Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Карл Май През страната на скипетарите Превод от немски Мария Нейкова Издателство "Атика", 1993 Преследване в Ориента, том 5 1890 Originaltitel der Gesammelten Werke: Durch das Land der Skipetaren (Bd. 5) Интересно е, че Карл Май, човекът с "капитална фантазия", чиито герои срещаме от Северна Америка до Сибир, от делтата на река Нил до Суматра, е описал физическите и моралните качества на младата българска девойка Анка в романа си "През страната на скипетарите" така, както малцина писатели са съумели да открият това. И другите образи на българи са също положителни. А в следващия том "Жълтоликият" Май споменава за българския цар Симеон, за Златния век в развитието на българската култура. (Веселин Радков) "През страната на скипетарите" Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх "аладжи", по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в "кулата на старата майка ". "През страната на скипетарите" принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: "През пустинята" (том 1), "През дивия Кюрдистан" (том 2), "От Багдад до Стамбул" (том 3), "През дебрите на Балкана" (том 4), "Шутът" (том 6). Съдържание: Разобличението Отново на свобода Неуязвими В Радова В планинската колиба На косъм от смъртта Шивачът Африт Чаканът на скипетаря В кулата на старата майка "Празникът на пердаха" Важни сведения Първа глава Разобличението Както е известно, турското правораздаване си има своите особености или, направо казано, тъмни страни, които се проявяват толкова по-ясно, колкото по-отдалечена е областта, в която се прилага. Разбрахме го още следобеда и решихме по време на заседанието, на което отивахме, да действаме от позиция на силата. Като се насочихме към "сградата на съда", беше започнало да се здрачава. По пътя си видяхме много хора, които не бяха успели да влязат в двора и бяха застанали тук, да могат поне да ни видят, като идваме. Щом влязохме в двора, затвориха портата зад нас. Това не беше добър знак. Мюбарекът беше упражнил влиянието си и както изглеждаше, не без успех. Едва успяхме да си проправим път през множеството, за да стигнем до мястото на разпита. Там, където преди беше стоял само един стол, сега беше сложена и една дълга пейка. Уредът за бастонада също бе налице. В глинените съдове беше налято масло и сложени кълчища, след което ги бяха запалили. Пламъците осветяваха всичко наоколо с чудновати отблясъци. Господа съдебните заседатели бяха вътре в къщата. Съобщиха им за пристигането ни. Заптиетата застанаха около нас така, че да ни препречват пътя към портата. Понеже тя и бездруго беше затворена, поведението им изглеждаше двойно по-съмнително. Наоколо цареше тишина. Ето че петимата господа се появиха и заптиетата веднага извадиха саби. - О, Аллах! - подигра се Халеф. - Лошо ни се пише, сихди! Треперя от страх! - Аз също. - Да дам ли възможност на тези глупаци, които се опитват да ни сплашат със сабите си, да опитат меча ми? - Без глупости! Днес вече избърза веднъж и това, че сме тук, е по твоя вина. Петимата съдии седнаха: коджабашията - на стола, а останалите - на пейката. Една жена си проправяше път през тълпата и се упъти към заместник-съдията. Познах Нохуда, "Грахката", която поддържаше красотата си с желязната охра. Значи заместник-съдията бе щастливият й съпруг. Лицето му беше безизразно. До коджабашията седеше мюбарекът. Върху коленете си бе сложил лист хартия. Между него и съседа му имаше малко гърне. Тъй като оттам се подаваха няколко гъши пера, предположих, че съдържа мастило. Коджабашията поклати глава и се окашля. Това беше знак, че заседанието може да започне. Той извиси грачещия си кънтящ глас: - В името на Пророка и падишаха, Аллах да му даде хиляда години живот! Свикахме каазата, за да осъдим две престъпления, случили се днес в града и околностите му. Селим, излез напред. Ти си тъжителят. Разкажи ни какво ти се е случило. Полицаят се приближи до господаря си и започна да разказва. Това, което чухме, беше направо смешно. Той тъкмо усилено изпълнявал служебните си задължения, когато бил нападнат от нас, и животът му висял на косъм. Успял да спаси живота си само благодарение на безстрашието и храбрата си съпротива! Щом той свърши, коджабашията го попита: - Кой те удари? - Този тук - отвърна Селим и посочи към Халеф. - Вече знаем кой е и какво е извършил и можем да пристъпим към обсъждане. Той започна да си шушука със съдебните заседатели и след малко на висок глас обяви: - Каазата реши престъпникът да получи по четирийсет удара на всяко ходило, а след това да бъде затворен за четири седмици. Произнасяме тази присъда в името на падишаха. Аллах да го благослови! Халеф плъзна ръка към дръжката на камшика си. Едва се сдържах да не се изсмея високо. - Сега е ред на второто престъпление - обяви чиновникът. - Махонаджи, излез напред и разкажи! Салджията се подчини на подканата. Във всеки случай го беше страх повече, отколкото мен. Преди да започне изложението си, аз учтиво се обърнах към коджабашията: - Ще бъдеш ли така добър да станеш? Той стана от стола си, без нищо да подозира. Аз го избутах настрана и седнах. - Благодаря ти - казах аз. - На по-низшия подобава да окаже почтителност към по-високопоставения от него. Много правилно постъпи. Жалко, че не мога да опиша лицето му. Главата му заплашително се заклатушка. Съдията искаше да каже нещо, но от изумление не можа да обели нито дума. За да изрази поне с езика на жестовете възмущението си, той разпери костеливите си ръце и ги захлупи върху клатушкащата се глава. Никой не се обади. Нито едно заптие не помръдна. Чакаха господарят им да избухне в гняв. За щастие той успя да възвърне говора си. Първо избълва поток неописуеми възклицания, а после ми изкрещя: - Какво си въобразяваш! Как се осмеляваш да вършиш такива безобразия и ... - Хаджи Халеф Омар! - прекъснах го аз. - Извади камшика! Набий всеки, който се осмели да ми каже дори една-единствена неучтива дума, докато му се пръсне сърцето, все едно кой е! Дребният хаджия веднага измъкна камшика. - Слушам, сихди - каза той решително. - Само ми дай знак! За съжаление осветлението беше много оскъдно, иначе бихме могли да видим слисаните им физиономии. Явно коджабашията не знаеше как да се държи. Мюбарекът му прошепна няколко думи, след което съдията заповяда на заптиетата: - Хванете го! Затворете го в мазето! Той посочи към мен. Заптиетата се приближиха със саби в ръце. - Назад! - извиках им аз. - Ако някой ме докосне, ще го застрелям! Насочих двата си пистолета срещу тях и в следващия миг заптиетата изчезнаха. Скриха се сред зяпачите. - Защо се гневиш? - попитах аз съдията. - Защо стоиш, а не седнеш? Накарай мюбарека да стане и седни на мястото му! Из множеството се понесе шепот. Това, че бях обидил коджабашията, все още им се струваше в границите на възможното, но че засягах и светеца - им се струваше безразсъдно. Започнаха да мърморят. На коджабашията му беше вдъхната значителна смелост. Той гневно ми изкрещя: - Все едно кой си, чужденецо, но за подобно нахалство ще те накажа най-строго. Мюбарекът е свят човек, любимец на Аллаха, чудотворец. Ако иска, може да направи така, че от небето върху теб да се изсипе огън! - Млъкни, коджабаши! Ако искаш да говориш, поне кажи нещо по-умно! Мюбарекът не е нито светец, нито чудотворец. Той е по-скоро престъпник, мошеник и чудовище! От тълпата се чуха заплашителни викове. Но най-силен беше гласът на самия мюбарек. Той стана, протегна ръка към мен и извика: - Той е гяур, неверен кучи син. Проклинам го. Нека под него се отвори адът и бездната го погълне. Злите духове ще го... Но не можа да продължи. Моят дребен хаджия беше замахнал и така го удари с камшика, че старият грешник млъкна и подскочи високо във въздуха. Както се оказа, това беше голямо предизвикателство. След миг на заплашителна тишина от всички страни сред зяпачите се разнесоха гневни викове. Стоящите по-назад напираха. Моментът можеше да стане съдбоносен. Тогава аз бързо застанах до мюбарека и извиках възможно най-силно: - Рахат, сюкют! (Тишина, млъкнете!) Ще ви докажа, че имам право. Халеф, дай огън! Гледайте, хора, кой е мюбарекът и кой ви мами! Виждате ли тези патерици? С дясната си ръка хванах мошеника за тила и превих тънкия му врат. С лявата разтворих кафтана му. Наистина, отстрани висяха патериците. Имаха подвижна сглобка и можеха да се сгъват. Видях също, че вътрешната страна на кафтана му има цвят, различен от външната. Дрехата беше с много джобове. Бръкнах в първия попаднал ми от тях и напипах нещо космато. Извадих го. Беше перука, точно като рошавата, сплъстена коса на просяка. Негодникът толкова се изплаши, че забрави да се съпротивлява. Но после започна да вика за помощ и да удря с ръце край себе си. - Оско, Омар, хванете го! Дръжте го здраво дори и да го заболи! Двамата го сграбчиха и сега двете ми ръце бяха свободни. Тъй като Халеф беше доближил една от лампите, странната ни групичка беше добре осветена и присъстващите можеха добре да виждат всичко. Стояха спокойно. - Този човек, когото смятате за светец - продължих аз, - е съучастник на Жълтоликия, дори самият той може да е това лице. Колибата му е свърталище на крадци и разбойници, което по-късно ще ви докажа. Той кръстосва из страната, предрешен в най-различни одежди, за да търси възможности за престъпления. Той и просякът Бусра са едно и също лице. Ето тук, под мишниците си, е вързал патериците. Като ходи, те се удрят една в друга и вие си мислите, че тракат костите му. Вижте и перуката, която носи, когато се преобразява в просяк. Изпразвах джобовете му един след друг, разглеждах отделните предмети и обяснявах предназначението им: - Това е кутия с оцветено брашно, с помощта на което лицето му бързо променя цвета си. Виждате парцала, с който след това бързо се избърсва. Ето и шише, все още пълно до половината с вода, за да може в случай на нужда да се измие и на такива места, където няма вода. А сега - да, какво е това? Две полусфери от гума. Слага си ги в устата, когато се представя за просяка. Така лицето му става по-закръглено. Познавате ли различните цветове на кафтана му? Щом се предрешва като просяк, го обръща с тъмната страна навън и го увива около тялото си. Тогава дрехата му прилича на стар парцал. Да сте срещали някога мюбарека и просяка заедно? Сигурно не сте. Не е било възможно, защото двамата са един и същи човек. И не се ли е появил мюбарекът за първи път по тези места, когато е дошъл тук и просякът? Изглежда, последните две доказателства бяха много убедителни, защото от всички страни се чуха възгласи на учудване и одобрение. От един от джобовете му извадих малък вързоп. Като размотах скъсания парцал, се показа гривна от старинни венециански златни цехини. На светлината на огъня видях на лицевата страна лика на свети Марко, подаващ знамето с кръста на дожа , а на обратната страна разпознах образа на друг, непознат за мен светец, обграден от звезди и надписа: "Sit tibi, Christe, datus, quern tu regis, iste ducatus." - А това е билезик от дванайсет златни монети, увити в парцал - обясних аз. - Кой знае откъде ги е откраднал! Ако поразпитате, може да откриете притежателката им! - Он ики сике-ми? (Дванайсет монети ли?) - извика един женски глас зад мен. - Покажи ги! Миналата седмица ми беше открадната такава гривна от раклата. Жената беше Нохуда. Тя се приближи, взе гривната от ръката ми и я разгледа. - Аллах! - извика тя. - Моята е. Наследство е от предците на майка ми. Погледни тук, за да се убедиш, че наистина е моя! Тя я подаде на мъжа си. *1 Дож - държавен глава на Венецианската и Генуезката република. - Бел.пр. *2 На теб да бъде, Христе, тоз дукат, над който ти царуваш (лат.) - Б. пр. *3 Гривна. - Бел. пр. - В името на Аллаха, наистина е твоята гривна! - потвърди той. - Тогава си спомни, Нохуда, дали по това време мюбарекът е бил при теб - казах аз. - Мюбарекът не, но просякът беше. Извикахме го, за да му дадем ядене. Гривната ми беше на масата и я мушнах в раклата. Той е видял. Когато след няколко дена случайно я потърсих, гривната я нямаше. - Е, сега знаеш кой е крадецът. - Той е. Оказа се, че той го е направил. Ах ти, мошенико! Ще ти издера очите. Ще... - Тихо! - прекъснах аз жената, защото се страхувах, че щом веднъж потокът на речта й се превърне в наводнение, няма да пресъхне скоро. - Вземи си гривната и поискай наказание за крадеца! Сега виждате какъв човек сте почитали. А този разбойник дори е издигнат в баш кятиб и участва при осъждането на другите. Прокле ме да отида в ада и заради него едва не си навлякох гнева на честните хора. Настоявам да бъде затворен на сигурно място, откъдето да не може да се измъкне, и да бъде предаден на махреджа на Салоники. Всички не само се съгласиха с мен, но се чуха и много възгласи: "Първо го набийте! Накажете го с бастонада! Строшете му ходилата от бой!" - Чевиринъс боюнуну! (Извийте му врата!) - горещеше се Нохуда, разгневена от кражбата. Досега мюбарекът не беше казал нищо. Но ето че се развика: - Не му вярвайте! Той е гяур. Чужденецът е крадецът. Той току-що ми пъхна гривната в джоба. Той... вай, вай! Старецът се разкрещя от болка, защото камшикът на Халеф плющеше по гърба му. - Почакай, негоднико! - извика хаджията. - Ще напиша на гърба ти, че едва днес пристигаме по тези места. Как би могъл ефендито да открадне гривната? Пък и един толкова известен човек като него не е крадец. Ето ти удостоверение! Халеф го удари още няколко пъти така силно, че мюбарекът неистово изрева. - Аферим, аферим! (Браво, браво!) - викаха същите хора, които само преди няколко мига бяха готови да се нахвърлят срещу мен. Коджабашията не знаеше нито какво да прави, нито какво да каже. Остави ме аз да се оправям. Но бързо използва случая и отново седна на служебния си стол. Така поне спаси честта си. Неговите съветници мълчаха. Изглежда, се чувстваха неудобно. Заптиетата разбраха, че моето положение се стабилизира и използвайки произхождащата от това предпоставка - че съм вече в добро настроение и не бих могъл да бъда опасен за тях, - един след друг започнаха да се приближават. - Завържете го! - заповядах им аз. - Вържете му ръцете! Те моментално се подчиниха и никой от присъстващите съдебни заседатели не възрази срещу моя произвол. Мюбарекът разбра, че е в негов интерес да се подчини. Остави се да го вържат, без да оказва съпротива, а после седна на мястото си и се сви. Съдебните заседатели бързо станаха. Не искаха да делят пейката с изобличен престъпник. - А сега за твоята присъда - казах аз на коджабашията. - Познаваш ли законите на твоята страна? - Разбира се, че ги знам - отвърна той. - Учил съм в цивилното висше училище. - Не вярвам. - Защо? - попита той обидено. - Знам цялото духовно право, основаващо се на корана, на суна и решенията на първите четирима халифи. - А запознат ли си и с мюлтека ел бухур, вашия граждански кодекс и законник за криминалните престъпления? - Да. Съставен е от шейх Ибрахим Халеби. - Щом наистина знаеш тези разпоредби, защо не ги спазваш? - Винаги, и днес също, строго съм се придържал към тях. - Не е вярно. Там е записано, че преди да произнесе присъдата си, съдията е задължен да осигури защита дори и на най-злия престъпник. А вие осъдихте моя приятел и спътник, без да му дадете възможност да каже и една дума. Така че присъдата ви е невалидна. Освен това на процеса трябва да присъстват всички обвиняеми и свидетели, което също не беше спазено! - Но нали всички са тук? - Не. Няма го хаджи Ибарек. Къде е той? Съдията поклати смутено глава, стана и отговори: - Ще го доведа. Той се канеше да тръгне, но аз предполагах какво може да се е случило с Ибарек, дръпнах коджабашията за ръката и заповядах на заптиетата: - Доведете Ибарек! Но го докарайте в състоянието, в което се намира в момента! *1 Суна = предание (араб.), у мюсюлманите сборник от задължителни наставления, извлечени от ученията на Пророка, неговите близки и на четиримата първи правоверни халифи. - Бел. пр. Двама от тях се отдалечиха и след малко се върнаха с ханджията. Ръцете му бяха вързани на гърба. - Какво е това? В какво се е провинил ханджията, та сте го вързали? - попитах аз. - Кой ви заповяда да го направите? Коджабашията мяташе глава насам-натам и отвърна: - Мюбарекът така пожела. - Значи коджабашията трябва да прави това, което заповяда баш кятибът? А казваш, че си изучил законите! Нищо чудно, че в твоята околия смятат за светци най-големите престъпници. - Бях в правото си - защитаваше се чиновникът неуверено. - Не можеш да ми го докажеш. - Напротив! Не