Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Карл Май Завещанието на Инката Роман Превел от немски: Веселин Радков Издателство "Отечество", том 4 Das Verma:chtnis des Inka 1891-1892 Originaltitel der Gesammelten Werke: Das Verma:chtnis des Inka (Bd. 39) Завещанието на инката - това е целта на изкачването към върховете на Андите на Татко Ягуар и неговите спътници, което започва от Буенос Айрес. По петите им ги следва бикоборецът Антонио Перильо, който чрез престъпление е научил тайната. Ще възтържествува ли справедливостта накрая в мрачната "Клисура на убийството"? Съдържание: Бикоборецът Corrida de Toros Татко Ягуар Ново запознанство Пътуване из пампасите Последния инка Нощно приключение Пиявиците на дон Пармесан По бойната пътека Разказът на Татко Ягуар При камбасите Плячка за крокодилите Тайната на бикобореца Битка във вековния лес Моргенщерн постига целта си Гостите на сеньор Серено Неочаквани срещи Завещанието на инката Първа глава Бикоборецът "Corrida de toros, corrida de toros!" - крещяха украсените с пъстри панделки и ленти викачи, които обикаляха пресичащите се под прав ъгъл улици на Буенос Айрес. Corrida de toros беше темата, с която от дни наред се занимаваха най-подробно всички вестници в града, corrida de toros беше предмет на разговорите във всички обществени и частни локали. Corrida de toros, което означава "борба с бикове", са думи, които могат да въодушевят всеки испанец, всеки човек, в чиито жили има макар и капка испанска кръв. Без да го е грижа за възраженията на противниците на любимото му развлечение, доказващи, че е осъдително не само от морална гледна точка, а и от всяка друга, той бърза към арената, крещейки, за да даде израз на възхищението си от измъчването на животните, и изпада във възторг, когато някой смел бик разпори корема на кон или пък набучи на рогата си някой от тореадорите. Да, борба с бикове! Колко отдавна в Буенос Айрес не бе имало борба с бикове! Откога само на арената не се беше чувало цвиленето на конете, ревът на биковете, виковете на бикоборците и ликуващите крясъци на зрителите! Бяха изминали безкрайно дълги години от последната борба с бикове. И за всичко беше виновно досадното политическо положение в страната. Войната, в която Лопес (Франсиско Солано Лопес - водил завоевателни войни срещу Аржентина и Бразилия между 1864 и 1870 г. Б. изд.), диктаторът на Парагвай, беше въвлякъл аржентинската конфедерация, струваше досега на страната четирийсет милиона долара и петдесет хиляди човешки живота, без да се броят онези двеста хиляди жертви, които взе холерата, избухнала през военните години. По това време нямаше кой да мисли за удоволствия. Аржентинската армия постоянно губеше сраженията си срещу Лопес, но ето че изминалата седмица тя извоюва значителен успех. Този успех беше ознаменуван в Буенос Айрес с илюминации и празнични шествия, а новоизбраният президент Сармиенто се възползва от случая да спечели благосклонността на населението, като даде разрешението си за провеждане на борба с бикове. Въпреки че времето за подготовка беше твърде малко, случайно възникналите благоприятни обстоятелства караха хората да очакват, че тази борба с бикове ще бъде изключително интересна. В Буенос Айрес имаше няколко бикоборци, които си бяха спечелили добро име и не бяха събаряни на земята още от нито един бик. Изпълнени със завист един към друг, те просто горяха от нетърпение да покажат кой от тях е най-добрият. В това време се появи и един чужденец, испанец от Мадрид, който живееше от няколко дни в хотел "Лабастие" и помоли за разрешение да се яви на арената, за да премери сили за наградата. Когато назова името си, господата от комитета дадоха съгласието си с радост, защото този мъж не беше никой друг, а сеньор Крусада, най-прочутият еспада - бикоборец - в цялото испанско кралство. Тази новина бе напълно достатъчна да развълнува жителите на града, но ги очакваха и още по-интересни неща. И други двама сеньори изказаха желание да участват и тяхното предложение засили възбудата на духовете до неимоверност. Единият от тях беше собственик на големи стада добитък. Преди известно време за огромна сума успял да закупи няколко северноамерикански бизона, за да опита дали е възможно да ги кръстоса с местната порода говеда. Но тези силни животни се оказали толкова диви и неукротими, че той дошъл до решението да бъдат застреляни. Сега беше предложил да предостави безвъзмездно за коридата най-силното от тези животни. Другият сеньор беше притежател на асиенда ((исп.) - чифлик. Б. пр.) в околността на Сан Николас. Неговите пеони ((исп.) - ратаи. Б. пр.) издълбали няколко ями, за да хванат един ягуар, който нападал стадата му и имали щастието да заловят хищника жив и невредим. Не го убили, за да могат да го продадат на някой търговец, но сега асиендерото бе заявил, че ще докара ягуара, за да го подари на комитета. Човек може да си представи, че тези обстоятелства - присъствието на прочутия бикоборец и очакването на борбата между бизон и ягуар - не само привлякоха вниманието на публиката, но преди всичко събудиха силен интерес у местните тореадори. Бикоборците биват наричани най-общо тореадори или торероси. Думата се образувала от "торо", което означава бик. Бикоборците се подразделят на няколко групи, всяка от които има своя определена задача. Да споменем най-напред пикадорите, които, яхнали коне, имат за задача да дразнят бика с копията си. След това идват бандерильеросите, отвличащи вниманието на бика с пъстри парчета плат от изпадналите в опасност пикадори. Освен това те забиват във врата на бика тънки пръчки, снабдени с куки, наречени "бандерильо". Хората, провеждащи истинския бой, са бикоборците, еспада, които трябва да убият бика с шпагата си. Името си са получили от думата espada - шпага, меч. Бикоборците биват наричани и матадори, от думата matar - коля, защото, когато бикът падне на земята, но все още е жив, те трябва да го доубият. Както вече споменахме, из улиците на Буенос Айрес кръстосваха викачи, за да съобщят, че борбата с бикове ще се състои на следващия ден. Беше привечер. Който можеше, затваряше магазина си и отиваше в някой ресторант, кафене или сладкарница, за да се наговори на воля за предстоящото събитие. "Кафе дьо Пари", което минаваше за най-изисканото в Буенос Айрес, беше така претъпкано от посетители, че почти не се виждаше свободен стол. Вътре цареше голямо оживление, особено край една маса, към която присъстващите постоянно отправяха погледи, защото там седяха тримата аржентински бикоборци, които трябваше да покажат на другия ден своята ловкост и умение. Изпълнени със скрита завист един към друг, те бяха единодушни в мнението си, че комитетът върши направо непростима грешка, като разрешава на испанеца да участва. Тримата се канеха да направят всичко възможно, за да отнемат досегашната му слава. Единият от тях, който говореше най-много, се одързости да твърди, че щял да убие северноамериканския бизон още с първия си удар. Той се обърна към присъстващите и каза, че е готов да се обзаложи с всеки, че ще удържи на думата си. Близо до тях, на една друга маса, седяха четирима изискано облечени господа, единият от които правеше особено силно впечатление. Имаше исполински ръст и дълга гъста брада, с кажи-речи снежнобял цвят, въпреки че не беше много над петдесетте. Косата му беше със същия цвят. Поради силно загорялото му от слънцето лице можеше да се предположи, че е гаучо или изобщо човек, който живее в пампасите или нейде из дивите местности, ала елегантният му костюм, ушит по последна парижка мода, сочеше противното. Неговите трима съседи бяха също така загорели от слънцето. Един от тях се обърна към великана с думите: - Карлос, чу ли какво каза онзи самохвалко? Белобрадият кимна с глава. - А ти какво мислиш? Великанът само сви рамене и по сериозното му лице се плъзна слаба презрителна усмивка. - Напълно споделям мнението ти! - продължи другият. - Не е все пак малка работа да убиеш с шпагата си някой тукашен бик, преди да е изтощен. Но ти знаеш най-добре какво представлява северноамериканският бизон, защото години наред си бил на север и си ловувал такива животни. Мисля, че този бикоборец едва ли ще бъде в състояние да удържи обещанието си. - И аз мисля така. Само с приказки не може да се убие бизон. Той изговори тези думи по-силно, отколкото бе желал. Бикоборецът ги чу, скочи от стола си, приближи се до него и с почти заповеднически тон рече: - Сеньор, ще ми кажете ли, как ви е името? Белобрадият го измери с безкрайно безразличен поглед и после отвърна: - Защо не, особено ако преди това чуя вашето? - Моето име е известно надалеч. Казвам се Антонио Перильо. При тези думи очите на великана проблеснаха по особен начин, но той сведе бързо поглед и със същия тон както и преди рече: - Моето име едва ли е толкова прочуто като вашето. Казвам се Хамер. - Това име немско ли е? -Да. - Тогава сте немец? - Естествено. - В такъв случай бъдете така любезен да си държите устата затворена, когато става въпрос за тукашни работи. Аз съм портеньо, ясно ли е? Той наблегна особено на тази дума, като надменно и с нескрита гордост погледна другия в очите. Портеньо се наричат коренните жители на страната за разлика от преселниците. Ако бикоборецът мислеше, че ще направи впечатление с тази дума, то той се бе излъгал, защото великанът се държеше така, като че значението й не му бе известно. Ето защо бикоборецът продължи още по-разгневено: - Вие говорихте за мене с пренебрежение. Ще си вземете ли думите обратно? - Не. Казах, че не може да се убие бизон с приказки, и знам точно какво говоря. - Карамба! Това е прекалено! Нима най-прочутият бикоборец на тази страна трябва да слуша как му се подиграва един немец! Човече, а какво ще кажете, ако ви извикам на дуел? - Нищо, защото за това изобщо не си заслужава да се говори - отвърна Хамер, като се облегна назад в стола си и отправи към бикобореца поглед, в който можеше да се прочете всичко друго, само не и страх. Това раздразни другия още повече. Той направи една крачка към масата и с искрящи от гняв очи вдигна ръка, готов да го удари, викайки: - Как, не искате да се извините за обидата, нито пък да ми дадете удовлетворение? -Не. - Добре, тогава ще ви бележа като безчестен страхливец. Ето така! Той имаше намерение да стовари юмрука си в лицето на немеца. Но последният с длан отби удара встрани, бързо се изправи, хвана бикобореца за двете ръце над лактите, притисна ги към тялото му, вдигна го високо като перце и го запрати в стената така, че кокалите му изпращяха. Посетителите наставаха от столовете си, за да видят какво ще се случи по-нататък. Бикоборецът, както и всички присъстващи, беше облечен с елегантен костюм, а не в дрехите на хората от пампасите и затова не можеше да се предположи, че носи някакво оръжие у себе си, ала след като скочи бързо на крака, той бръкна под сакото си, измъкна дълъг нож, с какъвто си служи гаучото, и с див рев се нахвърли върху белобрадия. Великанът не отстъпи нито педя, а сграбчи с бързо движение вдигнатата ръка с ножа и я стисна така, че противникът му нададе болезнен вик и изпусна оръжието. След това заповяда заплашително: - Стой мирен, Антонио Перильо! Не обичам такива обноски. Намираме се в Буенос Айрес, а не при Салина дел Кондор. Разбра ли? При тези думи той вторачи поглед в противника си, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето му. Перильо отскочи назад и го загледа втренчено и изплашено. Беше пребледнял, в очите му припламваше несигурна светлина, а гласът му трепереше, когато попита: - Салина дел Кондор ли? Какво е това име, не съм го чувал. - Много добре ти е известно, просто ти личи. - Не знам за какво говорите и какво искате от мен. Не желая да си имам работа с вас. - Имаш всички основания за това. Пази се, Антонио Перильо! Хамер бръкна в джоба си и хвърли на масата няколко книжни талера, за да плати сметката, взе шапката си от закачалката и се отправи към вратата, без никой да посмее да го спре. Откакто бе станал от стола си, всеки беше разбрал, че не е разумно да се спречкваш с този голиат. Тримата му спътници го последваха. Едва когато вратата се затвори зад тях, смелостта на бикобореца се възвърна. Той се обърна към приятелите си, за да оправдае поражението си, тъй като един от тях му извика подигравателно: - Какъв позор, Антонио Перильо! Просна те на земята! - Защо не изтичаш ти подире му да се биеш с него! Никой човек не може да се мери с великаните. - Може и да е така. Но той ти заговори на "ти". А ти не само че го преглътна, ами продължи да му говориш на "вие". - Изобщо не съм обърнал внимание. - А каква беше тая Салина дел Кондор? Какво искаше да каже? - Че знам ли? Изглежда този немец страда от някаква фикс-идея. Нали сте чували, че немците или са мечтатели, или сомнамбули. Да не говорим повече за това! Но може би тази тема нямаше да бъде изоставена, ако в същия момент не влезе една личност, която привлече всички погледи. Човекът беше гаучо, но имаше толкова дребна и слабичка фигура, че никой от присъстващите не бе виждал през живота си гаучо с такъв ръст. Човечето носеше бели широки панталони, които достигаха само до коленете му, и червена памучна чирипа. Това е един вид покривало, което обитателите на пампасите навиват около хълбоците си и при нужда изтеглят нагоре отпред и отзад, като го прикрепят към тялото си с колан. Дребният човечец беше навил ръкавите на ризата си над лактите, която, подобно на панталоните, бе чиста и бяла. Върху пояса си беше завързал червен ешарп, чиито краища висяха отстрани. Горната част от тялото му беше покрита с пончо. И то също беше червено. Пончото е вълнено одеяло с отвор по средата, през който се провира главата. Краката му бяха обути в ботуши до коленете, каквито носи истинският гаучо. Те се правят по следния начин: след като се заколи някой кон, от долната част на краката му се свлича още топлата кожа, но без да се разрязва и се поставя в гореща вода, за да може по-лесно да се остържат космите. После още докато е мокра, кожата се навлича на краката като чорап. Когато изсъхне, тя приляга плътно около прасеца и образува устойчива защита срещу всякакви капризи на времето, обаче не може да се свали, без да се разкъса или докато не падне сама от крака. Естествено в този случай са покрити само прасците и горната част на ходилата; пръстите на краката се подават, а и стъпалото остава незащитено. Гаучото, който носи такива ботуши, ходи бос -ако изобщо може да се каже, че ходи. При него става дума за ходене само тогава, когато се намира вътре в къщата си, иначе е непрекъснато на седлото на коня си. Това, че пръстите на краката му остават голи, е дори добре дошло за него, защото стремената са направени толкова малки, че може да пъхне вътре само върховете на пръстите си. Затова пък шпорите му са толкоз по-големи. Малкото човече, което бе влязло в кафенето, също имаше чифт шпори с колелца, с размери на сребърни монети от пет марки. На главата си носеше сива филцова шапчица, с голям пискюл, а около врата му се виждаше кърпа от червена коприна, чиито увиснали краища бяха завързани отпред. Гаучото носи такива кърпи, защото те предпазват врата му от слънчево изгаряне и същевременно при езда разхлаждат приятно. В пояса под ешарпа дребосъкът беше затъкнал дълъг нож и двуцевен пистолет, а през рамото му на широк ремък бе преметната двуцевна карабина, която не беше много по-къса от самия него. В ръцете си той носеше две книги. Това последно обстоятелство привлече най-силно погледите на всички. Гаучо с книги! Никой не беше виждал още подобно нещо. Освен това дребосъкът бе най-старателно избръснат, което не можеше да не направи също така впечатление. На всичко отгоре се спря на вратата за миг и поздрави високо с "Buenos dias" (Добър ден), нещо, което другиму не би минало и през ум. След това се отправи към една току-що освободила се маса, настани се, отвори книгите и започна да ги прелиства и чете задълбочено, като че беше съвсем сам. Това бяха две издания на Кралската академия на науките в Берлин от Е. д'Алтон и Вайс. Шумът, който цареше до преди малко, се превърна в най-дълбока тишина. Човечето беше изненадало хората. Те не знаеха какво да мислят за него. Но това, изглежда, хич не го вълнуваше. Той изобщо не го забеляза; четеше и не се смути дори след като наоколо отново започнаха да шумят и да говорят за борбата с бикове. Едва когато един от келнерите, също така дребен като него, се приближи, за да го попита какво желае, той вдигна поглед и попита на чист испански: - Имате ли бира? Имам