Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Карл Май Сатана и Юда Искариотски том III - Сатана и Юда 1893-1896 Originaltitel der Gesammelten Werke: Satan und Ischariot (Bd. 22) Превел от немски Веселин Радков Издателство "Отечество", том 20 София, 1996 Братът на Мелтън чрез измама взема наследството на един милионер. Олд Шетърхенд и Винету следват по петите Хари (Сатана) и предателя Томас (Юда Искариотски) от Ню Орлеанс през Ляно Естакадо до тайнствения замък на юмите и нагоре в Скалистите планини. Трите тома на цикъла Сатана и Юда Искариотски са: "Крепостта в скалите" (Bd. 20) "Крюгер Бей" (Bd. 21) "Сатана и Юда" (Bd. 22) Съдържание Отново в Дивия Запад В долината на смъртта Братоубийство В пуеблото При Бялата скала Спасените милиони Епилог Първа глава Отново в Дивия Запад От последните описани събития бяха изминали вече четири месеца, в първите три от които един безкрайно скъп за мен живот се бори със смъртта, и то с много променлив успех. Имам предвид моя приятел Винету. Колкото и кратък да беше престоят ни в Африка, неговата иначе толкова жилава и устойчива натура все пак бе повалена от болест. В Марсилия бързо намерихме удобен случай да отплаваме за Саутхемптън. Веднага щом корабът потегли, Винету се видя принуден да легне. Прилоша му и отначало помислихме, че това е резултат от морската болест, обаче след като видяхме, че неразположението му не минава, се обърнахме за съвет към корабния лекар. Той установи тежко заболяване на жлъчката и на черния дроб, което заплашваше да се развие в много опасна посока. Когато пристигнахме в Саутхемптън, апачът беше толкова слаб, че се наложи да го пренесем на брега. Беше немислимо да продължим пътуването си. Емъри, когото тук познаваха добре, нае в околностите на пристанищния град, наричан от хората "Градината на Англия", една от многобройните вили, където се настанихме заедно с пациента. С лечението му се заеха двама от най-способните лекари на града. Винету, заставал стотици пъти пред смъртта, без да му мигне окото, трябваше да се бори сега с един скрит и коварен враг, който не се предаваше. Ту изглеждаше, че Винету ще бъде победен, ту отново настъпваше подобрение, което обаче траеше твърде кратко. Естествено, не можехме да мислим за нищо друго освен за оздравяването на нашия скъп приятел. Сменяхме се да седим ден и нощ край леглото му и правехме всичко, което бе нужно, за да пропъдим вероломния неприятел. Но едва на тринайсетата седмица лекарите ни заявиха, че най-лошото е минало и че болният се нуждае само от щадене и почивка! Щадене и почивка! Когато чу тези две думи, апачът се усмихна, макар да беше станал само кожа и кости, тъй че усмивката му по-скоро приличаше на болезнена гримаса. - Щадене ли? - попита той. - Нямам време за това. И почивка? Нима Винету може да си почине в това легло и в тази страна? Дайте му неговата прерия и неговата девствена гора и едва тогава бързо ще възстанови своите сили! Трябва да тръгваме на път! Моите братя знаят каква бърза работа ни зове отвъд океана. Добре го знаехме. Работата наистина беше бърза. Но един човек, който току-що се беше отървал от тежка смъртоносна болест, би трябвало да избягва всякакво бързане и препиране. Естествено, бяхме направили всичко според възможностите си, за да осуетим плановете на двамата Мелтън да присвоят богатството, възлизащо на милиони. Двамата мерзавци бяха убили младият Хънтър в Африка и бяха отплавали за Америка - там, използвайки голямата прилика на младия Мелтън с убития, както и откраднатите документи, те се канеха да заграбят наследството му, което иначе щеше да се падне на него. Като стана ясно, че ще ни се наложи да останем дълго време в града, още с пристигането си в Саутхемптън аз незабавно телеграфирах на младия адвокат Фред Мърфи в Ню Орлиънс. И тъй като депешата не се върна като "недоставима", приех, че той я е получил. Веднага след изпращането й аз му написах и едно дълго писмо, в което го запознах с нашите преживявания и подробно го осведомих за всичко, което бяхме узнали. Освен това го помолих да поиска задържането на двамата Мелтън още при появяването им в Ню Орлиънс и до пристигането ни да ги тикне в някой сигурен затвор. След около три седмици получих отговора му. Благодареше ми за моите сведения и ме уведомяваше, че те вече са допринесли за желания от мен резултат. Като приятел на Смол Хънтър той бил положил толкова усилия за издирването му, както и изобщо по цялата тази работа, че бил назначен от съда за управител на наследството. Незабавно бил известил властите за телеграмата и за моето писмо, а после и двете били приложени към преписката по делото. Малко по-късно мнимият Хънтър,. младият Мелтън, наистина се появил и бил задържан заедно с баща си. Младият Мелтън толкова много приличал на истинския Хънтър и с такива подробности бил посветен дори в най-незначителните и най-интимни неща от живота му, че без моето писмо съвсем сигурно са щели да го вземат за неговата жертва и без никакви колебания са щели да му присъдят богатото наследство. Ала следствието установило, че стъпалата му били съвсем нормални, докато всички, които познавали истинския Хънтър, много добре знаели, че той имал по шест пръста на краката си. Ето това ми пишеше адвокатът. Същевременно той ме молеше да му изпратя документите, с които разполагах и които бяха необходими за пълното доказване на вината на двамата измамници. Фред Мърфи се опасяваше, че ние, тримата свидетели, може още дълго време да бъдем възпрепятствани да пристигнем в Америка, и че било в интерес на истинските наследници съдебното дело да приключи възможно по-скоро. Трябваше да призная, че той беше прав, и все пак чувах дълбоко в себе си вътрешен глас, който ме предупреждаваше да не изпълнявам това негово желание. В един крайморски град като Саутхемптън пристига по-значителната чуждестранна преса. Разполагах с три от най-четените вестници на Ню Орлиънс, но нито един от тях не споменаваше макар и съвсем накратко за този случай. Това не можеше да не ми направи впечатление. - Сигурно властите са решили да държат в тайна цялата работа - обади се Емъри, за да обясни мълчанието на пресата. - Но защо! - попитах аз. - Хмм! И аз не виждам причина. - Аз пък още по-малко намирам обяснение, още повече че отвъд океана хората нямат задръжки да изнасят какви ли не въпроси пред широката общественост. Даже като юристи или криминалисти янките не са от онези, които ще пазят тайна, а в нашия случай една публикация е повече от уместна, тъй като чрез нея ще бъде събран съкрушителен материал срещу двамата Мелтън. Убеден съм в това. - Well! И аз също. - Не разбирам подобна потайност. Даже ми се струва подозрителна. - Значи не искаш да изпращаш документите, а? - Не. И ще го пиша на адвоката. Ще му кажа, че тези книжа са твърде важни, за да ги поверявам на случайностите, както и на възможните злополуки в морския транспорт. И ако наистина е свестен и предпазлив юрист, в което досега нямам причина да се съмнявам, той може само да ме похвали. И така, писах му и пак след почти три седмици получих ново писмо, в което Фред Мърфи напълно разбираше моята предпазливост, но ме молеше да му изпратя документите по някой сигурен човек. И това не направих, защото до този момент вестниците от Ню Орлиънс продължаваха да мълчат по въпроса, не му отговорих, а и той повече не ми писа. Затова предположих, че навярно ми се сърди заради моята въздържаност и е решил да изчака пристигането ми. Писах и друго писмо, до госпожа Вернер и нейния брат Франц, цигуларя. И на тях им разказах най-подробно за резултатите от издирването на Смол Хънтър и им дадох уверението си, че със сигурност ще получат наследството, което двамата Мелтън се канеха да задигнат с измама. Страшно много се радвах, че можех да им изпратя една толкова хубава новина. И макар че не получих отговор, това не ме смути. Сан Франциско беше по-далече от Ню Орлиънс, а не беше изключено получателите да са сменили жилището си или дори да са се преместили в друг град. Вероятно бяха получили писмото ми, защото Франц ми беше дал правилния адрес, а в случай на промяна той несъмнено би се погрижил пощата да им бъде препращана до новото жилище. Когато оздравяването на Винету бе напреднало дотолкова, че му разрешиха да се разхожда на открито, предложих той да остане в града до пълното си възстановяване, а аз да отида сам в Ню Орлиънс. Винету ме погледна учудено и попита: - Моят брат сериозно ли говори? Нима моят брат забрави, че Олд Шетърхенд и Винету са едно цяло? - В случая се налага да направим изключение. Работата е много спешна, а ти не си съвсем оздравял. - Винету ще оздравее по-бързо по Голямата вода, отколкото тук в тази голяма къща. Той ще тръгне с теб. Кога смяташ да пътуваш? - Е, най-вероятно няма да е веднага. Ти не ме пускаш да тръгна сам, а аз не желая да те изложа на опасността да бъдеш повторно повален от болест. Ще стане по-лошо от всичко дотук. - И все пак ще пътуваме! Аз искам така! Нека моят брат се осведоми кога тръгва следващият кораб за Ню Орлиънс. Ще се качим на него. Хау! Изговореше ли тази дума, това бе сигурен признак, че всяко възражение и каквото ида било опониране е безполезно. Следователно бях принуден да се примиря. Четири дни по-късно ние се озовахме на борда. Разбира се, преди това бяхме взели всички мерки, които ни се виждаха необходими, за да предпазим Винету от опасностите на презокеанското пътуване. Безпокойството ни се оказа напразно. Предсказанието на апача се сбъдна - той се съвзе толкова бързо, че ние направо се смаяхме, а когато пристигнахме в Ню Орлиънс той се почувства толкова добре и тъй укрепнал, както и преди заболяването. Едва ли е необходимо да споменавам, че Емъри също тръгна с нас. Макар и желателно, присъствието му като свидетел не беше абсолютно необходимо, ала той беше любопитен да види какво ще да стане, а разноските по пътуването не бяха за него никакъв проблем. След като се настанихме в един хотел, аз отидох да посетя адвоката без моите спътници, понеже не беше нужно да му досаждаме и тримата. Скоро намерих неговото жилище и кантората му. По нейната големина и по броя на клиентите, които го чакаха, можех да направя извод, че си имах работа с много зает и търсен адвокат. Дадох визитната си картичка на помощника му и му наредих незабавно да я предаде на своя шеф, като вярвах, че веднага ще бъда приет. Човекът се подчини, но за мое учудване, когато се върна, не ме пусна да вляза, а безмълвно ми посочи един свободен стол. - Мистър Мърфи видя ли визитката ми? - попитах аз. - Yes, - кимна ми той. - И какво каза? - Nothing. - Нищо ли? Но той ме познава! - Well! - отвърна ми човекът с пълно безразличие. - Моята работа е не само важна, но и много спешна. Влезте пак при него и му кажете, че моля незабавно да ме приеме! - Well. Той се обърна надменно и отново изчезна зад вратата на своя шеф. Когато се върна, не ме удостой дори с поглед, а пристъпи до прозореца и се зазяпа в минувачите по улицата. - Е, какво каза мистър Мърфи? - попитах аз. - Nothing. - Пак ли нищо? Не го разбирам! Наистина ли изпълнихте поръчението ми? Тогава той рязко се обърна към мен и ми се сопна: - Сър, стига сте дрънкали само да ви минава времето! Имам си и друга работа освен да задоволявам излишното ви любопитство. Мистър Мърфи прочете визитката ви два пъти и нищо не каза, а това означава, че и вие като всички други ще трябва да чакате, докато ви дойде редът. И така, седнете и ме оставете на мира! Това пък какво беше? Не че ме ядоса грубостта на този човек - бях само учуден. Спокойно седнах на стола, за да чакам. Но не можех да проумея поведението на адвоката, щом беше прочел визитната ми картичка два пъти. Името ми не се среща чак толкова често, още повече пък отвъд океана в Съединените щати. а и щом погледът му паднеше върху визитката, веднага трябваше да се сети с каква извънредно важна работа бе свързано то и обяснението на тази загадка нямаше много да се забави! Бях последният от почти двайсетината клиенти. Изтече един час, а и още един. Вече бе изминала повече от половината и от третия час, когато най-сетне дойде ред да вляза при адвоката. Той беше все още млад човек на трийсет и няколко години с фини черти и одухотворено лице. Острият му изпитателен поглед се спря върху мен въпросително. - Мистър Мърфи? - попитах аз, като се поклоних. - Yes, - отвърна той. - Какво желаете? - Нали знаете. Идвам направо от Саутхемптън. - От Саутхемптън ли? - попита той, поклащайки глава. - Не си спомням нищо, което да ме свързва с този град. - И като прочетохте визитката ми, пак ли не си спомнихте? - И тогава не. - Странно. Моля ви да си припомните! Заради заболяването на Винету нямах възможност да пристигна по-рано. - Винету ли? Сигурно имате предвид прочутия вожд на апачите, а? - Разбира се. - Той сигурно се скита нейде из прериите или из планините заедно със своя неразделен приятел Олд Шетърхенд. Как сте могли да предположите, че е заболял чак отвъд океана в Саутхемптън? - Просто защото беше легнал много тежко болен в Саутхемптън. Аз съм Олд Шетърхенд, грижих се за него, а ето че сега бързаме час по-скоро да ви предадем лично всички документи, които всъщност според вашето желание трябваше да изпратя по пощата. Той рязко се изправи на крака и втренчи в лицето ми учудения си поглед. - Олд Шетърхенд ли? Тогава се изпълнява едно мое съкровено желание! Колко много и колко често съм слушал за вас, за Винету, Олд Файерхенд, за Дългия Дейви, Дебелия Джими, както и за мнозина други, които са били заедно с вас в Дивия запад! Добре дошъл, сър, сърдечно добре дошъл! Действително имах силното желание да се срещна с вас и ето че най-неочаквано ви виждам. Седнете! Разполагам с времето си. - Но преди изглеждаше иначе. - Защо? - Защото не пожелахте да ме приемете. Трябваше да чакам два часа и половина. - Безкрайно много съжалявам, сър. Известно ми е вашето бойно име, но не и истинското ви. - Сигурно се лъжете. Два пъти ви писах, а и вие два пъти ми отговорихте. - Не си спомням подобно нещо, никога не съм писал до Саутхемптън. По какъв повод сте търсили помощта ми? - Заради наследството на Смол Хънтър. - Смол Хънтър? А-а, хубаво наследство! Няколко милиона! Аз бях негов управител. Беше много доходна работа. За съжаление трябваше да я прекратя. Щеше ми се всичко да не беше свършило толкова бързо. - Свършило ли е? Да не би да искате да кажете, че случаят е приключен? - Че какво друго? - Приключен? - попитах изплашено. - Но тогава би трябвало да се е намерил истинският наследник, нали? - Така и стана! - И си получи наследството? - Да, получи го до последното пени. - Ами семейство Фогел от Сан Франсиско? - Фогел ли? С никакви Фогел от Сан Франсиско не съм си имал работа. - Така ли? Ами кой получи наследството? - Смол Хънтър. - Мътните го взели! Значи все пак съм закъснял! Но нали ви предупредих да внимавате със Смол Хънтър! - Какво? Предупредили сте ме да внимавам със Смол Хънтър? Трябва да ви кажа, че този млад джентълмен е мой приятел. - Знам го, тоест знам, че ви е бил приятел. Нима един мъртвец може все още да ви е приятел? - Мъртвец ли? Какво говорите! Смол Хънтър е жив и здрав. - Мога ли да попитам къде се намира? - На пътешествие из Ориента. Сам го изпратих до кораба, с който отплава за Англия. - За Англия! Хмм! Сам ли отпътува? - Съвсем сам, без никакви слуги, както подобава на един истински скитник, свикнал да обикаля света. Той събра всички налични пари, останалото набързо разпродаде, а после пак тръгна на път, ако не се лъжа - за Индия. - И взе със себе си цялото си състояние? - Да. - Това не ви ли направи впечатление? Нима е нормално един пътник да мъкне със себе си цялото свое състояние, и то когато възлиза на не знам колко си милиона? - Не е, обаче Смол Хънтър не е пътешественик в обикновения смисъл на думата. Той има намерение да закупи имот нейде в Египет или пък в Индия и там да се засели. Това е единствената причина, поради която превърна цялата си собственост в налични пари. - Ще ви докажа, че причината е съвсем друга. Но преди това ви моля да ми кажете дали той има на тялото си някакви по-особени отличителни белези! - Защо искате да знаете подобно нещо? - Ще научите, но първо ми отговорете! - Наистина съществува една особеност, която обаче не може току-така да се забележи. На краката си той има по шест пръста. - А човекът, на когото сте тикнали в ръцете онези милиони, също ли имаше дванайсет пръста на краката? - Как ви хрумна този странен въпрос! Нима законът предписва при предаването на едно наследство първо да се броят пръстите на краката на