наредих да ви затворят, защото сте чужденци. Но този ханджия живее в нашата област. Подчинен е на властта ми. - И ти смяташ, че ти е разрешено да злоупотребяваш с тази власт? Тук са се събрали неколкостотин души от твоите подвластни. Мислиш ли, че можеш да правиш с тях каквото ти хрумне? А може би досега си постъпвал точно така. Те ще запомнят случилото се днес и в бъдеще ще искат справедливост. Ибарек беше обран. Дошъл е при теб да търси помощ. Вместо да му я окажеш, ти си наредил да го вържат и затворят. Как ще отговаряш за подобна несправедливост? Настоявам незабавно да бъде развързан. - Заптиетата ще го направят. - Не, ти самият ще сториш това, като възмездие за несправедливостта ти. Искането ми се стори на стареца прекалено. Той гневно ме сряза: - Кой си ти, че да се разпореждаш тук, сякаш си махредж или билади камзе молаларъ? - Ето документите ми! Подадох му трите си паспорта. Като видя тескерето, буюрулдут, а накрая и фермана, той изплашено присви малките си сълзящи очи и главата му се заклатушка като метронома на прочутия регенсбургец Йохан Непомук Мелцел . - Ефенди, ти си под сянката на султана! - извика той. - Тогава се постарай да хвърля част от тази сянка и върху теб! - Ще направя каквото пожелаеш. Съдията се приближи до Ибарек и го развърза. - Сега доволен ли си? - попита той. *1 Мелцел - откривателят на метронома. - Бел. пр. - Засега да. Но от теб ще се изискват много повече неща. Твоето заптие Селим ти е дало съвсем погрешни сведения. Срещата ни с него стана при обстоятелства, много по-различни от изложените. Мюбарекът му е казал какво да говори, за да ни навреди възможно най-много. - Не вярвам. - Но аз вярвам, защото е подвел и салджията да даде неверни показания срещу мен. - Вярно ли е? Въпросът му беше отправен към салджията, който вече бе убеден, че мюбарекът не може да му навреди, и безстрашно разказа как е бил подучен от него. - Виждаш ли - казах аз на коджабашията, - че не съм искал да убия този човек. Разбрах, че е шпионин на стария, и го взех със себе си, за да проверя случая. Това е всичко. Ако искаш да ме накажеш, готов съм да се защитя. - Ефенди, и дума не може да става за наказание. В нищо не си сгрешил. - Тогава и моят придружител не бива да бъде наказван заради заптието, защото не Хаджи Халеф, а друг носи вината за случилото се. - Кой друг? - Ти самият. - Аз ли? Как така? - Когато Ибарек е бил ограбен, той дошъл при теб да се оплаче. Ти какво направи, за да изпълниш дълга си? - Всичко възможно. - Така ли? И какво беше то? - Наредих на Селим да помисли какво трябва да се направи. - На другите заптиета не си казал нищо за случая. - Не, защото беше излишно. Нищо нямаше да могат да открият. - Значи заптиетата ти са големи глупаци, щом предварително знаеш, че няма да успеят. Деянието е извършено тук. Защо тогава си възложил задачата на Селим, който отскоро е на работа при теб? - Защото е най-умен. - Мисля, че причината е друга. - Каква друга причина бих могъл да имам, ефенди? - Един добър служител вдига на крак всичко живо, за да открие извършителя на подобно престъпление. Но ти си го премълчал, а на единствения, на когото си го казал, си дал цяла седмица време да размишлява по случая. Изглежда, си искал крадците да избягат. - Ефенди, как може да предположиш подобно нещо? - Мнението ми се определя от поведението ти. Първото нещо, което трябваше да направиш, беше да накараш да потърсят престъпниците тук, в Остромджа. - Но те са заминали за Дойран! - Само много пристрастен човек може да повярва на подобно нещо. Никой крадец не би казал накъде тръгва. Като стар съдия би трябвало да знаеш поне това. А какво ще стане, ако разкрия, че си приятел на тези разбойници? От изумление главата му започна страшно да се клатушка. - Не знам какво да кажа, ефенди! - извика той. - По-добре не казвай нищо, защото мнението ми няма да се промени. Ако беше се заел със случая, както повелява дългът ти, крадците отдавна щяха да са открити. - Мислиш ли, че те доброволно ще дойдат да се предадат? - Не, но смятам, че са тук, в Остромджа. - Невъзможно! В нито един хан не са отсядали трима конници. - И през ум не би им минало да се показват близо до мястото на престъплението. Скрили са се. - Бих ли могъл да знам при кого? - Защо не? Аз съм чужденец, а вече знам. - Значи си всезнаещ. - Не, но съм се научил да мисля. Подобни престъпници се крият при също толкова лоши хора. А кой е най-лошият човек в Остромджа? - Да не би да имаш предвид мюбарека? - Позна. - При него ли са? Грешиш. - В никакъв случай. Ако искаш да хванеш крадците, трябва да идеш горе при развалините. Той погледна към мюбарека и другият отвърна на погледа му. Струваше ми се, че двамата се разбраха за нещо. - Ходенето дотам ще е напразно, ефенди - твърдеше съдията. - Убеден съм в обратното и ти казвам, че ще намерим не само крадците, но и откраднатите предмети. Затова настоявам да ме последваш със заптиетата си. - В тази тъмница? - Страхуваш ли се? - Не, но хора като тях са опасни. Ако наистина са горе, ще се защитават. По-добре да изчакаме до утре. - Дотогава биха могли да изчезнат. Не, тръгваме сега! Погрижи се да потеглим възможно най-бързо и заповядай да вземат фенери! - Ще вземем ли мюбарека с нас? - Да. Той ще ни води. - Тогава ми позволи да се погрижа за осветлението. Съдията влезе в къщата. Но тъй като подозирах, че коджабашията със сигурност е свързан с мюбарека, и през ум не ми минаваше да го оставям сам дори и за миг. Затова махнах на Омар да се приближи. - Омар, върви след коджабашията и не го изпускай от погледа си! Погрижи се да не може с никого да говори насаме и да не предприеме нещо, с което би могъл да попречи на плановете ми. Омар се отправи към вратата, през която беше изчезнал съдията. Много от присъстващите също се разпръснаха, предполагам, за да вземат фенери или нещо подобно и да ни придружат. Досега Ибарек бе слушал, без да каже нито дума, но ето че ме попита: - Ефенди, наистина ли вярваш, че ще хванем тримата негодници и ще получа обратно вещите си? - Убеден съм. - Не мога да те разбера, ефенди! Изглежда, знаеш всичко. С радост тръгвам към развалините. - Какво ще кажеш сега за светеца? Нали го възхваляваше, въпреки че се страхуваше от него. Още като ми заговори за чудотвореца, вече предчувствах, че става дума за някой голям мошеник. Крадците, които те обраха, са при него. След малко коджабашията се върна и с Омар донесоха няколко фенера, доста факли и малко борини. На въпросителния ми поглед Омар отговори с отрицателен жест. Съдията не му бе давал повод за намеса. И други хора дойдоха с подобни приспособления за осветление и шествието потегли. Нощен поход към развалините за залавяне на крадци. Подобно нещо досега не се бе случвало тук. Затова почти цялото население на Остромджа ни следваше. Тъй като не се доверявах нито на коджабашията, нито на заптиетата му, Оско и Омар охраняваха мюбарека. Вървяха от двете му страни. Най-отпред крачеха няколко заптиета. Следваше ги коджабашията със съдебните си заседатели. Зад тях беше мюбарекът с двамата си пазачи. Отзад бяхме ние с Халеф и двамата сродени ханджии, а после се тълпеше старо и младо от Остромджа. Забавно беше да се слушат изразяваните мнения, дори и тези, които засягаха нас. Някой смяташе, че съм султански принц, друг ме мислеше за персийски княз. Трети се кълнеше, че съм индийски магьосник, а четвърти ги надвикваше, че съм престолонаследникът от Москва и съм дошъл да завладея страната за Русия. Колкото повече се приближавахме към развалините, толкова по-тихи ставаха хората. Разбираха, че трябва да бъдат по-предпазливи, ако искаха да хванат негодниците. Много от тях спряха и останаха още в началото на гората. Това бяха най-страхливите. Но на висок глас уверяваха, че остават там, за да не могат крадците да избягат през това място в случай, че успеят да се измъкнат горе. Като стигнахме до просеката, цареше гробна тишина. Героите бяха със свити сърца. Престъпниците биха могли да се появят всеки миг или да се крият зад някое дърво. Вървяха възможно най-тихо, за да не ги пропъдят, а и за да не са първите, които ще влязат в бой с тях, защото бяха дошли и жени. Тишината беше нарушена за малко. От нечие женско гърло се разнесе пронизителен писък. Като отидох на съответното място, видях, че "Грахката" се бе насадила в извора, в който бях намерил жълтурчето. Дебеланата седеше във водата и с приглушен глас държеше реч на любимия си съдебен заседател, чието съдържание едва разбрах, защото тя шепнеше. Нохуда не искаше да я изваждат от извора, защото щяла да се простуди, ако трябвало да върви мокра в студения нощен въздух, а като й обясних, че водата е още по-студена от въздуха, тя каза: - Ще послушам съвета ти, ефенди. Знаеш всичко по-добре от другите и дори от мъжа ми, който всъщност ме пъхна в тази дупка. Измъкнах "Грахката". За щастие дълбочината на водата беше само около половин метър. Дали последиците са навредили на подмладената й от желязната охра красота, за съжаление не знам. Мюбарекът стоеше с Оско и Омар до вратата на колибата си и искаше да го пуснат вътре. Но тъй като беше способен на всякакви фокусничества, не му се доверих. Можеше да има някакво приспособление, което да му помогне в случай на непредвидена опасност или разкриване. - Какво ще правиш вътре? - попитах го аз. - Имам животни, които трябва да нахраня, защото ще умрат от глад. - Аз самият ще ги нахраня утре сутринта. Отсега нататък мястото ти е в затвора. Но съм готов да изпълня желанието ти в случай, че отговориш на няколко мои въпроса и кажеш истината. - Питай! - Има ли хора при теб? - Не. - Живее ли някой друг освен теб в колибата или в развалините? - Не. - Познаваш ли човек на име Манах ал Барша? - Не. - А някой, който да се казва Баруд ал Амасат? - Също не. - А тъкмо те твърдят, че добре те познават. - Не е вярно. - И днес не си им съобщавал за пристигането ми? - Това е лъжа! - А че ще се погрижиш да бъда затворен и после щяхте да дойдете и да ме убиете? Той не отговори веднага. Не защото му се струваше толкова невероятно, че знам всичко. Изглежда, у него се прокрадваше предчувствието, че тази вечер няма да намери всичко така, както го е оставил. Чувах го как преглъща, сякаш нещо бе заседнало на гърлото му. После отвърна: - Ефенди, не разбирам какво говориш и какво искаш от мен. Не съм чувал назованите от теб имена и нямам нищо общо с хората, за които говориш. - Тогава сигурно не знаеш също, че трябваше да дойдат двама братя и да ви съобщят, че съм убит в Мелник? - О, Аллах, и представа нямам за подобно нещо! - Ти си толкова неведущ, че незнанието ти ме кара да се смиля над теб и поради това ще ти покажа колко опасни хора има край теб. Ела! Хванах лицемера за ръката и го поведох. По мой знак Халеф тръгна с един факел напред, за да осветява пътя. Последваха ни и господата от каазата, Оско, Омар и двамата гостилничари. Другите трябваше да останат, защото в развалините нямаше достатъчно място. Какво ли ставаше с мюбарека, като видя колко сигурно крачехме по пътя, за който той смяташе, че е тайна за останалите! Щом Халеф отмести бръшляна, чух стареца да промърморва ругатня, която не можа да потисне. - Какво? Коне? - попита коджабашията, като влязохме в мястото, използвано за обор. Тъй като бе нощ, животните ни създаваха малко трудности. Не бяха вързани, страхуваха се от светлината и чуждите хора. - Където има коне, трябва да има и хора, на които да принадлежат - каза Халеф. - Елате да идем там и ще ги намерим. Тримата вързани мъже все още лежаха така, както ги бяхме оставили. Първоначално никой нищо не каза. С помощта на Халеф развързах тримата, но само колкото да могат да размърдат краката си и да станат. - Манах ал Барша, познаваш ли този човек? - попитах аз, сочейки към мюбарека. - Аллах да те прокълне! - процеди той през зъби. - Баруд ал Амасат, а ти познаваш ли го? - Дано паднеш от моста на смъртта във вечния ад! - изкрещя той ядосано. Тогава се обърнах към тъмничаря: - Твоето престъпно деяние е само това, че освободи този пленник. Наказанието на тези двамата ще е голямо, но твоето ще бъде по-леко, ако покажеш, че не си твърдоглав грешник. Кажи ми истината! Познаваш ли този човек? - Да - призна той, след кратко колебание. - Това е старият мюбарек. - А знаеш ли истинското му име? - Не. - А твоите двама съучастници познават ли се с него? - Да. Манах ал Барша често е ходил при него. - Аз трябваше да бъда убит в Мелник, нали? - Да. - И днес беше взето същото решение. Искахте да ме убиете в затвора. - Така е. - И още нещо. Докато ти показваше на Ибарек и хората му фокуси с карти, другите двама го обраха, нали? - Не аз, другите го направиха. - Добре! И ти си участвал колкото тях, защото благодарение на теб кражбата е била сполучлива. Чух достатъчно. Обърнах се към коджабашията и го попитах: - Е, не бях ли прав? Не са ли крадците в развалините? - Ефенди, ти вече си ги бил открил, когато ми разказа за тях. - Така е! Но това, че съм ги намерил толкова бързо, е доказателство, че си можел много лесно да изпълниш дълга си. Тези трима души трябва да бъдат отведени в затвора и добре охранявани. Още рано сутринта ще изпратиш на махреджа съобщение, към което и аз ще добавя своето. Тогава той ще реши какво да се предприеме. Ибарек, я погледни тук на земята! Мисля, че са твоите откраднати вещи. Съдържанието от джобовете и поясите на тримата пленници беше подредено от нас на три купчинки. Като видя предметите си, Ибарек засия. Той искаше да си ги вземе, но коджабашията заяви: - Стой! Не става толкова бързо. Всички тези неща трябва да взема аз. Трябват ми като доказателство при процеса и като ориентир за размера на наказанието. Известни ми бяха обичаите на тези хора. Кой знае дали Ибарек щеше някога да получи имуществото си! Затова отговорих вместо него: - Не е необходимо. Лично аз ще направя списък на предметите и ще преценя стойността им. Този опис ще ти свърши същата работа, както и самите предмети. - Ефенди, ти не си чиновник! - Коджабаши, днес ти доказах, че бих бил по-добър служител от теб! Ако отхвърлиш предложението ми, ще пиша на махреджа много по-подробно, отколкото ще ти се иска. Така че мълчи! В твой собствен интерес е! Видях, че съдията искаше да ми отговори грубо, но все пак се сдържа. Сигурно си бе казал, че може да му навредя. Но тогава предяви други претенции: - Нека Ибарек си вземе нещата, но всичко друго, което са имали у себе си, ще взема аз. Той понечи да се наведе и да вземе останалите предмети. - Стой! - извиках аз. - Тези неща вече са конфискувани! - От кого? - От мен. - Имаш ли право на това? - Разбира се! И за тях ще изготвя опис, като ти ще бъдеш свидетел, че не присвоявам нищо. После ще изпратя и двете неща, и списъка и предметите, на махреджа. - Всичко това е моя работа! - Ти също ще упражниш правото си. Предоставям ти конете и всичко по тях. Но всичко останало е мое. Халеф, прибери предметите! Дребният хаджия действаше толкова бързо, че след три секунди всичко изчезна в пояса му. - Крадци! - изръмжа мюбарекът. Той получи възнаграждението си моментално. Камшикът на Халеф му даде изключително ясен и осезаем отговор. Пленниците бяха изведени от развалините до просеката. Любопитните хора все още бяха там и се приближиха да видят тримата заловени. Ибарек разказваше на висок глас, че благополучно се е добрал до вещите си. Хвалеше се наляво и надясно. Заптиетата обградиха четиримата пленници и потеглиха заедно с тях. Тълпата ги следваше, обсъждайки завършилото с успешен край приключение. Връщането по обратния път ставаше много по-шумно, отколкото настъплението. Представителите на властта също се присъединиха към шествието. Двамата с Халеф изостанахме назад. Той ми беше дал знак. - Сихди, все още имам половин факел - каза той. - Вярно, че е загаснал, но бих могъл да го запаля отново. Хайде да огледаме колибата на стареца! - Да, трябва поне да се опитаме. - Ключът още в теб ли е? Видях, че го скри, като изпразваше джобовете на негодника по време на съдебното заседание. - Още е в мен, но не знам дали е от колибата. - Сигурно е той. Какъв друг ключ би могъл да има старият? Изчакахме, докато другите изчезнат, и отключихме вратата. С помощта на клечка кибрит и парче хартия отново запалихме факела и влязохме в колибата. Както вече споменах, съборетината беше опряна в зида на развалините. Гледана отвън, изглеждаше, че има само едно-единствено помещение. Но като се озовахме вътре, установихме, че в нея има няколко наредени една зад друга стаи. Вътрешните помещения бяха част от стария дворец, а колибата хитро бе