Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Захари Стоянов
Христо Ботйов


Вместо предисловие

Нашият герой, с името на когото озаглавихме настоящата си книга, Христо Ботйов,
е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек,
да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж
по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а
четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот! Ако
той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната
дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луй
Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича "Ботйова". А
кой знае?... Може би щеше да бъде и един от нощните съветници в палата на
Тюйлери, един от ония, които с пищов в ръката налягаха малодушния авантюрист
срещу 2 декември да не се бои и да не отстъпя от своето злодеяние. Но това
последно предположение ние не вярваме, казахме го само като подходящо и
прилично обстоятелство на буйната и неспокойната натура, която само по нямане
други занятня би се решила на подобни противоречащи на духа и на натурата
предприятия.

Не сме виновати, ако и да допуснем това или онова предположение, защото ние
нямаме работа с човек, който да е живял живот човечески, който да е бил поне
един ден нормален, който да се е огризил, варил и калил вече в обществения
процес, който не да е не знаял как ще да осъмне и що ще да вечеря, но да е
прокобявал своето житейско съществувание за няколко години. Ние градим и
създаваме основи върху морските бури, ще да се основем на фактите и делата
само, които са най-вярното и истинското огледало на душата и живота на всекиго.
Искаме да кажем, допущаме само и такава една фаза в живота и в характера на
хората, че ако Христо Ботйов да не беше се родил, раснал и пораснал в
живописния Калофер, гдето отечествената Стара планина е най-гигантна, паметник
и олицетворение на воля и на свобода; гдето райските източници на Тунджа са
най-близо, които със своето разкошно и девствено шумтене са приспивали и будили
нашия герой; гдето ароматите от Казанлъшката долина не са се скъпили; гдето
утринното слънце се е подавало в ослепителна бляскавост измежду ближните
върхове на скромната, в сравнение на Марагиднк, Средна гора; гдето най-после е
върлувал над всички тия природни красоти необуздан господар-друговерец и негов
ортак - надменен чорбаджия, то Христо Ботйов, отишел още млад и крехък в Одеса,
можеше да излезе човек съвсем от други калъп. Тогавашните необяснени и
неопределени още времена между отношенията на големите и микроскопическите
братя имаха всичките шансове на успех. Ако хора с твърде хрисими способности и
дарби достигаха в Русия високи военни чинове; ако самите съотечественици на
нашия герой се сочеха с пръст от руската аристокрация по своите милиони и
палати, то Христо Ботйов покрай другите свои дарби можал е да отдели и нещо
върху олтара на комерцията.

Тежките българи търговци в Одеса и водители по онова време на българския
елемент в тоя град - Тошкович, калоферци, под надзора п почти под стряхата на
които се е намирал Ботйов заедно с много още подобни нему българчета - не са
имали причини да му не благоприятствуват. Напротив, те са гледали още да не
изпуснат от кантората си сина на даскал Ботя, на комуто дарбите и събудената
натура не е възможно да не им са били известни. Най-после, ако не тежък
търговец, ако не висок чин в армията, то Ботйов можеше да излезе от Одеса поне
обикновен кандидат на правото, историко-филолог или друго нещо, каквито станаха
и се завърнаха в България много негови съвременници и връстници. Да го турим
най-после на една дъска с Любена Каравелов, т.е. че той можеше да преживей
скромно в Русия десетина и повече години; да се явява по два-три пъти в
университета, колкото за адет; да изучи и прехвърли всичко, каквото е било
написано и създадено по онова време от руския умствен живот; да си пробие път и
се запознае с редакциите на няколко руски списания; да захване да събира с
желязно постоянство и с убийствено спокойствие на книжовник българското народно
творчество: песни, гатанки, пословнцп, приказки и пр., с които да запознава
учения славянскн свят с тъмното още тогава свое поробено отечество; да пише
свои разкази и повести със строга тенденция и агитация, че тоя народ трябва да
се освободи, и най-после да дойде по-наблизо до брега на своята бащина земя,
отгдето да почне систематическа и постоянна борба, каквато е била възможна
тогава и каквато по тогавашните понятия се е считала за полезна. А Христо
Ботйов, всички трябва да признаят това, можеше да стори и извърши тая
деятелност: на литератор, поет, агитатор, революционер, публицист и вестникар.

Нито едното, нито другото. Ботйов хванал тоя път, който му бил диктуван от
неговата пламенна натура. По едно време, в начало на своето отиване в чуждата
земя, в Одеса, впечатлителната му душа не е можала да остане чужда на новия
мир, непознат досега нему. Високите руски катани, за които той в своето
детинство немалко е слушал в родното си село Калофер, горделивите генерали,
които всеки сочел с пръст и всеки почитал; тяхната ослепителна униформа и други
още съблазнителни качества увлекли го и отклонили го за време от неговите
величествени планини, другари на детските впечатления; от кресливите
гайтанджийски чаркове върху река Тунджа; от бащината му даскалска стряха; от
витите хора на мегдана; от чисто българския живот. По това време именно Стефан
Зографски, пак ученик в Одеса, сварил го няколко пъти в стаята му
сам-самненичек в следующето положение: възглавницата запасана отпреде му, да
пзглежда голям и надут човек, каквито са въобще генералите, главата му вирната
наназад, ръцете му турени на хълбоците, с една реч, цялото му същество парадно,
диктаторско и пълководско. В тоя надут каяфет той следвал да се разхожда из
стаята си, марширува, командува и дава заповед на нижните чинове, които се
състояли от голи стени, от гурбетска мебел и от вятър. Веднъж Зографски го
сварил дотолкова захласнат и екзалтиран от тая величествена поза с
възглавницата на корема, щото не забележил нито появяването на своя гост, нито
пък отговарял на въпросите, които последният му задавал.

Твърде естествена и обяснима е тая генералска болест, щом познаваме епохата,
когато се е тя появила в душата на Ботйова - 1862-1864 година. Въобразил си е
той минути тържествени и славни. Помислил си е като какво величие би било за
него, за родители, роднини и познайници, ако той се явеше в Калофер, пред
черковата, в черковния двор или на хорото със сабля, с еполети, с червена
шапка, с пера и пр., възседнал на някоя бяла катана, а подире му дружина,
всичката него гледа в очите, той заповяда, гони и се бие с душманите, прави
добрини и помага на своите! Идея и влечение, както виждате, което беше по онова
време в апогея, което не е можело да не бъде идеал и на младия Христа с
неговата впечатлителна душа. Ние сме бивали много пъти свидетели по онова
време, когато се случеше да се завърне в своето родно място, град или село,
някой ученик от странство, от букурещкото медико-аптекарско училище, от
цариградската медицина, от виенската комерческа школа, или пък просто от някой
пансион, гдето има каква-годе униформица, две-три жълти копчета, шапчица с
лустросано ширитче и пр., и пр. Тия щастливи чеда биваха герои на деня,
всичките очи, без разлика на пол и на възраст, се стремяха завистливо към
щастливеца. А ако имаше сабийка и ширити на дясната ръка, с каквито си
дохождаха учениците от Цариград и Букурещ, то генерал Буланже трябваше да им
полее вода. Кой като него? И кайма-каминът даже заедно със своите башкетипи
считаше го за някаква си тайна длъжност да изпие едно кафе коляно до коляно със
знаменнтия човек. В Котел бяхме свидетели, когато се беше завърнал един момък
от букурещката медицина, с червена шапка и някакви си ширитчета. След черковен
отпуск всички граждани без разлика на богатство се спряха сред черковния двор
заедно с духовенството да поздравят милостта му, когото считаха за обща гордост
на цялото село. Подир Каблешков, прочут по-после агитатор в Априлското
въстание, като се връщал в родното си село Копривщица от Галатасарайското
училище, бавел се по няколко деня в крастовските и в хисарските бани, за да се
кара и съди на турските чапкъни, които, както е знайно, цяло лято прекарваха на
баните, вътре спяха, ядяха и пиеха. Где българин да се появи? Ако някой клетник
надникнеше из вратата крадешком, хващаха го за ръце и крака и с дрехите с
главата надолу го бухваха. Когато той си подема душата и реве, те си пляскат
ръцете и пресиняват от смях. Каблешков с влиянието на своята сабийка и с късото
си пискюлче е плашил и гонил тия бабаити, а те се боят и уважават техния
носител! Сиромаси турци, колко ги късаше тях простотията! Тия детински перения
имаха в своето време и ползите си, защото вдъхваха между своите съотечественици
известна гордост, агитация и понятия за вънкашния свят и за новата ера, че е
настанало вече време, щото и българинът да носи сабля.

Такава беше епохата, когато Христо Ботйов си опасвал възглавница на корема.
Какво му е възпрепятствувало да не облече мундир, ние ще да кажем по-надолу.
Сега ще да констатираме само това обстоятелство, че той е роден в Калофер, в
подножието и величието на Стара планина. Ние се държим от това мнение поне за
миналите епически времена на България, че Стара планина е била онова вълшебно
място, гдето е живял духът на свободата, гдето не е умирала идеята за стари
славни времена, гдето юначеството, войводството и байрактарството е било
легендарно. Самият вид на планината, нейните белокожи букове, студените извори,
дебелите сенки, непристъпните усои, тайните пещери, гигантскнте върхове,
най-после девствеността и неприкосновеността на това планинско море от турски
крак - давали са някаква си надежда на ближните жители, били им са, като допре
ножът до кокала, убежище и свърталище. Ние имаме и своите доказателства по това
мнение. Да захванем от старите войводи, които са дошли до нашия век. Отгде бяха
те родом? От крайдунавския и монотонен Русчук, Видин, Свищов и Силистра? От
плоскатня Т. Пазарджик и Пловдив? От равния Чирпан, от делиорманския Разград
или от скрития между голите баири Шумен? Не, тяхното котило са градовцете и
селата, които стоят нанизани като мъниста все по една линия, все в подножието
на Стара планина: Котел, Сливен, Шипка, Калофер, Карлово, Копривщица и пр.
Балканска вода, размесена с букова шума, са пилн старите войводи: Кара Танас,
Алтън Стоян, Калъчлията, Кара Кольо, Дончо Ватахът, Панайот Хитов, Хаджи
Димитър, Караджата и много други предвестници за Българското възраждане, а не
миризлива кладенчева и азмашка вода. Същото това ние виждаме и с по-ранните
народни борци: Раковски, Левски, Л Каравелов, Бенковски, Каблешков и най-после
нашия герой, които са родени между животворящия Балкан.

Съществува и друго обстоятелство, което е давало възможност на горепоменатите
градовце и села да бъдат по-събудени и там именно да се отвъждат народни
хайдути и деятели. Това обстоятелство е, че като отстранени и без съобщения,
каквато е и до днес Копрпвщица, Котел и др.; а най-главното, че са били чисто
български центрове, с особени права, с общинско управление, с черкови, училища
и знатни и влиятелни хора, каквито рядко е имало другаде. Турци, гърци и други
господствующи и деморализующи елементи са липсували от тия среди с изключение
на Карлово. Па и тяхната величествена и поетическа съседка - Стара планина,
както казахме, е била български рай само. Стари хора от Шипка разказват, че те,
както и дедите им, не запомнили да мърсува по тяхната планина турчин, а
български юнаци не липсували ни едно лято. Турските хайти държали пътищата по
полето, селските кории и балталъци, деня излизали, а нощя се връщали.

И Раковски, и Л. Каравелов, и Ботйов, когато са почвали да оплакват своето
отечество, родните си градове Копривщица и Калофер, да си припомнят техните
красоти, то най-напред са се обръщалп към планините, реките и другите балкански
разкошности, гдето са те видели пръв път божия свят, гдето са възприели първите
впечатления. Кога Любен захване да описва своето родно село Копривщица или
Раковски - прочутия котленски извор, усоите на Разбойна, пещерата Нирец, то от
перото им капят сълзи... "То беше село Калофер - говори сам Ботйов в първия
брой на в. Дума, в статията Примери от турско правосъдие. - Тъжни спомени
нахлуха в главата ми, щом превалих баира и видях онези хубави къщи и черкови,
през които като змия се измича бистрата Тунджа. Тук е, рекох, тя, мойта изгора,
тук са и моите Лефтерюви другари1, с които прекарах пет-шест месеца най-светли
дни в живота си и запознах отблизо Калофер, тоя "Алтън Калофер", който роди в
мене страстна любов, която тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме
придружи до гроба... В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и
народа..." Моля ви се, какво те щяха да описват, с какво мило и неизгладимо от
силното въображение би били свързани, ако да бяха родени и пораснали покрай
мътния Дунав, в пъстрата Варна и в еднообразния Плевен? Хаджи Димитър ще минува
в България, още от влашкатя земя бълнува за своята любима "Агликина поляна",
близо при Сливен. Там, той заповядва на своята дружина, който се изгуби и
пропадне, да дойде, там ще да бъде решено какво да правят.

Прочее, за да не се впусне Ботйов във военното поприще и за да не хване едно
какво-годе определено занятие, освен другите причини, които ще да кажем, когато
му дойде мястото, е била и тая, че в неговата поетическа душа са се били
загнездили твърде дълбоко възпоминанията и впечатленията на райските балкански
околности на родното му село. С тях живял той, те му служели за утеха, те го
въодушевлявали в тежките и гладни минути, в тях той най-после отиде да умре.
Мнозина ще да възразят: че нима само Ботйов е роден под полите на Стара
планина, нима само той е пил вода от Тунджа и е заспивал под шумтенето на
нейното стремително течение? Да, това е вярно, но ние не говорим тук за
обикновените смъртни същества, които са безбройни под ясното небе, които се
раждат, живеят и умират само с това отличително свойство, че са словесни;
които, гдето и да са се родили, гдето и да живеят, в планини или блата, глухо и
мъртво е всичко околно царство за тях освен насъщния и многобройните други
потребици, съпрежени с него, нещо, което е в характера и на другите животни.
Ние говорим за Христа Ботйов - поета, огнения, комуто няма подобен не само в
Калофер, но и по цяла България. Тоя Христо Ботйов, който се провиква от
миризливите кръчми на чужбина, гол и бос, гладен и презрян:

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забрава

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е, или слава!

В числото на тия глупци влязват всички ония земни блажени: богати, знатни
чорбаджии, тежки търговци, тлъсти владици, царьове и князове. Ботйов с голите
лакти, който яде на двата деня един път, счита себе си за щастлив, умен и
блажен! Дава той на себе си това преимущество, защото, като е работил за
сиромасите и подритнатите свои братя; като е мислел денонощно как да се
освободи поробеното му отечество; като е познавал поетически природните негови
красоти, планини, реки, полета и долини заедно с робите, които са ги
населявали; и като е правел сравнение между чуждата и заспала за него среда -
той е бил удовлетворен, считал се е за велик. Имал е и право. Онова, което
обикновеният смъртен пипа и вижда през целия си живот като нещо мъртво и съвсем
безцелно, за необикновените и поетическите натури сьставлява живот,
продължителна борба и неизчерпаем пзточник на храна. Следователно, нека веднаж
завинаги престанем да мерим хората като Христо Ботйов с аршина на обикновените
смъртни.

И така той се родил в поробена България, от роби родители. По своята
необикновена натура какво място можеше да завземе той в обществото, в своето
отечество? Да стане даскал - да учи деца на а, б и на граматически правила, па
може би и да пее в неделен ден в черкова? Като прочетат читателите фактическата
част от неговия живот, нека се произнесат сами: дава ли козел мляко? Неговият
баща е бил учител, имал е случай и възможност впечатлителният син да види и да
научи: що значеше да бъдеш по онова време учител, да те викат на общината, щом
им кефне, да изпълняваш каприциите на няколко псалтирджии чорбаджии. И такъв
тесен кръг - учител? - Това щеше да бъде бесилка за Христа Ботйова. Да стане
търговец, да държи касова книга с две страници: "дал" и "взел" - защо да си
хабим думата по тоя въпрос? Да се пусне по полето на книжовност като Л.
Каравелов, да се затвори скромно между книги и ръкописи - тук се е нзисквало
търпение, постоянен труд, редовен живот и работа техническа, които положително
са бягали от нашия герой. А да почне военно поприще, от което се е бил увлякъл,
както видяхме, по едно време - това би значело да си тури двата крака в капана,
защото още на първия ден щяха да го турят в гауптвахта. Да стане руски офицер,
да вземе тежката отговорност на мундира, която е драконска в Русия, да се
затвори в казармите, да даде клетва за вярност на царя и пр., и пр. - ами
България, ами Калофер и неговпте планини? Как ще те да се забравят и съединят с
казармения живот, когато едното е барут, а другото - огън?