предвид "церевизия", както се казва на латински. - Да, сеньор, имаме бира, по шест книжни талера бутилката. - Донесете ми една бутилка, на латински "ампула" или "лагена". Келнерът го погледна учудено, донесе бутилката и напълни чашата му с бира. Гостът обаче не започна да пие и не вдигна поглед от книгите си. Никой не се занимаваше повече с него с изключение на един човек и той бе Антонио Перильо, бикоборецът. Той почти не го изпускаше от очи, цялото му внимание изглеждаше погълнато от него дотолкова, че дори престана да участва в разговора. Най-сетне стана, приближи се до дребосъка и каза много учтиво: - Извинете, сеньор! Като че ли се познаваме? Облеченият с червени дрехи дребен гаучо вдигна изненадано поглед от книгата, стана от стола и отвърна по същия учтив начин: - Съжалявам, сеньор, трябва да ви кажа, че се заблуждавате. Не ви познавам. - Тогава имате причини да го твърдите. Убеден съм, че вече сме се срещали горе край реката. - Не, понеже изобщо не съм бил там. Намирам се в тази страна едва от една седмица и не съм направил нито крачка извън Буенос Айрес. - А може би ще ми разрешите да попитам откъде сте всъщност? - От Ютербок, което се пише и с "к" и с "г" на края. И досега не е решено кое е по-правилно. Но аз твърдо държа на "Ютербок" (Uterbok - малко градче, недалече от Берлин. Б. пр. ). - Това селище ми е напълно неизвестно. Ще имате ли добрината да ми кажете името си? - С най-голямо удоволствие. Моргенщерн, доктор Моргенщерн. - А професията ви? - Аз съм учен, или по-точно казано, частен учен. - И с какво се занимавате? - Със зоология, сеньор. Понастоящем съм дошъл в Аржентина, за да търся глиптодонти, мегатериуми и мастодонти (Измрели животни от кватерната ера. Б. пр.). - Не разбирам. Никога не съм чувал тези думи. - Имам предвид гигантския броненосец, гигантския ленивец и гигантския слон. Лицето на бикобореца се удължи, той погледна дребния човечец изпитателно и след това попита: - И къде ще търсите тези животни? - Естествено в пампасите, за които за съжаление все още не може да се каже със сигурност дали са се образували преди, или по време на дилувиума. - Дилувиум? Сеньор, разбирам! Използвате някакъв непонятен език, за да ми намекнете, че разговорът с мен ви е неприятен. - Но тоя език съвсем не е толкова непонятен, както си мислите. Надникнете в тези две книги, чиито автори са много добри познавачи на дилувиума! Вайс и Д'Алтон положително са ви познати и... - Не, съвсем не - прекъсна го бикоборецът. - Не познавам тези двама господа. Но за вас все още мога да твърдя, че ви познавам, и то по-добре, отколкото си мислите. Ще признаете ли, че това облекло е само предрешаване? - Предрешаване ли? Хмм! Ако искам да бъда искрен, трябва наистина да призная, че иначе нямам навика да ходя облечен като гаучо. - Но вие яздите отлично, както съм виждал вече. - Заблуждавате се, сеньор. Е, няколко пъти съм имал възможност да се качвам на кон, на латински "еквус", но онова, което латинистите наричат "екво вехи", тоест изкуството на ездата, ми е останало чуждо в девет десети от същината си. Перильо не можа да се сдържи да не поклати глава. По лицето му се плъзна дипломатична усмивка и като се поклони, той каза: - Нямам право да настоявам повече сеньор, защото всяка ваша дума ми показва, че искате да останете инкогнито. Имайте добрината да ми простите това натрапничество! Убеден съм, че ще дойде време, когато ще свалите сегашната си маска! Той отново се върна на масата си. Червеният гаучо поклати на свой ред глава, седна и промърмори: "Да си сваля маската! Този сеньор, изглежда, много се е объркал." След това пак се наведе над книгите си. Но скоро спокойствието му бе нарушено отново, тъй като към него се приближи ниският келнер, който бе стоял наблизо и беше чул разговора, и му каза: - Сеньор, няма ли да пиете? Жалко за бирата, да стои тъй дълго и да изветрява. Гаучото вдигна поглед към него, взе чашата, отпи от нея и после отвърна: - Благодаря ви, сеньор. Човек трябва да привикне да не забравя приятното заради необходимото. А пиенето, на латински "бибере", е не само приятно, но дори необходимо. Той се накани да продължи да чете, но забеляза, че келнерът все още стои прав пред него, и го попита: - Имате ли да ми кажете още нещо, сеньор? - Да, ако нямате нищо против. Преди малко споменахте Ютербок. Да не би да сте немец? - Наистина съм такъв, както доказва и името ми Моргенщерн. Ако бях римлянин, може би щях да се казвам на латински Юбар. - Страшно се радвам, сеньор. Мога ли да говоря с вас на немски? - На немски ли? Нима сте немец? - Амче да, и то какъв! (Фрице, замислен от автора като комичен герой, говори на берлински диалект, който е непреводим. Б. пр.) Роден съм в Щралау край Берлин, значи съм съвсем близък ваш земляк, гос'дин докторе. А че сте доктор, чух преди малко. - Виж ти, щралауец! Кой би могъл да подозира! Мислех ви за аржентинец. А как се озовахте отвъд океана? - С инстинкта на водното конче. Нали знаете рибарския празник в Щралау и езерото Румелсбург. Оттам съм свикнал с водата и се движа все по нея. Така попаднах в Хамбург, а после продължих до Южна Америка. - Защо дойдохте тук? - Ами исках да забогатея, разбира се. -Е, и? - Да, е, и! Не се става богат тъй бързо, както си мислех. Понявга идват и лоши времена и ако не те отминат, просто не събираш милиона, за който си мечтал. - Имате ли роднини в отечеството? - Не. Ако си имах някого или нещо, щях да си остана в къщи. По едно време много исках да стана войник, тъй като сърцето ми винаги е хранело патриотични чувства, ама не ме взеха, понеже съм една педя по-нисък. Обявиха ме негоден за военна служба. Т'ва тъй ме ядоса, че се емнах и тръгнах из странство, за да видя дали пък там няма да ме сметнат за годен. - И колко време сте вече тук? - Пет години, с които сметката на мойта цъфтяща и буйна младост се закръгля на двайсе и пет лазарника. - И с какво се занимавахте през това време? - С каква ли не работа, но почтена, без обаче да постигна нещо. Ей сега на, съм келнер, ама не е за постоянно, а помагам само днес, щото очакват много посетители. Напоследък се бях заловил с работа на пристанището. - Били ли сте вече във вътрешността на страната? Имам известно основание за този въпрос. - На ваште услуги. Два пъти съм стигал чак до Тукуман, и то като помагах да прекарват коне. - Значи можете да яздите? - Като лъва на Фрайлиграт. (Немски поет, описал в едно от стихотворенията си как лъв изминал голямо разстояние на гърба на жертвата си, една жирафа. Б. пр.) Тази работа се учи често по-бързо, отколкото си мисли човек. - Добре, много добре! А сега най-важното. Тук, в Аржентина, трябва да има много кости, нали? - В огромни количества! - Отлично! Аз търся някои кости. - Кости ли? А защо? - Интересуват ме. - Тъй ли? Още не съм чувал за такъв интерес. Ама ще ви утеша. Ако искате да имате кости, мога да ви натоваря няколко кораба с тях. - Преддилувиални? - Туй не го проумявам, мога само да кажа, че се намират от всякакъв вид. - От мастодонти? - От животни, даващи мас ли? Колкото щете! - Имах предвид гигантските слонове. - Не ми е известен такъв добитък. - Това е обяснимо, защото са живели преди потопа. - Тогава всичко е отишло по дяволите, няма и кост от тях. След потопа тук се намират само кости от говеда, коне и овце. - Не ме разбирате. Търся кости на допотопни животни, каквито има в тукашния естественоисторически музей. - Аха! Дето са скрити в земята и оттам човек трябва да ги изрови. Виждал съм и такива. Намират се навсякъде из пампасите. Значи такива неща искате да търсите и изкопаете? - Да. Ще наема гаучоси и заради това съм се облякъл като тях - още от самото начало да им се видя симпатичен. Но преди всичко ми е необходим слуга, на когото да мога да разчитам. Вие ми харесвате, имате честна и същевременно хитра физиономия, изглежда не страдате от тъпота, наричана от латинистите "стултиция". Имате ли желание да ми станете слуга? - Защо не, ако се отнасяте с мен добре. - Тогава елате утре рано сутринта в дома, където съм отседнал, за да поговорим за всичко необходимо. Познавате ли банкера Салидо? - Да. Търговската му къща е съвсем наблизо, но той живее във вилата си извън града. - И аз живея там, понеже му бях препоръчан и съм негов гост. А сега ме оставете да чета! - Добре, четете си, четете си, гос'ин докторе. Утре ще дойда и ми се струва, че двамата отлично ще се споразумеем. Ще ви измъквам от земята всеки кокал, колкото и голям да е той. Изглежда този разговор продължи да занимава мислите на Моргенщерн, защото той не четеше вече така внимателно, както преди, а не забравяше и пиенето. След като поизпразни бутилката, Антонио Перильо стана, за да плати и да си върви. След известно време си тръгна и Моргенщерн. Той наброи цели шест книжни талера. Това може да се стори някому твърде много, но съвсем не е така, понеже книжният талер има стойността на шестнайсет немски пфенига. Все пак цената от двадесет и шест пфенига за една бутилка бира не може да се нарече малка, но бирата, поне внесената от Европа, минаваше тогава за много по-луксозна напитка, отколкото днес. Щом излезе от кафенето, Моргенщерн сви наляво по улицата, водеща право към вилата на банкера. Той беше зает твърде много със своите мисли, за да забележи двамата мъже, които се бяха облегнали отсреща на страничните диреци на една порта, очаквайки някого. Първият от тях не беше никой друг, а Антонио Пер ильо, а вторият - един от хората, които преди това също бяха присъствали в кафенето,- Но последният беше по-висок и по-широкоплещест от бикобореца; а якото му телосложение говореше за необикновена физическа сила. По безбрадото му и загрубяло от слънцето, дъжда и вятъра лице, личеше, че живее в пампасите и планините. Но впечатлението, което правеше това лице, не можеше да се нарече благоприятно. Тесният, силно извит нос напомняше неволно човката на лешояд. Изпод сключените на носа вежди очите му хвърляха пронизващи погледи. Тесните безкръвни устни подсилваха още повече приликата на лицето му с граблива птица. Беше облечен в обичайните за местното население дрехи. На главата си носеше широкополо сомбреро. Щом разпозна ясно немския учен на светлината от прозорците на кафенето, покрай които мина Моргенщерн, мъжът прошепна на Перильо: - Няма никакво съмнение. Той е, колкото и упорито да е отричал. - Само дето си е обръснал брадата и се е преоблякъл като гаучо. Но така не може да ни заблуди. Непременно трябва да науча къде живее. Проследи ли го внимателно? - Няма ли да дойдеш и ти? - Не. Може да се обърне и да ни познае. Тогава не е изключено у него да се породят подозрения. Ще вляза в тази сладкарница надясно, за да изчакам завръщането ти. Перильо се запъти към посочената "конфитерия", а другият започна тайно да следи немеца. Както вече споменахме, улицата водеше в съвършено права линия, понеже Буенос Айрес е строен изключително симетрично. Състои се само от къщи, образуващи големи четириъгълници, между които улиците се пресичат точно под прав ъгъл. Следователно градският план може да се сравни с шахматна дъска. Околностите са незначителни като пейзаж. Няма никакво разнообразие - нито хълмове, нито падини, липсват храсталаци и дървета. Оставиш ли града зад гърба си, пред теб е откритата и равна пампа, а на хоризонта небето и земята се сливат така, че не може и дума да става за някаква ясна граница между тях. Пристанището е лошо, а водата на Ла Плата има мръсен глинест цвят, тъй че и реката не придава на града някаква особена прелест. Буенос Айрес се простира почти на същата площ, както и Париж. Следователно човек може да си представи колко надалеч е разпръснат градът. Има няколко много красиви улици и площади, но излезе ли се от централната част на града, започват да се срещат грубо построени дюкянчета, грозни къщурки и бунища. Вярно, че някои от крайните улици имат елегантен вид, тъй като по тях са разположени вилите на богаташите. Такава вила тук се нарича "канта". В централните и най-оживени квартали на града се срещат двуетажни, триетажни, а дори и четириетажни сгради, но обикновено къщите се състоят само от приземен етаж и не са високи, затова пък се разпростират толкоз повече на ширина и дълбочина. Подобни къщи имат плоски покриви, покрити с керемиди, над които се издигат малки наблюдателници, наричани "мирадорес". Покривите са съвсем слабо наклонени, за да може дъждовната вода да се стича към двора, в поставените там цистерни. Само по-бедните хора имат един-единствен двор. По-хубавите къщи са обградени от три, четири, а понякога и повече дворове. Застане ли човек пред входната врата на подобна сграда, изработена изкусно с фини плетеници от ковано желязо, може да забележи през тях цяла редица от чисти мраморни дворове, украсени с фонтани и много цветя. Къщите на заможните хора се строят обикновено от мрамор. Ако някой попита защо Буенос Айрес има само плоски покриви, отговорът е много лесен. Първо, високите полегати покриви изискват много повече строителен материал и са необходими само в такива райони, където средното количество на валежите е голямо. А в Буенос Айрес вали значително по-малко, отколкото в Германия. Второ, високите покриви и фронтони биха предложили твърде голяма площ на "памперото", силните унищожителни бури, връхлитащи откъм Кордилерите. И най-сетне плоските покриви предлагат удоволствието вечер да се поразходи човек по тях и да подиша свеж въздух. Ако някой си мисли, че по улиците на Буенос Айрес може да види препускащи гаучоси, много се лъже. По-скоро придобива чувството, че се намира в някой европейски град. Всички се обличат по френска мода. А и броят на живеещите тук европейци е твърде значителен. Само половината от жителите са аржентинци. По онова време (Става въпрос за 1866 г. Б. пр.) в града имаше четири хиляди немци, петнайсет хиляди французи, двайсет хиляди испанци, петдесет хиляди италианци, а освен това много англичани и още повече швейцарци. Тази пъстра смесица от толкова много националности е довела до необикновеното владеене на езици от населението. Има хора, и то съвсем млади, които си служат до съвършенство с три, четири, а понякога и с повече езика. И те се срещат дори по-често, отколкото в Париж, Лондон или Ню Йорк. Що се отнася до името на града, той едва ли го заслужава напълно. Буенос Айрес означава "хубав въздух", но напече ли слънцето плоските покриви на ниско разположения град, надали някой ще издържи в задушните нажежени помещения. А дървета, истинските освежители на въздуха, липсват, поне няма такава растителност, каквато ние сме свикнали да наричаме с това име. Тук вече не виреят лимоните и портокалите, а тропическите плодни дръвчета - още по-малко. Климатът е твърде горещ за ябълки, сливи, череши и други подобни дървесни видове, така че могат да се видят само грозде, круши, праскови и кайсии, но пък те са превъзходни по качество. А в източната част на страната изобщо няма гори. Най-много тук-там някой от богатите собственици да засади градината на вилата си толкова нагъсто, че да може да усети истинска прохлада под клоните на дръвчетата. Вилата на банкера Салидо беше една от най-хубавите. Той бе извънредно гостоприемен човек, който обичаше науката и изкуствата и самият си кореспондираше с видни техни представители от Европа. Поради тази причина му беше препоръчан и доктор Моргенщерн, намерил в дома му най-сърдечен прием. Вилата се намираше в южния край на града, така че ученият трябваше да измине дълъг път, а Антонио Перильо се видя принуден да чака много дълго завръщането на своя съмишленик. И в тази сладкарница имаше многобройни посетители, на които утрешният бой с бикове предлагаше богат материал за разговор. Перильо не познаваше никой от тях, а също и той им беше непознат. Говореха за сеньор Крусада, чуждестранния бикоборец, и бяха убедени, че тукашните еспадас няма да могат да се мерят с него. Това ядоса Перильо страшно много, но той внимаваше да не се издаде, че и той е един от тези еспадас. Споменаха, разбира се, и за ягуара, и за дивия бизон и всички бяха на мнение, че бикоборците щяха да имат трудна задача. - Във всички случаи ще се лее кръв - обади се един от присъстващите, -- също и човешка кръв. Не искам да говоря за бизона, защото не съм виждал още такова животно, но ягуарът е опасна и издръжлива твар, която не умира веднага, от първия удар. Сега Перильо не можа да издържи и подхвърли: - Ягуарът е страхливец! Готов съм да му изляза насреща с нож в ръка! - За да бъдете разкъсан от него - изсмя се другият. - Говоря сериозно. Нима не сте чували още, че ягуарът бяга, щом