наследника? - Не, обаче човекът, на когото сте предоставили това огромно състояние, има в ботушите си само десет пръста. Истинският Смол Хънтър с дванайсетте си пръста на краката лежи погребан от племето улед аяри в земите на туниските бедуини. - Погре... Адвокатът не успя да изговори цялата дума, отстъпи две крачки назад и втренчи в мен смаяния си поглед. - Да, погребан - продължих аз. - Смол Хънтър е убит, а вие предадохте неговото наследство в ръцете на един измамник. - Заблуждавате се. Със Смол Хънтър сме толкова близки приятели, че даже при голяма външна прилика още в първия час от общуването ни всеки измамник би се изложил на голямата опасност да го разкрия. - Би се изложил на опасност? Е, да, признавам го, ала опасността му се е разминала безкрайно щастливо. - Добре помислете какво говорите! Вие сте Олд Шетърхенд. Затова съм убеден, че сте дошъл тук не само за да ми донесете тази невероятна вест, а и да действате според споменатите обстоятелства. - Наистина имам такива намерения. Впрочем аз започнах да действам и по отношение на вас, когато ви написах онези две писма от Саутхемптън. За пръв път чувам за тях. - Тогава позволете да ви покажа вашите два отговора! Извадих писмата от джоба си и ги сложих върху масата. Той прочете едното, а после и другото. Непрекъснато го наблюдавах. Как се промени само изразът на лицето му! След като прочете и второто, той отново посегна към първото писмо, а после пак се върна на второто. Прочете ги по три-четири пъти без да каже нито дума. Лека-полека руменината изчезна от страните му. Той пребледня като мъртвец и изтри с длан челото си, което се бе покрило с едри капки пот. - Е? - попитах аз. тъй като той продължаваше безмълвно да се взира в листовете,. - Нима не познавате тези писма? - Не - отвърна той, като дълбоко пое въздух и отново се обърна към мен. Бледите му до преди малко страни се зачервиха. Това бе в резултат от уплахата и вълнението му. - Но я погледнете пликовете! Писмата са излезли от вашата кантора, което доказва и печатът ви. - Така е. - И са подписани от вас! - Не! - Не? Тук виждаме два различни почерка. Писмото е написано от някой от вашите хора и после е подписано от вас. - Едното е вярно, но другото не е. - Значи е излязло изпод ръката на някой от писарите ви, така ли? - Да. Почеркът е на Хъдзън. Повече от сигурно е, че той го е писал. - А вашият подпис...? - Той е подправен толкова добре, че единствено аз съм в състояние да установя фалшификацията. Господи! Смятах въпросите и думите ви за безсмислени, но ето тук пред очите си виждам моя фалшифициран подпис. Действително има причина, която ви дава право да изречете подобни невероятни неща. - Наистина е така. В най-сбита форма съдържанието на онова, което имам да ви казвам, се изчерпва с думите, които чухте преди малко: истинският Смол Хънтър е бил убит, а вие сте предали огромното му състояние не само на един мошеник, ами дори и на негови я убиец. - - На неговия... убиец? - повтори той някак унесено. - Да, макар че последната дума не бива да се приема буквално. Самият той не го е убил, ала е участвал в съзаклятието и носи същата вина като онзи, който е държал в ръка смъртоносното оръжие. - Сър! Струва ми се, че сънувам! Сънувам някакъв ужасен кошмар! Какво се е случило? - Имате ли време да изслушате една дълга история? - Време... време! Как можете да ме питате? В ръцете си държа един фалшификат. Той ми подсказва, че моята кантора е била използвана за извършването на измама. Трябва да имам време, пък дори и вашият разказ да ни отнеме няколко дни. Седнете и ми разрешете да кажа на хората си, че повече никого няма да приема! Изпълнен от внезапно обзелия го страх, той стана от мястото си. Аз също бях силно развълнуван. До този момент бях убеден, че писмата ми са стигнали до истинския адрес, а ето че сега трябваше да чуя тъкмо обратното. Мерзавците бяха успели да изпълнят своя план. Може би всички наши усилия и всички поети от нас рискове бяха отишли на вятъра. След като даде съответните нареждания, адвокатът седна пак срещу мен и ми направи знак да започна. Лицето му отново беше пребледняло, както преди. Видях как устните му потреперваха. Той трудно успяваше да запази външно спокойствие. Съжалих този човек, чиято чест бе заложена на карта. В кантората му бе извършена фалшификация. Беше допуснал да бъде измамен от един изпечен мошеник. При това ставаше дума за огромно състояние. Ако тези факти станеха обществено достояние, той щеше да бъде съсипан. Бях убеден, че Томас и Джонатан Мелтън не бяха действали сами, а се бяха възползвали и от помощта на Хари Мелтън. Ето защо трябваше и него да включа в разказа си. Разправих на адвоката всичко, каквото знаех за тези три лица и всичко, каквото бях преживял с тях. Когато свърших, той остана известно време мълчалив със забит в ъгъла на стаята поглед. После се надигна от стола си и ме попита: - Сър, вярно ли е всичко, което чух сега, това чистата истина ли е? - Да. - Извинете ме за въпроса! Разбирам и няма как да не разбера, че е излишен, но всичко ми звучи толкова невероятно, а освен това за мен са заложени на карта много повече неща, отколкото си мислите. - Лесно мога да си представя за какво става въпрос - за вашата добра репутация, а може би и за цялото ви състояние. - Естествено! Ако се окаже, че не се заблуждавате, аз доброволно ще предложа цялото си имущество за покриване на загубите, причинени на истинския наследник с това, че допуснах да бъда измамен. И за съжаление съм убеден, че всичко, което предадох на онзи мошеник, е изгубено. - Все още не м и се иска да гледам на случилото се като на свършен факт. Не е изключено да бъде заловен. - Едва ли! Той се е прехвърлил отвъд океана и сигурно ще се скрие на някое безопасно място. - Не се ли беше скрил и баща му? А го открихме в Тунис. Ние разбираме от намиране и разчитане на следи. Трудността се състои само в това, че плячката ще бъде поделена. Дори и да успеем да заловим една част от нея, другите две ще останат за нас загубени. - Значи сте на мнение, че Хари Мелтън също е замесен в играта, а? - Убеден съм в това. - А по какъв начин им е помагал? - Хмм! Как се казва писарят, който е отговорил два пъти на писмата ми и е фалшифицирал вашия подпис? - Хъдзън. - Откога работи при вас? - От година и половина. - Предполагам, че вече не е в кантората ви. - Вдругиден го очаквам да се върне. Той получи известие за смъртта на брат си и ме помоли за двуседмична отпуска, за да може да присъства на погребението, а после и да се погрижи за децата на покойния. - И къде бил умрял брат му? - В Сейнт Луис. - Тогава сега-засега, спокойно можем да приемем, че не е тръгнал в тази посока. Как се запознахте с него? - Чрез писмените препоръки, които притежаваше. Отначало го назначих като обикновен писар, макар да беше значително по-възрастен от хората, заемащи подобна длъжност. Но не след дълго той се прояви като толкова полезен служител, че му поверявах все повече и повече работа. Живееше уединено, беше много точен и, изглежда, работеше дори в свободното си време, защото забелязах, че познанията му се задълбочаваха непрекъснато. По някои въпроси спокойно можех да отпращам клиентите си при него. Бях убеден, че ще бъдат също така добре обслужени, както и от мен. - В какви отношения беше с другите ви служители? - Не се сближи с никого. В поведението си към тях той имаше нещо, което сякаш изграждаше около него стена, макар в никакъв случай да не мога да кажа, че се е държал отблъскващо. А после, след като непрекъснато напредваше в службата и най-сетне стана шеф на канцеларията, той още повече се затвори. - Кой получаваше писмата, пощенските пратки, както и преписките? - Той. Каквото можеше да свърши без мен, вършеше го. Всичко останало трябваше да ми представя. - Тогава сигурно е прочел двете ми писма и им е отговорил, без да ви каже и думичка за тях. Приблизително на каква възраст беше? - Изглеждаше към шейсетгодишен. - Каква фигура имаше? - Беше висок, кокалест и имаше черна коса. - Зъбите му? - Не липсваше нито един. - Лицето? - Беше от онези, дето не се срещат под път и над път. Хъдзън беше много красив мъж. Никога не бях виждал толкова хубаво мъжко лице. Но загледаш ли се в него по-продължително, получаваш чувството, че тази красота също си има своите недостатъци. Не съм художник, не разбирам от изкуство и няма да съумея да се изразя правилно. Лицето му ми харесваше, но само когато го погледнех бегло. - Добре, сър, вече знам как стоят нещата. Хари Мелтън е бил шеф на канцеларията ви. - Мътните го взели! Наистина ли мислите така? - Няма съмнение. Не е бивало да се показва много-много пред хората. Налагало му се е да живее уединено и да се крие. Нима полицията ще вземе да търси някой престъпник в кантората на един известен адвокат? - Прав сте. Дали още преди постъпването си при мен е бил запознат с плана, който неотдавна е бил изпълнен? - Възможно е. - Но на времето никой не е могъл да знае, че старият Хънтър ще умре и че ще ме назначат за управител на наследството. - И не е било необходимо. Татко Хънтър е бил толкова стар, че скорошната му смърт е била нещо очаквано. Младият Мелтън е приличал на наследника. Вие сте бил близък приятел с младия Хънтър. Следователно след смъртта на баща си Хънтър сигурно е щял да се обърне към вас за правни съвети... и ето на как всичко се връзва. - И въпреки това ми е трудно да повярвам, че съм станал жертва на отдавна подготвян план. Но предполагам, че сте прав. - А аз съм даже убеден, че този знаменит шеф на канцеларията ви не само е водил кореспонденция с брат си в Тунис, ами от време на време е получавал вест и от своя племенник, за да бъде в течение на нещата. - Какви безкрайно зли и подли хора! И какво щастие, че не сте ми изпратил исканите документи! Щяха да бъдат унищожени и после нямаше да могат да се съберат доказателства срещу тези негодници. - Що се отнася до това, макар и с голяма загуба на време сигурно щяхме да успеем да си набавим от Тунис нови писмени доказателства, но, разбира се, далеч по-добре е, че не допуснах да ми ги измъкнат. Какво смятате да предприемете по този въпрос, сър? - Незабавно ще направя съответното съобщение пред властите. За тази цел ще са ми нужни вашите писма. Ще ми ги поверите ли? - Естествено! Нали единствено заради това ги донесох. Ще получите и другите писма и документи, които още навремето взех от Хари Мелтън и от неговия племенник. Ето ви пакетчето! Всичко е в него. - Благодаря ви! Сигурно на няколко пъти ще ви безпокоят - заедно с двамата ви спътници ще ви поканят за разпит. Моля ви особено да наблегнете на голямата прилика, която заблуди и мен! - Можете да сте сигурен, че няма да пропусна нищо, което ще свидетелства във ваша полза. Преследването на тримата престъпници ще се предприеме незабавно, нали? - Естествено! Властите няма да се бавят нито минута. За щастие тук имаме много способни детективи. Прочули са се из всичките ни щати и ще направят всичко възможно да заловят бегълците. - Това е техен дълг. Впрочем, и аз незабавно ще започна да търся следите на тримата Мелтън и ще тръгна по тях. - Няма ли да е по-добре да го предоставите на тайната полиция? Лесно можете да извършите някои грешки, които да затруднят работата на детективите. - Така ли мислите? - Да. Вие сте отличен прериен ловец, но да откриеш някакъв дивеч и да преследваш трима толкова изпечени престъпници са две съвсем различни неща. - Хмм! Поучителните ви забележки ми подействаха така, че се отказвам да преча по какъвто и да било начин на господа детективите. Всъщност кога отпътува мнимият Смол Хънтър? - Има почти две седмици оттогава. - Значи приблизително в същия ден, когато и шефът на канцеларията ви си е взел отпуск. В кой хотел живееше младият Мелтън? - В никой. Беше наел много хубаво частно жилище при една вдовица съвсем наблизо. Почти не излизаше, а и мен посещаваше само когато беше необходимо. - Как обясняваше усамотения си начин на живот? - С изучаването на индийски език, което изцяло поглъщало свободното му време. - Значи с никого не е общувал, така ли? - С нито един човек. Вдовицата, мисис Елайъс, обитава един приземен етаж през пет къщи оттук нагоре по улицата. Няколко пъти съм ходил там, но винаги съм го заварвал толкова вдълбочен в неговите чуждестранни книги, че можех да обсъждам с него само най-належащите въпроси. - А преди малко твърдяхте, че всеки мошеник щял да се изложи на голямата опасност да бъде разкрит още в първия час от разговора с вас. Не беше ли така? - Прав сте. Сега, след като ми отворихте очите, поведението му ми става съвсем ясно и стигам до убеждението, че наистина страшно много се е пазил да не се впусне с мен в разговор, който да засяга въпроси от нашите уж близки отношения. - А къде живееше вашият доблестен шеф на канцеларията? - В партера на съседната къща вдясно. - Кой му беше хазаин? - Някакъв търговец не знам си на какво. Хъдзън живееше там под наем. Още сведения ли искате за него? Може би все пак имате намерение да се бъркате в работата на полицаите, и то без да разбирате от нея? Я по-добре не го правете! Наистина можете да провалите всичко. Откровено си признавам, че това повторно предупреждение ме ядоса. Занимавал съм се с детективска работа и винаги съм се справял много добре с поставените ми задачи. Преди малко той беше изслушал разказа ми и макар да бях споменавал възможно по-малко за собственото си участие и заслуги, все пак от чутото можеше да си направи извода, че поне не сме глупаци. Фактът, че въпреки всичко бе на мнение, че лесно мога да проваля работата, окончателно развали настроението ми, което и без друго не беше особено добро. И така, реших да я карам по-накратко, назовах му странноприемницата, където бяхме отседнали, и си тръгнах. Колко се учудиха двамата ми спътници, щом им разказах какво бях узнал от мистър Мърфи. Емъри така удари с юмрук по масата, че тя изпращя, и гневно извика: - Сега пак можем да хукнем подир тези мерзавци, и то ако те бъдат така добри да ни оставят следи! И при това можем да очакваме, че въпреки всички опасности, на които ще се изложим, парите на твоите довереници ще отидат по дяволите! Ама че адвокат! Да вземе някакъв непознат мошеник за своя най-добър приятел, да назначи един десетократен разбойник и убиец в кантората си и на всичко отгоре да ни поучава! Винету не каза нито дума. И да се беше ядосал, неговата индианска гордост не му позволяваше да дава израз на лошото си настроение. Не бяха изминали и два часа, когато се появи един пратеник, за да ни извика на разпит. След като дадохме показанията си, ни накараха да положим клетва, че казваме самата истина. После ни предупредиха да бъдем по всяко време на разположение на властите. Но въпреки това ние решихме да напуснем Ню Орлиънс веднага щом ни се наложи. Току-що се бяхме върнали в общото си жилище, когато келнерът доведе при нас някакъв човек, пожелал да разговаря с нас. Той беше един много акуратно облечен мастър с лукаво изражение на лицето и в разцвета на силите си. Без много церемонии, непознатият се настани на най-близкия стол, внимателно ни огледа един подир друг, изплю се здравата и след като премести с език парчето тютюн за дъвкане от едната към другата си буза, попита Емъри: - Струва ми се, че във ваше лице виждам достопочтения мистър Ботуел, нали? - Да, Ботуел ми е името - кратко потвърди англичанинът. - А вие сте известният прериен ловец, когото наричат Олд Шетърхенд, а? - попита и мен. - Да. - И вие сте индианец, който се казва Винету? - обърна се той и към апача. Винету кимна. - Well! Значи съм попаднал на хората, които ми трябват - продължи непознатият, - и се надявам, че ще ми дадете нужните сведения. - Преди това няма ли да ни кажете кой сте, мастър? - подкани го Емъри. - Аз съм всичко и имам всички възможни имена - гласеше самоувереният му отговор. - Може да ви е безразлично как се казвам. Достатъчно е да ви известя, че искаме да издирим тримата Мелтън. Имам задачата да запозная подчинените ми детективи с положението на нещата и преди всичко ми се ще да ви помоля да стоите настрана от цялата работа. - С удоволствие - заяви Емъри. - Само си спомняйте възможно по-често нареждането, което току-що ни дадохте тъй любезно! - А сега въпросите ми! Добре познавате тримата Мелтън, нали? Този самомнителен човек получи от нас толкова оскъдни отговори, че накрая си тръгна разгневен. После Емъри се обади: - Непременно трябва сами да намерим негодниците. Но къде ли да ги търсим? Ти вярваш ли, че Джонатан е заминал с кораб? - - Изобщо не е имал подобно намерение. Качил се е на