Нямало е за него живот в България, а спокойствие и занятие вън от нея. Всичко
мрачно и черно за него, всичко трябва да се събори и унищожи. Неговото
положение било такова, като че да е бил паднал в такава една страна, гдето
хората му не разбират от езика и той от техния, гдето слънцето се считало за
зараза, гдето всичко се вършело против човеческата природа. Той си избрал тоя
път, към който го влечало неговото сърце и душа. Той подал ръка, съединил се и
отишел да разделя радост и скръб с ония, които почти цял народ считал, че са
изметът на България. Тях той намерил най-подходящ елемент, с тях той бил
убеден, че може да се направи нещо за в бъдеще, че те са хората, които ще да
разбират най-лесно неговите идеали. Тия хора били всички недоволни от реда и
господствующите понятия в България по тая или оная причина - за него било все
едно, - всеки протестующи неблагодарни, много пъти от само себе си, всички,
които се били простили вече с мирния и охолния живот, които живеели днес за
днес, които били наклонни да събарят и унищожават, със злоба и отмъщение. Тия
хора били хайдутите, хъшовете и гладниците, които лягали и ставали тук-там по
кьошетата и мизерните от най-долно дередже механи. Той бил във възхищение от
тях, легнали му на сърцето, а хайдутите, тия епически пилета от Стара планина,
просто обожавал. Намислил той да стане хайдутин и бърза с една песен да обади
целта си на своята майка:

Не плачн, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин;

хайдутин, майко, бунтовник

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази; тежка чужбина -

да ходим, да се скитаме

немили, клети, недраги!...

Същото това, което Ботйов направил в 1870 г., Любен Каравелов, много по-хрисим
литератор, го сторил още в 1862- 1865 г., когато бил в Москва, като ученик.
Неговите повести и разкази, а после и стихотворения не са друго нищо освен
идеализация на тогавашните войводи и хайдути. А покойният Раковски беше духом и
телом хайдутин. От любов към тия смутители на турската държава той стана да
ходи едно лято в тяхното царство - Котленския балкан, - пишеше им закони,
клетви и молитви, като свои възпитаници. Мнозина ще да се обърнат и кажат, че
това е било авантюризъм и крайно нежелателен компромис. Да, но и самото дело,
самото предприятие е било във фонд нещо като авантюризъм, щом се погледне на
работата през очилата на държавен строй. Да се оттеглиш в чужда земя и да
започнеш борба и анархия срещу една стара империя, да разваляш спокойствието на
милиони същества без волята на последните, с помощта на няколко голаци - да се
изразим консерваторски, - нима това не е авантюра? Времената, обстоятелствата и
делото изисквали и своите хора. Човек, дигнал кърваво знаме да пали, събаря и
разваля - с кого трябваше да се съедини за достигането на своите пламенни и
велики идеи? С еснафите? С благоразумните търговчета и с интернационалните
печелници? - Разбира се, че не с тях, а с ония, които изложихме по-горе. По
онова време в България най-идеалният елемент са били хайдутите и хъшлаците. Те
протестирали най-напред против чуждото иго в тяхното отечество, в техните буйни
и отчаяни глави се воцарила мисълта най-напред, че те можат да дойдат дохак на
босфорския повелител. Старите войводи, обитатели по Стара планина, били нещо
като патриарси за младите апостоли - публицисти от вестниците "Свобода",
"Независимост" и "Знаме". Техните разкази, че те ядат по Стара планина печени
агнета и гонят турските бюлюкбашии като пилци, давали сила, кураж и надежда
както на Раковски, на Любена, така и на Ботйова. Те били орлите, които им
донасяли всяка година "много здраве" от върховете на обетованата и свещената
Стара планина, те подновявали у тях, далеч в чужда земя, силите и надеждите за
великото бъдеще.

Ние можем да кажем и някои подходящи сравнения по тоя въпрос. В нормални
времена, при управление чисто народно, със свобода и закони, един агитатор,
гладник за министерски пост, за да събори без никакви уважителни причини едно
министерство, събира около си най-отчаяните пияници, на които проповед държи
пред нищо да се не спират в областта на лъжата. Моля ви се, що е трябвало да
прави един сиромах емигрантин на чужбина, който е ратувал царство да събори,
вериги да къса, народ от тиранство да освобождава? Мислим, че се разбираме.
Съвсем други щяха да бъдат средствата, хората и материалът, ако Христо Ботйов и
неговите съмишленици бяха повикани не да събарят, а да създават и нареждат.
Например представете си, че след като се освободи България, Ботйов беше жив и
има честта волею и неволею да се покани да състави министерство и да нарежда
новото управление на държавата? Всеки ще да се съгласи с нас, че в тая фаза на
неговата политическа деятелност той не би се обърнал пак към своите любими
хайдути и хъшлаци, на които деятелността и ролята бяха изиграни вече.

Тук ние си припомняме крясъците на някои момченца от новия уж калъп, които с
пяна на уста доказват, че от съществующите партии в България после
Освобождението ни един български деятел нямало с направлението и знамето на Л.
Каравелова и Хр. Ботйова, никой нямало да разделя техните идеали на революцията
и разрушението. Това било жално според тях, т.е. новите; а нам е дваж по-жално
за последните, че гласът им отива по месечината. Каравелов и Ботйов бяха
революционери против турската държава. А кой би дигнал ръка срещу що
създаденото българско княжество с народно управление? - Идиотите и
подкупниците!

Източници за съставяне на настоящня опит ние сме имали следующите:

Първо, вестниците на Ботйова "Дума", "Будилник", "3наме"; стихотворенията му и
другите литературни работи. Каквото и да е написал той, както и да е казал,
душата му всецяло е участвувала в думите му, в плача му, в смеха му. Бъдещите
негови биографи и историци, зад гърба на които ще да остане епохата, в която е
живял, само по едно негово стихотворение ще бъдат в състояние и него да
характеризират, и епохата да определят, в която е живял.

Второ, от собствените негови разкази на многобройните си приятели. Пред тях той
е разказвал цялото си минало и патими. Тия негови другари са знаяли не само
неговия живот, но и биографиите на други негови приближени, особено за Калофер
и калоферци. Той имал обичай и страст само негова глас да се слуша, гдето и да
било между приятели. Скоро тия последните признавали, че това право е
естествено негово, защото, щом почвал да говори и разказва, всчки други
млъквали, всички се обайвали и слушали. Най-обикновените предмети излизали от
неговите уста увлекателни. За пустата воденица в Букурещ, за учителството в
Калофер, Задунайка, Измаил и пр., за приключенията в Браила и Галац мнозина
знаели най-тънките подробности.

Трето, от комитетската кореспонденция за 1874-1876г., епоха от неговата
деятелност, която кореспонденция ние притежаваме в оригинал благодарение на
покойния Д. Горов, Д. Хр. Попов, Ив. Драсов, Р. Райкович, Н. Обретенов и др. От
тая рубрика немалко ни спомогнаха собственоръчните негови писма, на брой
десетина-петнадесет. Както в своите стихотворения, така и в писмата си Ботйов
ни рисува себе си, епохата и стремленията. Не са тия писма обикновени, пусти и
надути с дебели фрази. В тях говори сърце, душа и чувства се изливат.

Четвърто, за да турим в ред събитията и да определим хроника в миналото на
героя си, най-много ни послужи покрай другите записката (неиздадена) на г. К.
Тулешкова, другар и съмишленик Ботйов в тежки минути. За допълнение ни
послужиха сведенията от родителите, братята, съпругата и роднините Ботйови.

Като описваме Ботйова поет и войвода, ние се разпространихме и върху неговия
поход със 185-те души негови другари, с които той мина в България да си изпълни
свещеното завещание. Тоя поход ние мислим, че е негова собственост. Който
описва него, трябва да опише и Ботйова, и обратно. Още повече че досега никой
не е направил нито едното, нито другото. Сведение за него ние взехме от
десетина и повече негови другари, па най-после и сами ходихме да посетим
местността, през която е минал и се е сражавал.

При животоописанието му намерихме за добре да приложим и всичкнте му
литературни произведения, които са такава рядкост, щото с голям труд и мъки
едвам можахме да ги съберем. Тая икономия направихме ние по единствени
съображения, че тия произведения са твърде малко, не заслужават по своето
количество да бъдат издадени на отделна книга, която няма да надминава една
обикновена брошура, лесно ще да бъде скъсана и разпиляна, когато, приложени при
биографията, ще бъдат завинаги спазени. В това приложение ние турихме и иякои
политически статии от вестниците "Дума" и "Знаме": Като такива, те са много
изгубили от своето значение, но като излезли изпод перото на Ботйова, съхранила
се много сила и интерес и за в днешно време. Освен това и те хвърлят известна
светлина върху характера и политическите убеждения на поета-войвода.

В своята трудна задача, ако не на биограф, то поне на прост събирател на факти
и документи, от страх, за да не ни осъдят в пристрастие, а може би и в
недобросъвестност, ние не премълчахме и някои дела на Ботйова, които
моралистите и хрисимите търговци са в правото си да осъдят. Думата ни е за
посягането върху чуждите имущества. Ние ги туряме със строго убеждение, че
личността и делата на Ботйова притежават толкова светли и непостижими високи
страници от истински добродетели, щото те падат само по тебе си и пред техния
автор, и пред целта, н пред епохата. Ние ги туряме, защото махването им щеше да
съставлява една празнота от неговия живот и стремленията му. Според нас и
според безпристрастните хора така; а за ония с кривите души Ботйов да беше чел
само молитви, нали е той Ботйов, нали е написал "Борба" и "Молитва", все ще да
бъде гледан с лошо око. Работата е, че ние не пишем за тия последните.

Ние предупреждаваме нашите увлекающи се читатели да не подражават на Ботйова
било в обирите, било в омразата му към всичко, щото е доволно и сито, било в
бягането му от училищата и в странния му живот. Да не кажат, че той, макар и да
не се е учил, макар и да е презирал всичко, пак станал поет, войвода и велик
човек. Това ще да бъде една от най-опасните игри. Да се не сравняваме ние с
Ботйова, който е от необикновените хора, какъвто България рядко ражда. Онова,
което е липсувало в него като на обикновен човек, допълняло се е от талант и
дарби, преимущества, с които природата се твърде много скъпи. Хората като
Ботйова, с неговите идеали и чувства не са подсъдими на обикновените за всекиго
съдилища. Тях съди историята и потомството. Между епохата, в която живял и
работил той, и епохата днешна сравнение е невъзможно: На своето време той бил и
цар, и закон, и народна воля, и заем, и бюджет, и всичко. Пет милиона същества,
които се казвали българска рая, били неми, вързани, стадо от животни. Техните
страдания, рабските им вериги, от една страна, и бъдещето им, от друга,
докарвали великата душа до полуда. За да не би да стане тлъст човек, да не му
влязат в ръката богатства и други блага, т.е. за да не би да стане нему добре,
той спял с кучетата по пустите воденици, не ял по три деня, помагал на всички
презрени, но не и на себе си. Той търсел такова страшно средство, с което да
унищожи всички ония тирани, които мъчат народите, най-много неговото отечество.
Смешно е да се сравняваме с подобни хора, а е безсъвестно да ги осъждаме, че за
великата задача, за доброто на милионите лишили едного да няма хиляда, а само
петстотин.

Най-после ние сме прост повествувател на факти и на събития. Ето плана и целта
на настоящата ни книга, само върху тая ни крепост нека стрелят бъдещите
критици. В пипането на фактите, на събитията и на епохата, за която пишем, сме
се старали да бъдем верни, безпристрастни и добросъвестни. По-нататък - лозето
е без пъдар. Имаме още и тая опора, че сме без всякаква претенция на
критико-исторически оценител на тия факти. Ако сегиз-тогиз неволно са казани
някои наши лични впечатления и съждения, гдето става дума за характеристика, то
никога не сме мислели да бъдем съдия. Ние може да грешим на много места под
влиянието на различни минали и съвременни събития; но с това ни най-малко не
предрешаваме всемогъщия глас на нсторията. Ние сме съвременници, слаб ни е
гласецът за такава работа. Само тя, историята, трябва да каже като какво място
ще да завземе Христо Ботйов между българските списатели, поети, патриоти и
дейци; какво е било неговото влияние и ще да бъде в развитието на нашето
политическо и нравствено възраждане.

За нас ще да бъде доволно само едно удовлетворение ако ни се признае, че Ботйов
е бил от ония наши деятели, комуто се следва да има биография, и че ние в
качеството си на такъв първи сме се явили и посъбрали едно-друго, което поне за
основа да послужи на по-достойните.

Русе, 7 август 1888 г.

-------------------------------

1 Хайдути. Гл. статията "Примери от турско правосъдие".



Глава I. Рождение, детинство, ученически и юношески живот

В Тракия в село Калофер, Пловдивски окръг, се е родил Христо Ботйов Петков, от
роднтели чисто българи и православни. Това се е случило на знаменит ден, навръх
Рождество Христово, 25 декември 1847 г., в началото почти на още по-знаменитата
за новите идеи и свободни начала 1848 година. Самите дати на неговото появяване
на бял свят като че предсказвали, че.той ще да расте и умре в бури. По тая
причина, че се е родил на Рождество, според българския обичай турили му името
Христо, именник на спасителя. Христо е бил първа рожба на своите млади
роднтели, ето защо неговото добиване е било безгранична радост на семейството,
още повече че рожбата била момче, което превъзходства твърде много над женския
пол. Последните, сиромахкини, колкото и да се говори, че били н&#39ам що и
какво, самото им появяване на бял свят се посреща от родители, роднини,
кръстници и съседи малко студено и не толкова радостно. "Какво има еди-коя си?"
- се попитат любопитните и интересующи се съседки. "Мома, мома! Одрала на майка
си или на баща си носа и веждите" - отговарят знающите. "Ох, горката! Аки бет,
тя не можа да се види с мъжка рожба, не й харила господ тая радост! Нека й
живо, но Петър пли Павли пак има да се чумери и сърди" - заключат най-после
интерпелаторките. И действително, има такива мустакати монарси измежду
българите, които по година не искат да видят с очи детето, че то било момиче.
Съществуват и такива строги взискатели, които няколко месеца до появяването на
отрочето заканват се и плашат неговата злочеста майка, че ако тя и тоя път
изтърси пак момиче, то нека си мисли за горчивите сетнини.

Даскал Ботю, за когото имаме доказателство да вярваме, че е бил и нежен, и
обичлив баща, не бил тоя ден ни на земята, ни на небето. От заранта до вечерта
той не можал да си затвори устата, все се смеел и се поздравлявал, нямало от
него по-щастлив и по-блажен. Вечерта той се завърнал от чорбаджийското кафене и
малко с курдисана глава, нещо, което било първи случай в живота му. И имало
защо да се радва. Детето, първескинчето, било ангел небесен. Очи черни, па
големи, чело широко и надвесено над тия две очи като същинска Стара планина, а
рев и писък - чувал се чак в женския манастир.

Родителите на Хр. Ботйова, макар и хора от средна ръка и нещо по-долу даже,
даскалски еснаф, на много дереджета по-долни от съществующите тогава чорбаджии
в Калофер, не са били турени в селските и общите работи на подобающето си
скромно положение. Те са били уважавани и почитани почти от всички, служели са
за пример, а даскал Ботю, бащата на героя ни, малко по малко според тогавашните
времена и нужди станал като диктатор на селото.

