Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Карл Май Съкровището в Сребърното езеро 1890-1891 Превод от немски: Веселин Радков, 1989 Съкровището в сребърното езеро с неговите приказни богатства - това е целта на банда трампове с главатар ползващия се с лоша слава Червения Бринкли. Винету, Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и техните спътници изминават целия път до езерото за да помагат на бели и индианци, които се намират под угрозата на престъпниците. Съдържание: Черната пантера Трамповете Нощни схватки Избягнато отмъщение Индианска ловкост Изморителна езда в мрака В борба за Бътлъровата ферма Драма в прерията Размяна на уловки Клопката в Игъл-Тейл В опасно положение На живот и смърт Хобъл Франк и Леля Дрол Индианска битка При Сребърното езеро Първа глава Черната пантера Около обед в един много горещ юнски ден "Догфиш" ((англ.) - акула. Б. пр.), един от най-големите пътнически и товарни параходи по Арканзас, пенеше яростно с колелата си водите на голямата река. Беше тръгнал от Литъл Рок рано сутринта и скоро трябваше да пристигне в Луисбърг, където щеше да хвърли котва. Това разстояние срещу течението на реката не беше малко и параходът се клатушкаше и пухтеше усилено, като че ли искаше със старанието си да задоволи претенциите на пътниците, намиращи се на борда му. Голямата жега беше прогонила по-заможните пътници в техните кабини и каюти. Повечето пасажери обаче лежаха на борда зад бъчви, сандъци и друг багаж, който им осигуряваше поне малко сянка. За тях капитанът бе заповядал да се направи на палубата някакво подобие на бар, над който беше опънато ленено платнище. Там бяха наредени най-различни чаши и шишета, чието съдържание съвсем не беше подходящо за изнежени гърла и езици. Със затворени очи и изтощен от жегата, зад тезгяха седеше келнерът, а главата му клюмаше от време на време. Когато клепачите му се повдигнеха, от устата му се отронваше тихо проклятие или някоя друга неприлична дума. Причината за лошото му настроение бяха двадесетината мъже, които бяха насядали в полукръг на земята пред тезгяха и предаваха от ръка на ръка чаша със зарове. Играеше се на така наречения "дринк", т. е. изгубилият плащаше в края на играта на всеки участник по чаша бренди. Вследствие на това келнерът можеше само да мечтае за дългоочакваната дрямка. Във всеки случай тези мъже не се бяха запознали едва тук, на парахода, защото се държаха много интимно помежду си, а от откъслечните фрази можеше да се разбере, че вече се познават много добре. На фона на тази всеобща приятелска атмосфера сред тях се открояваше един мъж, към когото останалите се отнасяха с известно уважение. Наричаха го Корнъл, едно твърде разпространено произношение на думата "полковник" или "предводител". Този човек беше висок и слаб. Гладко избръснатото му лице с ъгловати и остри черти бе заобиколено от тънка, добре оформена четинеста червеникава брада. Късо подстриганата му коса също бе рижа - това се виждаше ясно, тъй като старата му износена филцова шапка беше силно килната назад. Беше обут в тежки, обковани с гвоздеи кожени обувки. Панталоните и късото му яке бяха от жълтеникав памучен плат. Не носеше жилетка, но вместо нея можеше да се види неогладена мръсна риза, чиято широка яка не беше пристегната от никаква кърпа, поради което стоеше широко отворена и показваше голите му, загорели от слънцето гърди. В черния му пояс, украсен с ресни, стърчаха дръжките на нож и два пистолета. Зад гърба му имаше една сравнително нова пушка и раница от ленено платно с два ремъка. Останалите мъже бяха облечени също така небрежно и в мръсни дрехи, но и те бяха добре въоръжени. Между тях не се виждаше нито един, към когото човек би могъл да изпита някакво доверие още при пръв поглед. Те продължаваха да хвърлят заровете с такава комарджийска страст и да разменят помежду си такива груби изрази, че несъмнено никой що-годе почтен човек не би могъл да стои при тях дори и минута. Във всеки случай си личеше, че играта дринк продължава от доста време, защото лицата им се бяха разгорещили не само от жегата, а и от алкохола, вече поразмътил разсъдъка им. Капитанът беше напуснал командния мостик и беше отишъл към задната палуба при кормчията, за да му даде някои необходими указания. След като свърши с наставленията си, последният го попита: - Капитане, какво ще кажете за онези момчета, дето хвърлят заровете? Струва ми се, че са от онзи вид юнаци, които никой не приема на борда си с удоволствие. - И аз мисля така - кимна запитаният. - Представиха се за жътвари, които отиват на запад, за да търсят работа по фермите, но не бих желал да съм фермерът,, при когото ще потърсят работа. - Well (добре, да, хмм. Б. пр.), сър. А аз ги считам направо за стопроцентови трампове (скитници). Дано поне тук на борда стоят мирни! - Не бих ги посъветвал да ни досаждат повече, отколкото можем да изтърпим. На борда имаме достатъчно моряци, за да ги изхвърлим всичките в стария благословен Арканзас. Впрочем подготвяйте акостирането - след десет минути ще видим Луисбърг! Капитанът се върна на мостика, за да даде необходимите заповеди за акостиране. Скоро можеха да се различат къщите на града, който беше поздравен от продължителния рев на параходната сирена. От кея дадоха сигнал, че параходът трябва да вземе товар и пътници. Намиращите се досега под палубата пътници се появиха, за да се поразвлекат от продължителното скучно плаване. Не им беше предложена кой знае колко забавна гледка. Тогавашното градче съвсем нямаше значението, което има сега. На пристанището стояха неколцина безделници. На парахода бяха натоварени само няколко сандъка и пакета, а броят на пътниците, които се качиха на борда не надхвърляше числото три. Единият от тях беше бял, с висока фигура и изключително здраво телосложение. Имаше толкова голяма и тъмна брада, че от лицето му се виждаха само очите, носът и горната част на бузите. На главата му се мъдреше стара шапка от боброва кожа, чиито косми с течение на времето бяха почти изпадали. Беше направо невъзможно да се определи някогашната й форма - най-вероятното беше да е имала вече всички възможни форми. Облеклото на мъжа се състоеше от панталони и яке от дебел сив ленен плат. В широкия кожен пояс бяха напъхани нож, два револвера и множество малки предмети, така необходими за всеки уестман ( така Май нарича опитните ловци, трапери и авантюристи в Запада ("нецивилизованите" райони в САЩ през XIX в., западно от река Мисисипи)). Освен това той носеше тежка двуцевна пушка, към чийто приклад беше завързана дълга секира. След като си плати билета, той хвърли по палубата изпитателен поглед. Добре облечените пътници от каютите, изглежда, не го интересуваха. Тогава погледът му падна върху онези, които бяха прекъснали играта си, за да огледат новопристигналите на борда. Той забеляза Корнъл, но погледът му се отмести веднага, като че изобщо не го бе видял. Ала докато оправяше смъкнатите кончови на високите си ботуши, измърмори: - Behold! ((англ.) - Я виж! Б. пр.) Да ме опушат и изядат заедно с подметките, ако тоя не е Червения Бринкли! Дано не ме познае! Онзи, когото той имаше предвид, също се стъписа, като го видя. Той попита тихичко спътниците си: - Я погледнете оня чернокос юначага! Познава ли го някой? На въпроса му отговориха отрицателно. - Но аз сигурно съм го виждал някъде, и то при не много радостни за мен обстоятелства. Останал ми е някакъв смътен спомен. - Тогава и той трябва да те познава - обади се някой. - Но погледна към нас, без да ти обърне някакво внимание. - Хмм! Може би все пак ще се сетя. Или още по-добре ще бъде да го попитам как се казва. Щом чуя името му, веднага ще знам как стоят нещата. Да му предложим един дринк! - Ами ако откаже? - Мислиш ли? Това би било позорна обида, както ви е известно. Онзи, на когото отхвърлят предложението за дринк, има в тази страна правото да отговори с ножа или револвера и ако убие противника си, хич никой няма да го е еня. - Не ми изглежда човек, който би допуснал да му наложат нещо, което не е по вкуса му. - Pshaw! (означава пренебрежение, неодобрение. Б. пр.) Да се обзаложим ли? - Да, да, обзаложете се! Който загуби, ще черпи всички по три чаши. . - Нямам нищо против - заяви Корнъл. - И аз също - каза другият. - Но трябва да се предвидят възможности за реванш. Да направим три облога с три дринка. - С кого? - Е, първом с чернобрадия, за когото твърдиш, че го познаваш, без да знаеш всъщност кой е. После с някой от онези джентълмени, зяпащи към брега. Да си изберем онзи юначага, дето изглежда пред другите като великан сред джуджета. И накрая е на ред индианецът, който дойде на борда заедно с момчето си. Или те е страх от него? Силен всеобщ смях беше отговорът на този въпрос, след което Корнъл каза презрително: - Аз ли да се страхувам от тази червенокожа мутра? Pshaw! Ако става дума за страх, тогава по-скоро виж великана, срещу когото искаш да ме насъскаш. The devil (по дяволите Б. пр.), ама трябва да е страшно як! Но обикновено точно такива гиганти имат най-малко смелост, а и този е облечен толкова изискано, че сигурно е свикнал само с обществото в салоните, но не и с хора като нас. И така, поддържам облога си. По един дринк с всеки от тримата. А сега на работа! Той изрече последните три изречения толкова високо, че те несъмнено бяха дочути от всички пътници. Всеки американец и всеки уестман познава добре значението на думата дринк, особено когато бъде произнесена с висок и заплашителен тон, както бе сторено от Корнъл. Ето защо погледите на всички се отправиха към него. Явно беше, че той и компанията му са вече полупияни, но никой не се помръдна от мястото си, защото всички очакваха някоя интересна сцена. Корнъл нареди да напълнят чашите, взе една чаша в ръка, отправи се към чернобрадия и каза: - Good day (добър ден! Б. пр.), сър! Бих желал да ви предложа тази чаша. Разбира се, считам ви за джентълмен, защото аз пия само с действително благородни хора и се надявам, че ще изпразните чашата за мое здраве! Гъстата брада на Корнъл се разтегли встрани, а после отново се събра, по което можеше да се заключи, че по лицето на непознатия премина усмивка на задоволство. - Well - отвърна той, - склонен съм да ви направя тази услуга, но преди това бих желал да узная кой ми оказва така изненадващо тази чест. - Съвсем правилно, сър! Човек трябва да знае с кого пие. Казвам се Бринкли, Корнъл Бринкли, ако нямате нищо против. А вашето име? - Името ми е Гросър, Томас Гросър, ако ви е угодно. И така, за ваше здраве, Корнъл! Той изпразни чашата си, при което и другите обърнаха чашите на един дъх. След това върна чашата на Корнъл. Последният се почувствува като победител, огледа го от глава до пети по един презрителен начин и го попита: - Струва ми се, че името ви е немско. Значи сте проклет дъчман (презрително прозвище за немците в САЩ. Б. пр.), а? - Не, аз съм немец, сър - отвърна той дружелюбно, без да обръща никакво внимание на неговата грубост. - Вашият "проклет дъчман" си го запазете за някой друг. При мен не минават тия неща. Благодаря за питието и довиждане! Той се завъртя рязко на токовете си и бързо се отдалечи, като си мърмореше тихо: "Значи наистина е Бринкли! А пък сега се нарича и Корнъл! Сигурно крои нещо недобро. Ще си държа очите отворени." Бринкли беше спечелил първата част от облога, но съвсем не приличаше на победител. Изражението на лицето му се бе променило, то издаваше, че се беше ядосал. Беше се надявал, че Гросър ще му откаже, и тогава той щеше да го накара да пие чрез заплахи. Ала чернобрадият се бе оказал по-умен, първо пи и после заяви открито, че е твърде благоразумен, за да даде повод за някоя свада. Това вбеси Корнъл. Той нареди да напълнят чашите отново и се приближи до своята втора жертва, индианеца. Заедно с Гросър на борда се бяха качили двама индианци, един по-възрастен и един по-млад, който имаше около петнадесет години. Очебийната прилика в чертите на лицата им издаваше, че са баща и син. Облеклото и въоръжението им бяха дотолкова еднакви, че синът изглеждаше като подмладено копие на бащата. Двамата носеха кожени индиански панталони, украсени отстрани с ресни. Бяха обути в жълто боядисани мокасини. Не можеше да се види дали носеха някоя ловджийска риза или елек, защото горната част на телата им бе напълно покрита от онези красиви пъстри одеяла, правени от племето зуни (северноамериканско индианско племе, живеещо в щата Аризона, от което сега са останали около 2500 души. Б. пр.), които нерядко струваха и повече от шестдесет долара. Черните им коси бяха сресани семпло назад и се спускаха до плещите им, което им придаваше женствен вид. Лицата им бяха овални, с меки черти,, а изразът-им беше извънредно добродушен, което се подчертаваше още повече от ярката червенина на цинобъра, нанесен върху страните им.-Пушките, които държаха в ръцете си, не струваха и половин долар, взети заедно. Изобщо двамата изглеждаха съвършено безобидни и при това тъй странни, че както вече споменахме, предизвикаха смеха на пияниците. Индианците се бяха отдръпнали плахо встрани, като че ли се бояха от хората и се бяха облегнали на голяма дървена каса от дебели дъски, чиято височина и ширина бе около човешки бой. Те седяха там, без да обръщат внимание на нищо, и сега, когато Корнъл се приближи до тях, повдигнаха очи едва когато той ги заговори: - Ама че жега днес! Или не мислите така, червенокожи момчета, а? В това време, като пийне човек, му става добре. На, вземи старче, излей го в гърлото си! Индианецът не се помръдна, а отвърна на завален английски: - Не пие. - Какво, не искаш да пиеш ли? - избухна собственикът на червената брада. - Това Се казва дринк, разбра ли, дринк! Отказът на дринк се приема от всеки истински джентълмен, какъвто съм аз, за Кръвна обида, на която се отвръща единствено с ножа. Как се казваш? - Нинтропан Хауей. отвърна запитаният спокойно и скромно. - Към кое племе принадлежиш? - Тонкава. - Значи си от опитомените червенокожи, които се страхуват от всяка котка, разбра ли, от всяка котка, па ако ще да е и най-малкото котенце! Няма да се церемоня много с тебе. Ще пиеш ли? - Не пие огнена вода. Въпреки заплахата на Корнъл тези думи бяха изговорени също така спокойно, както и предишните. Но Корнъл замахна и му залепи звучна плесница. - Ето ти наградата, червенокож страхливецо! - извика той. - Няма да си отмъщавам по друг начин, защото такъв негодник като тебе стои много по-долу от мен. Веднага щом рижият удари индианеца, ръката на момчето се мушна под одеялото, очевидно за да извади някакво оръжие, а погледът му се прикова в лицето на баща му, за да види какво ще каже или стори той. Лицето на индианеца така бе променило израза си, че сега човек почти не можеше да го разпознае. Цялата му фигура изглеждаше някак по-голяма, в очите му проблясваха мълнии и чертите на лицето му се изпънаха и оживиха от внезапно избликнала вътрешна сила. Но той също така бързо сведе поглед, тялото му се сгърчи и лицето му придоби смирен израз. - Е, какво ще кажеш? - попита Корнъл подигравателно. - Нитропан Хауей благодари. - Толкова ли ти хареса шамарът ми, та ми и благодариш за него? Тогава на ти още един! Той замахна пак, но удари с ръката си сандъка, на който индианците се бяха облегнали, защото тъкмо в този миг червенокожият светкавично наведе глава. Сандъкът издаде силен кух звук. Но отвътре се дочу най-напред кратко остро ръмжене и фучене, което бързо премина в див ужасен рев, чиито зловещи звуци сякаш разтърсиха целия параход. Корнъл отскочи няколко крачки назад, изпусна чашата и извика с изплашен глас: - Heavens (небеса! Б. пр.) Какво е това? Какъв е този звяр в дървената каса? Нима е разрешено такова нещо? Човек може да умре от страх! Страхът беше завладял и другите пътници. Само на четирима от тях не им трепна окото: на чернобрадия, който се намираше сега най-отпред на носа на парахода, на господина с исполинските размери, когото Корнъл възнамеряваше да покани за третия дринк, и на двамата индианци. Четиримата несъмнено притежаваха голямо самообладание, придобито в безброй опасни приключения. Ревът беше чут и в каютите. Появиха се няколко дами, които пищяха силно. . - Нищо няма, дами и господа, - извика един доста прилично облечен господин, който току-що бе напуснал кабината си. - Това е само една пантерка, една малка пантерка и нищо повече. Една миличка Felis pardus, само една черна пантерка, господа! - Какво? Черна пантера ли? - изплака дребно човече с очила, по чиято външност си личеше, че познава дивите животни много по-добре от книгите по