борда само за да заблуди адвоката - казах аз. - Ами чичо му Хари? - Не е тръгнал за Сейнт Луис. Не са отпътували за Европа, защото добре знаят, че ще бъде пуснат в ход телеграфът. В Африка или пък нейде още по-надалеч също няма да отидат, понеже там не ги очакват само цветя и рози. Най-умно ще постъпят, ако на първо време оставят последните събития да се позабравят. И къде ще намерят най-добрата възможност да се скрият на някое усамотено място? Тук в западните щати. Мога да се обзаложа, че са се свряли нейде горе в Скалистите планини. Имат достатъчно пари, за да си купят необходимите провизии. Могат да си живеят там незабелязани от никого в продължение на цяла година, че и по-дълго. - И аз съм на същото мнение. Дано да са оставили някакви следи! - Винаги остават следи. Важното е да ги намериш. Най-напред ще отида до двете жилища. Може би там ще открия началото на нишката, с чиято помощ ще размотаем цялото кълбо. Без да се бавя повече, аз тръгнах да посетя мисис Елайъс, но първо влязох в пивницата, намираща се точно срещу нейното жилище. Надявах се там да узная нещичко. За съжаление бях обслужен от някакъв стар сънен негър, който беше постъпил на работа едва преди няколко дни. Изобщо не се опитах да го разпитвам. И все пак се зарадвах, че се бях отбил на това място, защото не след дълго зърнах нашия детектив да излиза от отсрещната къща. Сигурно беше посетил мисис Елайъс, за да получи някои сведения за Джонатан Мелтън. Изчаках още петнайсетина минути и после прекосих улицата. Написаната на малка табела обява ми подсказа, че жилището все още се даваше под наем. Когато позвъних, ми отвори възрастна дебела мулатка, която ме огледа изпитателно. Знаех по какъв начин да се отнасям към този вид прислуга и затова като свалих шапка, учтиво попитах: - Моля ви, милеиди, да ми кажете, наистина ли имам щастието да видя пред себе си мисис Елайъс? Тя се почувства поласкана да я вземат за нейната господарка и се усмихна толкова блажено, че лицето й стана дваж по-широко. - Не - отвърна тя. - Аз съм само готвачката. Мисис Елайъс си е в стаята. Елате, сьоррр! - Милейди, вземете преди това визитката ми! На такава дама човек не бива да прави посещение, без тя да бъде предварително известена за идването му. Тя пак ми се ухили блажено, взе картичката ми, избърза напред, енергично отвори една врата, изчезна зад нея и каза толкова високо, че и аз можах да чуя думите й: - Ето, ма'ам, визитката на един извънредно изискан сьорр! Wonderful fine! * Много по-образован и възпитан от предишния. После тя отново се появи, пусна ме да вляза и затвори вратата зад гърба ми. Озовах се пред една възрастна дама, която ме посрещна с дружелюбен поглед. - Извинете, мадам! Прочетох, че тук се дава едно жилище под наем. - Да - кимна тя, докато очите й шареха от визитката ми към мен и обратно. - Изглежда сте немец? - Да. - Много се радвам. Аз съм ваша сънародничка. Моля ви, направете ми удоволствието да седнете! Жилището, което давам под наем, се състои от четири помещения. Няма ли да е твърде голямо за вас? Последните изречения тя каза на немски. Гледах нейното добро, открито и честно лице и ми беше невъзможно да я излъжа. Не биваше да си каже за мен: "Жалко, немец, а такъв лъжец!" Ето защо разкрих картите си: - Така е. Но дори и една-единствена стая ще ми е много, защото не идвам заради жилището, мадам. - Така ли? - учудено попита тя. - Но нали питате за него? - Това беше само претекст. Но тъй като сте моя сънародничка, а пред мен е вашето открито честно лице, не бива да изричам лъжи. Целта ми беше да събера сведения за Смол Хънтър, който е живял... - За него ли? Да не би и вие да сте таен полицай? * Удивително изискан Б. пр. При тези думи лицето и помръкна. Не, мадам. Идвам по лична работа, но с пълно основание се интересувам толкова много от всичко, свързано с него, че ще съм ви извънредно благодарен, ако бъдете така добра да ми дадете някакви сведения. Тогава тя се усмихна и отговори: - Всъщност не би трябвало да ви казвам каквото и да било, понеже не дойдохте при мен открито, но тъй като се разкайвате, ще изпълня желанието ви. Значи познавате Хънтър? - По-добре, отколкото ми е приятно. - По-добре... отколкото... ви е приятно? Значи истина е, което ми каза полицаят... че Хънтър е измамник и дори убиец? - Така е. - Боже помози! И един такъв злодей е живял при мен! Това е ужасно! Ако го знаех, нямаше да имам и минута покой. - Значи полицаят ви е обяснил за какво става въпрос? - Да. Хънтър се казва всъщност Мелтън, убил е истинския Хънтър и после се е представил тук за убития, за да се докопа до голямото му състояние. Истина ли е? - Горе-долу е така. Не знам дали детективът е постъпил правилно, като ви е казал всичко това, но понеже вече го знаете, мога открито да разговарям с вас по този въпрос. Самият аз донесох тук вестта за злодеянията на Мелтън. Той е голям негодник. Наследството, което е присвоил чрез убийство и измама, се пада на едно бедно и много свястно немско семейство от Сан Франсиско, изпаднало сега в много тежко положение. Може би ще можете с нещо да помогнете на тези хора да си възвърнат правата над наследството. - С каква радост бих го направила - стига само да можех! Какво искате от мен? - Някакво обяснение или сведение, което да ми даде възможност да открия къде се намира Мелтън в момента.. - Същото искаше преди малко и полицаят. - Дадохте ли му някакви сведения? - Този човек се държа толкова надменно и арогантно, че научи по-малко, отколкото знам. Нищо не му казах, а и не можех да му дам желаните сведения, защото самата аз се намирам в неведение. - С кого общуваше Хънтър? - Адвокатът Мърфи идва няколко пъти при него, а понякога излизаше и самият той. Не знам къде ходеше, но ми се струва, че посещаваше същия този господин. - И никой друг ли не е идвал? - Веднъж дойде и един друг човек. Навярно беше писар при адвоката. Между него и слугата на Хънтър имаше смайваща прилика. - Нима Хънтър имаше слуга? - Само докато живееше в Ню Орлиънс. Нае го едва тук и го освободи точно преди да отпътува. - Хмм! Що за човек беше този слуга? Можете ли да ми го опишете малко по-подробно? Тя изпълни желанието ми, а така аз стигнах до убеждението, че тъй нареченият слуга не беше никой друг освен Томас Мелтън. - А чухте ли за какво си говореха вашият наемател и слугата му - продължих да я разпитвам. - Онова, което дочувах, бяха все най-обикновени неща. Но двамата много често си шушукаха. Сигурно си имаха някакви тайни, които не биваше да научи никой друг. - С какво се занимаваше Смол Хънтър? Даже и да е излизал понякога, му е оставало твърде много свободно време. Не го ли е използвал по някакъв начин? - Не. По цели часове седеше до прозореца. - Но на мен ми казаха, че се занимавал с някакви научни трудове. Вярно ли е? - Не е. Захващаше се с книгите само когато дойдеше адвокатът. - Аха, тъй си и мислех! Всъщност какво мнение си бяхте съставили за този човек? Сигурно ви е направило впечатление, че с нищо не се е занимавал. - Смятах го за болнав и депресиран човек. Но мнението ми се промени после, когато забелязахме, че се качва горе при дамата, която живее под наем над нас. - Самотна дама ли? - Да. Тя има около себе си само две прислужнички, които ми приличат на индианки. - Млада ли е? - Млада и хубава. - Как се казва? - Силвърхил. - Това е английско име. - Да. Но ми се струва, че едва ли нейните родители и роднини са янки или англичани. Понякога я чуваме да разговаря с прислужниците си - винаги на испански. - Хмм! Значи вашият наемател се е отбивал при тази дама, а? - Започна да я посещава чак след първата седмица. Тъй като дълго време прекарва при прозореца, тя му е направила впечатление, като е влизала и излизала. Той ме разпита за нея, а после я посети, след което вече често ходеше при нея. - Адвокатът Мърфи знаеше ли това? - Не ми се вярва. - Има ли и нещо друго, което бихте могли да ми кажете за мнимия Хънтър? - Май че не. Поне в момента нищо не си спомням. Но ако пак ме посетите, с удоволствие ще ви кажа дали ми е хрумнало нещо ново. - Вероятно ще се отзова на любезната ви покана. Знаете ли що за човек е онази дама, дето живее над вас? - За нея знам много малко. Богата е. Моята готвачка е разговаряла няколко пъти с индианките. Тази жена страстно играе хазарт и при това винаги има късмет. Тя кани у дома си различни господа, които също са запалени комарджии. Това е всичко. Впрочем предполагам, че е вдовица. Веднъж едната индианка е подхвърлила подобна забележка. Изглежда, мъжът й е имал някакво по-необикновено обществено положение, което го поставя над простолюдието. - Може да е бил индиански вожд! Казах тези думи на шега и жената се засмя. Но още в следващия миг ми хрумна една съвсем сериозна мисъл и реших веднага да я изрека. - Виждали ли сте по-рано някъде индианска прислужница? - Не. - Една свободна индианка никога няма да склони да стане домашна прислужница на бяла жена. Тук сигурно са намесени някакви много странни обстоятелства. Известен ми е един случай на бракосъчетание между бяла жена и индиански вожд. Дамата от горния етаж блондинка ли е? - Не, косата й е гарвановочерна. Мисля, че е еврейка. - Еврейка ли? А-а! Знаете ли малкото й име? - Да, веднъж донесоха за нея писмо. Прие го моята мулатка. Тя не може да чете и затова го даде на мен. Хвърлих поглед на получателя. Дамата се казва Юдит Силвърхил. - Моето предчувствие! Силвърхил, преведено на немски, е Зилберберг и точно така се казваше еврейката, която се омъжи за един индиански вожд. Непременно трябва да се кача при нея. - Какво? Нима я познавате? - Да, освен ако не се заблуждавам в самоличността й. Това е една толкова рядка случайност, която вероятно ще ми е от голяма полза. Мадам, толкова сте любезна към мен! Моля ви да ми направите още една извънредно голяма услуга. - С голямо удоволствие, стига само да е по силите ми. - Никога ли не сте разговаряли с тази жена? - Нито веднъж. - Но по случайно стечение на обстоятелствата това все още може да стане. Моля ви, не казвайте защо съм бил тук и изобщо не й говорете за мен. Забранете на мулатката си да споменава пред двете индианки, че мнимият Смол Хънтър е престъпник! - Тя все още не го знае и аз няма да й го казвам. Значи наистина искате да посетите тази дама? - Непременно! Благодарих й за любезността и се изкачих по стъпалата на горния етаж. След като позвъних, ми отвори едно девойче, за което веднага предположих, че е индианка. Тя отстъпи встрани, за да ме пропусне да вляза, а после без да каже нито дума отвори една друга врата, през която се озовах в красиво обзаведена стая. Откъм съседното помещение се разнесе шум. Дебелите завеси се разтвориха и пред мен застана... еврейката Юдит Зилберберг, която за последен път бях видял като годеница на вожда на юмите. От онова време тя бе придобила още по-женствени форми, беше станала по-красива и по-пищна. Но още от пръв поглед си личеше, че тя прилежно беше развила и "заложбите" си оттогава суетността и кокетството й се бяха засилили още повече. Даже и в момента, когато тя не бе очаквала посещение, на шията й, както и на разголените й ръце, блестяха истински диаманти. Тя ме позна начаса. С глас, в който си личаха и радост и тревога, тя извика на испански: - Сеньор, вие... вие! Каква радостна изненада! Как копнеех само някога пак да ви видя! Моля, влезте! Седнете до мен! Имаме да си разказваме толкова много неща! Като ме дърпаше заръката, тя ме въведе в стаята си, където ме накара да седна на дивана до нея. Без да пуска ръката ми, тя чаровно завъртя очи и каза: - Веднага трябва да си призная, че съм забравила името ви. Не е ли непростимо? - Така е, още повече, че току-що ме уверихте колко силно сте копнеела да ме видите. - Ще трябва да ми простите! Човек преживява толкова много неща, че забравя отделните подробности. Ако не се лъжа, имахте две имена - вашето истинско и едно друго, с което ви наричаха индианците. Това бойно име беше... как ли беше! Май че в него имаше нещо като крак ли, ръка ли! - Олд Файерфут * - бързо отвърнах, назовавайки едно измислено име. Много се радвах, че тя не си спомняше добре някои неща. Тук тя се беше срещала с Джонатан Мелтън. Във всеки случай беше неизгодно, ако тя не знаеше името ми. - Да, да тъй беше... споменаваше се крак. Знаех си - кимна тя усмихнато. - Ами фамилното ви име. Ако не се лъжа, вие се казвахте като един от дванайсетте месеца, нали? - Мерц ** - отвърнах аз. - Да, Мерц, Мерц беше. И така, сеньор Мерц, можете ли да си спомните как се разделихме навремето? - Не кой знае колко приятелски. - Не, никак. А сещате ли се каква заплаха дори изрекохте? - Да. - Ще имате ли куража да я повторите пред мен? - Защо не? Щях да наредя да ви бичуват в случай, че някой път отново ми се мернете пред очите. - Ужасно! Чуйте само как звучи! Да заповядате да бият една дама, която е на всичко отгоре млада и хубава! Дано е било само заплаха! - Но вие бяхте убедена в противното, понеже наистина не ми се мернахте повече пред очите. - Значи действително щяхте да приведете в действие заканата си, а? - Съвсем сигурно! - Ужасно! Вие сте злодей! - Не съм. Напротив, имам много меко сърце, но не обичам да заменям восък за желязо. Използването и на двете е оправдано, но всяко с времето си. Когато става въпрос не само за свободата на толкова много хора, както тогава, но и за кръвопролитие, за живот и смърт, то аз нямам навика да следвам капризи или мимолетни настроения - дори и да са на някоя "хубавичка"' дама. - Защо казвате "хубавичка" с такъв тон? Нима ме намирахте тогава грозна? - Не. - Но поведението ви ме караше да го предполагам. - То бе такова, защото и вашето не беше особено красиво. Припомнете си само колко равнодушно обърнахте гръб на трупа на вашия годеник. * Огненият крак - Б. пр. ** Март Б. пр. - Не го обичах повече. Значи все пак ме смятахте за хубава, нали? Ами сега? Не забелязахте ли, че съм се променила? - Да. Станала сте още по-красива. - И го казвате с такъв леден тон? Наистина сте ужасен човек. никак не сте се променил. Аз станах по-красива, но вие не сте станал по-сърдечен. Именно тази ваша студенина ми направи силно впечатление още тогава. - Да не говорим за мен, а за вас! Как живеете оттогава? Винаги ли сте добре? - Да. - Не се ли разкайвате, че се омъжихте за индианец? - Отначало не, защото той удържа на думата си. Получих всичко, каквото ми беше обещал - злато, скъпоценни камъни, дворец, че дори и замък. - Аха! Знам, че има индианци, които знаят за какви ли не скрити съкровища, но на времето изобщо не вярвах, че вождът ще изпълни обещанието си. Действително ли се оказа толкова богат, колкото твърдеше? - Да. И до ден днешен не знам откъде събра толкова много злато. Никога не пожела да ми каже. Във всеки случай го взе от планините, където и досега, както казват, се намирали многобройни стари минни галерии и рудни жили. После съвсем внезапно почина баща ми. Тогава напуснахме Сонора и се преселихме на границата между Аризона и Ню Мексико. Там се намира замъкът. Той е една внушителна постройка от времето на ацтеките, която все още не е виждал никой бледолик, с изключение на мен. Десетина юми, които не искаха да се разделят със своя вожд, ни придружиха заедно с жените и децата си. Но там горе беше много пусто и самотно и започнах да копнея за града. И така, тръгнахме за Франсиско, разбира се и заради двореца, който там получих. - Щастлива жена сте вие! Вашият съпруг е изпълнил всичките ви желания. Ами къде е той? - Във Вечните ловни полета - отвърна тя с безразличие. - Умрял ли е? Каква беше причината за смъртта му? - Един нож. - Моля ви, разкажете ми как стана! - Какво има толкова за разказване! Всичко е много просто. Във Фриско не останах незабелязана. Започнаха да ме посещават. Ухажваха ме, а той не можеше да търпи такива неща. Един ден отидохме на гости в дома на един асиендеро. Имаше поканени и други господа, сред които няколко много изискани кабалиероси и офицери, а те взеха да ме ухажват. Извадиха се ножове. Един от господата бе намушкан в ръката, но мъжът ми беше пронизан в сърцето. - Ами вие? Какво чувствахте, какво мислехте, какво направихте? - Аз ли? Не знаете ли, че всяка жена, чиито мъж умре при подобни обстоятелства, се превръща в знаменитост? Връзката, която толкова лекомислено ме обвързваше с този индианец, беше скъсана и аз отново си възвърнах скъпоценната свобода. Безсърдечието и бе направо възмутително. Но изглежда тази жена се беше самозабравила, Най-спокойно тя продължи: - Естествено започнах да й се наслаждавам, без никой да ме ограничава. Бях вкусила вече от хазарта и нямаше