види човек, и че има гаучоси, които го ловят с ласо? Ето че сега се обади някакъв възрастен мъж със загоряло от слънцето лице, който седеше самичък и не се беше намесвал дотогава в разговора: - Прав сте, сеньор. Ягуарът бяга от хората и се е случвало гаучосите да го ловят с ласата си. Но какъв е бил този ягуар? Ягуарът от крайбрежията на реките, нали? - Та има ли и други ягуари? - Няма други видове, защото ягуарът си е ягуар, обаче я сравнете живеещия край реките ягуар с онзи, който скита из пампасите, или дето обитава клисурите в планините! Реката предлага храна в изобилие. Там има хиляди и хиляди водни свинчета (Гризачи от южноамериканските гори, достигащи до 1 м., обичащи водата. Б. пр.), с които ягуарът може да се натъпче. Не му е трудно да ловува тези глупави животни. Той си напълва търбуха с тях и става мързелив и страхлив. Щом види някой човек - и дим да го няма. Но на ягуара от пампасите не му е толкова лесно. Налага му се да се бори с биволи, с коне, а реши ли да отмъкне някоя овца - и с пастирите. Положително той не е страхлив. А ако живее в планините, трябва да ходи на лов за диви лами, които са по-бързи от него и не се оставят тъй лесно да бъдат заловени. Там той е принуден да гладува, а гладът води до ярост. Такъв планински ягуар напада съвсем открито посред бял ден и въоръжен човек. Това е забележката, сеньори, която тъй много ми се искаше да направя. Ето че Антонио Перильо подигравателно се обади: - Сеньор, изглежда, имате много обширни познания в тази област. Излизали ли сте някога извън пределите на града? - Да, понякога. - Ами докъде сте стигали? - На север до Боливия, а оттам до Перу. Бил съм и в Гран Чако. - При дивите индианци? -Да. - И индианците не ви ли излапаха, тъй както ягуарът излапва някое водно свинче? - Сеньор, или не съм бил достатъчно угоен за техния вкус, или пък не са имали достатъчно смелост да се захващат с мен. Вероятно втората причина е изиграла някаква роля, понеже никога през целия си живот не съм се оставял тъй лесно да бъда излапан. И дори сега, когато остарях, в десницата ми има достатъчно сила, за да цапардосам по бъбривата уста всеки, който се опита да ми се подиграва. Запомнете го, сеньор! - Само не се пали толкова, старче! Не съм имал такова намерение - каза Перильо помирително, тъй като сцената, разиграла се в "Кафе дьо Пари", го бе направила предпазлив. - Исках само да кажа, че не смятам ягуара за опасен. - Опасен е за всеки човек, само за едного не е! - Кой е той? - Можете да се сетите. Всички са чували за него, а името му доказва онова, което твърдя. - Тогава имате предвид Татко Ягуар? - Да. - Вярно, за него разправят, че нападал и най-дивия ягуар с голи ръце, но не го вярвам. - А аз вярвам, защото съм го виждал със собствените си очи. - Значи сте го срещали в Гран Чако? - Не съм го срещнал, а заедно отидохме дотам. Той ни е предводител, а аз и до ден-днешен съм от неговите хора. Едва старият изрече тези думи, и наоколо се разнесоха силни възгласи на учудване и удивление. Хората наскачаха, за да се приближат до неговата маса и да му стиснат ръката. Понечиха да съберат няколко маси, където да насядат всички заедно с него, за да им разкаже нещо за този прочут мъж, чието име и подвизи бяха предмет за разговор на всички. Обаче старият ги спря с думите: - Татко Ягуар не обича да говорим за него. Направо ни е забранил и вие, сеньори, не бива да ми се сърдите за моя отказ. - А как изглежда всъщност той? - осведоми се Перильо. - Както всеки друг човек. - На каква възраст е? - Може би на петдесет години. - Местен жител ли е? - Сеньор, никога не съм виждал неговия акт за раждане. - А не може ли да научим с какво се занимава всъщност? Ту казват, че бил йербатеро, ту златотърсач, или пък го наричат сен-дадор, водач на керваните през Андите. Дори вече чух, че бил и привърженик на някаква политическа партия и предоставял пушката си в услуга ту на този, ту на онзи бунтар. Йербатеросите са събирачи на чай, които се скитат из девствените гори, за да търсят известния парагвайски чай. Животът им е изложен многократно на различни опасности. Сендадор означава следотърсач, следователно има абсолютно същото значение като американската дума скаут. Старият отговори: - Мога да ви кажа що за човек е Татко Ягуар - той е истински мъж и втори като него едва ли ще намерите. Никога не е служил на каквито и да било метежници и никога няма да им служи. Приятел е на всички добри хора и враг на всички зли. Ако не принадлежите към първите, тогава пазете се да не го срещнете някой път. - Езикът ви става все по-остър и язвителен, добри ми приятелю! Толкова ли ви разсърдих, като казах, че считам ягуара за страхливо животно? - Не. Но вашето твърдение, че ще му излезете насреща само с нож в ръка, ми показва, че сте самохвалко, или пък неосведомен човек, а аз не мога да понасям нито едните, нито другите. Възможно е ягуарът, който ще видим утре, да е живял край реките, но може да е дошъл и от пампата. Ще разберем от неговото поведение. Що се отнася до мен, той ни най-малко не събужда любопитството ми. Много повече ми се иска да разбера дали някой от всички еспадас ще се осмели да излезе срещу бизона. - Всички ще се осмелят, всички. Уверявам ви! - Ще видим. Един такъв бизон става опасно животно, когато е раздразнен. Знам го от Татко Ягуар, който е убил стотици от тях. - Може би в пампата? - изсмя се Перильо. - Не, в прериите на Северна Америка, където преди години също е ловувал. - И там ли е бил? Тогава значи не е "портеньо", а пришълец, нали? Това обстоятелство наистина не ми харесва особено. - Така ли? Е, що се отнася до това, не ми се вярва Татко Ягуар да се интересува много-много дали ви харесва, или не. - Защото не ме познава. Но ако чуе името ми, сигурно ще счете за голяма чест да ми стисне ръката. - Тъй ли? И кое е това прочуто име? - Перильо. - Ах! Да не би да сте Антонио Перильо, онзи еспада, който утре също ще участва в коридата? . - Разбира се, че съм аз. Той хвърли към стария човек поглед, от който си личеше, че очаква да чуе хвалебствия, изпълнени с най-голямо страхопочитание. Но думите, достигнали до ушите му, бяха съвсем други: - Я ми кажете, сеньор, защо се борите с бикове? - Ама че въпрос! За да ги убивам, разбира се. Пронизваме ги, за да покажем нашето изкуство. - Хубаво изкуство! Не е никакво геройство да намушкаш някое добиче, което преди това е било изтощено от лудешка гонитба. Аз убивам дадено животно, защото се нуждая от месото му, за да живея. Но заради някаква толкова съмнителна чест да го пронижа, а на всичко отгоре преди това да го измъчвам с по-леки пробождания и почти да го уморя с гонитба, не - това е чисто изтезание. Следователно не би трябвало да се наричате еспада, много по-правилно би било името "десолядор" ((исп.) - дерач на животни, мъчител. Б. пр.). Перильо скочи от стола си и понечи да се нахвърли върху стария. Но за щастие тъкмо в този миг вратата се отвори и вътре влезе неговият съмишленик. Перильо промени намерението си, седна на мястото си и само подхвърли към стария думите: - Искате да се заядете с мен, но не можете да ме обидите, защото стоите толкова по-ниско от мен, че ви е невъзможно да вдигнете поглед тъй нависоко, та да ме съзрете. - Същите думи казала мухата на лъва, докато жужала над него. Но ето че долетяла някаква птичка и я глътнала. Перильо се престори, че не чува тези думи. Неговият приятел се настани до него и му прошепна: - Пак ли кавги? Внимавай! Работата ни е тайна и изисква предпазливост. И десетина приятели не могат да ни принесат толкова полза, колкото вреда би могъл да ни причини един-единствен враг. -- Мълчи! Този дърт бъбривец изобщо не е в състояние да ни напакости. Кажи ми по-добре какво успя да разбереш! Двамата разговаряха толкова тихо, че не можеха да бъдат чути от останалите посетители. Въпреки това другият се огледа предпазливо наоколо и щом забеляза, че никой не им обръща внимание, каза: - Той е, съвсем съм сигурен. А знаеш ли къде живее? При Салидо,банкера. - Todos demonios ((исп.) - по дяволите! Б. пр.)! При Салидо? Кой би помислил! Ами че това е изключително опасно за нас! - За съжаление! Всичко ще му разкаже. Уверен ли си, че те е познал? - Бих могъл да се закълна. Иначе защо ще се преструва? Само за да приспи бдителността ми! - Тогава трябва да намерим някакво средство да го накараме да мълчи. - Хмм! Разбирам те: с един нож или куршум в главата. И то без да се губи време. Утре ще е вече може би твърде късно. Изобщо не бива да стига до полицията. Де да можехме да узнаем в коя стая живее! - Аз знам. Почаках, докато влезе в къщата, и се прехвърлих през оградата в градината. За щастие вилата няма дворове и зидове. Намира се в средата на градината, тъй че човек може да обикаля около нея. Скоро след като изчезна през вратата, се осветиха прозорците на една стая на горния етаж откъм задната страна на постройката. Беше запалил лампата. - Но може да е бил и някой друг. - Не, понеже се приближи до отворения прозорец, за да го затвори. Видях го ясно да стои до него. - Колко прозореца имаше стаята? -Два. - А спусна ли жалузите на прозорците? -Не. - Дали наблизо няма да се намери някоя стълба? - И затова помислих и се огледах наоколо. В един от ъглите на градината расте някакво дърво, което е било подкастряно. Стълбата бе все още облегната на него. Достатъчно дълга е, за да стигне до прозореца. - Добре, много добре! Но за съжаление все още не може да се заловим за работа. Твърде е рано. Улиците са прекалено оживени. Не е изключено някой да ни види. - Трябва да почакаме до полунощ. Но дали и тогава няма да е буден? - Буден или не, все едно. Утрешният ден не бива да го завари жив. Ако е още буден, ще получи куршум през прозореца. Ако е заспал, ще влезем в стаята. Но хайде да тръгваме вече. Тук не ми харесва. Перильо плати сладоледа, който беше изял, и след това двамата, готови с толкова лека ръка да сложат край на един човешки живот, за да предотвратят разкриването на друго, по-старо престъпление, се отдалечиха. През този ден улиците и обществените заведения бяха оживени по-дълго, отколкото обикновено. Жителят на Буенос Айрес е домосед и е нещо обичайно да си легне навреме. Днес обаче последните посетители напуснаха "Кафе дьо Пари" чак в единайсет часа. Немският келнер получи надницата си и можеше да си върви. Навън пред вратата той се спря. По улиците все още имаше хора. Беше началото на декември и вечерта бе хубава и прохладна. Мислеше за новата си работа и радостта, че бе намерил за господар земляк, не му позволяваше да почувства умората. Реши да се поразходи и съвсем неволно се отправи в посоката, където знаеше, че живее доктор Моргенщерн. Действията на хората често се определят от някакъв вътрешен подтик, за който те не си дават ясна сметка, и ето как немецът изведнъж се озова пред вилата. Дори и самият той доста се изненада. Тук, далеч от оживеното движение, нямаше запалени фенери. Беше тъмно. Единствено звездите пръскаха несигурна слаба светлина, при която се виждаше само на няколко крачки. Келнерът се канеше вече да се връща, когато долови лек шум от дебнещи крачки. Това му се стори подозрително. Защо бяха толкова тихи? Който има чиста съвест, ходи нормално. Той се прилепи плътно до оградата и зачака. Насреща му, по средата на улицата, се зададе някакъв човек, мина покрай него и спря. Последва го втори, който застана до първия. Зашушукаха си нещо, след това се приближиха до оградата, прехвърлиха я с голяма сръчност и се озоваха в градината. "Значи крадци!" - помисли си немецът. Но какво ли искаха да отмъкнат? Само плодове? Или ставаше въпрос за кражба с взлом в дома на богатия банкер? Той трябваше да ги проследи и затова колкото можеше по-тихо също се прехвърли през оградата. Отвъд нея имаше тревна площ, която поглъщаше шума от стъпките. Но ето че съзря на ъгъла един от мъжете и спря, за да го наблюдава. След известно време видя, че човекът изчезна към задната страна на къщата. Келнерът се наведе ниско и запълзя на четири крака към ъгъла. Онзи тип стоеше и гледаше към два осветени прозореца на горния етаж. В същия момент, промъквайки се тихо отстрани, се приближи и вторият мъж. Носеше стълбата, която подпря на зида така, че горният й край легна върху парапета на един от прозорците. Каква ли цел преследваха тези хора? Нима при кражба с взлом се влиза в осветен прозорец? Да не би да замисляха само някаква шега? В такъв случай би било глупост да се вдигне тревога. Все пак немецът продължи да наблюдава внимателно двамата мъже. Докато единият държеше стълбата, другият започна да се изкачва по нея. Щом се озова горе, той надзърна в прозореца, после слезе пет-шест стъпала надолу и прошепна няколко думи на останалия долу човек. На келнера му се стори, че говорещият държи в ръката си някакъв предмет с металически блясък, След това се разнесе двукратно тихо щракане, също както когато се запъват спусъците на двуцевен пистолет. Обзет от страх, немецът бързо се отправи към двамата мъже, които все още си шепнеха. Те не можеха да го забележат, защото той се движеше пълзешком. Келнерът долови думите: - Седи и чете. -- В какво положение? - Лявата му страна е обърната към прозореца. - Лицето му открито ли е? - Да. Подпрял си е главата с ръка от другата страна. - Застреляй го тогава в слепоочието. Там е най-сигурно! Значи ставаше въпрос за убийство! Келнерът така се изплаши, че няколко секунди не бе в състояние да се помръдне. А ето че онзи негодник отново се изкачи горе и с дясната си ръка насочи към прозореца дулото на пистолета. Това накара спотаилият се немец да се окопити. Той извика силно, втурна се към стълбата, така че намиращият се горе негодник, който тъкмо натискаше спусъка, изведнъж полетя надолу точно когато изтрещя изстрелът. Келнерът се хвърли върху него, за да го задържи. - Пусни ме, куче, иначе ще те застрелям! - изскърца със зъби убиецът. Разнесе се изстрел и немецът почувства болезнено подръпване в лявата ръка. Беше ранен и не можеше повече да задържи човека, който скочи на крака и бързо изчезна в тъмнината. Другият вече бе избягал. Двата изстрела разбудиха обитателите на къщата. В нея настана оживление. Горе се отвори един от осветените прозорци. Показа се главата на доктора и той извика: - Кой убиец стреля по мен? Защо не ме оставят да чета на спокойствие? Повторно обзет от уплаха, келнерът възкликна: - Олеле мале! Гос'ин докторе, нима вас искаха да убият? - Кой е долу? Този глас ми се струва познат. - Аз съм, аз, Фрице Кизеветер, гос'ин докторе. - Фрице Кизеветер? Не съм срещал още индивид с подобно име. - О, срещали сте! Запознахме се днес в "Кафе дьо Пари". Вие искахте да ме вземете на работа заради допотопните кости. - Ах, келнерът! Но човече, как ви хрумна идеята да стреляте по мен? - Какво, аз ли? Това е вече прекалено! На нищо не прилича! Аз съм бил онзи, дето стрелял! - Ами кой? Или не сте сам? - Съвсем самичък съм, единствената жива душа в градината. - Но какво търсите тук? - Исках да ви спася. А сега, след като ми дължите живота си, ме считате за способен на такова подло убийство. Това ме обижда до дъното на душата ми! Но му бе писано заслугите му да останат непризнати не само от доктора. Обитателите на къщата наизлязоха със свещи и фенери, както и с най-различни оръжия в ръка, за да заловят злодея. Не помогнаха ни приказки, ни молби. Фрице Кизеветер бе хванат и откаран в къщата, при което не мина без здрави удари. Искаха да повикат полиция, за да го отведе, но той се помоли първо да го изслушат спокойно. Докторът подкрепи тази молба с обяснението: "Не съм сторил никакво зло на този млад човек, напротив - исках да го взема на работа при мен. Нима това може да е причина, за да ме застреля? А има и честно лице. Дори и да е подъл убиец, това все още не е причина да му се забранява да говори. И тъй, предлагам да му се даде разрешение да ни изложи своята защита, на латински "дефензио". Фрице разказа развоя на случката и поиска да бъдат огледани следите. Изпълниха желанието му и наистина стигнаха до убеждението, че не беше излъгал. Забелязаха отпечатъци от стъпки не само където убийците бяха прехвърлили оградата, но откриха и местата, откъдето бяха скочили обратно на улицата. Най-сетне зад къщата те намериха шапката на единия от тях, който я беше изгубил по време на падането или на схватката с Фрице. Келнерът кървеше. Прегледаха раната му. Не беше опасна, куршумът само леко бе засегнал ръката. Сега вече знаеха, че двамата мъже бяха прехвърлили оградата, за да застрелят немския доктор. Само чрез намесата на Фрице куршумът беше отлетял в друга