Обясняваме си причините. Както синът, така и бащата не бил от хрисимите и
сложните хора, без воля, характер и инициатива, да слуша и се покорява на
по-силните от него. Първо условие, че той се бил учил в Русия, в одеската
семинария, знаял гръцки, важно условие по онова време, бил в Калофер един от
най-учените и най-знающите хора. Второ условие, че, естествено, той бил човек
със силен характер, умен, справедлив, реформатор, предприемчив, честен и строг.
А тия качества, с които се гордеят и подражателите на Наполеона Велики, били
достатъчни за един гражданин в село Калофер в модната епоха на Българското
възраждане и събуждане, в реакцията на старото и знатното да го подигнат в
очите на старо и младо. Най-после човекът знаял, занимавал се с литература и
история, а като знаеш - кой няма те пита и ти се покорява? Руски възпитаник,
семинарист, по ония времена е било ластовица през месец януари. Много градове в
България, като Пловдив, Сливен, Русчук и пр., са се лишавали от подобни учители
с подобно образование. Селото Калофер е било честито в това отношение. Той
ходел като същински лорд, бил човек с вкус и с маниери. Правило му било да си
поръча из Русия хубава шуба със скъпи кожи. Един път го видял с нея
пловдивският паша, комуто останали очите на тая дреха, казал, че и той ще да си
изпише такава. Когато даскал Ботю минувал през улицата, то всеки обичал да го
погледне как гиздаво е облечен и как хубаво стъпя. Родил се Ботю Петков в
Карлово и учил при прочутия по онова време елино-български учител Райно
Попович. После го викнали калоферци за учител на гръцки език, харесали го и в
1840 год. го пратили на общински иждивения в Русия. Върнал се от учение в 1845,
а в 1846 се оженил и останал в Калофер учител до смъртта си. За да се отърве от
тогавашната горчива даскалска участ - да се мести всяка година на ново място, -
това ние отдаваме |пак на неговите способности и на взаимното уважение, което е
съществувало между него и гражданнте. Калоферци, които са известни със своето
ученолюбие, отдавали са нужните почитания на своя просветител.

Най-главните причини, за да не остави това село, е неговото задомяване в
Калофер. Той си намерил такава другарка, която била достойна съпруга на даскал
Ботя, типична българка и прочута хубавица, каквито само в Калофер, в Копривщица
и в другите подпланински местности можат да бъдат съвършенство и първо
качество. По-напред той либел друга една мома К..., но нали е бил човек с
естетически дарби, не я харесал, че имала големи ръце.

Баба Ботйовица, или Иванка Стойкова Дренкова, съпругата на Ботя Петков и
майката на нашия герой, е жива и до днес, жена на 60-65 години, видяла и
патила, прекарала през главата си много и много. Каква е тя била на млади
години - всичките признаци е съхранила в своите черти, всеки с първо виждане
може да си състави понятие. А поговорете с нея минута-две, ще да изнесете верни
заключения за душевните й качества, отведнаж ще да кажете, че "крушката паднала
около корена", че даскал Ботю бил щастлив човек. Баба Ботйовица според своя век
и според възпитанието. си, ако можем да се изразим така, е благородна жена във
всичките вариации на това слово. Видяхме я ние в 1886 г., десет години после
убийството на най-големия й син, Христа, а няколко месеца само пък подир
убийството на Сливница на най-малкия й син Бояна, младо двадесетгодишно момче
още, ученик, представен за офицер. И какво? - Майката на Христа Ботйова,
паметта на когото й бе известно как се слави и почита в България, наместо
сълзи, ахания и охания, оплаквания, че ако той да би бил жив, то тя щяла да
бъде такава и онакава; че като отивал на бойното поле, еди-кой си й говорил, че
тя ще да бъде носена на ръце от целия български народ, а сега не я поглеждал и
не попитвал никой, и много още подобни претенции, общо правило, и поведение на
всички ония спекулативни баби и бабички, които са имали синове и братя
обикновени поборници - хрйсяма като муха! Говори спокойно, весела и засмяна,
справедлива и умна, възхитена от борбите и успехите на българите, радва се, че
доживяла да свари и види подобни славни минути. А нищо, ни дума, ни ума за
жертвите: Христа и Бояна. Най-после от уважение и почит към нейната личност,
старост, понятия и майчини чувства нарушихме общото течение на разговора й
заявихме съболезнование за участта на Бояна.

- Клетникът! Отиде млад и зелен, не можах и да го видя... Колко му говорих, че
е още малък, че трябва да почака брата си, Кирила, че на него ми са
надеждите!... Младо и лудо - не послуша. Бог да го прости! Много приличаше на
батя си Христа - отговори старата жена и се обърна настрана да не покаже на
присъствующите своите две едри сълзи, които бликнаха в очите й.

Повече нищо. Отри си очите и пак се обади да продължи общия разговор. Е, такава
жена, грях би било, ако не родеше Христа Ботйова, поета, революционера и
войводата!

Баба Ботйовица е родом от Калофер.

Повече от двадесет години е учителствувал в Калофер бащата на Христа Ботйова.
Всички събудени калоферци, които съставляват най-голям процент в сравнение с
другите български градове и които ние виждаме днес начело на много обществени
работи, са ученици на Ботя Петкова. Щом се заприкажеш с тях и попиташ за техния
учител, те отварят уста да го характеризират с такова страхопочитание и
респект, като че вечерта ще да се явяват напреде му за изпит. Всички
единогласно приказват, че той бил страшен и неумолим човек към всички, без
разлика на чорбаджийски протекционизъм,на хатър и на незачитане към сиромашките
синове, а най-много си теглил неговият мъдър син Христо, па и Кирил понякога.
Най-много те стояли на колене. Когато той влязвал в класовете, то гробна тишина
наставала, всеки ученик отсичал врат върху книгата, никой не смеел да го
погледне, да не навлече върху си строгостта му. Строгостта, твърдият му
характер и суровите му обноски свидетелствували и на физическите му качества.
Той имал грамаден ръст, големи и светли очи, а пръстите на ръцете му са
останали в пословица в калоферската хроника, а най-повече в паметта на
учениците му. "Пръстът на даскал Ботя" когато се споменял, то било нещо
равносилно на сабушка тояга, на страх и трепет. Когато той бил най-много сърдит
и когато искал да наказва някой ученик по първа степен, то си дигал показалеца
и посочвал към виновния. Поговорка съществувала и осега в Калофер: "Той бие
като даскал Ботя." Епохата, в коятосе е подвизавал тоя човек, притежава такива
данни, които оправдават неговото строго и монархическо поведение.

Същите тия строги диктаторски отношения Ботю Петков поддържал и в общината,
гдето се решавали селските общи работи, отгдето се давало тон на цялото село,
гдето се създавали политическите убеждения, гдето се определяло кои мнения са
отживели вече, кои трябва да се поддържат само за очи и кои трябва да се
разпространяват. Разбира се, че човекът, който най-много знаял и разбирал от
неговите течения, в когото вярвали и били убедени в добрите му намерения,
неговият глас и неговата дума се приемала за решающа. Гдето се явявала
опозиция, то доволно било от негова страна да каже: "Ти знаеш ли, който си се
учил в цариградските хамбари, или аз?" Той искал да вкара Калофер в пътя на
просвещението и на съвременните идеи, за което и успял, доколкото е било
възможно. В черковния тогавашен въпрос, който заключваше в себе си политика, и
прогрес, и патриотизъм, Ботю Петков взел най-решително участие между другите,
той изхвърлил от училището гръцкия език, на който бил по-напред, в по-тъмните
времена, преподавател. Пишел и в тогавашните цариградски български вестници.
Вестник "България", орган на Д. Цанкова, го е нападал твърде жестоко, защото и
той нападал редактора му за неговото папищашество в колоните на "Цариградския
вестник". В 441 брой на тоя последния вестник е поместена следующата подписка:

"Калофер, 1859, юлия 14"

Г-не издателю Ц. вестника,

Издателят на "България" Д. Цанков премина пределите на благоразумиет и почна
вече без разбор да вместява, щото му се поднесе, като стана оръдие на най-низки
и развратни человеци. Благодариме ви, че сте вместили отговора на нашите
тамкашни приятели срещу гнуснавата оная статия, вместена във вестника му с
намерение да потъпче честта на ония, които са се пожертвували за просвещението
на свой народ, та зато молиме да вместите следующето:

"С голямо негодувание прочетохме в 14 брой на "България" хулната статия срещу
учителя ни г. Ботя. Безименний съчинител на гнусната статия избрал за предмет
непразнуването деня на св. Кирил и Методий и сплита гнусни хули върху учителя,
ни; но и първото е дебела лъжа, и второро - низка клевета: защо денят на
българските просветители илани, и таз година се празнува с особена
тържественост, украси се и с прилично на празника слово, произнесено от г.
Ботя, но това не се счете за нужно да се обнародва в "България". Сплетените
хули върху учителя ни са низка клевета, за оправдание на когото се ручава
дванадесетгодишното му учителство в Калофер, в разстояние на което той е
поминал с неукоризнено поведение, от което всегда сме били доволни. За това щем
бъдем и мы, и потомците ни признателни г. Ботю за неутомимите му трудове, които
той според силата си е принесъл на калоферското юношество.

Желали бихме издателят на "България" за свое добро и за доброто на народа да не
вместява без разбор всякакви статии, които му се допращат, но да бъде малко
осторожен.

Епитроп училищни

Драган Манджуков

за всичките жители калоферски."

С една реч, той бил учител не само на деца, нои на стари и млади, на политика,
на гражданска доблест, на медицина и хигиена, цял реформатор, каквито бяха по
онова време всичките малко-много събудени българи. На негово време близо при
училището имало кръчмица, добрият пелин на която привличал свещениците като
пчели. Щом преминувал даскал Ботю, святиня им лягали по земята - да не ги види
през прозорците. Дотолкова те имали страха му. Друг един свещеник, поп Пенко,
като пеел херувикото в черкова насрещу един даскал, казал му: "Н-не-не, не си
яж б..." Даскал Ботю наложил на попеца 40 деня да не стъпя в черковаа за тоя
свой либерализъм.

Отдавна той водил борба с местните първенци, със суевернитс понятия и
предразсъдъци за изваждането селските гробища далеч от селото, които били в
дворовете на черковите и манастирите и вредата на които е позната. Опозицията
била силна. Най-после сполучва не без революция, особено от страната на жените,
които в тоя случай са най-чувствителните и най-рутинните. Ново жилище за
покойниците било избрано на мястото, називаемо Лила, на северна страна от
селото. Да се случи да умре наскоро виновникът на тая реформа, и най-напред
него да погребат там! Суеверният женски, а особено бабешки мир тържествувал в
своите веривания.

- Видите ли? И господ не го стърпя, загдето той се подигра с душите на нашите
умрели бащи и майки! - говорели те. - Нека сега го мъчат дяволнте на поляната,
сам-самненичък като вапир.

Ботю Петков е обогатил и книжнината ни с няколко сериозни трудове. Той е превел
и напечатал в 1853г, (в Земун) труда на Ю. Венелина: Критически издирвания за
българската история, книга от 204 стр., и една Всеобща география. В неделни и
празнични дни той помагал още в черковното богослужение, като пеел от дясна
страна. Починал в 1869, на 26 юли, без да види сина си, който беше се простил
вече с България и с родителската стряха. В последните дни на живота му
материалното му положение се понижило до плачевност. Калоферската община, на
която толкова заслужил, давала му нещо като пенсия около 1500-2000 гроша,
колкото да може да се прехрани. Деца освен Христа той е имал още шест,
по-малки, а именно: Анна, Петър, Стефан, Кирил, Тота и Боян.

На всичките свои чеда още през живота си той се постарал от гола душа да даде
образование според силите си, не се е задоволявал само с калоферското основно
учение. Христа, както ще да се види по-долу, той изпратил в Одеса; Стефана в
Чешко, подпомаган от г. Е. Георгиев; Кирил в одринското католическо училпще; а
Боян (след смъртта му) - в Николаев. Стефан е хванал бащиното си благородно
поприще на учител. Такъв беше в Панагюрище, гдето според брата му, прочут вече,
турското правителство го подири, но и той успя да избегне в Румъния, уж при
брата си да се настани, гдето пак захвана учителство. Той е известен още и като
книжовник с превода съчинението на М. Чайковски - "Кьрджалъ". По-късно избягва
от България и Кирил, който така също стана учтел в Гюргево.

II

Такива са били родителите и фамилията на Хр. Ботйова. Като какво грижливо
възпитание са се старали те да дадат на своя най-голям син, за това не може да
бъде и дума. Щом той навършнл своята детинска възраст, постъпил в калоферското
училище при баща си, гдето били още учители Сотир Зафиров и Славиди. В успехите
той бил пръв между своите съученици. Онова, което другите научавали в един ден,
той го изучавал за няколко минути, само от едно прочитане, когато наближавала
минутата на изпитите. Повечето свое време той употребявал в различни буйства и
немирности. Да се присмива, да се подиграва и закача всекиго, стар и млад,
който се отличавал с каква-годе оригиналност в селото - това съставлявало
негово изключително занятие в ученическата епоха. Да групира учениците, да им
става началник и да ги предвожда на разни приключения да се сражават и делят
царство, олицетворено в горня и долня махала; да се показва най-голям гонител
на учителската дисциплина и благоговението пред учителите.

Строгият, справедливият и безпристрастният баща награждавал напълно заслугите
на сина си. Ако двама души имало в ден бити и наказани, то непременно едннът
трябвало да бъде Христо. Да седи на колене и да опитва дългите пръсти и длан на
баща си, това било нещо обикновено. Но вземал ли Христо от тия работи,
изменявал ли си е той поведението? - Никак. Станало време за влизане на
учениците в предаване, а тия последните отсъствуват наполовина. Где ги?
Тогавашните надзиратели-гавази ги потърсват и доклаждат на своите
монарси-учители, че Христо даскал Ботйов ги събрал в някое кьоше и им разказва
характеристики из целия Калофер: за чорбаджиите, за поповете, за бабичките, за
игуменицата от женския манастир, за учителите, в това число и за баща си; а
учениците, увлечени в неговите разкази, слушат го с убийствена тишина. Пак бой,
пак наказание, а Христо, все пак Христо, през която улица премине, кучетата не
млъкват цял ден. Най-много го наказвал баща му, защото бягал и не искал да пее
в черкова, да канерва на баща си. Това почетно занятие, което мнозина пленеше
по онова време, не се харесвало на Христа, не пленяло неговата душа.

Така или инак, но той свършил бляскаво курса на калоферското народно училище. И
самият му баща, който се раздражавал най-много с него, бил доволен от края на
учебната година. На последните изпити той декламирал някакво си стихотворение с
такива жестове, чувства и огън, щото учителскито тяло и многобройното събрание
от калоферски граждани онемяло и опулило очи.

Нямали вече в Калофер учител, който да учи Христа, нямало и поприще за него, а
ученолюбивият баща горял от желание да даде на чедото си по-голямо образование.
Работил, трудил се, чрез помощта и влиянието на своите познайници и
съотечественици в Одеса - Тошкович - сполучил да натъкми сина си в Одеса на
разноски на българското настоятелство. На 17-годишна възраст, в 1863 или 1864
год., Христо отишел в Одеса и постъпил в класическата гимназия. Най-напред го
приготвил частно Христо Павлов и той можал да влезе в III клас. Братя Тошкович
от най-напред показали към него голямо благоволение, едно, че са съглеждали в
него способности, а второ - че бил син на даскал Ботя.

Онова, което било в Калофер, повторило се и в Одеса. И в тоя последния град
нашият герой си останал същият, пак продължавал да си живее и да се учи по
своята система, която му се диктувала от буйната негова натура. Хрисим и
покорен изглеждал той само няколко месеца, дордето му прогледнат калоферските
очета в чуждия град, докато се запознае с най-ближните си, докато научи малко
от чуждия език. Никаква дисциплина, приличие и послущност не спирали неговите
естествени влечения. Ученик от цялата гимназия, който имал най-лоши бележки за
своето поведение, бил той. Гдето се проявявала най-малка протестация било
против началството на заведението, било против няколко от учителите, то Ботйов
непременно трябвало да бъде там. Често той бил подлаган на наказания,
предписани от училищния правилник. Дошли до баща му известия за това поведение
на сина му. Като запознат с тежката руска дисциплина в учебните заведения, той
написал едно и повече писма на Христа, който, като бил далеч вече от него и не
се боял от дългите му и жилави пръсти, съветвал го само отечески и го убеждавал
със сълзи да влезе в мирния път на ученик, да не убива своето бъдеще и да не
отваря на баща си рани, който е вече остарял. Всичко напразно, не бил Христо от
ония характери, които се биха огънали от едно писмо. Той пишел на родителите си
твърде нарядко и то повечето да му пратят средства, от които, естествено е, че
се е лишавал. Тия средства той получавал много ограничено, защото, както
видяхме баща му не ги е имал. Около 1865 година той пишел на баща си:
"Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашните учители и наредби не са човешки, но
зверски. Трябва да бъде човек от камък, та да може да ги изтърпи..."