нужда да моля някого за разрешение. Когато играя комар, почти винаги печеля, а що се отнася до любовта, когато се върна у дома, ще ме чака нов кандидат за женитба - вече ми поиска ръката. - Офицер ли е? - Не. Той е млад, много хубав и високообразован кабалиеро, който е обиколил почти целия свят и особено Ориента, а съвсем наскоро е получил наследство от няколко милиона. - Бре да се не види! Наистина имате късмет! - извиках аз страшно зарадван, защото нямаше съмнение, че ставаше въпрос за Джонатан Мелтън. - Този късмет идва съвсем навреме - продължи тя. - Вярно е, че почти никога не губя на хазарт, но се нуждая от големи суми, а златото на вожда вече свърши. Продадох къщата във Фриско, но когато получените за нея пари се стопят, ще ми остане само старата сграда на ацтеките в онази пустош, за която никой няма да даде и долар. - А сигурна ли сте, че тя е ваша собственост? Имате ли съответния документ? - Не, но ми е все едно. Стига само да поискам, и мистър Хънтър ще стане мой съпруг, тогава ще се причисля към милионерите. За какво ще ми е каменната постройка в онази дивотия? - Ами да не би сеньорът, за когото говорите, да е Смол Хънтър, получил преди броени дни от адвоката Мърфи няколко милиона? - Да, същият. Познавате ли го? - Не, само съм чувал за него. Хората много говорят за един наследник на милиони. Разправят, че бил отпътувал за Индия. - Не е вярно. - От не едно място го чух. Видели са го да се качва на кораба. Неговият адвокат го е изпратил. - Това е така, но малко по-надолу от града една лодка го върна на сушата. Самата аз бях в тази лодка. А когато се свечери, ние дойдохме тук и играхме карти чак докато превали полунощ. Едва след това започна неговото истинско пътуване. - Защо тогава е пратил хората за зелен хайвер, като е казал, че заминава с кораба за Англия, а оттам за Индия? - Това е тайна, която ще издам единствено на вас, защото само аз съм виновна за тази малка измама. - Виели? Как така? - Баща му, старият Хънтър, по-рано често пътувал до Индия и толкова обикнал страната, че решил да задължи сина си след получаването на наследството да остане да живее в Индия десет години. Ако макар и един-единствен ден липсвал от тези десет години, огромното богатство щяло да му бъде отнето. А и през десетте години синът не бивало да се жени. Той се съгласил с тези условия и ги подписал. Два дни по-късно се запозна с мен. Веднага щом ме видя, бе обзет от неудържимото желание да му стана жена. Я сега ми кажете, нима може да тръгне за Индия? Може ли да изпълни условията, с които вече се е бил съгласил? - Че защо не? Щом двамата сте толкова привързани един към друг, той може да ви вземе със себе си и да отидете заедно в Индия. - Ха, ха! - изсмя се тя. - И през ум няма да ми мине заради някакъв си мъж да отида в съвсем чужда за мен страна, пък ако ще да го обичам безмерно. Веднъж вече напуснах отечеството си и самият вие знаете какво ми се случи. Е, тъй като тук намерих втората си родина, нямам никакво намерение пак да се жертвам. - Но от него ще искате жертвата да остане тук! - Това не е никаква жертва, защото той би трябвало да си остане в Индия ерген. А тук мога да се омъжа за него. - Та нима в Индия няма да се разбере, че се е оженил, и няма ли да го съобщят тук на баща му? - Твърде вероятно. Поне така твърди и той. - Ами какво ще е положението тук? Не смятате ли, че тук още повече ще ви разкрият? - Лъжете се. Ние ще се бракосъчетаем тайно и после ще живеем далеч от хорските погледи. Моят замък се намира на такова усамотено място, че освен мен никой бял човек не го е виждал. - Но нали за да живеете в замъка, ще са ви необходими някои неща, които там няма откъде да получите! - Ще си ги доставяме чрез намиращите се в съседство индиански племена на могольоните и зуните. - Толкова ли наблизо живеят? Този въпрос бе изключително важен за мен и зачаках отговора му с голямо напрежение. Джонатан Мелтън беше излъгал еврейката, но на мен и през ум не ми минаваше да и го кажа. Гледах на нея и на красотата й като на стръв за моята въдица, с която исках да заловя тримата Мелтън. - Да - отвърна тя. - Замъкът ми се намира между териториите на тези индианци, на брега на Литъл Колорадо, и то при устието на нейния пръв ляв приток. - В такъв случай разположението на вашия замък е сигурно извънредно романтично, защото, ако не се лъжа, този малък приток извира от северните склонове на Сиера бланка, нали? - Така е. - А от южната страна на тези планини живеят апачи и индианци от племето пима. - Да. Наистина минахме през техните земи. Тя не подозираше с каква тайна радост слушах нейните отговори. - Местността е съвсем затънтена - продължих аз. - Съмнявам се, че Хънтър ще съумее да се оправи без вас. - Това няма да му се наложи. Аз ще го водя. - Вие ли? Че нима той все още се намира нейде наоколо? - Естествено и през ум не му е минавало подобно нещо. Определихме си място за среща. Но дори и да се размина с него, той ще намери там двама опитни уестмани, които съвсем сигурно ще го заведат до моя замък. - Познавате ли тези хора? - попитах я, напълно убеден, че двамата уестмани са бащата и чичото на младия Мелтън. - Не. - Тогава не е ли непредпазливо да им се доверите? - Не. Той ме увери, че те са най-добрите му приятели. Единият от тях му беше тук слуга. - Аха! Значи двамата заминаха заедно с него, така ли? - Не. Всеки тръгна поотделно, защото цялата работа трябва да остане в тайна и защото тримата заедно ще бият много повече на очи, отколкото ако пътуват сами. Ще се срещнат пак в Албюкърки. - Значи в Ню Мексико? - Да, при някой си Пленър, който е собственик на един голям тъй наречен "saloon" с гостилница. - Там ще са на сравнително добро и сигурно място. Но защо вие сте все още тук? Защо не тръгнахте веднага с тях? Тя направи комично-важна физиономия и отговори: - Трябва да издържа още известно време на пост заради сигурността ни. Нали ще се правят проверки дали сеньор Хънтър наистина спазва условията или вместо да тръгне за Индия не се е скрил нейде из страната. - Сериозно? Че кой ли може да се интересува от това? - Един негов роднина, комуто в такъв случай ще се падне наследството. - Този човек наистина би могъл да създаде големи неприятности. И кой е той? - Някакъв немец, прериен ловец, който заедно с един уестман англичанин и един индианец е започнал издирвания. - Как се казват тримата? - Не знам. Не питах за имената им. - И сте останала тук на пост? Та нали трябва да познавате хората, за чието появяване са ви възложили да следите? - Не е необходимо. На друг е поставена задачата да следи за тях, а той ще ме извести. Ако до една седмица не се случи нищо, тогава и аз тръгвам за Албюкърки. - Но нали познавате поне човека, който ще дойде да ви съобщи веднага щом ги забележи? - И него не съм го виждала. Той е търговец, който живее недалеч оттук в задната постройка на един двор. Другият приятел на Хънтър беше при него под наем и именно той му е възложил въпросното поръчение... извинете, сеньор, някой звъни! И аз чух звънчето. Тя стана от дивана и разтвори завесите, разделящи стаята, където се намирахме, от помещението, през което бях дошъл. Индианката отвори и после каза някакво име, което не успях да разбера. - Нека влезе! - нареди Юдит, като спусна завесите след себе си. Останах сам и чух последвалия разговор, който тъкмо аз най-малко би трябвало да чувам. - Сами ли сме? - попита някакъв мъжки глас на английски след кратък поздрав. - Говорете - сдържано отвърна Юдит. - Мисис Силвърхил, трябва да ви съобщя, че трите лица, които очаквате, са вече тук. Моят син ме извести незабавно. Той работи там, където са били разпитвани. - Разпитвани ли? Нима са се обърнали към властите? - Ами да. - За да разберат дали мистър Хънтър действително е заминал за Индия? Човекът се позабави с отговора си, а после каза твърде двусмислено: - И за пътуването също стана дума, но аз трябва да ви кажа само, че тримата са тук. С това поръчението ми е изпълнено. Най-много бих могъл да ви съобщя имената им, но те сигурно са ви вече познати. - Не, не ги знам. - Ами индианецът е вождът на апачите Винету. - Винету ли? - учудено попита тя. - Него наистина го познавам. По-рано съм го виждала. - Другият е англичанин на име Ботуел... - Той ми е непознат. - А немецът, прерийният ловец, е уестманът, когото обикновено наричат Олд Шетърхенд. - Олд Ше... тър... хенд! - възкликна тя, като правеше пауза след всяка сричка. - Та това... това е... елате, бързо елате навън! Чух да се отваря и затваря някаква врата, а после се възцари тишина. Еврейката беше отвела вестоносеца в друга стая, за да не доловя останалата част от разговора им. Ролята ми като Олд Файерфут беше свършила. Несъмнено човекът, с когото сега говореше, беше търговецът, в чиито дом бе живял чичото на младия Мелтън. След като бе произнесено името Олд Шетърхенд, тя се досети, че това съм аз и следователно не се казвам Олд Файерфут. На времето ме беше виждала в Сонора заедно с Винету и вече знаеше, че аз съм немецът, на когото според нея щяло да се падне завещанието на Хънтър, в случай че той не замине за Индия. И тъкмо на мен тя беше разказала тъй доверчиво, че той наистина няма такова намерение и ще остане тук в страната! Бях любопитен да видя какво ли ще предприеме сега! Измина около четвърт час преди да се върне. Очите й искряха заплашително. Тя беше изпаднала в силна възбуда, обаче полагаше усилия да я прикрие. Попита ме: - Сеньор, чухте разговора в съседната стая, нали? Гласът й трепереше. Сигурно й струваше немалко да потисне гнева си. - Да - отвърнах най-спокойно. - Значи ни подслушвахте? - Нямах намерение. Вие бяхте достатъчно добра да разговаряте с онзи човек толкова високо, че само глухият не би доловил думите ви. - Е, добре, бях непредпазлива. Но вие ме излъгахте! Казахте ми, че името ви е Олд Файерфут! - Нима нямам свободата да си дам такова бойно име, каквото си пожелая? - Но вие сте Олд Шетърхенд! - Наистина ме наричат така. - Измамихте ме. Знаете ли как наричам такова нещо? По подобен начин да излъжеш една дама, това е... - Моля ви, замълчете! - побързах да я прекъсна. - Няма да търпя от вас обидни думи. Вие сте годеница на един мошеник. Кой ще ми попречи да донеса за вас в полицията? - Кой ще ви попречи? Веднага ще ви покажа. Почакайте ме за минутка! Първо искам да дам малък бакшиш на вестоносеца, а кесията ми е в спалнята. После ще чуете какво имам да ви казвам! Дочух тихия шум от щракване на резе. Бързо се втурнах към вратата и затиснах дръжката. Тя не се отвори. После с чевръсти стъпки се завтекох към съседната стая. И там вратата бе заключена отвън. Тъй като еврейката се беше върнала при мен през това помещение, то сигурно нейната прислужница беше превъртяла ключа в ключалката. - Аха, значи те затвори, за да избяга! - засмях се сам на себе си. Много добре. Нека си върви! Отворих прозореца и погледнах навън, но така че да не могат да ме забележат откъм улицата. Едва бяха изминали пет минути, когато тя излезе през пътната врата. Беше се облякла съвсем набързо и несъмнено беше взела със себе си всичките си пари и скъпоценности. Сега носеше сива гумирана мушама и една обикновена шапка. Зад нея вървяха двете червенокожи прислужници. Едната от тях държеше в ръката си чанта. Трите жени бяха следвани от чернобрад мъж, който носеше малък куфар. Несъмнено той беше пратеникът, разговарял с Юдит. И четиримата вдигнаха глави, за да погледнат към прозорците. Побързах да се отдръпна. Когато след малко пак надзърнах навън, те бяха вече доста далеч. Видях ги как бързо изчезнаха в края на улицата. Друг на мое място може би щеше да разбие ключалката и да хукне подир тях, но аз нямах такова намерение. Еврейката ми беше със сигурност в ръцете, макар да предполагах че незабавно ще напусне Ню Орлиънс. Най-напред отново се опитах да отворя вратите. Наистина бяха заключени. След това се огледах по-подробно в двете помещения, които бяха достъпни за мен. На малка масичка беше оставен албум с фотографии. Отворих го и заобръщах отделните снимки. Имаше една, на която Джонатан Мелтън бе сниман до гърдите. А до нея се намираше и някаква сгъната бележка. Прочетох я. С грижливо изрисувани красиви букви пишеше следното: "С настоящите редове и като се подписвам, декларирам, че съм обещал на мисис Силвърхил да се оженя за нея. Смол Хънтър." Хората, запознати със законите на Съединените щати, които по отношение на обещанията за брак не се шегуват, знаят много добре какво означават тези два реда. Този толкова безчувствен и пресметлив човек действително се беше оплел в мрежите на Юдит и аз бях убеден, че ще се срещна с него ако не в Албюкърки, то сигурно в нейния "замък". Продължих да претърсвам двете стаи, но не намерих друго, което би могло да ми бъде от полза. Пъхнах в джоба си снимката и бележката и започнах да оглеждам ключалките на двете врати. Не беше необходима кой знае каква сръчност, за да се отвори едната от тях. След като измъкнах едно малко щифтче от дръжката, успях да я отстраня. На масичката бях забелязал малко ножче, чието острие отчупих, за да ми послужи вместо отвертка. С нейна помощ махнах четирите бурмички, придържащи цялата ключалка. После можех вече да я сваля. Пътят ми беше открит и излязох в коридора. И с втората врата постъпих по абсолютно същия начин. След това се спуснах до приземния етаж, отидох при вдовицата и й разказах толкова, колкото сметнах за нужно. Тя бе съвсем слисана от подобното на бягство заминаване на еврейката, но с нищо не ми попречи да се сбогувам и да тръгна. Закрачих надолу по улицата, отправяйки се към онази задна къща, в която според сведенията на адвоката беше живял неговият "шеф на канцелария". След като се разделеше с еврейката и се върнеше, чернобрадият трябваше да ме завари в дома си. От него щях да науча повече, отколкото ако бях хукнал да я гоня. Един надпис над прозорците на приземния етаж ми подсказа, че той се казва Джефърс и продава стари златни предмети и часовници. Вратата бе затворена отвътре с резе. Веднага щом почуках, ми отвори една жена. - Мистър Джефърс у дома ли е? - попитах аз. - Не. Какво желаете? - Искам да купя гривна или нещо подобно за подарък на една дама. - На каква цена? - До десет или петнайсет долара. - Влезте, сър! Мъжът ми сигурно скоро ще се върне. Пристъпих в малко преддверие, където се виждаха две врати. Едната водеше към няколко задни помещения, в които щях да бъда обслужен, а през другата-несъмнено беше пътят към предните стаи, обитавани преди време от Хари Мелтън. Жената беше облечена чисто и изглеждаше много покрусена. Наложи ми се да чакам около три-четвърти час, докато мъжът й се върне. Тя му отвори и още отвън му каза какво желая да купя. Той влезе в стаята и ме заведе в малко съседно помещение, където се намираха неговите скъпоценности. - Значи искате гривна, сър - поде той. - Бих ви препоръчал ей тази с гранатите, а към нея има и подходяща брошка. Ще стои чудесно, особено на блондинка. - За съжаление мисис Силвърхил не е блондинка - подхвърлих аз. Той отпусна ръката, с която ми подаваше гривната и припряно ме попита: - Мисис Силвърхил ли? Нима познавате дама с това име? - Та нали този подарък е за нея! Учудвате ли се? - Не, съвсем не! Къде живее мисис Силвърхил, сър? - На тази улица, само че няколко къщи по-нагоре. - Изглежда сте й приятел, а? - Старо познанство, нищо повече. - Well, всъщност това не ме засяга, но като хора от бранша ние съвсем естествено се интересуваме от лицата, които получават продаваните от нас предмети. А тъй като случайно научих, че мисис Силвърхил е много богата, то бих искал да ви посъветвам да изберете най-хубавото, което имам. - Абсолютно правилно. Всъщност трябваше да отида в някой от големите златарски магазини, но дойдох при вас, понеже само с ваша помощ мога да поднеса подаръка си. - Как така? - Тази дама е заминала и единствено вие знаете къде да я намеря. - Аз ли? - попита той и на лицето му се изписа израз на страх и напрежение. - Че какво общо имам с мисис Силвърхил? - Това пита и полицията. - Полиц...? Тази дума явно му заседна на гърлото. - Да, полицията! - кимнах многозначително и сериозно. - Какво означава това? Че какво ли знам за вашата мисис Силвърхил! - Знаете къде е отишла! Та нали носехте нейния куфар при внезапното й отпътуване! Бяхте при нея и й казахте, че Олд Шетърхенд, Винету и мистър Ботуел са пристигнали тук. - По дяволите, сър! Тези... тези имена... - заекна той. - ... ви бяха назовани от вашия син, което ще му струва неговото работно място. Естествено, както срещу него, тъй и срещу вас ще има съдебен процес. А