разположена на входа. Предната стая беше почти празна. Виждаше се, че е предназначена за посрещане на гости. Като понечихме да влезем в следващата, забелязах нишки, които се кръстосваха горе, долу и в средата, напречно пред входа. Предпазливо докоснах една от тях с дръжката на камшика и веднага се чу трясък от изстрел. Размяукаха се котки, едно куче излая, закрещяха гарвани и се чуваха какви ли не още гласове. - О, Аллах! - засмя се Халеф. - Вероятно се намираме в Ноевия ковчег. Но, сихди, предлагам да не продължаваме навътре. Нека почакаме, докато се съмне. Съгласих се. Въпреки че не вярвах старият мюбарек да притежава необикновени познания, може тези, които имаше, да са били достатъчни за изработването на някакво безотказно приспособление за обезвреждане на чужди пришълци. Заключихме отново и изгасихме факела. Като тръгвахме по обратния път, към нас се спусна някаква женска фигура. Не можах да видя лицето й. Тя хвана края на дрехата ми и притисна устни към нея, още преди да успея да й попреча. - Видях на светлината на факлата, че си ти, ефенди, и исках още веднъж да ти благодаря. Беше билкарката Небатия. - Какво търсиш тук горе? - попитах я аз. - Присъства ли на залавянето на пленниците? - Не. Не изпитвам радост да гледам такива нещастни хора. Но бях в двора на коджабашията, като трябваше да те съдят. Ефенди, ти се държа храбро, но си спечели и зъл враг. - Кой? Мюбарекът ли? - Нямам предвид него, въпреки че и той те мрази. Говоря за коджабашията. - Не се и надявам да ме удостои с особена любов, но и като враг няма от какво да се страхувам от него. - Въпреки това те моля да бъдеш предпазлив! - Толкова ли е зъл? - Да. Съдията е олицетворение на властта, но тайно подпомага хората на Жълтоликия. - А! Откъде знаеш това? - Често е идвал тук горе при мюбарека. - Не се ли лъжеш? - Не, виждала съм го съвсем ясно на лунната светлина, а в тъмните нощи съм разпознавала гласа му. - Хм! Толкова често ли си идвала тук горе? - Да, въпреки че мюбарекът ми беше забранил. Обичам нощта. Тя е приятелка на човека. Оставя го сам с Бога и не позволява да бъде попречено на молитвата му. А има и растения, които могат да се намерят само през нощта. - Наистина ли? - Да. Както има растения, които ухаят само през нощта, така има и такива, които будуват нощем, а през деня спят. Тук горе има такива нощни приятели, при които седя, за да говоря с тях и да се ослушвам за отговорите им. В последно време ми беше много трудно да правя това. Но днес ти разобличи моя враг. Той е арестуван и аз веднага излязох, за да си откъсна след полунощ един крал. - Крал ли? И това ли е растение? - Да. Не го ли познаваш? - Не. - То е крал, защото, като умре, с него умира целият му народ. Пред мен беше една странна жена със затрогващо добро сърце. Тя трябваше да полага много усилия да се грижи за семейството си и въпреки това намираше време да прекарва часове наред през нощта с растенията, да разговаря с тях и да се вслушва в тайните на тяхното битие. - Как е името на това растение? - попитах аз любопитно. - Хаджи Мариям. Жалко, че не го познаваш! - Знам го, но не знаех, че има крал. - Много малко хора знаят това, а сред тях много рядко има някой щастливец, който може да намери крал. Човек трябва да обича Хаджи Мариям и много добре да го познава, едва тогава може да намери краля. Народът му обикновено расте на неплодородни места, в планините, в цепнатини на скали и пусти склонове. Растенията винаги са наредени в кръг, понякога малък, друг път голям, а точно в средата на този кръг се намира кралят. Това беше ново за мен. Хаджи Мариям означава "Мариин кръст". Това цвете расте и в Германия и народът го нарича "Мариин кръст*1. Колко странно, че името му по склоновете на планината Ерц звучи така, както и в планините Бабуна и Плачковска в Турция! Небатия продължи да говори по любимата си тема: - Този трън е много сух и чуплив. Не израства нависоко и има тънко стебло. Но кралят е голям и с всяка изминала година става все по-голям. Стеблото му е тънко като острие на нож. Но на ширина може да достигне до две длани и най-отгоре има дълъг, тесен цвят, върху чиято тъмна основа се извива светла зигзагообразна змия. Тази змия свети през нощта. Често съм виждала това растение и днес отново ще го видя. Като бъде откъснат кралят, всичките му поданици загиват. Като измине един месец, те вече са мъртви. Иначе те живеят дълго. Кралят, когото ще откъсна днес, е на около десет години. - Но като го откъснеш, нали народът му ще измре! - О, не! Поникнал е нов, млад крал. В такъв случай старият може да бъде откъснат. Това трябва да се направи в неделя след новолуние, в светия ден на християните, чиято небесна майка е Мария. В този ден кралят блести най-красиво. Дори и когато е откъснат, продължава да сияе още няколко нощи. Тогава е в разцвета на силите си. Днес е първата неделя след новолуние, затова ще откъсна краля тази нощ. Ако имаш време, би могъл да го видиш как блести. *1 У нас това растение носи наименованието "бял трън". - Бел. пр. - Бих дошъл с теб, защото подобни природни тайни много ме интересуват, но за съжаление трябва да се върна в града. - Тогава утре вечер ще ти донеса краля, той все още ще свети. - Не знам дали все още ще съм в Остромджа. - Толкова бързо ли ще си заминеш, ефенди? - Не съм дошъл тук за дълго и времето ми е много ограничено. Но кажи: каква сила се приписва на краля? - Чаят от обикновен Хаджи Мариям лекува белодробни болести, в случай че растението не е много старо. Този трън притежава едно вещество, което унищожава дребните болестни организми в белите дробове. За краля казват, че можел да измъкне болния от гроба. - Опитвала ли си го? - Не. Но вярвам, че е така, защото Творецът е всемогъщ и ако иска, може да даде на едно растение толкова голяма сила. - Тогава ела утре при мен и ми покажи краля, ако все още не съм заминал. Знаеш ли къде живея? - Чух. Лека нощ, ефенди! - Късмет с краля, Небатия! Тя тръгна. - Сихди, вярваш ли в историята за краля? - попита ме Халеф, като продължихме пътя си. - Не се съмнявам. - Досега не съм чувал, че растенията си имат господари. - Значи не вярваш. Като донесе Небатия този господар на Хаджи Мариям, ще го видиш и ти. Дори и не предполагах, че ще дължа живота си на този крал на тръните. Това, че билкарката беше дошла тук горе заради него, щеше да се окаже от голяма полза за мен. Впрочем белият трън наистина е странно растение. Намирал съм го между Шайбенбад и Шварценберг в саксонската част на планината Ерц по оголени хълмове и стоях цели четири дни, за да търся краля. Мястото, където се бяха разпрострели тръните, наистина образуваше доста правилен кръг. Обиколих го и после ходих до центъра му по различни радиуси, но без никакъв успех. Накрая намерих търсения крал на място, край което бях минавал много пъти, без да го забележа, защото беше заобиколен от гъст сноп суха бусика. Той отговаряше на описанието на Небатия. Отрязах го и го пазя и до днес. Когато след около четири месеца отново се върнах в Анаберг, въпреки оскъдното си време от любопитство се отправих към мястото, където го бях намерил - поданиците му бяха загинали. Това доказателство за истинността на описанието, разбира се, тук, в Остромджа, нямах, но вярвах, че е така. Великият Линей с признателност разказва, че най-добрите си открития и наблюдения е направил по знак на обикновени хора. Детето на народа има много по-доверчив поглед за тайните на природата от така наречения привилегирован човек. *1 Карл Линей (1707-1778), прочут шведски естественик и лекар. - Бел. пр. Втора глава Отново на свобода Като стигнахме в Остромджа, отидохме при коджабашията, за да направя описа. Малките му очички заискриха, като започнахме да броим съдържанието на трите кесии. Той още веднъж ме попита дали няма да оставя на него да се занимава с изпращането на нещата, но аз настоях сам да се погрижа за това. Скоро щеше да се окаже, че съм постъпил правилно. Ала за да ме ядоса, припираше торбичките да са запечатани и подпечатани и с неговия печат. Не се съпротивлявах дори и един миг. После накарах да ми покажат пленниците. Затворени бяха в някакво подземно помещение и бяха вързани. Казах на съдията, че това е безполезно мъчение. Той обаче смяташе, че за такива престъпници нито едно наказание не е достатъчно строго и през нощта дори щял да постави пред вратата едно заптие да пази. Успокоих се, че затворниците са на сигурно място, без да помисля, че съдията ги беше вързал само защото е очаквал да дойда и да проверя какви мерки е взел. Отправих се към хана, където ме чакаха за закъснялата вечеря. Седяхме в същата стая като на обяд. Разговорът беше много оживен, защото събитията през деня даваха богат материал за обмен на мисли, и когато легнахме да спим, отдавна беше минало полунощ. Дадоха ми най-хубавата стая, до която се изкачих по една стълба. Тъй като бяха приготвени две легла, взех малкия хаджия при себе си. Знаех колко се радваше на такива доказателства за приятелство. Като се канехме да се събличаме, часовникът ми показваше малко след два. Тогава някой почука долу на портата, която вече беше заключена. Отворих капака на прозореца и погледнах навън. До портата стоеше човек, но не можех да го разпозная. - Ким дир? (Кой е?) - попитах аз. - О, това е твоят глас - отвърна ми някаква жена. - Нали си чуждият ефенди? - Да. А ти билкарката ли си? - Да, ефенди. Слез долу! Трябва да ти кажа нещо. - Наложително ли е? - Разбира се. - Ще мога ли отново да се върна да спя? - Няма да е веднага. - Чакай! Идвам. След минута двамата с Халеф бяхме долу. - Знаеш ли какво се случи, ефенди? Или по-добре ми кажи с колко време разполагаш още. Виж моя крал Хаджи Мариям! Небатия ми го подаде в ръка. Бодливият трън беше две педи широк, но наистина тънък като острие на нож. Въпреки тъмнината светлата зигзагообразна линия върху дългата тясна корона ясно се виждаше. Наистина тя не "светеше", но излъчваше доста силен, почти фосфоресциращ блясък. - Сега вярваш ли ми? - попита ме тя. - Не съм се съмнявал в думите ти. Тук е много тъмно, ще дойда при теб утре сутринта, за да разгледам подробно тръна на дневна светлина. Кажи сега какво искаш да ми съобщиш! - Нещо много лошо: затворниците избягаха. - Какво? Наистина ли? Откъде знаеш? - Видях ги и чух какво си говореха. - Къде? - Горе на планината, до колибата на мюбарека. - Сихди! - подскочи Халеф. - В такъв случай моментално трябва да тръгваме към планината. Ще ги убием, иначе животът ни е в опасност. - Почакай! Първо трябва да разберем всичко. Кажи ми, Небатия, колко души бяха? - Тримата непознати, мюбарекът и коджабашията. - Какво? Коджабашията е бил при тях? - учудих се аз. - Да. Той самият ги пусна, за което получи от мюбарека пет хиляди пиастъра. - Сигурна ли си? - Чух го много добре - уверяваше ме Небатия. - Разкажи, но накратко! Не бива да губим време. - Бях откъснала белия трън и тръгнах да се връщам през просеката. Тогава видях, че откъм града идват четирима мъже. Не исках да ме забележат и се скрих в ъгъла, образуващ се между колибата и зида от развалините, в който тя се опира. Четиримата понечиха да влязат в колибата, но тя беше заключена. Трима от тях не познавах. Четвъртият беше мюбарекът. Говореха, че ги е освободил съдията и щял да дойде веднага, за да си вземе петте хиляди пиастъра за услугата. Щяха да тръгват, след като му платят, но трябвало да ви отмъстят. Единият каза, че сигурно си щял да тръгнеш към Радова и Истип. По пътя щели да ви нападнат аладжите. - Какви са тези аладжи? - Не знам. После дойде коджабашията. Тъй като никой от тях нямаше ключ, разбиха вратата с ритници. Запалиха фенер и отвориха един прозорец над скривалището ми. Оттам излязоха птици, прилепи и други животни, които мюбарекът освободи. Изплаших се и побягнах с всички сили надолу, за да дойда при теб. Това исках да ти кажа. - Благодаря ти, Небатия. Утре ще получиш възнаграждение за това. Сега си върви! Нямам повече време. Върнах се обратно в хана. Не беше необходимо да будя никого. Това, че бяха събудили мен, беше сигурен знак, че се е случило нещо, и всички бяха станали. След по-малко от две минути бяхме въоръжени и се отправихме на път: Халеф, Оско, Омар и аз. Двамата гостилничари искаха да вдигнат тревога, но аз им забраних, защото бегълците можеха да чуят шума и щяха да разберат, че ги преследваме. Поръчах на ханджиите тихо да доведат още няколко смели мъже и с тях да тръгнат по пътя, водещ към Радова. Така във всички случаи бегълците щяха да паднат в ръцете им, ако ние не успеехме преди това да ги обезвредим. Ние четиримата се отправихме първо към планинската пътека. Като стигнахме до гората, бяхме принудени да вървим по-бавно. Понеже не вървяхме през открита местност, трябваше да внимаваме да не падаме. Пътят се изкачваше стръмно нагоре, а почвата между дърветата беше осеяна с камъни, тъй като стичащата се надолу дъждовна вода постепенно беше отмила меката пръст отгоре. Стори ми се, че пред нас чух пронизителен звук, издаден от човек, който в страха си сякаш бе извикал кратко "и". После долових глух звук, като че ли някой падна. - Стойте! - прошепнах аз на другите. - Пред нас има човек. Спрете и не вдигайте шум! Скоро чухме към нас да се приближават бавни стъпки. Бяха неравномерни, защото човекът пристъпваше с единия крак по-бавно, отколкото с другия. Куцаше. Сигурно се беше наранил при падането. Вече се бе приближил до мен. Нощта не беше светла, а между дърветата тъмнината беше още по-гъста. Затова по-скоро разбрах, отколкото видях, че мършавата фигура е на коджабашията. Сграбчих го за яката отпред. - Дур ве сус! (Спри и мълчи!) - заповядах му аз с приглушен глас. - Аллах! - извика изплашено той. - Кой си ти? - Не ме ли позна? - Ах, ти си чужденецът! Какво правиш тук? Вероятно беше разпознал гласа ми или пък фигурата ми се различаваше по-добре от неговата, но беше разбрал кой е пред него. - А ти кой си? - попитах аз. - Сигурно коджабашията, който е освободил затворниците! - Машаллах! - извика той високо. - Ти знаеш! Той отскочи настрани, за да се отскубне. Наистина, аз го държах здраво, защото бях очаквал да направи опит за бягство, но прогнилият кафтан не беше чак толкова здрав. Чу се звук от скъсване на плат, парче от който остана в ръката ми, а мъжът изчезна сред дърветата, където всяко преследване би било безполезно. На всичко отгоре той се развика с всичка сила: - Хайде, сауш кулибеден, чабук, чабук! (Бягайте от колибата, бързо, бързо!) - О, какъв глупак си, сихди! - ядосваше се Халеф. - Беше го хванал и го изпусна! Ако го бях направил аз, щеше... - Тихо - прекъснах го. - Нямаме време за упреци. Трябва да побързаме към колибата, защото от предупредителния му вик трябва да се предположи, че враговете ни са горе. Тогава оттам се раздаде друг вик: - Ничун, нейе? (Защо, по каква причина?) - Ябънджълар, ечнебилер! Кошун кошун, съчраен! (Чужденците, чужденците! Бягайте, изчезвайте!) - отговори им беглецът. Постарахме се да се придвижим напред с най-голяма бързина, но неравният път ни пречеше. Едва бяхме направили няколко крачки, и отгоре изтрещя изстрел: видяхме нагоре да се издига огнен лъч, после наоколо отново стана тъмно. - Сихди, бир топ фишенклер иле! (Сихди, това беше оръдие с ракети!) - каза Халеф, пухтейки след мен. - О, Аллах, и продължава да гори. Сега забелязахме между дърветата светлина от огън, а като стигнахме до оголеното място, колибата пред нас беше обхваната от пламъци. - Ето ги там! Виждате ли ги? Огън! Бяхме добре осветени от огъня и представлявахме чудесна мишена. - Назад! - предупредих аз, като същевременно отскочих встрани и се озовах зад едно дърво. Другите моментално последваха примера ми и тъкмо навреме, защото към нас полетяха още три изстрела, но не улучиха никого. Още по време на скока бях вдигнал оръжието си. Проблясването на изстрелите ми беше издало местонахождението на негодниците. Стрелях почти едновременно с тях и бях улучил, защото един глас изкрещя: - Ей фелякет, бре ха! Яраланмъшън! (О, нещастие! Помощ! Ранен съм!) - Напред! - извика храбрият Хаджи Халеф Омар и изскочи иззад дървото. - Стой! - заповядах му аз и го хванах за ръката. - Може пушките им да имат две цеви! - Нека да имат и сто, ще ги пречукам! Той се отскубна, обърна пушката си и притича през ярко осветеното място. Не ни оставаше нищо друго, освен да го последваме. Беше опасно, но за щастие онези отсреща нямаха двуцевки, а бегълците не бяха имали време да заредят отново. Стигнахме здрави и читави до скалата, откъдето бяха дошли изстрелите, но това беше единственият успех от щурма