зоология, отколкото от личен контакт с тях. - Черната пантера е най-опасният звяр! Тя е по-голяма и от лъва, и от тигъра! Убива от чиста кръвожадност, а не само от глад. На каква възраст е? - Само на три години, сър, не повече. - Само? На това "само" ли му казвате? Та тя е пораснала напълно! Боже мой! И този звяр се намира на борда! Кой носи отговорността,? - Аз, сър, аз - отвърна елегантният непознат и се поклони към всички присъствуващи. - Позволете ми да ви се представя, дами и господа! Аз съм прочутият собственик на менажерии Джонатан Бойлър и от известно време се намирам с моята трупа във Ван Бюрън. Тъй като тази черна пантера бе докарана в Ню Орлиънс за мене, аз тръгнах на път с най-опитния си звероукротител, за да я прибера. Капитанът на този добър кораб ми разреши да натоваря животното срещу висока транспортна такса. При това той постави условието по възможност пътниците да не разберат в чия компания се намират. Затова хранех пантерата през нощта и бог ми е свидетел, че винаги й давах по цяло теле, за да може да се натъпче така, че едва да се движи и да преспива целия ден. Но естествено, че ако се удря по сандъка с юмруци, тя ще се събуди и ще чуете гласа и. Надявам се, че уважаемите дами и господа няма да се сърдят заради присъствието на пантерчето, което с нищо няма да наруши спокойствието им. - Какво? - обади се очилатият, като гласът му премина във фалцет. - Няма да наруши спокойствието им ли? Да не се сърдят ли? По дяволите, трябва да кажа, че досега от мене наистина никой не е изисквал подобно нещо! Аз да съжителствам на този параход заедно с една черна пантера! Да ме обесят, ако се съглася! Или тя, или аз! Хвърлете звяра във водата! Или свалете сандъка на брега! - Но, сър, наистина не съществува никаква опасност - увери го менажерът. - Я погледнете колко здрава е касата и... - Ах, касата - прекъсна го човечето. - И аз мога да разбия тази каса, а какво остава за пантерата! - Моля, оставете ме да кажа, че вътре в дървената каса се намира желязна клетка, която не може да бъде разбита от десет лъва или пантери. , - Вярно ли е? Покажете ни клетката. Искам сам да се убедя. - Да, покажете ни клетката, покажете я! Трябва да знаем истинското положение на нещата - извикаха десет, двадесет, тридесет гласа. Менажерът беше янки и веднага се възползва от случая да припечели нещо от това всеобщо желание. - С най-голямо удоволствие, с най-голямо удоволствие, - отвърна той. - Но госпожи и господа, съвсем ясно е, че никой не може да види клетката, без да види и пантерата. А това не бих могъл да разреша без известно заплащане. И за да стане рядкото зрелище още по-привлекателно, ще наредя да нахранят животното. Обикновено имаме три вида места: най-добрите струват по един долар, другите са по половин долар, а последните по четвърт долар. Но тъй като тук виждам само дами и джентълмени, аз съм убеден, че предварително ще трябва да премахнем второстепенните и третостепенните места. Или между вас има някой, който би желал да заплати само половин или дори само четвърт долар? Естествено никой не се обади. - И така остават само първите места. Моля уважаемите дами и господа да дадат по един долар на човек. Той свали шапката си и събра парите, докато звероукротителят, когото извика, започна да подготвя зрелището. Повечето от пътниците бяха янки и като такива се съгласиха изцяло с подобно развитие на нещата. Ако преди това мнозина от тях бяха възмутени от разрешението на капитана да бъде качен на парахода един толкова опасен звяр, сега те бяха бързо успокоени от добре дошлото развлечение по време на скучното пътуване. Дори и дребничкият учен беше преодолял страха си и очакваше спектакъла с голямо нетърпение. - Слушайте, момчета - обърна се Корнъл към спътниците си, - аз спечелих първия облог, а загубих втория, тъй като червенокожият негодник не пожела да пие. Дотук сме квит. Ще сключим третия облог не за три чаши бренди, а за по един долар - колкото трябва да платим за зрелището. Съгласни ли сте? Разбира се, че другарите му се съгласиха, защото великанът нямаше вид на човек, който ще се остави току-така да бъде сплашен. - Добре - рече Корнъл, уверен в победата си поради голямото количество изпито бренди. - Сега само гледайте колко бързо и с какво удоволствие този голиат ще се съгласи да пие с мене! Той си напълни чашата и се приближи до непознатия. Наистина тялото му имаше исполински размери. Той бе по-висок и по-широкоплещест от чернобрадия, представил се с името Гросър. Беше около четиридесетгодишен. Гладко избръснатото му лице бе силно загоряло от слънцето, неговите мъжествено красиви черти излъчваха смелост, а сините му очи имаха онзи особен, неподлежащ на описание поглед, с който се отличават хората, живеещи там, където хоризонтът е безкраен - моряците и обитателите на пустините или прериите. Беше облечен във фин пътнически костюм и не носеше оръжие. До него стоеше капитанът, слязъл от командния мостик, за да може да наблюдава спектакъла с пантерата. Корнъл се приближи, застана широко разкрачен пред третата си "жертва" и каза: - Сър. предлагам ви този дринк. Надявам се, че няма да откажете да ми се представите, тъй като съм истински джентълмен. Мъжът му хвърли учуден поглед, след което се обърна, за да продължи разговора си с капитана, прекъснат от този нахален тип. - Охо! - извика Корнъл. - Да не би да сте глух или не искате да ме чуете? Не ви съветвам да вършите последното, защото не се шегувам, ако някой откаже да пие с мен. Ще ви посъветвам да си вземете добър пример от случилото се с индианеца! Великанът повдигна леко рамене и се обърна към капитана: - Нали чухте какво ми каза този момък? - Да, сър, чух всяка дума - кимна запитаният. - Well, значи сте ми свидетел, че не съм го викал. - Какво? - разгневи се Корнъл. - Момък ли ме нарекохте? И отказвате да пиете с мене? Да не би да искате да споделите участта на индианеца, когото... Но той не можа да продължи, защото в същия миг получи такъв силен удар от исполина, че падна на земята, тялото му се изпързаля няколко метра и накрая се претърколи. Той остана да лежи на палубата известно време като зашеметен, но след това бързо скочи на крака, измъкна ножа си, вдигна високо ръка и се нахвърли върху едрия човек. Исполинът го очакваше спокойно, с пъхнати ръце в джобовете на панталона си, сякаш не го заплашваше ни най-малка опасност, просто като че ли Корнъл изобщо не съществуваше. Корнъл изрева: - Куче, мене ли ще удряш? Ще ти струва проливане на кръв, и то на твоята! Капитанът понечи да се намеси, но великанът го спря с енергично движение на главата и когато Корнъл се приближи на около две крачки от него, той вдигна десния си крак и го посрещна с такъв ритник в стомаха, че Корнъл отново се намери на земята и се претърколи няколко пъти. - Е, ама вече стига, иначе... - извика голиатът заплашително. Но Корнъл отново се изправи, тикна ножа обратно в пояса, измъкна от там един от пистолетите си и като изрева от ярост, се опита да го насочи към своя противник. Но последният извади дясната си ръка от джоба, където бе имал скрит револвер. - Хвърли пистолета! - заповяда той и насочи дулото на малкото си оръжие към дясната ръка на противника си. Последваха един, два, три слаби, но остри гърмежа... и Корнъл извика и изпусна пистолета. - Така, момко! - каза великанът. - Известно време няма да можеш да раздаваш шамари, когато някой откаже да пие от чашата, в която си завирал бъбривата си муцуна. А ако все още искаш да научиш името ми, то... - Нека бъде проклето! - пенеше се Корнъл. - Не ща и да го чуя. Но ти ми трябваш и ще те пипна. Напред, момчета, дръжте го, go on (хайде! Б. пр.) Сега стана ясно, че тези негодници бяха организирана банда, в която важеше принципът "един за всички, всички за един". Те извадиха ножове от поясите си и се нахвърлиха към великана. Той обаче пристъпи с единия си крак напред, вдигна ръце и извика: - Хайде да видим дали ще посмеете да посегнете на Олд Файерхенд! Произнасянето на това име оказа светкавично въздействие.. Корнъл, който беше стиснал ножа със здравата си лява ръка, извика уплашено: - Олд Файерхенд! По дяволите, това е съвсем неочаквано! Защо не ни казахте името си по-рано? - Нима може само името да отърве един джентълмен от грубиянщината ви? Махайте се оттук, стойте спокойно в някой ъгъл и не ми се мяркайте повече пред очите, иначе ще ви очистя всичките! - Well, друг път пак ще си поговорим! Корнъл се обърна и се отдалечи с кървяща ръка към предната част на кораба. Неговите хора го последваха като пребити кучета. Насядаха встрани от другите, превързаха ръката на предводителя си, разговаряха от време на време тихо помежду си и отправяха към прочутия ловец погледи, които в никой случай не можеха да се нарекат приятелски, затова пък издаваха голямото им страхопочитание към него. Но това известно име не бе направило впечатление само на тях. Едва ли имаше някой измежду пасажерите, който да не беше чувал нещо за този смел мъж, чийто живот изцяло бе преминал в опасности и приключения. Капитанът му подаде ръка и му каза с най-любезния тон, на който беше способен един янки: Но, сър, защо не ми казахте кой сте? Щях да ви отстъпя собствената си каюта. Бога ми, голяма чест е за "Догфин" че кракът ви стъпи на палубата му. Защо си послужихте с друго име? - Казах ви истинското си име. Олд Файерхенд (Огнената ръка. Б. пр.) е име, което ми е дадено от уестманите, защото огънят от пушката ми в моите ръце е смъртоносен. - Чувал съм, че винаги улучвате целта си. - Pshaw! Всеки добър уестман може да стреля като мене. Но вие видяхте ползата от едно известно бойно име. Ако моето име не беше толкова популярно, сигурно щеше да се стигне до сбиване. - Но вие нямахте никакви шансове срещу толкова много противници! - Така ли мислите? - попита Олд Файерхенд и по устни те му пробягна усмивка. - Води ли се схватката само с ножове, не ме е страх. Сигурно щях да се държа, докато вашите хора се бяха намесили. - Да, те нямаше да закъснеят да сторят това. Но какво да правя сега с тези вагабонти? Аз съм господар и съдия на палубата на моя кораб. Да ги окова ли? - Не. - Да ги сваля ли на брега? - И това не. Сигурно не бихте желали да правите този курс с вашия параход за последен път, нали? - Разбира се, че и през ум не ми минава! Смятам още дълги години да плавам нагоре-надолу по стария Арканзас. - Е, тогава се пазете да не си навлечете отмъщението на тези хора! Те са в състояние да се прикрият някъде по брега и да ви изиграят някой номер, който може да ви струва не само парахода, а дори и живота. Сега Олд Файерхенд забеляза чернобрадия, който се беше приближил и стоеше настрани. Погледът му, отправен към ловеца, издаваше желанието му да говори с него. - С мене ли искате да говорите, сър? - попита го Олд Файерхенд и направи няколко крачки към него. - С какво мога да ви бъда полезен? - Като ми разрешите да ви стисна ръка та, сър - отвърна немецът. - Това е единствената ми молба. После ще бъда удовлетворен и ще си отида, без да ви досаждам повече. Но през целия си живот няма да забравя този час. Откритият му поглед и тонът, с който изрече тези думи, показваха, че той говори от сърце. Олд Файерхенд му подаде десницата си и попита: - Докъде ще пътувате с този кораб? - С този кораб ли? Само до форт Гибсън, а после продължавам с лодка. Опасявам се, че вие, комуто не липсва смелост, сте ме взели за страхливец, понеже приех да пия с този така наречен Корнъл.. - О, не. Мога само да ви похваля, че бяхте толкова разумен. Едва после, когато удари индианеца, реших да му дам един добър урок. - Дано да се поучи от него. Впрочем щом му осакатихте дясната ръка, с него е свършено като уестман. Но не знам какво да мисля за червенокожия. Държа се като истински страхливец, но когато изрева пантерата, той ни най-малко не се изплаши. Никак не мога да си обясня тези неща. - Нищо, аз ще ви ги обясня. Никак не ми е трудно. Познавате ли индианеца? - Чух името му, когато го каза. Беше някаква дума, от която човек може да си изкълчи езика. Беше ми невъзможно да я запомня. - Защото той си послужи с родния език. Не искаше Корнъл да разбере с кого си има работа. Името му е Нинтропан Хауей, а синът му се казва Нинтропан Хомош; това ще рече Голямата мечка и Малката мечка. - Нима е възможно? Наистина съм чувал за тях твърде често. Тонкавите са се изродили, само двете Мечки са запазили бойния дух на прадедите си и бродят из планините и прериите. - Да, двамата си ги бива. Не видяхте ли как синът сграбчи под одеялото ножа или томахока? (бойна брадва у индианците с различна форма. Б. пр.) Едва след като забеляза безизразното лице на баща си, той се отказа да изпълни отмъщението веднага. Ще ви кажа, че за този вид индианци понякога е достатъчно един-единствен поглед, докато ние, белите, се нуждаем от дълги речи. От момента, в който Корнъл удари индианеца в лицето, неговата смърт е само въпрос на време. Двете Мечки няма да изпуснат следите му, докато не го очистят. Но след като вие споменахте името си, разбрах, че сте немец. Значи сме сънародници. - Как, нима сте немец, сър? - попита Гросър учудено. - Да, истинското ми име е Винтер. И аз ще попътувам още с този параход и ние все ще намерим възможност пак да си поприказваме. Отскоро ли сте в Запада? - Е - отвърна брадатият скромно, - вече доста длъжко съм тука. Името ми е Томас Гросър, но тук обикновено се изпуска фамилното име, от Томас става Том и понеже имам такава голяма брада, са ме кръстили Черния Том. - Как? Какво? - извика Олд Файерхенд. - Вие сте Черния Том, прочутият рафтър ((англ.) - дървари, които свличали дървения материал със салове. Б. пр.)? - Казвам се Том и съм рафтър, но се съмнявам, че съм прочут. Но, сър, Корнъл не бива да научи името ми, защото по него би могъл да ме разпознае. - Значи вече сте имали работа с него? - Да, малко. Ще ви разкажа и за това. Не го ли познавате? - Днес го виждам за първи път, но ако остане по-дълго време на борда, ще трябва да го наблюдавам по-внимателно. И с вас трябва да се запозная по-добре. Тъкмо вие сте човекът, който ми е необходим. Ако вече нямате нещо друго предвид, бихте могли да ми свършите добра работа. - А-а - започна Том, като гледаше замислено в пода, - честта да бъда с вас е много по-ценно нещо от всичко друго. Наистина аз съм заедно с група рафтъри, които дори ме избраха за техен предводител. Но ако ми дадете време да ги уведомя, въпросът ще се реши много лесно. Но я вижте! Изглежда, че зрелището скоро ще започне. Менажерът беше наредил в няколко редици сандъци и пакети и сега приканваше публиката с помпозни фрази да заеме местата си. Хората насядаха. И екипажът, с изключение на заетите в момента хора, получи разрешение да гледа зрелището. Корнъл и хората му не се появиха, желанието им да видят пантерата се бе изпарило. Никой не попита двамата индианци дали имат желание да погледат. Собственикът на животното не желаеше в никой случай да бъде упрекнат, че е допуснал двама индианци сред дами и господа, всеки от които е заплатил по един долар. И така двамата стояха надалеко и като че ли не обръщаха внимание нито на публиката, нито на клетката, но от скритите им бързи погледи не отбягваше нищо. Публиката седеше пред все още неотворената дървена каса. Повечето зрители нямаха представа как изглежда черната пантера. Животните от рода на котките, които обитават Новия свят, са значително по-малки и безопасни, отколкото хищниците в Стария свят. Например гаучото лови ягуара, наричан още "американски тигър", с ласо и го влачи след коня си. Но той никога не би поел подобен риск с един бенгалски тигър. А американският лъв, пумата, бяга от хората дори когато я измъчва глад. Така че повечето зрители очакваха да видят някакъв хищник не по-висок от половин метър и не особено опасен. И сега, когато предната страна на дървената каса беше махната и съзряха пантерата, те зяпнаха с уста. Пантерата бе стояла на тъмно от Ню Орлиънс. Касата бе отваряна само през нощта и сега тя виждаше дневната светлина за първи път от дълго време. Светлината я заслепи. Пантерата затвори очи и остана да лежи известно време опъната в цялата си дължина. После леко отвори очи; щом забеляза седящите пред нея хора, тя мигновено се изправи и нададе такъв рев, че повече от зрителите наскачаха, готови да побягнат. Да, това беше напълно пораснал великолепен екземпляр, поне един метър висок и около два дълъг, без да се има предвид опашката. Тя разтърси железните пръчки на клетката с предните си лапи с такава сила, че цялата клетка се заклати. Същевременно оголи страшните си зъби. - Дами и