посока. Но кои бяха убийците и каква ли причина може да ги е накарала да се опитат да убият човек, който се намираше едва от една седмица в страната и положително не беше обидил никого? - Не успяхте ли да различите лицето поне на единия? - попита банкерът. - Само отчасти - отвърна Фрице. - Докато първият от тях се намираше горе на стълбата и насочваше пистолета към стаята, главата му бе осветена от лампата и аз можах да видя отстрани половината му лице. Стори ми се, че приличаше на онзи еспада, Антонио Перильо. Това направи работата само още по-объркана. Вярно, че Перильо бе човек със съмнителна слава, но никой не вярваше, че е способен да извърши убийство. Та каква ли причина можеше да има, за да очисти доктора с куршум? Дори беше разговарял с него приятелски в кафенето. Обстоятелството, че очевидно го е взел за друг човек, наистина даваше повод за размисъл. Ето защо банкерът нареди да уведомят полицията. Тя се появи в лицето на двама служители с офицерски чин, облечени със сини полицейски униформи. Те огледаха следите, прецениха фактите и накрая изразиха мнението, че първо би трябвало тайно да се разбере къде е бил Перильо по време на злодеянието. Но в никой случай не можело да се предприеме нещо срещу него преди коридата, защото бил необходим като еспада, а и арестуването му можело да окаже нежелателно въздействие върху публиката. Що се отнася до Фрице Кизеветер, нямаше никакво съмнение, че той беше спасил живота на доктора. Моргенщерн незабавно го взе на работа при себе си, и то при възможно най-изгодни условия. Келнерът получи разрешение веднага да остане във вилата. Втора глава Corrida de Toros На следващото утро всичко живо се стремеше да се сдобие с входни билети за представлението. Касата бе направо обсадена. Банкерът трябваше да се погрижи за четири места: за себе си, за своята съпруга, за доктор Моргенщерн, както и за младия си племенник, който му гостуваше. Жената на банкера беше немкиня, чийто брат живееше в Лима, столицата на Перу. Той се казваше Енгелхард и имаше двама сина, на които някога щеше да се падне наследството на бездетния банкер. По тази причина банкерът бе пожелал един от братята да прекара по-продължително време при него и му бяха изпратили по-младия, на име Антон. Шестнайсетгодишният юноша бе предприел пътуването по море около Кап Хорн, но беше имал страшно неприятно плаване. И затова, за да избегне второ подобно пътешествие, завръщането му у дома се налагаше да стане по суша през Андите. Сега важното беше да се намери удобен случай за такова пътуване. Преминаването през цяла Южна Америка е свързано с извънредно големи опасности и лишения и не всеки мулетар е подходящ човек, комуто може да се повери един многообещаващ юноша за подобно пътешествие. Борбата с бикове щеше да започне точно в един часа. Но два часа преди това "Пласа де торос", както наричаха мястото на коридата, се беше изпълнило до такъв предел, че вече нямаше място за нито един зрител. Само ложите на президента и служителите от висшето държавно управление бяха все още празни. На огромни плакати с букви, големи по една стъпка, беше изписана програмата. Свиреха няколко оркестъра, сменяйки се един Друг. Прислугата заглаждаше пясъка с гребла и метли, а от време на време от тази или онази врата се появяваше някой пъстро облечен бикоборец, който бавно и важно прекосяваше арената, за да може публиката да му се възхити. Арената бе отделена от местата на публиката с дъсчена стена, която бе достатъчно здрава да издържи ударите на биковете, но не и твърде висока, за да могат изпадналите в беда тореадори да се прехвърлят през нея. В единия край се намираше вратата, през която пускаха биковете, а в другия имаше врата, откъдето се очакваше появяването на ягуара. Говореше се, че заради северноамериканския бизон организаторите били принудени да вземат извънредни мерки за сигурност. Засега животното все още не се виждаше, но се чуваше неговият рев и този глас даваше да се разбере, че то няма да се остави да бъде заклано без съпротива. Местата, които започваха зад споменатата дъсчена стена, бяха най-евтини. Там седеше и Фрице Кизеветер, на когото новият му господар беше подарил един билет. По-високо разположените места бяха значително по-скъпи. На тях се бяха настанили богатите хора, между които беше и банкерът с тримата си придружители. Случайността бе пожелала на съседните места да насядат белобрадият господин, който предишния ден в "Кафе дьо Пари" се бе представил под името Хамер, както и приятелите му. Той седеше до доктор Моргенщерн, който полагаше усилия да обясни на другия си съсед, младия перуанец, колко непристойни и осъдителни са тези борби с животни. - Гледали ли сте вече подобна борба, драги ми млади сеньор? - попита той. Антон Енгелхард отвърна отрицателно. - Тогава трябва да ви кажа, че такива мъчения на животни не са нещо ново. Имало ги е още при древните гърци, преди всичко в Тесалия, както и при римляните, под управлението на императорите. Те са били езичници, които могат да бъдат извинени. А ние сме християни и не би трябвало да вършим подобни гнусни дела. - Но, сеньор, та нали и вие самият сте дошъл, за да гледате заедно с другите! Забележката на момчето очевидно смути учения, но той се измъкна, като отговори: - Ами ако не бях дошъл тук, борбата нямаше ли да се състои? - Щеше да се състои. - Тогава не мога да бъда упрекнат. Освен това съм дошъл да правя научни изследвания. Следователно имам двойно извинение, "екскузацио", както казват латинистите. Аз съм зоолог, а нас ни очаква зоологическо зрелище. Все пак къде-къде бих предпочел някоя богата находка от дилувиума. - А имало ли е и преди дилувиума подобни борби с животни? -попита Антон, като едва успя да скрие дяволитата си усмивка. Докторът му хвърли отстрани изпитателен поглед и отвърна: - На този въпрос не може да се отговори току-така, с едно кратко "да" или "не". Споменава се за някакъв предледников, та дори и за още по-стар човек. Ако наистина е съществувал, при тогавашното ниско стъпало на развитие на нравите на хората може да се допусне, че... Той бе прекъснат, защото музиката из свири оглушителен туш. Президентът беше заел ложата си и бе дал знак с ръка, че борбата може да започне. Ако досега гласовете на разговарящите зрители се сливаха в някакво глухо бучене, изведнъж настъпи такава тишина, че можеше да се чуе дишането на съседа. Нов знак с ръка на всемогъщия повелител - музиката подхвана марш и една врата се отвори, за да пропусне най-напред пикадорите. Те яздеха лоши коне, тъй като никой не иска да излага на рогата на биковете ценни животни. Следваха ги пеша бандерилиероси и еспада, за да обиколят веднъж цялата арена. После пикадорите заеха позиции в средата й, обърнати срещу вратата, откъдето излизат биковете, за да посрещнат или да предприемат първото нападение. Бандерильеросите и всички еспада се оттеглиха зад подпорните стълбове или в нишите, направени за тази цел. Сега президентът даде за трети път знак - да бъде пуснат първият бик. Преградата бе отворена и животното се появи. Беше черен бик с остри, извити напред рога. Освободен съвсем неочаквано от тясната си клетка в обора, той искаше да се наслади на свободата си и полетя напред с дълги скокове. Ето че забеляза пикадорите, стъписа се за миг, и после се затича право срещу тях. Те се пръснаха настрани, но все пак той успя да се добере до коня на единия от тях и му разпра корема. Ездачът понечи да скочи на земята, обаче кракът му се закачи в стремето и повлечен от коня си, той падна заедно с него на земята. Изглеждаше загубен, защото бикът свеждаше вече глава за втори удар. но ето че бандерильеросите се притекоха на помощ. Със светкавична бързина те хвърлиха върху главата и очите на бика три-четири пъстри копринени ешарпа. Той се стъписа и това даде време на пикадора да се спаси, докато конят му, пръхтейки, се потътри още малко по земята с изскочили навън вътрешности, и се строполи на място, издавайки болезнени стонове. Всичко се разигра толкова бързо, че отделните движения едва ли можеха да бъдат различени добре едно от друго. Пикадорите бяха облечени в староиспански рицарски дрехи, докато бандерильеросите носеха модерно испанско облекло, украсено с множество галони и панделки. Те разполагаха само с ешарпове и споменатите вече пръчки, снабдени с извити куки - бендериляси. Черният бик разтърси глава, за да се отърве от ешарповете, и когато това не му се удаде веднага, зарева от ярост. Можеше да се предвиди, че следващото му нападение щеше да бъде много опасно. Ето че зад гърба на бандерильеросите се разнесе звучен глас: - Махнете си! Оставете ме да се приближа! Беше Крусада, мадридският еспада. Бандерильеросите се поколебаха дали да му се подчинят, защото той поемаше твърде голям риск. обаче втората му заповед ги накара да се отдръпнат. За да дразни бика, той беше облечен изцяло в червено кадифе, като кройката бе, разбира се, по испанска мода. В лявата си ръка държеше така наречената мулета - парче лъскав копринен плат, висящо на една пръчка, - а десницата му стискаше голата лъскава шпага. Той беше застанал на десетина крачки от бика, което представляваше много дръзка постъпка, тъй като животното не беше още изтощено. Изглежда, още от самото начало Крусада искаше с подобно геройство да бие тукашните си колеги. В същия миг черният бик освободи главата си и погледът му падна върху неприятеля му, който предизвикателно размахваше мулетата. Бикът наведе глава и се втурна към него, за да го прободе с рогата си. Бикоборецът остана спокойно на мястото си, докато върховете на рогата се озоваха на педя от него. После отскочи леко настрани и с удивителна точност заби шпагата си в холката на префучаващия край него бик. Животното потича още малко и след това рухна мъртво на земята. Бикоборецът изтегли шпагата си от врата му и я размаха над главата си под бурните одобрителни викове на възхитената тълпа. Беше показал завидно майсторство. Тогава се явиха матадорите, за да извлекат навън трупа на животното заедно с коня, който все още издаваше болезнени стонове. После президентът даде знак да пуснат втория бик. Ще споменем само, че този бик нарани един бандерильеро и един еспада, а после бе убит от испанеца. Следващият бик прегази два коня и рани леко Антонио Перильо. Досегашният победител уби и него. Той бе сразил тукашните си съперници, беше приветстван тържествено, а дамите го обсипаха с цветя и носни кърпички. Перильо бе ранен в крака и се видя принуден да се оттегли. Яростта му, изглежда, нямаше граници. После следваше главният номер от програмата - борбата между ягуара и бизона. Победителят щеше да се срещне накрая с тореадорите. Най-напред бе отворена едната врата, от която изхвръкна ягуарът. Но не можа да стигне далеч, защото бе вързан за дълго ласо, чийто край беше окачен на металическа кука. Помъчи се да се освободи, ала безрезултатно, след което легна на земята, като фучеше. И остана така да лежи, давайки си вид, че многобройната публика не го интересува. Беше гладувал няколко дни и сега надуши кръвта, която бе пролята тук. Той бе необикновено силно животно в разцвета на силите си. Ето че бе отворена и другата врата. Очакваха, че бизонът веднага ще се втурне, но той постъпи иначе - приближи се с бавни крачки, сякаш съзнаваше, че ще му се възхитят. Беше истински великан на своя животински вид, почти три метра дълъг и много добре охранен, така че като нищо можеше да тежи към тридесет центнера ((нем.) - мярка за тежест, равна на 50 кг. Б. пр.). След няколко крачки се спря, разтърси глава, отмятайки дългите кичури козина, спуснали се от челото в очите му, и съзря ягуара. Всички бяха в страшно напрежение да видят какво ще се случи. Ягуарът скочи на крака и започна да вие. И да искаше да нападне, ласото го задържаше. Бизонът наведе глава настрани и го огледа внимателно с едно око. Изглежда, премисляше дали си заслужава труда да се залавя с такъв противник. После му обърна гръб и бавно се отдалечи, предприемайки обиколка из арената. Естествено, на отсрещната страна неизбежно щеше да се приближи до ягуара. Последният го допусна доста наблизо и се сви, готов за скок. Тогава бизонът наведе глава, показа рогата и мощния си врат и предупредително изсумтя. Това беше "казано" от ясно по-ясно. Ягуарът се отдръпна и бизонът премина тежко покрай него, но за всеки случай с обърната към ягуара предница. Противно на всички очаквания ягуарът остана свит на мястото си. Без съмнение се страхуваше. По време на този вид примирие между двете животни ученият разясни на своя млад съсед: - Северноамериканският бизон заедно с европейския див бик, наричан още зубър, представляват подвид от рода на говедата с латинското име "бос". Този подвид се отличава с много силно изпъкнал череп, широко чело, къси, кръгли, извити нагоре рога, разположени отпред на челото, гъста сплъстена грива по врата и гърдите, една гърбица и сравнително силно развита предница. Бизонът има по-дебела глава, по-голяма грива и по-къси крака от зубъра. Той е всъщност общително животно, което латинистите означават с думата "конгрегабилис" и... Другите му думи не можаха да се чуят. Те бяха погълнати от шума и бурните крясъци на тълпата, която скучаеше от миролюбивото поведение на двете животни и настояваше ягуарът да бъде насъскан срещу бизона. - Tirad los buscapies, tirad los buscapies! (Хвърлете фишеците, хвърлете фишеците!) - изрева някой от зрителите и другите завикаха след него. Президентът даде знак с ръка да се изпълни това желание. В този момент един от приятелите на белобрадия, който седеше от дясната му страна, се обърна към своя другар с въпроса: - Карлос, мислиш ли, че ще успеят да го насъскат? Струва ми се, че той се бои повече от бизона, отколкото от фойерверка. - А на мен ми се струва, че много лесно може да се случи някое нещастие - отвърна запитаният. - Не виждаш ли, че е захапал ласото, с което е вързан? Ако го разкъса със зъби, ще се освободи и няма да нападне бизона, ами хората. Наистина легналото в пясъка животно дъвчеше ласото, но служителите около арената нищо не забелязваха. Застанали на сигурно място, те се заловиха да палят фишеци и да ги хвърлят по ягуара. Улучиха го, той скочи на крака и пусна ласото. Ремъкът беше почти прегризан. Ето че искрите достигнаха до поставения във фойерверките барут и огънят запламтя на всички посоки. Ягуарът изрева от уплаха и направи голям скок. Ласото се изпъна и се скъса на прегризаното място. Хищното животно беше свободно. Публиката поздрави тази неочаквана случка с възторжени овации, понеже беше убедена, че ягуарът веднага ще използва свободата си, за да се нахвърли върху бизона. И той действително се завтече към него, ала щом бизонът му показа рогата си, хищникът се обърна, направи няколко скока из арената насам-натам и после залегна, готов за скок, оглеждайки с яростен поглед разположените срещу него места на зрителите. - Estad atento! (Внимавайте!) -- извика белобрадият. -- Животното ще прескочи защитната стена! - Рог amor de Dios! (За бога, дано не го направи!) - изкрещя ученият. - Този звяр гледа точно към мен, като че смята да ме изгълта. Той скочи на крака и направи движение, сякаш искаше да избяга, което бе обаче невъзможно при претъпканите трибуни. Припрените движения на облеченото в червено човече привлякоха вниманието на ягуара. Животното повдигна леко задната част на тялото си, нададе кратък дрезгав рев и с един дълъг скок полетя към преградната стена. Успя да достигне горния й край с предните си лапи и да доизтегли цялото си тяло. В този миг всички крясъци замряха. Настана толкова дълбока тишина, че можеше ясно да се чуе драскането на ноктите на хищника по гредите. Всеки забеляза, че ягуарът бе хвърлил око на червеното човече. Всички около него бяха застрашени. Какво ли унищожение неминуемо щяха да причинят лапите и челюстите на дивото, скърцащо със зъби от глад животно, сред толкова нагъсто насядалите хора! Всички бяха убедени, че ягуарът веднага ще направи и втори скок, ала това не стана. Той продължи да стои върху преградната стена, защото погледът му бе привлечен от друг обект и този обект бе белобрадият сеньор на име Хамер. Докато животното се готвеше за скок, той стана бързо от мястото си, грабна от раменете на учения пончото, а от пояса му ножа, и като уви наметалото около лявата си ръка, а ножа стисна в дясната, скочи върху преградата между редовете, служеща за облегалка на предните зрители. Всичко стана толкова бързо, че мъжът стъпи на преградата в същия миг, когато ягуарът се озова на предпазната стена. - Punto