ни. Там вече нямаше никой. - Къде са, сихди? - попита Халеф. - Имаш ли представа? - Къде са ли? Нямам! Но знам КАКВИ са. - И какви са? - По-умни от нас, преди всичко по-умни от теб. - Пак ли ме упрекваш? - Заслужаваш го. Със сигурност щяхме да хванем престъпниците, ако ти не беше хукнал напред. - И по какъв начин? - Ако бяхме заобиколили просеката под прикритието на дърветата, щяхме да стигнем до тях. - Пак нямаше да са там. - Това е въпросът. Разбира се, четиримата избягнаха откритото нападение. Но тайното промъкване щеше да се увенчае с успех, ако един от нас беше останал тук да стреля от време на време във въздуха. Тогава щяха да си мислят, че все още всички сме на едно място. - Значи мислиш, че вече не можем да ги хванем? - Те сигурно са някъде наблизо, но хайде намери ги в тази тъмница! Огънят осветява само просеката. А дори и да знаехме къде са се скрили, трябва да ги оставим на мира. Вероятно са ни чули, като идваме, и какво би могло да стане по-нататък, сигурно се досещаш. - Да, ще ни посрещнат със стрелба, а съм чувал, че такива куршуми понякога са в състояние да ти попречат да остарееш. Но какво ще правим сега? - Ще дебнем! Разбира се, всичко това беше изречено много тихо. Можеше да се предположи, че четиримата мъже не са далеч от нас и не биваше да ги насочваме към мястото, където се намираме, с непредпазлив шум. Освен това бяхме застанали така, че тъмнината ни скриваше. Ослушвахме се известно време, но пращенето от горящата колиба ни пречеше. Щом обаче ухото веднъж привикна с този звук, чух доста ясно силно шумолене. Оско също го беше доловил, защото ме попита: - Чуваш ли ги как се промъкват през храсталаците, ефенди? - Ако се съди по шума, са най-много на стотина крачки оттук и понеже предполагам, че зад дърветата няма храсти, то пръстенът от дървета около планинския връх едва ли е голям на това място. Те са го знаели и затова са се насочили натам. - Откъде биха могли да го знаят? Нали те самите не са оттук? - Манах ал Барша често е идвал по тези места, а и мюбарекът е с тях. Отидох до колибата и откърших един прът от покрива, който висеше горящ надолу. Тъй като дървото беше много смолисто, пламтеше като факел. Тръгнах с него в посоката, в която предполагах, че бяха поели бегълците. Тримата ми спътници тръгнаха след мен, като държаха оръжията си готови за стрелба. Все пак пращенето на огъня ме бе подвело. Ширината на опасаната с дървета ивица не беше толкова голяма, колкото бях мислил. След малко стигнахме до храстите и видяхме мястото, през което бегълците се бяха измъкнали в гората. Тръгнахме натам и в следващия миг се озовахме на открито, а факелът ми угасна. Тогава чухме под нас цвилене на жребец, а веднага след това в нощта се разнесе силен тропот на коне. - Аллаха смарладък, ховардалар! (Сбогом, негодници!) - достигна до нас отдолу силен глас. - О бир гюн яняджяксънъс дже-хенеде! (Утре ще се пържите в ада!) Беше казано много ясно. Ако не бях знаел, че искат да ни спрат, сега щях да се досетя. Тези хора не бяха особено умни. Моят малък Халеф беше страшно ядосан от обидата. Сложи двете си ръце около устата и с всичка сила изкрещя в тъмнината: - Шейтана гидин! (Вървете по дяволите!) Толкова беше ядосан, че продължи да крещи след тях: - А хаирсъзлар, хайдутлар, каилар, кондакджилар, иптен казъкдан куртулмушлар! (Разбойници, убийци, подпалвачи, кожодери, обесници!) В отговор се разнесе подигравателен смях. Задъхан от положеното усилие, дребосъкът попита: - Не ги ли наредих хубаво, сихди? Не им ли го казах кратко и ясно? - Да, толкова хубаво, че както чу, ти се изсмяха. - Тези хора нямат никакво възпитание. Не знаят как трябва да се държат. Понятие нямат от законите на учтивостта и правилата за добрите нрави. Дори към врага си трябва да се държиш почтително и да го побеждаваш с красиви, благозвучни комплименти. - Да, ти току-що ни го доказа, скъпи Халеф. Ласкателствата, които изкрещя след тях, бяха прелестни. - Не бях аз, а гневът ми. Ако аз самият бях говорил, щях да съм по-учтив. Но вече ги няма. Какво ще правим? - Сега нищо. Отново седим по същия начин, както и при пристигането ни в Остромджа. Враговете ни са пред нас. Свободни са и дори се увеличиха с още един човек. Гонитбата може да започне отново и кой знае дали пак ще имаме такава благоприятна възможност, както тук. - Прав си, сихди. Този коджабашия трябва да бъде обесен! - Той не само освободи затворниците, но им върна и конете. - Мислиш ли? - Разбира се! Нали чу, че имат коне? Бяха приготвени за тях. - Съдията ще отрече. - Лъжите няма да му помогнат. Откъснах парче от кафтана му и го прибрах в пояса си. - И какво ще правиш с него? Имаш ли власт над коджабашията? - За съжаление, не. - Тогава аз поемам всичко в свои ръце. - Не прибързвай отново, Халеф! - Не се тревожи, сихди! Няма да прибързвам, а ще свърша всичко най-бавно и спокойно. Няма ли да идем до колибата? - Да. Може би все пак ще успеем да спасим нещо. Не ни беше трудно да намерим обратния път, защото вече го познавахме. Изглежда, жилището на мюбарека съдържаше много запалителни вещества, защото пламъкът продължаваше да се издига нагоре. Междувременно бяха надошли хора, примамени от виждащия се надалеч пожар. Като се показахме между дърветата, коджабашията се приближаваше тичешком от другата страна, където беше пътят. Щом старейшината на Остромджа ни съзря вдигна ръка, посочи към нас и извика: - Хванете ги! Заловете ги! Те са подпалвачите! Бях повече учуден, отколкото ядосан от това нахалство. Този човек притежаваше направо смайващо безсрамие. Присъстващите, които знаеха как се бях държал с него през изминалия ден, не бързаха да изпълнят заповедта му. - Чухте ли? - изкрещя той на поданиците си. - Трябва да хванете подпалвачите! Тогава се случи нещо, което трудно можеше да се проумее. Дребният хаджия пристъпи към него и попита: - Биз не ис, севгилим? (Какви сме, драги?) - Кондакчъ сънъс (Подпалвачи сте.) - твърдеше той. - Грешиш, коджабаши. Нещо съвсем друго сме. Ние сме кожари и за да ти го покажем нагледно, ще ощавим част от кожата ти, не цялата, само малка част, на чиято здравина после наистина ще се зарадваш, защото ще ти трябва да сядаш на нея. Оско, Омар, елате! Двамата не чакаха да им повторят. Наистина те първо въпросително ме погледнаха, за да разберат какво е мнението ми за скандалното поведение на дребосъка. Понеже не казах нито "да", нито "не", двамата сграбчиха стареца с клатушкащата се глава и го проснаха на земята. Той разбра какво ще последва и се развика от страх. - Аллах, Аллах - трепереше той. - Какво ще правите? Да не би да искате да посегнете на божията и човешка власт? Аллах ще ви унищожи, а падишахът ще ви тикне в затворите си. Ще ви отсекат главите, а после ще окачат телата ви пред портите на села и градове. - Млъкни! - заповяда Халеф. - Пророкът е заповядал на последователите си да приемат търпеливо съдбата си, защото така е записано в книгата на живота. Вчера прочетох в нея, че трябва да бъдеш бит с пръчка, и понеже съм правоверен привърженик на Пророка, ще се погрижа този хубав късмет да се сбъдне. Сложете го по корем, ако изобщо има такъв, и го дръжте здраво! Оско и Омар изпълниха указанието му. Наистина коджабашията положи всички усилия, за да се противопостави на ориста си, но двамата силни мъже го превъзхождаха толкова, че както съпротивата му, така и силните му викове бяха абсолютно безполезни. Признавам, че тази сцена не ми беше особено приятна. Нанасянето на побой не е привлекателно занимание, а освен това бяхме чужди по тези места и не можехме да знаем как ще реагират на това присъстващите местни хора. Беше се събрал много народ и прииждаха още. Но недостойният старейшина се бе държал много враждебно с нас. Действията му бяха незаконни и дори само обвинението му, че ние сме подпалвачите, беше толкова нахално, че подобен урок нямаше да му навреди. Може би пердахът беше допринесъл за това, по-късно да стане доста добър тълкувател на параграфите на закона. Не се страхувах от любопитно тълпящите се хора, които застанаха в кръг около нас. Вероятно съдията нямаше приятели, които бяха готови да се жертват за него. И така, поставиха го в описаното положение. Оско натискаше раменете му, а Омар беше коленичил върху краката му. Щом дребният Халеф извади камшика си, някой високо извика: - Нима ще допуснете нашият старейшина да бъде набит? Защитете коджабашията! Няколко души, споделящи мнението на говорещия човек, започнаха заплашително да мърморят. Приближиха се. Бавно пристъпих към тази група, опрях приклада на мечкоубиеца на земята, кръстосах ръце върху дулата и без да кажа нито дума, ги загледах в лицата. Те се отдръпнаха. - Чок ейи, чок догру, вурун ону, вурун ону! (Добре, добре, набийте го, набийте го!) - подвикваха ни повечето доброжелателно настроени към нас хора. Халеф махна изключително благосклонно по посока на тези възгласи и започна благодетелното си дело. То му се удаваше със затрогващо усърдие. Когато отново прибра камшика в пояса си, даде на наказания човек следния добър съвет: - Сега те моля през следващите няколко дена да не сядаш върху нищо твърдо. Това би могло да навреди на блясъка на очите ти, на красотата на лицето ти, на хармонията на чертите ти и на тържествеността на речта ти. Не бива да пречиш на въздействието на благородното ни дело и отсега до дълбока старост ще благославяш чужденците, чиято поява ти е била от толкова голяма полза. Надяваме се, че всяка година ще празнуваш днешния ден по подобаващ начин, а ние винаги ще си спомняме за теб със симпатия. Стани и ми отдай заслужената благодарност с целувка! След тази изнесена с изключителна сериозност реч, екна силен смях. Щом Оско и Омар пуснаха коджабашията, той бавно стана и сложи двете си ръце върху току-що подробно описаната от Халеф част на тялото. Когато Халеф се приближи до него, тоя яростно се нахвърли върху му: - Кучи син! Какво направи! Ти оскверни тялото на управата. Ще заповядам да оковат и теб, и хората ти... - Не се горещи! - прекъсна го дребосъкът. - Ако наричаш оскверняване това, че получи само двайсет удара, веднага ще поправим грешката. Сложете го пак долу! - Не! Не! - развика се заплашеният човек. - Тръгвам си, тръгвам си! Той понечи да се отдалечи по най-бързия начин, но тогава го хванах за ръката аз. - Чакай, коджабаши! Искам да ти кажа нещо! - Няма за какво да говориш с мен! - извика той, като го издърпах обратно в кръга. - Не искам и да знам повече за вас, стига ми толкова! - Вероятно е така, но искам да разбера нещо от теб, затова ще останеш тук още малко. Махни ръцете си оттам! Не е прилично да ги държиш там, когато говориш с един ефенди. Той се опита да изпълни заповедта ми, но му беше толкова трудно, че току посягаше назад ту с дясната, ту с лявата ръка. - Каза, че сме подпалвачи. Какво основание имаш да твърдиш подобно нещо? - попитах го аз сериозно. Този въпрос причини видимо неудобство на стареца. Ако продължаваше да защитава твърдението си, боят лесно можеше да продължи. Ако пък се отметнеше, щеше да излезе, че е лъжец. Той се почеса по голата глава с лявата ръка, а дясната държеше зад хълбока и предпазливо отговори: - Така мислех. - А защо така си мислеше? Един коджабашия би трябвало да може да обясни предположенията си. - Защото бяхте тук преди нас. Видяхме пожара и веднага дойдохме. Щом пристигнахме, ви заварихме на това място. Това не е ли причина за подозрение? - Не, защото и ние като вас бихме могли да дотичаме дотук, като сме видели пожара. Но я си спомни, наистина ли бяхме тук преди теб? - Разбира се! Нали ме видяхте, като идвам? - А аз мисля, че ти беше тук преди нас. - Невъзможно! - Напротив! Видяхме те да идваш от това място и те познахме. - Лъжеш се, ефенди. Бях вкъщи и спях. Събудих се от голямата врява. Станах, погледнах през прозореца и видях големия пожар в планината, затова веднага се отправих натам, понеже като представител на властта съм длъжен да го направя. - Задължен ли си като представител на властта да предупреждаваш бягащите престъпници? - Не те разбирам, ефенди. - Не лъжи! Къде са затворниците, които ти бяха поверени? - В затвора, разбира се. - Добре ли ги пазят? - Имат двойна охрана. Едно заптие стои пред вратата им, а друго пред сградата. - Какво прави тогава този тук горе? Наблизо стоеше мъжът, който се бе застъпил преди това за коджабашията. В него веднага разпознах заптието, на което беше поверена охраната на затворниците, и го издърпах напред. Чиновникът се престори на ядосан. - Какво правиш тук? - тросна се той на заптието. - Моментално отивай на поста си! - Остави го - казах аз. - Вече няма кого да охранява. Пленниците са на свобода. - На свобода ли? - престори се той на уплашен. - Не се преструвай! Знаеш го много по-добре от мен. Ти самият си ги освободил, за което получи от мюбарека значителна сума. Сега за първи път съдията протегна напред и двете си ръце. Той плесна и извика: - Какво говориш? В какво ме обвиняваш? Кой си ти, та се осмеляваш да обвиняваш коджабашията в престъпление? Бил съм получил пари? Бил съм пуснал затворниците? Ще те затворя и ще приложа към теб цялата строгост на закона - не, не, махни се, остави ме! Последните думи бяха отправени към Халеф, който го беше хванал за ръката и вдигайки камшика, го бе попитал: - Да обработя ли и други места от кожата ти? Още ли не си разбрал, че не позволяваме да се разговаря с нас по този начин? Кажи само още една дума, която не е приятна за ушите ми, и камшикът ми ще заплющи върху теб като градушка, трополяща по покривите. Обърнах се към присъстващите хора и им разказах това, което бях научил от Небатия, без обаче да споменавам името й. Добавих също, че после коджабашията ни бе срещнал и предупредил престъпниците. Тогава напред излезе един човек, в чието лице разпознах единия от съдебните заседатели, и каза: - Ефенди, изпълнен съм с учудване от това, което чувам. Трябва да ви благодарим, че разобличихте най-големия престъпник, който някога е имало. Ако затворниците - мнимият мюбарек и неговите съучастници, наистина са избягали, то тогава този, който им е помогнал, трябва да бъде наказан по най-строг начин. Днес те гледах и слушах. Мисля, че не казваш нищо, което преди това не си премислил. Значи имаш особени причини да обвиняваш коджабашията. Тъй като съм адвокат, тоест най-вишестоящият след него, съм задължен да заема мястото му, ако е злепоставил сана си. Така че трябва да се обърнеш към мен. Изглежда, човекът бе изпълнен с почтени намерения, макар че не вярвах особено в решителността му. Без много да му мисля, заявих: - Радвам се да видя един човек, който приема присърце благополучието на хората, и се надявам, че ще действаш безстрашно и безпристрастно. - Ще го направя, но ти ще трябва да ми докажеш истинността на твоето обвинение. - Разбира се! - Ще ми кажеш ли откъде знаеш, че коджабашията е бил тук горе с бегълците и е получил пари от мюбарека. - Не, няма да ти кажа. - Защо? - Не искам да навредя на човека, който е чул и видял всичко. - Няма да му навредиш. - Позволи ми да се усъмня в това. Ти си почтен човек, но не всички чиновници са като теб. Познавам ви достатъчно добре. Като си тръгна, този коджабашия отново ще прави каквото си иска. Човекът, от когото узнах всичко, ще пострада. Затова е по-добре да не назовавам името му. - Тогава не можеш да докажеш твърдението си! - Напротив! Парите, които коджабашията е получил, са у него или в дома му, а това, че е бил тук и ми се е изплъзнал, лесно мога да докажа, защото в ръката ми остана част от кафтана му. - Не е вярно! - извика обвиняемият. - Я погледни! Липсва ли нещо? Той с две ръце посочи към мястото, където го бях сграбчил. Кафтанът беше здрав. - Виждаш ли, че грешиш? - каза адвокатът. - Шегуваш се - отвърнах му аз, смеейки се. - Като гледам умното ти лице, се убеждавам, че си забелязал как коджабашията се издаде. - Издал ли се е? - Претендира, че е управник на Остромджа, а прави глупости като новак в престъпленията. Видя ли къде посочи, като ни показваше кафтана си? - Разбира се! На гърдите, вляво. - Да съм ви казвал, от кое място съм откъснал парчето? - Не, ефенди. - Точно от мястото, което посочи съдията. Но откъде той знае това? Представителят на закона смаяно ме погледна и попита: - Ефенди, ти сигурно си полковник от полицията? - Защо питаш? - Защото само един високопоставен служител може да има толкова проницателни мисли. - Грешиш. Не живея в страната на падишаха, а в Алемания, чиито жители строго се придържат към законите и всяко дете веднага би забелязало и прозряло непредпазливостта на коджабашията. - Тогава