господа - започна да обяснява менажерът, - родината на черната разновидност на пантерата са Зондските острови. Но тези животни са дребни. Истинската черна пантера, която е твърде рядка, живее в Северна Африка, по границата на Сахара. Тя е силна като лъва, но е далеч по-опасна от него и може спокойно да сграбчи с челюстите си цяло говедо и да го отнесе. Ще имате възможност да видите на какво са способни зъбите й веднага, защото започваме да я храним. Звероукротителят донесе половин овца и я сложи пред клетката. Щом съзря месото, пантерата като че ли полудя. Започна да скача насам-натам, да фучи и да реве така силно, че по-страхливите зрители се отдръпнаха още по-назад. Един негър, който работеше в машинното отделение на парахода, не бе могъл да устои на любопитството си и се беше промъкнал на палубата да погледа. Капитанът го видя и му заповяда да се върне и да продължи работата си. След като чернокожият не се подчини веднага, капитанът сграбчи края на едно корабно въже и го удари. Негърът се отдалечи бързо, но при люка, водещ към машинното отделение, се спря и се закани на капитана с юмрук. Понеже внимание то на зрителите бе погълнато изцяло от пантерата, те не забелязаха тази сцена. Но Корнъл видя всичко и каза на спътниците си: - Струва ми се, че този нигър(презрително наименование на негрите в САЩ. Б. пр.) не изпитва особено приятни чувства към капитана. Ще трябва да се позанимаем с него. Няколко долара вършат чудеса сред чернокожите. В този момент кокалестият звероукротител промуши месото в клетката между железните пръчки, огледа зрителите с изпитателен поглед и каза тихо на господаря си няколко думи. Последният поклати нерешително глава. Звероукротителят продължи да го убеждава в нещо и изглежда, че разсея съмненията му, защото собственикът на животното кимна най-после в знак на съгласие и заяви на висок глас: - Дами и господа, вече ви казах, че имате невиждано щастие. Никой още не е видял укротената черна пантера, поне не у нас, в Щатите. През време на тримесечния си престой в Ню Орлиънс моят звероукротител се е позанимавал с пантерата и сега ми заяви, че би могъл за първи път пред публика да влезе в клетката при звяра и да седне до него, в случай че получи подходящо възнаграждение. Пантерата се беше нахвърлила върху месото и зъбите й трошаха костите леко, сякаш бяха от картон. Тя така се беше съсредоточила в храненето си, та човек можеше да си помисли, че не би било чак толкова опасно да се влезе в клетката тъкмо в този момент. Обади се не някой друг, а доскоро така уплашеният дребен учен, който извика възторжено: - Чудесно, сър! Това е просто виртуозен номер, за който човек си заслужава да плати. Колко иска този човек? - Сто долара, сър. Опасността, която го грози, не е никак малка, защото животното е само полуопитомено. - Аха! Е, аз не съм богат, но давам пет долара. Мешърс (съкращение от френската дума "messieurs" (господа). Б. пр.), кой ще прибави още нещо? Обадиха се толкова много хора, че сумата беше събрана бързо. Всички искаха да се насладят на зрелището докрай. Дори и капитанът бе обхванат от възбуждение и започна да сключва облози. - Сър - предупреди го Олд Файерхенд, - не правете подобна грешка! Моля ви да забраните това безумие. Тъкмо защото този човек счита животното за полуопитомено, сте задължен да се обявите против. - Да се обявя против ли? - засмя се капитанът. - Pshaw! Да не би да съм баща или майка на звероукротителя? Тук, в тази благословена страна, всеки има правото да рискува кожата си както му е изгодно. Ако бъде изяден от пантерата - е, това ще засяга само него и пантерата, но не и мене. И тъй, джентълмени, аз твърдя, че този човек няма да излезе от клетката така здрав и читав, както ще влезе в нея, и залагам сто долара. Кой ще приеме облога ми? Звероукротителят ще получи допълнително десет процента от печалбите. Примерът му наелектризира публиката. Сключиха се облози за значителни суми и се оказа, че ако звероукротителят успее в рискованото си начинание, ще спечели накрая към триста долара. Не беше уточнено дали звероукротителят ще влезе в клетката въоръжен, или не. Той донесе своя бич, в чиято дръжка имаше поставен експлозивен патрон. Ако животното го нападнеше, беше необходимо само да му нанесе силен удар и щеше да го умъртви моментално. - Нямам много голямо доверие в този камшик - каза Олд Файерхенд на Черния Том. - По-полезен би бил някакъв фойерверк, защото ще изплаши животното, без да го убие. Ще го похваля за рискованата му постъпка, но едва когато всичко мине добре. В това време звероукротителят се обърна към публиката с няколко думи, а после се отправи към клетката. Най-напред махна тежкото резе и после бутна встрани тясната решетка, която служеше за врата и бе висока около пет стъпки. За да влезе вътре, той трябваше да се наведе. При това беше принуден да използва и двете си ръце, за да придържа вратата, и едва след като се озовеше вече вътре, можеше да я затвори отново; ето защо той стисна камшика между зъбите си и макар и за кратко време се оказа беззащитен. Наистина вече беше влизал многократно в клетката при животното, но при съвсем други обстоятелства. Тогава пантерата не бе стояла дни наред в тъмнината, не бе имало толкова много хора наблизо, нито пък такъв шум от параходната машина и от колелата, които биеха водната повърхност. Всичко това не беше предвидено нито от менажера, нито от звероукротителя и, скоро всички видяха последиците. Щом пантерата чу шума от отварящата се решетка, тя се обърна. Тъкмо когато звероукротителят подаде глава в клетката, последва неимоверно бързо движение от страна на хищника, просто едно светкавично стрелване и главата на звероукротителя, изпуснал от устата си бича, се оказа в устата на звяра, който за секунда я разтроши и превърна в каша. Крясъците, разнесли се в този миг пред клетката, бяха неописуеми. Всичко живо наскача и се разбяга с неистови писъци. Останаха само трима: менажерът, Олд Файерхенд и Черния Том. Менажерът се опита да затвори вратата на клетката, но се оказа невъзможно, тъй като трупът се намираше наполовина вън. След това понечи да хване мъртвеца за краката и да го издърпа навън. - Недейте за бога! - извика Олд Файерхенд. - Така ще излезе и пантерата. Напъхайте тялото вътре, вече няма значение - той е мъртъв. Поне ще затворите вратата! Пантерата се бе изтегнала до обезглавения труп. По покритата и с кървави лиги муцуна се виждаха парченца от кости; беше втренчила искрящите си очи в своя господар. Сега, изглежда, разгада намерението му, защото изрева ядовито и пропълзя върху трупа, като по този начин го затисна с тежестта на тялото си. Главата й се бе приближила до вратата само на няколко сантиметра. - Бягайте, бягайте! Ще излезе! - извика Олд Файерхенд. - Том, дайте ми пушката си! Пушката! Револверът само ще я раздразни. От момента, когато звероукротителят бе прекрачил клетката бяха изминали десетина секунди. Цялата палуба се покри с безразборно бягащи и викащи от страх пътници. Вратите към каютите се задръстиха. Хората се криеха зад бъчви и сандъци, а после отново изскачаха, защото им се струваше, че не са на достатъчно сигурно място. Капитанът изтича към командния мостик и се закатери нагоре, като взимаше по три-четири стъпала наведнъж. Олд Файерхенд го последва. Менажерът избяга зад клетката, а Черния Том се спусна да донесе пушката си. Докато тичаше, се сети, че беше завързал секирата си за карабината, и в момента не можеше да я използва. Той грабна пушката от ръцете на стария индианец. - Аз стрелям сам - обади се индианецът и протегна ръка за оръжието си. - Остави ме! - извика брадатият. - Във всеки случай стрелям по-добре от тебе! Той се обърна към клетката. Пантерата току-що беше излязла от нея, вдигна глава и изрева. Черния Том се прицели и дръпна спусъка. Изстрелът изтрещя, но куршумът не улучи. Том грабна пушката на младия индианец, и пак стреля по животното, но... със същия неуспех. - Лошо стреля. Не познава пушка - обади се Голямата мечка с такова спокойствие, като че ли се намираше на сигурност във вигвама си и печеше месо. Немецът не обърна внимание на думите му. Захвърли пушката и изтича към носа на кораба, където се бяха разположили хората на Корнъл. Тези джентълмени не бяха показали особено желание да опитат силите си срещу пантерата, а бързо се бяха изпокрили. Но ето че в близост до командния мостик се разнесе ужасяващ вик. Една жена се опитваше да потърси на него спасение. Пантерата я забеляза, сниши се към земята и после се насочи към нея с огромни скокове. Жената беше стигнала вече подножието на стълбата, когато Олд Файерхенд се намираше на петото или шестото стъпало. Той бързо я сграбчи, изтегли я до себе си, а после силните му ръце я издигнаха до капитана, който я пое. Всичко стана за не повече от две секунди, но пантерата се намираше вече до стълбата. Тя сложи предните си лапи на едно от стъпалата и сви тялото си, за да се хвърли мълниеносно нагоре върху Олд Файерхенд. Ловецът я ритна с всичка сила по муцуната и изстреля останалите три куршума от револвера си в главата й. . Този начин на отбрана бе всъщност доста смешен. Не можеш да спреш една черна пантера само с ритник и няколко револверни куршума, големи колкото едри грахови зърна, но Олд Файерхенд просто не разполагаше с по-ефикасни средства за защита. Той беше убеден, че сега животното ще го сграбчи, но това не стана. Останала в същото положение, с опрени предни лапи на стъпалата, пантерата изви бавно глава встрани, като че ли искаше да измисли нещо по-умно. Дали изстреляните в нея от такава близост куршуми не я бяха зашеметили в известна степен, Макар че едва ли бяха проникнали на повече от милиметър в здравия й череп? Или пък ритникът по чувствителния й нос е бил толкова болезнен? Така или иначе тя отвърна погледа си от Олд Файерхенд и го насочи към предната палуба, където беше застанало съвсем неподвижно около тринадесетгодишно момиче, сякаш вкаменено от страх. Светлите му, биещи на очи дрехи веднага привлякоха вниманието на пантерата. Тя свали лапите си от стъпалата, обърна се и се стрелна към момичето, правейки скокове, дълги по няколко метра. Всички, които наблюдаваха тази сцена, извикаха или изреваха, но никой не можеше да помогне. Никой ли? Все пак се намери един, и то този, от когото най-малко очакваха такава смелост и присъствие на духа - младият индианец. Той и баща му се намираха на около десетина крачки от момичето. Щом забеляза страшната опасност, в очите му припламна огън. Огледа се наляво и надясно, като че ли търсеше начин за спасение, после захвърли пъстрото одеяло от раменете си и извика на баща си на езика на тонкавите: - Тиакайтат, шай шойана - стой тук, ще плувам! С два скока той се озова при момичето, хвана го за колана, пристегнат на талията му, покатери се с него по релинга, където се забави за миг, за да се огледа. Пантерата бе вече съвсем наблизо и тъкмо се готвеше за последния скок. Лапите на животното едва се бяха отделили от дъската на палубата, когато младият индианец скочи от релинга в реката, насочвайки скока си встрани, за да не се озове във водата в непосредствена близост до пантерата. Реката го погълна заедно със момичето. В същото време пантерата прелетя над релинга и падна във водата, защото силата на скока й беше много голяма и тя не съумя да се задържи. - Стоп, стоп на място! - изкомандва капитанът в рупора към машинното отделение, без да губи присъствие на духа. Беше даден заден ход, параходът спря и витлото му заработи само с такава сила, която го задържаше на едно място, противодействувайки на течението. Тъй като опасността за пътниците беше преминала, те побързаха да се измъкнат от всевъзможните си скривалища и да изтичат към парапетите на борда. Бащата на момичето извика силно: - Давам хиляда долара за спасяването на дъщеря ми. две хиляди... три хиляди.... пет хиляди! Никой не го слушаше. Всички се бяха надвесили над реката, за да могат да видят какво става в реката. Пантерата, един великолепен плувец, се държеше над водата с широко разперени лапи и се оглеждаше за плячката си - напразно. - Удавили са се, попаднали са под колелото! - вайкаше се бащата и скубеше косата си с две ръце. Но ето че откъм другия борд се разнесе гръмкият глас на стария индианец: - Нитропан Хомош бил умен! Плувал под кораб, да не го види пантерата! Тук долу е! Всичко живо се затича към щойерборда (дясната страна на плавателен съд. Б. пр. ) и капитанът заповяда да хвърлят във водата въжетата. Наистина долу, съвсем близо до корабната стена, плуваше бавно по гръб Малката мечка, сложил припадналото момиче напреко през тялото си. Въжетата бяха спуснати бързо във водата. Момчето завърза едно от тях под мишниците на момичето, а самото то се изкатери пъргаво по другото въже. Посрещнаха го с бурни овации, но то се отдалечи гордо, без да каже нито една дума. Само когато минаваше покрай Корнъл, който също беше видял цялата сцена, то се спря и каза високо, за да го чуят всички: - Страхува ли се тонкава и от най-малката крастава котка? Корнъл избяга с всички негови двадесет герои, но тонкава привлякъл голямо чудовище върху себе си, за да спаси момиче и пътници. Корнъл скоро чуе още повече за тонкава! Спасеното момиче бе изтеглено с въжето и отнесено в една каюта. Но ето че лоцманът протегна ръка към бакборда (лявата страна на плавателен съд. Б. пр) и извика. - Вижте пантерата, вижте сала! Отново всички се втурнаха към другата страна, където пред очите им се разигра нова, не по-малко вълнуваща драма. Досега никой не беше забелязал малкия сал, направен от клони и тръстика, на който седяха двама души и се мъчеха да се доближат до кораба откъм десния бряг на реката. Те гребяха с импровизирани гребла, набързо приготвени от отсечени клони. Единият от тях беше юноша, а другият пък приличаше на жена, облечена твърде странно. Главата й бе покрита с някакво подобие на стара качулка, под която се виждаше пълно червенобузесто лице с две малки очички. Тялото се намираше в някакъв широк чувал или нещо подобно, чиято кройка и фасон сега никой не можеше да определи, тъй като тази персона не стоеше, а седеше. Черния Том бе застанал до Олд Файерхенд и го попита: - Сър, познавате ли тази жена? - Не. Нима е толкова прочута, че трябва да я познавам? - Да, прочута е, но всъщност не е жена, а мъж, прериен ловец и трапер. А ето че идва и пантерата. Сега ще видите какво може да стори една жена, която е мъж. Той се наведе над релинга и извика: - Ало, Лельо Дрол, внимавай! Иска да те изяде! Салът беше стигнал на около петдесет крачки от парахода. Пантерата бе плувала досега насам-натам покрай кораба, търсейки плячката си. Сега тя забеляза сала и се насочи към него. Седналата на сала мнима жена вдигна глава към палубата, позна човека, който й беше извикал, и отвърна с висок фалцет: - Good look (израз на удивление), ти ли си. Том, Много се радвам да те видя, щом трябва! Що за добиче е това? - Черна пантера, която скочи от борда. Гледайте да изчезнете! Бързо, бързо! - Охо, Леля Дрол не бяга от никого, няма да избяга и от някаква си пантера, ако ще да е и черна, и синя или зелена. Може ли да застреляме животното? - Разбира се! Но няма да успеете. Собственост е на една менажерия и е най-опасният хищник в целия свят. Бягайте към другата страна на кораба. Палячото на сала, изглежда, изпитваше голямо удоволствие да си играе с пантерата на гоненица. Той работеше с крехкото гребло наистина майсторски и успяваше да и избяга с учудваща сръчност. Докато гребеше, извика с пискливия си глас към кораба: - Ще се справя, драги Том. Къде е необходимо да се улучи подобно създание, щом трябва? - В окото - отвърна Олд Файерхенд. - Well! Тогава да оставим този воден плъх да се приближи. Той прибра греблото и взе пушката, която лежеше до него. Пантерата и салът се приближаваха бързо един към друг. Хищникът гледаше неприятеля си с широко отворени немигащи очи. Траперът се прицели бързо и даде два изстрела. След това за секунда хвърли пушката, грабна веслото и загреба в обратна посока. Пантерата беше изчезнала. Там, където всички я видяха за последен път, се образува водовъртеж, който сочеше мястото на предсмъртната й борба. После я видяха да изплува на повърхността на реката далече надолу по течението, мъртва, безжизнена: трупът й бе понесен за броени секунди от течението, след което отново потъна. - Майсторски изстрел! - извика Том от палубата и всички пътници го подкрепиха с въодушевление, само менажерът мълчеше, защото бе разстроен от загубата на звероукротителя и скъпата пантера. - Бяха два