За руските учебни заведения по онова време няма да се разпростираме, те са
всекиму известни по своята строгост и тирански ред, както и по избора и състава
на учителското тяло. За всяко неотиване в черкова, за всяко волно слово, за
незачитане тогова или оногова от началството или за нелюбов към закон божий
ученикът е трябвало да се вземе пред вид и се подложи на наказание. За хора с
неговия характер, подобно заведение било тъмница.

Както и да е, благодарение още на юношеския му възраст и на неразвитието му той
можал да остане в гимназията около две години. В разстояние на това време
десетина пъти бил арестуван в карцера, а няколко пъти в полицията за разни
безчиния и волности. Ако той да беше русин, то отдавна би бил изгонен и нещо
повече, но тогавашните заведения, макар и сегашните в Русия, гледаха на
българите много снизходително, през пръсти, така да се каже. Где свършили, где
не, че били с неудовлетворително поведение през куп за грош даваха им в ръцете
по едно парче книги и ги пращаха в България да будят своите съотечественици.
Храни боже както правят днес нашите училища с помачетата. Но всяко нещо има
своите граници; най-после учителският съвет решил изгонването из гимназията на
Христа Ботйова за недобро поведение. Тая мярка изпълнила и запазила само
формалната част на делото, защото Ботйов и така вече бил напуснал заведението
по само себе си, по месеци не стъпвал в класовете.

Одеското българско настоятелство, или кантората Тошкович, която беше
покровителката и свърталището на българските ученици и чрез която, мислим, се
даваха паричните помощи на степендиантите отдавна вече била произнесла своето
окончателно вето: че от сина на даскал Ботя няма да стане човек. Тая кантора
най-много тежала на врата на Христа и едва ли тя не е по-голямата причина да се
опрости той с гимназията. Българските ученици се гледали и третирали като
същински просяци, а отношенията на повечето членове от настоятелството били
надменни до висша степен и чорбаджийски. Чорбаджилък, смесен с руски
аристократизъм и с поза на барин, въобразяваме си до коя апогея е достигал.
Титлите: "благородие" и "ваше високоблагородие" трябвали да се съблюдават
най-тънко. Учениците от разни учебни заведения в Одеса, които начесто ходили в
дома на Тошковича по своите нужди длъжни били по няколко часа да чакат навън
във входа, гдето нямало огън и гдето барините благоволявали да си оставят само
дебелите шуби и топли обуща. Много пъти между другите чакал тука на крака и
Ботйов. Появявал се по едно време Тошкович, по халат и с нощна капа на главата,
и след като изглеждал всички наред започвал да чете морал: Защо не слушали,
защо еди-кой си не ходил на черкова, защо бележките им били слаби, защо туй и
онуй, дошли са тук само да ги хранят като просяци и пр; и пр.

Най-големият процент от тия забележки падали върху главата на Христа.

- А твоя милост, как не те е срам да се явяваш напреде ми? - се обръщал
Тошкович към него. - Докога ти ще да ни срамиш тука пред хората и началството?
Защо си се бунтувал, защо си не ходел редовно в гимназията? Я се погледни какъв
си изпокъсан, на какво си заприличал? Ще ме принуди да кажа на полицията да те
изгони вън от държавата. Ти си бил достоен само за пъдарин и за извозчик, а не
и за ученик между благородни хора!...

Тошкович и другите настоятели дотолкова били фамилиарни с учениците, щото един
път Тошкович, в своята кантора, разсърдил се и дръпнал, та скъсал палтото на
някого си ученика, Константин Ташев. Там бил и Ботйов. Без да гледа на своето
положение, той се възмутил и извикал: "Това е тиранство!" - а после си излязъл.
Ако той мълчал и мигал само пред величието на Тошковича и неговите съвети, това
било в първите времена. После, когато се поогризал и понаучил, то нито стъпал
вече в палатите на тия аристократи, които съставлявали за него нещо чуждо и
противно. От най-напред обаче, като син на даскал Ботя, по своята красота и
привлекателност, по своите дарби да говори, да декламира и да пее, той е можел
сполучливо да забавлява охолното и интересующето се до една степен от
българския живот семейство на Тошковича, т.е. можел е да си извоюва добър и
ласкав прием, морално и материално потребен за него. Всичко това са го правили
мнозина други българчета, но то не е било работа и за Ботйова. Според неговата
натура, домът, средата и вечеринките би стеснявали свободата му и достойнството
му. Да седи той в богато мобилиран салон, гдето свири фортепиано, движено от
някои тънки пръстета; да си подгъва краката ученически; да говори по правило;
да не смее да даде мнение и се присмее и подиграе - минутите му се би сторили
дни; а дните - години. Той търсел и обичал такива общества, гдето можел да
говори и се обръща без цензура, гдето той да е пръв и негова глас да се чува
най-много. А подобни вечеринки всеки знае, че се намирали из скромните стаи на
учениците и по кръчмите. Там бил и Ботйов.

Одеското настоятелство приемало и давало средства на ония само ученици, на
които бележките били най-добри. Следователно Ботйов, щом работата се е мерела с
тоя аршин, падал на най-ниското дередже. От следующия факт ние се научаваме, че
той влизал някога в дома на Тошковича. Пристигнала от вътрешностите на Русия
някоя си българка Ш..., ученица, която отивала за България и която естествено в
дома на Тошковича трябвало да се отбие и си извади паспорт, толкова мъчно
добиването му в монархическа Русия. Било късно, дъжд валяло, параходът, който в
десет деня един път отивал за Цариград, наближавало да тръгне, а няма кой да
придружи момата да премине през тежйите баждарници на полицията, на паспортното
писалище и агенцията на параходите. В това време на вратата се показал Ботйов.

- Ето "скандалиста"! Той ще да свърши тая работа сполучливо - казал Тошкович и
пратил момата с него.

Трябва да ви кажа, че нашият герой се наричал от българското настоятелство и в
гимназията "скандалист", име, което той сам си извоювал със своето, примерно
поведение. Като изпратил ученицата Щ... сполучливо до парахода, тя му
благодарила крайно и му поискала да й даде портрета си, като дала и тя своя, да
се не забравят. Подир няколко години, когато вече той се завърнал в Калофер,
Ш... била учителка там. Ботйов отишел да посети учателите, гдето била и Ш..., и
без да се познаят един други, понеже се видели лично в Одеса нощно време и
понеже тогава той бил с дълги коси, а сега остриган и с фес, тя, Ш..., извадила
няколко портрети на свои приятели в Русия, които показвала и обяснявала кой как
се казва и какъв е.

- А с негова милост се запознах нощно време на парахода, комуто името не зная,
но чух, като го наричаха "скандалнст" - казала тя, като дошло време да обяснява
и портрета на Ботйов. - Помня, че беше чорлав, одърпан и малко блъснат.

Учителите, а заедно с тях и сам Ботйов, които стоели наоколо, се изсмели
презглава. Наивната учителка се сконфузила.

- Госпожице, "скандалистът", за който говорите, съм аз - казал Ботйов. -
Благодаря, че не сте ме забравили.

Учителката се зачервила още повече и изтръпнала на мястото си. Това състояние,
което е най-поетическото в жените, особено в момите, преобърнало сърцето на
Ботйова, почитател и ценител на всичко хубаво и естетическо. Той почнал да се
либи и тя него, което се продължило, дордето той стоял в Калофер. Ако Ботйов
завел любов платоническа, по високи чувства, само да намери занятия неговата
разпалена глава, то госпожицата, ако малко-много е ценила хубостта, трябвало е
да се счита за щастлива, че има любовник като Ботйова.

Трябва да ви кажа, че Христо е бил образец на хубостта в пълна смисъл на тая
дума. Ръст класически, очи големи и черни като на гарван, вежди-пиявици, чело
изпъкнало и широко, което красяло къдравата глава като венец, нос римски, брада
и мустаки черни, коса къдрава, лице и ръце бели и деликати, гьрди и плещи
широки, да му се ненагледаш. Той приличал във всичко на майка си. От лява
страна на челото му имало една жила, дебела като гайтан, която се появявала
само тогава, когато той е сърдит и възбуден, когато ораторствувал или
декламирал някое свое стихотворение,.т.е. когато чувствата тържествували над
разума. При това, прибавете огненото му и ораторско слово, дарбата на разказчик
да описва и представлява в живи краски всичко, за каквото говори, да иронизира
и увлича и ония от слушателите си, които напада - вие ще да имате пълния
портрет на Христа Ботйова.

Когато той оставил втори път Калофер, оставил завинаги и своята любовница.
Писал подир месец-два да дойде при него в Румъния, за да се венчаят, но това
било проста една обязаност от негова страна, плод още на последните пресни
впечатления, защото нито той бил за женене, скиталец и гладен по чужда
земя,нито пък вярвал, че тя ще да дойде да го дири. Отпосле ней е посветено
стихотворението: "До моето първо либе", ней той казва: "...Забрави туй време,
га плачех."

III

В тая епоха, когато нашият герой се учил в Одеса, извършили се важни събития,
които ако не и всемирни, помърдали духовете в руската държава. Едно от тия
събития било освобождението уж на руските роби, наречени кристияни, а второ -
въстанието в Полша против тия освободители - руското правителство. Първото от
тия събития подтикна руската интелигенция и даде воля и предмет да заговори
малко по-свободно и да закачи косвено ония обществени въпроси, които бяха
остарели вече в другите западноевропейски царства. Проникнаха се руските
списатели и патриоти, че се трябва свобода на руския народ, ограничение на
варварската администрация, наказание на хищните чиновници и тиранствующи
помешчици. Печатът и литературата въобще изкараха наяве такива грозни събития,
плод на робството щото борбата и идеята за нови реформи и правдини ставаше
бясна, така да се каже. Тая епоха, от Кримската война до Полското въстание,
съставлява венецът от царствуването на Александър II по свободата на словото и
на мисълта в Русия. Днес (1887-1888) тая последната не притежава едната десета
част с думи от тая свобода, която е съществувала тогава (1857-1863).

Подвизавали са се тогава в полето на литературата и журналистиката не хора
обикновени и посредствени, но гении и таланти, гордостта на руския народ.
Носело се е тогава от ръка на ръка като евангелие, периодическото списание
"Современник", в което са работели тия сили като: знаменитият Чернишевски,
Добролюбов и пр., които от самото провидение са били повикани да разбудят
заспалото, да наранят тиранина, да живеят и въодушевляват хората цели векове.
Все по същото това време е воювал в Лондон и Женева славният Херцен, на когото
списанието "Колокол", макар и забранено в Русия, чело се е под ключ в
присъствието на многобройни упоени слушатели. Вървял е ръка под ръка с
движението и Иван Тургенев. В това време е пуснал той на бял свят своя роман
"Отцы и дети", който е бил начало на ново съвременно движение, който за пръв
път изобразил и представил типа на новия човек - нихилист. Гърмял Добролюбов,
електризирал Чернишевски, с една реч, епохата и духовете по това време били
такива в Русия, каквито били във Франция в навечерието на великото движение -
1793 г. Все по това време възкръснал и Белински, съчиненията на когото излязоха
второ издание в едно събрани и наредени.

Новата школа от смели ратници, които и до ден днешен вълнуват Русия и карат
нейния повелител да седи запрян в нейните палати, които по-после напълниха
Сибир и Сахалин; увиснаха на бесилките и измряха по затворите за своите
убеждения - се създаваше и възпитаваше по онова време. Нереализирана и
неопределена още, в строга смисъл на тая дума, находяща се в свеото зачатие, тя
беше в апогеята на пламенността, както това става обикновено. Горещи
подражатели на героите от " Отцы и дети", да гледат ценически на всичко
съществующе и направено от векове; идеализатори от романа на Чернишевски "Что
делать?", които да гледат на своя живот като на модна дреха, която завинаги
можеш да хвърлиш, с една реч, революция, възбуждение и надпреварвания, като
хора заспали, които са се наскоро разбудили и бягат да достигнат заминалия вече
керван. Възбуждението беше до такава степен, щото сам Чернишевски, славен
политико-иконом, критик и публицист, захвърли всичко настрана и се завзе да
пише романи, работа съвсем не за него. С това искаше да помогне, доколкото е
възможно повече, на идеалната епоха, на теорията за разрушаването на всичко в
Русия, което действително беше невиносимо, както е още до днешен ден. Писарев
по-после, млад и даровит списател, в когото тенденцията и влечението надмина и
Чернишевски, и Добролюбова, и други мнозина, жестоко нападна на изкуството и
поезията, които били залагалка на народите и които нямали право на
съществувание. В това свое учение пламенният Писарев не пощади и лирата на
Пушкина, която тогава минуваше за бог в Русия, а и сега още. По всичките линии
на литературата, в чистото изкуство и поезия, владееше силна тенденция, мисълта
и идеята преобладаваха. Така го изискваше руският живот, така е и досега,
дордето в тая държава владее абсолютизъм.

Няма нужда да обясняваме надълго и нашироко, че нашият герой около когото са
ставали, врели и кипели тия огнени и идеални борби, на равна стешен е бил
наелектризиран и цял-целеничък увлечен от тия стремления на епохата, заедно със
самите руси. Другояче бе невъзможно и да бъде, защото почвата хармонизираше по
всичките линии с неговата впечатлителна и поетическа натура. Дребни и
прозаически кюшета за мирни и тихи работи, за комерчески идеали и други подобни
работи не съществували в неговата душа. Генералското величие, от което той бил
увлечен по-напред, както видяхме, когато го сварил Зографски с препасана на
корема възглавница, окончателно изчезнало от него. Това минутно увлечение било
в преходната епоха, когато градът Одеса блеснал най-напред върху неговата
балканска природа, когато двете противоположности - чуждата и бащината земя,
Балканът и морският климат, демократическият Калофер и
военно-аристократическата Одеса - се състезавали още върху един и същ предмет.

Съчиненията на гореспоменатите руски списатели по онова време, които били
евангелие за младото и идеалното - Белински, Добролюбов, Чернишевски, -
списанията "Современник", "Отеч. записки" и други, завзели цялото същество на
Хр. Ботйов. Според разказа на съвременниците му ученици българчета - д-р
Брадел, Хр. Павлов, Зографски, подполковник Филов и други - той лягал и ставал
с тия автори. Пушкин и Лермонтов така също го увличали, от които той много
стихотворения знаел да декламира изуст. Възпрпел и се влюбил той в руската
борба и литература, първо, като човек, а, второ, и като българин. Като човек
той взел страната на руските честни патриоти и свободолюбци по своята висока,
поетическа и справедлива натора, която се възмутявала от всяко тиранство, било
то турско, руско, немско и пр. Тиранинът или борецът за право и свобода, бил
той облечен в каквато и да е дреха и форма, еднакво се мразел и уважавал от
него, както това показва неговата по-сетнешна деятелност. А като българин и
бъдещ войвода той срещнал и намерил в борбата на русите нещо свое, нещо еднакво
и ближно с потребностите на своето отечество. Той видял, че под същите условия
се намирал и българският народ, както и руският. Било е още въпрос - дали
повече страдае българският рая, или руският "мужик" и "крепостной человек". За
руското правителство и за официална Русия българинът под турското иго бил човек
изгубен и най-окаян в най-реалната смисъл на тая дума. Но за реалността, в
интереса на истината, за Ботйова и за всички умни и честни хора без фанатически
предразсъдъци руският мужик, който отивал да мре на Дунава и на Балкана за своя
по вяра и кръв "братушка", бил сто пъти повече роб и повече нещастен, какъвто
си е останал и до днес още. Разликата била само тая, че руските патриоти
желаели да освободят своя народ от своето тиранско правителство, а Хр. Ботйов
от чуждото.