Аллах е дарил земята ви с много повече разум отколкото нашата. - Значи разбираш, че имам право? - Да, щом коджабашията посочи това място, значи е знаел, че кафтанът е бил скъсан там. Какво ще кажеш, коджабаши? - Нищо - измърмори запитаният. - Гордостта ми не позволява да се занимавам повече с човек като този алеманец. - Но държанието ти не е особено гордо. Какво правят ръцете ти там отзад? - изсмях се аз. - Млъкни - изкрещя ми той гневно. - Чака те нещо много лошо и дълги години след това ще си спомняш за последиците от клеветата си. Не виждаш ли, че кафтанът ми не е скъсан? - Разбира се. Но виждам, че си облякъл друг. Защото този, с който беше облечен днес, беше по-стар от този, с който си сега. - Имам само един-единствен. - Хайде да видим. - Да, коджабашията има само този кафтан - намеси се заптието. - Ще говориш само като те питат - отвърнах му аз. А обръщайки се към адвоката, продължих: - Знаеш ли случайно колко кафтана има коджабашията? - Не, ефенди. Кой се интересува от дрехите на другите хора? - Но сигурно знаеш къде е отвел конете на тримата престъпници? Аз му ги предадох. - В неговия обор. - А той самият има ли коне? - Да. Четири. Обикновено ги държи в двора, за да са на свобода. - Какъв цвят са? - Черни са, защото има предпочитания към черните коне. Нали, коджабаши? - Какво ги засягат тези чужденци моите коне! - отговори той. - Засяга ни много и ти го знаеш - обясних аз. - Дал си на бегълците коне и понеже имат причина да сменят конете си с такива с друг цвят, сигурно си им предоставил своите. Ще бъде добре дошло за теб, ако установим, че всички коне са у вас. Тук не може да се направи нищо повече. Колибата изгоря и след малко ще стане тъмно. Мюбарекът постъпи много умно, като я запали на заминаване, иначе сигурно щяхме да намерим доста доказателства за престъпни деяния. Дори се беше запасил с барут, за да я запали или взриви. Лудост е от страна на коджабашията да твърди, че ние сме я запалили. Тъкмо ние имахме най-голям интерес колибата да остане непокътната. Хайде сега да отидем в къщата на съдията, за да се уверите, че затворниците наистина са избягали. Като се канехме да тръгваме, видях как хаджията бързо хукна към пътя и веднага след това чух заплашителния му глас: - Стой, спри или ще забия ножа между ребрата ти! - Остави ме - отговори друг глас. - Каква работа имам с теб? - Абсолютно никаква, но затова пък аз имам с теб. Арестуван си. - Охо! - Да, и ако не се подчиниш, много бързо ще се запознаеш с ето този камшик, както твоят началник вече се наслади на ласките му. Аха! Заптието искаше да избърза, за да стигне преди нас в къщата на коджабашията, сигурно за да предупреди семейството му. И той като господаря си трябваше да застане между нас. Странното шествие за втори път се спускаше надолу по склона. Няколко мъже носеха запалени главни, за да осветяват пътя. Всички жители на града бяха будни и като влязохме в двора, той беше пълен почти толкова, колкото и на свечеряване. Затворът, разбира се, беше празен. Конете на бегълците стояха в стария порутен обор, но враните жребци на коджабашията ги нямаше. Ратаите твърдяха, че били изчезнали по същия необясним начин, както и престъпниците! - Хайде сега да видим дали ще намерим парите и стария кафтан на коджабашията - казах аз на адвоката. - Къде ще ги търсиш? - При семейството му. - Те ще излъжат. - Нека изчакаме. Много зависи от начина, по който ще им се говори. Ела с мен! Двамата влязохме в къщата, като досега на никого не бяхме позволявали да прави това, дори и на стопанина. Адвокатът познаваше разположението. Той вървеше пипнешком в тъмнината и стигна до една врата. Тя водеше към една малка стаичка, в която имаше ниска маса и няколко дървени стола. Покрай едната стена бяха наредени възглавници за сядане по ориенталски. Върху масата имаше глинена лампа, а до нея седеше една стара жена, която бързо се закри с фереджето си. - Това е жена му - каза придружителят ми. Приближих се към нея, заплашително опрях дулото на мечкоубиеца в пода и грубо попитах: - Сенин коджанън ески кафтанъ нереде? (Къде е старият кафтан на мъжа ти?) Дори и да е била готова да излъже, тонът ми много я бе изненадал, защото тя отговори, сочейки към следващата врата: - Сандукта.(В сандъка.) - Гетир ону! (Донеси го!) Жената тръгна към другата врата. Чух отварянето на дървен капак, после тя отново се върна и донесе исканата дреха. Взех я от ръцете й и я разгънах. Част от лявата предница липсваше, а като извадих откъснатото парче и го наложих върху дупката, то пасна точно. Жената изплашено наблюдаваше действията ни. Сигурно бе посветена във всичко. - Не акче! (Донеси и парите!) - заповядах й аз със същия груб тон. - Не асъл акче? (Какви пари?) - попита тя колебливо. - Тези, които мъжът ти преди това получи от мюбарека. Къде са? Бързо! - отвърна адвокатът. Той се стараеше да подражава на тона ми. Жената толкова се изплаши, че разтреперана призна: - Също в сандъка. - Донеси ги! Тя отново отиде в тъмната стая, но този път мина повече време, докато се върне. Парите бяха скрити дълбоко в раклата. Увити бяха в стар скъсан тюрбан. Адвокатът ги преброи и сумата съответстваше на тази, която Небатия ми беше съобщила. - Какво ще правим с тях? - попита държавният служител. - Ти би трябвало да знаеш - отвърнах му аз. - Ще ги конфискувам. - Естествено, нали трябва да ги изпратиш в областния съд. - Разбира се, и ще го направя веднага щом се съмне. Ще излезем ли? - Не. Трябва да си поговорим за още нещо с тази жена, защото, ако не ми каже истината, лошо й се пише. Бастонадата за жена на нейната възраст може да бъде смъртоносна. Тя се свлече на земята, вдигна ръце нагоре и извика: - Не искам бастонада, не искам бастонада, велики, прочути, милостиви ефенди! Виждам, че всичко е издадено и няма да лъжа. - Стани тогава! Само пред Аллаха се коленичи. Мъжът ти пусна четиримата мъже да избягат, нали? - Така беше. - Като им даде и враните си коне? - Да, и четирите. - Накъде тръгнаха? - Към... към... към Радова! Тъй като тя заекваше, предположих, че не признава докрай. Затова й заповядах: - Кажи всичко! Защо премълчаваш другите места? Ако не си откровена, ще донеса пейката и ще заповядам на момичетата да те набият с камшика. - Ще кажа, ефенди. Тръгнаха за Радова, а оттам ще продължат за Жиганци. - При месаря Чурак, който живее там, ли отиват? - Да, при него. - А после ще се отправят към планинската колиба, нали? - Ти знаеш ли я, ефенди? - Отговаряй! - Да, там ще ходят. - А после? - Не знам. - Какво ще правят по онези места? - И това не можах да разбера. Моят господар не ми казва такива неща. - Той винаги тайно ли върши работите си с мюбарека? - Никога не узнавам какво правят. Но често ходеше в планината, а мюбарекът идваше нощем у дома. - А какво друго знаеш за тези работи? - Нищо, абсолютно нищо, ефенди. Казах ти всичко, което знам. - Мисля, че казваш истината, затова няма да те измъчвам повече. Но сигурно си чувала названието "аладжи"? - Не съм. - Ефенди - каза адвокатът, - в какво са замесени те? - Познаваш ли ги? - Не, но съм чувал да говорят за тези двамата. - Значи са двама? Какво си чувал за тях? - Те са най-жестоките разбойници, по тези места, двама братя, огромни на ръст, чиито куршуми никога не пропускат целта си и чиито ножове винаги улучват мястото, към което са били хвърлени. Чаканите им били страшно оръжие. Хвърляли ги толкова надалеч, че летели като куршуми и улучвали с такава точност тила на противника, чийто гръбнак искат да счупят, че сякаш самият шейтан хвърля секирите им. Никой не може да се равнява с тях и в използването на прашки. - Къде се подвизават? - Те са навсякъде, където има убийства и грабеж. - Били ли са вече някога тук? - В Остромджа още не, но околностите са навестявали. Неотдавна ги били видели около Кочани. - Това не е много далеч оттук, нали? Мисля, че на кон може да се стигне за около пет часа. - Изглежда, добре познаваш околностите? - О, не, просто преценявам приблизително. А откъде са двамата братя, сигурно не знаеш? - Казват, че били от Калканделен, от планините Шар Даг, където живеят скипетарите.*1 - А защо ги наричат аладжи? - Защото яздят два пъстри коня, които са обладани от дявола, както и господарите им. Сигурно са родени на тринайсети мухарем, това е денят, в който дяволът е бил прогонен от небето. Господарите им всеки ден им дават да ядат по един написан стих от корана, затова са неуязвими, бързи са като светкавици, не ги ловят болести и никога не стъпват накриво. - Мюбарекът е извикал тези аладжи да ме издебнат и убият. - Откъде знаеш? - Човекът, който е подслушвал всичко горе при колибата, е чул и това. - Вярваш ли му? *1 Някогашното название на населението по албанските земи. - Бел. пр. - Разбира се. - Може и така да е, защото са виждали двете страшилища наоколо. Ефенди, пази се! Трийсет мъже като теб са безсилни пред тези двама скипетари. Ако те хванат, с теб е свършено. Не ти мисля злото. - Благодаря ти за съчувствието, но не се страхувам от тях! Със себе си имам закрилник, на когото мога да се осланям. - Кой е този закрилник? - Хаджи Халеф Омар, когото ти вече видя. Лицето на мъжа се издължи от учудване, той вдигна вежди и попита: - Той ли? Този дребосък! - Да, но не го познаваш. - Наистина чудесно умее да си служи с камшика. Но какво може да се направи с кърбъч срещу двама силни юначаги! - Значи мислиш, че дори трийсет мъже като мен трябва да се страхуват от двамата ездачи на пъстрите коне. А аз ти казвам, че и петдесет души като тях са безсилни пред Хаджи Халеф. Аз съм под негова закрила и не се страхувам от никакви врагове. - Щом мислиш така, то тогава на теб наистина не може да ти се помогне и ти си загубен. - О, не! Трябва да знаеш, че хаджията всеки ден изяжда не само по един стих, а по цяла сура от корана. Затова дори и гюлле от оръдие би рикоширало от тялото му. Никой не може да го прониже или застреля. За целта гълта ножове, байонети, барут и кибрит. И всичко това толкова му се услажда, сякаш е ял тлъст пилаф. Той ме погледна със сериозен, изпитателен поглед и след кратко размишление попита: - Кара Бен Немзи ефенди, ти сигурно се шегуваш? - Не повече от теб, като каза, че конете на скипетарите били неуязвими. - Но това е просто невероятно! - И аз не вярвам в приказките ти за конете. - О, но то е нещо съвършено различно! - Същото е. - Не, ефенди. Стих от корана, написан върху малко парченце хартия, не може да е опасен за един кон. Лесно може да бъде смлян. Но да се гълтат ножове и байонети! Пък и барут и кибрит! Човек може да се пръсне от такива неща. - Е, наистина има лек пукот, но той става вътрешно, а може и да не се случи, ако вместо една изяде две сури. - Не мога да го проумея, ефенди, но Пророкът седи на седмото небе и е всемогъщ. Ще разгледам този хаджия по-добре от досега. - Направи го! Убеден съм, че не го е страх и от сто безделници. - Мога ли да го подложа на изпитание? - Как смяташ да го направиш? - Ще се промъкна зад него с пистолета си и ще се опитам тайно да пронижа с куршум тялото му. - Направи го - отвърнах аз пак така сериозно, както той смяташе да проведе изпитанието си. - И мислиш, че Хаджи Халеф нищо няма да забележи? - Е ще усети, защото чак толкова тайно няма да може да стане. Като се удари куршумът в главата му, все пак ще го почувства, както сигурно се сещаш. - Разбира се. - Тогава обаче се страхувам, че не те чака нищо хубаво, и със сигурност трябва да се очаква, че разгневеният хаджия ще забие ножа си в някоя част на тялото ти, което няма да е особено благоприятно за здравето ти. - Защо ще се ядоса? - попита адвокатът. - На неверието ти. Не обича да го подлагат на такива изпитания без негово знание. - Тогава по-добре да се откажа или поне да го помоля за разрешение. Мислиш ли, че ще ми го даде? - Да, ако аз се застъпя за желанието ти. - Направи го тогава, моля те. - Ще говоря с него. Но сега имаме по-важна работа. Убеден ли си вече във вината на коджабашията? - Напълно. - Тогава го предавам в твои ръце. Трябва да арестуваш и двете заптиета, защото те са му помагали. Що се отнася до мен, нямам желание повече да се занимавам със случая. - Но как ще се справя без теб, ефенди? - Би трябвало да знаеш, нали си мюде-и-умуми. Когато падишахът ти е поверявал тази важна служба, той ти е дал необходимите пълномощия и вярвам, че ти ще оправдаеш доверието му. - О, да, разбира се. Ще бъда строг и справедлив съдия. Да затворя ли и жена му? - Не, тя е трябвало да се подчинява. Жената няма душа и няма да иде в рая: следователно не бива да бъде наказвана за грехове, които мъжът й е извършил. Това прозвуча толкова добронамерено в ушите на старицата, че тя хвана висящите ресни на пояса ми и ги притисна към челото си. Аз бързо излязох, за да не слушам благодарствените й слова. Адвокатът ме последва, носейки кафтана в ръка, а парите мушна в пояса си. Сигурен бях, че от този момент нататък той ги смяташе за своя собственост. А може би след заминаването ми щеше да твърди, че съм ги взел със себе си. Вън ни очакваха, тъй като междувременно бяха дошли и други хора, както и смелчаците, които по заповед на двамата гостилничари бяха ходили да устроят засада на бегълците. Не бяха успели да направят обаче нищо, защото иначе щяха да водят престъпниците. Ибарек се приближи към мен и попита най-сериозно: - Не ги ли хванахте, ефенди? - Не, както сигурно вече си чул. - И ние не успяхме. - Така ли! Така поне няма да си отправяме взаимни упреци. - Разбира се. Изпълнихме дълга си. - И как направихте това? - Извикахме съседите и хукнахме натам, където ни изпрати. - Колко души бяхте? - Дванайсет. - Напълно достатъчно. Дванайсет срещу четири. - Бяхме и въоръжени. Щяхме да ги избием до крак. - Да, знам, че Остромджа се слави с храбрите си жители. Нищо ли не можахте да видите и чуете? - О, напротив! Много неща! - Какво? Разкажи ми! - Видяхме огъня и се зарадвахме. - Така ли? Защо? - Мислехме, че сте изгорили крадците в колибата. - Не, не съм чак толкова храбър. Впрочем те изобщо не бяха в колибата. - После видяхме, че хората тръгват с факли през храстите. - Бил съм аз с приятелите си. - След това чухме викове и ругатни. - Познахте ли гласовете? - Разбира се. Първо мюбарекът ви подвикна, а после отгоре изрева Хаджи Халеф. - Значи си бил сигурен, че е мюбарекът. - Разбира се. Всички познахме гласа му. - Тогава е трябвало да хванете и него, и придружаващите го. - Нямаше как. Щяхме да нарушим заповедта ти. - Какво? Как? В какъв смисъл? - Ти ни заповяда да им преградим пътя, което и направихме. Но те се изхитриха и не минаха по пътя, а през угарта между пътя и реката. - И вие не се насочихте натам? - Не. Биваше ли да напуснем поста си? Храбрият мъж стои докрай там, където са го поставили. Ибарек изрече тези думи с гордо достойнство и предизвикателно ме погледна, сякаш очакваше особена похвала. Вероятно в този момент не съм направил особено умна физиономия, защото Халеф ме побутна и прошепна: - Сихди, затвори си устата. Да не искаш да глътнеш този смелчага? Наистина бях доста слисан от тази странна защитна реч. Но нима беше чудно? Какво да се прави с такива хора? Да ги упрекнеш? Не. Да ги похвалиш? Още по-малко. За щастие в това затруднено положение се появи един конник, а именно адвокатът. Като най-вишестоящ управник в момента, него особено много щеше да го интересува съобщението на изключително храбрия гостилничар, но не го беше чул, а и той не сваляше очи от хаджията. Адвокатът застана между него и мен и тихо каза: - Ефенди, сега е най-подходящият момент! - За какво? - За застъпничеството, което ми обеща пред Хаджи Халеф. Или няма да удържиш на думата си? Да се ядосвам ли трябваше, или да се смея? Добрия адвокат го вълнуваше повече неуязвимостта на Халеф, отколкото повереният му съдебен процес. - Сутринта, след като се наспим - обясних му аз. - Сега трябва да изпълниш задълженията си. - Кои? - Ето там е коджабашията, а в ръцете ти е кафтанът му. Тези хора чакат изобличаването му, а ти още се бавиш? Изглежда, нямаш намерение да изпълниш дълга си. - Напротив, ефенди! Веднага ще видиш колко сериозно и строго ще се заема с този случай. - Надявам се. На заптиетата им беше наредено отново да запалят няколко от споменатите светилници. С тяхна помощ дворът бе осветен достатъчно добре, за да се разпознават силуетите на отделните хора. Адвокатът излезе напред и извика: - Правоверни, сега съм наместник на падишаха, нека Аллах му отреди радостите на рая. Трябва да ви съобщя, че коджабашията е разобличен. Намерихме кафтана, от който чуждият ефенди е откъснал парче. Наистина, според