изстрела - отвърна загадъчната фигура от сала. - За всяко око по един. Закъде плава този параход, щом трябва? - Дотам, докъдето ще има достатъчно вода - отвърна капитанът. - Искаме да се качим на борда, та и затова направихме този сал на брега. Ще ни вземете ли? - Можете ли да си платите билета, мадам или сър? Наистина не знам дали да се обръщам към вас с "мадам", или "сър". - Обръщайте се с "лельо", сър. Аз съм Леля Дрол, разбрахте ли, щом трябва? А що се отнася до билета, имам обичай да заплащам със суха пара и дори с чисти златни зърна. - Тогава идвайте на борда! Трябва час по-скоро да се махаме от това злополучно място. Спуснаха въжената стълба. Най-напред се изкачи момчето, което също бе въоръжено с карабина, после неговият спътник сложи пушката си на рамо, стана, хвана стълбата с ръце, отблъсна сала с крак и се покатери до палубата със сръчността на катеричка, посрещнат от всички с широко опулени очи и учудени погледи. Втора глава Трамповете "Съединените американски щати въпреки или по-скоро вследствие на либералните си институции са огнище на своеобразни социални бедствия, които са напълно немислими в някоя европейска държава." Всеки познавач на тамошните отношения ще признае, че това твърдение на един съвременен географ си има своите добри основания. Бедствията, за които говори той, могат да се разделят на хронични и актуални. Към първите би трябвало преди всичко да споменем вечно търсещите скандали безделници и хулигани, а също и така наречените скитници, които се "занимаваха" предимно с преселниците. Скитничеството, безделничеството и хулиганството са пуснали здрави корени в Америка, и както личи по всичко, ще пребъдат още дълги години. Малко по иначе стои въпросът с втория вид социална напаст, която обикновено се развива по-бързо, но и по-скоро отмира. Тук бихме причислили безправните отношения за живот на хората от Далечния запад, вследствие на които се образуваха разбойнически банди и шайки от главорези, които мистър Линч (плантаторът от южните щати Чарлз Линч, популяризирал "линчуването" - жестока саморазправа на тълпата с някого. Б. пр.) успя да ликвидира само чрез безмилостно крути мерки. По-нататък би трябвало да споменем и куклуксклановците, които вилнееха по време на Гражданската война, а и по-късно. Но трамповете се превърнаха в най-страшната и опасна социална напаст, те бяха представители на най-бруталния и безогледен бандитизъм. Когато за известен период търговията и производството се намираха в затруднение, хиляди фабрики спираха да работят и десетки хиляди работници оставаха безработни, много от безработните започваха да се преселват, като по-голямата част от тях тръгваше на запад. Щатите, намиращи се отвъд Мисисипи, се оказваха от време на време буквално наводнени с такива хора. Но скоро сред тях настъпваше процес на детерминиране - работливите и честните между тях започваха да работят каква да е работа, макар и лошо платена и изморителна. Най-често постъпваха на работа във фермите, за да помогнат при прибирането на реколтата, и затова обикновено ги наричаха "жътвари". Мързеливите обаче образуваха банди, които живееха от грабежи, палежи и убийства; те скоро достигаха до най-долното стъпало на моралното падение, а техните водачи бяха търсени от ръката на закона под дърво и камък. Трамповете се появяваха обикновено на големи групи, наброяващи понякога по триста и повече човека. Те нападаха не само отделни ферми, но и малки градове, за да ги ограбят. Превземаха дори железопътни гари, справяха се с чиновниците и използваха влаковете, за да се придвижат по-бързо до някоя друга област, където повтаряха престъпленията си. Тези безчинства взеха такива размери, че губернаторите на няколко щата се видяха принудени да свикват доброволци и да водят истински сражения с тези негодници. Капитанът и кормчията на "Догфиш" смятаха, че Корнъл Бринкли и неговите хора принадлежат тъкмо към тези трампове. Групата им беше около двадесетина души и следователно бе твърде слаба, за да се справи с останалите пътници и екипажа на парахода, но предпазливостта и бдителността не бяха в никакъв случай излишни. Вниманието на Корнъл естествено беше също привлечено от чудноватата фигура, която се бе приближила до парахода на паянтовия сал и беше убила така безгрижно опасния хищник. Корнъл се беше смял, щом чу Том да произнася странното име "Леля Дрол". Но сега, когато видя непознатият да се качва на палубата, той мрачно сбърчи вежди и прошепна на хората си: - Този хубостник никак не е толкова смешен, колкото иска да се представи. Предупреждавам ви, че трябва да се пазим от него. - За какво му е този маскарад? - попита някой. - Това не е маскарад. Този човек си е всъщност голям оригинал, но същевременно е един от най-опасните полицейски агенти, които познавам. - Pshaw! Леля Дрол и полицейски агент! Може да е всичко друго, каквото кажеш, но не мога да повярвам, че е детектив! - И все пак такъв е! Слушал съм много за Леля Дрол; казват, че Лелята е трапер, който не е с всичкия си, но поради веселия си характер се намирал в най-добри отношения с всички индиански племена. Но сега, когато го виждам пред себе си, мога да кажа, че го познавам по-добре. Този дебелак е детектив и половина. Срещал съм го горе в Дакота при форт Съли, край Мисури, където успя да измъкне измежду нас един наш другар, когото после обесиха. Лелята беше сама, а ние бяхме над четиридесет души! - Не е възможно! Могли сте да му направите поне четиридесет дупки в тялото! - Не, не можахме. Той действа много по-често с хитрост, отколкото със сила. Вижте само малките му лукави очички - също като на невестулка! И игла в купа сено ще ти открие. Приближава се към жертвата си с най-голяма подкупваща любезност и после капанът щраква, преди изобщо да си помислиш, че можеш да бъдеш пипнат. - Познава ли те? - Мисля, че е изключено. Тогава той изобщо не ми обърна внимание, а после измина много време, а и аз се промених доста. Въпреки това смятам, че ще е уместно да се държим спокойно и непринудено, за да не привлечем вниманието му. Струва ми се, че тук ще успеем да изиграем един хубав номер и не ми се ще той да ни се изпречи на пътя. Дрол съвсем не изглеждаше толкова опасен, колкото го описа Корнъл, напротив, при появяването му присъствуващите трябваше да положат големи усилия, за да не избухнат в смях, който би го обидил. Предметът, покриващ главата му, не беше нито шапка, нито каскет, нито качулка и въпреки това приличаше по нещо на всеки един от тези видове шапки. Състоеше се от пет различни по форма кожени парчета. Средното от тях имаше формата на обърната паница, задното парче засенчваше тила, а предното - челото; то трябваше да играе ролята на козирка; четвъртото и петото парче покриваха ушите като две клапи. Палтото му беше много дълго и невероятно широко. Състоеше се от безброй много шевове и кожени кръпки, които са били пришивани една върху друга. Нямаше две кръпки с една и съща възраст - личеше си, че са наставяни непрекъснато в течение на много години. Краищата на палтото бяха снабдени отпред с къси ремъчета, които бяха вързани и по този начин заместваха липсващите копчета. Тъй като голямата дължина и ширина на тази неповторима дреха отежняваше ходенето, човекът я беше разрязал отзад до кръста и така бе свързал двете й половини около краката си, че се беше образувало някакво подобие на шалвари, които правеха движенията на Леля Дрол извънредно смешни. Тези съмнителни панталони стигаха до глезените му. Чифт кожени обувки допълваха облеклото му надолу. Ръкавите на палтото бяха също необичайно дълги и широки за него. Той ги беше зашил в краищата, а в горната им част бе пробил две дупки, през които беше извадил ръцете си. По този начин от двата ръкава се бяха получили два висящи кожени джоба, в които той можеше да побере какви ли не неща. Тази дреха правеше фигурата на човека да изглежда като самото въплъщение на безформеността, а прибавим ли и пълното червенобузесто, извънредно дружелюбно лице, чиито очички сякаш нито за миг не можеха да останат неподвижни и непрекъснато шареха наоколо, за да не би да им се изплъзне нещо - става ясно, че всичко това не можеше да не те накара да се разсмееш. Подобни екземпляри съвсем не са рядкост в Запада. Който живее дълги години из нецивилизованите райони, няма нито време, нито удобен случай, пък и пари, да възстанови по друг начин изпокъсаното си облекло освен с различни подръчни материали, каквито може да му предложи самотата далеч от цивилизацията; ето защо често ще срещнете прочути хора, чието облекло е в такова състояние, че ако се появят в някой град, децата биха тръгнали след тях с крясъци и смях. Човекът държеше в ръката си двуцевна пушка, достигнала достопочтена възраст. Можеше само да се гадае дали не притежава и други оръжия, тъй като палтото обгръщаше фигурата му като завързан чувал, в който можеха да се скрият най-разнообразни предмети. Момчето, което се намираше в обществото на този оригинал, беше може би на шестнадесет години. Беше русокосо и добре сложено, а погледът му имаше сериозен, дори упорит израз, като човек, който вече може сам да се справя с живота. Облеклото му се състоеше от шапка, ловджийска риза, панталони, гамаши и обувки - всичко беше изработено от кожа. Освен пушка то имаше още револвер и нож. Когато Леля Дрол се качи на палубата, подаде ръка на Черния Том и извика с високия си писклив гласец: - Welcome (добре дошъл, здравей! Б. пр.), приятелю Том! Ама че изненада! Цяла вечност, откакто не сме се виждали! Откъде идваш и накъде пътуваш? Те си разтърсиха сърдечно ръцете и Том отвърна: - Идвам от долното течение на Мисисипи. Отивам в Канзас, в чиито гори са моите рафтъри. - Well, всичко се нарежда. И аз отивам натам, че и по-далеко. Можем известно време да бъдем заедно. Но преди всичко да си платя пътуването, сър. Колко ще ни струва - имам предвид себе си и този младеж, щом трябва? Този въпрос беше отправен към капитана. - Зависи докъде ще пътувате и какво място ще си изберете - отвърна той. - Какво място ли? Леля Дрол пътува винаги на най-хубавото място, сър, тоест каюта. А докъде? Засега да кажем до форт Гибсън. Можем да удължим ласото винаги, когато пожелаем. Приемате ли златни зърна? - С най-голямо удоволствие. - А къде са ви златарските везни? Да не сте мошеник? Въпросът му прозвуча тъй комично и малките му очички примигаха така особено, че никой не можеше да му се сърди. Въпреки това капитанът се престори на ядосан и промърмори: - Ако ме попитате пак такова нещо, ще ви изхвърля веднага през борда! - Охо! Да не мислите, че някой може току-така да хвърли Леля Дрол във водата? Хайде, опитайте! - Е-е - махна капитанът с ръка, - човек трябва да е любезен към дамите и понеже вие сте леля, спадате към нежния пол. Няма да обърна чак такова внимание на въпроса ви. Впрочем не е необходимо да плащате толкова бързо. - Не, не взимам назаем нито за минута, имам си принципи, щом трябва! - Well! Елате с мен в служебната каюта! Двамата се отдалечиха, а другите продължиха да разговарят за появяването на този странен човек. Капитанът се върна по-бързо от Дрол. Все още удивен, той каза: - Мешърс, да бяхте видели златните зърна, златните зърна! Той бръкна с ръка в един от ръкавите си и като я извади от дупката, тя беше пълна със златни зърна, големи като бобчета, като лешници, а и още по-големи. Този човек сигурно е открил някоя бонанса ((исп.) - богато находище на скъпоценен метал. Б. пр.) и я е изпразнил. След като Дрол плати пътуването си, започна да се озърта наоколо. Най-напред съзря хората на Корнъл. Приближи се бавно до предната палуба и ги огледа. Погледът му се спря за няколко мига върху Корнъл, след което го попита: - Извинете, сър, не сме ли се виждали с вас някъде? - Нямам представа - отвърна запитаният. - О, просто не мога да се отърва от чувството, че вече съм ви срещал някъде. Почакайте, може би беше горе по Мисури? - Не. - А не беше ли във форт Съли? - Дори не съм го виждал. - Хмм. Мога ли да науча името ви? - Защо? За какво ви е? - Просто ми харесвате, сър. А щом ми се хареса някой човек, нямам мира, докато не науча името му. - Ако става въпрос за това, и вие ми харесвате - отвърна Корнъл остро, - но въпреки всичко не бих желал да постъпвам неучтиво и да питам за името ви. - Защо? Аз не го считам за неучтивост и бих отговорил веднага на въпроса ви. Нямам причини да премълча името си. Премълчава го само онзи, чиято съвест не е съвсем чиста. - За обида ли да го считам, сър? - И през ум не ми е минавало да ви обиждам. Аз никога не обиждам хората, щом не трябва. Адио, сър, и си запазете името за вас! Не ми е толкоз необходимо. Дрол се обърна и се отдалечи. - На мене ли този номер? - изскърца със зъби червенокосият. - И трябва да го преглътна! - А защо ще мълчиш? - изсмя се един от хората му. - Аз на твое място бих отговорил с юмрука си на този кожен чувал. - И щеше да си изпатиш. - Pshaw! Тази жаба с нищо не издава челичена сила. - Да, но не бива да подценяваш човек, който оставя една черна пантера почти да се приближи до него и тогава най-хладнокръвно и изпраща куршума, като че ли има пред себе си пъдпъдък. Впрочем въпросът не се свежда само до него. Веднага срещу нас ще се нахвърлят и други хора, а ние трябва да избягваме всякакъв шум около себе си. Дрол се беше запътил отново към задната част на парахода и се натъкна на двамата индианци, които бяха седнали на бала с тютюн. Щом го видяха, те станаха. Дрол се поспря, после забърза към тях и извика: - Mira, el Oso grande y el Oso chico! - (Я виж. Голямата и Малката мечка!) Беше заговорил на испански. Той явно знаеше, че двамата индианци не говореха английски добре, но пък владееха испански отлично. - Que sorpresa, la tia Droll! (Каква изненада. Леля Дрол!) - отвърна старият индианец. - Какво търсите тук, в Изтока, и накъде с този параход? - попита ги Дрол, като им подаде ръка. - Бяхме в Ню Орлиънс и се връщаме в къщи. Изминаха много луни, откакто видяхме за последен път лицето на Леля Дрол. - Да, през това време Малката мечка е станал два пъти по-едър. Цари ли мир между моите червенокожи братя и техните съседи? - Те заровиха бойната секира в земята и не искат пак да я изравят. - Кога ще отидете при вашите хора? - Не знам още. Голямата мечка не може да се завърне във вигвама си, преди да е потопил ножа си в кръвта на бледоликия, който го обиди. . - Кой е той? - Онова бяло куче с червената коса. То удари Голямата мечка с ръка в лицето. - По дяволите! Да не би да е мръднал! Сигурно знае какво значи да удариш индианец в лицето, а още повече, ако той е Голямата мечка. - Той не знае кой съм аз. Казах му името си на езика на моя народ и моля моя бял брат да не ме издава. - Бъди спокоен! Сега ще трябва да отида при другите, които искат много да поговорят с мене, но пак ще се върна при вас. Той продължи пътя си към кърмата. Бащата на спасеното момиче беше излязъл от каютата си, за да съобщи, че дъщеря му се е съвзела, че се чувства сравнително добре и има нужда само от почивка, за да се възстанови напълно. После забърза към индианците, за да благодари на храброто момче за неговата смела постъпка. Дрол беше чул думите му и се осведоми за случилото се. След като Том му разказа всичко, той продума: - Да, това момче е способно на такова нещо, не е дете вече, а истински мъж. - Познаваш ли ги двамата? Видях те да разговаряш с тях. - Срещнахме се веднъж. - Срещнахте ли се? Той каза, че е от племето тонкава, а то е почти измряло и оцелелите индианци никога не се движат свободно, а водят заседнал живот в жалкия резерват в долината на Рио Гранде. - Но Голямата мечка никога не е започвал да води заседнал живот, а е останал верен на традициите на своите прадеди. Скита се свободно из страната, също като вожда на апачите Винету. Мястото, което нарича "в къщи", не е известно никому. Говори често за "своите хора", но кои са и къде са, не съм могъл никога да разбера. И сега искаше да отиде при тях, но го спира отмъщението му към Корнъл. - Говори ли ти за него? - Да. Той няма да намери покой, докато не си отмъсти. За мен Корнъл е вече -мъртъв човек. - И аз смятам така - обади се Олд Файерхенд. - Добре познавам индианците и мога да кажа, че той понесе удара така спокойно не от страх. - Тъй ли? - обърна се Дрол към великана. - И вие ли познавате индианците, щом трябва? Но съвсем нямате такъв вид, въпреки че сте цял голиат. Мисля, че мястото ви е в някой салон, а не в прерията. - Олеле, Лельо! - засмя се Том. - Тук сбърка страхотно! Я се опитай да познаеш кой е този господин! - Нямам такива намерения. Може