Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Пейо Яворов
Забравена

етюд

I

Грейна, трепна и залезна
вечерна звездица;
неживяла - и зачезна
галена Милица...
Висината потъмняла -
було на звездица!
В що нерадост е видяла
хубавица ?

Ако има негде птичка
в клетка позлатена,
още рожбица едничка
с прах неопрашена,
ето нея!... Тя - благатка
на земята наша,
тя - за майка и за татка
цвете в чаша.

Ако бъде самовила
чемерна магия
или млада подлудила
грешник и светия,
то Милица - право, ей я
небо-сън изгора,
дето няма като нея
нигде втора.

Пак. И залъгалка блага
и лекарство сяко,
а да може - не помага
и от пиле мляко. -
"Мила, Мила!..." - "Нищо, мамо,
остави ме, татко!" -
Инак беше, инак само
как за кратко!

II

Пяха и петлите втори;
и зора се вече пука;
свещ зад момини прозори
на догаряне блещука...
В рай-гнездце сама Милица
още бди: скръбта змеица -
в сладък час горчива среща,
у дома си в къща чужда
шепне думица зловеща
и съня страхлив прокужда.

И свещта ту любопитно
в ненагледен стан се взира,
ту възтържно ситно-ситно
запламти... На крепка мира
тънка риза е покрила
жива прелест... Къдра свила
волем си почива - ето
въз плещите мрамор бели.
А ръчицата, крачето -
слънце, месец са огрели...

Под три ката низ бисери
на лебедената шия,
неспокойна гръд трепери
и вълнува се: гори я
пламък на копнежи скришни:
оня, който в двете вишни,
в устниците сочни блика;
оня, който грей в пожара
на странички дивна лика
с половинките от нара!

Ала нощ е отразена
в замъглените очици.
И росица замразена -
сълзи светят на ресници...
Леком трепне тънка вежда
и на хвръкнала надежда
сенчицата мимолетна
по чело се мерне бърже,
тъй - на миг... И жал заветна
пак си нишката завърже.

III

Чак при облаците горе.
под небето,
сив сокол, гидия лиха,
вил се гордо. А в полето,
сред цветята - яребица...
Отвисоко
рейнал поглед нашироко,
кръг по кръг сокол извива;
а на пъстра яребица
сърчицето й отива...

Ох, да може... Дай ми, боже,
дай сокола!"
А сокол се спуща вече -
и крило с крило се сплита,
гръд горяща
до горяща гръд допира...
И топи се яребица
в сладък огън,
и топи се яребица,
и премира.

Но когато след минута
яребица взор открива -
болка люта!
И наяве сън ли беше,
де сокола?
В ясни кърви гръд ранена:
остра нокът я пробола,
мъжка шепа я раздрала
и сърцето - яребица
без сърце остала!...

IV

Сутрен стане ли Милица
от легло - и чело
слага въз памук ръчица
кротко нажалена,
в мисли вглъбочена:

"И на сън ми се вестява...
Вече знам, само там
Всичко, всичко се смирява -
и любов и злоба -
всичко, само в гроба".

Иде тя дене в градина
сам-сама, миризма
от шибоеца и крина
пълногръдно вдъхне,
тихичко въздъхне:

"Ах, цветя! за пръв път ето
тук при вас, в утрен час
трепет ми обзе сърцето -
чудно сладко име -
в дивен сън плени ме.

*

Вечер греят ли звездите,
тя мълчи и очи
устреми към висините,
като че ли пита
горко жаловита:

"Вредом гледате, звездици,
по света - любовта.
Дали всякъде, сестрици,
миг честита бива,
сълзи век пролива?"

*

Тъмна нощ ли бъде: "Клета,
аз го, ах, не разбрах, -
като тая нощ проклета
в погледа му нещо
мяркаше зловещо."

Или пък бесней фъртуна;
"Горък той за покой
беше ли роден? Не, буна
някаква в гърдите
тровеше му дните!"

*

"Болки странни, мъки тежки
виждах аз и тогаз
правех в ласките ми жежки
мисли да удави,
скърби да забрави.

И забравяше той всичко,
отмалял, в огън цял;
и, сърце, и ти самичко
знаеше тогава
щастие, забрава..."

*

Стане слука, хубавица
види как гълъб - драг -
гали драга гълъбица,
луд крила разпери
и в несвяст трепери...

Мигом бедна изнеможе
и бледней, каменей,
в гръд се нож забие... "Боже,
как ме той остави,
боже, и забрави?"