защо, сигурно много добре знаете, нали? - Аз... аз... нищо не знам. - Наистина ли? Не ви ли е известно името Смол Хънтър? - Смол,..? - И нима писарят Хъдзън не живя при вас? Нямахте ли поръчение да уведомите мисис Силвърхил? Аз ви казвам, че всичко това ще ви струва много скъпо, и на вас, и на сина ви, защото вашият син знае много добре в какво е обвинен мнимият Смол Хънтър. - Това е една злощастна история! Де да не се бях захващал с нея! С тези думи той се тръшна на един стол и се плесна с длан по челото. - Наистина ще се окаже достатъчно злощастна за вас. Тук сте много прав - съгласих се с него. - Мастър, какво ще кажете, ако още сега ви отведа? Джефърс отново скочи на крака и втренчи в мен изпълнения си със страх поглед. - Нима наистина положението е... толкова лошо, сър? До този момент вярвах, че въпросният Смол Хънтър е законният наследник, но едва преди два часа научих от сина си, че той бил измамник. И все още не мога да допусна, че е такъв. Личеше си, че говори истината. Нямаше вид на закоравял престъпник. - Той е не само измамник, ами и нещо много по-лошо - уверих Джефърс. - Спипат ли го, ще се прости с живота си. Дадох му необходимите обяснения. После той отчаяно наведе глава и се опита да ме настрои по-благосклонно: - Ще ви призная всичко, сър. Вие сте детектив и трябва да изпълните дълга си, но може би все пак е възможно да оставите мен и сина ми настрана от тази история. В замяна на това си изберете най-скъпото бижу, което имам! Значи той ме смяташе за полицай! Дадох си вид, че размислям, и след малко отговорих: - Това, което ми предлагате, е чист подкуп! Не ме занимавайте с подобни неща! Ще се направя, че нищо не съм чул, защото ако доложа и за предложението ви, още по-малко ще повярват в невинността ви. Наистина, не ми се иска да допусна, че сте бил съучастник на такива негодници, но пък с писаря сте бил твърде близък! - Не. Общувах с него само като хазаин с наемателя си. - Но сте предал съобщението му на мисис Силвърхил! - Мислех, че правя добро. Той замина за Сейнт Луис и каза, че ще се върне. Преди да отпътува ме помоли с помощта на сина ми да разбера дали тук ще се появят трима мъже, за да хвърлят подозрения върху Смол Хънтър. В такъв случай трябваше незабавно да уведомя дамата. - Платиха ли ви? - Даде ми няколко долара. - Хмм! Това пак не говори във ваша полза. - Сър, аз съм беден човек и за да свържа двата края, съм принуден да взема всеки предложен ми долар. Съвсем ли е невъзможно да остана настрана от цялата история? - Трудно. Е да, ако никой друг не научи нещо! - Никому няма да кажа нито думичка, сър, нито думичка! - Добре! Къде се намира тъй нареченият Хъдзън, който е живял у дома ви? - Знам само, че заедно със слугата на Смол Хънтър е тръгнал за Сейнт Луис. - Виждахте ли този слуга? - Да, няколко пъти идва тук. Двамата си приличат. - Защото са братя. Ами накъде замина мнимият Хънтър? - До преди малко си мислех, че е тръгнал за Индия, но докато бях при мисис Силвърхил, тя, вероятно от невнимание изпусна една дума, от която си направих извода, че той няма да отиде в Индия. - Каква беше тази дума? - Каза, че мистър Хънтър се е погрижил тя да може да отиде бързо при него. Бързо? Никой няма да използва тази дума в случай, ако става въпрос за човек, заминал за Индия. - Наистина. И как стана така, че й се изплъзна тази необмислена дума? - И аз не го разбирам. Отидох при нея, за да изпълня обещанието си. Тя ме посрещна в една стая, където й предадох съобщението. Знаеше за какво става дума, но изглежда не беше чувала имената на тримата очаквани мъже, защото когато й ги казах, тя страшно се изплаши, побърза да ме изведе навън в преддверието и там продължихме разговора си. После ме попита дали имам време срещу възнаграждение да я придружа, за да свърши някаква работа. Съгласих се и тя ме накара да я почакам на стълбите. След това се появи с прислужничките си и аз трябваше да нося нейния куфар. Тя каза, че Олд Шетърхенд бил в жилището й и че искала незабавно да отиде при мистър Хънтър, който се бил погрижил тя да може бързо да се присъедини към него. Ето как изпусна въпросната дума. - А после къде отидохте с нея? - В хотела "Грейт Юниън" Тоест, отидох сам. Заедно с прислужничките си тя остана да ме чака наблизо. В хотела трябваше да й купя билети за влака. - Какви билети й купихте? - Това беше много объркана работа. Тя искаше да стигне до Гейнсвил още с първия влак, и то колкото можеше по-бързо, защото се страхуваше да остане в Ню Орлиънс макар и само още един час. Тъй като в момента нямаше директен влак за там, аз взех билети за Джаксън, Виксбърг, Мънроу и Маршъл, а оттам за Далас и през форт Уърт до Гейнсвил. - Този път наистина много заобикаля. Тя можеше да отпътува значително по-късно и ако беше използвала линията отвъд реката, пак щеше да пристигне по-рано в Гейнсвил. - Страхът й от Олд Шетърхенд я подгони незабавно да напусне града. - И също страхът й я накара да се разбъбри пред вас. Успяхте ли да научите още нещо? - Не, сър. Казах ви всичко, каквото знам. А сега имам ли право да се надявам на снизхождението ви? - Хмм, би ми се искало! На първо време ще продължа издирването си. Ако разбера, че сте бил честен към мен, никъде няма да споменавам името ви, но ако сте ме измамили, в такъв случай се пригответе да прекарате дълги години в затвора. - Щом е така, нямам причина да се страхувам. - Well! Тогава сбогом! За вас ще е по-добре повече да не ви виждам. Няма да купя гривната. Това беше само един претекст, както лесно и сам можете да се досетите. - Естествено! - въздъхна той с облекчение. - Но, сър, не можете ли да ми кажете откъде знаете за случилото се между мен и мисис Силвърхил. От мига, когато влязох при нея, до самото й отпътуване от града тя разговаря единствено с мен. И въпреки всичко сте толкова добре осведомен! - Това е моя тайна, мистър Джефърс. Ако полицията иска да е годна за работа, понякога трябва да е малко и всезнаеща. - И нещо друго. Не бихте ли могли да отскочите до жилището на мисис Силвърхил? Каза ми, че Олд Шетърхенд я е изненадал у дома. Затова избяга. Заключила го е. Струва ми се, че този човек е все още затворен и не може да излезе. - Не се тревожете за него! Прерийният ловец не се оставя тъй лесно да го уловят. А дори и някой път Да се случи, той знае много добре какво да направи, за да се измъкне. Тръгнах си, доволен от резултата на моите издирвания. Мислехме, че ще ни се наложи да останем по-продължително в Ню Орлиънс, а сега се оказа, че сме принудени незабавно да му покажем гърба си. Известно е, че във всяка по-голяма странноприемница в Съединените щати могат да се купят билети за влаковете във всички направления. И когато се върнах при моите спътници, първата ми работа беше да погледна разписанието на тръгващите влакове. Естествено, ние също трябваше да тръгнем за Гейнсвил и разполагахме с цели два часа до следващия влак. Това време бе напълно достатъчно, за да се споразумеем за предстоящите си действия. Двамата ми приятели се радваха не по-малко от мен, че съм открил следите на търсените от нас хора. Нито Винету, нито Емъри се усъмниха, че съм попаднал на истинската диря. Ако бях сам, нямаше да мога да я проследя толкова бързо, понеже за едно такова пътуване до Гейнсвил са нужни повече пари, отколкото бях в състояние да отделя. За милионера Емъри обаче това бе дреболия, а пък апачът трябваше само да посегне към колана си, за да размени няколко златни зърна срещу необходимите пари. Така че те двамата трябваше да ме мъкнат на гърба си, мен, пролетарския син. Втора глава В долината на смъртта На никого не казахме, че имаме намерение да отпътуваме. На смрачаване се настанихме във вагона и скоро се понесохме от дясната страна на Мисисипи! а после и към Шрийвпорт на брега на Ред Ривър, където пристигнахме на зазоряване. Там имаше връзка за насам от Джаксън и Виксбърг през Мънроу. Според нашите пресмятания еврейката трябваше да дойде с този влак. Седяхме във вагон-ресторанта и с голямо напрежение очаквахме да видим дали ще се качи във влака. Тъй като тя познаваше и мен, и Винету, ние седнахме така, че ако влезе във вагона, да не може веднага да ни забележи. Но Емъри нямаше защо да се крие. След като влакът отново потегли, англичанинът тръгна да обиколи другите вагони. Когато се върна, с голямо задоволство ни съобщи: - Тя е тук, седнала е в предпоследния вагон. - Не се ли лъжеш? - - Невъзможно е да се лъжа. Каква красива жена, типична израилтянка, а до нея седи една индианка. Багажът й - едно малко куфарче и чанта. Самата тя носи обикновена шапка и сива мушама. Точно както ти ни каза. Какво ще правим с нея? - Ще я оставим спокойно да си пътува. - Well! Но би било по-добре, ако можехме да я задържим. - Не. Всъщност с тази жена си нямаме никакво вземане-даване. Искаме да заловим не нея, а тримата Мелтън. - Но тя се кани да ги предупреди. - Няма да успее, защото ще я изпреварим. Сигурно няма да ни е кой знае колко трудно да се доберем преди нея до Албюкърки. - Така предполагаме. Но предварително човек никога не знае какво може да се случи. По-добре да я задържим! - И как ще го направиш? - С помощта на някой шериф. - Но той непременно ще поиска и ние да останем, а така положението с нищо няма да се подобри. Явно е, че от Гейнсвил тя се кани да тръгне нагоре към Ню Мексико. Тя подценява рискованата стъпка, която е предприела. Човек би помислил, че изобщо няма да стигне целта си. Ние обаче в Гейнсвил ще си купим коне и ще започнем ездата нагоре в планините. - Но може би ще си имаме работа с команчите или с кайовите! - Няма значение. Така няма да скучаем. При тези думи Винету вдигна вежди и каза: - Нека моят брат не говори така! Команчите често стигат на север до пътя за Санта Фе. Винету не се бои от тях, макар да са негови смъртни врагове, но ако искаме да се доберем толкова бързо до Албюкърки, нямаме никакво време да се бием с тях. Замълчах, защото беше прав.. Малко по-късно Емъри отново отиде до предпоследния вагон. Той завари еврейката все още да спи. Изглежда по време на пътуването си тя беше будувала през цялата нощ. В Далас трябваше да сменяме влака. Това беше трудна работа, понеже не ни се искаше Юдит да ни види. Иначе би й хрумнало да ни се изплъзне нейде по пътя до Шърман. Успяхме да останем незабелязани дори и по-късно, когато във форт Уърт пак трябваше да се прехвърляме на друг влак. Оттам нататък железопътният насип беше съвсем нов и затова пътувахме бавно и предпазливо, тъй че пристигнахме в Гейнсвил, крайната спирка на влака, почти по тъмно. Изчакахме Юдит и двете индианки да слязат преди нас и едва тогава напуснахме вагона. До този момент тя все още не ни беше забелязала. По онова време Гейнсвил представляваше тъжна гледка. Къщите му бяха всъщност колиби. На гарата нямаше къде да се подслони човек, а в градчето имаше само два тъй наречени "хотела", и то това, което там се разбираше под "хотел"! В сравнение с тях в Германия всяка селска кръчма е истински рай. Видяхме как нашата бегълка изчезна в по-хубавата странноприемница и я последвахме. В сградата беше тъмно. Не се забелязваше никаква светлинка. Навън цареше вече сумрак и съвсем слабият чезнещ дневен светлик не смогваше да си пробие път през мръсотията на малките прозорчета. Нейде отстрани доловихме гласове. Изглежда идваха откъм кухнята и само там мъждукаше някаква светлинка, трептяща от малка лоена свещ. Някакъв мъжки глас каза: - All right! Всичко е предвидено. Веднага ще осветя целия "saloon". Откъм тази посока се приближиха леки стъпки и нейде близо до нас заглъхнаха. Ако това беше Юдит, с която бе разговарял съдържателят на странноприемницата, то сега тя седеше в същото помещение, наречено от него "салун". Пипнешком се придвижихме напред и се добрахме до някаква маса, до която бе поставена пейка. И масата, и пейката бяха сковани от грубо рендосани дъски. Насядахме. После дойде съдържателят и донесе една лампа, която остави на масата. - Е-хей, та тук имало и други посетители! - възкликна той. - Добре дошли, джентълмени! Ще останете ли да пренощувате в хотела? Имаме изискано ядене, хубави легла и много ниски цени! - Ще видим - отвърна Емъри. - Имате ли бира? - Истинска английска "Портър". - Тогава дайте ни три бутилки! Но ако това божествено питие не ни е по вкуса, ще си го пиете сам! - Бих се радвал, но едва ли ще ми се падне това удоволствие. Междувременно аз си имах едно друго удоволствие, което беше много по-голямо от пиенето на неговата без съмнение неприятна ечемичена помия. Щом донесе лампата, видях, че от другата страна на нашата маса имаше още една пейка и на нея седяха... Юдит и нейните две индианки! Какви физиономии направиха и трите, щом ме зърнаха! След като гостилничарят се отдалечи, аз се изправих и се поклоних: - Мисис Силвърхил, както виждате, вчерашната ни среща ме очарова толкова много, че просто не мога да се разделя с вас. Олд Шетърхенд откри следите ви, макар че накарахте друго лице да ви купи билетите. - Вие... вие тук в Гейнсвил? - изрече със заекване тя. - Може би въпреки цялата ви хубост щях да си остана в Ню Орлиънс, но в бързината си да заминете час по-скоро вие забравихте нещо, което ви е толкова необходимо, че незабавно взех влака, за да ви го донеса. Ето го, сеньора! Извадих от джоба си бележката с обещанието за женитба, разгърнах я и я поднесох към светлината на лампата. Тя прочете редовете и грабна листчето от ръката ми. - Това е мое! Този документ ми стига. Е, сега може да загубя всичко, което не успях да взема със себе си! - Да, задръжте бележката, сеньора! С нея можете да принудите един от най-големите мошеници да постъпи почтено с вас, преди "hangman" * да му метне примката на врата. Тогава тя изсъска злобно: - Мълчете, клеветнико! С вас нямам никаква работа. Тъкмо в този миг се върна съдържателят. Той щеше да й помогне в бедата. Тя се обърна към него: - Сеньор, имате ли за пренощуване стая със здрава ключалка за една дама, на която й е невъзможно да остане тук в компанията на такива хора? - Иска ли питане, ма'ам! - отвърна той. - Имам една стая, където дори и принцеса би се чувствала като в рая. - Тогава заведете ме там заедно с моите прислужнички! Той ни взе лампата и тръгна с жените. Къщата беше разделена на две помещения - едно по-голямо, където седяхме ние, и друго по-малко, в което беше кухнята, заедно с мястото, където живееше съдържателят. И двете помещения имаха дъсчен таван. В тавана на кухнята имаше четириъгълен отвор. Точно там съдържателят подпря една подвижна стълба и с лампата в ръка се изкатери горе. Юдит и индианките се видяха принудени да го последват. Ние останахме да чакаме в мрака, докато най-сетне след около четвърт час човекът се спусна по стълбата, дойде при нас и сложи на масата една лоена свещ. - Извинете, мешърс! - каза той. - Днес разполагам само с една лампа. Трите големи полилея, които поръчах в Литъл Рок, ще пристигнат за съжаление едва вдругиден. Ще желаете ли да се нахраните? - Да - отговори Емъри. - Какво предлагате? - Крехко печено филе с палачинки. - Кой е готвачът? - Самият аз. Жена ми ще дойде чак вдругиден. Четиримата келнери, които взех на работа, трябваше още вчера да са тук, но сигурно се бавят, защото шивачът все още не е сварил да им ушие фраковете. - Тогава е истинско щастие - обадих се аз, - че поне вие сте тук. Разговаряхте с дамата там горе. Тя каза ли ви закъде пътува? - Не. - А кога ще си тръгне оттук? - Също не. Но нали преди малко чухте, че пожела стая само за тази нощ. * Палач - Б. нем. изд. - Можем ли и ние да пренощуваме тук? - Естествено. Ще спите като царе. - Къде? - Тук в салуна. Ще получите разкошни легла. - Добре! А може ли човек да намери коне в това благословено селище, наречено Гейнсвил? Искам да кажа - да купи? - Разбира се, сър! Из целия Запад няма такива животни като нашите. Истинска арабска, персийска и английска чистокръвна порода! И цени, за които изобщо не си заслужава да се говори! Аз съм най-известният коневъд надлъж и нашир. - Добре! Може би имате и седла, а? - От всички видове, направо от най-известния седлар в Сейнт Луис и са почти нови. - Тогава си пожелавам само конете и седлата да са по-хубави от истинската английска "Портър", която хвалихте не по-малко. Колко изхода има стаята, където се намират дамите? - Само един, през който се качиха преди малко. Но извинете ме! Трябва да побързам да ви приготвя вечерята. Този "хотелиер" беше такъв изпечен мошеник, какъвто едва ли съм срещал. Неговата "Портър" не беше нищо друго освен саморъчно "изфабрикувана", разводнена "small-beer". После вместо филе получихме жили от