en boca - заповяда с кънтящ надалече глас, - ninguno menease! (Спокойно, никой да не мърда!) После взе да скача надолу от облегалка на облегалка, докато собствениците на местата се свряха под пейките от страх. Още една крачка и Хамер застана на най-предните места, толкова близо до ягуара, че можеше да го докосне с ръка. Животното бе следило движенията на великана с искрящи очи, без да предприеме очаквания втори скок. Видя се нападнато, ала не смееше да отвърне на нападението с нападение. Вкопчило се здраво с трите лапи в оградата, то разтвори широко уста и вдигна едната си предна лапа, за да нанесе отбранителен удар. Така човекът и животното стояха няколко секунди гърди срещу гърди, впили поглед един в друг. Но ето че за да освободи десницата си, Хамер захапа ножа със зъби и с юмрук нанесе на ягуара силен удар в задната част на тялото, тъй че той загуби опора. Задните му лапи се плъзнаха по преградната стена. Животното се опита да се задържи с предните и изфуча яростно срещу противника си, обаче получи от него такъв удар по муцуната, че и предните му лапи изгубиха опора и то падна обратно на арената. Но това не задоволи немеца. Той също скочи долу на арената. От всички страни се разнесе многогласен вик, защото смелият мъж се озова точно срещу звяра, който изрева силно и приклекна за скок. И сега се случи нещо, което надали някой можеше да очаква. Хамер взе ножа от устата си, изнесе левия си крак напред и протегна към животното лявата си ръка, защитена от пончото. Дали под въздействието на безстрашното му държание, или от властта, излъчвана от втренчените в него сиви очи, ягуарът не само се отказа от скока, а придърпа бавно лапите си назад и започна пълзешком да се оттегля. Както животното малко по малко отстъпваше, така крачка по крачка го следваше немецът, без да го изпуска от очи нито за миг. Хищникът подви опашка между краката си като бито куче и заотстъпва все по-бързо и по-бързо, обърнат в бягство от силата на безстрашния човешки поглед. Ето че от едно от най-отдалечените места се разнесе викът: - Que maravilla! Este caballero es el padre Jaguar! (Какво чудо! Та този господин е Татко Ягуар!) При изговарянето на това прочуто име се надигна такава буря от овации, каквато дори тук се чуваше много рядко. "El padre Jaguar, el padre Jaguar!" - завикаха всички уста. Това беше истински ураган от гласове във всевъзможни регистри. Неописуемият шум сплаши хищника още повече. Ако досега бе крачил заднишком, в този миг той се обърна и побягна към вратата, откъдето бе дошъл. Тя беше затворена. Немецът го последва с бързи крачки и нареди с глас, който се чу дори сред този шум: - Abrid la puerta, presto, presto! (Отворете вратата, бързо, бързо!) Пеонът, натоварен с тази задача, вдигна от безопасното си място падащата решетка и я спусна веднага щом ягуарът скочи в отворената клетка. Хищникът беше обезвреден. Избухнаха овации, които сякаш нямаха край. Татко Ягуар се отправи към средата на арената, поклони се на всички страни и се запъти към защитната стена, от която бе прогонил преди малко ягуара, прехвърли я, и скачайки от облегалка на облегалка, се добра до мястото си. Там той върна на учения пончото и ножа и каза: - Благодаря ви, сеньор! И ме извинете, че нямах време първо да ви помоля за разрешение! - Няма никакво значение, макар че заедно с пончото ми смъкнахте шапката и кърпата - отвърна дребосъкът. - Разбирам защо ви трябваше ножа, но кажете ми, моля, защо взехте и пончото? - За да защитя ръката си от зъбите и ноктите на ягуара. Имах намерение да го използвам като щит! - Сеньор, вие сте герой, за което думата на латински, но от гръцки произход е "херос". Погнахте това чудовище, сякаш бе някоя домашна котка. Ами какво ще стане с бизона, с "бизон американуса"? - Ще разберете веднага, ако насочите вниманието си към арената. Бизонът се бе излегнал на пясъка и не се помръдна даже когато Татко Ягуар скочи долу. Вече не можеше и да се мисли за двубой между двете животни. Ето защо публиката започна да иска повторното появяване на бикоборците, които трябваше да премерят сили с бизона. Това настоятелно искане бе изразено по толкова бурен начин, че нямаше как да не се изпълни. Този път се появи само един еспада, а именно Крусада от Мадрид, но все пак след няколко минути го последва и Антонио Перильо, който накуцваше от лекото си нараняване, ала смяташе за повеля на честта въпреки болките да вземе участие в зрелището. Бизонът бе заобиколен най-напред от пикадорите. Той остана да лежи, сякаш те изобщо не съществуваха. Тогава един от тях хвърли по него копието си. То се заби на няколко пръста дълбочина в гърбицата му. Поради проявеното от животното голямо безразличие, след хвърлянето на копието пикадорите не сметнаха за необходимо незабавно да се оттеглят. Но се бяха излъгали. Едва почувствал нараняването си, бизонът скочи на крака много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от неговото тромаво и тежко тяло, и се втурна към нападателя. Преди още пикадорът да намери време да обърне коня си, рогата на бизона се забиха в слабините на животното и то беше повдигнато и запратено настрани така, че затисна своя ездач. Със същата бързина бизонът се извъртя, за да нападне следващия пикадор. Той препусна. Но се оказа, че конят му не е по-бърз от бизона, който се понесе след него, без да обръща внимание на усилията на другите пикадори и бандерильероси да го отклонят от жертвата му със своите копия и пръчки. Животното догони коня и заби единия си рог отстрани в тялото му, така че жребецът се строполи на земята, а ездачът изхвръкна от седлото. Бизонът беше хвърлил око повече на човека, отколкото на коня. Настигна пикадора, преди още той да се съвземе и изправи. Рогата на разяреното животно го вдигнаха във въздуха, подхвърлиха го нагоре, отново го поеха, пак го запокитиха нависоко, след което бизонът започна да го тъпче с крака. Човекът ревеше за помощ. Опитаха се да му помогнат, но животното не обръщаше внимание на новите нападатели, нито пък на копията, които пробиваха дебелата му кожа. Не изостави пикадора, докато не го превърна в безформена маса. После отстъпи няколко крачки назад и нададе такъв рев, в сравнение с който ревът на ягуара можеше да се нарече детски писък. От всички страни към бизона се посипаха аплодисменти. Който все още имаше някакво цвете, го хвърли към него, а ръкопляскането на толкова много хора направи почти зашеметяващо впечатление на малцината зрители, които се почувстваха отвратени от това тъй дивашко и кърваво зрелище. Междувременно първият пикадор бе измъкнат изпод коня си от няколко бандерильероси, но не можеше да избяга, защото си беше счупил крака. За да го спасят, се налагаше да го изнесат на ръце. Трима бандерильероси го вдигнаха от земята, за да се отдалечат бързо с него, ала бизонът се спусна подир тях още по-бързо. Онова, което последва, се разигра в много по-кратко време, отколкото е необходимо, за да бъде описано. Зрителите видяха как главата на побеснялото животно се вряза в малката група и я разхвърля на всички страни. Последваха удари с рогата наляво и надясно, ясно се дочу шумът от бягащи стъпки, зловещият тропот на копита и... един от бандерильеросите успя да се спаси, двама останаха прострени на земята, а пикадорът бе мъртъв. Някакъв млад, смел бандерильеро изтръгна копието от ръката на друг пикадор и се втурна към бизона изотзад, за да го забие в корема му. Но животното забеляза намерението му, извъртя се светкавично и наведе глава за удар. Копието се плъзна по челичената основа на рогата и в следващия миг храбрият боец бе запокитен във въздуха, за да попадне после под копитата на победителя. Правейки опити да се отърси от копията и ревейки, бизонът се понесе в галоп из арената. Тореадорите се разбягаха на всички страни. Който не успя да се измъкне през набързо отворената врата, се прекатери през дървената ограда. Хората скачаха от конете върху оградата, изоставяйки нещастните животни на произвола на съдбата, само и само да се озоват на сигурно място. Няколко коня избягаха през вратата, други бяха прегазени. И всичко това ставаше под възторжените ревове на ентусиазираната тълпа. Никой досега не беше виждал такъв "торо". Жертвите на неговата храброст и страшна сила не бяха оплаквани с вопли, а посрещнати с ликуване. Но публиката съвсем не искаше да се задоволи с досегашния му успех. Възбудената до крайност тълпа закрещя нестихващо: "Los espadas, los espadas! Fuera, adelante los espadas!" (Бикоборците, бикоборците! Хайде, да излязат бикоборците!) Както споменахме, бяха се явили само двама еспада - Антонио Перильо и прочутият Крусада от Мадрид. Другите още в самото начало не бяха пожелали да рискуват и да се изправят срещу бизона. После Крусада беше избягал през вратата, а Перильо, на когото раната пречеше да тича бързо, се бе покатерил на дървената ограда. Сега той седеше върху нея и когато чу, че викаха името му, отвърна: Este bufalo es un demonio, el diablo debe combatir contra esta bestia, mas yo eso no! (Този бизон е цял сатана. Нека дяволът се бори с него, не и аз!) В отговор той бе възнаграден с подигравателни смехове. После завикаха да излезе Крусада. Испанецът не беше още ранен и сигурно си каза, че славата му щеше да отиде по дяволите, ако се покажеше страхливец. Но не можеше да рискува и да застане съвсем сам срещу бизона. Трябваше да има помощници, натоварени със задачата, в случай на опасност да отвлекат вниманието на животното върху себе си. Трима бандерильероси проявиха готовност да поемат риска и да участват заедно с него в това опасно начинание, но само след като им обещаха високо възнаграждение. Когато четиримата се появиха на арената, бяха посрещнати с одобрителни възгласи "браво!" Бизонът съвсем не се бе успокоил. Той кървеше от няколко рани, които обаче не бяха опасни. Щом забеляза новите нападатели, той обърна гривестата си глава срещу тях, започна да удря земята с копита и нададе предизвикателен рев. - Какво ще стане, Карлос, как мислиш? - обърна се към Татко Ягуар един от съседите му. - Който не избяга, е загубен - гласеше отговорът. - Чисто убийство е да насъскваш тези хора срещу бизона. - Смяташ го за непобедим? - Не. Но тук се намира един-единствен човек, който има право да рискува и да се изправи срещу него. - Кой е той? Себе си ли имаш предвид? - Може би! Крусада се приближаваше към бизона от едната му страна с бавни, почти плахи стъпки. В лявата си ръка държеше мулетата, а десницата му стискаше голата шпага. Якото му и красиво телосложение, подчертано още повече от богато украсеното облекло, караше хората едва ли не да очакват, че той, както и досега, щеше да бъде победител. В същото време тримата бандерильероси се промъкваха от другата страна, но бизонът, без да им обръща внимание, не отделяше поглед от Крусада, в който бе разпознал истинския си враг. Животното беше не само силно и смело, но и хитро. То изглежда, прозря намерението на своя противник и не помръдваше от мястото си. Стоеше, без да наведе глава, и очакваше нападението. Крусада се приближи на пет крачки от него и понеже това му се удаде, се чувстваше вече уверен в леката си победа. Той виждаше широката гръд на бизона близко до себе си, една цел, която сигурно щеше да улучи. Размаха пъстрата мулета, за да отвлече с нея погледа на бизона от себе си, и скочи към животното. Но това беше гибелен скок, скок право в ръцете на смъртта. Бизонът не обърна внимание на мулетата, а гледаше само човека. И в мига, когато голата шпага трябваше да прониже гърдите му, той наведе рога и пое удара между рогата си. Последва късо, едва забележимо движение на главата му и единият от роговете се заби дълбоко в тялото на бикобореца. Крусада бе издигнат нагоре и после запокитен назад. Тримата бандерильероси се канеха да се нахвърлят върху бизона, обаче той се извърна, за да докопа Крусада отново, съзря ги и наведе рога. Тогава те побягнаха със силни викове, а бизонът вдигна Крусада още веднъж на рогата си и го запрати нагоре. - Vaya, quita, soga! Que cobardia, quo bajeza, que infamia! (Пфу, пфу, пфу! Каква страхливост, каква подлост, какво безчестие!) -завикаха от всички страни към бандерильеросите, понеже бяха изоставили бикобореца така позорно. Под въздействието на тези викове тримата се обърнаха и отново запристъпваха към бизона, но без изгледи да спасят Крусада, защото той бе вече мъртъв. По същата причина бизонът им отдели повече внимание от преди. Той се приготви да премине в нападение и тогава те побягнаха за втори път. Отстрани изглеждаше, сякаш животното знае точно по какъв начин може да им попречи да избягат, защото се впусна към вратата, за да им отреже пътя. Следователно те имаха възможност да се спасят само зад стената и се завтекоха към нея. Бизонът забеляза това и се понесе право натам. Първият от бандерильеросите се изкатери успешно върху оградата, вторият - също. Ала третият не бе достатъчно бърз. Той скочи, вкопчи се в горния й край, но преди да успее да изтегли тялото си нагоре, бизонът се озова зад него и заби в бедрото му единия си рог. За щастие след това веднага го изтегли, за да нанесе нов удар. По този начин бандерильерото се видя свободен и макар с кървяща рана, можа да се прехвърли през оградата. Вторият удар на бизона срещна стената така, че строши една дъска. Животното знаеше къде трябва да търси неприятелите си и отново заудря стената, но за щастие на място, което бе особено здраво, поради намиращата се зад него колона. Скоро обаче под непрекъснатите мощни удари колоната започна да трепери. Стената пращеше по всички шевове. Ако бизонът не престанеше, тя положително щеше да рухне и всички хора, седящи зад нея, щяха да бъдат изложени на опасността да бъдат промушени от рогата му. Следователно нямаше нищо чудно, че от тази страна на арената настъпи паника, която започна бързо да се разпространява. Разнесоха се крясъци и писъци за помощ. Всеки, който се чувстваше застрашен, искаше да се спаси. Хората наскачаха по седалките и по преградите между редовете, за да избягат по-назад, ала там местата бяха заети. Скачаха един върху друг и един през друг. Препъваха се един в друг и падаха с крясъци и ругатни. Какви ли нещастни случаи щяха да последват! Но ето че някакъв мощен глас надвика дивите ревове: - Quedad sentado! (Останете по местата си, сеньори!) Не съществува опасност. Аз се заемам с бизона! Тези думи бяха извикани от Татко Ягуар. Той свали палтото си, за да не му пречи, отново грабна ножа на учения и за втори път заскача от място на място, после се метна върху защитната ограда и оттам на арената. Но опасността не застрашаваше хората откъм тази страна, а от противоположната. Ето защо той се затича през арената, надавайки вика, обичаен за индианците на Северна Америка по време на лов или нападение. Този вик представлява едно проточено "хиии!", изпълнено с висок фалцет, при което пръстите на ръката, с колкото е възможно по-бързи движения, удрят по устните. Така се получава едно пронизително тремоло, което не може да бъде изразено с букви. Роденият в северните прерии бизон познаваше този боен вик. Сигурно го беше чувал често от устата на ловуващи индианци. Щом го долови, той бързо се обърна. Забеляза Татко Ягуар, остави стената на мира и се спря в очакване на новия си неприятел. Но Хамер не бързаше да напада животното. Той застана в средата на арената, държейки ножа в десницата си. А там, където допреди няколко секунди цареше безумна блъсканица и хаос, настъпи дълбока тишина. Бизонът бе втренчил в Татко Ягуар коварния си поглед. А той пък беше приковал очи в животното също както преди в ягуара. Бизонът запристъпя напред крачка по крачка, сякаш знаеше, че пред него е застанал съвсем друг, много по-опасен противник. Хамер също закрачи напред бавно като бизона. Така двамата се приближаваха един към друг все повече и повече, докато останаха да ги делят само няколко метра. Но тук сдържаността на бизона се изпари. Той вдигна глава, нададе ядовит рев, и наведе ниско рога, за да премине в нападение. Всичко живо помисли, че Татко Ягуар ще отскочи встрани, но за всеобщ ужас той не постъпи така, а остана на мястото си. Ето че бизонът го достигна, рогата му трябваше всеки миг да промушат човека, който, изглежда, се бе парализирал от внезапен страх. Татко Ягуар бе запратен във въздуха - над арената отекна многогласен вик, слял се в едно. Но какво беше това? Татко Ягуар полетя във въздуха изправен, после падна на краката си зад гърба на побеснелия бизон и остана да стои там най-спокойно, сякаш изобщо не бе напускал предишното