закона той трябва да плати кафтана на коджабашията, което ще направи с удоволствие, защото е богат и парите ще влязат в касата на съда. - всъщност това означаваше в неговата собствена кесия, - но той блестящо доказа, че коджабашията е бил горе в планината. Намерихме и парите, които коджабашията е получил, за да освободи негодниците. Освен това узнахме, че им е дал и своите четири коня да избягат. Значи повече няма съмнение във вината му, затова те питам, Кара Бен Немзи ефенди, колко ще платиш за кафтана? - Аллах акбар! (Господ е велик!) - извика Халеф до мен. Аз бях не по-малко учуден от него. Като непосредствена последица от привеждането на доказателствата бях очаквал, че коджабашията ще бъде обявен за арестуван. Вместо това трябваше да платя мизерния кафтан. Отговорих високо: - За моя радост чувам, о мюде-и-умуми, че справедливостта ти е толкова голяма, колкото и остроумието ти. Затова те питам, кой всъщност скъса кафтана? - Ами ти, ефенди! - О, не! - Кара Бен Немзи ефенди, учудвам се! Вече е доказано и всички го знаем. - Имай добрината да ме изслушаш. Позволено ли е да бъде спиран човек, на път да извърши престъпление? - Да, дори това е дълг на всеки поданик на падишаха. - Значи не мога да бъда глобяван за това, че съм искал да спра коджабашията! - За това, не. - Нищо друго не съм извършил. - О, напротив! Скъсал си му кафтана. - Не. Казах му да стои мирно и държах кафтана му здраво. Щеше ли да се скъса, ако притежателят му не беше мърдал, както изисквах от него? - Сигурно нямаше. - Но остана ли той неподвижен? - Не, отскубнал се е. - Значи кой е скъсал кафтана? Мина известно време, преди той да отговори: - О, Аллах! Това е много труден въпрос. Трябва да докладвам за него на по-високо място. - Не е необходимо. Достатъчно си справедлив, за да отговориш. Питам те: парчето ли е откъснато от кафтана, или кафтанът от парчето? Аз стоях неподвижно и го държах здраво. Коджабашията обаче се отскубна заедно с кафтана. Адвокатът замислено се загледа в земята, а после високо извика: - Чуйте, жители на Остромджа. Трябва да узнаете колко са справедливи вашите съдии. В името на закона, съдържащ се и в корана, решавам, че кафтанът е бил откъснат от парчето. Вие на същото мнение ли сте? Отговори му многогласно "да". - Но сега, ефенди, трябва да ми отговориш на още един въпрос. Длъжен беше да платиш кафтана, защото смятахме, че ти си го скъсал. Не мислиш ли, че който го е скъсал, трябва да го плати? - Разбира се! - отвърнах аз, вътрешно зарадван от обрата, защото се досещах за намерението му. - И кой го е скъсал? - Коджабашията. - Кой трябва да го плати? - Той самият. - И къде ще отидат парите? - В касата на съда. - И колко трябва да плати? - Стойността на непокътнатия кафтан. - Правилно. Сам ще определиш колко струва. На колко го оценяваш? - Беше стар и мръсен. Не бих предложил повече от петнайсет пиастъра за него. - Ефенди, прекалено малко е! - Дрехата не струваше повече. - Какво са петнайсет пиастъра за касата на падишаха! - Падишахът с удоволствие приема и най-нищожните приходи. - Напълно си прав. Но достойно ли е за един коджабашия да носи мръсен кафтан? - Едва ли. - Със сигурност не е. Достойнството на сана му изисква да носи много хубава и дълга дреха и трябваше да е нова. А колко струва един нов кафтан? - На пазара в Стамбул съм виждал такива дрехи да струват по триста, та дори и по петстотин пиастъра. - Те не са най-скъпите. С кафтан от триста пиастъра може да се задоволи някой беден баш кятиб, но един коджабашия трябва да носи дреха поне за петстотин пиастъра. Не мислиш ли? - Съгласен съм. - Е, тогава, коджабашията според неговия ранг ли да оценявам и глобявам, или според този на един баш кятиб? - Според неговия собствен. - В такъв случай му правя строг укор, че не е ценил достатъчно длъжността си и е носел толкова мръсен кафтан, и го осъждам съобразно сана му да заплати стойността на нов кафтан в размер на петстотин пиастъра. Ако не разполага с парите в брой, ще направя запор на сумата от имуществото му и ще я внеса в касата. Определям и разпореждам това въз основа на свещения коран, който е наш закон и ръководно начало. А сега коджабашията и двете му заптиета да бъдат арестувани и затворени. Строгостта на закона ще го смаже. Старецът започна шумно да протестира. Но на мен ми беше омръзнало и не исках да слушам повече нищо. Махнах на тримата си спътници да дойдат и се отдалечих. Двамата храбри гостилничари, които така безстрашно бяха стояли на поста си, ни последваха. Вън пред портата чакаше една жена, която веднага щом ме видя, се приближи към мен. Беше Небатия. - Ефенди - каза тя, - чаках те. Страх ме беше. - Защо? - Страхувам се от отмъщението на съдиите. Ти издаде ли, че аз съм ти разказала всичко? - Не, нито дума. - Благодаря ти! Значи мога да бъда спокойна. - Напълно. Ще се погрижа да сложа край на неволите ти веднъж завинаги. Като се развидели, ще дойда у вас. - Винаги си добре дошъл, ефенди, защото появата ти беше за мен като изгрева на слънцето. Аллах да ти дари спокоен сън и щастливи сънища! Тя си тръгна. Тогава си спомних за нещо, което ми беше хрумнало в планината. Извиках й да се върне и я попитах: - Познаваш ли растение, наречено хадад? - Да, много добре. Бодливо е и има горчиви плодове, подобни на зърна от черен пипер. - Расте ли по тези места? - Тук не, но към Баня има. - Жалко! Трябват ми листа от това растение. *1 Разводниче. - Бел. нем. изд. - Ще ги получиш. - От кого? - От аптекаря, на когото съм носила листа от разводниче. - За какви болести ги използва? - Като пластир за гнойни рани. Отварата помага при болни уши и гангренясали венци, при замъгляване на зрението и напукване на устните. - Благодаря ти! Ще ида да си купя. - Да ти донеса ли такива листа, ефенди? - Не, сам ще си взема. Растението има едно специфично действие, което смятах да използвам върху себе си, но не бях сигурен дали мога да му се доверя. По пътя двамата гостилничари непрекъснато разказваха за геройските подвизи, които щели да извършат, ако четиримата престъпници им бяха паднали в ръцете. Не обръщах внимание на приказките им. Като стигнахме до хана, аз веднага се качих с Халеф в стаята ни, но не беше лесно веднага да заспим. Изминалият ден беше толкова наситен на събития, че превъзбудените ни духове не можеха да се успокоят. - Сихди - попита хаджията, - колко време ще останем тук? - Нямам никакво желание да стоя в това гнездо повече от необходимото. - Аз също, сихди. Отвратих се от тези хора. Утре трябва да тръгнем след Баруд ал Амасат. - Утре ли? Искаш да кажеш днес, защото утрото наближава, за което дори не бях помислил. Като се наспим, ще посетя Небатия, а после ще продължим пътя си. - Ако не ни принудят да останем! - Няма да позволя да ме спрат. - Правилно ли постъпих, като накарах съдията да опита камшика ми? - Хм! - изръмжах аз. - Или спокойно трябваше да приемем обидата му? - Не, в това отношение ти давам право. Той наистина си заслужи боя. - И още един го заслужаваше. - Кого имаш предвид, Халеф? - Адвоката. И той е негодник като другия. Колко щях да се радвам, ако ми беше разрешил да изпробвам върху него камшика си! - Скъпи Халеф, ти съвсем си се пристрастил към камшика си, но това е много опасно. - Сихди, не сме ли създадени да се противопоставяме на тези опасности? - Да, досега имаше късмет. - И ще продължавам да го имам. - Дори и когато не съм при теб ли? Винаги съм успявал да те отърва, като се заплетеш в разни истории с камшика. Но по-късно това вече няма да е възможно. - Изобщо не искам да мисля за това, сихди. - Въпреки това ще трябва от ден на ден да свикваш с тази мисъл. Все някога ще се разделим. Теб те зове твоята родина, а мен - моята. За съжаление двете се намират на голямо разстояние една от друга и ще трябва да се сбогуваме. - Завинаги ли? - Вероятно. - И никога ли няма да дойдеш в Арабистан? - Какво представлява човешкото желание? Полъх в сравнение с волята Божия. - Тогава ще се моля на Аллах да те принуди отново да дойдеш. Какво имаш в твоята страна? Нищо, абсолютно нищо - нито пустиня, нито камили, нито дори фурми и жалки диви дини, които и чакал не би искал да яде. - Имам повече неща от теб - родители, братя и сестри. - А аз - моята Ханех, украшението сред жените и момичетата. Кое момиче ще дойде при теб, след като вече никой не те познава в родината ти? А при бени араб можеш да избираш и да си вземеш най-хубавата - с изключение на моята Ханех. В твоята родина може и да е хубаво, но все пак не е като пустинята. Само помисли: не можеш да набиеш с камшик човек, който те е обидил, защото той ще отиде при кадията и ще те затворят или ще трябва да платиш петдесет пиастъра глоба. А у дома аз мога да набия дори и кадията, ако го заслужава. А каква храна само трябва да ядеш! О, Аллах! - Нямаш абсолютно никаква представа. - О, казвал си ми някои неща, а в Стамбул разпитвах много хора за твоята родина. Там има картофи, които се ядат с една дребна риба, която само пиян човек може да яде. Освен това има моркови и гъби, чиято отрова разяжда вътрешностите. Има и стриди, които приличат на охлюви, а кой би седнал да яде охлюви! Ядете също и раци, които се хранят с умрели жаби и дори с нечистотии. Сигурно е ужасно да се живее така! На всичко отгоре с железницата пътувате в кафези, в които човек не може да стои изправен и като се срещате един друг, трябва да си сваляте шапките и да осквернявате главите си. Ако някой живее при друг човек, трябва да плаща голям наем, а който работи усърдно съгласно заповедите на Аллаха, за да храни близките си, му събират данък. Ако някоя жена си изпусне носната кърпичка, всички мъже трябва да скочат, за да я вдигнат. А ако някой мъж иска да пуши чибук, се налага първо да иска позволение от жените. Когато хората ви искат да видят колко е часът, се вторачват в църковните кули, а ако някой свещеник иска от вас да живеете по волята Божия, обидно го наричат поп. Ако някой има хрема и кихне, което е белег на оздравяване и облекчение, му викат "Господ да ти помогне"! А ако кашля, защото има туберкулоза, мълчите, въпреки че е къде по-опасна от хремата. Младежите ви си слагат на носовете очила със стъкла от прозорци, а мъжете вместо корана денонощно изучават играта на карти. Щом някой реши да се весели, носи дрехите и леглата си в заложната къща и после като луд подскача в танцовата зала. Може ли да е хубаво в подобна страна? Кажи ми, наистина ли копнееш за нея, сихди? Дребният доблестен хаджия нямаше ясна представа за живота в Европа. Но какво можех да му отговоря? Макар да преувеличаваше, а някои неща да бе разбрал неправилно, все пак не можех по принцип да не му дам право. - Е, какво ще кажеш - повтори той, като не му отговорих веднага. - Доста от казаното от теб е неправилно. Освен това се отнася за всички страни на Запада. Образованието дава много неща, които иначе няма откъде да се получат, а... - За образованието, което не носи нищо добро, благодаря. Моето образование се състои в това, че се подчинявам на Аллаха, обичам своя господар и приятел и показвам на всеки подлец камшика си. Щом стигна до местата, където започва образованието, се връщам обратно. - Значи не би искал да ме придружаваш по-нататък? - Теб ли? Хм! Да, ако можех да бъда при теб и Ханех беше с мен, щях да остана и нямаше да ме е грижа за нищо друго! След колко време ще стигнем до тези страни? - Ако нищо не ни задържа по пътя ни, ще ни трябва малко повече от седмица, докато стигнем до морето. - А после? - Разделяме се. - О, сихди, толкова бързо ли? - За съжаление! Ще заминеш с кораб за Египет, а оттам ще отидеш при племето на твоята Ханех, а аз ще тръгна на север, към страната, чиито условия не ти харесват особено, но щеше да я обикнеш, ако можеше да я опознаеш. - Не съм предполагал, че ще се разделим толкова скоро. Но мисля, че все пак имам една утеха. - Каква? - Че тук няма да можем да се придвижим толкова бързо. Четиримата престъпници пред нас ще ни създадат още много работа. - И аз съм на това мнение, още повече че в играта влизат и двамата аладжи. - Петнистите ли? Научи ли нещо ново за тях? Разказах му каквото бях чул от адвоката, като споменах също, че суеверният човек го смята за неуязвим. - Сихди - изръмжа Халеф, - това може да стане много опасно за мен! - О, не! - Сигурно! А какво ще се получи, ако този турчин за проба ми пусне един куршум в главата? - Няма да го направи, защото го е страх от ножа ти. - Вярно е, сихди. Впрочем ние няма да стоим тук дълго и ще внимавам. Но все пак ще ми е забавно, ако можем да го измамим. - Мислих вече по въпроса. Това би могло да бъде голямо предимство. Враговете ни сигурно ще изпратят хора да ни наблюдават и тогава ще е от полза, ако смятат един или двама от нас за неуязвими. - Не можем ли да го направим, сихди? Хаджията беше толкова въодушевен от тази мисъл, че стана от леглото. - Хм! Може би! - отвърнах аз. - Не казвай може би! Познавам те. Щом говориш така, значи вече имаш някакво определено решение. Няма ли някой фокуснически номер, който би могъл да бъде приложен тук? - Дори няколко. - Казвай! - Бихме могли да заредим пушката със специално подготвен за целта патрон. Но това не струва, защото буди подозрение. - По-нататък! - Пушката се зарежда, като преди това куршумът се показва на всички. Докато го увиваш в гилзата, мушваш куршума в ръкава си, а в цевта слагаш само празната обвивка. Но куршумът лесно би могъл да изпадне и тогава намерението за измама лесно ще се разкрие. - И така не става. Не, трябва да се измисли нещо друго. Не може неуязвимият, по когото ще стрелят, сам да зарежда оръжието. Необходимо е да го зареди този, който се съмнява. Той и останалите трябва да са убедени, че в цевта на пушката наистина има куршум и той наистина трябва да е вътре. Не става ли? - Може би. - Само че имаме нужда от броня. - Като се удари куршумът в нея, ще се чуе звук, който ще провали номера. А и какво ще стане, ако бронята не е добре направена? - О, Аллах! Тогава с бедния ти Халеф ще бъде свършено, сихди! - Да, разбира се, а не бива да се случва. - Въпреки това съм сигурен, че знаеш някакъв начин. Познавам по очите ти. - Знам едно средство, но не вярвам, че можем да го намерим тук. - Какво е то? - Има два метала, от които - ако са смесени в правилно съотношение - могат да се направят твърди куршуми, които изглеждат като оловни и са почти толкова тежки. При стрелба обаче сместа се разхвърчава на около един аршин от дулото на пушката на дребни прашинки. - Какви са тези метали? - Живак и бисмут. Вторият не ти е известен. Много е скъп и тук едва ли ще го има. - А откъде бихме могли да го вземем? - Само от аптеката. Като се наспим, ще отида там. - А съвсем сигурен ли си, че куршумът се разпада? Иначе твоят Халеф все пак ще загине. - Не се тревожи! Първо ще го изпробвам. Чел съм за този фокус в една книга за вълшебства и съм опитвал. Става сполучливо. - А парченцата от метала не се ли виждат? - Не. Металът се разпада на много малки, невидими частички. Фокусът би имал голямо въздействие, ако в ръката си имаш истински оловен куршум. После при изстрела ще се престориш, че искаш да уловиш излизащия от пушката куршум и вместо него, разбира се, ще покажеш другия куршум или ще се престориш, че го отблъскваш от себе си на земята. - Така ще направим, сихди! - Ако успея да намеря бисмут, да. Иначе няма да е възможно. - А мислиш ли, че разбойниците ще научат, че куршумите не могат да ми навредят? - Сигурен съм, че тук има някой, от когото ще научат новината. - Би било добре да си мислят, че и ти си неуязвим от куршум. - Така е. - Нека тогава стрелят и по теб! - Зависи дали ще можем да направим такива куршуми и колко. Впрочем с тези вероломни хора трябва да действаме много хитро. И все пак ще мога да заблудя нехранимайковците и по отношение на себе си. - Как, сихди? - През деня ще се появя с руса брада... - Как ще го направиш, сихди? - Има едно растение, чиито листа, сварени на луга, могат да придадат за известно време светъл цвят и на най-тъмната коса. Такива листа има в тукашната аптека. - А, това ли е растението, за което говореше с Небатия? - Точно така. По този начин ще заблудя двамата разбойници. Смятам също да тръгна напред, за да разузная пътя. - Въпреки това ще те познаят, защото ще им кажат, че яздиш твоя Рих, арабски вран жребец с червени ноздри. - Няма да яздя него. - А кой? - Твоя кон. А ти ще яхнеш моя. Едва бях изрекъл тези думи, и откъм постелята на Халеф се чу тропот. В следващия миг дребосъкът седеше на ръба на леглото ми. - Какво правиш, човече? - попитах го аз. - Направих кълбо