говежди крака, които изобщо не можеха да се сдъвчат, а пък палачинките бяха направени от гъсто, забъркано с топла вода най-долнокачествено брашно. "Леглата" представляваха купчина дървесни стърготини и за всичките тези царски удоволствия всеки от нас трябваше да заплати по три долара. Единствената ни утеха бе, че навярно и "принцесите" над кухнята бяха принудени да тънат в същите блаженства като нас. Заради приятелското му отношение към Юдит нямахме доверие на съдържателя. Легнахме си с намерението да поспим и да станем в ранни зори. Посред нощ Винету ме събуди. - Нека моят брат се ослуша! - каза ми той. Наострих слух. Отвън се разнесе тих шум като от отдалечаващ се файтон. После всичко пак утихна. Отново заспахме, понеже бяхме убедени, че ако еврейката действително можеше да избяга само с помощта на подвижната стълба, то тя сигурно не би имала възможност да офейка, без да я чуем. Обикновено ние и тримата, а особено Винету, се будехме при най-лекия шум. * Тънка, слаба бира - Б. нем. изд. Когато станахме от сън, вече се зазоряваше. Тъй като вратата нямаше ключалка, а само едно дървено мандало, ние излязохме от къщата, без да будим съдържателя, който все още спеше в кухнята. Веднага забелязахме, че стълбата липсваше, и когато завихме зад ъгъла на "хотела", я видяхме облегната на стената. Тя стигаше до отворения капак на прозореца на горното помещение, наречено "стая". Едва сега открихме също и че от тази страна се намираше вратата, която извеждаше от кухнята навън. Бързо събудихме съдържателя. - Къде са жените, които спяха горе? - попитах го. - Тръгнаха си - отговори той и злорадо се ухили. - Аз ги изведох от стаята им. - И то тайно, за да не забележим нищо. - Така е, мешърс. Винаги гледам скъпите ми гости добре да се наспят. Ето защо отворих външната кухненска врата и толкова тихо подпрях стълбата отвън до стената, че нямаше да чуете нищо дори и да бяхте будни. После също тъй тихо се спуснаха и жените през прозореца. Той каза всичко това с толкова подигравателен тон, че страшно ми се прииска да му зашия някой шамар. С мъка успях да се въздържа и продължих с въпросите си: - Не знаете накъде тръгнаха, нали? - Не. - Но въпреки това сте осигурили за тях кола. - Кола ли? - учуди се той. - Откъде знаете? Спомних си думите, които Юдит беше казала на златаря: "Мистър Хънтър се е погрижил да отида бързо при него". Може би преди да се разделят той й е казал, че ще се разпореди да я чака готова за отпътуване кола? - Знам, че тук при вас е имало кола за мисис Силвърхил - подхвърлих право в лицето на съдържателя. - Щом като вече го знаете, няма смисъл да отричам. Чакаше я отсреща под навеса при железопътната гара. Наложи ми се да я набавя чак от Литъл Рок и платих за нея безбожно много пари, макар да е само някаква си стара бракувана пощенска кола. - И накъде отпътува тази пощенска кола? - Това не ви интересува. - Well, както искате, сър! Я ни покажете сега конете, които ни предложихте! - Не ги продавам. Откровено ще ви призная, че мисис Силвърхил, която е много изискана дама, ми плати, за да не ви давам коне. - Тогава ще се намерят други хора, които ще ни продадат. - Тук в Гейнсвил? Лъжете се. В това селище няма едно конско копито, което да не е моя собственост. А конете са хубави, длъжен съм да ви го кажа. Искате ли да ги видите? Те са на открито недалеч оттук в една оградена ливада. Той изрече това със злорадия си тон, като същевременно посочи с ръка отвъд железопътната гара. Разбрах погледа, който ми хвърли Винету, и с привидно безразличие отвърнах: - Е, човек би могъл поне да ги огледа. Покажете ни ги! Взехме целия си багаж и тръгнахме към ограденото място - на около десетина минути път от селището. Там имаше дванайсет коня. Няколко от тях ни харесаха. Но негодникът продължи да се инати и не желаеше да ги продава. Тогава реших да я карам по-накратко. - Сър - попитах го, - мисис Силвърхил спомена ли ви имената ни? - Не. - Тогава ще ви ги кажа. Ей тук пред вас е застанал вождът на апачите Винету. Аз съм Олд Шетърхенд, за когото навярно сте чувал, а и третият от нас също е човек, с когото шега не бива. Вие продавате коне, а ние спешно се нуждаем от ездитни животни. Вие не ни ги давате само от чиста проклетия. Чуйте какво ще ви кажа! Ще купим онези два кафяви коня и този врания, като за всекиго от тях веднага ще ви платим по осемдесети пет долара. Освен това ще ни дадете три седла заедно с юздите и оглавниците по петнайсет долара парчето. Всичко на всичко това прави триста долара. Ако не желаете, ние ще си тръгнем, но какво ще стане после си е наша работа! - Какво? Наистина ли, наистина ли? Вие сте Винету и Олд Шетърхенд! - извика той. - Щом е така, тогава ще се гордея да мога да разказвам, че съм гощавал такива мъже в моя салун! Да, сега ми се отварят очите, мешърс! Това е Винету, вождът със Сребърната карабина, а вие имате две пушки - една лека и една тежка. Това е Мечкоубиецът, а това - прекрасната карабина "Хенри". Мешърс, ще получите конете и седлата. Вземете ги! А сега да ви кажа накъде отпътуваха жените. Тръгнаха за Хенриета, където смятат да вземат други коне със свежи сили. После ще минат през Драйфърт на Ред Ривър, за да излязат на пътя на керваните покрай Канейдиън, който води към Сан Педро и Албюкърки. Не бях очаквал такъв обрат в поведението му. По-скоро се бях подготвил да получа нов отказ. В такъв случай мигновено щяхме да се метнем на трите избрани от нас коня, щяхме да му хвърлим по петдесет долара за всеки от тях и да препуснем без седла и юзди. Но безспорно така беше по-добре. Съдържателя ни помоли да се върнем в "хотела", където избрахме седлата и ги платихме заедно с конете. После той изчезна за две-три минути. Защо, разбрахме много скоро, понеже едва се беше върнал, когато салунът се изпълни с всичките жители на селището. Надойде мало и голямо, старо и младо, но не просто за да ни види, а за да ни гледа със зяпнала уста. Можехме спокойно да им позволим това удоволствие - стига само да не ни досаждаха. Никой не дръзна да ни заговори. А съдържателят направи добър алъш-вериш, защото през този един час, който останахме при него, се изпи толкова много бира, че усмивката на доволното му лице ставаше все по-широка и по-широка. Навярно това бе причината, поради която накрая ни помоли да приемем от него в добавка и значителен запас от хранителни провизии. Не му отказахме и скоро разбрахме, че той има много по-хубаво брашно и месо от онези, които ни беше предложил предишния ден за вечеря. Дори ни подари един малък тиган с три лъжици, които можехме добре да използваме по време на пътуването си, за да си приготвяме яденето. Запасени така с всичко необходимо, ние яхнахме конете и поехме към Хенриета. Там узнахме, че еврейката е пристигнала около осем часа преди нас и е получила не само нови коне, да теглят пощенската кола, ами и други - резервни. Била е убедена, че ще я преследваме, и изглежда, се беше разпоредила да не ни се дават никакви сведения. Най-вероятно тя беше подкрепила поръчението си със солидни бакшиши. И изобщо Юдит явно носеше със себе си значителна сума пари, защото иначе нямаше как да вземе толкова много коне. Наистина отказаха да ни дадат сведения, обаче след като Емъри тайно дръпна настрани едно малко конярче и му пъхна в ръката един долар, момчето си отвори устата и така узнахме не само кога еврейката беше пристигнала и заминала. Момчето му издаде и че преди известно време там идвал някакъв джентълмен, който се бил погрижил за по-бързото пътуване на дамата. Описанието на този мъж беше толкова подробно, че без колебание разпознахме в него Джонатан Мелтън. Можеше да се предположи, че той беше уговорил с Юдит посоката на нейното пътуване и че беше взел всички мерки да облекчи придвижването й. И така, тя имаше намерение да се добере до пътя за Сан Педро и това бе съвсем основателно, понеже само там можеше да смени изтощените коне с отпочинали. Не сметнах за необходимо да яздим по следите й, тъй като знаехме, че е тръгнала за Албюкърки. Понеже пътуваше с кола и от време на време й се налагаше да сменя конете, тя бе принудена да се движи по заобиколен път, докато ние можехме да минем направо. Вероятно поради това щяхме да пристигнем в Албюкърки преди нея и там можехме не само да я чакаме, но и да се поогледаме за Мелтън. В такъв случай пътят ни минаваше през северната част на Ляно естакадо, която представлява пустинно високо плато, тъй че трябваше да се приготвим за едно много тежко пътуване с какви ли не лишения, но въпреки всичко предложих да яздим точно в тази посока. Емъри нямаше кой знае какво желание. Той изтъкна няколко причини срещу решението ми, които не можех да призная за състоятелни. Но Винету се съгласи с него и ми каза: - Може би ще ни се наложи да яздим няколко дни, без да намерим никаква вода. Дали конете ни ще издържат? - Във всеки случаи ще намерим вода, защото сега не е сухият сезон - възразих аз. - На високото плато няма да има, защото там вятърът пресушава всички големи и малки локви. - Тогава все ще се натъкнем на кактусови полета, чиито сочни плодове конете ни могат да ядат. Така ще утолят жаждата си. - Моят брат е прав. Тези плодове съдържат доста вода и тя ще е достатъчна за нашите животни. Но имам други опасения, които ме карат да се обявя против това да поемем право към Албюкърки. Поразяващата ръка знае ли със сигурност, че Джонатан Мелтън се намира вече там или пък че ще пристигне там? - Да. Ако еврейката ми е казала истината. - Казала я е. Възможно ли е Мелтън да се забави нейде по пътя? - Съществува такава възможност. - Юдит ще се присъедини към него, ще му каже, че сме по петите й, както и че е издала неговото намерение да отиде в Албюкърки. Тогава той много ще внимава да не се мярка в този град. - Но това може да стане само ако някаква непредвидена пречка го е забавила по пътя. - Не, не е изключено и на самия него да му хрумне да спре някъде и да я изчака. - Но това ще означава загуба на време! - Разбира се, че не. Все едно ще му е дали ще я чака в Албюкърки или нейде по пътя. В Албюкърки може много по-лесно да бъде разкрит, отколкото по тези пусти места, където никой няма да го види. - Хмм! Нищо не мога да възразя, обаче имам едно особено чувство, което ме кара да яздя право към Албюкърки. - Знам, че понякога моят брат изпитва подобно чувство, което рядко го лъже. Но този път го моля да не се вслушва в това предчувствие, а в гласа на разума. - Щом Винету ме моли, няма да се противя повече и ще го последвам. И така, да тръгваме по следите на еврейката! Купихме в Хенриета още някои неща, за да допълним екипировката си и напуснахме градчето, като отначало поехме на запад и продължихме в тази посока. Привечер стигнахме до един приток на Ред Ривър, който прекосихме на следващата сутрин. После се отправихме на север към Саут Форк ъв Ред Ривър, до който се добрахме по обед на следващия ден. Там се намираше тъй нареченият Драйфърт, което преведено ще рече Сухия брод. Дадено му е такова име, понеже на това място реката е толкова широка и плитка, че ако не е придошла или няма наводнение, ездачите я прекосяват, без да ги намокри и една-единствена капка вода. Досега винаги бяхме намирали достатъчно паша за нашите коне и пред очите ни постоянно бяха следите от пощенската кола, която преследвахме. Но ето че те извиха на северозапад, тъй че северният ръкав на реката и неговият извор останаха на изток и ние трябваше да се подготвим известно време конете ни да бъдат лишени от храна, а от жажда щяха да страдат и те, и ние. По тази причина се напихме до насита и оставихме нашите животни да направят същото. После продължихме ездата. Много по-удобен щеше да е пътят от Камп Радцимски през форт Елиът, но по разбираеми причини Джонатан Мелтън бе избягвал населените и оживени места. Вече споменах, че еврейката имаше преднина от около осем часа и за съжаление не само че не успяхме да я намалим, а напротив, струваше ми се, че тя сякаш се беше увеличила. Вярно, Юдит пътуваше с тежка пощенска кола, ала имаше предимството да може да сменя конете си, което за нас беше невъзможно. Зеленината между притоците на Ред Ривър беше вече изчезнала. Прерията се превърна в пясъчна пустиня, през която яздихме цял ден, без да зърнем и едно стръкче тревица. На следващото утро пясъците отстъпиха място на камънаци и земята стана толкова твърда, че въпреки острото ни зрение и цялата ни проницателност не бяхме в състояние да различаваме дирите, които следвахме, още повече че старата пощенска кола имаше преднина от един ден. За щастие, докато търсехме следите във всички възможни посоки, ние се натъкнахме на голям гьол, чиято вода ни беше добре дошла, макар че цветът й не бе кой знае колко привлекателен. Пихме като държахме пред устата си носните си кърпи, използвайки ги вместо филтър, а после дадохме възможност и на конете да утолят жаждата си, докато не остана никаква вода, а само кал и тиня. Открихме изгубената диря едва след като почвата отново стана песъчлива, но търсенето й ни отне още един ден. Следователно тя бе остаряла вече с два дни и поради това се забелязваше само тук-там. - Глупава история! - обади се Емъри. - Ако продължава така, и до края на живота си няма да догоним тази фуста! - Поне до Албюкърки няма да стане - потвърдих аз. - Тогава все пак си бил прав, когато казваше, че е по-добре да яздим право към Албюкърки. - За съжаление този извод идва твърде късно. Няма как да се върнем. - - Даже и да беше възможно, Винету нямаше да го направи, - намеси се апачът. - Не е изключено Джонатан Мелтън да спре по пътя, за да изчака жената. Може би тогава тя ще намали бързината си. - И къде според моя брат той ще спре? - Там, където има вода, значи горе край реката Канейдиън, до която имаме още два дни път. Поклатих глава, защото твърде високо ценях прозорливостта и опита на апача, за да си позволя да му възразя в присъствието на Емъри. По начало бях на друго мнение, но се бях подчинил на съвета му, така че сега всякакви упреци щяха да са излишни. Но той забеляза, че поклатих глава и ме попита: - Моят брат не мисли като мен, така ли? - Да. Струва ми се, че няма да догоним Юдит. - Дори и в случай, че Джонатан Мелтън спре, за да я изчака? - И тогава. Та нали ще чака само докато тя се появи и после веднага ще продължи заедно с нея. - У ф! Може би ще й даде възможност да си почине! - Сигурно е, че няма да й даде, защото нали ще узнае от нея, че сме по петите й! При тези думи апачът сведе глава и смутено каза: - Моят брат е прав. Трябваше да се вслушаме в неговия вътрешен глас, а не да следваме моя съвет. Винету постъпи като глупак. Заболя ме, че този мъж сам се наричаше глупак. По-късно действително щеше да има удоволствието да види, че въпреки моето твърдение, ние все пак щяхме да догоним пощенската кола, ала за съжаление при съвсем други обстоятелства, различаващи се силно от предсказаните от апача. До Канейдиън Ривър имахме още цели два дни път, и то ни предстоеше много трудно пътуване. Намирахме се на вече споменатото високо плато. Конете ни газеха в дълбокия пясък, а слънцето сипеше такава жар над главите ни, че имахме чувството сякаш се намираме във фурна. Въпреки това, първият ден измина успешно и след кратка почивка много ни се искаше да продължим по-нататък, за да използваме вечерната и нощна прохлада, обаче нямаше как да стане, защото в тъмнината сигурно щяхме да изгубим дирята. За наше щастие на следващата сутрин отново се натъкнахме на голяма локва вода, която оставихме на конете да я изпият. Към обед стигнахме до едно място, където растяха бодливи кактуси. Техните заоблени плодове съдържат воднист сок, който не е кой знае колко вкусен, но за страдащия от жажда човек като нищо може да замести водата. Това го знаят и животните. И така, пихме, докато утолихме жаждата си, а после отстранихме бодлите на цял куп кактусови плодове, които стръвно бяха унищожени от конете. След това продължихме ездата. Надявахме се до вечерта да стигнем до някой от малките притоци на Канейдиън. Там сигурно щяхме да намерим толкова много вода и трева, че на всички лишения щеше да се сложи край. Но скоро след обед въздухът стана задушен и едва можехме да дишаме, а на юг небето придоби червеникав цвят. На няколко пъти Винету се огледа в тази посока. - Кажи-речи изглежда така, сякаш всеки момент може да очакваме ураган - подхвърли Емъри. - Сигурно това ни чака! - отвърнах аз. - Цяло щастие е, че вече не сме кой знае колко далеч от реката. С ураганите в Ляно естакадо шега не бива. - Моят брат Шарли е прав - съгласи се с мен Винету. - Когато Дъхът на Ляно