си място! Животното се обърна и повторно се втурна към него, пак го подхвърли във въздуха и зад гърба си, после още веднъж се обърна и го запокити нагоре, за да се види принудено отново и отново да повтаря същото представление. Но сега вече хората разбраха, че тази безумно рискована игра на Татко Ягуар е преднамерена и беше изпълнявана от него с голяма смелост и сръчност. Щом бизонът замахнеше с рога, за да нанесе смъртоносен удар, безумно смелият човек поставяше десния си крак между тях и се оставяше да бъде запратен нагоре, за да стъпи пак на земята зад гърба на животното след един дълъг скок. Смайването на зрителите нямаше граници. Каква сила и ловкост имаше във всяко движение на Хамер! Двубоят бе на живот и смърт и въпреки това го видяха да се усмихва. Колкото по-спокоен бе той, толкова по-неспокоен ставаше бизонът. Той побесня, защото винаги намираше своя неприятел здрав и читав зад гърба си. Зарева от злоба. Движенията и обръщанията му ставаха все по-припрени и несигурни. Очите му се наляха с кръв, което му пречеше да вижда добре. Вече се случваше да не може да прецени точно къде е противникът и да замахне с рогата си във въздуха. Татко Ягуар бе изчаквал този момент. Той отново бе подхвърлен нагоре и отново се озова на краката си зад бизона. Но този път не остана на мястото си, а се втурна бързо напред. Бизонът, канейки се тъкмо да се извърти, бе обърнал към него едната си страна - последва смел мощен скок и Хамер се намери на гърба му. Ножът проблясна в ръката му и острието се заби точно там, където се срещаха последният вратен и първият гръбначен прешлен. Бизонът остана напълно неподвижен почти цяла минута. После мощното му тяло потрепери и той рухна безжизнен, без да издаде никакъв звук. Татко Ягуар се спусна от гърба му и измъкна ножа от врата на животното. Всички стояха безмълвни. Очакваха да видят как бизонът отново ще скочи на крака, за да поднови нападенията си. Татко Ягуар направи знак с ръка на тримата си придружители, които бяха седели до него. С ловки скокове те се добраха до арената по начина, по който бе минал преди това и той, като му занесоха палтото. Хамер го облече бързо и напусна заедно с тях арената през вратата, предназначена за публиката. Тогава неколцина кампеадори ((исп.) - боец, борец, в случая бикоборец. Б. пр.) се осмелиха да се появят на арената. Приближиха се много предпазливо до прострения на земята бизон, за да го огледат. Тореадорите, избягали върху и зад защитната стена, последваха примера им. Зрителите все още не помръдваха, толкова голямо бе слисването им, а президентът попита от високата си ложа: - Esta el bufalo muerto? (Бизонът мъртъв ли е?) - Si, Vuestra -merced, esta muerto! (Да, ваша милост, мъртъв е!) - отговориха му. - Esta en verdad muerto, todo muerto? (-Наистина ли е мъртъв, съвсем мъртъв?) - осведоми се той угрижено. - Completamente difunto indudablemente Imado. - (Напълно е мъртъв, без съмнение е свършил.) Рог medio de un goipe de cu-chillo en la писа. (Вследствие на удар с нож във врата.) - Тези въпроси и отговори изтръгнаха публиката от вцепенението, в което бе изпаднала. След досегашното мълчание последваха такива викове, ръкопляскания и тропане с крака, та човек можеше да помисли, че всичко около арената ще се срути. - Donde esta el padre Jaguar? Аса venir аса, entre el padre Jaguar! - (Къде е татко Ягуар? Нека се покаже, да дойде Татко Ягуар!) - крещяха хиляди гласове един през друг. Но търсеният от тях човек беше изчезнал. Трета глава Татко Ягуар Татко Ягуар беше героят на деня. Името му бе в устата на всички, а по-късно, когато местата около арената се опразниха и тук-там вървяха или пък седяха заедно няколко души, той беше обект на техните разговори и възхищение. Но напразни бяха усилията на мнозина отново да го видят. Не успяха да открият къде живее. И в дома на банкера Салидо се говореше за него. Та нали беше спасил семейството от смърт, или най-малкото го беше предпазил от тежки наранявания. - Голям пропуск направих, голяма грешка - обади се доктор Моргенщерн. - Той ми благодари за пончото и ножа, а аз не му казах една дума за благодарност, на латински "грациа", макар че онзи кръвожаден ягуар беше хвърлил око тъкмо на мен. Какво ли ще си помисли този човек за учения Моргенщерн? В същия миг се появи един слуга и донесе визитна картичка, на която бе написано обикновеното име Карл Хамер. Банкерът се отправи към приемната и беше най-радостно изненадан, когато разпозна в посетителя... Татко Ягуар. Протегна му двете си ръце и каза: - Вие ли сте, сеньор, вие, когото всички напразно търсят! Позволете ми да ви стисна ръката и да ви кажа най-сърдечно добре дошли. Колко сте добър и любезен да ни дадете възможност да ви кажем колко много сме ви задължени! По сериозното лице на Хамер се плъзна лека усмивка, когато отговори: - Моля ви, сеньор, да не мислите, че това е причината, довела ме при вас. Напротив, идвам по служебна работа, която ме принуждава да ви отнема няколко минути. Докато говореше, той извади портфейла си, откъдето измъкна някакъв документ, и го подаде на банкера. Последният му хвърли един поглед и каза: - А, да - от съдружника ми в Кордова. Сумата ще ви бъде незабавно изплатена, макар че днес кантората ми е затворена заради борбата с бикове. - Не е толкова бързо. Счетох за целесъобразно да ви се представя и помоля за разрешение да изтегля сумата от банката в близките дни. Той направи поклон и се накани да си тръгне, обаче банкерът го улови за ръката и помоли: - Останете за малко, сеньор! Не ми е възможно да ви пусна да си отидете веднага. Вие ни спасихте живота. Моля настоятелно за разрешение да ви представя на жена си. - А аз ви моля много да се откажете от това, сеньор. Тъкмо благодарността, за която говорите, ми затваря вашата врата. В никой случай не бива да си приписвам заслуга, която може да се отдаде единствено на случайността. И от израза на лицето му, и от неговия тон си личеше, че скромността му е истинска и неподправена. Затова Салидо отговори: - Сеньор, вие имате по-друга представа за стойността на онова, което направихте. Въпреки това ви обещавам да не чуете от мен и от близките ми нито дума за благодарност и ми се струва, че при подобно условие ще промените решението си. - При това условие - да. Тогава действително съм готов да приема вашето любезно предложение. Банкерът го отведе във всекидневната, където внезапното появяване на Татко Ягуар предизвика голяма изненада и радост. Но най-голямо бе възхищението на учения, който сякаш отначало изобщо не можеше да се съвземе от удивлението си, но после, подавайки ръка на Хамер, извика: - Сеньор, преизпълнен съм с радост, на латински "гаудиум", но също и "летиция", че имам възможността да ви поздравя тук, още повече като смятам за свой дълг да ви изкажа моята благодарност, за това... - Чакайте! - прекъсна го банкерът. - Сеньор Хамер остана тук само при условие, че няма да му говорим за нашата благодарност. И така, моля, поне засега тази дума да не се споменава. - Ами ако не бива да говоря за благодарността си, тогава за какво да приказвам? - За всевъзможни други неща, например за вашите предледникови животни. Последните думи Салидо каза на шега, обаче дребничкият учен с червени дрехи се възползва веднага от случая да заговори на любимата си тема и за да не го изпревари друг с някакъв въпрос, отвърна припряно: - Вие наистина сте много прав! Сеньор Хамер, виждали ли сте някога мегатериум или пък някой мастодонт? - Вече неколкократно - отвърна запитаният. - А къде, къде? - В пампасите. Който има остър поглед за подобни находища, няма нужда да търси много дълго. - Наистина ли, наистина ли? А вие да не би да имате подобен поглед? - Няма да ви отговоря направо с "да", ала понякога съм имал възможността да бъда водач на учени господа през пампасите. - Тъй! Но все пак е необходим школуваният поглед на палеонтолог, за да се забележи място, криещо допотопни растения или животни. Изкопаемите останки от предледникови фауни и флори са достигнали до нас в най-различни състояния. - Разбира се - отвърна усмихнато Хамер. - Различаваме овъглени, изсушени, инкрустирани, вкаменели, а най-сетне и отпечатани останки. Дребосъкът направи крачка назад и започна смаяно да оглежда великана. - Сеньор, та вие говорите като професор по палеонтология! Тя е моята любима наука. Възнамерявам да напиша голям труд за онези животни, които трябва да се отнесат към юрския период. - Още преди това е имало огромно количество животни, защото само от юрата са ни известни десетина хиляди вида. - Десетина хи...! - От смайване дребосъкът остана с отворена уста, но после продължи: - ... ляди вида! И вие го знаете? А кои от тях са ви известни? - Главоноги, иглокожи, червеи, членестоноги, молюски, а в горните пластове има дори и гръбначни, например акули. Но обитателите на сушата се появяват едва в триаса. Насекоми и влечуги срещаме в карбона, перма, в триаса, юрата и в кредата. - Ами бозайниците? - попита ученият очаквателно. - В горния триас се срещат и торбести, а първата птица - в горната юра. Но в терциера те имат вече ръководна роля, която се е падала преди това на влечугите. - А човекът? - Той се е появил най-рано в началото на дилувия. При тези думи дребосъкът подскочи във въздуха от радост и извика: - Нима е възможно подобно нещо! И то тук, в Буенос Айрес. Вие сте наистина направо самият професор Гибел, който е написал прочут наръчник за фауната на света през предалувиалния период! Седнете, седнете бързо! Трябва да ви задам няколко много важни палеозооложки въпроса. Защо истинските амонити, достигнали най-голямото си развитие в горната юра и долната креда, се появяват в алпийския триас само тук-там? Дали може да става въпрос за епакма (Етап във филогенията на група, предхождащ най-високата точка на развитието й. Б. пр.), или не? По какви причини причислявате наутилус и лингула към устойчивите типове и как бихте предприели определено диференциране в животинския свят, ако ви се каже, че... - Valgame Dios! (Господ да ни е на помощ!) - прекъсна го банкерът, като си затисна ушите с длани. - Сеньори, моля ви да си спомните, че не се намирате в допотопната креда, а сте тук при мен. За съжаление не разбирам абсолютно нищо от подобни неща. Имайте милостта да си запазите за по-късно тази тема, която може иначе и да е много интересна. Татко Ягуар се засмя и заяви, че е съгласен. Но, изглежда, дребосъкът никак не бе доволен от това прекъсване на любимата му тема. Започнаха да говорят за коридата, при което доктор Моргенщерн успя да направи няколко културно-исторически забележки. Започна да описва римските гладиатори, като използва случая да отправи към Татко Ягуар следната похвала: - Сеньор, щяхте да бъдете отличен гладиатор и щяхте да извършите велики подвизи както сред ретиариите, велитите и секуторите, така и между галите, траките и хопломахите (Видове гладиатори в зависимост от тяхното въоръжение. Б. пр.). Наистина страшно жалко, че не сте живели по онова време! - Защо пък страшно жалко? - попита Хамер, криейки, че тези думи много го развеселиха. - Защото тогава сигурно щеше да бъде споменато името ви по най-славен начин в "Картини от историята на нравите в Рим" на Фридлендер и "Римско държавно управление" на Маркворд. - Благодаря, сеньор. Ако бях живял по онова време, повече от хиляда години щях да съм мъртъв. По ми е добре, че живея сега и че двете книги на тези господа не споменават нищо за мен. - Може и така да е! Но в никой случай няма да ви се размине подобно споменаване. Името ви ще бъде цитирано в трудовете по бикоборство редом с имената на най-великите тореадори. Ами как успяхте да повалите страшния "бизон американус" само с един удар с нож? - Това е резултат единствено на дългото упражняване. Убил съм вече много бизони по същия начин. - Струва ми се, че тук, в Аржентина, няма бизони, нали? Или може би- науката греши? - Не греши. Бизоните, за които говорих, съм убивал в Съединените щати. - В Съединените щати? Ах, тогава трябва веднага да ви попитам дали сте посещавали прочутата Мамутова пещера в Кентъки и дали сте виждали и някоя от находките в Охайо? - За това ще поприказваме може би друг път, драги сеньор, защото не бива да говорим по предледникови въпроси. - Значи не бива да говорим нито за благодарността, която ви дължим, нито за вкаменелите животни. Е, тогава ще ви попитам само за какво ли ще си говорим! Като немец съм свикнал да приказвам... - Немец ли сте? - прекъсна го Татко Ягуар. - Разбира се, както си личи по името ми Моргенщерн, което, изглежда, не сте чули добре преди малко. Аз съм учен без постоянна служба и изследвам света на предалувиалния период. - А аз съм лаик и изследвам съвременния свят. Името ми Хамер вероятно ви показва, че сме сънародници. - Какво, и вие ли сте немец? Аз съм от Ютербок. А вие откъде сте, ако мога да попитам? - Роден съм в златния Майнц. . Ах, в Майнц, изградения от Друз (Друз - известна римска фамилия. Б. пр.) Могонциакум (Могонциакум - латинското име на Майнц. Б. пр.)! Кастел се намира отвъд реката, на отсрещната страна - "ултериор", както казва латинистът. А какво ви накара да дойдете от Майнц в Северна Америка ? -- Стремежът за изява. - А оттам в Южна Америка? - Предпочитам да премълча повода. При тези думи ведрото му досега лице стана изведнъж много сериозно. Тактичният банкер разбра, че прочутият мъж бе засегнат на някакво болезнено място и даде друга насока на разговора, като учтиво се осведоми: - Навсякъде ви търсеха, сеньор. И понеже не ви намериха, си вадя заключението, че не сте отседнали в хотел. - Имам приятели в Буенос Айрес, където мога да живея необезпокоявано. - усмихна се немецът. - А ще останете ли по-дълго време в града? - Не. Скоро ще потегля към Андите. - В каква посока? - През Тукуман ще се насоча вероятно към Перу. Банкерът наостри уши и бързо попита: - А дали ще стигнете до Лима? - Възможно е. - Имам много важна причина за тези въпроси, сеньор. При мен е на гости мой племенник, който изчаква само някаква удобна възможност, за да се върне в Лима през Андите. - На колко години е? - На шестнайсет. - Тогава по-добре да си остане тук. - Но той трябва да се върне у дома си. Отдавна вече щеше да е на път, ако бях намерил някой добър и благонадежден сендадор, на когото да мога да поверя момчето. Впрочем то е много добре развито за възрастта си - и физически, и духовно. - Но, сеньор, помислете за опасностите, които дебнат пътуващите през онези места! - Помислил съм. Опасностите ще са толкова по-малки, колкото по-благонадеждни и опитни хора пътуват с него. Вие искате да се прехвърлите през Андите. Бих желал да ви задам един въпрос и да го свържа с определена молба. Той погледна очаквателно Татко Ягуар, а когато немецът продължи да мълчи, без да вдига очи, добави: - Разбира се, ще заплатя подобна услуга толкова богато, колкото ми позволяват възможностите. Хамер поклати леко глава и отговори: - Подобно нещо не се оправя със заплащане. Скитал съм като йербатеро (Водач, следотърсач. Б. пр.) из Гран Чако, като гамбусино ((исп.) - златотърсач. Б. пр.) из Перу, като чинчилиеро ((исп.) - ловец на чинчил, животно с ценна кожа. Б. пр.) из Андите и като каскарилиеро ((исп.) - събирач на кора от хининово дърво. Б. пр.) из Бразилия. Моите спътници са ме придружавали навсякъде. Не се боим от опасностите, защото имаме сили и умение да ги преодолеем, но само докато между нас няма други хора. Присъствието на чужд човек, а още повече на някой много млад и следователно неопитен придружител, би ни отнело сигурността, така че едва ли ще можем да оправдаем доверието, което ни се гласува. - Говорите като предпазлив и почтен човек, сеньор. Но моят Антонио не е толкова неопитен, колкото мислите. Той язди и стреля отлично и е ходил вече два пъти в Боливия през Андите, а да не броим морското пътуване от Перу до тук. Як е, издръжлив, предприемчив и непретенциозен, така че не обръща внимание на лишенията и умората. Ето го на и него. Поогледайте го и поговорете с момчето, сеньор! Родителите му са също немци. Струва ми се, че това обстоятелство може да има качеството на препоръка пред вас. Ела, Антонио! Този сеньор ще тръгва за Перу. Искаш ли да пътувате заедно? - Никой друг не бих предпочел пред него! - отвърна зарадвано момчето. Беше наистина необикновено силно развит, а и красив юноша. Загорялото му от слънцето лице имаше характерни черти, които издаваха, че е способен да мисли и действува самостоятелно. Косата му беше тъмна, ала сините му очи и техният честен, открит поглед свидетелстваха за произхода му. Изглежда