би ще имаш добрината да ми кажеш веднага кой е той. - Не, толкова лесно няма да ти се размине. Лельо, този човек е един от нашите най-прочути уестмани. - Тъй, тъй! Значи не от прочутите, а от най-прочутите, а! - Да. - Според моето мнение от този сорт има само двама. - Той направи малка пауза, примижа с едното око, намигна с другото на Олд Файерхенд, изкиска се кратко, което прозвуча като едно "Хи-хи-хи-хи", изсвирено на кларинет, и продължи: - А това са именно Олд Шетърхенд (Поразяващата ръка. Б пр) и Олд Файерхенд. Тъй като познавам първия, щом трябва, то този господин не може да бъде никой друг освен Олд Файерхенд. Познах ли? - Да, аз съм - кимна ловецът. - Egad!? (ей богу. нима Б. пр.) - попита Дрол, отстъпи две крачки назад и го огледа още веднъж с отвореното си око. - Наистина ли сте вие?! Фигурата е същата, както я описват, но... може би се шегувате! - Добре, а това шега ли е? - попита Олд Файерхенд, като хвана с десницата си Дрол за яката на палтото, вдигна го, завъртя го около себе си три пъти и го сложи върху един сандък. Лицето на Дрол беше станало тъмночервено. Той едва си пое дъх и извика, изговаряйки с мъка думите: - Zounds (за бога! Б. пр.) сър, да не би да ме мислите за махало на часовник или за ветропоказател? Да не би да съм създаден, за да кръжа около вас? Цяло щастие е, че спалният ми чувал е направен от здрава кожа, иначе щеше да се скъса и щяхте да ме запратите в реката! Но проверката си я биваше, сър, виждам, че наистина сте Олд Файерхенд. А и ща не ща, трябва да ви вярвам, иначе сте в състояние да демонстрирате на тези джентълмени още веднъж как Луната обикаля около Земята. Когато се е говорило за вас, винаги съм си мислил колко много бих се радвал да ви видя някога. Ето ръката ми и ако не искате да ме огорчите дълбоко, стиснете я здраво! - Защо не? С удоволствие подавам ръката си на всеки смелчага, а още повече на човек като вас, представил ни се по такъв превъзходен начин. - Представил ли съм се? Как така? - Като застреляхте пантерата! - Аха! Но то не беше някакъв подвиг, за който заслужава да се говори. Животното не се чувстваше добре във водата и аз просто му помогнах. - Умно постъпихте! Пантерата не се бои от водата, тя е отличен плувец и можеше да стигне до брега без много усилия. Какво нещастие, ако беше успяла! Спасихте живота на много хора. Стискам ви ръката с намерението да се запознаем по-отблизо. - Изрекохте желанието ми, сър. Предлагам да пийнем за нашето запознанство. Не съм дошъл на този параход, за да умра от жажда. Да вървим в салона. Последваха поканата му. Когато господата напуснаха палубата, се появи негърът, на когото бяха забранили да гледа пантерата. Идваше от машинното отделение. Беше сменен от друг работник и сега си търсеше сенчесто място, за да може да подремне. Той влачеше бавно краката си и намусената му физиономия ясно показваше, че бе в лошо настроение. Това не убягна от погледа на Корнъл, той го извика и му направи знак да се приближи. - Какво има, сър? - попита чернокожия, когато ги приближи. - Ако имате някакво желание, обърнете се към стюарда. Аз не се занимавам с пътниците. - Знам, знам - отвърна Корнъл. - Исках само да те попи там дали нямаш желание да изпиеш с нас чаша бренди. - Ако това имате предвид, нямам нищо против. В машинното отделение ти пресъхва не само устата, а и стомахът. Но не виждам тук нищо за пиене! - Ето. вземи един долар. Купи ей от бара каквото ти душа иска и ела при нас! Недоволният израз веднага изчезна от лицето на негъра. Бързо донесе две пълни шишета с бренди и няколко чаши и седна до Корнъл, който му направи място с готовност. Бързо и жадно изпрати две чаши и каза: - Чудесно ободрява, сър, а човек като мене не може да си го позволява много често. Как ви дойде идеята да ме почерпите? Белите обикновено не са така любезни към чернокожите. - За мен и моите приятели негърът има същата стойност, както и белият. Забелязах, че работиш при котлите. Това е тежка работа, от която човек ожаднява и понеже мога да предположа, че капитанът не ти плаща със стодоларови банкноти, казах си, че една хубава глътка ще ти бъде добре дошла. - Имали сте превъзходна идея. Наистина капитанът ми плаща лошо, човек не може дори да се напие, още повече че не дава аванс, поне на мен не дава, а бръква в кесията си едва когато свърши пътуването - damn! (проклятие, по дяволите! Б. пр.) - Значи те е взел на мерник, а? - Така е. Казва, че жаждата ми била много голяма, на другите плаща всеки ден, а на мене не. Тогава чудно ли е, че жаждата ми постоянно се увеличава? - Сега ще зависи само от теб дали днес ще можеш да я задоволиш напълно. Готов съм да ти дам няколко долара, ако ми направиш една услуга. - Няколко долара ли? Ура! За тях ще си купя три-четири пълни бутилки! Казвайте желанието си, сър! Аз съм човекът, който ви трябва, щом става въпрос за спечелването на бренди. - Възможно е и да си ти. Но тази работа трябва да се подхване хитро. Необходимо е малко да се поослушаш, да подслушаш. - Къде? Кого? - В салона. - Така ли? Хмм - промърмори негърът замислено. - А защо, сър? - Защото... е, с теб ще бъда откровен. - Той му подаде пълна чаша и продължи с доверителен тон: - Там ще видиш един едър господин с великанска осанка, когото наричат Олд Файерхенд, някакъв чернобрад юначага наричан Том, и най-сетне един палячо в дълго кожено палто, който се отзовава на името Леля Дрол. Този Олд Файерхенд е богат фермер, а другите двама са негови гости, които той води със себе си. Съвсем случайно и ние отиваме към тази ферма, за да потърсим там работа. Много ни се иска да разберем що за хора са тези тримата, защото ще си имаме работа с тях. Сам виждаш, че не искам от теб нищо нередно и противозаконно. - Съвсем правилно, сър! Никой не може да ми забрани да слушам, когато другите говорят. В продължение на шест часа съм свободен и мога да правя каквото си пожелая. - Но как мислиш да постъпиш? Имаш ли право да влизаш в салона? - Не ми е забранено изрично, но там нямам работа. Мога да внеса или да изнеса нещо, но то става за толкова кратко време, че няма да успея да изпълня задачата си. - Няма ли някаква друга работа, с която би могъл да останеш по-дълго време? - Няма... или чакайте! Хрумна ми нещо. Прозорците са мръсни и бих могъл да ги измия. - Това няма ли да направи впечатление? - Не. В салона винаги има хора,, така че миенето никога не може да стане на празен салон. То е всъщност работа на стюарда и ще му свърша голяма услуга, ако го отърва от нея. - Но той може да се усъмни. - Няма. Той знае, че нямам пари, а обичам да пия бренди. Ще му кажа че съм ожаднял и че ще изчистя прозорците вместо него срещу чаша бренди. Не се безпокойте, сър, ще гледам да я уредя. Колко долара ми обещавате? - Ще ти заплатя според стойността на сведенията, които ми донесеш, но минимумът ще бъде три долара. - Ол райт, съгласен съм. Налейте ми още една чаша и тръгвам. Когато чернокожият се отдалечи, някои зададоха на Корнъл въпроса какво цели със задачата, поставена на негъра. Той им отвърна: . - Ние сме бедни трампове и трябва да търсим изгода навсякъде. Тук бяхме принудени да си платим пътуването и се налага поне да опитаме да си възвърнем тези пари по някакъв начин. Нужно е да се подготвим за дългия път, който ни очаква, а вие знаете, че кесиите ни са твърде празни. - Нали ще ги напълним от касата на железопътната станция? - Нима сте толкова сигурни, че планът ни ще успее? Щом можем и тук да докопаме пари, трябва да сме големи глупаци, ако не се възползваме от случая. - Да си го кажем направо - значи, ще крадем на кораба? Опасно е. Щом ограбеният забележи, че му липсва нещо, сигурно ще вдигне адски шум, в резултат на това ще последва претърсване на всички хора и на всички ъгълчета на парахода. А ние ще бъдем първите, върху които ще падне подозрението. - По-наивен човек от тебе не съм виждал. Една такава работа може да бъде опасна, но може и да не бъде, зависи как ще я подхванеш. А аз не съм от онези хора, които подхващат нещата наопаки. Ако ме следвате, ще ни се удаде всичко, включително и големият удар накрая. - Горе при Сребърното езеро ли? Хмм! Само да не са те пратили за зелен хайвер. - Pshaw! Знам каквото знам. Но и през ум не ми минава да ви разкривам всички подробности още отсега. Ще научите всичко, когато пристигнем на самото място. А дотогава ще трябва да ми имате пълно доверие и да ми вярвате, щом ви казвам, че горе има такива богатства, че ще стигнат за всички ни, докато сме живи. Но сега да не приказваме излишно, а да изчакаме спокойно да видим какви новини ще ни донесе онзи глупав негър. Той се облегна на релинга (парапет, перила на кораб. Б. пр.) и затвори очи, което беше знак, че не иска повече нито да слуша, нито да говори. И другите се настаниха колкото се може по-удобно. Едни от тях се опитваха безуспешно да заспят, а други разговаряха шепнешком за големия план, чието изпълнение ги бе свързало на живот и смърт. Изглеждаше все пак, че "глупавият негър" успешно се справя със задачата си. Защото, ако беше срещнал някаква непреодолима спънка, той положително щеше да се върне и да съобщи. Но след като най-напред отиде в служебното помещение, за да говори със стюарда, той изчезна във входа на салона и вече не се появи. Измина повече от час, преди отново да се покаже на палубата. В ръката си държеше няколко парцала за бърсане, отнесе ги нанякъде, а после се върна и седна при хората на Корнъл, които се бяха оживили. Обаче той не успя да забележи двата чифта очи, зорко следящи трамповете и него. Това бяха очите на двамата индианци - Голямата и Малката мечка. - Е? - попита Корнъл с любопитство. - Как се справи със задачата? Негърът отвърна намръщено: - Направих всичко, каквото можах, но мисля, че за онова, което успях да науча, няма да получа повече от уговорените три долара. Вие сте се заблудили, сър. - Защо? - Защото великанът наистина се казва Олд Файерхенд, но не е никакъв фермер и не е канил при себе си този Том и Леля Дрол. - Хайде бе! - скочи Корнъл, като се престори на разочарован. - Да, така е - потвърди негърът. - Този великан е прочут ловец и отива високо горе в планините. - Къде? - Не каза. Можах да чуя всичко, нито дума от разговора им не ми се изплъзна. Тримата мъже седяха малко настрана от другите заедно с бащата на момичето, което пантерата искаше да изяде. Бащата се казва Патерсън, инженер е и ще пътува заедно с него. - Инженер ли? Какво ли ще търсят двамата в планините? - - Може би е открил някаква мина, която Патерсън иска да огледа. - Не ми се вярва, защото Олд Файерхенд разбира от тази работа повече и от най-умния инженер. - - Най-напред ще посетят тъста на Патерсън, Бътлър, който има голяма ферма в Канзас. Този тъст сигурно е много богат човек. Продал бил добитък и пшеница в Ню Орлиънс и сега инженерът му носи парите от продажбата. Очите на Корнъл пробляснаха, но нито той, нито някой от трамповете издадоха колко важна беше тази новина за тях. - Да, в Канзас има фермери, червиви от пари - забеляза Корнъл с безразличен глас. - Но този инженер е много непредпазлив. Голяма ли е сумата? - Девет хиляди долара в банкноти, чух го ясно, макар че го казваше шепнешком. - Човек не бива да носи у себе си толкова голяма сума, та за какво са банките! Ако попадне в ръцете на трамповете, парите му са загубени. - Не са, защото няма да ги намерят. , О-о, те са хитреци. - Да, но там, където е скрил парите, те сигурно няма да ги търсят. - Значи знаеш къде ги е скрил? - Да. Показа ги на другите. Наистина стори го скришом, защото аз бях там, макар и гърбом към тях, но те не обърнаха внимание на огледалото, в което можех да видя всичко. - Хмм. Огледалото лъже. Когато някой застане пред него всеизвестно е, че вижда нещата обърнати. - Не съм мислил по тези неща и не разбирам от тях. но съм сигурен във видяното от мен. Инженерът има стар ловджийски нож, в чиято куха дръжка са поставени банкнотите. - Аха! Е, това нас всъщност не ни интересува. Не сме трампове, а честни жътвари. Съжалявам само, че съм се заблудил във великана. Страшно много прилича на фермера, когото познавам, и имената им са еднакви. - Може да му е брат. Впрочем не само инженерът носи много пари у себе си. Чернобрадият също спомена за някаква значителна сума, която бил получил и трябвало да раздели между другарите си, те били рафтъри. - А тези пък къде се намират? - Секат дървета някъде край реката Блек Беър (Черната мечка. Б. пр.), която изобщо ми е непозната. - Знам я. Влива се в Арканзас под Съли. Голяма ли е групата им? - Около двадесетина души, все отбор юнаци, както каза той. А онзи веселият в кожения спален чувал носи сума златни зърна у себе си. И той отива на запад. За какво ли му е притрябвало златото? Никой не мъкне из пущинаците злато със себе си! - Защо пък не? И в Запада човек има своите нужди. Има фортове, отворени през лятото магазини, пътуващи търговци, при които човек може да похарчи доста злато и пари. Но така или иначе тези хора са ми съвършено безразлични. Само недоумявам защо онзи инженер отива високо в Скалистите планини, а води със себе си това младо момиче. Тя му е единственото дете. Дъщеря му го обича много и не пожелала да се раздели с него. А тъй като инженерът има намерение да остане необичайно дълго време в планините и ще им бъде необходимо да си построят дори и къщи, той най-сетне решил да вземе и дъщеря си. - Ще строят къщи ли? Така ли каза? - Да. Къщи от стволовете на дървета. - Но за него и за дъщеря му ще е достатъчна една-единствена къща. Би трябвало да се предположи, че няма да са сами там. Любопитно ми е да знам каква ли цел преследват. - И чернобрадият искаше да разбере, но Олд Файерхенд му каза, че ще научи по-късно. - Значи тайна! Вероятно става въпрос за някоя бонанса, за някоя богата рудна жила, която искат тайно да изследват, и ако си заслужава, да започнат да я експлоатират. Как ми се иска да науча мястото, където отиват! За съжаление не го споменаха. Както изглежда, възнамеряват да вземат със себе си чернобрадия и Леля Дрол. Така здраво са се сприятелили, че са наели съседни кабини за спане. В номер едно ще спи инженерът, номер две взе Олд Файерхенд, номер три Том, номер четири - Леля Дрол, и номер пет - малкият Фред. - Кой е той? - Момчето, което пристигна с Лелята. - Негов син ли е? - Доколкото разбрах, не е. - Как му е фамилното име и защо е тръгнал с Дрол? - За това не стана дума. - Къде се намират кабините от едно до пет, отляво или отдясно? - Оттук погледнато, са вляво. Дъщерята на инженера ще спи естествено в дамска каюта. - Понеже се припознах в тези хора, съвсем ми е безразлично къде ще лежат и къде ще спят. Впрочем не им завиждам за тесните кабини, където ще се задушат, докато ние тук на откритата палуба имаме свеж въздух колкото си искаме! - Well! Но и въздухът в каютите не е лош, защото на прозорците има поставен тюл. Най-зле сме ние. И когато не работим през нощта, трябва да спим долу. - Той, посочи към един люк, разположен наблизо, който водеше под палубата, - а ако боцманът ни разреши да си легнем на палубата при другите пътници, това е вече висше благоволение. През тесния люк чистият въздух изобщо не стига до долу, а от трюма излиза плесенясал въздух. През топлите дни човек може направо да се задуши. - А помещението, където спите, свързано ли е с трюма? - запита Корнъл непринудено. - Да. Една стълба води надолу. - А трюмът заключва ли се? - Не. Това би усложнило всичко. - Тогава наистина си за окайване. Но стига сме дърдорили. В шишето има още бренди. - Прав сте, сър. И от приказване пресъхва гърлото. Ще обърна още една чашка и отивам на сянка, за да си подремна. Щом изминат шестте часа, трябва да се връщам при котлите. Но какво става с моите долари? - Държа на думата си, макар че ги плащам абсолютно напразно. Но тъй като сам съм си виновен за моето заблуждение, няма причина да те ощетявам. Ето ти трите долара. Не би трябвало да искаш повече, защото услугата ти не донесе никаква полза. - Аз и не искам повече, сър. С тези три долара ще си купя толкова много бренди, че ще мога да се напия до смърт. Вие сте истински джентълмени. Ако желаете още нещо, обърнете се пак към мене, а не към някой друг. Можете да разчитате на мен. Той изпи още една пълна чаша и отиде настрани, където легна в сянката на една голяма бала. Трамповете гледаха предводителя си с любопитство. Бяха запознати с нещата в общи линии, но не можеха да разберат защо Корнъл беше задал някой от въпросите. - Зяпнали сте ме за обяснения, нали? - каза им той и на лицето му се появи самодоволна усмивка на превъзходство. - Девет хиляди