се надигне от дълбините, той се понася яростно над пустинята, вдига пясъка чак до небесата и ако премине над плодородни земи, поваля цели гори. - Мътните го взели! Наистина ли и двамата смятате, че ще си имаме работа с този зъл дух? - Той идва. Винету го знае много добре. Нека моите братя пришпорят конете. Ако не искаме да бъдем погребани под облаците и вълните на пясъка, ще трябва да побързаме да намерим някое място, където ураганът няма да се стовари върху нас с цялата си мощ. И така, накарахме конете да препуснат колкото им държаха краката. Благодарение на инстинкта си самите те разбраха, че зад тях, се надига страшна опасност и напрегнаха всичките си сили, без да има нужда да ги подтикваме с шпорите си. Червеникавото сияние на южния хоризонт се разпростираше все по-нашироко и все по-надалеч. Издигаше се нагоре по небето. В горната си част то стана по-светло, а долната придобиваше все по-тъмен и по-тъмен цвят. След време стигна до зенита, като същевременно от двете страни на запад и изток бързо пълзеше в северна посока. Това беше опасно. Знаех го, защото веднъж вече бях преживявал подобна буря в Ляно естакадо. Изминаха два часа, откакто забелязахме опасността. Ураганът щеше да се извие над нас най-много след петнайсетина минути, а конете ни едва можеха да се движат напред. Нито шпорите, нито ударите имаха резултат, понеже клетите животни и без друго доброволно бяха Напрегнали вече сетните си сили. Без някой да ги кара, самите те с голямо нетърпение се оглеждаха за спасително място. Ето че по едно време, на изток, далеч в дясно от нас се появи ниско, продълговато възвишение. Натам пясъкът не беше вече толкова дълбок и тук-там се виждаха места, покрити с обикновена пръст, където растеше оскъдна трева. - Краят на пустинята! - извика Винету. - Виждаш ли онзи продълговат хълм на изток и самотното сухо дърво право пред нас, а, Шарли? - Да - кимнах аз, а вятърът просто отвя отговора от устата ми. Действително, точно пред нас, в нашата посока, на самия хоризонт се издигаше високо изсъхнало дърво, останало без клони. - Познаваш ли хълма и дървото? - Да. Спасени сме. Вече има трева, а на петнайсетина минути от дървото тече малкият поток, който извира отвъд хълма. Нека яздим в галоп, за да можем навреме да стигнем до водата. Помагайки си с удари, пришпорихме конете, за да напрегнат последни сили. Ставаше въпрос не само за нашия, но и за техния живот. С провиснали езици те препуснаха напред. Ако бяхме спрели, те от изтощение щяха да рухнат на място. Но ние ги заудряхме, започнахме да подсвиркваме, да викаме, да крещим, за да поддържаме бързия им бяг, и скоро прелетяхме покрай изсъхналото дърво... по зелената трева все по-напред... пред нас изплуваха вече храсти, между които проблясваше водна повърхност... все по-напред, все по-нататък... навлязохме сред гъсталака... прегазихме потока... още малко нататък между храстите, и най-сетне спряхме. Не беше нужно да слизаме от седлата, понеже конете ни веднага се строполиха на земята. Хълбоците им учестено пулсираха, от муцуните им капеше пяна, езиците им бяха провиснали, а очите им - затворени. - Сваляйте одеялата! - извиках аз. - разтрийте животните! Започнете да ги шибате с пръчки, за да не измръзнат! Не бива да ги загубим! Без тях няма да можем да продължим! Светкавично разгърнах моето одеяло и отрязах няколко клона от най-близкия храст. Винету последва примера ми, но Емъри не се съгласи току-така с нашите действия. - Защо навлязохте толкова навътре в храсталаците? - попита той. - Не можехте ли да спрете при потока? В момента водата ни е по-необходима от всичко друго. - Скоро ще разбереш защо постъпваме така. А сега побързай да се погрижиш за жребеца си! Залових се с всички сили да разтривам моя кон, апачът правеше същото с неговия и англичанинът последва нашия пример. И тогава... тогава се започна! Над нас из висините сякаш екна тромбон или туба. После се разнесоха хиляди свирещи, ревящи, съскащи и пронизително пищящи звуци. Първо ни връхлетя ужасна жега, а след това бяхме сковани най-неочаквано от такъв студ, като че бяхме попаднали на Северния полюс. Познат ми беше този студ. Точно той представляваше голяма опасност за нашите животни. Зашибахме ги с пръчките, за да задържим кръвта близо до повърхността на телата им. Студът трая най-много една минута, но беше толкова пронизващ, че след огромните усилия и пренапрежение в последните часове и разгорещеното състояние на конете това неминуемо щеше да им струва живота. Удрянето с пръчките и непрестанното разтриване стоплиха и нас и направиха студа по-поносим. После внезапно отново стана горещо. Гласът на тромбона, както и хилядите други звуци, замлъкна. Затова пък се разнасяше някакво мощно шумолене. Въздухът не беше вече прозрачен и едва можех да виждам Винету и Емъри. Подвикнах им: - Хвърлете се на земята с глава на север! Дръжте се здраво, иначе торнадото ще ви отнесе! Да, предвестниците бяха преминали и ето че връхлетя самият ураган. Въздухът беше наситен с пясък, който проникваше във всички отвори на тялото. Само за броени секунди ми бяха напълнени очите, ушите и носа, въпреки че бях покрил лицето си с одеялото. Можех да дишам с много голяма мъка. Кажи-речи се задушавах. Това продължи около три минути. После всичко премина. Бяхме затрупани с пясъчна покривка, дебела около педя, педя и половина, но въздухът изведнъж пак стана чист и кристален. Надигнахме се от земята и с голямо блаженство свободно задишахме. И тогава пред нас на юг съзряхме странна картина. Въпреки чистия и прозрачен въздух там не видяхме небе, а където всъщност трябваше да се намира то, имаше само обширна пясъчна равнина, в чиито най-отдалечен край се издигаше високо изсъхнало дърво, останало почти без клони. - Фата моргана! - извика Емъри. - Да, това е измамното изображение на Ляно естакадо, което или върви пред торнадото, или пък го следва - каза апачът. - Дървото, покрай което неотдавна минахме, стои на небето с короната надолу. - Цялата картина напомня плафонна живопис с обърнати наопаки изображения. Сега виждаме местността, намираща се на юг от нас. Ако на същото разстояние на север от нас има хора, те пък ще видят нас, а може би са ни забелязали още преди връхлитането на урагана. Това отражение възниква от два въздушни пласта с различна топлина и плътност, а то рисува образите си по много различен начин. Но стига сте гледали този мираж, който и без друго ще изчезне съвсем скоро, ами обърнете внимание на конете. Изтощението им, силното изпотяване, а после студът, ураганът, последвалата жега... хмм, трябва още дълго здравата да ги разтриваме и след това да се опитаме да ги изправим на крака и да видим дали ще са в състояние да продължат. След около четвърт час усилия ние най-сетне успяхме да възстановим силите на клетите животни поне дотолкова, че можеха да стоят на краката си. Възседнахме ги и около десетина минути яздехме бавно наоколо, защото иначе щяха да се схванат. Но все още не биваше да пият вода. Разчистихме една затревена ивица земя от изветия пясък и на първо време ги оставихме да пасат. Едва след това можехме да мислим за себе си. Седнахме на земята и докато разговаряхме, започнахме да чистим от пясъка дрехите и вещите си. Англичанинът се обади: - Вие и двамата сте виждали вече и дървото, и онзи хълм. А ти, Чарли, дори знаеш, че отвъд дървото тече поток. Та нима сте идвали тук? Сигурно тази местност е играла някога за вас важна роля, щом тъй бързо я разпознахте, а? - Така е. Ако огледаш по-внимателно старото сухо дърво, ще видиш, че за неговата гибел не е виновна възрастта му, а огънят. - А-а! Значи горски пожар в покрайнините на пустинята? - Нищо подобно. За команчите това беше празничен огън, а за Винету и мен беше огън на болки и мъки. - Мътните го взели! Да не би тези негодници да са искали да ви изпекат? - Нещо такова. И не само нас, ами и още четирима наши спътници. - Човече, та аз не знам абсолютно нищо за тази история! Я ми я разкажи! - Двамата с Винету се бяхме спуснали от Сиера Гуаделупе и се канехме да прекосим Стейкид Плейнс, * за да се доберем до форт Грифин. Познавахме пустинята и не се страхувахме от нея, още повече че бяхме взели провизии и два мяха с вода. Когато преполовихме пътя си, ние срещнахме четирима души, които идваха от форт Дейвис и искаха да стигнат до форт Додж... - Много странен път! От Рио Гранде нагоре чак до Арканзас! Та по въздушна линия това са към шестстотин мили! И на всичко отгоре се минава през самата пустиня Ляно! Не можеха ли да изберат някой заобиколен път през по-свестни райони? - Наистина така трябваше да направят, но не го разбираха, а пък онези, които ги бяха изпратили, го разбираха още по-малко. Узнах само, че ставаше въпрос за някаква работа с много пари. Нямали никакво време за губене и по тази причина пратениците получили нареждане да минат по най-прекия път, който водеше именно през дивата Ляно. Тези пратеници бяха двама млади търговци, които си нямаха хабер от Дивия запад, и затова им бяха дали за придружители двама ловци. Ловците са били веднъж в Ляно, но без да навлизат особено навътре в нея. Изобщо нямаха представа как се пресича пустинята на кон от юг на север. - Ама че глупост! Трябвало е да се спуснат по Рио Гранде, да се качат на кораб за Ню Орлиънс и после с параход да поемат нагоре по Мисисипи и Арканзас. - Да. Или пък можеха да тръгнат нагоре по Рио Гранде и през Ню Мексико да се озоват в Санта Фе, за да стигнат оттам до пътя, водещ за Арканзас. И по двата маршрута щяха да се доберат до целта си по-бързо, отколкото през Ляно - дори и ако в пустинята не се бяха натъкнали на никакви пречки. * Английското име на Ляно естакадо - Б. пр. - А пречки тук има повече от достатъчно. - Наистина! Четиримата се бяха напъхали право в ръцете на смъртта. Когато ги намерихме, те лежаха кажи-речи полумъртви в пясъка, а и положението на конете им не беше по-добро. Ако не ги бяхме видели най-случайно, бяха осъдени да умрат. Свестихме ги с малко вода и помогнахме и на тях, и на животните им да се изправят на крака. После ги заведохме до най-близкото място известно на Винету, където можеше да се намери повече вода. Посъветвахме ги да тръгнат с нас за форт Грифин, но те така сърцераздирателно ни замолиха да ги преведем през пустинята в северна посока, че накрая се съгласихме. В резултат на това се отклонихме от пътя си и поехме на север. - Но така самите вие сте се изложили на голяма опасност. - Да, за съжаление! И наистина имаше защо да се разкайваме. Винету разчиташе на две места с вода, край които трябваше да минем. Но едното от тях бяхме принудени да го избегнем, понеже там се беше събрала каква ли не разбойническа сган, а когато по-късно се добрахме до другото място, видяхме, че е почти пресъхнало. Ако искахме да се спасим от смърт, трябваше преди всичко да съхраним конете си. Ето защо оставихме малкото вода на тях, а ние не получихме нито капка. Измъчвани от жажда, продължихме нататък. - И всичко това само заради някакви си непознати хора? - Да. И ти самият не би постъпил иначе. Нали те познавам. - Pshaw! Но я продължавай! - И така, оставихме се на конете да ни влачат, докато и те самите не можеха вече да си помръднат краката. Малкото вода, която получиха, не им даде кой знае колко сили и още на следващия ден не бяха в състояние да ни носят. Починахме си до сутринта на другия ден и малко поукрепнали, продължихме да вървим напред. - Да вървите ли? Че не можехте ли да яздите? - Не. Конете бяха твърде изтощени. Към обяд заклахме един от тях и изпихме кръвта... - Бррр! - Не казвай "бррр. Ако беше на наше място, щеше да постъпиш по същия начин. Вечерта бяхме принудени да убием още един кон. Третият умря през нощта. На следващия ден заклахме и другите. Кръвта им поддържаше живота ни, но не мога да ти опиша какво изпитвахме и в какво състояние се намирахме. Тогава разбрах, че кръвта наистина опиянява, макар може би само когато човек е изтощен и отпаднал толкова много. Продължихме да се влачим и да се препъваме, да падаме и с мъка да се изправяме на крака, изминавахме по няколко крачки и отново рухвахме, докато накрая останахме да лежим на земята. - Ужасно! И къде се случи това? - Недалеч оттук, може би на около един час езда в югозападна посока от изсъхналото дърво, което видяхме преди малко. - Сега вече се досещам! Били сте нападнати от команчите и заради вашето състояние не сте могли да се съпротивлявате, нали? - Така е. Лежах полужив на земята и треската рисуваше пред очите ми какви ли не безумни видения. Винету бе в същото положение. По едно време около нас изведнъж проехтя див- рев и аз се опитах да се изправя, но не ми се удаде. Изпаднах в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че съм вързан. До мен лежеше Винету заедно с четиримата ни спътници, а около нас команчите се бяха разположили на лагер. - От колко души се състоеше отрядът им? - Преброих четиринайсет негодници. - Само! - Да, само! Четиринайсет здрави и силни мъже срещу шестима, които бяха полумъртви от изтощение. Индианците ни нахраниха и ни дадоха вода. След като се посъвзехме дотолкова, че можехме да вървим, ни доведоха дотук, където отново ни разрешиха да ядем и да пием колкото ни душа искаше. Онези типове останаха с нас да лежат тук цялата нощ. После ни откараха при дървото. Както ни каза вождът, там трябваше да бъдем изгорени. - А-а, значи с тях е имало и вожд? - И дори много прочут. Името му беше Атеша Му, което ще рече Силната ръка. Беше известен като най-войнствено настроения вожд на команчите. И така, отведоха ни при дървото и ни изправиха до него. Най-напред здраво вързаха за ствола му двамата търговци и запалиха огън. След като те умряха, дойде ред на двамата ловци, а Винету и аз щяхме да останем за финала на тази ужасна церемония. - И е трябвало да гледаш как умират и другите двама? - Да. Гледката беше страшна, но още по-ужасно беше да ги слушаш. Уверявам те, че това беше такава сцена, за която предпочитам да мълча. И до ден днешен ме побиват тръпки на ужас винаги щом се сетя за нея. Най-сетне, най-сетне всичко с четиримата свърши и команчите се заеха с нас. - Разказвай по-бързо, по-бързо, за да разбера час по-скоро как сте се отървали! - Първо трябва да ти кажа, че ни бяха взели всичко... - Също и пушките ти, Мечкоубиеца и карабината "Хенри"? - По онова време все още нямах тази карабина. - Ами Сребърната карабина на Винету? - Вождът я беше присвоил като плячка. Докато изгаряха четиримата клетници, той я държеше в ръката си. Знаехме, че и двете й цеви бяха заредени. Конете не се намираха наблизо, защото ги бяха оставили тук край потока. - При тях имаше пазачи, нали? - Не. Беше добре за нас. Освен това трябва да отбележа, че изтощението и слабостта ни бяха изчезнали. Нещо повече, яростта, която ме беше обзела, сигурно бе удвоила силите ми. До вожда стоеше неговият син, един млад силен воин, който държеше в ръка моя тежък Мечкоубиец. След тези предварителни обяснения лесно ще отгатнеш останалото. Бяха ни накарали сами да вървим от потока до дървото, така че краката ни не бяха вързани, обаче индианците бяха извили и стегнали с ремъци ръцете на гърба ни. Винету ми хвърли един многозначителен поглед и с очи ми посочи дървото, а после и потока. Никой не го забеляза, но аз го разбрах веднага. Отначало другите четирима бяха вързани по абсолютно същия начин като нас, ала накрая ги поставиха лице срещу лице и пак ги вързаха като прегърнати. След това двама по двама ги стегнаха за дървото. Червенокожите бяха измислили тази прегръдка на кладата, за да увеличат предсмъртните мъки на жертвите си, но ние се надявахме точно това да ни спаси. Ако смятаха и нас да връзват по този начин, то трябваше макар за броени мигове да ни освободят ръцете, и се надявахме това да се окаже достатъчно за избавлението ни. - Страшни мигове, страшни мигове, които не бих желал никога да преживея! - Стана така, както се бяхме надявали. Вождът направи знак на сина си и на един друг индианец. Младият команч се приближи до Винету, за да изпълни длъжността на палач, а другият пристъпи към мен. Той развърза възела на гърба ми и после ме хвана за ръката, за да ме отведе при Винету, чиито ръце в момента също бяха свободни. Наредиха ни да се прегърнем. Тогава с лявата си ръка апачът изтръгна торбичката с муниции от пояса на вожда, а с десницата си грабна Сребърната карабина от ръцете му. В същото време аз се отърсих от индианеца, който ме държеше, светкавично измъкнах ножа от пояса му и го затъкнах в колана си, докато с другата си ръка така го блъснах, че той отхвръкна