По тая причина тоя последният изстинал към гимназнята и нейните сухи предмети,
които му станали противни и мъртви, не го увличали. Неговите естествени
стремления побили връх и го завлекли по своя начертан път, ученическият период
бил удавен и прескочен, подранил Христо Ботйов, станал поет, патриот, деятел и
бунтовник, преди да бъде още добър ученик, преди да свърши своето пълно
образование, преди да бъде строго -приготвен, както се виражава за хората
съществующето понятие. Моля ви се, послушайте какво той пее, като се обръща към
майка си:

... Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин -

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкоз мина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

аз при вуйча да седя -

при тоз сюрмашки изедник!

Копелето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тьмница

и ще ми капнат месата

на Карабаир на кола!...

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко, казвам ти -

не ща при него да седя,

копелето му да бавя

и крастите да му завръщам -

яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к&#39ъвто иска занаят...

Майката се разплакала от тия страшни думи на своето "хубаво и писано дете", на
което отговаря:

... Татко ти й снощи доходял

за тебе, синко, да пита -

много ме й съдил и хокал -

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него -

да види и той, че има,

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи

на книга да се научи,

или хайдутин направи

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище...

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него -

ала те клетва заклинам:

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи -

на книга да се научиш,

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш...

Тия думи са изказани от героя ни в песента Хайдути (баща и син), писана все по
това време, още в Одеса, в класовете на гимназията, а излязла на бял свят чак в
1871, в 3-и брой на в. Дума, редактиран в Браила пак от него. Цялата песен той
изпратил на преглед, а може би и за обнародвяне на дяда Славейкова в Царнград.
Дали тоя последният я е получил, дали е обърнал на нея внимание, ние не знаем.
Знаем само това, че не е излязла в колоните на тогавашния от него редактиран
вестник Гайда. От съдържанието, идеята и тенденцията на тая ученическа и първа
почти поема на поета ние констатнраме две неща. Първо, че човек, който пише
подобни песни, отдавна се е опростил вече с училищните предмети; и, второ, че
величието на хайдутите и на Стара планина са издържали анибаловска победа над
всичките окръжающи го течения, идеи и среди. Над всичко той стъпил с крак и си
останал българин, с български идеали. Когато майката на Чавдара известила, че
баща му слязъл от планината и заръчал да отиде син му при него на "хайдушкото
сборище", то той плеснал ръце от радост:

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и... пак заръда, заплака!...

И други факти да не знаехме из живота на Ботйова, и други дела да не бяха
останали после смъртта му, то песента "Хайдути" само, от която вадим тия
откъслеци, би била в състояние да даде материал и характерпстика за неговия
живот. В нея е олицетворен Ботйов цял-целеничък, нейните идеали е той
изпълнявал до последната минута от живота си. В Одеса през 1864-1865 г. я е
писал, в 1871 г. я публикувал, а за винаги, когато е бивал потънал в скръб или
във високо възбуждение - декламирал я с всичкото свое величие и огън на поет.
Тя е била много още дълга, според уверенията на ближните му, но никъде не е
бивала написана от него, а само наизуст я е декламирал. В 1871 г. Киро
Тулешков, който му е бил другар в редакцията на в. "Дума", едвам го принудил да
напшие само първата част, обнародвана в 3-и брой на "Дума", от 8 юли 1871.
Героят на поемата Чавдар е бил още псевдонимът на Ботйова. На края на в. "Дума"
е подписано: "Редактор Д. Чавдар".

И така, първата борба, която възпитала и спомогнала да определи по-строго Хр.
Ботйова за в бъдещите негови действия, била борбата на руските интелигенти с
тяхното правителство. Ботйов се дружил с най-буйната руска младеж, участвувал с
нея заедно в много демонстрации, направени срещу различни стеснения, но никога
не забравял, че е българин, никога той не намирал, че чуждият калпак може да
прилепне на българската глава. Тая борба била умствена и културна, която
послужила като най-необходимата школа за неговото каляване.

Второто събитие, което ознаменувало тая епоха в развитието на героя ни, било
въстанието в Полша и славните борби на полските патриоти срещу московския
тиранин. По само себе си се разбира, че последното това събитие било сто пъти
по-ясно, по-определено, по-реално и по от голямо естество да увлича и разпалва
необикновените хора. То приличало на нашите български борби по-после, 1868-1876
г., когато българският народ се делеше на два лагера спрямо Отоманската
империя, на умерени и на непримирими, или на такива, които с политика и с
просвещение искаха да извоюват за България правдини, и на техни противници,
които с революция, с кръв и с нож искаха отведнаж да придобият тия правдини.
Реформите в Русия, като освобождението на робите и пр., приличат на нашите
фермани по черковния въпрос; а въстанието на поляците да ръгнат право в сърцето
своя тиранин - са нашите революционни усилия против Турция.

Когато тоя смел народ издигнал своите знамена във Варшава и другаде, то руските
патриоти и свободолюбци не само че не им подадоха братска ръка, но ги още и
осъдиха косвено. Вижда се работата, че руският народ е бил зад девет планини
далеч от културата и интелигентността на поляците. Водителите на свободното
течение в Русия, увлечени съзнателно или безсъзнателно от идеите на Запад,
искали и мислели да прескочат една епоха от съвременния политически институт.
Те готвели за Русия социалдемократическо управление, републиканска форма с
комунистически равноправности. Не сравнили, че Русия не е Франция, нито
Германия, гдето пролетариатът имал вече своята история. Забравили и не взели
пред вид, че конституционната форма, която в Русия се считала за астраханска
чума, била се одъвкала и остаряла вече на Запад. Не обърнали внимание на тоя
важен факт, че на Запад търсели хората от своето правителство не политически
права, свободно слово и свободни събрания, но икономическото робство,
непокътнато още и до днес, искали да разбият. Изпуснали от пред вид, че в цяла
Европа, в това число и Турция, нямало такова монголско чудовище, каквото било
тяхното правителство. Именно против това на пръв план зло въстанали поляците.
Махнато то един път - свободни били руските интелигенти да си избират каквато
щат форма на управление.

Ако за минута даже бяхме предположили, че Ботйов е минал на страната на руските
свободолюбци, ще рече, противник на полското дело, то срещата му с поляците в
Одеса е изкоренила окончателно това мнение. Той имал много млади поляци ученици
за другари, които, естествено, държали са го в течение на събитията, станали в
тяхното отечество. Страшните тия събития, юнашката защита на полската земя от
казашките орди, изгарянето на цели села, бесенето жени и моми, зверът Муравев,
подобен на когото не може се намери по цял свят, най-после пращането на
заточение на всичките млади и интелигентни сили на тоя народ - няма нужда да
казваме като какво впечатление са произвели върху Ботйова. Христо Павлов,
(сьвременник на Ботйова в Одеса, разказва още, че някоя си стара полячка в
същия град произвела силно влияние на него. Тя била почтена жена и полска
патриотка, която изпратила трима синове в полското въстание. От тримата един
паднал в боя с казаците, втория обесили в едно село, а третия изпратили в
Сибир. Най-поразително впечатление извлякъл Ботйов от това обстоятелство, че
старата жена, наместо да плаче и скърби за своето богатство, гордеела се,
напротив, със своите скъпи жертви.

За необикновените като Ботйова хора тия събития били достатъчни да го определят
и възпитат още в младите му години. Според темперамента си той клонял най-много
към страната и стремленията на полските патриоти. Тук, в Одеса, той се запознал
още и със Сава Раковски, който беше обявен вече за бунтовник и който скиташе по
разни държави да опознава света със стремленията на своя народ. Без съмнение,
че учителят и ученикът са влезли по съществото на делото.

IV

Около края на 1865 година Ботйов трябвало да се прости вече с Одеса и с
ученическите столове. Дотолкова напред отишел, щото нито българското
настоятелство допущало минутно предположение, че от даскал Ботйова син може да
стане вече човек, нито учителският съвет от гимназията не мислел едногласно, че
той е пропаднало и изгубечо момче, нито пък одеската полиция можела да се
убеди, че той не съвпада под рубриката на,,празноскитающите" се. Нямало вече за
него никаква милост и прошка, а, от друга страна, нямало и пукната пара за
дневна прехрана. Да се върне в България той не желаел още по много причини, а
най-главната, че нямало средства и паспорт. Одеското настоятелство, което не
искало да го види, за наказание не му давало и паспорт. По-после той се помолил
на доктор Браделя, които го снабдил със своя паспорт. Изчезването му от Одеса
станало съвсем незабележено даже и между другарите му българчета, особено между
Смилова и доктор Браделя, с които той в една квартира живеел. Никому се не
обадил, не си взел даже книгите, учебници и други.

- Па кой ли се интересуваше от него по онова време? - говореше ни един от
неговите одески познайници. - Ако го знаехме тогава, че той ще бъде Христо
Ботйов, поет, революционер и войвода, то да сме го носели в пазвата си.

Подир месец-два чули в Одеса ближните му приятели, че той се настанил учител в
едно бесарабско българско село, Задунайка. Тук буйната натура въздъхпала от
двегодишния градски живот, от тежката учителска дисциплина, от морала на
българското одеско настоятелство и от разни други стеснителни за него мерки.
Кой му е намерил нему това място, за колко и докога се е условил - ние не
знаем. Знаем само това, че щом той се условил и стъпил вече в даскалското
поприще, свободна професия, наредил се по български, започнал тоя широк и волен
живот, който водил до гроб. Най-напред той изявил желание, че ще да се премести
да живее в зданието на училището. Това училище било вън от селото, опустяло и
развалено, без прозорци и със счупени врати. То било гнездо на кукумявки, на
прилепи и на други нощни птици, така щото и сред бял ден хората се бояли да го
посетят. Съществували още и предразсъдъци, че това здание не е чисто от злите
духове. Едни казвали, че то било свърталище на сладките и медените (юди и
самовили), които се събирали на сбор под неговата стряха, за да решават своите
пъклени планове. Едни говорели, че ги чули нощно време, когато прели на своите
чекръчета, мотали на мотовилки, пели мъртвешки песни, смели се и играли. Втори
уверявали, че виждали пак нощно време черна хрътка, която ставала ту куче, ту
яре, а най-после човек с едно око. Трети разказвали, че цяла нощ, дордето
креснат първите петли, чумата на злите духове, работели вътре дюлгери, камъците
на които били човешки глави, а чуковете човешки пищяли. Как да се случи пък,
щото там наблизо имало стари гробища, които още повсче излагали това здание на
различни премеждия; а кукумявките, тия грозни и подозрителни гадини, още повече
говорели за в полза на гореизложените слухове.

Когато Ботйов настоял, че е решен да си избере за жилище тая опустяла страхотия
- училището, - то въпросът от уста на уста преминал на обсъждане в цялото село.
Всички дигали рамене и се чудели - какъв човек е тоя даскал, който си е
прежалил младините и отива доброволно да стане жертва, защото никой освен него
не бил още замръквал в училището. Ботйов, жаден за приключение и за сюрпризи,
останал непреклонен. Първата и втората вечер селото било в безпокойствие.
Стотина кукумявки и толкова гарги, блокирали по въздуха зданието, кукали и
грацали отчаяно през цялата нощ.

"Носят даскала, сбъхтаха го, магьосаха го!" - говорели суеверните.

А даскалът спокойно и доволно си отспивал под тоя див концерт, който, напротив,
му правел още и удоволствие. Ако хвърковатите гадове протестирали, то това било
по тая единствена причина, че той им нарушил усамотеното жилище със своето
присъствие, жилище, което било неприкосновено за тях. После тая неустрашимост
Ботйов от един път придобил някакъв си авторитет в селото. В скоро време, макар
с прости жителски отношения и обноски, без никаква тенденция, той станал човек
необикновен и прочут по всичката околия. Сватби, годежи, седенки, хора,
угощения, заговезни и пр. български увеселения не ставали без него. Когато се
появявал на седенките или на хората, тогава момите запявали, заигравали и се
стресвали най-много. "Даскал Христо иде", "няма го" или "ще да дойде" за винаги
съставлявало интерес на присъствующите и ги карало да си извиват вратовете. Той
пеел от всички най-добре, разказвал божествено подходящи разкази и приказки,
характеризирал познати и известни личности с поетическа дарба, която била
оценянана и от простите; играел хоро и скачал най-много; той кога повеждал
хорото, то ставало най-живо и пр., и пр. По сватбите играел на ръченици, ставал
девер, ходел междюджия и калесвал. Българите в с. Задунайка, по наследство от
турците, на всяка сватба изваждали да се борят пехливани, с гайда и тъпани, на
които гледали с любопитство всичките от селото. Ония, които надвивали,
палучавали известни подаръци, най-големият - малко тайче, теле или овен, а
най-малкият - червена кърпица или няколко аршина домашно платно. И можете ли да
си представите, че Ботйов, поетът, основателят на една школа, държал първо
място между селските пехливани? Като засвирвали гайдите, той почвал да трепери,
хвърлял си дрехите, събувал се бос, мазал се с масло, плющял ръце и трошил
кокали на мегдана! Где да се е подадял строгият му баща и види своето чедо -
колко то е отишло напред в науката и възпитанието! Колкото за него самото, той
бил сто пъти по-доволен и по-благодарен на седенките, хората и пехливанския
мегдан, отколкото в одеската гимназия и в аристократическите концерти.

Имал и любоваица, селянка, грабел й от главата цветето, закачал я, подмигвал й,
завиждал я от другите ергени, обикалял я, като отива на вода, и пр. Вземал
участие във всичките ергенски занятия, свойствени на българите. Например по
седенките участвувал е другите момци да крадат гъски, кокошки и мисирки, които
криели под покрива на святото обществено здание - училището, - а после се
събирали, пекли ги и се гощавали. Участвувал в нощни експедиции да къртят плета
на някоя горделива мома, да й скубят моминската градинка, да и цапат портите с
катран и други такива наказания. Много селски другари, които се били убедили и
уверили в неговата искреност и умение, поисквали му ръката да ги придружи в
грабването на някоя мома, която била съгласна на съюза, но баща й или майка й
не я давали и тя се решавала да пристане. Нашият герой се присламчал около
плетищата й бордеите, чупел врата, насилял и навличал отгоре си много бели,
които особено нему можели да бъдат твърде неприятни. В последния род подвизи
той се отличил най-много, селските момци едногласно се унижили и признали в
него превъзходство, почнали малко по малко и да се боят от него, защото на
всичко му идело отръки, пред нищо не отстъпвал. А училището заедно със своите
програми, правилници и ученици положително сме уверени, че е цъфтяло в лицето
на своя учител. Онова, което знаем за положително, е това, че тука той, в тоя
период на живота си, никаква книга не вземал в ръцете си да прочете. Това е
естествено. Буйната глава търсела разнообразие. Две-тригодишното му стоене в
Одеса, далеч от природата и от простия живот, трябвало да се допълни в село
Задунайка. В Одеса той бил пиле в кафез. Ако той прилепнал към селския живот,
ако си дерял гърлото да пеее по седенките, да се бори и да краде гъски, то не
било и не произхождало от чувства на селска култура и понятия, но просто от
нямане какво да прави нещо по-важно и по-сернозно. А да стои мирен, да се
затвори да чете и да се занимава със селските сополиви деца - това би било
престъпление от страна на човек като Ботйова. Тежко и горко, ако истинските
поети и необикновени хора изучаваха хората и техните сърца между четири стени и
върху мъртвата книга. Тяхната школа и съкровище е живото и естественото.

Но и селският живот със своята неизкуствена естественост, със своето широко и
нестеснено разнообразие, със своето небе, със своите ниви и ливади и със своя
свободен въздух несъстоятелно се показали към калоферския гигант. Така е и
трябвало да бъде. Село Задунайка, със своите плоскати равнини и гьолища, слаба
е била да насити човека, който е чувал фученето на Стара планина, който е писал
по-напред поемата "Хайдути" и е възпроизвел Чавдар войвода. Неговият
съотечественик, подполковник Филов, нещастният по-после русенски бунтовник,
който го посещавал по онова време в Задунайка, защото и той бил учител там
наблизо, в село Кубей, разказва куп оригиналности за него. В училищния двор си
завъдил различни гадове и животни: кокошки, гъски, пуйки, котки, кучета и
други, които имали различни имена и различни характеристики. Заран и вечер той
се изправял сред двора, заобиколен от всичките, които хранел и галел. Кучетата
и палетата го блокирали и се възправяли върху му да го ближат, давели се едно
друго от завист; хитрите пълководци - петлите, подплашени от тая разнообразна
сган, групирали настрана своите покорни поданици: клочки, ярчици и пиленца,
като протестирали в същото време за интервенцията на кучетата; глупавите пуйки
вирели своите червени глави ту на една, ту на друга страна; хитрите и свирепите
котки, въздраснали по плетищата и по чантията, слагали своите глави и стреляли
с огнените си очи ту към пилетата, ту към заклетите си вековни душмани -
кучетата; а сам Ботйов се наслаждавал помежду им.