долара в банкноти, и то суха пара, а не разни полици и чекове, при изплащането на които си изложен винаги на опасности да те пипнат! Това е хубава сума, която ще ни бъде добре дошла. - Ако я докопаме! - обади се мъжът, който обикновено изразяваше и мнението на другите. - Ще я пипнем! - А как? Как ще се доберем до ножа? - Ще го вземем от кабината. - Ти самият? - Разбира се. Не мога да предоставя тази важна работа другиму. - А ако те спипат? - Невъзможно! Планът ми е готов и ще успея. - Ако излезе вярно, само ще се радвам. Но когато се събуди инженерът, ще забележи липсата на ножа си. И ела да видиш каква олелия ще се вдигне тогава. - Да, наистина ще се вдигне, ама ние няма да сме вече тук. - Ами къде? - Чуден въпрос! На брега, разбира се. - Да не би да плуваме до него? - Не. Няма да искам това нито от вас, нито от себе си. Не съм лош плувец, но не ми се ще да се доверявам нощно време на тази река, чиито брегове едва се виждат. - Значи си решил да завладеем някоя от двете лодки? - Пак не позна. - Тогава не виждам как ще достигнем сушата, преди да са открили кражбата. - Тъкмо туй е едно доказателство, че си овча глава. Защо разпитвах тъй подробно за трюма, а? - Откъде да знам. - Не можеш да знаеш, да, но би могъл да отгатнеш. Огледай се! Какво има до навитото котвено въже? - Изглежда е сандък с инструменти. - Позна! Вече видях, че в него има чукове, пили, клещи и няколко свредела, един от които е с диаметър от цол и половина. Хайде сега, помисли си какво общо могат да имат свределите и трюмът! - By love! ((англ.) - За бога! Б. пр.) Да не би да искаш да пробиеш парахода? - подскочи другият. - Разбира се, че искам. Щом параходът започне да пропуска вода, значи има нейде пробито място, а има ли пробито място, ще го откарат на брега, за да се избегне всяка опасност и за да има време спокойно да се огледа повредата. - Ами ако я забележат късно?! - Не бъди страхливец! Когато започне да потъва един параход, а то впрочем става бавно, линията, до която достига водата, почва да се качва. Боцманът или кормчията сигурно ще го забележат, освен ако не са слепи. Това ще предизвика такъв шум и паника, че отначало инженерът изобщо няма да помисли за ножа си. А когато открие кражбата, нас вече няма да ни има. - А ако все пак се сети за ножа и докарат парахода до брега, но не пуснат никой да слезе? Всичко трябва да се премисли. - Е, тогава няма да намерят нищо. Ще завържем ножа за някаква връв, ще го пуснем във водата, а другия край на връвта ще завържем някъде отвън на кораба. За да открие някой ножа ще трябва направо да е всезнаещ. - Тази идея наистина не е лоша. Но какво ще правим, щом напуснем кораба? - Мисля, че бързо ще се натъкнем на някоя ферма или индианско село, откъдето ще можем да си купим коне, без да ги плащаме. - Дотук добре. А после накъде ще яздим? - Най-напред към реката Блек Беър, където са рафтърите, за които говореше негърът. Лесно ще открием лагера им. Разбира се, няма да се мяркаме пред очите им,, а ще издебнем чернобрадия и ще му вземем парите. Щом свършим и тази работа, ще имаме достатъчно средства, за да можем да се подготвим за по-нататъшния дълъг път, който ни предстои. - Значи ще се откажем от касата на железниците? - В никакъв случай. В нея ще има десетки хиляди долари и ние трябва да пипнем тези пари. Но ще бъде много глупаво, ако преди това не съберем всичко, което ни се предлага. Вече знаете как стоят нещата. Тази вечер ни чака работа и няма да се спи. Затова се поопънете малко сега. Последваха съвета му. На парахода цареше необичайна тишина и покой поради голямата горещина. И отляво, и отдясно пейзажите не предлагаха нищо интересно на пътниците и те прекарваха времето си, като спяха или поне дремеха, а това средно състояние между спане и бодърствуване не носеше истинска почивка нито на тялото, нито на духа. Едва привечер, когато слънцето вече клонеше към хоризонта, хората се раздвижиха по палубата. Жегата беше намаляла и бе излязъл лек прохладен ветрец. Дамите и господата наизлязоха от кабините си, за да се насладят на прохладата. Между тях беше и инженерът. Придружаваше го дъщеря му, която се бе съвзела напълно от голямата уплаха и неволната баня. Двамата потърсиха индианците, защото момичето още не им беше благодарило. - Голямата мечка и Малката мечка прекараха целия следобед с присъщото си индианско спокойствие и неподвижност на същия сандък, на който седяха още когато бяха поздравени от Леля Дрол. - Хе-ел бак ше-бак ко-та нешек-омеон (Сега ще ни дадат пари) - каза бащата на сина си на езика на тонкавите, когато видяха, че инженерът се Приближава с дъщеря си. Лицето на индианеца помръкна, защото споменатият начин за изразяване на благодарност представлява за индианеца обида. Синът му обаче вдигна дясната си ръка нагоре и после бързо я спусна, с което искаше да покаже, че е на друго мнение. В погледа му, отправен към спасеното от него момиче, се четеше симпатия. Момичето се запъти към него, хвана ръката му с две ръце, стисна я сърдечно и каза: - Ти си добро и храбро момче. Жалко, че не живеем наблизо, щях да те обикна. Той погледна сериозно розовото й личице и отвърна: - Мой живот би ти принадлежал. Великият дух чува тези думи и знае, че те верни. - Тогава ще ти подаря поне един спомен от мене, за да не ме забравиш. Нали може? Той кимна. Тя свали тънък златен пръстен от пръста си и го сложи на левия му малък пръст. Той погледна първо пръстена, а после нея, след това бръкна под шареното одеяло, развърза нещо от врата си и й го подаде. Беше малко, дебело, четвъртито кожено парче, ощавено и пресовано, по което личаха някакви знаци. - Аз също ти даде спомен - каза той. - Това тотем на Нинт-ропан Хомош, само кожа, не злато. Но ако попаднеш опасност при индианци и покажеш, тогава опасност веднага изчезне. Всички индианци познават и обичат Нинтропан Хомош и се подчиняват негов тотем. Тя не разбра какво представлява един тотем и каква огромна стойност може да има при някои стечения на обстоятелствата. Разбра само, че в замяна на пръстена й подарява парче кожа; но тя не показа никакво разочарование. Беше твърде мила и добросърдечна, за да може да си позволи да го обиди, като не приеме подаръка му, който на пръв поглед беше нищожен. Ето защо тя окачи тотема на врата си, при което очите на младия индианец светнаха от удоволствие, и му отвърна: - Благодаря ти! Сега и ти имаш нещо от мене, и аз нещо от тебе. Това ще радва и двама ни, макар че и без тези подаръци ние няма да се забравим. После бащата на момичето каза: - Как да се отплатя на Малката мечка за стореното? Не съм беден, но всичко, което притежавам, би било малко в сравнение с това, което той ми запази. Следователно аз ще му остана длъжник. Мога да му дам само нещо за спомен, за да се защищава от враговете си, както защити и дъщеря ми срещу пантерата. Ще приеме ли той тези оръжия? Аз го моля да ги вземе. Той извади два нови, много добре изработени револвера, чиито дръжки бяха украсени със седеф, и му ги подаде. Младият индианец не се поколеба нито за миг как да постъпи. Той направи крачка назад, изпъна се като войник и каза: - Белият човек ми предлага оръжия, това голяма чест за мене, защото само мъже получават оръжие. Аз ще ги вземе и употреби само тогава, когато защитава добри хора и ще стреля по лоши. Хау! Той взе револверите и ги пъхна в пояса си под одеялото. Сега баща му не можа да се сдържи повече. По лицето му личеше как се бори с вълнението си. Той каза: - И аз благодари на бял човек, че не дал пари като на слуги или на хора без чест. Така това голяма награда, която ние не забравим. Ние винаги приятели на белия човек и негова дъщеря. Нека пази добре тотем на Малка мечка - той също и мой. Нека Великият дух винаги изпраща на него слънце и радост! След като поднасянето на благодарностите приключи, те си подадоха още веднъж ръцете и се разделиха. Двамата индианци отново седнаха на сандъка. - Енок шакинбак-ен! (Добри хора) - каза бащата. - Енок-ак шакинбак-ен? (Много добри хора) - съгласи се синът. Това бяха и единствените изблици на сърдечни чувства, които им разреши тяхната индианска мълчаливост. Инженерът нямаше никаква заслуга, че изказа благодарността си по най-добрия възможен начин според индианските представи и схващания. Той бе твърде слабо запознат с обичаите и нравите на червенокожите, за да може да знае как да се държи в подобен случай. Беше помолил Олд Файерхенд за съвет и се бе придържал към неговите указания. Сега той се върна при него, където бяха дошли вече Том и Дрол, и му разказа как бяха посрещнати подаръците. Когато спомена за тотема, от тона му стана ясно, че не може твърде добре да си представи неговото значение. Ето защо Олд Файерхенд го попита: - Знаете какво нещо е тотемът, нали? - Да. Представлява знакът на някой индианец, да речем както при нас клеймото или печатът, и може да се поставя върху различни предмети или да се изработва от разни материали. - Това определение е вярно, но не е изчерпателно. Не всеки индианец има правото на тотем, а само вождовете; а фактът, че този юноша вече притежава тотем, показва, че е извършил такива подвизи, които дори и червенокожите считат за необикновени. Освен това тотемите се различават и по своето предназначение. Един вид от тях служи наистина за легитимиране или потвърждение на нещо, каквато служба изпълняват при нас да речем печатът или подписът. Но онзи вид тотеми, които за нас, бледоликите, има най-важно значение, служи за препоръка на притежателя му. Препоръката може да се различава и по степента на своята сърдечност. Дайте ми тотема да го видя. Момичето му го подаде и той го разгледа внимателно. - Нима можете да разчитате тези знаци, сър? - попита Патерсън. - Да - кимна Олд Файерхенд. - Толкова често съм бил при различните индиански племена, че мога да говоря не само техните диалекти, но разбирам и писмените им знаци. Този тотем е извънредно голяма ценност и такъв тотем се подарява много рядко. Написан е на езика на тонкавите и гласи: "Шаке-и-елатан шаке-и-ша-кин, хенщон-елатан хеншон-шакин; катепанон." Точно преведено това означава: ,"Неговата сянка е и моя сянка, а неговата кръв е и моя кръв; той е по-големият ми брат." А отдолу е поставен знакът на Малката мечка. Думите "по-големият ми брат" изразяват още по-голямо уважение, отколкото само "брат ми". Тотемът представлява всъщност най-сърдечна препоръка. Ако някои причини на собственика му някакво зло, то той трябва да очаква най-сурово отмъщение от страна на двете Мечки и на техните приятели. Увийте добре тотема, сър, за да не избелее червената боя на знаците. Кой знае каква голяма помощ може да ви окаже, тъй като ще минем през местности, където живеят съюзниците на тонкавите. От това малко парче кожа може да зависи животът на много хора. Следобед параходът мина покрай Озърк, форт Смит и Ван Бюрън и достигна мястото, където Арканзас прави голям завой в северна посока. Капитанът съобщи, че към два часа след полунощ параходът ще достигне форт Гибсън. Повечето от пътниците си легнаха да спят рано, за да се събудят при пристигането във форта, защото можеше да се предполага, че там никой нямаше да спи до сутринта. Палубата се опразни от пътниците, които имаха каюти, а в салона останаха съвсем малко хора, занимаващи се с шах и други игри. В съседния салон, предназначен за пушачи, имаше само трима души: Олд Файерхенд, Том и Дрол, които си разказваха преживелиците. Двамата се отнасяха към Олд Файерхенд с такова уважение, което граничеше със страхопочитание, но въпреки това Олд Файерхенд все още не бе научил абсолютно нищо за намеренията на Леля Дрол, нито пък нещо за неговия живот. Сега той го попита къде е получил странното си име "Леля". Запитаният отвърна: - Известен ви е обичаят на уестманите да си дават бойни имена и прякори, нали? А аз наистина приличам на жена в моя спален чувал, за което допринася и пискливият ми глас. По-рано имах басов глас, но при една страшна простуда гласът ми загуби ниските си тонове. А и понеже имам навика да се отнасям към всеки добряк като грижовна майка или леля, кръстиха ме Леля Дрол. - А Дрол (Droll (англ.) весел, смешен, забавен.) фамилното ви име ли е? . - Да. Но аз често съм си весел, а може би и малко забавен Затова името ми подхожда добре. - Името ви звучи като немско (Drolling (нем.) - весел, смешен, забавен.), да не би да сте от немски произход, както каза и Том? - Да. - А в Щатите ли сте роден? Тогава Дрол (който изцяло е замислен като комична фигура, говори на смешен за немците диалект, който би могъл донякъде да се сравни с нашия шопски говор, но за съжаление остава непреводим. Б. пр.) направи най-веселата и хитра физиономия на която беше способен, и отвърна на немски език: - Не, навремето и през ум не ми е минало. Избрал съм си немска семейна двойка. - Как? Значи сте роден в Германия, в такъв случай сме сънародници. Ето ти изненада! - извика Олд Файерхенд. - Не сте ли се сетили досега? Искам да кажа, че ми личи от пръв поглед. Можете ли да отгатнете къде съм проходил и къде съм скъсал първия си чифт обувки? - Разбира се, вашият говор го издава. - Издава ли го? Това ме радва извънредно много, понеже винаги съм се гордял с нашия хубав диалект, който за съжаление по-късно ми провали цялата кариера, щом трябва. И тъй, кажете ми къде съм се родил? - В красивото херцогство Алтенбург, където правят най-хубавата извара. - Правилно, в Алтенбург, веднага познахте! А туй за изварата е чиста истина - тя няма равна на себе си в цяла Германия. Знаете ли, исках да ви изненадам и затова не ви казах веднага, че съм ваш съотечественик. Но сега, когато така хубаво сме седнали заедно, ми се изплъзна от езика и ето, че можем да поговорим за хубавата ни родина, която не съм забравил, въпреки че живея тук вече дълги години. По всичко личеше, че тримата щяха да завържат оживен разговор, но за съжаление това не стана, защото неколцина от господата в салона се бяха наситили на разните игри и сега влязоха в помещението, за да попушат. Завърза се общ разговор и те се видяха принудени да изоставят подхванатата тема. Когато По-късно се разделяха, за да отидат да спят, Дрол каза на Олд Файерхенд: - Жалко, че не можахме да си поговорим, но и утре е ден, и ние ще продължим разговора си. Лека нощ, господин сънароднико, лек сън и спете по-бързо, защото след полунощ ще трябва да ставаме пак! Всички отидоха по кабините си, а в салона угасиха светлините. На палубата останаха да светят само два фенера: един на носа и друг при кърмата на парахода. Първият фенер осветяваше реката на такова голямо разстояние, че дежурният моряк можеше навреме да забележи всяко препятствие във водата и да вдигне тревога. Изглежда, че дежурният, кормчията и боцманът, който се разхождаше по палубата насам-натам, заедно с обслужващия машините персонал бяха единствените будни хора. Но трамповете се преструваха, че спят. Корнъл беше наредил хитро хората си около люка, водещ към трюма, така че никой не можеше да стигне до него, без те да не го забележат. - Ама че дяволска работа! - прошепна той на човека до него. - Как не се сетих, че през нощта на носа на кораба остава човек, който оглежда пътя на парахода. Той ще ни пречи. - Няма да ни пречи толкоз много. В тази тъмнина не може да вижда чак до люка. Тъмно е като в рог, няма ни една звезда на небето. А освен това той е втренчил поглед в осветения от фенера кръг и ако се обърне, няма да забележи абсолютно нищо. Кога започваме? - Веднага. Нямаме време за губене, защото трябва да свършим, преди да сме стигнали форт Гибсън. Свределът е вече у мене и слизам надолу. Ако се наложи да ме предупредиш, кашляй силно. Сигурно ще те чуя. Той се надигна и пропълзя до люка под закрилата на голямата тъмнина. Напипа с крак тясната стълба и бързо слезе по десетината стъпала. Опипа с ръце пода, на който беше застанал, и откри люка, водещ още по-надолу. Заслиза по втората стълба, а тя се оказа по-дълга от първата. Щом се озова долу, той запали клечка кибрит и се огледа. Помещението, в което се намираше, беше високо повече от два метра и водеше почти до средата на парахода. Пред него се простираше в цялата си ширина долната част на корабното тяло, незащитена от никаква преграда. Наоколо се търкаляше само багаж. Корнъл се приближи към бакборда и заби свредела в стената на парахода - разбира се, под водната линия. Под силния натиск на ръката му инструментът бързо започна да пробива дървото. Изведнъж той се натъкна на твърдо препятствие - ламарината, с която беше обкована онази част от парахода, която оставаше под водата. Тя трябваше да бъде