той самият както и неговият отговор допаднаха много на Татко Ягуар, защото последният му протегна ръка, притегли го към себе си, погали го по главата и каза: - Значи ще тръгнете с мен с удоволствие? А трудностите, продължителната езда? - О, не само че ще ги издържа, ами дори ще ми е много приятно. - А пътуването през страшната пустиня Гран Чако, ягуарите и индианците? - Не ме е страх от тях. Умея да си служа с пушката и ножа! - Тъй! Значи сме смели. А какво е учил иначе младият храбър сеньор? При този въпрос юношата бе обзет от леко смущение. Но преодолявайки го бързо, той отвърна: - Сеньор, знам твърде добре, че на моята възраст момчетата в Германия вървят по-бързо напред и постигат целите си по-лесно, отколкото ние, тъй като имат по-добри училища и учители. Но аз посещавам Института по художествени занаяти, защото ще стана наследник на чичо си. За мен и за брат ми баща ни е взел домашен учител, немец, а по-късно ще посещавам някой немски университет. Ако искате да ме изпитате, ще ви отговарям с най-голямо удоволствие. - Тези думи ми харесват, защото така не би говорил някой, който е последен в училище. И казвате, че сте немец? Но сигурно само по произход. - Не, сеньор, не само по произход, а и с цялата си душа. Не съм раждан там, но считам хубавата Германия за мое отечество. За да си немец, и то истински немец, не е необходимо да живееш в Германия, защото родината ти може да е навсякъде, "където немска реч звучи и в небето песен божия ечи." Той изговори тези думи с дълбоко чувство. Дребничкият учен скочи въодушевено, разпери ръце и извика: - Да, "където немска реч звучи и в небето песен божия ечи"! Това стихотворение е съчинено от Ернс Мориц Арнд (Значителен политически публицист и писател с антифеодален мироглед, в чието творчество личат патетично-патриотичните настроения, особено по времето на борбите срещу нашествието на Наполеон. Б. пр.), роден на 26 декември 1769 в Шориц на остров Рюген, и умрял в Бон на 29 януари 1860 година. Много композитори са писали музика към стиховете му. Моята любима мелодия е от Хайнрих Маршнер, създадена за четиригласен мъжки хор в С -~дур. Аз съм член на ютербокското певческо дружество "Немска лира" и пея първи бас от ла-бемол чак до горното ми, а по време на концерти раздавам и нотите, защото съм и библиотекар на дружеството. Често сме изпълнявали тази песен. Как ли ще прозвучи в дивата Гран Чако? Въодушевлението на дребосъка бе извънредно развеселяващо, но той остана напълно сериозен. Татко Ягуар дружелюбно кимна на момчето и каза: - Точно така, драги сеньорите! И на по-възрастните хора от вас започва да се вълнува сърцето, когато стане въпрос за родината, откъдето е коренът им. Изглеждате ми добро момче и ще си помисля дали е възможно да се изпълни желанието на вашия чичо. - Помислете, сеньор, помислете - помоли го и банкерът. - Ще ми направите голяма услуга. - Не зависи само от мен, а и от моите другари - отвърна Татко Ягуар. - Ще се посъветваме. А за момчето няма защо да се боите, защото в Санта Фе, откъдето ще започнем ездата, ще бъдем двайсет и четири души и сред тях не се намира нито един, който да се страхува и от най-големите опасности. Вярно, че пътуването ще премине по-иначе, отколкото си мислите - ще бъде значително по-бавно. А и да преведем племенника ви отвъд Андите, това ще бъде за нас, тъй да се каже, между другото, защото в Гран Чако имаме да изпълняваме задачи, които не търпят отлагане. - В Гран Чако ли? - попита дребничкият учен. - Има ли и там вкаменелости, сеньор Хамер? - И още как! Повече, отколкото другаде! Цялата пампа е вече претърсена, но не и гран Чако, защото заради индианците никой изследовател не се е решил да отиде дотам. Известни ми са местата, където е необходимо само малко да се копне, за да се открият чудесни находки. - Ура! Тогава много им здраве на пампасите, тръгвам с вас за Гран Чако! Просто не ми е възможно да пропусна такъв изгоден случай, на латински "фруктус", а също и "комодум"! - Не бързайте толкова, драги! От Буенос Айрес до дивата Чако не се стига тъй лесно, както от Ютербок до Берлин. А пък там няма никакви немски мъжки певчески дружества. Твърде лесно можете да се видите принуден да подемете песента на смъртта с вашия чудесен първи бас. - И така да е! Ако индианците ми дадат нотите, ще я запея направо, "примо визу", както се казва на латински. Надявам се, че ще ме вземете с вас, нали? - Надявате ли се? - промърмори Татко Ягуар, като направи замислена физиономия. - Но моля ви, драги сеньор Моргенщерн, поразмислете и сам се запитайте дали сте подходящ за подобно опасно начинание. - За някой мастодонт или глиподонт рискувам всичко, дори живота си. Няма да отхвърлите молбата на един свой сънародник от Ютербок, нали? - О, и още как! Ще трябва непременно да се откажете от тази мисъл. Никой не биваше да се сърди на Татко Ягуар, че по време на опасното си пътуване искаше да има около себе си само изпитани хора. По израза на лицето му си личеше, че молбата на дребосъка не му бе приятна. Ето защо домакинът насочи разговора към друга тема. След вечеря гостите си тръгнаха. Докато се сбогуваха, домакинът прояви достатъчно такт, за да не споменава повторно желанието си. Знаеше, че Татко Ягуар щеше да дойде пак, за да получи нужната му сума и тогава можеше отново да поговорят по този въпрос. Но доктор Моргенщерн не беше толкова деликатен. Той хвана ръката на Хамер и го попита настоятелно: - И така, сеньор, колко коня трябва да си купя? - Коне ли? А за какво? - Е, ами за пътуването ни. Нали трябва да имам коне, кирки и лопати, а и други инструменти. - Само това ли? - попита Татко Ягуар почти разгневен. - Ами какво друго? - Някой товарен влак. Или си мислите, че след като изкопаете такъв гигантски слон, той ще отиде самичък до Ютербок, за да стане там член на нашата "Немска лира"? При тези думи Хамер си тръгна, зарязвайки дребосъка. Банкерът го придружи до изхода. Тъкмо когато се канеха да се сбогуват, се появи криминалният служител, който беше разследвал вчерашния инцидент. Той съобщи, че бикоборецът Антонио Перильо не е могъл да извърши престъплението, защото успял да докаже невинността си чрез непоклатимо алиби. Те поговориха още известно време по този въпрос. Осветявани силно от лампата, която държеше един пеон, не забелязаха, че бяха наблюдавани. Когато преди малко полицаят завиваше в улицата, където се намираше вилата, по петите му вървяха двама мъже толкова потайно и тихо, че той изобщо не усети присъствието им. В момента те стояха насреща, от другата страна на улицата. Нощта бе тъмна, но и да беше по-светла, едва ли щяха да бъдат забелязани, тъй като те се бяха сгушили в храстите на орлеановия плет. Бяха двамата негодници, опитали се да убият безобидния доктор Моргенщерн. - Знаех си, че този полицай ще отиде при банкера - прошепна Антонио Перильо на своя придружител. - Значи ненапразно дебнахме пред жилището му. Как ми се иска да разбера какво има да му казва. - Знам съвсем точно - отговори другият също така тихо, -ще му каже, че не е възможно ти да си злодеят, защото... Тет-pestad! (По дяволите!) - прекъсна той мисълта си. Кой ли пък е онзи тип? - Кой? - Великанът, застанал до банкера. Лампата току-що бе осветила цялото лице на Хамер. - Не го ли познаваш? - попита Антонио Перильо. - Ах, забравих, че ти не беше днес на борбата с бикове. Това е Татко Ягуар, подлецът, който така изложи всички ни. El diabolo se le level (Дяволите да го вземат!) - Та... а... атко Ягу... ар? - попита по-възрастният, разтегляйки силно отделните срички. - Този човек ли е Татко Ягуар! Този! - Значи го познаваш? - И още как? Толкова години съм копнял да го срещна, но случайността или по-скоро щастливата ми звезда все е отказвала да ми изпълни това желание. А ето че сега ми е съдено да го видя, за мой късмет, без самият той да ме забележи, съдено ми е да разбера, че е този... този... този човек! Ама че новина! Какво нещо узнах само! Той прошепна тези думи със запъване, провлачено, като занесен. Антонио Перильо не можеше да си обясни поведението на своя приятел. Затова го попита: - Какво ти става? Какво приказваш? Кой е той? - Ще ти кажа. Известна ти е историята. Северноамериканските индианци наричат този човек Метана Му.1 - Не разбирам тези думи. - Ловците, които говорят английски, го наричат Лайтнингхенд.2 - И английски не разбирам. - Тогава ще ти кажа, че говорещите испански мексиканци са му дали името Ел Мано Релампагеандо.3 (1,2,3 ръката светкавица (Бързата ръка). Б. пр.) - Какво? Как? Нима е възможно? -- попита Перильо смаяно. - Ами тогава той е брат на онзи... онзи... когото ти тогава... - Да, да, на онзи... онзи... когото аз тогава! Лайтнингхенд се намира тук от дълго време под името Татко Ягуар. Значи веднага след това е дошъл в Аржентина. Открил е дирите ми и ги е проследил, за да отмъсти за смъртта на брат си, обаче никога не ме е срещал, също тъй по някаква случайност, както и аз никога не съм го виждал. - Да, така е, така е. Не може да е другояче. Пази се! - Ще се пазя. Тъй като вече зная за голямата опасност, застрашавала ме толкова дълго, без да подозирам, ще съумея да я посрещна по свой начин. Той ме е търсил, но не ме е намерил. Аз пък го намерих, без да съм го търсил. Няма да ми се изплъзне. - Ти искаш да го...? -Да. - Също като брат му? - Също като него! Или си мислиш, че трябва да го оставя жив, та да му падна в ръцете? Впрочем какво ли прави тук, при банкера Селидо, където живее червеният дребосък, който се облича като гаучо, без да е такъв? - Това и на мен ми прави впечатление. - Дали двамата са приятели? Това джудже и този великан? И двамата трябва да изчезнат. Ще ми помогнеш ли? - Иска ли питане? От само себе си се разбира, че десницата, ножът и куршумът ми са на твое разположение. Нали сме сродни души и имаме общи интереси. - Тогава първо трябва да разберем къде живее Татко Ягуар. Я слушай! Най-напред си тръгна полицейският служител. За радост на Перильо той повтори на висок глас, че бикоборецът бил невинен. После си отиде и Татко Ягуар, след като размени с банкера няколко любезни думи. - А сега след него! - прошепна другарят на Перильо. - Трябва да разберем къде се е настанил. И така, да не го изпускаме из очи! Четвърта глава Ново запознанство След около две седмици параходът от Росарио спря на пристана на Санта Фе. Дъсченият мост бе спуснат и пътниците побързаха да слязат на сушата. По брега се разхождаха няколко офицери, за които появата на непознатите хора на пристана представляваше много по-приятна гледка от замрелия живот в града. Последните двама, слезли на брега, имаха дребни фигури, бяха облечени като гаучоси - целите в червено, - и то толкова еднакво, че лесно можеха да бъдат сбъркани по облеклото. И двамата носеха съвършено еднакви оръжия: по една пушка и два револвера, чиито дръжки стърчаха от поясите им, както и по един нож. Щом офицерите съзряха двамата мъже, изглежда, се изненадаха много. Единият от тях, който беше капитан, каза на другия: - Какво виждам? Пристига коронел ((исп.) - полководец. Б. пр.) Глотино, и то предрешен! Дали иска да остане инкогнито, или ще трябва да му отдадем чест? - Нека изчакаме да видим дали ще ни обърне внимание -обади се старши-лейтенантът. Двамата червенодрешковци се приближаваха бавно, и то право към офицерите. И така последните удариха токове, при което шпорите им звъннаха, и в същото време вдигнаха ръце, за да отдадат чест. - Buenos mananas! (Добро утро!) - поздрави дребният учен, защото това беше той, допирайки два пръста на дясната си ръка до периферията на шапката си. Неговият спътник, Фрице Кизеветер от Щралау, направи същото. -- Времето е хубаво днес, сеньори, нали? - Разбира се, полковник - отвърна капитанът. - Ваша милост сте имали добро пътуване. Господин полковникът ще остане ли днес тук? - Може би. Ще си потърся квартира. - Ще разрешите ли, господин полковник, да ви придружа? - С удоволствие, само че не съм полковник. - Тъй вярно! Разбирам! Дипломатическа мисия или може би дори частна военна инспекция. А как да се обръщаме към ваша милост? - Искате да кажете с какво име? Аз съм зоолог и се казвам доктор Моргенщерн от Ютербок. -- Много добре! Колкото по-чуждо и трудно изговоримо е името, толкова по-тайно и непроницаемо е инкогнитото. А този сеньор до ваша милост? - Той е слугата ми Фрице Кизеветер от Щралау на Румелсбургското езеро. - Това име е още по-трудно изговоримо, следователно е още по-непроницаемо. Разрешете, ваша милост, да тръгнем към казармата! Групата потегли, при което капитанът страхопочитателно вървеше отляво на учения, на една крачка по-назад, а подир двамата следваха Фрице Кизеветер, заобиколен от двете си страни от останалите офицери. Казармата на Санта Фе представляваше стара неколкоетажна постройка с кула още от времето на испанското господство. Прозорците, а даже и балконите имаха дебели железни решетки. Пред фасадата на сградата се намираха няколко оръдия. Край вратите стояха или седяха войници, а зад решетките на прозорците надничаха многобройни затворници. - По дяволите! - обърна се ученият към слугата си на немски. - Та това е затвор! Да не ни смятат за разбойници или крадци, за което латинистът казва "ескпилатор" и "вултуриус"? - Хич не ми се вярва - отговори Фрице. - След туй приятелско и учтиво възприемане няма да вземат да ни опандизят, я! По-скоро ми се чини, че в главите им са породени най-благородни намерения спрямо нас. Я да влизаме! Все ще се намерим пак навън, пък ако ще и изхвърлени, вместо доброволно оттеглили се. Присъстващите войници отдадоха чест по устав и господата влязоха вътре. Преведоха ги през някакъв вътрешен двор и после по една стълба към няколко много хубаво подредени стаи, пред които се сбогуваха с офицерите. Капитанът направи забележката: - Незабавно ще се погрижим за закуската, а ще ви изпратим на разположение и ординарец. Днес аз съм комендант, тъй като господин майорът трябваше да отиде до Парана. Има ли господин полковникът... пардон, исках да кажа господин зоологът, някаква заповед? - Имам, но не заповед, а молба. Наредете бързо да разпитат дали завчера или вчера е пристигнал тук, в Санта Фе, един йербатеро, който е същевременно и сендадор и се казва просто Татко Ягуар. Трябва да разбера къде ще нощува. - С парахода ли е дошъл? - Да, от Буенос Айрес. - Тогава се надявам да ви докладвам до половин час. Капитанът се оттегли, а малко след това се представи един подофицер, който оставаше на тяхно лично разположение. Той им поднесе месо, хляб, плодове и вино "Бордо", което се пие край Ла Плата твърде много. - Не може да се отрече, че военните имат все пак добри маниери - обади се Фрице. - И до ден-днешен се ядосвам, че не ме взеха в армията. При моите морални заложби щях да се издигна твърде скоро и можех също да подрънквам с дългата сабя и портупея. Да започваме, господин докторе! Ще налея виното. Той напълни чашите. Двамата започнаха да ядат и пият, седнали непринудено един до друг, от което подофицерът заключи, че Фрице Кизеветер не е слуга, а също е някакъв висш офицер. Фрице нагъваше всичко поднесено с весело безгрижие, но на доктора цялата работа му се струваше все пак съмнителна. Той се обади угрижено: - Нарекоха ме коронел, значи полковник. Но аз съм човек, посветен на миролюбивата наука, а не привърженик на някоя партия в Аржентина. По какъв начин тогава съм достигнал до това военно звание? -- Сигурно както кучето до киселата краставичка, като я помислило за саламче. Я не си блъскайте главата! Аз нямам нищо против да ме наричат и генерал, оставам си това, което съм, и ще изям с удоволствие всичко, донесено ни от ординареца. - Но, Фрице, не ти ли се струва, че ме вземат за някой офицер? Тази грешка, на латински "ерор", може много лесно да ни постави в трудно положение. - Но най-напред постави пред нас тази солидна закуска, което не бих нарекъл никаква грешка. - Ами последствията? - Фрице, Фрице, изглежда, ти притежаваш доста от онова качество, което латинистите означават с думата "левитас" - лекомислие. - Не е възможно да е вярно, господин докторе. Нима римляните са гладували, когато са им поднасяли нещо за ядене? - Мисля, че не са. - Тогава никой римлянин не може да ми припише "левитас", ако седна да ям, когато ми поднесат нещо за ядене. В този миг се появи капитанът, застана мирно и докладва: - Татко Ягуар е пристигнал тук вчера, а днес рано сутринта е потеглил на път към Лагуна Поронгос заедно с двайсет и трима мъже и едно момче. - На коне? - Да. Двайсет от неговите придружители са го очаквали тук от няколко дни. - Трябва да го последвам. Можете