Той искал да прави опити да ги сближава помежду им, да въдворява братство и
съгласие, да се не карат и ядат. Хванал малки кукумявчета и техни яйца, които
хвърлял в полозите на кошките, пак за асимилация. Имал в стаята си и две дърти
кукумявки, турени в кафез като канарийки!

Купил си още или сам хванал, защото се занимавал и с ловджилък, няколко малки
вълчета. Изкопал им в училищния двор един трап и там ги държал, като ги хранел
с ръката си и се занимавал с тях. По едно време дошло му на ума да ги затвори в
една клетка заедно с малките палета, да си живеят братски! Палетата скимтят и
се въртят, като че в запалена пещ ги вкарват, свирепи вълчета с вирнати уши
вършат харман и ровят земята скрака да бягат - Ботйов примира от смях и се
удоволствува на братството. Малко по малко всичките животни и гадове от опити и
усилия за побратимяване, напуснали своя любезен стопанин. Кокошките
прехвръкнали в комшийските дворове; кучетата вирнали опашки, накъдето им видят
очите, а свирепите вълчета, лишени от свобода, измрели в своя трап. По-после
Ботйов, когато се спущал да характеризира своето минало и патимите си, не
забравял и домакинството си в Задунайка с концерта от различни гадове и
животни, как не сполучил да прокара помежду им братство и съгласие.
Най-големите му симпатии оставали на вълчетата, които за своята свобода никакъв
компромис не приели, но издъхнали в трапа. Тия характеристики той сравнявал с
живота на хората.

Заловил се и на ловджилък, да ходи за зайци, вълци, лисици и други хвърковати
гадини. Купил си пушка, фишеклици, паласки, торби и други принадлежности, ходел
да обикаля кърищата и друмищата. Една нощ се спрял да пази в селските гробища
за лисици и вълци заедно с кучето си. Случайно из ближния път преминувал един
селянин с колата си, когото като видяло кучето, впуснало се и го нападнало.
Селянинът, който не взел кучето за просто куче, а за нещо свръхестествено, тъй
като то се подало из гробето, изревал и търтил да бяга към селото, като си
оставил и колата. За да му дойде на помощ, Ботйов се надигнал от гробищата и
извикал на уплашения да не се бои и да чака. Кучето иди-дойди, но излизането на
човек нощно време от гробищата било равносилно с най-опасните срещи в
человеческия живот. Полумъртъв пристигнал уплашеният в селото без кола и волове
и придал на нощната среща такава боя, която не подлежала на никакви
опровержения.

- Най-напред видях, че светна огън в гробищата, а после се появи една буря, от
която ми писнаха ушите - разказвал селянинът с поемане на душата си. - Воловете
захванаха да треперят и да коленичат на земята. Аз се кръстя и вървя, но ето ти
едно куче с рога, което се подаде от един гроб и тръгна към мене. Търтих да
бягам и чувам подире си човешки глас, който ми се моли да се спра. Обърнах се -
що да видиш? - Кучето с роговете станало на човек с четири очи!...

Селяните от Задунайка, които и така вярвали, че гробищата им не са чисти от
сладки и медени, отговорили едногласно: "Боже, пази и брани от такава среща!"

В това време, когато селяните били наобиколили разказвача на страшното
произшествие и го слушали сериозно, скръцнала кола из улицата.

- Това са моите вола! - казал селянинът и се разтреперал.

Всички събрани излезли навън не без предубеждение да видят човек ли кара
колата, или невидими духове? Замръзнали на мястото си, като видели своя учител,
който водел воловете за юларите с пушка на рамо, а кучето с роговете се
преплита из краката му, че господарят му спечелил кола.

- Бе, серсем, защо не се спря, като ти виках? Ще те изям ли? Вземай си колата!
Развали ми се ловджилъкът - казал Ботйов на зачудения селянин и на още
по-зачудените други селяни, които били решили вече, че оттук нататък не трябва
да се замръква около гробищата.

Обясненията на Ботйова как е станало произшествието и присъствието на кучето
категорически опровергали първото впечатление и заблуждение, произведено от
страна на уплашения селянин. Селяните погледнали на нашия герой още с по-голям
респект и страх.

И ловджилъкът не наситил разпалената глава. Ней трябвало приключения от
по-голяма важност. Намислил да си купи кон и да изучи язденето. Не зная как
попада при него някой си малорус, Иванович, бивши офицер. Тоя Иванович, когото
ще да видят читателите по-нататък, е бил човек чиста стока. Никой освен Ботйова
не знаел неговото житие-битие, но той бил бежанец от армията за твърде тежко
престъпление. Неговото появяване в с. Задунайка било щастие за Ботйова. Той го
приел на своята разкошна квартира, хранил го, обличал го, живеели като същински
братя, уйдисали си и по мнения и убеждения, и по характер и действия. За голямо
съжаление повече ние не знаеме за тоя Ивановича, който е другарувал няколко
години с Ботйова, следователно интересна и любопитна личност е за нас. Във
всеки случай Иванович е бил не от простите хора, не за обикновени престъпления
е бил станал бежанец и си е оставил офицерския чин. Сам Ботйов, който по-после
е изказвал и майчиното си мляко, гдето се е рекло, пред приятели, за миналото
на Ивановича е пазел най-дълбока тайна. Споменавал само името му, казвал, че
бил човек верен, другар, блага душа, и нищо повече.

Тоя Иванович се завзел да го учи на яздене. В скоро време той можал да напредне
дотолкова, щото свободно можел да се смъква под коня отдолу, да се навежда до
земята и да усвои всички останали изкуства в язденето.

Все по това време в село Задунайка дошло едно отделение казаци, конница, заедно
със своите офицери и подофицери, пратени от правителството за маневри. Като
нови хора в селото, предмет за нов живот, и черкези да са били, то пак
съставлявали щастие за Ботйова, по-добро занимание, отколкото да въди вълчета,
да се бори по сватбите и да живее с кукумявките. Той ги посрещнал като скъпи
гости, отрекомандовал им се, прочел им тяхната история с вариация от Гоголевия
"Тарас Булба" и най-после заговорил им по въпроса за добрите коне и по
язденето, въпроси, които са най-чувствителната струна на казашкото сърце.
Станал той с тях твърде ближен приятел, вземал участие във всичките им веселби.
Един техен кон, който бил вече натирен като негоден, Ботйов го взел под свое
попечение, церил го, хранил го и след няколко месеца негодният добитък минувал
за един от първите коне. Това обстоятелство го препоръчало в казашката среда.
Началникът на казашкото отделение имал много добър кон, който се славел в
околността и който притежателят му гледал като свое чедо. Едно високо военно
лице из Кишинев, което знаело тоя кон, пратило известие до офицерина да му
продаде коня си. Офицеринът Със сълзи на очите поискал съветите на Ботйов - как
да постъпи в тоя случай, за да не му вземат любимия кон.

- Много лесно, отрежи му едното ухо! - отговорил Ботйов.

А за да не се помисли, че това е станало нарочно, той научил офицера да
разпусне слух, че уж конят бил болен от такава болест, от която само като му се
отреже ухото, можел да оздравя и че от тия болести разбирал българският учител
в селото, на когото бащата имал в Турция конски завод! Сратегемата сполучила и
Ботйов станал още по-уважаем между казаците. В техния лагер се преселил той, с
тях ял, лягал и ставал. Техният весел и безгрижен живот, техните песни и игрите
"казачок" и др. като балсам легнали на неговото сърце. А училището, а
учениците, а домакинството? - Пак на гаргите и на кукумявките останали.

- Христофор Ботйович! Ти, брат, си настоящий казак-удалец, защо не се запишеш
при нас волноопределяющий? Захвърли това бабешко занятие - учителството - му
казал един ден началникът на казаците.

Христофор Ботйович не си поплюл на ръката. На втория ден той влечал вече
казашка шашка и шинел, влязъл в полка доброволец. Да не кажете, че това е било
за чин, за кариера и от голяма нужда? Не; за разнообразие и за удовлетворение
на жадната за приключение душа, която не можела да си намери покой никъде, ни в
училище, ни по седенки, пехливанлъци, вълчи и кучешки общества. Наскоро се
случило да имат казаците маневри. Ботйов прлучил отличие. Макар и прост
солдатин, той бил тесен приятел с офицерите, първо място държал в техните
интимни и невоенни работи. Кражбата в казашките полкове не е от големите
пороци. Ботйов се подвизавал заедно с вярното товарищество по границата. Една
нощ с десетина още казаци той ходил на десет часа разстояние в едно румънско
село - да крадат един добър кон, който отдавна съблазнявал казашката алчност за
хубави коне. Гдето отивал, все "молодец" се показвал.

Но дълго ли можеше да остане Ботйов казак и солдатин, гдето все е бил подложен
на дисциплина, когато той не можа да стои ученик, несравнено по-свободен, и
учител, съвсем независим вече човек? Тоя въпрос е излишен за всички ония, които
дотука са следели нашия човек и неговия характер. Няколко месеца само, дордето
казаците били на лагер и на по-леко и весело занятие, стоял той при тях, а
после заявил, че му е невъзможно вече да стои. Офицерите, които му били
най-ближни, не му правили никакви препятствия. Освен това минал по онова време
Раковски през селото, който бягал от одеската руска полиция, която искала да го
арестува като бунтовник. Той взел на Ботйова коня да бяга по-скоро и няколко
рублици, които имал спестени, и заминал към влашката граница, а на Ботйова
казал, че е срамота да си убива златното време и младините в пиянство с
казаците.

V

В 1867 година, кой именно месец - не знаем, Ботйов целувал ръка в Калофер на
своите родители. Плакали те от радост и със сълзи прегръщали своето чедо, макар
че строгият баща да не бил никак доволен от сина си, който в нищо не му
оправдал надеждите; отишел за ученик, а се завърнал казак. Баща му го пита за
професорите, за Тошковичови и за други светски знаменитости от Одеса, а той
разказва, че се научил да язди на кон, да върти шашка, да прави борш и други
такива. Бащата въздъхнал и поклатил глава. Не можел той вече да употреби своята
костелива ръка върху гърба на Христа, едно, че на тоя последния горната устна
почнала вече да почернява, а друго - че бил вече остарял.

- Не бой се, тате, ти гледаш и съдиш на работите по старата школа и понятие -
възразило чедото, весело и засмяно. - На твоето време хората гълтали и зобали
всяка глупост, която излязвала из устата на педанта учител и на още
по-педантския учебник. Тия идиотски, времена се минаха, няма ги вече в Одеса и
другаде, както това е било по твоето време. Аз не зная катехизиса, много
аритметически правила и сухи дати от историята и ир., но можа да се боря с
всеки професор и учен. Твоите ломоносовци и державиновци, с които ви пълнели
едно време главнте, днес не струват лула тютюн.

Дали от нужда, или от любов към своите родители и планини се е върнал Ботйов в
Калофер, ние не можем да знаеме. По всяка вероятност и едното, и другото е
имало ръка в неговото връщане. После гимназията, учителствуването му в
Задунайка и службата му в казашкия полк, което било от трън, та на глог, за
него не оставало вече друго поприще в чуждата земя, Калофер, бащината стряха и
бащиният му стар занаят - учителството - трябвало да го опират.

От село Задунайка до Калофер в Сливен му вземаме ние дирите, в тоя град показал
той, че е Ботйов. По онова време в Сливен квартируваше така нареченият казашки
алай на Садък паша, тоя поляк списател, когото руският тиранизъм беше принудил
да стане паша и турчин, да си губи времето в различни авантюри. Нашият пътник
кондисал на един хан, гдето имало на конак и солдати, наречени казаци, но чисти
българи, от кол и от въже събрани. Според тогавашните господствующи понятия
Ботйов не можел да гледа с добро око на тия български синове, които се продали
духом и телом да служат и на така силната турска империя. От дума на дума той
се скарал с тях, произлязло скандал, явил се един офицерин. Ботйов му наговорил
някои зеде приказки, отвели го на по-голямо място, гдето така също дал свобода
на езика си, дордето най-после пожелал да го види и сам Садък паша, понеже му
разправили, че непознатият не е от простите и тукашните хора. Пашата се удивил
от свободните му маниери, живия и ораторския тон, с който тои почнал да се
защищава и оправдава от нападателите солдати. Заговорил му по-меко, а когато
захванали да се разговарят на руски, то го поканил и да седне.

А когато разбрал вече от думите му и от патимите му, че той не е
руски-панславистически агентин, то станали приятели. Почнало се разискване на
политика, литература, оценка на списатели, руски и полски, за които предмети
Ботйов давал такова мнение, което възхитило талантливия и учения паша. Като го
попитал с какво ще да се занимава в Калофер и има ли богат баща, Садък паша
поканил нашия пътник да го произведе офицерин и направи свой адютантин, от
което той ще да научи много работи. Ботйов, колкото и да бил със съвременни
идеи, не можел да мисли като пашата, т.е. че Турция трябва да даде свобода и на
неговите поляци, и на Ботйовите българи. Рано било още. Обещал се само, че след
като си види родителите, ще да се върне и постъпи в полка. На тръгване дал на
Садъка няколко руски книги, между които била и историята на славянската
литература от Пипина. Пашата, който бил жаден за всяко ново литературно
произведение, а лично положението му не го допущало да получава официално руски
книги, останал твърде благодарен от подаръка на Ботйова.

Подир няколко месеца, навръх на Великден, в Калофер се явили двама казаци,
нарочно пратеници от Садъка, да поканят Ботйова и го отведат в Сливен, т.е. да
си изпълни обещанието и постъпи офнцер и адютантин. Сега, при родители и
приятели и запознат и ориентиран вече в духа на времето, който владееше по
онова време из България, той отказал по начмн по-категорически, като благодарил
в същото време на Садък паша.

Останал да живее той при своите родители в Калофер. Съвременниците му
разказват, че той бил дотолкова весел, доволен и възхитен от второто виждане на
Калофер, щото надали би се намерило в селото по-щастлив човек от него. Где
седнел и паднел, той идеализирал и възпявал всичко, щото е българско, щото
расте, вирее и живее под българското райско небе. Дошел си вечерта късно,
станал заранта рано и като погледнал кьм гордия и величествения Балкан, заиграл
като дете и почнал да декламира огнени стихове за войводи, за юнаци, за
хайдушки пладнища и пр... "В безкрайна скръб, със страшна злоба в гьрди влязох
в стаята си и се залепих на прозореца - говори той сам в своите възпоминания за
Калофер, когато видял как турците мъчели и вързали народните хайдути, другари
на Добря войвода, което се случило, когато той уж влязвал в Калофер. - Насреща
по кафенетата чорбаджии играеха на табли и книги; други с жените си отиваха на
разход и весело разговаряха; черкова клепеше и викаше народа на молитва... А аз
- в главата ми се въртяха страшни мисли и думах си: пролели ли са тия, пролял
ли съм аз и ще пролея ли толкова кърви, колкото сълзи проля днес невинният
народ?...

Бедният народ! Проклети да са предатели, проклет да е всеки тиранин, помазаник
божи!"...

Жаден и гладен нашият герой за девствената и чистата природа, рипнал като
отвързан лъв да отиде и се насити, да пипне сам с ръцете си онова, което му е
било най-мило и най-скъпо в разстояние на три години. Ходил той по всичките
вирища и водопадчета на Тунджа, ловил раци, търсил риба, къпал се, бягал и
скачал, качал се по дърветата, ходил за гъби, пял, викал и декламирал, с една
реч - родил се втори път, радвал се и подскачал като дете, искал да остане да
спи в планината.

