяха предприели този поход най-вероятно с враждебни намерения към упсароките. Ако нападението им последваше, докато се намирахме още в този район, лесно можехме да попаднем между чукай наковалнята и да бъдем "очукани". Още не се бяхме отдалечили твърде много от Бигхорн Ривър, когато видяхме поток, който се вливаше в тази река. Тръгнахме срещу течението му и се озовахме на едно място, където тревата беше изпогазена в диаметър от около петдесет метра. - Това пък какво е? - попита Дик Хамердул. - Струва ми се, че някой е лагер увал тук. Не си ли на това мнение, Пит Холбърз, старий Куне? - Щом ти мислиш, че някой е лагерувал тука, то аз нямам нищо против, скъпи Дик. - Да, така мисля и ще трябва да слезем от конете, за да поразгледаме тези следи. Може би ще ни се удаде да разберем какви хора са били тук. Винету и аз скочихме на земята, за да огледаме мястото. Дик и Пит ни помагаха. Дълго време усилията ни бяха напразни, докато Винету с едно високо "уф" ни даде да разберем, че е открил нещо. Приближихме се до него. Той ни посочи на земята малка, едва забележима капка синя боя. Но тази невзрачна капчица говореше ясно на него и на мене, кой е бил на това място. - Хмм, синя боя - промърмори Дик Хамердул. - Значи тук са седели индианци, които са се мазали с бои, употребявани при боен поход. Но само тази боя е недостатъчна, за да разберем от кое племе са били те. - Не е ли достатъчна? - попитах аз. - Има тъмни, средни и светли бойни цветове. Към тъмните спадат черно и синьо, към средните - зелено и червено, а към светлите - бяло и синьо. И така, ние знаем вече, че тук са лагерували воини от племето упсароки. - Уел! Така е. Трябва да съм глупава личност, щом това не ми дойде наум. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий Куне? - Всеки човек познава себе си най-добре и ако мислиш, че си глупав, то и през ума не ми минава, да ти противореча, скъпи Дик - отвърна дългият Пит. - Охо! Нямах това предвид! Нямам по-малко пипе в главата си, отколкото ти. Запомни това! Но човек не може да бъде всезнаещ, нали, мистър Четърхенд? Аз се обадих: - Наистина не може да бъде всезнаещ, но в този случай не е трудно да се стигне до правилното заключение, а животът в Дивия Запад често може да зависи от едно правилно заключение. - Признавам, така е! Но засега не знаем нищо друго, освен към кое племе принадлежат червенокожите. - Така ли смяташ, старий Хамердул? Дик поклати глава и погледна въпросително Винету. Винету не обичаше дългите разговори и ме остави да продължа: - Първо, имаме си работа не с неколцина разузнавачи, а с по-голяма група индианци, чийто брой е около двеста души, както се вижда от тези следи. Конете им са били сигурно някъде наблизо. Не се забелязват следи от конските копита наоколо, защото тревата междувременно се е изправила. Но понеже тук, където са лагерували индианците, тя е все още изпотъпкана, смятам, че упсароките са били на това място не последната нощ, а по-предишната нощ. Тъй като ловните им полета са на север, то те са дошли от тази посока и са се отправили на юг, за да нападнат разбира се сиу-оглаласите. Оттук са тръгнали вчера рано сутринта. Следователно няма защо да се боим от тях. Но затова пък трябва да се пазим от сиусите. - Защо пък трябва да се пазим от сиусите? - попита Дебелият. - И това ми издаде мястото, където са лагерували червенокожите. Никъде не се виждат следи от пепел; следователно упсароките не са палили огън. Страхували са се от възможността да бъдат забелязани от сиусите. За съществуването на такава възможност са знаели от собствените си разузнавачи, които се изпращат преди започването на всеки военен поход. От Ретълснейк Маунтенз до упсароките водят два пътя: единият минава покрай реката, а другият близо край планините. Тук, покрай реката, местността е по-открита и по-о пасна, а другият път е по-тежък, но по-сигурен. Убеден съм, че сиусите ще изберат втория път, ако изобщо тръгнат на север. Упсароките не са избрали добре пътя си - много е вероятно, когато стигнат до Ретълснейк Маунтенз, да не заварят там сиусите, защото те ще минат покрай планините на север, за да нападнат беззащитните села на упсароките. Трябва да сме извънредно внимателни до Бигхорн Маунтенз. Всичко това успях да разбера от мястото, където са лагерували индианците. Е, все още ли не знаем нищо? - Хм м, хмм... наистина има разлика между моите очи и... Сега той беше прекъснат от Винету, който се беше отдалечил по течението на потока и в този момент се бе завърнал: - Не е достатъчно само да гледаш, а