надалеч. Вляво от мен стоеше синът на вожда, който си беше присвоил моя Мечкоубиец. Изтръгнах от ръцете му пушката, както и торбичката с патрони, и двамата с Винету се втурнахме към потока. - Не стреляха ли по вас? - Не. Негодниците бяха толкова слисани, че отначало останаха със зяпнала уста. После чухме зад нас яростни крясъци. Хукнаха да ни преследват, обаче ние имахме вече толкова голяма преднина, че никой не успя да ни догони. Щом стигнахме до първите храсти, Винету спря и застреля първите двама от преследвачите ни. Моята пушка също беше заредена, тъй че посрещнах следващите двама с куршум. Тогава другите предпочетоха да не бързат чак толкова. Спряха, известно време се съвещаваха, а след това се разпръснаха, за да се приближат до нас от няколко страни. Така обаче ние спечелихме време да си изберем най-хубавите коне, да препуснем и да изчезнем от очите им. - Какъв късмет! И ми разказваш всичко това с такова безразличие! - Че как иначе да ти го разкажа? Индианците достатъчно ни бяха улеснили задачата. После пък ние започнахме да ги преследваме, за да отмъстим за изгорените хора. Трябваше да има изкупление за четворното убийство и действително им отмъстихме. Вече бяхме застреляли четирима. На следващия ден имаше още четирима убити, а на по-следващия - други трима... - Всичко това прави единайсет. Отначало са били четиринайсет, тъй че са останали само трима. - Сметката ти е вярна. Всичките команчи заслужаваха смърт, но един от тях трябваше да запазим жив, за да разкаже на своите как Винету знае да наказва убийствата. Останалите трима изненадахме отвъд Канейдиън на едно място, наречено от индианците Кеапаиуай, Долината на смъртта. За двама от тях то наистина оправда името си. - Вождът беше ли вече мъртъв? - Не, беше от последните трима. Запазихме го за накрая, за да му доставим удоволствието да вижда близо пред себе си своята сигурна гибел. Застреляхме го заедно с един от неговите придружители. Последния команч оставихме да си върви. У битите погребахме с всичко каквото имаха по себе си, но преди това им взехме предметите, които бяха ограбили от нас. Между тях имаше и няколко писма от форт Дейвис, които по-късно предадохме във форт Додж заедно с другите неща. Тъй като беше вожд, Атеша Му трябваше да бъде погребан в достоен за него гроб. Винету не отстъпи от този обичай, макар че се касаеше за смъртен враг. В Долината на смъртта намерихме в скалите широка цепнатина, където го положихме с оръжията му в ръцете и торбичката с амулета, окачена на врата му. - И там ли лежи все още? Сигурно хищниците са се промъкнали в цепнатината и са го изяли. - Не са, защото я запълнихме с камъни. Изглежда, единственият команч, когото нарочно оставихме жив, ни е наблюдавал, понеже индианците знаят къде е гробът на Силната ръка. Сигурно той им е описал мястото му. - Откъде знаеш, че им е известно? - По-късно с Винету пак бяхме там. Множеството малки камъни, които бяхме натрупали, липсваха, а вместо тях имаше един-единствен голям камък, който затваряше цепнатината. Следователно някой е посетил гроба на вожда, за да му отдаде почести. Е, сега знаеш вече по какъв повод сме се запознали с местността, където се намираме в момента. Дървото все още се издига на мястото си, но е изсъхнало. Огънят отне и неговия живот. - Несъмнено, какво очарование се крие за вас във факта, че сега бивакуваме точно на мястото, където на времето сте прекарвали толкова ужасна нощ като пленници! - Очарование ли? Тази дума съвсем не подхожда на чувствата, които изпитваме. Бих предпочел веднага да се махна оттук. Какво ще каже Винету? Апачът бе на мнение, че е по-добре да останем където си бяхме. Вечерта не беше далеч. Имахме вода и трева за конете. Какво можехме да искаме повече? Вярно, изпитвах тягостно чувство на това място, но се подчиних на волята на двамата си спътници. Макар че тревата все още бе покрита с дебел слой пясък, за конете имаше достатъчно храна. Те надушваха сочната паша и с копитата си отстраняваха пясъка. Вече можехме да им позволим да се напият с вода. После старателно претърсихме околностите, понеже тук, в близост до потока, бе далеч по-вероятно да срещнем хора, отколкото нейде из неплодородната равнина. Ето защо се огледах във възможно по-голям периметър, но не забелязах нищо, което би могло да ме обезпокои. Тъкмо в момента, когато реших да се върна, при потока се разнесе изстрел. Изобщо не се изплаших. Прерийният ловец добре различава гласа на всяка позната пушка. Веднага разбрах, че е стрелял Емъри, а това не бе причина за тревога. Когато се появих при потока, видях, че беше убил един тлъст див пуяк. Никак не му се разсърдихме, понеже крехкото месо на птицата съвсем не ни беше излишно. След като си избрахме удобно място за бивак, запалихме огън, за да изпечем пуяка. Беше много вкусен. Изядохме половината му, а другата половина оставихме "за утре". - "За утре!" Нека човек не си въобразява, че сам може да определя действията си за следващия ден. Дори и за следващия час не може! Писано ни било изобщо да не вкусим от другата половина. Тя бе предопределена за хора, на които най-малко желаехме да я отстъпим. Ясно беше, че не можеше и тримата едновременно да си легнем да спим. Един от нас трябваше да бди. Заемахме поста на смени. На мен се падна първата стража. Следваха Винету и Емъри. Приблизително в полунощ смених англичанина и стъпках огъня. Не ни беше необходим повече. След час събудих Винету и отново заспах. Било ми писано да се събудя по съвсем различен начин от обикновено. Имах много лош сън. Сънувах, че съм в леглото си у дома и по едно време вратата се отвори, макар че бях сложил резето от вътрешната й страна. В стаята влезе дребно, дебело маймуноподобно същество, което само с един скок се озова на леглото ми, седна върху гърдите ми и с дългите си космати ръце ме стисна за гърлото. Не можех да дишам, нито да извикам за помощ, нито пък да се помръдна. Това си беше истински кошмар! Кошмар! Когато те връхлетят кошмари и кажеш тази дума, тогава тягостното чувство веднага изчезва и пак можеш спокойно да дишаш. Поне така казват много хора и изглежда беше вярно, защото едва си бях казал думата "кошмар", или по-скоро си я бях помислил, когато чувството за притискаща ме тежест изчезна и вече можех свободно да дишам. Събудих се. Аха! Не си бях у дома, а близо до бреговете на Канейдиън! Подвикнах: - Винету! - Шарли! - отвърна ми апачът. Той лежеше до мен. Понечих Да се присегна към него, ала не можех, защото и двете ми ръце бяха здраво вързани около тялото. Опитах рязко да се надигна и поне да седна, но веднага се отпуснах назад, защото нещо ми стегна гърлото. Беше въже или ремък. Сънувах ли или всичко беше действителност? Над мен се виждаха звездите, които започваха да избледняват, а наоколо бяха храсталаците. Но какво ли беше това? Между отделните храсти бяха насядали множество тъмни човешки силуети, а миризмата на мас, едно от най-важните индиански "козметични" средства, ми подсказа, че бяха червенокожи. Всички мълчаха. Бях пленен и вързан. Винету също. А дали тази участ бе сполетяла и англичанина? Според положението на звездите вече беше три часа. Значи той е бил на пост. - Емъри? - подвикнах аз. - Well! - отвърна ми той. - Значи и ти! - Най-подло изненадан и пленен! - Докато беше на пост ли? - За съжаление! Сякаш изникнаха изпод земята и ме връхлетяха! Сграбчиха ме за гърлото, за ръцете и краката, отпред и отзад, както и от двете ми страни. Така ми стиснаха гръкляна, че не можах да извикам, за да ви предупредя! - Кой го направи? - Индианци. Тогава близо до мен се разнесе глас: - Мастър Ботуел не може да ти обясни нищо повече, а и Винету не е в състояние. Но аз ще ти отговоря на въпроса. Намираш се в ръцете на вожда Ават-у. Ават-у означава Голямата стрела. Този човек, от когото мнозина се страхуваха, беше вожд на команчите, спечелил си ужасна слава със своята жестокост. Ако бяхме попаднали във властта на този индианец, то надеждите ни за спасение не бяха кой знае колко големи. Никога не го бях виждал, но бях чувал, че не е стар човек. Ами кой се беше обадил до мен? Обърнах глава към въпросната страна и наблизо видях един седнал мъж, който носеше обичайното за белите облекло. Макар че изобщо не беше нужно да се обръщам, защото много добре познавах този глас. Това беше гласът на Джонатан Мелтън. - Защо се извръщаш от мен? - изсмя се той. - Нима съм ти толкова омразен, или пък не ме позна? Знаеш ли кой съм аз? Гневно избухнах: - Кой си ти ли? Най-големият негодяй и подлец, който съм срещал през живота си! - Това е предразсъдък, един колкото голям, толкова и несправедлив предразсъдък, сър. Аз съм честен човек и особено към теб винаги съм бил такъв. Да ти го докажа ли? Замълчах и затова той подигравателно продължи: - Признаваш, че много съм ти задължен, нали? - Така е. - Е, тогава тъкмо сега се каня най-почтено и добросъвестно за всичко да се разплатя с теб. Естествено много ти се иска да узнаеш как изпадна в това положение и какво би трябвало да очакваш, нали? - Разбира се! - Добре, тогава ще ти дам необходимото обяснение. Авантюристичната ти роля е изиграна. Не можеш повече да ми пречиш, защото завещанието ти е направено. Ти си пленник на Голямата стрела. Знаеш ли кой беше бащата на този вожд? - Не. - Силната ръка, когото ти уби и погреба в Долината на смъртта. Затова те очаква възможно най-ужасната смърт. Заедно с Винету, който на времето също е бил с теб, ще бъдеш жив погребан при тленните останки на мъртвеца. Голямата стрела ми се закле в това, а ти добре знаеш, че един индианец винаги удържа подобна клетва. Е, сър, как ти е настроението сега? - Чудесно. - Добре. Ще се почувстваш и още по-чудесно. Впрочем, преди да умреш ще ти призная, че наистина съм онова лице, за което си ме смятал. - Джонатан Мелтън, измамникът! А онзи мъртвец, в пролома при улед аярите, беше истинският Смол Хънтър, нали? - Да. - А команчът беше твоят баща. - Да. Той застреля американеца. После си помислихме, че няма да се отървеш от ръцете на улед аюните, но онези глупци са те изпуснали. Въпреки това не успя да ни догониш. Незабавно се отправихме към Ню Орлиънс, където от дълго време старателно бе подготвян нашият удар. - От чичо ти, нали? - Да. Той получаваше депешите и писмата, а ние се съобразявахме с тях. Толкова бързо придвижихме работите си, че ти и там остана с празни ръце. Беше си въобразил, че си подхванал много хитро нещата, ала сега сигурно си разбрал, че си пълен лаик в занаята. А онова, което ми достави най-голямата радост, е, че те изпреварих и изместих дори и при мисис Силвърхил. Сигурно страшно много те е заболяло, че тогава тя ти отряза квитанцията. - Отрязала ми квитанцията ли? Кога? - В Сонора, където толкова често си падал на колене пред нея. - Аз ли? - попитах и въпреки положението, в което се намирах, не се сдържах да не се разсмея на глас. - Да, ти! Смей се, смей се, няма да ме заблудиш. Как само е просияло лицето ти, когато си я видял пак в Ню Орлиънс! - Просияло ли е? И тая не е малка! - Да. Просто си се побъркал от радост! - Навярно тогава пак съм паднал на колене пред нея, а? - Естествено! Признай си го! - Да, действително имам слабост веднага да падам на колене пред фустите. Разбира се, самата тя ти разказа всичко това, нали? - Е да! Че от кого друг мога да го узная? Колко сърдечно се смееше, докато ми разправяше как те е заключила и си е заминала! Надявам се да ти е казала, че е моя годеница, а? - Наистина ми каза. - Признай си де, че си тръгнал по петите й не само заради моя милост, ами и заради нея самата! От нея научих всичко. Казала ти е, че съм отпътувал за Албюкърки, за да се срещна там с моя баща и с моя чичо, нали? - Да. - И че после ще отидем в нейния замък, където смятам да си изградя моето райско гнезденце? - И това също. - Е, тогава значи знаеш всичко и нямам какво да добавя, освен че копнежът по нея не ми позволи да продължа по-нататък. Спрях край Канейдиън, за да я изчакам. Щяхме да продължим веднага и както виждам, сега щяхме да имаме преднина от два дни. Но ето че попаднахме в ръцете на команчите тъкмо когато Юдит свърши разказа си. Бяха намислили да ни убият, обаче на мен ми хрумна една великолепна спасителна мисъл. Досещаш ли се каква? - Да. - Знаех, че си по петите ни... - Но за кръвното отмъщение на Голямата стрела все още нищо не си знаел. - Не, но ми е добре известно, че команчите живеят във вечна вражда с апачите. Ето защо предложих на Голямата стрела една сделка, която бе във висша степен подходяща да задоволи и двете страни. Поисках да ми позволят да продължа пътуването си с Юдит, без да бъда ограбен, а в замяна на това изявих готовност да му кажа как може да Залови Винету. - И той съгласи ли се? - С удоволствие. Още повече след като чу, че Олд Шетърхенд придружава Винету. - Но не ти е имал кой знае какво доверие. Не те е пуснал да си вървиш. - Е да, не можеше да изпълни моето условие преди аз да съм изпълнил неговото. Беше сигурно, че ще ви срещнем някъде по следите на Юдит. И така, изминахме известно разстояние срещу вас. Тогава се изви ураганът, по време на който се появи фата моргана. Това явление ни показа отражението на трима конника, които в галоп се приближаваха към потока. Кои ли можеха да са те? Никой друг освен вие! Команчите бяха вече близо до потока. Предположиха, че ще останете там, и се оттеглиха към гората, намираща се на около половин час път назад. Следите им бяха заличени от летящия пясък. Когато торнадото премина, ние ви видяхме как претърсвате околността, После се стъмни и изпратихме съгледвачи. След като се върнаха, те ни съобщиха какво правите. Седели сте край един огън и сте се занимавали с печенето на пуяк. По-късно команчите тръгнаха, за да ви обградят. Залегнаха във верига около вас, без да ги забележите. Наблюдаваха ви как си разпределяте постовете. Трудно е да нападнеш изненадващо и да плениш Винету и Поразяващата ръка. Затова индианците изчакаха третият от вас, мастър Ботуел, да застане на пост. Той наистина допусна да бъде обезвреден без дори да гъкне. После вас двамата завързаха набързо още докато спяхте. Е, сега знаеш всичко. Аз ще взема останалата част от пуяка веднага щом месото се изпече. Ще го изядем заедно с Юдит, при което непрекъснато ще си мислим за теб. - Къде е мисис Силвърхил? - Трябваше да остане в гората, пазена от няколко команчи. Но нека сега говорим за други неща! Имам две желания, които ти като благодарен джентълмен сигурно ще ми изпълниш. - Какви са те? - Голям любител съм на пушки. А ти имаш две, които са толкова прочути, че най-настоятелно те моля преди смъртта си да ми ги завещаеш. - Ами ако не го направя? - Няма да имаш никаква полза, защото ги обявявам за моя законна плячка. - Хубаво! А втората молба? - Преди време, в Тунис, ти ми отне едни документи. Освен това, доколкото знам, е бил съставен протокол за някаква си аутопсия на мъртвец. Къде са всички тези документи? - Отиди в Ню Орлиънс при твоя адвокат Фред Мърфи! Той сигурно ще може да ти ги даде. - Не се опитвай да бъдеш духовит! Ето виж, половинката от пуяка е вече моя. Сега ще взема и пушките. Той наистина си беше присвоил остатъците от птицата, а в момента посегна и към пушките, които се намираха до мен. Тъй като бяхме пленени и вързани така, че не можехме да се помръднем, команчите не бяха сметнали за необходимо да отнесат оръжията ни далеч от нас. Вече се канех да извикам вожда, когато зад мен се разнесе остър глас и на заваления английски, говорен от индианците, заповеднически каза: - Чакай! Остави пушките! В същото време човекът излезе пред мен. Беше вождът, понеже в косата му имаше три пера. Междувременно беше станало толкова светло, че ясно можех да различа гордите сурови черти на лицето му. - Защо да ги оставя? - попита Мелтън. - Те са мои. - Не са. Ти ми обеща тези трима мъже! - Да, но не и вещите им. - Не беше нужно. Всичко, каквото победените носят със себе си, се пада на победителите. И така, остави пушките! След като белият не се подчини веднага, индианецът извади ножа си и го заплаши. Тогава Мелтън пусна пушките и гневно каза: - На, вземи ги, макар че не са твои! Сега ще отида при нашата кола и незабавно продължавам пътуването си. - Почакай малко. - Да чакам ли? Защо? Удържах си на думата и сега трябва да ме пуснеш да си вървя, както ми обеща. - Обещах ти и ще спазя обещанието си, но ти можа ли да ми кажеш часа, когато ще заловя тримата воини? - Не. - Тогава и аз не мога да определя точно времето, когато ще ти позволя да си отидеш. Сега-засега оставаш тук! - Да не би да гледаш на мен като на твой пленник? При тези дум