пробита с удари. Но за по-бързо напълване на помещението с вода бяха необходими поне две дупки. Ето защо Корнъл проби също до ламарината втора дупка, колкото се може по-назад. После взе един от здравите камъни, служещ за баласт, и заудря по свредела, докато върхът му проби металната обвивка. Водата нахлу веднага и му измокри ръцете. Но когато измъкна свредела с известно усилие, той бе облян от силна, дебела водна струя, така че трябваше незабавно да се отдръпне. Шумът от параходните машини беше заглушил ударите с камъка. Сега Корнъл проби и ламарината зад първата дупка, намираща се по-близо до стълбата и започна да се изкачва. Той все още държеше свредела в ръка и щом се добра до горната стълба, го захвърли настрани. Защо ли му трябваше да го мъкне до горе? Щом стигна до своите хора, те го попитаха тихо дали е успял. Отвърна им утвърдително и заяви, че веднага отива към кабина номер едно. Салонът и съседната с него пушалня се намираха при задната палуба, а от двете им страни се редяха кабините. Всяка от тях имаше самостоятелна врата, която водеше към салона. Външните стени, изработени от лек дървен материал, бяха снабдени с доста големи прозорци, чиито отвори бяха закрити с тюл. Между външните стени на кабините и борда на парахода имаше един тесен коридор. Корнъл трябваше да се упъти към десния коридор, тоест към щойерборда. Кабина номер едно беше първата и бе разположена в ъгъла. Той легна на пода и започна да пълзи предпазливо напред, като се движеше плътно до релинга, за да не бъде забелязан от боцмана, който ходеше насам-натам. Достигна целта си успешно. През тюла на първи прозорец се виждаше слаба светлина. Осветлението в кабината не бе угасено. Дали Патерсън не спеше? Може би четеше. Но Корнъл забеляза, че и от другите прозорци се процеждаше слаба светлина. Това го успокои. Може би тъкмо това осветление щеше да улесни изпълнението на задачата му. Извади ножа си и изряза безшумно тюла от горе до долу. Някаква завеса му пречеше все още да надникне в кабината. Той я побутна леко встрани и гледката, която видя, едва не го накара да извика високо от радост. На лявата стена до леглото беше поставена светеща нощна лампичка, закрита отдолу, за да не смущава спящия. Под нея, с лице, обърнато към стената, спеше инженерът. На един стол бяха сгънати дрехите му, а до дясната стена на сгъваема масичка бяха оставени часовникът, кесията и... ножът на спящия, които можеха да се достигнат с ръка съвсем лесно. Корнъл посегна и взе ножа, а кесията и часовника остави на мястото им. Измъкна острието от ножницата и огледа дръжката. Тя се отвиваше лесно. Това му беше достатъчно. - По дяволите, леко мина! - прошепна си крадецът. - Иначе трябваше да влизам вътре, а можеше да се наложи и да го удуша! Никой не забеляза случилото се; прозорецът гледаше към водата. Корнъл затъкна ножа в пояса си и се прилепи към пода, за да пропълзи до своите хора. Успя да мине покрай боцмана. Няколко метра по-нататък, вляво, той забеляза две слабо фосфоресциращи точки, които веднага след това изчезнаха. За Корнъл нямаше съмнение, че бяха човешки очи. Със светкавичен и мощен тласък той се хвърли напред, като се мъчеше да не издаде никакъв шум, а после бързо се изтърколи встрани. Ето че не се бе излъгал! Откъм мястото, откъдето бе забелязал очите, се разнесе шум от паднало на земята тяло. Боцманът го дочу и се приближи. - Кой е там? - попита той. - Аз, Нинтропан Хауей - дойде отговорът. - А-а, индианецът! Защо не спиш? - Тук се промъкнал човек, нещо лошо сторил, аз него видял, но той бързо избягал. - Накъде? - Напред, където Корнъл лежи, може би бил той сам. - Pshaw! За какво ли пък му е притрябвало на него или на когото и да било да пълзи тук! Хайде спи и не смущавай другите! - Ще спя, но не виновен, ако стане лоша работа. Боцманът се ослуша към предната част на парахода и тъй ката оттам не се долавяше нищо, той се успокои. Беше убеден, че червенокожият се е заблудил. Измина доста дълго време. Някой го извика откъм носа на парахода. - Сър - каза морякът, който беше на носа на кораба, - не знам на какво се дължи, но водата се покачва бързо, корабът потъва! - Глупости! - изсмя се боцманът. - Елате и вижте! - Боцманът се наведе, но не каза нищо, а се затича към каютата на капитана. След две минути двамата се появиха заедно на палубата. Носеха със себе си фенер и осветиха реката зад борда. Беше донесен и още един фенер. Боцманът слезе през задния люк, а капитанът през предния, за да разгледа трюма. Междувременно трамповете се бяха отстранили от люка. Не след дълго капитанът се появи и забърза към кормчията. - Не иска да вдига тревога - прошепна Корнъл на хората си. - Но внимавайте как параходът ще се приближи до брега! Той имаше право. Всички моряци и работници бяха събудени тайно и параходът промени посоката си; Разбира се, всичко това не можа да стане без известен шум. Хората, които спяха на палубата, се събудиха, и се появиха и някои пътници от каютите. - Мешърс, няма нищо, няма никаква опасност - извика им капитанът. - долу се е събрала малко вода и трябва да я изпомпаме. Ще хвърлим котва до брега и ако някой се страхува, може да слезе на сушата. Целта му беше да успокои хората, но постигна точно обратното. Всички завикаха и закрещяха за спасителни пояси, кабините се опразниха. Всичко живо се разтича безредно насам-натам. Тогава светлината от предния фенер освети високия бряг. Параходът се изви така, че застана успоредно на брега и хвърли котва. Към сушата спуснаха двата моста, които се оказаха достатъчно дълги, и по-страхливите пътници се втурнаха към брега. Разбира се, измежду първите бяха трамповете, които бързо изчезнаха в тъмнината на нощта. На парахода остана екипажът, Олд Файерхенд, Том, Дрол и Голямата мечка. Олд Файерхенд слезе в трюма, за да види докъде е стигнала водата. Скоро се появи с фенер в дясната ръка, а в лявата със свредела и попита капитана, който наблюдаваше пренасянето на помпите: - Сър, къде стои обикновено този свредел? - Ей в онзи сандък за инструменти - отвърна един моряк. - Следобед беше все още там. - А сега беше хвърлен до стълбата. Върхът му е изкривен. Обзалагам се, че с него е била пробита металната обвивка на парахода. Впечатлението, което направиха тези думи, бе подсилено от едно друго откритие. Инженерът се бе погрижил преди всичко да отведе на брега дъщеря си, после се върна на парахода, за да се дооблече. Сега той изскочи от кабината си така, че го чуха всички: - Обран съм! Девет хиляди долара! Разрязали са тюла на прозореца и са ги взели от Масата! В този момент Голямата мечка извика още по-силно: - Аз знае, Корнъл откраднал и пробил кораб. Аз видял това, но боцман не повярвал. Попитат черен огняр! Той пият с Корнъл, той отива в салон и чисти прозорци, той идва и пие пак, той трябва каже всичко. Веднага всички присъстващи се събраха около индианеца и инженера, за да ги разпитат по-подробно. Но ето че откъм сушата, малко по-надолу от хвърлилия котва параход, се разнесе вик. - Това са Малката мечка - извика индианецът. - Аз го изпратил след Корнъл, който бързо избягал на брега, той каже къде Корнъл. Ето че Малката мечка се зададе тичешком по моста и сочейки към реката, осветена надалеч от междувременно запалени те многобройни светлини на парахода, извика:. - Там гребат! Корнъл прерязал въжетата на голямата лодка и прехвърля на друг бряг. Всички видяха бързо отдалечаващата се лодка. Трамповете ликуваха и крещяха подигравателни думи към парахода. Моряците и голяма част от пътниците им отговориха гневно. Във всеобщата възбуда никой не обърна внимание на двамата индианци, които изчезнаха внезапно. Най-сетне мощният глас на Олд Файерхенд успя да въдвори тишина. В същия миг към реката се разнесе друг глас: - Голямата мечка взел назаем малка лодка. Преследва Корнъл да си отмъсти. Отвъд завърже малка лодка, капитан може намери. Вождът на тонкава няма остави избяга Корнъл. Голямата мечка и Малката мечка трябва имат негова кръв. Хау! - Двамата бяха взели малката лодка при носа на парахода и сега гребяха след бегълците. Капитанът ругаеше и кълнеше страшно. Докато моряците изпомпваха водата от трюма, разпитаха чернокожия огняр. Олд Файерхенд го постави с въпросите си толкова натясно, че той си призна всичко и предаде дума по дума разговора с Корнъл. Така нещата се изясниха. Корнъл беше откраднал парите и пробил парахода, за да може да избяга с хората си на брега, преди да бъде открита кражбата. Но предателството на негъра не остана ненаказано. Капитанът заповяда да го вържат, за да си получи на следващото утро определения от него брой тояги. Нямаше основание да бъде даден под съд. Скоро се оказа, че помпите бързо ще се справят с водата и параходът не се намира в опасност. След кратко време той щеше да бъде в състояние да продължи пътуването си. Пътниците се завърнаха от неприветливия бряг на палубата и всеки се настани колкото се може по-удобно. Никой не се оплакваше от загубата на време, дори мнозина бяха доволни от интересното преживяване, което им разнообрази скучното пътуване. Разбира се, инженерът бе най-малко възхитен от интересното преживяване. Беше загубил значителна сума пари, която трябваше да възстанови. Олд Файерхенд го успокои с думите: - Все още има надежда да си възвърнете парите. Продължете спокойно пътуването с дъщеря си. Ще се срещнем пак при вашия тъст. - Какво? Искате да ме напуснете? - Да, ще преследвам Корнъл, за да му отнема плячката. - Но това е опасно! - Pshaw! Олд Файерхенд не е от хората, които ще се уплашат от някакви си скитници. . - И все пак ви моля да се откажете. По-добре да загубя тези пари завинаги. - Сър, тук не става дума само за вашите девет хиляди долара, а за много повече. Трамповете са разбрали чрез негъра, че Том също носи доста пари у себе си и че другарите му го очакват при Блек Беър. Сигурно не се лъжа в предположението си, че ще се отправят в тази посока, за да извършат отново престъпление, при което могат да бъдат убити и хора. Двамата тонкави са по дирите им като добри ловджийски хрътки и щом се съмне, ние също поемаме по следите. Тръгваме аз. Том, Дрол и неговото момче Фред. Нали, господа? - Да - отвърна Том простичко и сериозно. - Тъй вярно - обади се и Дрол. - Трябва да пипнем Корнъл и в името на други хора. А хванем ли го, нека господ да му е на помощ, щом трябва! Трета глава Нощни схватки На високия бряг на река Блек Беър гореше голям огън. Луната грееше на небето, но светлината й не успяваше да проникне между гъстите върхари на дърветата. Ако нямаше огън, наоколо щеше да цари непрогледна тъма. Пламъците осветяваха един блокхаус ((англ.) - типични за времето на американските пионери здрави дървени къщи, устойчиви срещу студ и нападения. Б. пр.), построен не както обикновено от хоризонтални, наредени един над друг дървесни стволове, а малко по-особено. Бяха използвани четири растящи дървета, които образуваха правилен четириъгълник; върховете им бяха отрязани и дънерите им представляваха четирите ъгли на къщата. На горните им краища бяха поставени напреко гредите, носещи покрива. Този покрив, а също така и четирите стени бяха направени от онези дъски, наречени Clap-boards ((англ.) - дъски с един изтънен ръб. Б. пр.), които се изсичат от суровите стволове на кипариса или червения дъб, но само от стъблото под клоните, за да бъдат избегнати чеповете. В предната стена бяха оставени три отвора - един по-голям, служещ за врата, и два по-малки от двете страни на големия за прозорци. Именно пред тази къща гореше споменатият огън, около който седяха двадесетина силуета, по чиято подивяла външност си личеше, че от дълго време не са влизали в допир с цивилизацията. Дрехите им бяха изпокъсани, лицата им бяха не само загорели от слънцето, а и с кожа, която бе направо напукана и избелена от вятъра, дъжда, студа и жегата. Освен ножове, друго оръжие не се виждаше, изглежда, бе оставено в блокхауса. Над огъня, окачен на дебел клон, висеше голям железен котел, в който вряха огромни късове месо. До огъня се намираха две издълбани тикви с огромни размери, пълни с медовина. Щом някой ожаднееше, просто грабваше пълна чаша медовина или пък горещ бульон от котела. Водеше се оживен разговор. Изобщо изглеждаше, че тези хора се чувствуваха в пълна безопасност, защото никой не си даваше труд да говори тихо. Освен това, ако допуснеха, че наблизо може да има някакъв враг, те щяха да запалят и поддържат огъня си по индиански маниер, така че да образува малък пламък, който не може да се вижда отдалече. На стената на къщата бяха облегнати брадви, секири, големи триони и други инструменти, издаващи, че това е група от рафтъри, дървари и салджии., Рафтърите са особен вид на американските пионери (под това название обикновено се разбират всички заселници, които първи излизат в "нецивилизованите" райони на Северна Америка - ловци, рафтъри, фермери, и др. Б. пр.). Тяхното място е някъде между фермерите и траперите. Докато фермерите са във всяко едно отношение по-близо до цивилизацията и водят заседнал живот, то траперът, ловецът, който лови животните с примки и капани, води почти скитнически живот, също като индианеца. И рафтърът не се задържа на едно място и води свободен, почти независим живот. Преминава свободно от един щат в друг и от една държава в друга. Не обича да се среща с хора и да посещава домовете им, защото занаятът му всъщност е незаконен. Земята, на която той сече дърва, не е негова собственост. Съвсем рядко се сеща и да попита кому принадлежи тази земя. Щом открие подходяща за сеч гора и някъде наблизо удобна река за спускане на салове, той се залавя за работа, без да го интересува къде се намира тази месност, дали принадлежи на Конгреса, или е частна собственост. Отсича дърветата, отрязва клоните и обработва стволовете, като си избира, разбира се, най-хубавите дървета, после ги свързва на салове и ги пуска надолу по реката, за да продаде някъде добития материал. Рафтърът не е много желан гост. Вярно е, че гъстите гори създават затруднения на някои нови преселници, които с удоволствие биха видели горите си разчистени, но рафтърът не разчиства. Той обира, както вече споменахме, най-хубавите дървета, отрязва короните им и ги захвърля наоколо. Под и около тези корони от тези дървета избуяват нови фиданки, които се оплитат с диви лози и други пълзящи растения и образуват такава плътна маса, срещу която брадвата, а често дори и огънят са почти безпомощни. Въпреки това почти никой не закача рафтърите, защото те са силни и смели мъже и никой не рискува да се разправя с тях из пустите райони, далеч от всякаква помощ. Разбира се, рафтърът, не може да работи сам, а винаги се събират неколцина души - четири, осем или десет. Понякога образуват и по-големи групи и тогава се чувстват съвсем сигурни, защото никой фермер няма да започне разправия с такъв брой хора, способни да рискуват живота си само и само да се сдобият с някое хубаво дърво. Наистина животът, който водят те, е изпълнен с лишения и се състои само в тежка и напрегната работа, но пък в крайна сметка не печелят лошо. На рафтъра му падат хубави пари, защото материалът му е безплатен. Докато другите работят, един или неколцина (това зависи от големината на групата) се грижат за прехраната им. Те са ловци, които по цял ден, а често и нощем бродят наоколо, за да "направят месо". В местности, богати на дивеч, това не е никак трудно. Но ако дивечът е малко, на ловците им се отваря голяма работа; тогава на ловеца не му остава свободно време да търси мед и други деликатеси, а рафтърите са принудени да ядат и такова месо, което обикновено се изхвърля от ловците и траперите - те ядат и вътрешностите на животните. Но рафтърите, работещи край Блек Беър, изглежда, не страдаха от липса на месо, което ни доказваше пълният котел. Ето защо всички бяха в добро настроение и след тежката работа през деня сега се пускаха какви ли не шеги. Разказваха се различни весели и интересни преживявания. - Ако можехте да видите едного, когото срещнах веднъж във форт Ниобрара... - обади се възрастен мъжага с посивяла брада - беше истински мъж, и въпреки това му викаха "Леля". - Да не би да е Леля Дрол? - обади се друг. - Да, тъкмо той и никой друг. И ти ли си го виждал? - Да, веднъж. Беше в -Демойн, в странноприемницата, където появяването му привлече вниманието на хората и всички започнаха да му се подиграват. Между тях имаше един, който просто не го остави на мира, докато Дрол не го сграбчи за колана и не го изхвърли навън през прозореца. Оня не се върна повече. - Лелята е способна на подобно