от моето легло дотук - отвърна ми той задъхан. - Сериозно ли казваш, сихди, че ще яздя Рих? - Не се шегувам. - О, Аллах, Аллах! Ще яздя Рих! Какво щастие! Толкова много луни пътувам вече с теб, а досега само два пъти ми е било позволявано да го яздя! Помниш ли къде се случи това? - Да, такива неща се помнят. - Утре ще бъде третият път! А с готовност ли ми го доверяваш? - Разбира се. Ти си единственият, който знае как трябва да се отнася с него. Ако дребосъкът знаеше, че имам намерение преди раздялата ни да му подаря скъпоценния кон, сигурно щеше да се преметне още много пъти, та дори щеше да мине и през тънката стена. - Да, скъпи, добри ми сихди, знам тайната му от теб. Рих има повече ум от някои глупави хора. Той разбира всяка дума, всеки звук, всеки жест. Жребецът умее да бъде по-благодарен от човека за всичко, което правят за него. Ще се отнасям с него като с мой приятел и брат. - Убеден съм. - Да, можеш да разчиташ. Колко време ще мога да стоя на седлото ти? Цял час ли? - Много повече. Може би цял ден. - Какво! Как! Ефенди, сихди, приятел и притежател на моята душа! Сърцето ми е изпълнено с блаженство - та чак ще се пръсне. Аз съм само един беден, незначителен, глупав бен араб, а ти си най-достойният от достойните. Въпреки това ще позволиш устата ми да докосне твоите устни, които ми съобщиха такава радостна вест. Ако не те целуна, ще се пръсна от възхищение. - Е, Халеф, не бива да се пръскаш. Нали не се пукаш, като гълташ ножове, байонети, барут и кибрит. - Не, не се пукам, но вътрешен взрив има - извика той, смеейки се весело. После почувствах брадата му - шест косъма отдясно и седем отляво - да докосва моите мустаци. Той толкова ме боготвореше, че не се осмели на истинска целувка. Притиснах към себе си добрия, сърдечен човек и звучно го мляснах по бузата, но от блаженство той не се самозабрави, а скочи и застана пред мен безмълвен, докато не го попитах: - Е, Халеф, няма ли да говорим повече? - О, сихди - отвърна той щастлив, - знаеш ли какво направи? Целуна ме, ти ме целуна! После го чух, че направи няколко крачки и тършува из вещите си. - Какво правиш? - осведомих се аз. - Нищо. Утре ще видиш. Мина известно време и по шума разбрах, че той отново се приближава към постелята си и седна върху нея. После попита: - Значи ще яздя Рих цял ден? Защо толкова дълго? Няма ли да си с нас? - На този въпрос сега не мога да ти отговоря, защото самият аз все още не знам какво ще се случи. Ще се опитам да променя възможно най-неузнаваемо външността си и тогава... - О, въпреки това ще те познаят! - Съмнявам се, защото аладжите все още не са ме виждали. Само съм им бил описан. - Да, в такъв случай е възможно да ги заблудиш. Но няма ли самите те да дойдат в Остромджа? - Не е много вероятно. - Защо? Мислиш ли, че тук не се чувстват в безопасност? - Едва ли. Както ми описаха аладжите, тъкмо обратното е, те са в състояние да вдъхнат ужас на цялото тукашно население. Но не бива да се показват тук пред мен, затова ще ме издебнат извън града. Съвсем сигурно е. Дори няма да вземам със себе си пушките, а ще ги оставя на вас. Ще потегля сам и ще се преструвам на обикновен жител на тази област. Ще успея да видя разбойниците. - Дори и ако са се скрили? - Също и тогава. Ако се натъкна на някое място, удобно за нападение, ще потърся следи и сигурно ще ги намеря. Какво ще се случи след това, все още не знам. - Но ние трябва да знаем какво ще стане! - Разбира се. Вие бавно ще тръгнете по пътя за Радова. След два часа се минава през реката и най-много след още три часа ще пристигнете там. Ако по пътя не се случи нищо и не ви направи впечатление нещо, се отбийте в първия хан вдясно. Възможни са три варианта. Или вече ще съм там... - Така ще е добре, сихди. - Или отново ще съм тръгнал... - Но ще си оставил вест за нас, нали? - Или още няма да съм пристигнал. В такъв случай ще чакате, докато дойда. - А ако не дойдеш? - Ще дойда със сигурност! - Ти си човек и е възможно да грешиш. Може да ти се случи нещо и да имаш нужда от нашата помощ. - Тогава на другия ден ти ще се върнеш обратно, но сам и не преди да стане обед, и не с жребеца. Той ще остане при Оско и Омар в хана. Не искам да го излагам на опасност. По обратния път ще намериш някакъв знак от мен. Затова трябва да поговорим предварително. Сега нищо повече не може да се каже. Хайде да довършим разговора си. Трябва ни почивка и трябва да се опитаме да се освежим със сън. - Не мога да заспя. Фокусът с куршумите и жребецът не ми дават покой. Лека нощ, сихди! - Лека нощ! Напълно вярвах на дребосъка, че е страшно развълнуван. Имаше три същества, на които принадлежеше сърцето му. Знаех, че аз съм на първо място сред тях. После беше ред на Ханех, "украшението сред жените и момичетата", а сетне беше ред на жребеца. Това, че щеше да язди Рих, беше изключително събитие. Убеден бях, че няма да може да заспи. Така и стана. Аз самият бях доста превъзбуден и не можех истински да си почивам. Ако не бях срещнал добрата Небатия в планината, където беше отишла заради белия трън, тя нямаше да чуе разговора и нямаше да може да ме предупреди. В такъв случай смъртта ми на следващия ден щеше да е сигурна. Колко е нищожно човешкото желание пред волята Божия! Дори и да бях най-смелият, най-силният, най-умният и съобразителен човек, без Небатия с мен щеше да е свършено. Подобни мисли отварят вратата, през която човек поглежда назад към миналото. Блазе тогава на човека, който осъзнава, че наистина е можел да направлява съдбата си, но че има и една силна ръка, която винаги го подкрепя и направлява дори и когато мисли, че е отблъснал тази ръка от себе си! Лежах така, мислейки за различни неща в полусън, докато накрая наистина задрямах. Трета глава Неуязвими Като се събудих и отворих кепенците на прозореца, ме заля ярка дневна светлина. Часовникът ми показваше, че съм спал два часа и половина. Халеф вече беше станал. Намерих го в обора. Той с такова усърдие чистеше жребеца, че не забеляза появата ми. Когато все пак ме видя, попита: - Станал ли се вече? В къщата всички все още спят. Но е добре, че вече си буден, защото трябва да се приготвиш. - Така ли? За какво? -- осведомих се аз, въпреки че много добре знаех какво има предвид. - Трябва да идеш в аптеката. - Има още време. - Не, сихди. Правенето на такива куршуми трае дълго. - Откъде знаеш? - Не съм толкова глупав, че да не мога да се сетя, сихди. - Е, може и да си прав, защото ще трябва да сваря и листата. Но не знам къде е аптеката, а в града все още никой не се е събудил, за да ми покаже къщата. - Следотърсач като теб би трябвало да може да намери и една аптека. - Ще се опитам. Отворих портата и излязох навън. Казах си, че аптеката едва ли ще е свряна в някой ъгъл. Сигурно до нея се стига бързо и се намира в центъра на града, а аз се намирах тъкмо там. Като оглеждах къщите една след друга, забелязах стара порутина. На два вероятно вече разхлабени пирона висеше дълга, изкривена от вятъра дъска, чийто надпис за щастие все още ясно се виждаше. "Табиб ве еджнеби хаджи доктор Юмер" Това беше написано с бели букви върху зелен фон и означава: "Поклонникът от Мека Юмер, лекар по медицина и продавач на лекарствени изделия". Значи този хаджия беше лекар, който или наистина притежаваше докторската титла, или си я бе присвоил. Вратата беше затворена, но един по-силен удар с ръка щеше да ми даде възможност веднага да вляза. Звънче, каквото в родината ми на такива места обикновено имаше, тук не се виждаше, но на двата края на едно въже висяха два дървени капака, и то на такава височина, че можеха да бъдат достигнати от възрастен човек. Предполагайки, че това би трябвало да представлява домашната камбанка, хванах капаците и ги ударих един в друг. Наистина те издадоха някакъв шум, който би могъл да събуди спящ човек. Наложи се дълго време да тропам, докато ме чуят. Над мен се отвори капакът на един прозорец, но само отчасти, защото дъските вече се бяха разпаднали. После се появи следното изображение: плешиво теме с цвят на слонова кост, прорязано от напречни бръчки чело, две малки сънливи очи, нос, подобен на чучура на голяма, кафява, глинена кана за кафе, каквато при нас може да се види на село, широка уста без устни, извита брадичка, която не беше по-широка от носа, и накрая от устата му се отрони: - Ким дир? (Кой е?) - Хаста (Пациент) - отговорих аз. - Не асъл хасталък? (Каква болест?) - Мидем кърък (Стомахът ми е пробит) - обясних аз направо. - Шимди, шимди! (Веднага, веднага!) - извика господин "докторът" с глас, по който се познаваше, че досега не бе имал подобен случай. Главата бързо се отдръпна назад, а върху лицето ми - понеже нахално продължавах да гледам нагоре - се посипаха частици от дървения капак. Все пак запазих присъствие на духа и отскочих настрана едва когато дъските вече бяха паднали на земята. След около минута чух зад вратата шум като от приближаващо земетресение. Няколко котки изпищяха, разлая се едно куче, раздрънчаха се съдове, чу се крясък на неописуем, чудноват женски глас, после във вратата се блъсна нещо, което се оказа самият лекар, защото тя веднага се отвори и ученият господин ме покани с дълбок поклон да се приближа. Но какво същество видях пред себе си само! Ако сложеха този "лекар и аптекар" в някой от бостаните в родината ми, така щеше да изплаши всички конопарчета, щиглеци, скатии и врабчета, че веднага щяха да отлетят за Африка и никога вече нямаше да се върнат обратно. Отблизо лицето му изглеждаше още по-допотопно старо, отколкото преди. Беше толкова сбръчкан, че по лицето му не се виждаше дори и едно гладко петънце. Халатът му приличаше на риза, която, макар да се спускаше от раменете до глезените, покриваше едва наполовина голотата му, защото по нея имаше множество дупки и разцепени места. На единия си крак беше обул стар, смачкан пантоф от червена кожа, а на другия - черен филцов ботуш за езда. Но, изглежда, и филцът беше зажаднял за въздух, защото осигуряваше безпрепятствен поглед на пръстите на краката към всички посоки на турската империя. Плешивото си теме бе покрил със стар женски фес, поради бързината, с която искаше да спаси пробития ми стомах. - Приближи се, ефенди! - каза той. - Влез в бедната фабрика за здраве на твоя незначителен слуга. Радвам се, че тъкмо твоя пробит стомах трябва да излекувам. - Така ли? Познаваш ли ме? - Много добре. Ти си говорил на целебния извор с Нохуда, интимната приятелка на моето "заведение", и с Небатия, която ни носи билки, а те ми разказаха за теб. После те видях по време на съдебния процес. Светът е изпълнен с благодарност към теб, а сърцето ми ти пее хвалебствени химни. Плача с горчиви сълзи, че при мен те води болестта. Но аз съм изучил всички ики бин бир илач и ще те избавя от страданието ти. Досега никой не си е тръгвал оттук, без да намери при мен помощ и спасение. Затова спокойно можеш да ми се довериш. Това звучеше многообещаващо. Юмер изглеждаше така, сякаш не само беше изучил тези две хиляди и едно лекарства, но и ги беше изгълтал и сега страда от въздействието им. И в случай, че се разболея, трябваше да се доверя на този човек! Затова казах: - Прощавай, о, шифа гюнеши , но няма да се възползвам от услугите ти. Аз самият съм хекимбашия, главен лекар в моята страна, и познавам тялото си. То се нуждае от съвсем други лекарства, отколкото телата на тукашните хора. Дошъл съм само да взема цяровете, които ми трябват. - Вай аджънаджак! (О, колко жалко!) - извика той. - Можех да прегледам цепнатината на стомаха ти и точно да я измеря. Имам мидемелхеми , който щях да намажа на единия край на кърпата на тюрбана. Щом сложа кърпата с мехлема върху дупката, след няколко часа зараства. - Сигурно мехлемът ти е като моя, защото той действа също толкова бързо. Но ми позволи сам да си го приготвя. - Да бъде както желаеш. Влез в стаята за чудотворни мехлеми и си избери каквото сърцето ти поиска. *1 Две хиляди и едно лекарства. *2 Слънце на изцелението. *3 Мехлем за стомах. - Бел. нем. изд. Той отвори една странична врата и ме пусна да вляза. Щастливият притежател на аптеката гордо пристъпи след мен. Това, което видях, ме изпълни с онова особено душевно настроение, което обикновено се характеризира с думите "побиват ме тръпки от страх". Намирах се в помещение, подходящо по-скоро за кокошарник, отколкото за аптека. Ударих си главата в тавана. Подът беше самата майка земя, а стените се състояха от груби дъски, кората от които не беше обелена. На пирони бяха окачени една до друга цели редици малки торбички. От средата на тавана се спускаше едно въже, на което се люлееше огромна помпичка за клизми. Върху една дъска бяха наредени множество ножици с най-причудливи форми, стари вендузи, бръснарски легени и клещи за зъби с дебели по един цол челюсти. По пода се търкаляха всякакви цели и счупени съдове, а миризмата, която се разнасяше наоколо, беше направо неописуема. - Ето! - каза той. - Това е моята лечебница. Сега ми кажи от какво приготвяш твоя мехлем. Аптекарят се приближи към мен и напрегнато ме гледаше в лицето. Явно се радваше, че ще може да изкопчи тайната на рецептата ми. - Имаш ли в някоя от тези торбички садар? - попитах го аз. - Имам садар. Истиляхи фениси ЛОТОС комар (Науката го нарича лотос.). Този истински доктор и хеким искаше да ми покаже, че знае латинското наименование на растението. Но тъй като то за съжаление вече беше остаряло, аз му отвърнах: - Хакики истилахи фениси celtis australis комар. (Истинската наука го нарича celtis australis.) Доктор Юмер широко отвори уста, погледна ме учудено и попита: - Нима има две различни науки? - О, дори повече от сто. - Аллах! Аз знам само една. Колко садар искаш, ефенди? - Една голяма шепа. - Добре! Ще ти я дам в една кесия. Какво друго желаеш, ефенди? На пода се търкаляше една хартия. Изглеждаше така, сякаш е взета от улицата. Той я вдигна, уви я на фуния, навлажни края с език, за да може да се залепи, и сложи в нея една шепа celtis australis. Тъй като щях да използвам лекарството външно, не протестирах срещу това непринудено държание на аптекаря. - Имаш ли алкали? - попитах аз. Юмер разтегли уста в самодоволна усмивка и се осведоми: - От кой искаш? - Все ми е едно. - Ефенди, научих, че родината ти се намира на запад. Имам много хубав алкал оттам, ако искаш, можеш да го получиш. - Как го наричаш? - Шавел сую. - Покажи ми го! Наистина, както и предполагах, той извади шишенце , на което пишеше: "Eau de Javelle, fabrique de Charles Gautier, Paris". - Как се сдоби с този алкал? - осведомих се аз. - Купих няколко шишенца от един Commis voyageur , който беше при мен. Идваше от столицата на Франза, която се казваше Прага. Искаш ли още нещо, ефенди? - Имаш ли живак? - Да. Използвам го за пълнене на барометрите и термометрите, които правя. - Така ли? Сам ли ги приготвяш? - Да. Не ми ли вярваш? - О, напротив! Който е изучил толкова много лекарства, може всичко! - Нали? Да, ти си разумен и високообразован човек. Скоро получих голямо количество от Салоники. Колко живак искаш, ефенди? - Около половин ока. Имаш ли толкова? - Дори повече. - Почакай тогава! Искам първо да видя дали имаш и още нещо, което ми трябва. - Какво е то? - Кюл куршуни. (Бисмут.) Наистина това е много рядък метал. Дали го имаш? - Нямам кюл куршуни, но имам кюл калаи (също бисмут), който използвам, като правя белило. - И това става. Ако имаш една викие от него, ми дай и две викии живак. Аптекарят коленичи на земята и започна да рови из старите съдове. - Какво търсиш? - попитах го аз. - Шише, за да ти напълня живака. А, ето едно. *1 Белина - фабрика Шарл Готие, Париж. - Бел. пр. *2 Пътуващ търговец. - Бел. нем. изд. Той стана и ми подаде бутилката. Тя беше толкова голяма, че сигурно щеше да събере целия му запас от живак, та и още толкова. Вдигнах го срещу светлината, огледах съдържанието му и казах: - Но вътре все още има стар лак! - Какво пречи? Ще го измия с вода! Той се отдалечи с шишето, а аз не се възпротивих на намерението му. След известно време той се върна с почервеняло от напрежение лице. - Ефенди - оплака се той. - Шишето е омагьосано. Лакът не иска да излезе. - Така си и знаех. Може да бъде отстранен само с терпентиново масло, защото лакът не поема вода. - Трябваше да ми го кажеш предварително! - О, не. Щеше да се обидиш. - Защо? - Един аптекар би трябвало да го знае. Впрочем тези неща са известни и на хора, които не са учили непременно химия. Ако ти бях обърнал внимание върху това, щеше да е неучтиво, защото щеше да прозвучи така, сякаш не ти вярвам, че си изучил две хиляди и едно