- Аз се чудя как всичките калоферци не са станали поети и хайдути! - говорел
той, като изглеждал високите белокожи букове.

Когато той се наситил вече на поетическия Балкан, тогава чак тръгнал да се
вижда и говори с хората. По тогавашния обичай и понятия напразно чакали
селските чорбаджии и големци да им отиде Ботйов на крака, да слуша смирено
техните наставления и да търси помощта им и протекцията им. По кръчмите, гдето
се събирали и си отпочивали така наречените хъшлаци - пъдари, бекчии, кираджии
и чужди служители, - там се мъдрел и одеският питомник, синът на даскал Ботя,
обожателят на Пушкина, Белински, Чернишевски и други. Тия момци били: Кара
Колю, Стефан Делият, Христо Брадинов, Нено Христов, когото мнозина от
читателите са виждали в Народното събрание накачен с 10-15 ордени, Иван
Талигаджията, Никола Мутката и др. С тях той разделял мнения и убеждения, с тях
се смеел и веселял. Неговият глас се чува само в кръчмата, а всичките го слушат
с четири уши. Разказвал им такива работи, които били достъпни на тях и които
имали какво-годе съдържание. Описвал им живота на анекдотичните тогава казаци,
как те живеели безгрижно, как крадели хитро и изкусно, каксе канели да дойдат в
България и хвърлят фереджите на всичките кадъни.

- Тия са истински хора, които разбират от живот и от тоя свят - говорил той. -
Къща, покъщнина, робуване цяла година за парче хляб, треперене над жена и деца
са работи смешни и бабешки. Аз като им казах, че ще дойда да обиколя баща си и
майка си, те се хванаха за корема и умряха от смях.

- Ах, дявол да го вземе, как аз да се докопам до такива хора, с тях да си умра!
- възразил един Ботйов комшия, който си отивал само посред нощ у тях и който
биел жена си всеки ден, че нямала късмет.

- Един кон и една пушка, която се дава от царщината, ето ти покъщнината на
казака -продължавал Ботйов. - Песни, веселби, рахати, какъвто у нас и чорбаджи
Неделчо със своя шиник жълтици не може да види.

Голаците със скъсаните потури си издъхвали от дълбочината на своя гладен стомах
при тия разкази, благоприятни за тяхната черга. Разказвал, им още Ботйов, че
само тука, в България, а най-много в техния Калофер, хората зяпали глупаво в
устата на чорбаджиите и се бояли от тях, а сиромаха всеки подритвал. В другите
земи, гдето той ходил, светът бил съвсем наопаки. Там, напротив, сиромашта била
на почит, а богатите, като кърлежи на чужд пот, всеки ги мразел и презирал.
Имало един негов другар, ученик, който излязвал по улиците и в градината по
чехли и по бели гащи и покъщнината на когото била само от едно стъкло, което му
служело за три работи: за вода, за свещелник и за други нужди... Той се обичал
от всичките другари най-много.

- Е в такава земя да изпаднеш, разбирам да бъдеш като нас фукария! - не можал
да се стърпи, но се обадил един от слушателите.

- Ами нашите големци, Тошковичови, парите на които казват, че с гемия се
стоваряли - как я карат? - със съжаление почти попитал други голак, който в тая
минута се чувствувал, че много по-високо и по-щастливо стои от Тошковичови.

- А, на тях им викаме по улицата като на мечка! - отговорил Ботйов. - Те се
четат калоферци уж и приятели на баща ми, но само един-два пъти съм ходил на
къщата им. Те ходят с файтони из града, а аз съм си кривнал шапката, вървя като
бюлюкбашия и им гледам право в лицето.

- Хайдутите и всички горски обитатели - говорил той - са най-честните в
България хора, които най-много милеят за сиромашта.

- Ах, техният живот е живот! А ние - ние сме кокошари и само да теглим и да
работим сме родени. Оня ми ти войвода, брадат и космат, опасан с четири-пет
кратуни барут, с фишеци и старо шишане на рамо, повел си момчетата като пилци -
отгдето премине, трева не расте вече и гората му се покланя. Отиде на
овчарското пладнище, дръпне костурата и овчарят засуква скути да коли и върти
на шиш най-хубавото шиле. Седнат момчетата около своя баща до главата на някой
студен извор, изгърмят с пищовите, па тогава захващат да ядат. Цар и султан? Що
е царят при един горски войвода?

Това казвал пламенният Ботйов и почвал с експромти да декламира някое
стихотворение за войводи и хайдути, които въодушевлявали него, запаляли и
тълпата, сиромашката тълпа, която треперела и която се чувствувала може би за
пръв път през живота си, че и тя е нещо, че и от нейните голи лакти и жилави
мишници ставало нещо. Тъй и трябвало да бъде. Поет и гений говорел тука, а не
някой фалшив и надут агитатор, мирската кал на когото достигала до ушите. Глас
и слово божествени се хабели тука, в простата кръчма, които, ако да се
раздаваха от някоя трибуна, гдето се решават съдбините народни, или в лагера на
някой корпус, то чудеса би произвели. Но кой е крив? Не Ботйова трябва да
обвиняваме ние в това, а историята, събитията, българските без цел и без
всякакво направление царьове, които са си вадили един други очите, дордето
извадят и техните.

И така, в късо време нашият човек запалил духовете в родното си село Калофер.
Той бил балсам на рана в тая епоха на Възраждането, на отрицанието и
разрушението, следователно той имал почва и прогрес. Другояче не можело и да
бъде. Поетите, истинските поети само за това са велики, че биват огнище и
възпроизведение на ония идеи, теглила, стремления и благоденствия, които са
господствующи в народа и епохата, на които принадлежат и живеят. Ботйов, по
всичкото свое същество, с което вярваме да са се опознали вече читателите
малко-много, не можеше да бъде контраст на окръжающето го сфера и течение.
Напротив, той бил верен барометър на най-малките и тънките изменения и течения.
Когато той проповядвал и се целувал със своите сиромашки братя в калоферските
кръчми, в същото това време, по-рано или по-късно - за нас е безразлично -
Филип Тотю "хвърковатият", Панайот Хитов войводата и неговият байрактар Васил
Левски Дяконът, родом от ближното Карлово, стоели вече под народните байраци,
давали клетва за "свобода или смърт".

Новината, огнената и хвърчащата новина, че издъхналият преди петстотин години
български лев е пак възкръснал; че Филип Тотю се бие при Върбовка с турците, че
Панайот Хитов преминал през Марагидик и побил байрак над Карлово, а после
хванал златишкия мюдюрин, е била новина, смес от барут и огън, паднал върху
слама.

Както ще да видят читателите от самия разказ на Ботйова под заглавие Примери от
турско правосъдие, освен прости пъдари и кръчмари в това време в Калофер е
имало и няколко души истински хайдути, с които най-светли минути бил прекарал
от живота си. Те били другари на прочутите войводи: Ангел, Лефтер и Добри
Копривщенина. Според думите на Ботйова, когато убили Лефтера, който беше
изпоплашил цял Анадол, то Добри Копривщенинът дошел в Калофер и там извел на
Стара планина една хайдушка четица, която била бич за турците и чорбаджиите,
дордето най-сетне предателска ръка турила край на тия народни защитници. Ботйов
сам видял, или пък си представлява минутата, когато юнаците били разбити и
хванати, които той ето как оплаква:... "Но кои бяха тия злочести, като зверове
заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума, и доста беше...
Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещнах
техните погледи, ала погледът на едного прониза ме в сърцето, сълза след сълза
покапаха по гърдите ми. Никола Делистоянов, болен от треска, осакатен от бой и
просветнал от мъки и страдания, качаха го в талига, а той, като метна поглед
към народа, който поглед срещнах и аз - извика: "Предатели ме изядоха,
майко!"...

Всички тия трескави събития, стари и нови, океан между ленивото минало и
неизвестното, пълно с бури бъдеще, не са били чужди и на калоферските жители,
почти първокласни между по-събудените по онова време наши съотечественици.

Моля ви се, Калофер беше село без кааза и без каймакамин, без джамии, без
видинска хапусхана, без силистренски Хаджи Ибрахим паша, без шумненски аскерски
къшли и ордии, без сливенска фабрика, без варненски гагаузи, без русчукски
хадживеличковци, без карловски мютювелии и без софийски шопи; но Калофер би бил
в състояние да стъпи върху вратовете на всичките поменати чужди и съмнителни
величия. Мънинкият български Калофер е селце със султански ферман, не от новите
султани с панталони и с ръкавици; не от ония, които треперят от посланиците на
Русия, Англия и пр.; но от ония горди калифи, които носеха на главите си
златотъкани чалми, които караха европейските посланици да им се представляват
на колене и с отсечена глава към земята, а щом им се разсърдеха нещо, изпращаха
ги да им отпорят по няколко сопи в крепостта Едикуле. От ония славни и велики
султани, които заповядаха в Пеща, Букурещ, Атина, Загреб, Белград, Одеса и пр.

Ферманът на калоферци е бил "петел", което само по себе си, без дълги и широки
коментарии значи: свобода, воля, бабаитлък и сербезлик. През улиците на Калофер
не е можело да премине турчин с кован кон, нито пък да роди кадъна! Под
впечатленията на събитията, в които пишем тия редове, нека ни бъде позволено да
се усъмним, че и комунарите да завладеят Европа, пак няма да се намери под
ясното небе такъв град или село, който да се сдобие с правата на Калофер.
Великодушни султани!

За да изпечели тия права малкият Калофер, като се основаваме на тая класическа
истина, че права се не дават от когото и да било, дордето не ги заслужиш и не
се препоръчаш, по само себе си излиза, че праотците на днешните калоферци не са
се предали кокошарски на чуждия завоевател. Когато на горделивия турчин не се е
позволявало да премине с кован кон през калрферските улици, то във Видин на
българите не се е лозволявало да носят червено, зелено и жълто; в Русчук
българинът не е можел да прави свещи, да бръсне, да бъде каикчия, да се
занимава с бъчварство и пр.; а в София българите са били в разположение всецяло
на своите аги, заедно със своята чест, живот и имот. От всички българи на
Балканския полуостров калоферци са колонизирали най-напред отоманската столица,
тогава, когато от другите градове, който се сподобяваше да отиде до Цариград,
по десет деня се говорило във всяка къща за това девето чудо и името на героя
на деня е оставало "стамболията". Такива фамилии съществуват в Русчук, Котел,
Търново, Пловдив и пр. Султан Махмуд най-напред видял своята рая в лицето на
нашите калоферци, питомци от прочутите цариградски хамбари. Един ден той
пожелал да му се представят официално, пред палата. Майсторите, с големи
махмудии фесове, с черни калоферски мустаки, стоели на първите редове. После
тях идели калфите, а най-подир - младите чирачета, всичките с кръстосани на
пояса ръце, по турската етикеция. Майсторите държали в ръцете си ножици и
аршини. Благородният султан бил във възхищение.

- Нима това са българи, моя рая, в моята държава живеят? - се обърнал той и
попитал своите паши, които се трупали около му.

А черните очи на белите ханъмки, за които и най-нищожният вънкашен предмет е
интересен, горели като въглени по прозорците и възпявали черните подбалкански
мустачуни. Тоя ден имало зефет на хамбарлийската войска и парични подаръци.
Такива са били калоферци, така рано са били тия българи, когато
съотечествениците им от другите градове спяха още от дълбокия.

Станал учител Хр. Ботйов в родното си село или по-добре заместил е стария си
вече баща, който се бил тежко разболял по това време. Учителство, възпитание и
Христо Ботйов! Това е било подигравка и с двете страни. Скоро родителите на
учениците забележили влиянието на новия учител. Правилата и предметите, които
били за него чума през целия му живот, били захвърлени в калоферското училище.
Неговото преподаване се състояло от разкази, най-много по историята, облечени в
груба тенденция. За Бориса, за Симеона, Асена и др., за сръбското и гръцкото
освобождение и пр. - ето в какво се е състояло неговото обучение. По едно време
захванал да учи учениците на казашко военно упражнение, което по онова време
беше толкова зажигателно измежду българите, както във Франция беше идеята за
рапубликанска и комунарска форма. Строгият и сериозният баща пъшкал, като
гледал как син му разваля направеното от него, но нямало що да чини, ено, че
бил болен, а, второ, както казахме, хранел вече известен респект към Христа.

Отличил се още той по онова време да говори слова в различни тържествени
случаи. В тая епоха на нашето възраждане словата или, както ги наричаха,
"сказките" бяха нещо като политическите клубове в навечерието на френските
революции, бяха гъби после дъждовно време. Сказка в читалището: "Напредък",
"Здравец", "Надежда", "Пчела", "Сълза", "Искра", "Зора", "Извор" и пр., в тоя
или оня град; сказка при училищните изпити; сказка на свети братя Килил и
Методия - и ето ти цариградските вестници отворили своите колони и поглъщат с
жадност гениалните произведения, наредени една подир друга. "Господине
редакторе! Нашият градец, който се мъчи да не остане назад от другите градове в
отечеството ни по пътя на просвещението, толкова нужен за нашия непробуден още
от летаргическия сън народ, беше щастлив да присъствува миналата неделя на
"сказката", която държа главният ни учител" - и следва вече описанието на това
знаменито събитие, както и самата сказка. Болестта на сказките беше достигнала
до такова дередже, щото по тях се ценяха и учителите. Комуто работи ченето да
бърбори различни фрази ни в клин, ни в ръкав, той се викаше най-много от
общините за главен народен учител.

Но сказките на Христа Ботйов не са приличали на ония, които са пели химни на
светата екзархия, на человеколюбивия султан, на Кирил и Методия, на ползата от
читалищата и просвещението. И в тия сказки той бил цял-целеничък Ботйов, Ботйов
на отрицанието и разрушението, Ботйов на новата школа. В едно слово, което той
държал на Св. Кирил и Методия в училището, възлязъл отгоре на чешмата, така се
увлякъл, тъй надалеч отишел, щото на по-буйните и с ярешката кръв настръхнали
космите, а умерените и "консерваторите" се принудили да го свалят от трибуната.
Той пада, но устата му още говорят, така щото станало нужда да затулят тия уста
с ръка. Ножът почнал вече да допира до кокала. Калоферските чорбаджии, които
били отговорни по всичките линии за верноподаническите чувства на своето село
Калофер, предчувствували, че новият даскал ще да им развали спокойствието,
наготвили се вече да отворят против него своите батареи. Най-напред повикали
баща му, комуто прочели една дълга и твърде неприятна лекция.

- Ти, кир даскале, знаеш в какви времена живеем - казали тия на нещастния
даскал Ботя. - Даскалуваш от петнадесет години, бил си един от най-работните
хора по селските ни работи, давал ни си съвет и си ни служил, с общо и братско
съгласие много можахме да направим, много бели да отмахнем от селото... Сега
всичко наше направено се разваля от дъното и от кого, даскале? От вашия син,
бог да го поживи на родителите му! Той разваля и приготвя на селото, на
сиромасите такава една беля, която и мъртвите от гроба не ще да можат да
отвърнат! Затуй, кир Ботйов, викали сме те, не го вържи за кусур, стори зап
Христа - той е умен и учен човек. Ти си баща, всичко имаш право да направиш...

Чувствителният баща, който и така се топял от дертове и кахъри за Христа, сега
бил поразен още повече. В разстояние на толкова години не бил научен той да
чува лекции от тоя и оня невежа чорбаджия, а напротив - той сам правел
забележки и заповядал на другите. Работата се касаела за неговия син, не можал
той да говори така свободно, както му бил обичаят и нравът. Обещал се, че ще да
упражни своето родителско право и воля, и станал, та си излязъл с пребити
крака. Намръщен и нагрочен вечерта, той почнал със строг и сериозен тон да
убеждава и съветва Христа, като му докарал от деветдесет девет дерета вода; а
майка му с кръстосани ръце стояла отстрана с пречупени колене и такава поза
изображавала, с която, без да говори, искала да повлияе с майчина и със
съпружеска любов и мекост, щото разпрата да бъде решена по любовно.