ли да ми намерите коне? - На вашите заповеди! Колко, ваша милост? - С два резервни, значи всичко четири. - От реквизираните или от тези на полка? - Не от полковите, понеже не умея да яздя по войнишки. - Значи от реквизираните - заяви офицерът с лека усмивка. -А кога ще заповяда ваша милост да бъдат оседлани конете? - След час. Капитанът козирува и се отдалечи. Когато след малко се появи подофицерът, за да донесе цигари и да разчисти остатъците от закуската, Моргенщерн го попита: - Драги, не бих ли могъл да получа вещите си? Тъй като параходът тръгва оттук едва следобед, а аз не знаех къде ще се настаня, оставихме багажа си временно на борда. Имаме един голям вързоп, на латински "сарцина", където са инструментите, и един обвит в кожа пакет, наречен на латински "фасцис", който съдържа книги. - Веднага ще бъдат донесени, сеньор коронел! - С тези думи подофицерът бързо излезе навън. След четвърт час капитанът се върна и рапортува, че конете са готови. - Колко струват? - попита Моргенщерн. - Разбира се, нищо, ваша милост - усмихна се офицерът. - Но аз искам да ги платя! - Един зоолог не е необходимо да плаща. - Защо не? - Такива са обичаите на тази страна, сеньор. - Странно! Тази страна беше цивилизована от испанците, които са възприели езика и нравите си от римляните. Но никъде не съм чел, че при римляните учените са получавали безплатно коне. По-късно ще направя усърдно справки по този въпрос, защото това засяга един културно-исторически период от значителна важност. Изглежда, Аржентина е единствената страна, запазила този хубав обичай. Но тя е извънредно консервативна и в едно друго отношение. В своите пампаси е запазила за нас свидетели и доказателства за отдавна загинали форми на живот. Няма да говоря за мастодонта и мегатериума, но все пак трябва да ви попитам, сеньор, дали не сте имали вече щастието да видите някой човек от терциера? - От терциера? - повтори капитанът смутено. - А ще заповяда ли ваша милост какво лице трябва да си представя под този човек от терциера? - Не заповядвам, а само ви моля. Още в по-старите пластове на плеистоцена са намирани следи от огън и каменни сечива. По-късно са открити дори и човешки скелети. Следователно в пампасите трябва да са съществували хора още в средата на терциера, които по странен начин са имали пробита гръдна кост и тринайсет прешлена вместо дванайсет. Възможно е след хилядолетия да притежаваме само единайсет или десет, или даже още по-малко прешлени, което никак не би ме учудило. - От което може да се направи изводът, че още по-късният човек изобщо няма да има кости - намеси се Фрице много сериозно на испански език. - Възможно - кимна докторът. - Изменението на живите същества продължава непрекъснатия си ход, макар да не сме в състояние да си представим бъдещите форми. Да вземем един рядък пример и да поговорим за зъба на пещерната мечка. Виждали ли сте вече такъв зъб, сеньор капитан? - Не. - обади се запитаният, който вече наистина не знаеше какво да мисли за "полковника". - Този зъб, имам предвид кътника, е по такъв начин... Той бе прекъснат. Влязоха няколко войници, които носеха багажа, и като го оставиха на земята, се наканиха да се отдалечат. Както се виждаше, един от вързопите съдържаше две кирки, два бела и две обикновени лопати, а обвивката на другия се беше разкъсала и от него изпаднаха няколко книги. Капитанът се наведе услужливо, за да ги вдигне и постави на масата. Тъй като една от тях се отвори, погледът му падна върху заглавието й. Печатните букви гласяха: "Nuestros predecesores" (Животът в пампасите преди алувиалния период). А на вътрешната страна на корицата можеше да се прочете името на доктор Моргенщерн от Ютербок. Офицерът разтвори бързо втората, третата и четвъртата книга. На всички бе написано същото име. Тогава той попита припряно: - Как се нарекохте преди, сеньор... зоолог? - Доктор Моргенщерн от Ютербок. - Да не би това да е истинското ви име? - Разбира се. - Можете ли да го докажете? - Много лесно. -Ас какво? - С моя паспорт. - Дайте го! Тези думи прозвучаха заповеднически, гневно. Ученият извади от портфейла паспорта си и го подаде на офицера. Едва хвърлил поглед в него, капитанът извика: - Que yerro у que desverguenza! Mas aim quo semejanza! Sois bribones, sois embusteros! (Какво заблуждение и какво нахалство! Но и каква прилика! Вие сте мошеници, измамници!) - Мошеници! И измамници? Ние? - попита Моргенщерн. -Сеньор, ще бъдете ли тъй любезен да ни кажете как достигнахте до подобна преценка, която е абсолютно неоснователна, "инанитер", както би казал латинистът. - Я ме оставете на мира с вашите латинисти! Как можете да ни мамите и да се представяте за полковник Глотино, зетя на нашия генерал Митре? - Нима съм се представял? - кипна от своя страна Моргенщерн. - Как се осмелявате да ме наричате мен, един немски поданик, лъжец? - Мълчете! Знаете ли, че мога веднага да ви затворя? - Можете. Но след това няма как да се оправдаете. А един немец не се оставя току-така да го тикнат в затвора, без да потърси отговорност за това! - Оказани ви бяха почести. Дадох ви да ядете и пиете, а войниците ми се караха дълго с гаучосите, за да ви намерят коне. И ето сега излиза, че сте гринго ((исп.) - чужденец, пришълец. Б. пр.), някакъв немски книжен плъх! Моргенщерн се държеше по-решително, отколкото можеше да се очаква от него. Фрице беше мълчал досега, но ето че се обади и той: - Бъдете по-сдържан, сеньор, иначе може да разберете, че един немски учен, наричан от вас с обидните прозвища гринго и книжен плъх, не е толкова незначителен човек, колкото, изглежда, си мислите. А възможно е и да сте прав, че наоколо се мотаят такива субекти, с които и през ум не би ни минало да си сменим местата. - Да не би да имате предвид мене? - попита остро капитанът. - Не е необходимо да ви казвам кого имам предвид. Отнесете думите ми към когото си искате, нямам нищо против. Учудвам се на упреците, които отправяте към нас. Но и през ум не ни е минавало да ви мамим. Ще ви заплатим каквото сме изяли. По отношение на оказаните ни почести сме квит, защото и ние отдавахме чест. А колкото до конете, можете да ги върнете на законните им собственици, понеже ще си купим други. Колко струва храната и виното, по вкуса на което си личи, че не е истинско "Бордо", а е произведено в местните винарски изби? Той измъкна кесията си, за да плати. Но капитанът го сряза гневно: - Какво? Да приема пари от един слуга? Ти да не полудя бе, тип такъв! Фрице направи крачка към него и каза заплашително: - Тип ли? Аз ли съм тип? Казвам се Фридрих Кизеветер и съм прусак. Разбра ли? А който се обръща към мене на "ти", все едно ми става побратим и аз също започвам да му говоря на "ти". - Ама че нахалник! Човече, ще те натикам при войниците ми и ще имам грижата гърбът ти цяла година да не изгуби хубавия си син цвят! - Само опитай! Аз съм поданик на пруския крал, чиято ръка е достатъчно дълга, за да те достигне и накаже, ако се осмелиш да посегнеш на мен. Тези думи разпалиха гнева на офицера до краен предел. Той се завтече към вратата, зад която трябваше да стои ординарецът, отвори я и извика: - Елате насам! Изхвърлете незабавно този човек чак на улицата и не бъдете много нежни с него! Колкото повече синини получи, толкова по-добре. Отвън все още стояха войниците, донесли багажа. Силните гласове, които се чуваха, ги бяха задържали и ето че сега те бързо влязоха, за да изпълнят заповедта. За тях беше голяма радост да изхвърлят навън един пришълец, при което и през ум не им минаваше, че само до преди няколко минути го бяха смятали за офицер. Фрице грабна пушката си, за да се защити, но се оказа достатъчно умен да се откаже от намерението си. Той я преметна през рамо и каза: - Не ме докосвайте, сам ще си отида! Елате, сеньор докторе! Докато говореше, той вдигна вързопа с инструментите, метна го на рамо и се отправи към вратата. Никой не би повярвал, че този дребосък може да се справи с тежкия пакет толкова лесно. Неустрашимото му поведение направи впечатление на войниците. Те отстъпиха и го пуснаха да излезе през вратата. Но ето че капитанът ги скастри: - Това ли наричате изхвърляне, негодници такива? Веднага след него, иначе ще има карцер! Те се подчиниха, а капитанът се обърна към учения: - Вижте, сеньор, докъде се стига, когато не се отнасят към един офицер с онова уважение, което му се полага. Какво ще направите, ако наредя да ви затворят? - Ще се отнеса до вашия президент с помощта на представителя на краля на моята страна - отвърна спокойно Моргенщерн. - Тогава ще затворят и вас, за да разберете докъде се стига, когато не се отнасят към немски поданик с онова внимание, което му се полага. - Считам, че говорите много надменно. Положението, в което се намирате понастоящем, не ви прави особено голяма чест. - Вашето пък ви прави още по-малка чест. Онзи, който иска да затвори един сеньор, наричан от него преди това "полковник" и "ваша милост", би трябвало да се опасява, че ще се изложи много. Надявам се, няма какво да си кажем повече. Книгите, които остават тук, ще бъдат взети от човек, изпратен от мен. Сбогом, сеньор! Той се обърна към вратата и излезе навън, без капитанът да направи някакъв опит да го задържи. Докато слизаше по стъпалата, той долови откъм двора шум и когато се озова долу, забеляза Фрице, заобиколен плътно от куп войници. Те бяха свили ръцете си в юмруци и се канеха да го нападнат, обаче не смееха, защото той беше извадил револвера си. Само го ругаеха, бутаха се подир него и така го докараха до портала, където той се спъна и падна заедно с багажа. Там го сграбчиха, изтръгнаха му револвера и взеха да го обработват с юмруци. Той започна да се отбранява с крака и ръце, раздавайки около себе си здрави удари, докато се приближи Моргенщерн и разблъска неколцина от тях с приклада на пушката си. - Назад, негодници! - каза заповеднически той. - Забравихте ли, че съм офицер! Капитанът ви е полудял, щом се осмелява да ви кара да гоните придружителя на един полковник. Тичайте бързо при mediko militar (Военен лекар (исп.) Б. пр.)! Заповядвам му незабавно да прегледа капитана и да започне да го лекува! Тази хитрост подейства веднага. Те се оттеглиха смаяни, а неколцина от тях дори наистина се разтичаха, за да потърсят лекаря. Фрице скочи на крака, раздаде набързо още няколко удара наоколо, после пак вдигна вързопа на рамо и последва доктора, който се отдалечи с бързи крачки в посока към града. След като го застигна, Фрице започна да ругае: - Не бях виждал още такваз разпасана сбирщина! И туй ми било войници! Ама че герои! Трийсет срещу един, който на всичко отгоре носи и багаж! Искаха да ме напердашат здравата! - Пострада ли? - попита го загрижено господарят му. - Де да знам. Най-напред трябва да се огледам. Засега все още не чувствам болка. Дано и по-късно не се появи това неприятно чувство. - Слава Богу, че не ни сполетя и нещо по-лошо. Наистина постъпихме лекомислено, като се изложихме на такава опасност, на латински "перикулум". Да потърсим някой хотел! Оглеждайки се, те тръгнаха из улиците и така стигнаха до една къща, над чиято врата се намираше табела с надпис: "Posadapor pasageros" (Странноприемница (исп.) Б. пр.). Тази странноприемница нямаше особено привлекателен вид. Сградата бе строена от глина и се състоеше само от приземен етаж, една широка и ниска врата и два отвора вместо прозорци, в които нямаше нито рамки, нито стъкла. Отстрани се намираше двор, обграден със зид, откъдето се чуваше цвилене на коне. Фрице се запъти към тази съборетина. - Тук ли ще влезем? - попита докторът и по лицето му се изписа израз на явно колебание. - Да - отговори Фрице. - Но изглежда също като някой вертеп! - Няма да ни навреди, стига пак да не ни изхвърлят. Наоколо има само вертепи. И тъй, напред към нови удоволствия! След като влязоха, забелязаха, че вътрешността на странноприемницата се състои само от едно помещение. Липсваха маси и столове, но затова пък имаше няколко хамака и ниски столчета без облегалки. На едно от тях седеше ханджията, слаб и мръсен човек, който се надигна и кланяйки се дълбоко, попита за желанието на сеньорите. Фрице захвърли багажа на земята и отвърна вместо Моргенщерн: - Можете ли да ни набавите четири коня, два от които да бъдат ездитни, а другите два - товарни? - Ще ги наемете ли? - Не, ще ги купим. - Накъде сте тръгнали? - За Гран Чако, за Тукуман, а може би и още по-далеч. - Имам чудесни коне за Продан. Нека ваша милост заповяда в двора! Той отвори страничната врата, водеща към двора. Двамата го последваха. В един от хамаците лежеше някакъв мъж, когото изобщо не бяха забелязали. Щом чу, че става дума за продажба на коне, той скочи от хамака и тръгна подир тях. Навън стояха дванайсет изтощени и полумъртви от глад кранти, чиито външен вид беше толкова изпосталял, че дори докторът, който нищо не разбираше от коне, поклати глава и каза: - И това ми било коне! Бих ги взел по-скоро за онези животни, които латинистът нарича "капер" или "хиркус". - Какво означава това? - попита ханджията. - Козел. - Тогава няма какво да говорим повече. Конете ми не са козли. Той се извърна гордо, за да се прибере в стаята. Тогава пред двамата дребосъци се изправи посетителят, който бе лежал в хамака. Той ги огледа любопитно. Беше облечен като тях, в червени дрехи, но носеше високи ботуши, чиито кончови закриваха бедрата му. Лицето му бе обрасло с такава гъста брада, че се виждаха само носът и очите. Изпод шапката се показваше дългата му коса и се спускаше чак до плещите. Въпреки това мъжът правеше впечатление на човек, от когото няма нужда да се пазиш. Той се поклони и каза: - Сеньори, чух, че ваша милост се кани да стигне до Гран Чако и може би ще мога да ви бъда от полза с моите съвети. Откъде идвате? - От Буенос Айрес. - Там ли живеете? - Не. За пръв път идвам в тази страна. - Чужденец ли сте? А къде сте роден? - В Германия. - Значи немец! А какво работите? Не ми се сърдете за този въпрос, имам добри намерения! - Аз съм учен, зоолог, искам да отида в Гран Чако, за да изкопая там допотопни животни. - Аха! Може би някой мастодонт? - Надявам се! - Или някой мегатериум? - Вие знаете имената на тези животни? - Разбира се! Аз съм ваш колега. - Какво? И вие ли сте учен? - попита Моргенщерн учудено, понеже този човек приличаше на истински гаучо, а не на учен. - А може би сте и зоолог? - Да, защото съм следвал всичко, но всъщност съм cirujano (Хирург, лекар (исп.) Б. пр.), ако ваша милост няма нищо против. - Значи лекар! - Да. Позволявам си да се представя на ваша милост. Познават ме навсякъде, но вие надали сте чували прочутото ми име, защото сте чужденец. Казвам се доктор Пармесан Руи ел Иберио де Саргуна и Кастелгардианте. - Благодаря! Казвам се доктор Моргенщерн, а името на моя слуга е Кизеветер. - Две хубави имена, но ще ми разрешите да остана на мнението, че моето е по-благозвучно, а и може да се изговори много по-лесно. Аз съм потомък на древна кастилска благородническа фамилия. Какво ще кажете за една ампутация на целия крак, и то по такъв начин, че първо да се изрежат меките части, а после просто да се извади ябълката на бедрената кост от ямката на тазовата кост? - Бедрената кост, наречена "ос феморис"? И тазовата кост, наречена "пелвис"? Не ви разбирам, сеньор. Защо трябва да бъде ампутиран кракът на нещастния човек? Ранен ли е? Нима има вече гангрена? - Нищо подобно. Кракът е съвсем здрав. - Но защо трябва да бъде отрязан? - Защо ли? Cielo (Небеса, боже! (исп.) - възклицание. Б. пр.)! Ама че въпрос! Човекът е съвсем здрав и се чувства добре. Нищо му няма, абсолютно нищо. И аз изобщо нямам предвид някой определен човек, а само допускам, разберете ме добре, допускам, че ми се налага да ампутирам нечий крак. Ще повярвате ли, че имам необходимата сръчност? - С най-голямо удоволствие, сеньор. Но въпреки това съм много радостен, че само допускате подобен случай. Вече си бях помислил, че ще трябва да ви помагам и да държа крака на нещастника. - Това съвсем не е необходимо, защото нямам нужда от помощ, Действам с такова умение и бързина, че болният хич нищо не усеща. Едва когато, вече оздравял, стане от леглото, забелязва, че има само един крак. И така се справям не само с краката, ами с всякакви крайници. Едно ще ви кажа, сеньор, аз отсичам всичко, всичко! Той придружи думите си с толкова енергични движения на ръката, че докторът извика изплашено: - Боже мой! Аз съм здрав, съвършено здрав! Няма нужда да ми ампутирате нищо! - За съжаление! Наистина страшно жалко, че не сте ранен или пък нямате някое хубавичко наяждане н