лекарства. - Ти си много учтив човек. Затова ще ти дам безплатно и лака. Ще изсипя живака върху него. Но къде ми е везната? Ах да, в двора е, защото вчера теглих с нея зайчетата, които ще изядем днес. О, ужас! Аптекарска везна, върху която се теглят заклани зайци. Като я донесе, видях, че собственоръчно беше издялкал опорната ос на везната от дърво. За показалец служеше парче тел, което се движеше между двата зъба на една вилица за ядене. Блюда бяха една кръгла дървена кутия и капака й. Въпреки това обаче чудноватият уред бе приведен в задоволително равновесие. На тази везна той измери исканите от мен неща. Бях доволен от цената, която доктор Юмер ми определи, още повече че бисмутът бе на добре оформени кристални ромбоиди. След като купих и олово, излязох от странния "магазин за здраве" и получих от аптекаря най-добри пожелания за благополучие по пътя. Отправих се към добрата Небатия, която вече беше станала и с радост ме посрещна. Тя ми показа царя на белия трън, когото разгледах вече по-добре на дневната светлина. Искаше да ми го подари, но аз не го приех. Благодарих на Небатия за предупреждението и й обясних колко важно ще бъде то за мен. Като й казах, че с това тя дори е станала спасителка на живота ми, тя беше направо възхитена. Добрата жена си беше извоювала моята съпричастност и още предишния ден ми бе хрумнало как бих могъл да облекча бъдещето й. Споделих с нея тези мисли. Парите, които бях намерил у Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и тъмничаря още бяха у мен. Всъщност трябваше да ги предам на някого. Но на кого? На порядъчните власти на Остромджа ли? Ами! На по-висшите инстанции? Лично нямаше да мога да го сторя, защото нямах време за това. Да изпратя куриер? Човекът сигурно щеше да потрие ръце от удоволствие. Пък и тримата, от които ги бях взел, избягаха. Лудост би било да им ги върна. Значи не можех да направя нищо по-добро от това, да ги подаря на нуждаещи се, бедни хора. Към тях на първо място спадаше Небатия. Разбира се, не можех да й кажа откъде съм взел парите, защото сигурно щеше да се изплаши. А освен това не смятах да й давам цялата сума, защото бях сигурен, че щях да попадна на още други нуждаещи се, а и знаех, че определената за жената част щеше да й стигне, за да се избави от мизерията. Като й дадох парите на четири очи, билкарката занемя от радостно учудване. Не искаше да повярва, че толкова пари могат да бъдат нейни, защото за нея това беше цяло богатство. Сълзите на радост се стичаха по лицето й, а аз направо трябваше да се спасявам от потока благодарствени думи. Междувременно Халеф ме беше чакал с нетърпение. Стоеше пред портата на хана и отдалеч ми извика: - Най-сетне, най-сетне, сихди! Толкова бързаме, а ти се бавиш! Какво е положението с фокуса? - Много добро. Ханджията Байро събуди ли се вече? - Всички вече станаха. - Трябва ми печката. Трябва да сваря и разтопя някои неща. - Ще стоя при теб и ще ми обясниш всичко, за да мога и аз да го правя. - Не, скъпи, не става с подражание. Необходими са и някои знания, които на теб ти липсват, а дори и сведущият човек при най-малко невнимание би могъл да направи грешка, която да му струва живота или живота на някой друг. Затова никога няма да ти кажа четирите съставки, нито пък съотношението им в сместа. Кажи на Оско да ми донесе калъпа си за куршуми, той е с калибъра на тукашните пушки. Приготовленията ни отнеха половин час. Сварих листата от садар в разредена Eau de javelle и прецедих отварата през една стара ленена кърпа. От наличния метал се получиха осем куршума, които напълно приличаха на истински оловни куршуми. Освен това отляхме и много оловни куршуми и леко ги белязахме с върха на ножа. Нямаше защо да се страхувам от предателство, защото бяха посветени само Халеф, Оско и Омар, а тези тримата вече неведнъж ми бяха доказвали дискретността си. Направихме всичко тъкмо навреме, защото, като се върнах, тъкмо идваше адвокатът с още няколко мъже от съда. Щом адвокатът ме забеляза, дойде при мен, дръпна ме настрана и каза: - Ефенди, досещаш ли се защо идвам? - Искаш да ми съобщиш какво е положението с коджабашията. - О, не! Искам да те попитам дали си поискал позволението от Хаджи Халеф. някой да стреля в главата му. - Толкова много ли те вълнува това? - Да, защото е невероятно. Той изяде ли днес вече поредната сура от корана? - Питай го сам! - Предпочитам да не питам Хаджи Халеф, защото би могъл да се обиди. Нали знаеш ножа му! А с камшика е още по-сръчен и щедър! - Да, той е смел дребен човек. - Е, кажи ми: пита ли го? - Да, преди да си легнем да спим. - И какво ти отговори Хаджи Халеф? - Хм! Изглежда, няма да откаже. - Би било прекрасно! Кога можем да проведем изпитанието? - Имай търпение! Не става толкова бързо, колкото ти се иска. Моят закрилник си има своите странности. Впрочем вчера не ти казах всичко. Всички ние - а именно тримата ми придружители и аз - имаме същото качество и не се страхуваме от куршуми. - Какво? И ти ли? - Както ти казах. - И ти ли ядеш сури от корана? - Не разпитвай толкова много! Такива тайни човек, разбира се, не обича да издава. - Значи можем да стреляме по когото искаме от вас? - Да, ако ви е омръзнал животът. - Как така? - учуди се адвокатът. - Все още не чувствам да ми е омръзнал. - Тогава внимавай и не стреляй по никого от нас, без преди това да си помолил за разрешение. - Но защо, ефенди? - Като дадем позволение за това, можете да го направите, без вреда за самите вас. Но който се опита да стреля коварно, куршумът му се връща към него, и то точно към онова място от тялото му, в което се е целил по някой от нас. - Значи, ако се прицеля в главата на Хаджи Халеф или в твоята, куршумът ми ще улучи моята собствена глава? - Точно така. Искаш ли да опиташ? - Не, ефенди, благодаря! А защо тъкмо така сте го измислили, а не другояче? - Съобразителността ти лесно би могла да ти го подскаже: заради евентуалните врагове. За да ги накажем, не е достатъчно само това, че куршумите няма да ни навредят, но и те самите трябва да бъдат улучени от тях, както са искали да направят с нас. Това е старият закон на справедливото и заслужено възмездие. - Евет гьоз ичюн гьоз, диш ичюн диш. (Око за око, зъб за зъб.) Не бих искал да съм ви враг. Кога тръгвате оттук? - Ти май се радваш на заминаването ни? - Не. Предпочитам завинаги да останете тук. Все пак ти ни донесе голяма промяна. - Но за добро! - Да, и затова сме ти благодарни, макар че е по-добре да оставим всичко така, както го е решил Аллах. - Нима е искал Аллах мюбарекът да ви мами и коджабашията да освободи вашите затворници? - Сигурно не, ефенди. - Как е коджабашията? . - Затворен е на сигурно място - увери ме адвокатът. - Надявам се, че няма да предприемеш нещо, което да му даде възможност да избегне справедливото наказание. - Как може да мислиш така за мен! Аз съм верен служител на падишаха и винаги изпълнявам дълга си. Затова би могъл да ми направиш услугата да се застъпиш пред Хаджи Халеф за мен. - Добре, ще му напомня. - А ще позволиш ли да доведа и други хора? - Нямам нищо против - отвърнах аз. - Скоро ще се върна. Трябва да кажа на Тома, който сигурно ще иска да види това. - Кой е Тома? - Това е човекът, който изпълнява нашите поръчки и е куриер между Остромджа и Радова. - Честен човек ли е? - Много. Щом ти вчера си тръгна, той много те хвали. Разказах му, че Хаджи Халеф яде сури от корана и вследствие на това е неуязвим от куршум. Той също искаше да го види. Мога ли да го доведа? - Доведи го! Адвокатът бързо се отдалечи. Мислите на тези хора можеха да бъдат прочетени толкова лесно! У човек веднага възниква подозрението, че този доблестен куриер сигурно е получил поръчение от двамата аладжи да ни наблюдава и после да им даде сведения. Скоро забелязахме резултата от усилията на адвоката. Насъбраха се много хора, от чиито изпълнени с възхищение погледи ни спасяваше само това, че стояхме вътре в стаята. Там ни намери и адвокатът, придружаван от един кривокрак човек, когото той представи с думите: - Ефенди, това е куриерът Тома, за когото ти разказах. Погледнах изпитателно мъжа и го попитах: - Значи ти ходиш между Остромджа и Радова? - Да, ефенди - отвърна той, - но не ходя, а яздя. - Кога тръгваш пак? - Вдругиден. - Чак тогава ли? Тома потвърди, а аз обясних: - Това е добре за теб. - Защо? - Защото днес този път можеше да е опасен за теб. Ако смяташе да потегляш днес, щях да те предупредя. - Но ти самият май смяташ да тръгнеш на път? Досега Тома ме бе гледал открито и честно, а при този въпрос погледът му стана остър и пронизващ. - Наистина - отвърнах му аз привидно непринудено. - Кога, ефенди? - Точно по обяд. Човек не бива да язди през непознати гори нощем, още повече пък, ако наблизо са аладжите. Познаваш ли ги? Той кратко отрече. - Но си чувал за тях? - продължих да питам аз. - Малко. Адвокатът ми каза, че щели да те нападнат. - Ако двамата братя са достатъчно умни, няма да ме закачат, защото не обичам да се шегуват с мен. - Да, чух вече, ефенди - усмихна се Тома дяволито. - Теб и хората ти не ви лови куршум. - О, това не е всичко! - Да, дори куршумът се връща обратно към този, който го е изстрелял. В погледа му проблесна лукавство, сякаш искаше да ми каже: "Слушай, ти не си вчерашен, но аз съм още по-малко, хайде да не се правим на интересни." По-умен беше от адвоката. Той сигурно също бе забелязал усмивката му и правилно я беше изтълкувал, защото го попита: - Май не ти се вярва, а, Тома? - О, щом сам ефендито го казва, трябва да му се вярва! - Същото те съветвам и аз. Би било обида да се съмняваш в това. Ти винаги си бил учтив човек. - Да, Аллах ми е свидетел. Затова мисля, че и ефендито трябва да е учтив и да ни докаже, че е неуязвим. Халеф наблюдаваше и него, и мен. Беше му станало навик, щом говорим с някого, да чете по лицето ми какво мисля за този човек. Беше разбрал, че не се отнасям приятелски с куриера, защото сложи ръката си върху дръжката на камшика и каза: - Тома, ти да не би да искаш да учиш на учтивост нашия прочут ефенди? Ако смяташ, че можеш да го направиш, готов съм с камшика да изпиша върху гърба ти всички параграфи на учтивостта. Ние сме привърженици на Пророка и верни поданици на падишаха и няма да понесем нищо обидно от някой си на име Тома. Така може да се нарича само един неверник, на когото е разрешено да яде само корите от дините на мюсюлманите. Впрочем ще ви докажем, че не ви лъжем, и ще видите знамения и чудеса, пред които ще си затворите човките. Няма ли да започваме, сихди? - Да, Халеф, щом желаеш. - Искам. Хайде да излезем на двора! Като излязохме, дворът беше пълен с хора, очакващи с любопитство чудото, обещано им от адвоката. Намиращите се наблизо хора ни гледаха с широко отворени очи, а тези, които бяха по-надалеч, протягаха вратове, за да видят всяко от движенията ни. Малкият хаджия извади камшика и с няколко удара наляво и надясно освободи пространство, в края на което имаше малък навес. - Ще ми дадеш ли патроните, сихди? - попита ме той тихо. - Не. Искам да съм съвсем сигурен, че няма да се случи някакво произшествие. Първо ще вземем истински оловен куршум. Ти говори с хората. Притежаваш по-голям ораторски талант от мен. Той беше поласкан от похвалата. Изпъна се и гласът му прозвуча високо: - Мъже на Остромджа, сега ще имате незаслуженото щастие да видите четирима храбри мъже, през чиито тела не може да премине вражески куршум. Отворете очи и напрегнете мозъците си, за да не изпуснете нещо от чудото и да можете да го разказвате на децата си, на техните деца и на децата на внуците на най-далечните си правнуци, ако сте живи дотогава. Спазвайте добър ред и не вдигайте шум, за да не се случи нещо нередно, и ми изпратете мъжа, когото смятате за най-добрия стрелец, заедно с пушката му. Разнесе се полугласно шушукане. Търсеше се подходящ човек и накрая напред излезе един мъж с оръжието си в ръка. Не виждах никой друг да е въоръжен с пушка. - Заредено ли е оръжието ти? - попитах го аз. - Да - увери ме той. - Имаш ли и други куршуми? - Не, ефенди. - Нищо, ще ти дам от моите. Но преди това трябва да ни покажеш, че си добър стрелец. Виждаш ли новата дъска, закована на навеса? В нея има един чеп. Опитай се да го улучиш! Мъжът отстъпи назад, вдигна пушката и стреля. Много от присъстващите провериха попадението и установиха, че не е улучил целта само на един палец разстояние. - Не успя съвсем - казах аз. - Опитай още веднъж. Дадох му един от новоизлетите оловни куршуми, а Оско му предложи барут. Вторият изстрел беше по-добър: мъжът се беше прицелил по-внимателно. Дадох му четири куршума от моята сплав, а тайно мушнах един оловен в дясната ръка на Халеф и казах: - Сега се опитай да улучиш дупката, която току-що направи в дъската. Но преди това покажи на хората куршумите, за да са убедени, че наистина зареждаш. Куршумите тръгнаха от ръка на ръка, което отне известно време, защото всеки ги разглеждаше и опипваше. Щом му ги върнаха обратно, той зареди пушката си. - Приближи се! - заповядах му аз и го избутах към целта. - Сега можеш да стреляш. Казвайки това, застанах пред дъската. Той свали вдигнатото оръжие. - Ефенди - отвърна той, - как бих могъл да улуча дъската? Препречил си ми пътя! - Няма значение. - Гърдите ти са точно пред целта ми. - Стреляй през тях! - О, Кара Бен Немзи ефенди, нали ще умреш! - Няма. Искам да ви докажа, че куршумът няма да може да ме улучи. Той вдигна ръка към главата си и стеснително се почеса зад ухото. - Тъкмо затова! - каза той. - Много е опасно за мен. - Защо? Куршумът ще рикошира в теб и ще се върне към моите гърди. - Не се притеснявай! Ще го хвана с ръка и ще го задържа. Шепот на учудване премина през редиците на присъстващите. - Наистина ли, ефенди? Храня семейство. Ако умра, само Аллах ще се грижи за тях. - Няма да умреш! Обещавам ти. - Щом казваш, ще се опитам, ефенди. - Стреляй спокойно! Внимателно наблюдавах куриера Тома. Той се приближи и не откъсваше поглед от мен. Стрелецът, който беше на десет-единайсет крачки, се прицели в мен. Но той отново свали пушката и каза: - Никога досега не съм стрелял по човек. Нали ще ми простиш, ефенди, ако те улуча? - Няма да има за какво да ти прощавам, защото няма да ме улучиш. - А ако все пак те нараня? - Не бива да се упрекваш, защото аз съм ти заповядал. Вдигнах дясната си ръка и тайно пуснах куршума да се изтърколи в ръкава ми, после показах празната си ръка и казах: - С тази ръка ще хвана куршума. И така, броя. Като кажа три, можеш да стреляш. Свалих ръката си и хванах изтъркулващия се куршум от ръкава ми. Нямаше човек, който да не гледа към мен. - Едно, две, три! Изстрелът изтрещя. Замахнах напред с ръка по посока на дулото на пушката, сякаш исках да хвана изстреляния куршум, и показах приготвения куршум между палеца и средния си пръст. - Ето ти куршума. Или ще го вземеш ти, Тома! Разгледай го дали е същият, който беше поставен в цевта. Разбира се, той изглеждаше досущ като другия. Куриерът стоеше със зяпнала уста и ме гледаше втренчено, сякаш бях призрак. Въздействието и върху останалите зрители беше не по-слабо. Все пак до последния момент се бяха съмнявали, а ето че мнимото чудо все пак се случи. Куршумът се предаваше от ръка на ръка, Като се върна обратно при стрелеца, казах високо, така че всички да чуят: - Сега зареди отново и се прицели в дъската. Той го направи и стреля. Куршумът проби дупка в дъската. - Виждаш ли, такава дупка щях да имам и аз в гърдите, ако не бях неуязвим. Сега по желание можеш да стреляш по мен или по моите спътници. Това, че при повторния изстрел куршумът бе оказал обикновеното си въздействие, макар преди това да не ме бе улучил, защото го бях уловил, предизвика у скромните хорица необикновена възбуда. Те се приближиха, за да разгледат ръката ми и не можеха да намерят думи да изразят учудването си, че по нея не се виждаше и следа от нараняване. - Аллах онун ле! (Аллах е с него!) - чух да казва един мъж. - Шейтан сахиби! (Господар е на дявола!) - отвърна друг. - Как би могъл дяволът да го закриля, щом яде корана? Не, Аллах е велик! Докато пред навеса се изреждаха Халеф, Оско и Омар, сред зрителите се разменяха най-различни мнения. Вероятно и тримата ми спътници също не бяха вярвали особено в начинанието. Но след като куршумът не ми навреди, без страх изявиха готовност да стрелят и по тях. Само от финта с улавянето на куршума трябваше да се откажат, защото едва ли щяха да могат да го направят. По-добре беше сам да се погрижа за това. Заставах близо до тях и при натискането на спусъка замахвах във въздуха, за да мога веднага след тов