нещо. Дрол обича шегата и няма нищо против да му се посмеят, но не бива да се преминава една определена граница, защото тогава той си показва зъбите. Впрочем аз бих пребил всеки, който се осмели да го обиди сериозно. - Ти ли, Блентър? Защо? - Защото веднъж ми спаси живота. Двамата заедно бяхме пленени от сиусите. Повярвайте ми, без неговата помощ сигурно още тогава щяха да ме изпратят във Вечните ловни полета. Аз не съм човек, който би се уплашил от неколцина индианци, нито пък започвам да хленча, когато ми върви наопаки, ала тогава бях изгубил вече всяка надежда и наистина не виждах никакъв начин за спасение. Но този Дрол е безподобен хитрец, така метна червенокожите, че свят им се зави. Изобщо не видяха как избягахме. - Е, какво направи? Как стана? Разказвай, разказвай! - Ако нямаш нищо против, предпочитам да си премълча. Не е никакво удоволствие да разказваш някаква случка, в която собствената ти роля не е особено завидна. Достатъчно е да ти кажа, че ако сега седя тук между вас и си хапвам от тази вкусна сърна, единствената заслуга е на Леля Дрол. - Значи сигурно здравата си бил загазил. Защото старият Блентър Мисуриеца е известен като уестман, който винаги ще намери вратата на изхода, стига изобщо да я има. - Но тогава не можах да я намеря. Още малко и щяха да ме вържат на кола на мъчението. - Наистина ли? Лоша работа! А този кол на мъчението е сатанинско изобретение! Щом се сетя за тази дума, и намразвам червенокожите двойно повече. - Значи изобщо не знаеш какво вършиш и какво приказваш. Който мрази индианците, той просто съди зле за тях, въобще не е размислил какво е трябвало да понесат и изтърпят червенокожите. Ако сега се зададе някой от някъде и поиска да ни изгони оттук, ти какво би сторил? - Ще се защищавам, та ако ще и да загубя живота си. - А това място твоя собственост ли е? - Нямам никаква представа чие е, знам само че не съм го плащал. - Е, на червенокожите е принадлежала цялата тази страна. Ние сме им я отнели и когато те се защищават, за което имат много по-голямо право от тебе, ти започваш да ги съдиш, така ли? - Хмм! Туй дето го казваш, е вярно, но червенокожите трябва да се махнат, да измрат и това им е предопределено. - Да, те измират, защото ги избиваме. Казват, че не били способни да приемат културата и затова трябвало да изчезнат. Но културата не можеш да я изстреляш като куршум от дулото на пушката си, за нея е необходимо време, много време. Не разбирам съвсем от тия работи, но ми се струва,че са необходими векове. А нима някой дава време на червенокожите? Може ли да изпратиш едно шестгодишно момче на училище и да започнеш да го биеш по главата, ако след четвърт час не е станало професор? А ние постъпваме точно така с индианците. Не искам да ги защищавам, защото нямам никаква полза от това, но ще ви кажа, че между тях съм видял не по-малко добри хора, отколкото сред белите, а дори и много повече. По чия вина изгубих моя хубав дом и семейство, та трябва да се скитам остарял и посивял из Дивия запад? По вина на червенокожите или по вина на белите? - Откъде да знам. Никога не си ни разказвал. - Не съм ви разказвал, защото истинският мъж по-скоро погребва тези неща дълбоко в себе си, отколкото да приказва за тях. Останал е само един-единствен, последният, който ми избяга, но тъкмо той беше предводителят им, най-лошият, най-долният! Старият човек произнесе тези думи бавно, скърцайки със зъби, и като че ли искаше на всяка от тях да придаде особена тежест. Това привлече още повече вниманието на другите, те се скупчиха по-близо до него и го загледаха очаквателно, но без да проронват нито дума. Той втренчи поглед в огъня, ритна с крак няколко пъти горящите главни и продължи, сякаш говореше сам на себе си: - Аз не ги застрелях, нито пък ги убих с нож, а ги бих до смърт, всеки по реда му. Трябваше да ги залавям живи, за да могат да умрат точно от същата смърт, от която умря семейството ми, моята жена и двамата ми сина. Бяха шестима, петима от тях успях да очистя за кратко време, но шестият избяга. Последвах го през всички щати, докато най-сетне успя да скрие следите си. След това не можах никога вече да науча нещо за него. Но сигурно е още жив, защото беше по-млад от мене, много по-млад, и ми се струва, че старите ми очи ще го видят още веднъж, преди да ги склопя завинаги. Настъпи дълбока тишина. Всички чувствуваха, че в случая става дума за нещо съвсем необикновено. Едва след извесно време един от рафтърите се осмели да попита: - Блентър, кой беше този човек? Старият се стресна от размислите си: - Кой беше ли? Не бе индианец, а бял, едно чудовище, каквото няма сред червенокожите. Да, момчета, ще ви кажа дори, че той бе такъв, каквито сме ние, беше рафтър. - Как? Рафтъри ли избиха семейството ти? - Да, рафтъри! Нямате никакво основание да се гордеете с професията си и да си въобразявате, че сте по-добри хора от червенокожите. Ей тъй, както си седим тука, всички сме крадци и мошеници. Разбира се, че това твърдение срещна оживени възражения. Но Блентър продължи несмутимо: - Реката, край която седим, гората, която сечем и продаваме, не са наша собственост. Посягаме на онова, което принадлежи на държавата или е частна собственост. Ще застрелям всеки дори и законния собственик, ако се опита да ни изгони оттука. Това не е ли кражба? Не е ли нещо повече - не е ли грабеж? Той се огледа наоколо и тъй като никой не се обади, продължи: - И точно с такива разбойници си имах тогава работа. Идвах откъм Мисури, а в джоба ми се намираше напълно редовен документ за извършена покупка. С мен бяха жена ми и синовете ми. Имахме добитък, няколко коня, свине и една голяма кола, пълна с покъщнина, понеже бях горе-долу заможен. Наблизо нямаше други заселници, но и ние не се нуждаехме от никого, защото нашите осем ръце бяха достатъчно здрави и работливи. За кратко време си построихме блокхаус. Изкоренихме, и изгорихме известна част от гората, за да имаме няколко ниви, които засяхме. Ала един хубав ден ми изчезна една крава: тръгнах да я търся из гората. Изведнъж чух удари от брадва и се отправих в тази посока. Заварих шест рафтъра, които сечаха моите дървета. При тях лежеше кравата, бяха я застреляли, за да я изядат. Мешърс, какво бихте направили на мое място, а? - Щях да ги застрелям като кучета! - извика един рафтър. - И то с пълно право. Според законите на Запада всеки крадец на коне или говеда се наказва със смърт. - Вярно е, но аз все пак не постъпих така. Държах се дружелюбно с тези хора и поисках само да напуснат земите ми и да ми заплатят кравата. Изсмяха ми се. А на другия ден отново ми изчезна една крава. Рафтърите я бяха отвели. Когато пак отидох при тях, те я бяха разсекли на парчета и бяха окачили месото да съхне, за да приготвят пемикан (чукано и сушено месо с голяма трайност. Б. пр.). Заплаших ги, че ще си потърся правата, и поисках да ми заплатят щетите. Един от тях, който, изглежда, беше предводителят им, вдигна пушката си срещу мене. Успях да стрелям и да я счупя в ръцете му. Нямах намерение да го ранявам и се бях прицелил само в пушката му. След това побързах да се върна и да доведа синовете си. Ние тримата изобщо не се страхувахме от тези шест човека, но когато се върнахме, бяха изчезнали. Разбира се, сега трябваше да бъдем предпазливи и през следващите няколко дни излизахме само в непосредствена близост до блокхауса. На четвъртото утро нашите припаси се свършиха и аз излязох с един от синовете си, за да си набавим месо. Естествено че бяхме много предпазливи, но от рафтърите нямаше и следа. Докато се промъквахме из гората бавно и безмълвно, изведнъж видях на около двадесет крачки от мен водача на рафтърите, застанал зад едно дърво. Не ме беше забелязал, но бе видял сина ми, вдигна пушката си и се прицели в него. Никога не съм изпитвал желание да убия някое човешко същество без нужда и ето защо с няколко бързи скока се озовах при него, изтръгнах пушката от ръцете му, измъкнах светкавично ножа и пистолета от пояса му, след което го ударих в лицето и той падна на земята. Но не загуби присъствие на духа нито за миг, веднага скочи на крака и изчезна, преди да успея да посегна към него. Просто в този момент той бе действал по-бързо и от мен. - По дяволите! После тази твоя глупост ти е струвала скъпо! - извика някой. - Ясно е, че по-късно човекът си е отмъстил за удара. - Да, отмъсти си - кимна старият и стана, за да направи няколко крачки насам-натам. Спомените го бяха развълнували. След малко отново седна и продължи: - Имахме късмет и направихме добър лов. Когато се върнахме, аз отидох най-напред зад къщата, за да оставя там дивеча. Стори ми се, че чух уплашения вик на сина ми, но за съжаление не му обърнах особено внимание. Когато влязох в стаята, видях моите хора на пода, вързани и със запушени уста, а в същото време и аз бях сграбчен и съборен на земята. През време на нашето отсъствие рафтърите бяха дошли във фермата ни. завързали жена ми и сина ми и зачакали само нашето завръщане. И когато по-големият ми син влязъл в стаята преди мене, те се нахвърлили отгоре му така бързо, че той успял само да извика слабо, за което вече споменах. И мене ме сполетя същата участ. Бях толкова изненадан и всичко стана тъй бързо, че се видях вързан, преди да успея да помисля за съпротива, след това натъпкаха и в моята уста някакъв парцал, за да не мога да викам. Онова, което последва, едва ли може да се опише с думи. Бяхме съдени: понеже бях стрелял в пушката на водача им, ме обвиниха в престъпление, заслужаващо смърт. Впрочем тези негодници нападнаха моето бренди и междувременно така се натряскаха, че в тях не остана нищо човешко. Решиха да ни убият. Като специално наказание за удара, който водачът им беше получил от мене, той поиска да бъдем бити и ние, тоест да бъдем убити чрез бой. Двамина се съгласиха с него, трима бяха против, но той успя да се наложи. Изкараха ни навън край оградата. Най-напред беше ред на жена ми. Вързаха я здраво и я биха с тояги. По едно време у едного от тях се събуди, изглежда, някакво чувство на състрадание и той я застреля в главата. Но синовете ми си изпатиха по-лошо от нея, те бяха буквално убити с тояги. А аз лежах наблизо и бях принуден да гледам всичко, защото бях оставен последен. Хора, хора, казвам ви, че онзи четвърт час ми се стори цяла вечност. Бях просто полудял, а не можех да се помръдна. Най-сетне дойде и моят ред. Изправиха ме и ме вързаха за оградата. Не чувствувах удари те, които получавах. Душата ми се намираше в такова състояние, в което телесните болки й бяха безразлични. Само си спомням, че изведнъж откъм царевичната нива се разнесе вик, но понеже рафтърите не му се подчиниха веднага, се чу и изстрел. След това съм изпаднал в безсъзнание; - Дошли са хора, които те спасиха, нали? - Хора ли? Не, защото беше един-единствен човек. По неестественото положение на главата ми той още отдалеч разбрал, че живота ми няма да струва и пени (дребна английска монета. Б. пр.), ако веднага не се намеси. Затуй извикал и стрелял. Това бил само предупредителен изстрел, стрелял във въздуха, понеже не могъл да повярва, че има пред себе си убийци. След като се приближил бързо, един от негодниците го познал и изплашено извикал името му. Те можеха да убиват подло, но и шестимата не намерили смелост да се противопоставят на него, единствения. Избягали, използвайки къщата за прикритие, и изчезнали в гората. - Е, тогава дошлият сигурно е бил някой прочут уестман, към когото хората са изпитвали голямо страхопочитание. - Уестман ли? Pshaw! Беше индианец. Да, момчета, казвам ви, че ме спаси един червенокож! - Червенокож ли? Който да всява такъв респект, че шестима рафтъри да избягат от него? Не е възможно. - Беше Винету! - Винету, вождът на апачите? Good look! Да, в такъв случай можем да повярваме на тази работа! Но беше ли името му толкова известно по онова време? - Наистина тогава беше в началото на славата си, но рафтърът, който извикал името му и после избягал, изглежда, се е бил запознавал вече с него при обстоятелства, които правели една втора среща между двамата най-нежелателна. Впрочем хората, видели Винету макар един-единствен път, знаят какво огромно впечатление прави дори само неговата външност. - Но защо е оставил негодниците да избягат? - Остави ги, но само временно. Ти иначе ли би постъпил? Той разбрал от бързото им бягство, че съвестта им не е съвсем чиста, но не е знаел нищо по-определено. Видял труповете на земята едва след като влязъл в двора. Тогава разбрал, че на това място е извършено престъпление. Но не е могъл да се впусне след бегълците, защото трябвало най-напред да се заеме с мене. Когато се съвзех, той бе коленичил до мен също като някой самарянин от Библията. Беше махнал парцала от устата ми и въжетата, които ме стягаха. Наистина не чувствах болки и се опитах да стана, за да си отмъстя, но той не ми позволи, пренесе ме заедно с труповете в къщата, където бих могъл лесно да се защищавам срещу рафтърите, в случай че им хрумнеше да се върнат, а после препусна към най-близкия ми съсед, за да доведе някого, който да се грижи за мене и да ми помага. Трябва да ви кажа, че този съсед живееше на повече от тридесет мили от моята ферма и че Винету не беше минавал никога през тези места. Но той го намери, въпреки че пристигнал там по тъмно, а призори беше при мен заедно с него и един ратай. После ме остави, за да проследи дирите на убийците. Не го видях повече от седмица. Междувременно погребах моите близки и помолих съседа да продаде имението ми. Още не бяха заздравели раните ми, но аз очаквах връщането на апача с болезнено нетърпение. Той бе проследил рафтърите, беше подслушал разговора им вечерта и разбрал, че се канят да посетят форта Смоуки Хил. Нито се беше показвал пред тях, нито им бе сторил нещо, защото отмъщението беше само моя работа. След като се разделихме отново, взех пушката си, качих се на коня и потеглих. Знаете останалото или поне се досещате. - Не го знаем! Разказвай по-нататък, разказвай! - Можете да си представите, че всичко това не бе никакво удоволствие за мене. Петимата заминаха за оня свят един подир друг. Шестият, най-лошият, ми се изплъзна. Беше рафтър и може би още се занимава с този занаят, затова и аз станах рафтър, струваше ми се, че по този начин ще мога най-лесно да се срещна с него. А сега... Behold! Тези пък кои са? Той скочи, а и другите последваха примера му, защото току-що из тъмнината на гората в осветения от огъня кръг се появиха две фигури, загърнати с пъстри одеяла. Бяха индианци. Единият беше възрастен, а другият - млад. Първият вдигна ръка успокоително и каза: - Никой се не тревожи, не врагове! Тук работят рафтъри, които познават Черен Том? - Да, познаваме го - отвърна старият Блентър. - Той заминал донесе ваши пари? - Да, отиде да получи парите и след около седмица ще се върне при нас. - Той дойде по-скоро. Значи ние при рафтъри, хора, които търсим. Направи малък огън, да не вижда отдалече. И говори тихо, защото чува надалече. Той свали одеялото от плещите си, приближи се към огъня, разхвърля главните, угаси повечето и остави съвсем малко от тях да горят. Младият индианец му помагаше. След като свършиха тази работа, той хвърли поглед към котела, седна на земята и каза: - Дайте ни парче месо, защото яздили отдалече и не яли. Неговите спокойни и твърди действия предизвикаха, разбира се, учудване на рафтърите. Старият Мисуриец го попита с тон, в който личеше възмущение: - Ама човече, как така! Настаняваш се при нас, като че ли туй място е твое! - Ние нищо не рискува - гласеше отговорът, - червенокож човек не винаги лош човек. Червенокож човек, добър човек. Бледолик разбере скоро. - Ама кой си ти? Във всеки случай не си от племената, които живеят из прериите или край реките. По външността ти мога по-скоро да направя извода, че идваш от Ню Мексико и си може би от индианците пуебло. - Идва от Ню Мексико, но не е пуебло. Аз вожд тонкава и се казва Голяма мечка, а този мой син. - Какво, Голямата мечка ли? - извикаха изненадано няколко рафтъри, а Мисуриеца прибави: - Значи това момче е Малката мечка? - Така, правилно! - кимна червенокожият. - Това е вече друго нещо! Двамата тонкави са добре дошли навсякъде. Взимайте месо и медовина колкото искате и останете при нас докато ви харесва. Какво ви води насам? - Идва предупреди рафтъри. - Защо? Каква опасност ни заплашва? - Опасност голяма. - Ама каква? Говори де! - Тонкава първо яде, после доведе коне и тогава говори. Той направи на сина си знак и момчето се отдалечи. После взе парче месо от котела и започна да го яде с такова с