- Ти ме прости най-напред, тате, че аз съм принуден да не мисля като тебе и да
ти доказвам категорически със своите действия, че малко полза ще да видиш от
мене на стари години - обадил се да възрази Ботйов на баща си. - Ти си човек
умен и достатъчно развит, за да можеш да разбереш, че епохата, в която си живял
ти, е била друга, а днешната е съвсем противното. Ти бе верен служител на тая
епоха! Позволи и на мен да бъда верен на своята, да си изпълня дълга, да не
правя престъпление. Всички ония, които са те съдили и натяквали за мене, са
идиоти. Аз съм длъжен да се изповядам пред тебе като пред достоен баща, че
никога няма преклоня глава да стана верен поданик на султана и покорен раб на
калоферските чорбаджии! Знай го това за положително, че синът на Ботя Петкова
никога през живота си няма да унижи своето човеческо достойнство, никога няма
да отстъпи пред своите свети убеждения, които ти сам си ценил и уважавал за
всекиго малко-много развит човек...

- Хайде, слагай да хапнеме, че не ми е добре тая вечер - казал нещастният баща
и си турил едната ръка върху изпъкналото и набръчкано чело, като се обърнал към
старата си стопаница, майката на нашия герой.

Тая последната изпуснала болезнена въздишка и почнала да слага вечеря; а синът,
когото не можала да не развълнува тая сцена, излязъл навън на двора и почнал да
декламира някакви си стихове. Бащата казал да се слага вечеря, но това било с
повод да се премине на друг въпрос. Той не турил тая вечер хапка в устата си и
отишел да си легне рано-рано. Христо мрачен няколко деня после тия горчиви
обяснения със своите родители, но това произхождало не от борба и колебания в
своята вяра, а от милост и дълбока любов към ония, които почитал и любил до
последна минута.



Глава II. Политическа и литературна деятелност

I

Под тая рубрика ние ще да опишем Ботйова поета, публициста, вестникаря,
революционера, комуниста и най-после - войводата.

Както трябваше и да се чака, скоро се той наситил и на своето родно село
Калофер, и на бистрата Тунджа, и на райския Балкан. Огнената натура искала
работа, желязна деятелност, бури и крамоли, съсипвания и преврати. Калофер бил
тесен за тоя род деятелност, не били всичките калоферци с Ботйова ум, неговите
понятия, идеали и темпераменти. Па имало и турско правителство, съществували и
отговорни пред властта чорбаджни, които не можеха дълго време да търпят да им
се копае пропаст. Словата на Ботйова по кръчмите и измежду хьшлаците били много
тънки и отвлечени, не давали още повод за настъпателни действия. Ако нашият
герой си позволеше да извърши нещо по-реално и по-грубо за оная епоха, то на
минутата още щеше да се види вързан и изпратен в Карлово. Сам баща му, тоя
честен и родолюбив българин, щеше да бъде принуден да подппше махзар против
своя любим сокол.

Такава беше епохата. За негодующите против режима на турската империя нямаше
още право на гражданство и свободно съществувание. Мнозина имаше, които
скриваха своите чувства и против волята си пееха химни на султана и на
чорбаджиите, но трябва да признаеме веднаж завинаги, че Ботйов стоеше по-горе
от тия мнозина. Ако влашката и сръбската земя се пълнеше от различни
посредствени и обикновени личности, които бяха напуснали Българя от немай-къде,
то Ботйов имаше стотина по-оправдателни причини да стори това. Домъчняло му и
докривяло му нему, намислил да потърси за жявеене друга земя, нови
разнообразности и приключения. Новото и неопитното за винаги притежава
по-големи надежди за щастие и благоденствие. Той имал пред вид Румъния и
Сърбия, които отдавна били вече Пиемонт за българите, за гонените и
нетърпеливите да гледат как турчинът господарува в земята им. Захванал да става
Ботйов замислен и сериозен.

От друга страна, баща му не му давал мир и спокойствие. Той искал, било що
било, да си довърши син му учението. Всеки ден му четял лекции, привождал му
примери, че ако той остане в Калофер, ще да бъде най-нещастният човек. Ще го
пъдят всяка година от даскалството, ще принуди хората със своя буен характер да
се оплакват от него на правителството, ще го потърси само правителството, ще
изгние в хапузханите, ще се опропасти млад и зелен, а най-после ще се завърнат
в България по-учени хора, за него няма да остане и просто препитаване.

Дошло се най-после до едно решение: Ботйов да тръгне за Москва с намерение да
постъпи в тамошния университет. Новината била разпръсната из цялото село.
Радвали се родителите, радвали се роднини, зарадвалл се и калоферските
първенци, че ще да се отърват от своя неприятел, който не ги оставял на мира и
който им висял на вратовете като воденичарски камък.

- Честита радост, даскале! Нека ти е жив и здрав. Тъй трябваше. Като се поскита
и похлуска между чуждите хора и капии, ще се завърне момче като ангел, хрисимо
и &#39мирно като агне - казал хаджи Неделчо на Ботйовия баща, когато се научил,
че тоя последният оставя Калофер.

Хаджи Неделчо бил по онова време първият чорбаджия в селото. Те се обичали с
нашия герой като кучето и котката. Един път при изпит в училището Ботйов седнал
до една учителка, с която говорел, и както се вджда, не пазел съвременните
строгости на приличието.

- Ти, младо даскалче, вижда се работата, че не правиш разлика между Одесата и
Калофер - казал той на Ботйова с чорбаджийско достойнство. - Стари хора са
дошли тука, седят като в черкова, а ти правиш безчиние напреде им! Не е тук
място за либене!

- Ти си пази устата, защото, като направиш на мене зло, аз ще да направя на
сина ти, който е в ръцете ми - отговорил Ботуов, почервенял от срам и от злоба.

С това той искал да каже че синът на хаджи Неделча, Стефан, е подмамен вече от
него за бъдещ комита. Както и да е, но и сам Ботйов се радвал, че ще да напусне
вече Калофер, комуто омръзнал, и ще да отиде на нова почва. Радвал се той, но
радостта му граничела с оная на родителите му. От гола душа, кое назаем, кое с
лихва, сиромасите родители събрали около тридесет и пет лири разноски до
Москва. Много милостиви майки и сестри, които имали синове и братя в Москва и в
други градове на Русия, надпреварвали се да носят на пътника разни армагани -
пастърма, пестилец, ризка, кърпица и по едно писмо с молба да ги предаде той на
тях и да им каже по едно "много здраве". За пътя към Москва няколко деня било
въпрос между бащата и сина. Първият, който изучил вече добре сина си и който
имал сведения, че Румъния е станала огнище на хора от неговия косъм и табихят,
настоявал щото Христо да отиде през Цариград, като му обещавал стотина
преимущества и му давал рекомандателни писма до много търговци и свои
познайници. в Одрин, Цариград и Одеса. Синът, който така също не можел да бъде
чужд на движенията и новите предприятия в Румъния, който горял от желание да
види, изстъпал се с хиляди доказателства да хвали пътя през Габрово - Търново,
Русчук-Букурещ. Бащата отстъпил.

Триста заръки и поръки се чели на последната прощателна вечер от практическите
родители, най-много от бащата, разбира се, щото синът да се остави вече от
своите лудини, да забрави миналото и детинството. Примерите - по-долу ли ще да
остане той от сина на еди-кого си, бащата комуто не знае да си запише името,
бляскавото и горчивото бъдеще от това илп онова поведение - валели като град.
Ботйов слушал уж, но с такова благоговение и смиреномудрие, щото няколко пъти
ставал на крака да декламира и пее.

- Идиотски свят! Какво ще да го правиш? - казвал той.

В края на същата година 1867, през месец септември, потеглил той от Калофер за
Москва. Раздялата с родители, братя и другари била една от най-горещите.
Най-много бил трогнат Христо, като че предвиждал, че той няма да види вече
своето любимо село, бистрата Тунджа и нейния баща - Балкана. При раздялата с
родители и с родно място той не приличал на Христа Ботйова, станал обикновен
човек, с обикновени чувства и любов. Целувал ръка на баща и майка, прегръщал
се, въздишал и най-после заплакал. Тая раздяла станала при крушата "Червенак",
вън от селото, гдето присъствувал и Нено Христов, комуто сме длъжни и за тия
сведения.

На втория ден той бил вече освободен от тия родителски дисциплини. Според
собствения му разказ на върха на Шипченския (залкан, когато се обърнал да
погледне ребрата на, Марагидик, сините върхове на Средна гора и заклещената
иомежду им долина със змийообразна Тунджа, той обикнал втори път България,
втори път се запечатил в неговата душа величественият Балкан. Когато слязвал в
Търново на хана, в същото време пристигнали и някакви си чужди пътещественици.
Те били руска мисия, дошла в България с научна цел. Като ги чул Ботйов да
говорят на руски език, безцеремонно се прецоръчал. Пътешествениците останали
зачудени и възхитени, първо, че срещнали лице, което да говори на руски, а,
второ - от дарбите на това лице. Поканили нашия Ботйова да им стане водач и
терджуманин из България, като му обещали, че сигурио ще да го поместят в
Петербургскйя университет. Ботйов почти се съгласил и се спрял от пътя си, без
да му мисли много-много, при всичко, че два деня не се били изминали още от
деня, когато баща му със сълзи на очи му даваше съвети.

Обиколил с пътешествениците всичките търновски развалини, останал при тях
няколко деня; но като отишел да си вади друго тескере, обратно за навътре в
България, тъй като старото било подписано за Русия през Русчук, ударил на
камък, отказали му категорически. Изваждането и каитенето в турско време на
пътническо тескере беше въпрос от най-трудните. За най-малките формалности, за
инат или просто за кеф на ефендето тескерджня пътникът биваше принуден да
изгуби по няколко деня, или пък да се отрече от пътуване. Съществува анекдота
от областта на тескеретата, че когато един българин отишел да си подписва
тескере за Силистра, името на който град ефендето не можел да напише правилно,
обърнал се към пътника с такъв един въпрос:

- Бе, чорбаджи, дето ще да ходиш на Силистра, не можеш ли да отидеш на
Силиврия? За тебе е все едно!

Отпосле Ботйов разбрал, че един българин, влиятелно лице в конака, който
препоръчал на пътешествениците един свой роднина със същите условия - да го
поместят в руските училища, - пошушнал на надлежното място да не му се дава
тескере. По тая причина Ботйов бил принуден да си продължи пътя за Русчук. В
последния тоя град, без да отиде на хана, той питал за дома на Стоила Попов,
калоферец и приятел на баща му. Да се случи, че бае Стоил се женел по това
време, подир два-три деня щял да се венчее.

- Е, тя писна! Не те пущам, тенеке с тенеке, оттук дотам да Мръднеш, дордето не
свършим сватбата - извикал бае Стоил, щом видял своя съотечественик.

- Само един калоферец ще има на сватбата ми; ти ще да бъдеш и за баща, и за
майка.

Съотечественикът на бае Стоила не правил опозиция. Той бйл като свой на
сватбата. Взел една гайда, играл, та се покъсал. А кой не познава бае Стоила
колко е той сарп на моабета, колко му е широко и разпуснато сърцето, как той
душа дава за весели, безгрижни и моабетчии хора.

- Що ти трябва тебе московлук, холам? Я си налягай парцалите тука! Баща ти като
паса толкова години на патриката магарето из Одеса, много е прокопцал - говорел
бае Стоил и давал своите съвети на съотечественика си.

Но на другия ден бае Стоил заговорил на друг език.

- Замириса! Хайде по-скоро да те няма в Русчук, чисти се... Кюлханешка работа!
- мъмрил бае Стоил.

Какво е дало повод да "замирише" - ние не знаем на вярно; но по всяка
вероятност непредпазливостта и волните маниери на ;самия Ботйова, както го
видяхме вече един път в Сливен с казаците на Садък паша. Досега той беше живял
само в Калофер и Одеса. Русчук, Митхадпашовата полиция и новите "тефтиши" били
съвсем нов мир за него; Калофер в сравнение с Русчук бил Швейцария. Да не
забравяме още, че в тия месеци се решаваше още по турските кетипници и
кафенета: дали Тотю войвода е бил роден от майка си още с крила, или отпосле са
му пораснали!



II

Румъния, нейните хора, нейната конституция и свобода, а най-много българският
хъшовски и хайдушки мир в тая свята земя никак не бяха познати на нашия герой.
За всичко това той имаше твърде тъмни понятия. Пристигнал в Гюргево, тоя
исторически за българите градец, и щом се настанил на хана, излязъл да се
разходи. Нито език, нито пък някой познайник имал той в тоя градец; но по онова
време на всяка крачка и през всеки дюкян имаше и българин. Първата негова грижа
и желание било да заприказва с някой българин за едно, за друго от дневните
въпроси; а втората - да може да се срещне и се удостои да се запознае с някого
от хъшовете и хайдутите, негов идеал, скоро наречени "комити".

Неговото желание не било от трудните и невъзможните особено като идел той от
Турско и имал в себе си 35 турски лири. На едно място му казал един българин,
хлебар, че всичките тукашни българи са хъшове и войводи. На друго място друг
един българин с кривнат калпак му се препоръчал, че всяко лято има обичай да
минува в Турско и да заклава по десет души турци. Тоя последният дотолкова
надменен и горделив бил, щото на няколко пъти докачил и оскърбил нашия
честолюбив герой. Но той търпял, благоговял и със смирение заничал тоя непознат
още за него свят. На: трето място си разказал житието и битието пред такива
посредствени и обикновени личности, от които малцина имало да знаят и си
запишат името.

- Пусти келеши с келеши! Аз ги мислех, че бог знае какви са гении, а те били
кой бозаджия, кой кебапчета пече, кой слуга и пр., всичките кокошари -
разказвал той после и примирал да се смее, че много прост излязъл, мислел, че
всеки българин, който се е преселил да живее във влашката земя, непременно е
горско пиле.

Истинските хъшове били изобилие в Гюргево, но той не познавал още никого, не им
знаел гнездото и свърталището. Освен обикновените тук живеел и сам Хаджи
Димитър, който още не бил известен, но все за войвода минувал, все имал право
да мъмри, да заповяда и наказва по хайдушки другите балкански пилета. Около
него се въртели и,други по-забележителни хъшлаци, като дядо Трендафил, Д.
Дишлийски, Иван Плюшков от Казанлък, Коджа Ибрахим Захаралията, стар хайдутин с
митническо уважение между хъшовете за своята опитност, и много други още. Тяхна
милост, всичките почти, били редовни посетители лятно време по Стара планина,
под байряците на разлнчни войводи. Тая година - 1867 - те прекарали нова школа,
школа с политическа и революционна тенденция. Те били останки от разбитите чети
на дяда Панайота Хитов и на Тотя войвода. Сега, едвам преди няколко деня, те
пристигнали в свята Румъния от разни страни и от различни места на Балкана,
гонени и преследвани, ранени и полуубити духом. В Балкана се те разделили при
нападението на турската потеря, един за другиго мислели, че са станали жертва,
а тук, в конституционния градец Гюргево, се срещнали, прегърнали се, целунали
се и си спомнили за живата раздяла в своето отечество.

И без нашите обяснения читателите ще да можат да си въобразят каква е трябвало
да бъде радостта, веселието и животът на тия отчаяни хора, които са прескочили
през няколко бюлюкбашийски пусии и пак са се видели и срещнали живо и здраво на
безопасно място. Техният живот бил вече харизма, кяр и артък, както се
виражават хората от тоя еснаф. Преминали през такива страшни премеждия,
румънските закони били за тях нещо като играчка и забава. Щели да ги затворят в
"пушкарията" за няколко деня, да ги питат, изследват и фотографират. Че що
значи това? Какво общо между тия коконски работи и турските куршуми, препичания
на огъня, бесилниците и бюлюкбащийския даяк? Най-главното и най-утешителното
било това, че румънските власти, каквото и да правели, пример нямало, щото да
настъпят на своето християнство и предадат някого юнака на турските власти.
Правели, стрували, биели, мъчели, но у себе си, дома. По тая причина тия летни
птици от Стара планина, видели се един други в свободната земя, празнували
своето избавление, своя втори живот и кяр. Мило за драго давали, с благодарение
и, радост приемали всичките неприятности, които им се случвали от страна на
полицията. Съществувало още и това преимущество, че наскоро дошли от печалба от
Турция, от страната, в която за тях,ннщо свято не съществувало освен сиромасите
раи; следователно, гд